Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г



бет4/15
Дата18.07.2016
өлшемі1.07 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ


Щутгарт, 23.08.1919

Скъпи мои приятели,

В ежед­нев­на­та си практика, съв­ре­мен­ни­ят учи­тел би тряб­ва­ло да се из­диг­не до един все­об­х­ва­тен ми­рог­лед от­нос­но за­ко­ни­те на Космоса. На- пълно са­мо­по­нят­но е, че тък­мо обу­че­ни­ето в на­чал­ни­те кла­со­ве изис­к­ва ед­на дъл­бо­ка връз­ка меж­ду ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва на учи­те­ля и на­й-­вис­ши­те идеи на човечеството. И ед­на от на­й-­го­ле­ми­те яз­ви на днеш­на­та об­ра­зо­ва­тел­на сис­те­ма се със­тои в следното: учи­те­ли­те в на­чал­ни­те кла­со­ве са пос­та­ве­ни в та­ко­ва положение, че на тях­на­та ра­бо­та се гле­да ка­то на мно­го по-маловажна, от­кол­ко­то та­зи на учи­те­ли­те от гор­ни­те гим­на­зи­ал­ни класове.

Естествено, аз не съм длъ­жен точ­но в то­зи мо­мент да об­съж­дам по­доб­ни об­щи въпроси, свър­за­ни с тро­ич­но­то ус­т­ройс­т­во на со­ци­ал­ния органи- зъм*21. Обаче на­ла­га се да припомня, че за­нап­ред всич­ки елементи, вклю­че­ни в пре­по­да­ва­тел­с­ка­та дейност, тряб­ва да бъ­дат на­пъл­но равно- правни; за­нап­ред ця­ло­то об­щес­т­во ще има за­да­ча­та да из­г­ра­ди в се­бе си здра­во­то усещане, че на­чал­ни­ят учи­тел е рав­нос­то­ен на учи­те­ля от вис­ши­те училища, осо­бе­но по от­но­ше­ние на сво­ята ду­хов­на мисия.

Ето за­що съв­сем не би­ва да се очудвате, ко­га­то днес твърдим, че в ос­но­ва­та на ця­ло­то пре­по­да­ва­не - вклю­чи­тел­но и в на­чал­ни­те кла­со­ве - след­ва да за­лег­не онова, ко­ето бе­зус­лов­но сме длъжни, в ка­чес­т­во­то си на учители, да знаем, ма­кар и да не го при­ла­га­ме не­пос­ред­с­т­ве­но в на­ша­та практика.

В хо­да на пре­по­да­ва­не­то ние за­поз­на­ва­ме де­те­то от ед­на стра­на с при­род­ния свят и от дру­га - с ду­хов­ния свят. Като чо­веш­ки същества, от ед­на стра­на ние сме срод­ни с при­род­ния свят, а от дру­га - с ду­хов­ния свят; впро­чем то­ва се от­на­ся на­й-­ве­че за жи­во­та ни меж­ду раж­да­не­то и смър- тта. Днес пси­хо­ло­ги­ята е из­к­лю­чи­тел­но сла­бо развита. Тя стра­да на­й-­ве­че от пос­ле­ди­ци­те на она­зи цър­ков­на догма, опо­вес­те­на през 869 година, ко­ято пом­ра­чи мно­го по-древния, ин­с­тин­к­ти­вен светоглед, а именно дъл­бо­ко­то убеждение, че чо­ве­кът е със­та­вен от тяло, ду­ша и Дух. Почти навсякъде, къ­де­то днес се го­во­ри за психология, Вие ще срещ­не­те твър­де­ни­ето за двойс­т­ве­нос­т­та на чо­веш­ко­то същество. Навсякъде Вие ще чуете, че чо­ве­кът е из­г­ра­ден от тя­ло и душа, или от тя­ло и Дух, ка­то в слу­чая не­съм­не­но се пос­та­вя знак на ра­вен­с­т­во меж­ду „душа" и “Дух". Почти всич­ки пси­хо­ло­гии са пос­т­ро­ени вър­ху то­ва пог­реш­но схва­ща­не за „двойствената" чо­веш­ка природа. И ако се подведем, и го при­емем за вярно, ние прос­то ня­ма да стиг­нем до ед­на ис­тин­с­ка пред­с­та­ва за чове- ка. Ето защо, поч­ти всичко, ко­ето опис­ват днеш­ни­те психолози, е или дилетантство, или - как­то чес­то съм из­тък­вал - са­мо ед­на праз­на иг­ра на думи. Общо взето, всич­ко то­ва се дъл­жи на ед­на го­ля­ма заблуда, ко­ято на­рас­на през вто­ра­та по­ло­ви­на на 19 век, по­не­же бе­ше прев­рат­но из­тъл­ку­ва но ед­но от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те пос­ти­же­ния на съв­ре­мен­на­та фи- зика. Вие доб­ре знаете, че Юлиус Роберт Майер*22 е от­к­ри­ва­тел на т.н. „за­кон за съх­ра­не­ние на енергията". Според то­зи закон, сбо­рът от всич­ки на­лич­ни енер­гии и си­ли в Космоса е пос­то­ян­на величина, са­мо че те неп­ре­къс­на­то се трансформират, та­ка че напр. ед­на си­ла се про­явя­ва вед­нъж ка­то топлина, друг път ка­то ме­ха­нич­на си­ла и т.н. Обаче да се вла­га та­къв сми­съл в за­ко­на на Юлиус Роберт Майер, оз­на­ча­ва само, че е раз­б­ран край­но погрешно! Защото ос­нов­но­то тук е ме­та­мор­фо­за­та на силите, а не фор­му­ли­ра­не­то на ня­ка­къв аб­с­т­рак­тен прин­цип за съх­ра­не­ние на енергията.


Но как­во пред­с­тав­ля­ва то­зи за­кон за съх­ра­не­ние на енер­ги­ята от кул­тур­но­-­ис­то­ри­чес­ка глед­на точка? Всъщност той е ед­на го­ля­ма преч­ка за пра­вил­но­то раз­би­ра­не на чо­веш­ка­та природа. Ние ни­ко­га не бих­ме стиг­на­ли до та­ко­ва разбиране, ако смятаме, че в хо­да на ево­лю­ци­ята е не­въз­мож­но да се по­ро­дят съв­сем нов вид сили. Защото ис­тин­с­ка­та при­ро­да на чо­ве­ка подсказва, че чрез не­го неп­ре­къс­на­то се по­раж­дат но­ви сили. Впрочем в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, чо­ве­кът е един­с­т­ве­но­то съще- ство, в ко­ето се об­ра­зу­ват но­ви си­ли - а как­то по­-къс­но ще чу­ем - съ­що и но­ви вещества, но­ви субстанции. В из­вес­тен смисъл, за­ко­нът за съх­ра­не­ние на енер­ги­ята не пред­с­тав­ля­ва преч­ка за раз­би­ра­не­то на минерално- то, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царство, но стиг­не ли се до ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние на чо­веш­ко­то същество, не­ща­та из­ця­ло се променят.

Като учители, Вие по не­об­хо­ди­мост ще тряб­ва да за­поз­на­ва­те Вашите уче­ни­ци с природата, но от дру­га стра­на ще се на­ла­га да ги въ­веж­да­те и в сфе­ра­та на ду­хов­ния живот. Без да е за­поз­нат с природата, по­не до из­вес­т­на степен, и без да е ори­ен­ти­ран в ду­хов­ния живот, днеш­ни­ят чо­век не мо­же да бъ­де пра­вил­но пос­та­вен в со­ци­ал­ния живот. Нека на­й-­нап­ред да се обър­нем към външ­на­та природа.

Външната при­ро­да зас­та­ва пред нас по та­къв начин, че от ед­на стра­на ние й про­ти­во­пос­та­вя­ме на­шия пред­с­та­вен и мис­ло­вен живот, ко­ито имат об­ра­зен характер, и ко­ито са един вид от­ра­же­ние на жи­во­та пре­ди раждането; от дру­га стра­на на­соч­ва­ме към при­ро­да­та на­ша­та во­ле­ва същност, чи­ито за­ро­диш­ни си­ли са от­п­ра­ве­ни към на­шия жи­вот след смъртта. По то­зи начин, ние сме в неп­ре­къс­на­та връз­ка с природата. Първоначално тък­мо то­ва двойн­с­т­ве­но от­на­ся­не на чо­ве­ка към при­род­ния свят е да­ло по­вод да се мисли, че и са­ми­ят той е „двойн­с­т­ве­но съще- ство": ед­на пъл­на заблуда. На то­зи въп­рос ще се вър­нем по-късно.

И така, ко­га­то зас­та­ва­ме пред при­ро­да­та по та­къв начин, че об­ръ­ща­ме към нея на­ши­те мисли, на­ши­те представи, то­га­ва до­ла­вя­ме от при­ро­да­та са­мо ед­на неп­ре­къс­на­та смърт, ед­но неп­ре­къс­на­то умиране. Това е из­к­лю­чи­тел­но ва­жен закон. Изобщо не се съмнявайте: ко­га­то вник­ва­те в кра­си­ви­те при­род­ни закони, от­к­ри­ти с по­мощ­та на ра­зу­ма и представи- те, те­зи при­род­ни за­ко­ни за­дъл­жи­тел­но се от­на­сят към това, ко­ето неп­ре­къс­на­то уми­ра в природата.

Но от­п­ра­вим ли към при­род­ния свят на­ша­та жи­ва и це­ле­ус­т­ре­ме­на воля, с ней­ни­те за­ро­диш­ни импулси, на­со­че­ни към жи­во­та след смъртта, то­га­ва при­ро­да­та ни се от­к­ри­ва в съв­сем дру­га светлина.

Обаче сега, след ка­то не­вол­но сте въз­п­ри­ели ня­кои пог­реш­ни пред­с­та­ви от съв­ре­мен­на­та наука, пред Вас ще въз­ник­нат зна­чи­тел­ни трудности. Защото всичко, ко­ето ни свър­з­ва с външ­ния свят чрез се­ти­ва­та - тук имам пред­вид всич­ки­те 12 се­ти­ва - има не познавателен, а во­лев харак-


тер*23. Ясно е, че за днеш­ни­те хо­ра по­доб­но схва­ща­не зву­чи съв­сем абсурдно. Ето за­що те при­емат за не­що детинско, ко­га­то Платон твърди, че всъщ­ност при зре­ни­ето се про­тя­гат един вид пи­пала от очите, за да се на­со­чат към предметите*24. Разбира се, те­зи „пипала" ос­та­ват не­за­бе­ля­за­ни от се­тив­ни­те органи; оба­че за Платон те бя­ха факт, доказващ, че той е про­ник­нал в свръх­се­тив­ния свят. Всъщност, ко­га­то об­х­ва­ща­ме не­ща­та с поглед, ние са­мо осъ­щес­т­вя­ва­ме - ма­кар и по де­ли­ка­тен на­чин - един процес, схо­ден с този, при кой­то до­кос­ва­ме предметите. Когато на- п­ри­мер хва­ща­те пар­че тебешир, тук е на­ли­це един фи­зи­чес­ки процес, схо­ден с он­зи ду­хо­вен процес, кой­то се ра­зиг­ра­ва до­ка­то Вие из­п­ра­ща­те етер­ни­те си­ли от Вашите очи, за да из­г­ра­ди­те зри­те­лен об­раз за съ­от­вет­ния предмет.

Да, ако днеш­ни­те хо­ра изоб­що мо­же­ха да наблюдават, те са­ми щя­ха да стиг­нат до те­зи факти. Ако нап­ри­мер наб­лю­да­ва те из­пък­на­ли­те нап­ред очи на коня, Вие вед­на­га ще по­лу­чи­те усещането, че по­ра­ди раз­лич­но­то раз­по­ло­же­ние на очи­те си, ко­нят е пос­та­вен в сво­ето об­к­ръ­же­ние по съв­сем раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то човека. За да обяс­ня нещата, на­й-­доб­ре е да си пос­лу­жа със след­ния хи­по­те­ти­чен случай.

Представете си, че две­те Ви ръ­це са та­ка устроени, че е не­въз­мож­но да ги про­тег­не­те нап­ред и да об­гър­не­те ра­ме­не­те си. В то­зи слу­чай Вие би тряб­ва­ло за­ви­на­ги да ос­та­не­те ев­рит­мич­но при „А", без да стиг­не­те до „О", прос­то за­що­то ед­на съп­ро­ти­ви­тел­на си­ла не Ви поз­во­ля­ва да про­тег­не­те ръ­це­те си нап­ред и да ги приб­ли­жи­те ед­на до друга*25. По от­но­ше­ние на свръх­се­тив­ни­те пипала, из­ли­за­щи от очи­те му, ко­нят е в след­но­то положение: с пи­па­ла­та на ля­во­то око той ни­ко­га не мо­же да до­кос­не пи­па­ла­та на дяс­но­то око. Обаче по­ра­ди раз­по­ло­же­ни­ето на сво­ите очи, чо­ве­кът ви­на­ги мо­же да до­кос­не те­зи две свръх­се­тив­ни пипала. Точно на то­ва се дъл­жи и усе­ща­не­то за Азът, ко­ето съ­що е от свръх­се­тив­но естество. Ако по­на­ча­ло не бих­ме би­ли в със­то­яние да съ­би­ра­ме в ед­но ця­ло ле­ви­те и дес­ни свръх­се­тив­ни пипала, или ако съп­ри­кос­но­ве­ни­ето им е твър­де незначително, ка­къв­то е слу­ча­ят при животните, ко­ито - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - ни­ко­га не мо­гат да вдиг­нат пред­ни­те си ла­пи за мо­лит­ва или за друг вид ду­хов­на дейност, то­га­ва ние ни­ко­га ня­ма­ше да стиг­нем до усе­ща­не­то за на­шия Аз.

Изключително важ­на под­роб­ност за зри­тел­ни­те и слу­хо­ви­те усе­ща­ния е, че те съв­сем не са па­сив­ни процеси; нап­ро­ти­в,­ те са ак­тив­ни и во­ле­ви процеси. Понякога съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия се до­се­ща за те­зи не­ща и за­поч­ва да тър­си все въз­мож­ни из­раз­ни средства, ко­ито по пра­ви­ло са­мо показват, кол­ко да­ле­че стои тя от истината. Така нап­ри­мер във фи­ло­соф­с­ки­те трак­та­ти на Лотце яс­но се го­во­ри за во­ле­ва ак­тив­ност на се­тив­ния живот*26. Обаче на­ши­ят „до­лен човек" или „човекът-крайници", на ­


кого­то са при­съ­щи се­тив­ни усе­ща­ния ка­то осезание, вкус, ми­рис и т.н., е не­съм­не­но свър­зан с веществообмяната, ко­ято на свой ред има под­чер­та­но во­лев характер.

С дру­ги думи: Ако чо­век раз­г­леж­да при­ро­да­та със своя разум, той сти­га са­мо до това, ко­ето е мър­т­во в нея и точ­но от мър­т­ва­та ма­те­рия той из­веж­да т.н. при­род­ни закони. Обаче она­зи част от природата, ко­ято се из­ди­га над мър­т­ва­та ма­те­рия и е ус­т­ре­ме­на към бъ­де­щия свят, чо­век до­ла­вя бла­го­да­ре­ние на сво­ята смът­на и не­оп­ре­де­ле­на воля, про­ник­ва­ща чак до сетивата. Замислете се, кол­ко под­ви­жен и жив ста­ва Вашият усет за природата, ако пра­вил­но вник­не­те в това, ко­ето то­ку що казах. И то­га­ва Вие ще се съгласите: Когато из­ля­за всред природата, тя ме пос­ре­ща с изо­би­лие от свет­ли­на и цветове; и до­кол­ко­то въз при­емам свет­ли­на­та и ней­ни­те цветове, аз се свързвам, с та­зи част от природата, ко­ято е ус­т­ре­ме­на към бъдещето, а ко­га­то пос­ле се при­бе­ра в до­ма си, и - раз­миш­ля­вай­ки вър­ху при­ро­да­та - сти­гам до ней­ни­те закони, то­га­ва аз имам ра­бо­та с онова, ко­ето неп­ре­къс­на­то уми­ра в нея. В природата, раз­ру­ши­тел­ни­те и гра­див­ни си­ли са вза­им­но свързани. Обстоятелството, че въз­п­ри­ема­ме раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли и изоб­що уми­ра­ща­та природа, се дъл­жи на това, че но­сим в се­бе си от­ра­же­ни­ето от на­шия пре­на­та­лен живот, т.е. от жи­во­та ни пре­ди раждането, явя­ва­що се се­га под фор­ма­та на пред­с­та­вен и мис­ло­вен свят, с чи­ято по­мощ ние вник­ва­ме в уми­ра­ща­та природа. А обстоятелството, че мо­жем да вник­нем в бъ­де­щи­те ме­та­мор­фо­зи на при­род­ния свят, се дъл­жи на факта, че се об­ръ­ща­ме към при­ро­да­та не са­мо с на­ши­те ра­зум и мислене, а и с това, ко­ето у нас са­ми­те има под­чер­та­но во­лев характер.

Ако чо­ве­кът не би мо­гъл да пре­не­се в зем­ния жи­вот пло­до­ве­те от жи­во­та си пре­ди раждането, ако не би мо­гъл да спаси си­ла­та и ус­т­ре­ма на всич­ко онова, ко­ето се­га се про­явя­ва ка­то пред­с­та­вен и мис­ло­вен живот, той ни­ко­га не би ус­пял да стиг­не до свободата. Да, чо­ве­кът е свър­зан с умиращата, с мър­т­ва­та при­ро­да и в мига, ко­га­то при­зо­ва­ва към сво­бо­да та­зи част от се­бе си­,ко­ято е срод­на с мър­т­вата природа, той всъщ­ност при­зо­ва­ва към сво­бо­да нещо, ко­ето е мъртво. С дру­ги думи, то­ва ко­ето свър­з­ва чо­ве­ка с уми­ра­ща­та природа, го во­ди в съ­що­то вре­ме и към сво- бодата. Ако оба­че чо­ве­кът се обър­не към при­ро­да­та на­й-­ве­че със сво­ите во­ле­ви импулси, той ще под­дър­жа у се­бе си дру­го рав­ни­ще на съзнание- то, понеже, стро­го погледнато, в сво­ята во­ля чо­ве­кът е по­тъ­нал в дъл­бок сън, в за­ро­диш­ни­те си­ли на нещо, ко­ето ще се про­яви ед­ва в бъдещето. В то­зи слу­чай чо­ве­кът би се пре­вър­нал в ед­но наивно, при­род­но съще- ство, но не и в ед­на сво­бод­на личност.

Обаче над те­зи два еле­мен­та - об­х­ва­ща­не­то на мър­т­вия свят чрез ра­зу­ма и об­х­ва­ща­не­то на жи­ви­те си­ли в при­ро­да­та чрез во­ля­та - чо­ве­кът раз­-


пола­га с нещо, ко­ето ни­то ед­но дру­го зем­но съ­щес­т­во не но­си у се­бе си от раж­да­не­то до смъртта: то­ва е чис­то­то мислене, т.е. мисленето, ко­ето се от­на­ся не до външ­на­та природа, а до свръх­се­тив­на­та същ­ност в са­мия човек, ко­ято пра­ви от чо­ве­ка са­мос­то­ятел­но същество, раз­ши­ря­ва­що се из­вън пре­де­ли­те на мър­т­вите и жи­ви си­ли в природата. Искаме ли да го­во­рим за чо­веш­ка­та свобода, тряб­ва да по­со­чим тък­мо та­зи автономия, тък­мо то­ва чис­то и не­за­ви­се­що от се­ти­ва­та мислене, в ко­ето неп­ре­къс­на­то пул­си­ра волята.

Но ако раз­г­леж­да­те при­ро­да­та от та­зи глед­на точка, Вие ще се съгласи- те: Да, на­ми­рай­ки се всред нея, аз но­ся в се­бе си как­то по­то­ка на разру- шението, та­ка и по­то­ка на съзиданието. Впрочем съв­ре­мен­на­та на­ука не сти­га до раз­би­ра­не­то за те­зи неща; за нея при­ро­да­та е, та­ка да се каже, ня­как­во „единство" и тя пос­то­ян­но смес­ва раз­ру­ши­тел­но­то и съ­зи­да­тел­но­то начало; ето за­що в съв­ре­мен­ни­те на­уч­ни пос­та­нов­ки за същ­нос­т­та на при­ро­да­та ви­на­ги има не­що из­к­лю­чи­тел­но конфузно. Поискаме ли да раз­г­ра­ни­чим те­зи два по­то­ка в при­род­ния свят, не­из­беж­но въз­ник­ва въп- росът: Как би из­г­леж­да­ла природата, ако чо­ве­кът не съ­щес­т­ву­ва­ше в нея?

Съвременната ес­тес­т­ве­на на­ука е на­пъл­но без­по­мощ­на пред по­до­бен въпрос. И така, пред­с­та­ве­те си, че за­да­ва­те то­зи въп­рос на един съв­ре­ме­нен естествоизпитател: Как би из­г­леж­да­ла при­ро­да­та и ней­ни­те създа- ния, ако чо­ве­кът не би бил вклю­чен всред при­род­ни­те царства? Естест- вено, той би бил до­ня­къ­де шокиран, по­не­же въп­ро­сът зву­чи мал­ко стра- нно. Обаче той вед­на­га ще се за­мис­ли и ще по­тър­си съ­от­вет­ни­те ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни аргументи, за да от­го­во­ри приб­ли­зи­тел­но следното: В то­зи случай, на Земята щя­ха да съ­щес­т­ву­ват са­мо минералите, рас­те­ни­ята и жи­вот­ните, но не и човекът! И Земята пак би ми­на­ла по съ­щия път на развитие, още от „мъглявината" на Кант-Лапласовата хи­по­те­за до на­ши дни, са­мо че чо­ве­кът изоб­що ня­ма­ше да при­със­т­ву­ва в хо­да на то­зи кос­ми­чес­ки процес.

По същество, друг от­го­вор не мо­же и да се очаква. Вероятно ес­тес­т­во­из­пи­та­те­лят би добавил: Дори и зе­ме­де­ле­цът да об­ра­бот­ва зе­мя­та и да ви­до­из­ме­ня ней­на­та повърхност, до­ри и ин­же­не­рът да кон­с­т­ру­ира ма­ши­ни и да вна­ся про­ме­ни в окол­ния свят, всич­ки те са нез­на­чи­тел­ни спря­мо оне­зи промени, ко­ито нас­тъп­ват чрез са­ма­та природа.

Следователно, ес­тес­т­во­из­пи­та­те­лят ви­на­ги ще твърди, че минералите, рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те би­ха се раз­ви­ва ли, до­ри и чо­ве­кът да не съ­щес­т­ву­ва­ше на то­зи свят.

Обаче всич­ко то­ва изоб­що не е вярно. Ако чо­ве­кът не би бил вклю­чен в пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята, го­ля­ма част от жи­вот­ни­те съ­що ня­ма­ше да са тук; за­що­то мно­го от тях, и по­-с­пе­ци­ал­но вис­ши­те жи­во­тин­с­ки


видове, въз­ник­на­ха в хо­да на Земната еволюция, са­мо за­що­то чо­ве­кът бе­ше при­ну­ден - естествено, каз­вам то­ва в але­го­ри­чен сми­съл - да си слу­жи със сво­ите „ръце". На оп­ре­де­ле­на сте­пен от зем­но­то си развитие, чо­ве­кът тряб­ва­ше да от­де­ли вис­ши­те жи­во­тин­с­ки ви­до­ве от сво­ята соб­с­т­ве­на същност, ко­ято - ес­тес­т­ве­но - то­га­ва бе­ше съв­сем раз­лич­на от­кол­ко­то е тя днес; да, той тряб­ва­ше да ги от­х­вър­ли от се­бе си, за да нап­ред­ва в сво­ето развитие. Бих же­лал да опи­ша то­ва „от­х­вър­ляне" с по­мощ­та на след­ния пример: Представете си как раз­т­во­ре­ни­те в ед­на теч­ност ве­щес­т­ва за­поч­ват да се ута­яват на дъното. В пре­диш­ни­те сте­пе­ни на сво­ето развитие, чо­ве­кът бе­ше свър­зан с жи­во­тин­с­кия свят по съ­щия на­чин и в хо­да на вре­ме­то ус­пя да от­де­ли от се­бе си жи­во­тин­с­кия свят ка­то един вид утайка. А са­ми­те жи­вот­ни изоб­що ня­ма­ше да имат своя дне­шен облик, ако чо­ве­кът не бе­ше по­ло­жил те­зи про­дъл­жи­тел­ни усилия. Следователно, жи­во­тин­с­ки­те видове, как­то и са­ма­та Земя, би­ха из­г­леж­да­ли по съв­сем друг начин, ако не бе­ше човека*27.

Но не­ка да се обър­нем се­га към ми­не­рал­но­то и рас­ти­тел­но­то царство. Следва да сме наясно, че не са­мо низ­ши­те жи­во­тин­с­ки видове, но съ­що и це­лия рас­ти­те­лен и ми­не­ра­лен свят от­дав­на би­ха се „втвърдили", от­дав­на би­ха от пад­на­ли от еволюцията, ако чо­ве­кът не бе­ше на Земята. Разбира се, на­пъл­но в ду­ха на днеш­ни­те ес­тес­т­ве­ни на­уки е, да пов­диг­нат възражението: „Добре, хо­ра­та умират, те­ла­та им би­ват из­га­ря­ни или пог­реб­ва­ни и с то­ва би­ват пре­да­ва­ни на Земята, оба­че то­зи факт ня­ма ни­как­во зна­че­ние за ево­лю­ци­ята на Земята, по­не­же тя би про­ти­ча­ла по съ­щия начин, не­за­ви­си­мо да­ли на­ша­та пла­не­та при­ема или не чо­веш­ки­те тела".

Обаче по­доб­ни въз­ра­же­ния са­мо доказват, че хо­ра­та прос­то не съзнават, как неп­ре­къс­на­то­то при­ема­не на чо­веш­ки тру­по­ве от стра­на на Земята - не­за­ви­си­мо да­ли те би­ват из­га­ря­ни или пог­реб­ва­ни - е един ре­ален про- цес, вър­ху кой­то окул­тиз­мът мо­же да ка­же дос­та неща.

Несъмнено се­лян­ки­те са мно­го по на­яс­но от град­с­ки­те да­ми от­нос­но зна­че­ни­ето на „маята" за при­гот­вя­не­то на хляба, ма­кар и да се при­ба­вя към тес­то­то ед­ва в ни­щож­но количество: те прос­то знаят, че без ма­ята ня­ма да се по­лу­чи нищо. Обаче по съ­щия на­чин и са­ма­та Земна ево­лю­ция от­дав­на би стиг­на­ла до своя край, ако неп­ре­къс­на­то не по­ема­ше от чо­веш­кия труп оне­зи сили, ко­ито се по­раж­дат в не­го след нас­тъп­ва­не­то на смъртта. Да, ево­лю­ци­ята на Земята се под­дър­жа бла­го­да­ре­ние на оне­зи сили, ко­ито на­ша­та пла­не­та неп­ре­къс­на­то при­ема чрез чо­веш­ки­те трупове*28. Поради та­зи при­чи­на ми­не­ра­ли­те раз­г­ръ­щат днес про­це­са на кристализация; нещо, ко­ето би би­ло не­въз­мож­но без спо­ме­на­ти­те си- ли, ид­ва­щи от мър­т­ви­те чо­веш­ки тела; в про­ти­вен случай, т.е. без чо­ве- ш­ки­те трупове, ми­не­ра­ли­те от­дав­на щя­ха да се разпаднат. Поради съ­-­


щата при­чи­на и рас­те­ни­ята под­дър­жат сво­ята вегетация; в про­ти­вен слу­чай, т.е. без чо­веш­ки­те трупове, те от­дав­на щя­ха да прек­ра­тят сво­ето развитие. Така сто­ят не­ща­та и с по­-низ­ши­те жи­во­тин­с­ки видове. Чрез сво­ето мър­т­во тяло, чо­ве­кът пре­дос­та­вя на Земята ис­тин­с­кия фермент, не­об­хо­ди­ма­та „мая" за ней­но­то по­-на­та­тъш­но развитие. Ето защо, съв­сем не е без значение, да­ли чо­ве­кът жи­вее на Земята или не. Пълен аб­сурд е да се мисли, че по от­но­ше­ние на минералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то царство, ево­лю­ци­ята на Земята би про­дъл­жи­ла своя нор­ма­лен ход, до­ри и ако чо­ве­кът не бе­ше тук! Природните про­це­си са ед­но ця­ло и чо­ве­кът не мо­же да бъ­де от­де­лен от тях. До вяр­на пред­с­та­ва за чо­ве­ка ще стиг­нем са­мо тогава, ко­га­то съ­уме­ем да го вклю­чим в кос­ми­чес­ки­те про­це­си не са­мо до­ка­то е жив, но и вед­на­га след ка­то е ми­нал през Портата на смъртта.

Ако вни­ма­тел­но раз­мис­ли­те вър­ху те­зи неща, ед­ва ли ще се очудите, ако ка­жа още и следното: Слизайки от ду­хов­ния свят, чо­ве­кът вли­за в „оде- ждите" на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Но раз­би­ра се, фи­зи­чес­ко­то тяло, ко­ето чо­век по­лу­ча­ва при раждането, е съв­сем раз­лич­но от тялото, ко­ето той ос­та­вя след се­бе си при нас­тъп­ва­не­то на смъртта. С фи­зи­чес­ко­то тя­ло са ста­на­ли из­вес­т­ни про­ме­ни и те мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо с ог­лед на про­ник­ва­щи­те в не­го ду­хов­но­-ду­шев­ни сили. В края на кра­ища­та всич­ки ние ядем съ­ща­та храна, ко­ято при­емат и животните, т.е. ние пре­ра­бот­ва­ме хра­ни­тел­ни­те вещества, съ­що как­то и животните, са­мо че тук има ед­на съ­щес­т­ве­на разлика: всъщ­ност ние пре­об­ра­зя­ва­ме външ­на­та ма­те­рия с по­мощ­та на нещо, ко­ето жи­вот­ни­те не притежават, с по­мощ­та на нещо, ко­ето сли­за от ду­хов­ния свят, за да се съ­еди­ни с чо­веш­ко­то тяло.

Да, с фи­зи­чес­ки­те суб­с­тан­ции ние пред­п­ри­ема­ме не­що съв­сем раз­лич­но от това, ко­ето пра­вят с тях жи­вот­ни­те или растенията. Субстанциите, ко­ито Земята при­ема с чо­веш­кия труп, са пре­об­ра­зе­ни суб­с­тан­ции и се раз­ли­ча­ват от субстанциите, ко­ито из­г­раж­дат фи­зи­чес­ко­то тя­ло на ново- роденото. Нека да обобщим: в хо­да на своя живот, чо­век неп­ре­къс­на­то под­но­вя­ва оне­зи ве­щес­т­ва и сили, ко­ито той е по­лу­чил в ми­га на ражда- нето, за да ги пре­дос­та­ви в пре­об­ра­зен вид на Земята. Да, ве­щес­т­ва­та и силите, ко­ито той пре­дос­та­вя на Земния про­цес съв­сем не са оне­зи ве­щес­т­ва и сили, ко­ито той за­вар­ва при сво­ето раждане. Следователно, той пре­дос­та­вя на Земния про­цес нещо, ко­ето неп­ре­къс­на­то при­иж­да от свръх­се­тив­ния свят. Накратко: чрез сво­ето раждане, чо­век сва­ля от свръх­се­тив­ния свят нещо, ко­ето той свър­з­ва с ве­щес­т­ва­та и си­ли­те на фи­зи­чес­ко­то си тяло; след смър­т­та си, той го за­ве­ща­ва на Земята. Ето как чо­ве­кът неп­ре­къс­на­то под­по­ма­га вли­ва­не­то на си­ли от свръх­се­тив­ния във фи­зи­чес­кия свят. Представете си наг­лед­но как ти­хи­ят на­по­ите­-
лен дъжд неп­рес­тан­но се из­ли­ва от свръх­се­тив­ния свят и как не­го­ви­те кап­ки не би­ха има­ли ни­как­ва пол­за за Земята, ако чо­ве­кът не ги по­ема­ше в сво­ето тяло. Тези капки, ко­ито чо­век по­ема при раж­да­не­то и от­де­ля от се­бе си след смъртта, осъ­щес­т­вя­ват ед­но неп­ре­къс­на­то оп­лож­да­не на Земята от свръх­се­тив­ни­те сили; точ­но те­зи оплождащи, свръх­се­тив­ни си­ли под­дър­жат пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята. Без чо­веш­ки­те тру- пове, Земята от­дав­на би би­ла мъртва!

Сега ид­ва ред на въпросът: Как се от­ра­зя­ват те­зи мър­т­ви си­ли вър­ху чо­веш­ка­та природа? Защото смър­то­нос­ни­те сили, на­ми­ра­щи се във външ­ния свят, не­съм­не­но за­ся­гат и човека; да, ако чо­ве­кът не вли­ва­ше жи­вот­вор­ни си­ли във външ­на­та природа, тя от­дав­на ще­ше да загине. Но как точ­но дейс­т­ву­ват те­зи смър­то­нос­ни си­ли в чо­веш­кия организъм? С тях­на по­мощ чо­век под­дър­жа оне­зи процеси, ко­ито про­ти­чат по ли­ни­ята от кос­т­на­та сис­те­ма към нер­в­на­та система. Това, ко­ето из­г­раж­да кос­ти­те и всич­ко свър­за­но с тях, е ко­рен­но раз­лич­но от гра­див­ни­те еле­мен­ти на дру­ги­те системи. В нас неп­ре­къс­на­то пул­си­рат смър­то­нос­ни­те си­ли и чрез тях ние има­ме на­ши­те кости. Обаче не­ща­та не спи­рат до тук: ние неп­ре­къс­на­то пре­одо­ля­ва­ме те­зи смър­то­нос­ни сили, ома­ло­мо­ща­ва­ме ги, в ре­зул­тат на ко­ето има­ме на­ши­те нерви.

Какво впро­чем пред­с­тав­ля­ват нервите?*29 Нервите, или но доб­ре каза- но, нервът, е нещо, ко­ето неп­ре­къс­на­то се стре­ми да се пре­вър­не в кост, оба­че не ус­пя­ва да го стори, са­мо за­що­то е свър­зан и с та­ки­ва еле­мен­ти от чо­веш­кия организъм, ко­ито ня­мат ни­що об­що с кос­ти­те и нервите. Нервът има неп­ре­къс­на­тия стре­меж да се вкостени, да „втвърди" и умъ- р­т­ви се­бе си, да се пре­вър­не в мър­т­ва материя, как­ва­то са до го­ля­ма сте­пен и чо­веш­ки­те кости. (Животинските кос­ти са срав­ни­тел­но „по-живи" от човешките.) И така, не­ка да обоб­щим ед­на­та стра­на на чо­веш­ка­та при рода: Разрушителните, смър­то­нос­ни­те си­ли дейс­т­ву­ват в кос­т­на­та и нер­в­на­та система. Това е еди­ния полюс.

Другият по­люс - то­зи на жи­вот­вор­ни­те си­ли - е пред­с­та­вен в мус­кул­на­та и кръ­во­нос­на­та система, как­то и във всичко, ко­ето им принадлежи. Нер- вите не се прев­ръ­щат в кости, са­мо за­що­то са ин­тим­но свър­за­ни с кръ­во­нос­на­та и мус­кул­на­та система, та­ка че дейс­т­ву­ва­щи­те там, в кръв­та и


мускулите, сили, прос­то не им раз­ре­ша­ват да до­ве­дат докрай сво­ето по­тен­ци­ал­но вкостяване. Ако оба­че въз­ник­не ед­на неп­ра­вил­на връз­ка меж­ду кос­ти­те от ед­на страна, и кръв­та и мус­ку­ли­те - от друга, то­га­ва се по­явя­ва рахитът. Той въз­ник­ва по­ра­ди това, че мус­ку­ли­те и кръв­та сму­ща­ват пра­вил­но­то умър­т­вя­ва­не на суб­с­тан­ци­ите в кос­т­на­та система. Ето за­що е из­к­лю­чи­тел­но важ­но да се пос­тиг­не доб­ро вза­имо­дейс­т­вие меж­ду мус­кул­но­-к­ръ­во­нос­на­та сис­те­ма от ед­на стра­на и кос­т­но­-нер­в­на­та сис­те­ма от дру­га страна. Например: ед­ва след ка­то кос­т­но­-нер­в­на­та сис­те­ма е дос­та­тъч­но зас­тъ­пе­на в на­ше­то око, но та­ка че все пак да е на за­ден план и за смет­ка на нерва, ед­ва то­га­ва око­то е в със­то­яние да свър­же во­ле­ва­та при­ро­да на това, ко­ето жи­вее в мус­ку­ли­те и кръвта, с пред­с­тав­ка­та или поз­на­ва­тел­на дейност, ко­ято е ха­рак­тер­на за кос­т­но­-нер­в­на­та система. Тук ние сти­га­ме до ед­на ин­те­рес­на подробност, ко­ято иг­ра­еше съ­щес­т­ве­на ро­ля в ес­тес­т­ве­ни­те на­уки на ми­на­ли­те столетия, ма­кар че за днеш­на­та наука, тя не е не­що по­ве­че от ед­на смехотворна, де­тин­с­ка предста- ва. Рано или късно, но­ва­та на­ука от­но­во ще обър­не вни­ма­ние на та­зи заб­ра­ве­на подробност, но ще сто­ри то­ва но съв­сем раз­ли­чен начин.

Древните уче­ни ви­на­ги са усе­ща­ли дъл­бо­ко­то род­с­т­во меж­ду нер­в­на­та и кос­т­на­та субстанция; те прос­то под­дър­жа­ха мнението, че чо­век мис­ли как­то с нер­в­на­та субстанция, та­ка и с кос­т­на­та субстанция. И то­ва е са­ма­та истина. Всичко онова, ко­ето на­ри­ча­ме аб­с­т­рак­т­ни науки, ние дъл­жим на способностите, за­лег­на­ли в на­ша­та кос­т­на система. За що нап­ри­мер чо­ве­кът е мо­гъл да съз­да­де геометрията? Висшите жи­вот­ни не при­те­жа­ват геометрия: то­ва се виж­да от са­мия им на­чин на живот. Пълна без­с­мис­ли­ца е да се твърди, че вис­ши­те жи­вот­ни мо­же би имат пред­с­та­ва за ге­омет­рич­ни­те фор­ми и фигури, са­мо че ние не за­бе­ляз­ва­ме това.

За всеки, кой­то на­ис­ти­на се за­мис­ли вър­ху факта, че и така, чо­ве­кът съз­да­ва геометрията. Обаче по ка­къв на­чин из­г­раж­да той, например, пред­с­та­ва­та за един триъгълник?

За всеки, кой­то на­ис­ти­на се за­мис­ли вър­ху факта, че чо­век сам из­г­раж­да пред­с­та­ва­та за триъгълника, ще му се сто­ри чудно, как то­зи триъгълник,



то­зи аб­с­т­рак­тен триъгълник, кой­то не се сре­ща ни­къ­де във ви­ди­мия свят, е плод на чис­то ге­омет­рич­но­-ма­те­ма­ти­чес­ка­та чо­веш­ка фантазия.


Да, има мно­го не­поз­на­ти неща, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на събитията, ста­ва­щи пред очи­те ни. Представете си например, че сто­ите на оп­ре­де­ле­но мяс­то в ед­на стая. В ка­чес­т­во­то си на свръх­се­тив­но чо­веш­ко същество, Вие из­вър­ш­ва­те в оп­ре­де­ле­но вре­ме из­вес­т­ни движения, за ко­ито обик­но­ве­но не зна­ете нищо. Ето, Вие пра­ви­те ня­кол­ко крач­ки в ед­на посока, пос­ле се връ­ща­те на­зад и след то­ва зас­та­ва­те на пър­во­на­чал­но­то си мя- сто. С из­вър­ше­ни­те от Вас не­съз­на­тел­ни движения, Вие фак­ти­чес­ки на­чер­та­ва­те един триъгълник, Тези не­съз­на­тел­ни дви­же­ния са дейс­т­ви­тел­но извършени, са­мо че Вие не ги възприемате; оба­че по­ра­ди об­с­то­ятел­с­т­вото, че Вашият гръб­на­чен стълб е из­п­ра­вен вертикално, Вие се на­ми­ра­те в съ­ща­та плоскост, в ко­ято са из­вър­ше­ни движенията. Животното не се на­ми­ра в та­зи плоскост, не­го­ви­ят гръб­на­чен стълб е раз­по­ло­жен хо­ри­зон­тал­но и дви­же­ни­ята не из­г­леж­дат по съ­щия начин. Обаче по­ра­ди вер­ти­кал­но­то по­ло­же­ние на своя гръб­на­чен стълб, чо­ве­кът е в плоскост- та, къ­де­то се из­вър­ш­ват те­зи движения. Разбира се, то­зи факт не сти­га до не­го­во­то съзнание; ако бе­ше така, той би възкликнал: „Аз неп­ре­къс­на­то тан­цу­вам в рам­ки­те на един триъгълник!" Това не се случва, но ето, че той на­чер­та­ва ед­на фи­гу­ра и казва: ето, тук има­ме един триъгълник. В дейс­т­ви­тел­ност то­ва е ед­но не­съз­на­тел­но из­вър­ше­но движение, ко­ето про­ти­ча в Космоса.

Тези движения, ко­ито фик­си­ра­те в геометрията, ко­га­то чер­та­ете оп­ре­де­ле­на ге­омет­рич­на фигура, Вие из­вър­ш­ва те за­ед­но със Земята. На Земята е при­съ­що не са­мо движението, опи­са­но от Коперник; тя из­вър­ш­ва и съв­сем други, ху­до­жес­т­ве­ни движения, как­то и още по­-с­лож­ни движе- ния, на­ми­ра­щи из­раз в ли­ни­ите на ге­омет­рич­ни­те тела: куба, октоедъра, до­де­ка­едъ­ра и т.н. Тези те­ла не са измислени, те са ед­на не­осъз­на­та дей- ствителност; всъщ­ност те - а и мно­го дру­ги ге­омет­рич­ни те­ла - са за­бе­ле­жи­тел­ни от­ра­же­ния на ед­но дъл­бо­ко и не­осъз­на­то знание, ко­ето е скри­то в чо­веш­ко­то същество, и по-точно: в, не­го­ва­та кос­т­на система. Обаче с Вашето обик­но­ве­но съзнание, Вие не мо­же­те да про­ник­не­те в кос­т­на­та система; тук съз­на­ни­ето угас­ва и то са­мо от­ра­зя­ва - под фор­ма­та на ге­омет­рич­ни те­ла и фи­гу­ри - образите, ко­ито всъщ­ност се по­раж­дат от кос­т­на­та система. Човекът е вклю­чен в Космоса: съз­да­вай­ки гео- метрията, той въз­п­ро­из­веж­да това, ко­ето сам из­вър­ш­ва в Космоса.

Ето как ние се доб­ли­жа­ва­ме до она­зи част от об­к­ръ­жа­ва­щия ни свят, ко­ято се на­ми­ра в един неп­ре­къс­нат про­цес на умиране. От дру­га страна, пред нас зас­та­ва всич­ко онова, ко­ето се крие в си­ли­те на на­ша­та кръв­но­-мус­кул­на система: тук всич­ко е в неп­ре­къс­на­то движение, в неп­ре­къс­нат трепет; тук тър­жес­т­ву­ват за­ро­диш­ни­те сили, а не смъртта. Ние за­дър­жа­ме в се­бе си про­це­са на уми­ра­не­то и един­с­т­ве­но ние - ка­то чо­веш­ки съ­щес­т­ва - сме в със­тоя ние да вло­жим в то­зи про­цес мла­ден­чес­ки­те си­ли
на развитието. Ако чо­ве­кът не бе­ше тук на Земята, про­це­сът на уми­ра­не от­дав­на би зав­ла­дял ця­ла­та Земя и ка­то цяло, Земята би се пре­вър­на­ла в ог­ром­но крис­тал­но тяло. Обаче ние из­т­ръг­ва­ме от­дел­ни крис­та­ли от пла­не­тар­на­та крис­та­ли­за­ция на Земята и ги по­ема­ме и за­дър­жа­ме в се­бе си тол­ко­ва време, кол­ко­то е нуж­но за на­ша­та чо­веш­ка еволюция. Но по то­зи начин, ние под­дър­жа­ме жи­во­та на са­мата Земя. Следователно, ние чо­ве­ци­те сме тези, ко­ито под­дър­жат жи­во­та на Земята и не мо­жем да бъ­дем из­к­лю­че­ни от про­це­си­те на пла­не­тар­на­та еволюция.

Ето за­що е на­пъл­но вяр­на ми­съл­та на Едуард фон Хартман, кой­то - из­хож­дай­ки от своя пе­си­ми­зъм - твърдеше, как един ден чо­ве­чес­т­во­то ще е тол­ко­ва узряло, че всич­ки хо­ра ще се самоунищожат*30. Едва ли е ну- ж­но да се до­ба­вя и това, ко­ето въл­ну­ва­ше Хартман на­й-­ве­че по­ра­ди ця­ла­та ог­ра­ни­че­ност на ес­тес­т­ве­но­-на­уч­ния му мироглед: по­не­же са­мо­уни­що­же­ни­ето на хо­ра­та яв­но не бе­ше достатъчно, той ис­ка­ше и са­ма­та Зе- мя да бъ­де хвър­ле­на по ня­ка­къв на­чин във въздуха. Впрочем до та­зи крайност не би тряб­ва­ло да се стига. Нужно е са­мо да се под­гот­ви го­ля­мо­то са­мо­уни­що­же­ние на хората, и Земята от са­мо се­бе си ще хврък­не във въздуха! Защото без екстракта, кой­то чо­век вна­ся в тя­ло­то на Земя- та, ней­на­та ево­лю­ция е немислима. Днес те­зи не­ща тряб­ва да бъ­дат от­но­во разбрани.

В мо­ите пър­ви съчинения, аз неп­ре­къс­на­то зас­тъп­вах идеята, че всъщ­ност пос­та­вям поз­на­ни­ето на ед­на по­-д­ру­га основа, а не тази, вър­ху ко­ято сме свик­на­ли да го из­г­раж­да­ме в днеш­но време*31. Според офи­ци­ал­на­та философия, ко­ято се опи­ра на ан­г­ло­-­аме­ри­кан­с­кия стил на мисле- не, чо­ве­кът е са­мо един обик­но­вен „зрител" на света; да, с це­лия си ду- ше­вен живот, той е са­мо зри­тел на света. И ако чо­ве­кът не би бил тук - та­ка е при­ето да се вяр­ва - ако не би из­жи­вя­вал в ду­ша­та си про­це­си­те и съ­би­ти­ята от външ­ния свят, всич­ко ще­ше да си про­дъл­жа­ва по съ­щия начин. Това се от­на­ся как­то до ес­тес­т­ве­ни­те науки, за ко­ито ве­че спо- менах, та­ка и за философията. Днешният фи­ло­соф се чув­с­т­ву­ва твър­де удоб­но ка­то „зрител" на света, т.е. чув­с­т­ву­ва се удоб­но в мър­т­ви­те еле­мен­ти на познанието. Но аз ис­ках да ос­во­бо­дя поз­на­ни­ето от те­зи мър­т­ви елементи. Ето за­що ви­на­ги повтарях: Човекът е не прос­то зри­тел на све­тов­ни­те процеси; той е съ­щин­с­ка­та арена, къ­де­то неп­ре­къс­на­то се ра­зиг­ра­ват гран­ди­оз­ни­те кос­ми­чес­ки про­це­си и събития.

Винаги съм подчертавал: С це­лия си ду­ше­вен живот, чо­ве­кът е арената, къ­де­то се ра­зиг­ра­ват кос­ми­чес­ки­те процеси. Тази ми­съл мо­же да се из­ра­зи и по аб­с­т­рак­т­но­-фи­ло­соф­с­ки начин.

Особено ако че­те­те пос­лед­на­та гла­ва от мо­ята кни­га „Истина и наука", от­на­ся­ща се до чо­веш­ка­та свобода, Вие ще установите, че там ак­цен­тът е пос­та­вен вър­ху следното: това, ко­ето се из­вър­ш­ва в човека, се раз­ли­-­
чава от про­це­си те във външ­на­та природа; в из­вес­тен сми­съл тя е та­зи­,ко­ято се вмък­ва в него, та­ка че про­це­си­те в чо­ве­ка са и космически, или с дру­ги думи, чо­веш­ка­та ду­ша е арена, къ­де­то се ра­зиг­ра­ват не са­мо чо- вешки, но и кос­ми­чес­ки процеси. Естествено, в оп­ре­де­ле­ни сре­ди те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни лесно. Обаче без да вник­не в тях, чо­век не мо­же да ста­не ис­тин­с­ки възпитател.

Какво всъщ­ност наб­лю­да­ва­ме при човека? От ед­на стра­на има­ме кос­т­но­-нер­в­на­та система, от друга: кръв­но­-мус­кул­на­та система. Чрез тях­но­то взаимодействие, неп­ре­къс­на­то се съз­да­ват но­ви суб­с­тан­ции и сили. И Земята е пред­па­зе­на от смъртта, са­мо по­ра­ди факта, че в са­мия чо­век не- п­ре­къс­на­то се съз­да­ват но­ви суб­с­тан­ции и сили. Сега ве­че Вие лес­но ще свър­же­те две­те твърдения: то­ва че в съп­ри­кос­но­ве­ни­ето си с нервите, кръв­та съз­да­ва но­ви суб­с­тан­ции и сили, и това, ко­ето ка­зах в пре­диш­на­та лек­ция - а именно, че кръв­та неп­ре­къс­на­то се стре­ми към оду­хот­во­ря­ва­не и неп­ре­къс­на­то сре­ща пре­пятс­т­вия по своя път. Да, не­ка свър­жем ос­нов­ни­те мис­ли от пос­лед­ни­те две лекции, за да про­дъл­жим нататък. Обаче Вие ве­че се убедихте, кол­ко пог­реш­но е тъл­ку­ван днес за­ко­нът за съх­ра­не­ни­ето на енергията: той прос­то е в про­ти­во­ре­чие с това, ко­ето се из­вър­ш­ва в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та при­ро­да и, следователно, се прев­ръ­ща в ед­но пре­пятс­т­вие за раз­би­ра­не­то на чо­веш­ко­то същество. Едва ко­га­то хо­ра­та от­но­во се из­диг­нат до мисълта, че „ни­що не мо­же да въз­ник­не от нищото", и че суб­с­тан­ци­ите и си­ли­те са­мо ме­та­мор­фо­зи­рат от един вид в друг; ед­ва ко­га­то та­зи ми­съл из­мес­ти за­ко­на за съх­ра­не­ние на енергията, ед­ва то­га­ва ще пос­та­вим на­ука­та на здра­ви и трай­ни основи.

Вие доб­ре виждате, кол­ко изо­па­че­но мо­же да бъ­де чо­веш­ко­то мислене. Ние ус­та­но­вя­ва­ме да­ден факт, ка­то напр. за­ко­нът за съх­ра­не­ние на енер­ги­ята и материята, и го обя­вя­ва­ме за все­общ закон. В ос­но­ва­та му оба­че стои не друго, а оп­ре­де­ле­на чер­та от на­шия пред­с­та­вен или ду­ше­вен жи- вот, из­ра­зя­ва­ща се в твър­де ед­нос­т­ран­чи­во опи­са­ние на окол­ния свят; до­ка­то в дейс­т­ви­тел­ност ние тряб­ва да се стре­мим са­мо към оне­зи по- стулати, ко­ито из­в­ли­ча­ме от на­ше­то мислене.

В учеб­ни­ци­те по фи­зи­ка Вие ще срещ­не­те нап­ри­мер за­ко­нът за „непро- ницаемостта" на телата, из­ло­жен ка­то ед­на аксиома: на оп­ре­де­ле­но мяс­то в пространството, къ­де­то се на­ми­ра да­де­но тяло, в съ­що­то вре­ме не мо­же да стои ни­как­во дру­го тяло. Този акт се оп­ре­де­ля ка­то уни­вер­сал­но ка­чес­т­во на телата. Но тук би тряб­ва­ло да се добави: „непроницаеми" са оне­зи те­ла или Същества, ко­ито са та­ка устроени, че на тях­но­то прос­т­ран­с­т­ве­но мяс­то в съ­що­то вре­ме не мо­же да стои ни­как­во дру­го тя­ло или Същество от тех­ния вид. Чисто и просто, с по­ня­ти­ята тряб­ва да си слу­жим по та­къв начин, че да раз­г­ра­ни­ча­ва­ме сход­ни­те области; не­ка гра­дим постулати, а не дефиниции, ко­ито пре­тен­ди­рат за универсалност.


Важно е не да се от­к­рие „законът" за съх­ра­не­ние на енер­ги­ята и мате- рията, а да се по­со­чи за кои те­ла и Същества то­зи за­кон има ня­как­во значение. Един от ха­рак­тер­ни­те стре­ме­жи на 19 век бе­ше тък­мо този: да се из­на­ме­ри он­зи закон, кой­то е ва­ли­ден за всичко!

Вместо да пос­тъп­ва­ме по то­зи начин, не­ка да нас­т­ро­им на­шия ду­ше­вен жи­вот към вяр­но и точ­но наб­лю­да­ва­не на не­ща­та и на свър­за­ни­те с тях ду­шев­ни изживявания.




Каталог: sites -> default -> files
files -> І бөлім. Кәсіпкерліктің мәні, мазмұны
files -> Програмаллау технологиясының көмегімен Internet дүкен құру
files -> Интернет арқылы сот ісі бойынша ақпаратты қалай алуға болады?
files -> 6М070600 –«Геология және пайдалы қазба кенорындарын барлау» 1 «Пайдалы қазба кенорындарын іздеу және барлау»
files -> Регламенті Негізгі ұғымдар Осы «Спорт құрылыстарына санаттар беру»
files -> Регламенттерін бекіту туралы «Әкімшілік рәсімдер туралы»
files -> Қазақстан Республикасы Денсаулық сақтау Және әлеуметтік даму министрлігі
files -> Регламенттерін бекіту туралы «Әкімшілік рәсімдер туралы»
files -> 2014 – 2018 жылдарға арналған стратегиялық жоспары
files -> Қызылорда облысының 2015 жылғЫ Әлеуметтік-экономикалық даму нәтижелері


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет