Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели!

Вече об­съ­дих­ме същ­нос­т­та на волята, до­кол­ко­то тя е един от дви­га­те­ли­те на чо­веш­кия ду­ше­вен живот. Сега ще се пос­та­ра­ем да вник­нем още по­-дъл­бо­ко във волята, за да ос­мис­лим ней­но­то ис­тин­с­ко зна­че­ние за ця­лос­т­ния чо­веш­ки организъм.

Вие си­гур­но забелязахте, че в до­се­гаш­ни­те лек­ции аз обър­нах вни­ма­ние пре­дим­но вър­ху интелектуалната, поз­на­ва­тел­на­та стра­на на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во от ед­на страна, и вър­ху во­ле­ва­та му дейност - от друга! Аз под­чер­тах също, че поз­на­ва­тел­на­та дейност е във връз­ка с нер­в­на­та сис­те­ма на човека, до­ка­то во­ле­ва­та ак­тив­ност е във връз­ка с дейнос­т­та на кръвта. Ако размис­ли­те вър­ху те­зи неща, Ние не­из­беж­но ще пос­та­ви­те и въпроса: А как­во е по­ло­же­ни­ето с тре­та­та ду­шев­на сила, с чувствата? Вярно е, че до­се­га не бях­ме от­де­ли­ли дос­та­тъч­но вре­ме за тях. Обаче след ка­то днес ще се за­ни­ма­ем пре­дим­но с чувствата, ще има­ме съ­щев­ре­мен­но и въз­мож­ност да про­ник­нем още по­-дъл­бо­ко как­то в познавате- лната, та­ка и във во­ле­ва­та при­ро­да на човека.

Тук ще се на­ло­жи да си при­пом­ним нещо, ко­ето - по раз­лич­ни по­во­ди - аз мно­гок­рат­но съм изтъквал. Душевните си­ли на мисленето, чув­с­т­ва­та и во­ля­та да­леч не са ряз­ко отделени, а неп­ре­къс­на­то пре­ли­ват ед­на от друга. Нека за миг да се спрем на волята. Вие вед­на­га разбирате: За чо­ве­ка е не­въз­мож­но да осъ­щес­т­ви ка­къв­то и да е во­лев акт, ако той не при­бег­не до по­мощ­та на представите, до по­мощ­та на сво­ята поз­на­ва­тел­на дейност. Опитайте се, ма­кар и за кратко, да се кон­цен­т­ри­ра­те вър­ху Вашата воля.

Вие ще се съгласите, че во­ле­ви­ят акт ви­на­ги е про­ник­нат от ед­ни или дру­ги представи. Вие прос­то не бих­те би­ли чо­веш­ко същество, ако во­ле­ви­ят акт не бе­ше про­ник­нат от представи. Ако пред­с­та­ви­те и мис­ле­не­то не пул­си­ра­ха във Вашата воля, Вие щях­те да вър­ши­те всич­ко по си­ла­та на сле­пи­те инстинкти. Но как­то пред­с­та­ви­те и мис­ли­те ви­на­ги при­със­т­ву­ват в про­яви­те на волята, та­ка и во­ля­та ви­на­ги при­със­т­ву­ва в мисле-

Същото ус­та­но­вя­ва­ме и по от­но­ше­ние на чо­веш­ко­то тяло, в ко­ето се про­явя­ват раз­лич­ни­те ду­шев­ни способности. Вземете нап­ри­мер чо­веш­ко­то око. Ако го раз­г­леж­да­ме в не­го­ва­та цялост, ще установим, че то е, та­ка да се каже, един вид про­дъл­же­ние на нер­в­ни­те пътища; оба­че око­то е про­дъл­же­ние съ­що и на кръ­во­нос­ни­те пътища. Поради факта, че нер­в­ни­те влак­на про­дъл­жа­ват и в чо­веш­ко­то око, там, в окото, нах­лу­ва и ми- с­лов­на­та дейност, поз­на­ва­тел­на­та дейност; по­ра­ди факта, че кръ­во­нос­ни­те пъ­ти­ща про­дъл­жа­ват и в окото, там нах­лу­ва и во­ле­ва­та дейност. Ето как во­ле­ва­та и поз­на­ва­тел­на­та при­ро­да на чо­ве­ка са вза­им­но свър- зани, вклю­чи­тел­но и до пе­ри­фе­ри­ята на не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло. И то­ва се от­на­ся как­то за всич­ки сетива, та­ка и за всич­ки дви­га­тел­ни органи, под­чи­не­ни на волята. С дру­ги думи: поз­на­ва­тел­ни­ят еле­мент про­ник­ва в на­ша­та во­ля по нер­в­ни­те пътища, а съ­щин­с­ки­ят во­лев еле­мент про­ник­ва там по кръ­во­нос­ни­те пътища.

Нека се­га да се обър­нем към осо­бе­ния ха­рак­тер на поз­на­ва­тел­на­та дей- ност. Ние ве­че споменахме, но не­ка да подчер­та­ем още веднъж: всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в об­лас­т­та на чо­веш­ки­те представи, на чо­веш­ко­то мислене, по­чи­ва на антипатията. Колкото и стран­но да звучи, всичко, ко­ето по­каз­ва ня­ка­къв афи­ни­тет към пред­с­тав­ка и поз­на­ва­тел­на дейност, е из­пъл­не­но с антипатия. Мнозина от Вас ще възразят: Да, но ко­га­то наб­лю­да­вам нещо, в то­зи мо­мент аз не из­пит­вам ни­как­ва антипатия!

И все пак, Вие развивате. Вие уп­раж­ня­ва­те антипатия. Наблюдавайки да­ден предмет, Вие не­из­беж­но уп­раж­ня­вате антипатия. И ако във Ваше- то око би съ­щес­т­ву­ва­ла са­мо нер­в­на­та дейност, все­ки предмет, все­ки обект би про­буж­дал у Вас са­мо отвращение, са­мо антипатия. Единстве- но по­ра­ди факта, че в око­то нах­лу­ва и во­ле­ва­та дейност, на ко­ято е при­съ­ща симпатията, и по­ра­ди това, че си­ли­те на кръв­та про­ник­ват във Ва- шето око, усе­ща­не­то за ан­ти­па­тия в хо­да на се­тив­но­то наб­лю­де­ние би­ва смек­че­но и тък­мо чрез ак­тив­но­то урав­но­ве­ся­ва­не меж­ду сим­па­тия и антипатия, нас­тъп­ва обективния, без­п­рис­т­рас­тен акт на зри­тел­но­то въз- приятие. Този акт ста­ва възможен, са­мо при вза­им­но урав­но­ве­ся­ва­не

меж­ду сим­па­тия и ан­ти­па­тия - нещо, ко­ето ос­та­ва не­за­бе­ля­за­но за на­ше­то съзнание.

Ако се за­дъл­бо­чи­те в Гьотевото уче­ние за цветовете*38, и по­-с­пе­ци­ал­но в не­го­ва­та фи­ло­соф­с­ко­-ди­дак­ти­чес­ка част, Вие ще установите, че - нав­ли­зай­ки в по­-дъл­бо­ка­та при­ро­да на зри­тел­но­то въз­п­ри­ятие - той сти­га имен­но до про­яв­ле­ни­ята на сим­па­ти­ята и антипатията. Ако вник­не­те до­ри и съв­сем по­вър­х­нос­т­но в дейнос­т­та на един се­ти­вен орган, вед­на­га ще ус­та­но­ви­те при­със­т­ви­ето на две­те противоположности. В рам­ки­те на се­тив­на­та дейност, ан­ти­па­тич­ното на­ча­ло е свър­за­но със са­мия поз­на­ва­те­лен процес, с нер­в­на­та система, а сим­па­тич­но­то на­ча­ло е свър­за­но с во­ле­вия процес, с кръ­во­нос­на­та система.

В мо­ите пуб­лич­ни ан­т­ро­по­соф­с­ки лек­ции аз чес­то съм из­тък­вал съ­щес­т­ве­на­та раз­ли­ка меж­ду жи­вот­ни­те и чо­ве­ка по от­но­ше­ние ус­т­ройс­т­во­то на тех­ни­те очи. Твърде по­ка­за­тел­но е, че при жи­во­тин­с­ко­то око дейнос­т­та на кръв­та е мно­го по-подчертана, от­кол­ко­то при човека. При от­дел­ни жи­вот­ни до­ри ще от­к­ри­ете органи, ко­ито са под­чи­не­ни на та­зи дей- ност, ка­то „ме­чо­вид­ни­ят израстък" и „ветрилото". Следователно, жи­вот­но­то из­п­ра­ща мно­го по­ве­че кръв в сво­ето око - а то­ва ва­жи и за ос­та­на­ли­те се­ти­ва -, от­кол­ко­то човека. С дру­ги думи: в сво­ите се­ти­ва жи­вот­но­то раз­ви­ва мно­го по­ве­че симпатия, мно­го по­ве­че ин­с­тин­к­тив­на сим­па­тия към окол­ния свят, от­кол­ко­то човека.

Фактически чо­ве­кът раз­ви­ва мно­го по­-сил­на ан­ти­па­тия към окол­ния свят, от­кол­ко­то животното, но в обик­но­ве­ния жи­вот тя не сти­га до на­ше­то съзнание. Антипатията сти­га до на­ше­то съз­на­ние ед­ва ко­га­то на­рас­не до сте­пен на отвращение. Максимално по­ви­ше­но­то усе­ща­не от вся­ко се­тив­но въз­п­ри­ятие се свеж­да до това, че Вие за­поч­ва­те да ре­аги­ра­те с отвращение. Когато ми­на­ва­те пок­рай място, от къ­де­то се но­си ло­ша ми­риз­ма и из­пит­ва­те отвращение, пос­лед­но­то е не друго, а мак­си­мал­на­та сте­пен на он­зи процес, кой­то се ра­зиг­ра­ва при вся­ка се­тив­на дейност, ма­кар че той ос­та­ва неза­бе­ле­жим за обик­но­ве­но­то съзнание. Ако оба­че не раз­ви­вах­ме по­-сил­на ан­ти­па­тия към окол­ния свят, от­кол­ко то животните, ние не бих­ме мог­ли да се от­де­лим и обо­со­бим от окол­ния свят с дос­та­тъч­на категоричност. Животното из­пит­ва мно­го по­-го­ля­ма сим­па­тия към окол­ния свят и по­ра­ди то­ва е мно­го по­-за­ви­си­мо от кли- мата, го­диш­ни­те вре­ме­на и т.н. Човекът е личност, тък­мо за­що­то по­раж­да у се­бе си мно­го по­ве­че ан­ти­па­тия към окол­ния свят, от­кол­ко­то живо- тното. Обстоятелството, че мо­жем да се обо­со­бим от окол­ния свят чрез ле­жа­ща­та под пра­га на съз­на­ни­ето антипатия, по­раж­да на­ше­то лич­но самосъзнание.

С то­ва ние за­гат­ва­ме и за не­що друго, ко­ето е от ог­ром­но зна­че­ние за ця­лос­т­но­то раз­би­ра­не на чо­веш­ко­то същество. Вече споменахме, как в
поз­на­ва­тел­на­та и пред­с­тав­ка дейност се преп­ли­тат „мислене" и „нерви" от ед­на страна, и „воля" и „кръв" - от дру­га страна. Но и при во­ле­ва­та дейност съ­що има­ме сли­ва­не на пред­с­тав­ка­та дейност със съ­щин­с­кия во­лев елемент. Изпитвайки же­ла­ние към нещо, ние сме из­пъл­не­ни със сим­па­тия към него. Но обек­тът на на­ше то же­ла­ние ви­на­ги би ос­та­нал в сфе­ра­та на ин­с­тин­к­тив­на­та и сля­па воля, ако не бих­ме вмък­на­ли в сим­па­ти­ята съ­що и жи­ло­то на антипатията, ко­ято един­с­т­ве­но е в със­то­яние да ни раз­г­ра­ни­чи от обек­та на же­ла­ни­ето и да ни ут­вър­ди ка­то личност. Сега все още пре­об­ла­да­ва симпатията, оба­че ние я урав­но­ве­ся­ва­ме ка­то вмък­ва­ме там и антипатията. Но по то­зи на­чин - на­ми­рай­ки се под пра­га на съз­на­ни­ето - в обек­та на же­ла­ни­ето пре­ми­на­ва са­мо част от симпати- ята. В не мно­гоб­рой­ни­те действия, ко­ито пред­п­ри­ема­ме не са­мо под кон­т­ро­ла на на­шия разум, но и под на­по­ра на вдъхновението, от­да­вай­ки им се с лю­бов и преданост, сим­па­ти­ята ряз­ко и мощ­но се из­ди­га над пра­га на съз­на­ни­ето и про­ник­ва във волята, до­ка­то обик­но­ве­но во­ле­ви­ят еле­мент ни свър­з­ва ка­то не­що обек­тив­но с окол­ния свят. Точно как­то на­ша­та ан­ти­па­тия към окол­ния свят би­ва осъз­на­та са­мо в из­к­лю­чи­тел­ни случаи, нап­ри­мер в ак­та на познанието, та­ка и на­ша­та неп­ре­къс­на­та сим­па­тия към окол­ния свят ста­ва факт на съз­на­ни­ето са­мо в ред­ки­те слу­чаи на вдъхновение, в слу­ча­ите на сил­на и пре­дан­на любов. Ако то­ва не бе­ше така, щях­ме да вър­шим всич­ко са­мо по ме­ха­ни­чен и ин­с­тин­к­ти­вен начин. Следователно, ние ни­ко­га не бих­ме мог­ли да се вклю­чим в това, ко­ето обек­тив­но се изис­к­ва от нас - нап­ри­мер в об­лас­т­та на со­ци­ал­ния живот. Ето защо, за да се вклю­чим в со­ци­ал­ни­те и кос­ми­чес­ки процеси, ние тряб­ва да обо­га­тим на­ша­та во­ля със си­ла­та на мисленето.

Може би ще раз­бе­ре­те за как­во ста­ва дума, ако се за­мис­ли­те за въздейст- вието, ко­ето би­ха има­ли всич­ки те­зи не­ща в слу­чай че те сти­га­ха до на­ше­то обик­но­ве­но съзнание. Да, ако те­зи не­ща сти­га­ха до на­ше­то обик­но­ве­но съзнание, ед­на зна­чи­тел­на част от ан­ти­па­ти­ята ще­ше да съп­ро­вож­да всич­ки­те ни действия. А то­ва би би­ло ужасно!

Човекът ще­ше да се дви­жи по света, неп­ре­къс­на­то по­то­пен в ат­мос­фе­ра на антипатия. Ето за­що мъд­рос­т­та на при­ро­да­та е наре­ди­ла така, че та­зи ан­ти­па­тия - ка­то не­що край­но не­об­хо­ди­мо за на­ши­те дейс­т­вия - да ос­та­ва под пра­га на съзнанието.

Насочете се­га Вашето вни­ма­ние към ед­на за­бе­ле­жи­тел­на мис­те­рия на чо­веш­ка­та природа, към ед­на мистерия, за ко­ято се досе­ща все­ки нор­ма­лен човек, и за ко­ято все­ки въз­пи­та­тел тряб­ва да е наясно. Като деца, ние дейс­т­ву­ва­ме из­к­лю­чи­тел­но под вли­яние на симпатията. Колкото и чуд­но да звучи, не­ос­по­рим факт е, че ко­га­то де­те­то вър­ши не­що или прос­то вил­нее в къщи, то е пре­из­пъл­не­но от сим­па­тия към действието, към немирството. Проявявайки се в света, сим­па­ти­ята зас­та­ва пред нас

И се­га Вие лес­но ще разберете, как­во всъщ­ност оз­на­ча­ва ан­ти­па­ти­ята в та­зи област. Ако ос­та­вим импулсите, ко­ито наб­лю­да­ва­ме у детето, да чер­пят си­ли един­с­т­ве­но от симпатията, ние бих­ме пре­вър­на­ли на­ши­те ин­с­тин­к­ти в не­що животинско. Но за нас, те­зи ин­с­тин­к­ти тряб­ва да ста­нат антипатични, ние прос­то сме длъж­ни да вле­ем в тях антипатията. И ние пос­ти­га­ме то­ва с по­мощ­та на на­ши­те нрав­с­т­ве­ни идеали, пред ко­ито ин­с­тин­к­ти­те из­г­леж­дат ка­то не­що антипатично; ето как - меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та - с тях­на по­мощ ние пос­те­пен­но вмък­ва­ме ан­ти­па­ти­ята всред сим­па­ти­ята на дет­с­ки­те инстинкти. Тъкмо по­ра­ди те­зи причини, нрав­с­т­ве­но­то раз­ви­тие ви­на­ги е не­що аскетично. Само че то­зи ас­ке­ти­чен еле­мент тряб­ва да бъ­де раз­б­ран и из­пол­з­ван по пра­ви­лен начин. Във всич­ки случаи, той се свеж­да до пре­одо­ля­ва­не на жи­во­тин­с­ка­та приро- да.

Всичко то­ва ид­ва да ни убеди, до как­ва го­ля­ма сте­пен „волята" се про­явя­ва в прак­ти­чес­кия жи­вот не са­мо ка­то „воля", а ка­то ед­на сила, про­ник­на­та от на­ше­то мислене, от на­ше­то познание.

Но меж­ду мис­ле­не­то и во­ля­та са за­та­ени чо­веш­ки­те чувства. Ако наг­лед­но си пред­с­та­вим нещата, не­ка тук да изоб­ра­зим ед­на сред­на ли­ния (рис.6), ка­то в ед­на­та по­со­ка на­пи­рат симпатията, волята; а в дру­га­та по­со­ка на­пи­рат антипатията, волята. Обаче сим­па­ти­ята на во­ля­та оказ­ва вли­яние съ­що и вър­ху мисленето, как­то и ан­ти­па­ти­ята на мис­ле­не­то ока- з­ва вли­яние вър­ху волята. Ето как чо­ве­кът зас­та­ва пред нас ка­то ед­но цяло, по­не­же това, ко­ето се раз­ви­ва пре­дим­но от ед­на­та страна, оказ­ва вли­яние и вър­ху дру­га­та страна. По средата, меж­ду мис­ле­не­то и волята, се на­ми­рат чувствата, та­ка че от ед­на стра­на чув­с­т­ва­та са срод­ни с ми- сленето, а от дру­га - с волята. Както в чо­веш­ка­та ду­ша е не­въз­мож­но стро­го­то раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду мис­лов­на­та и во­ле­ва­та дейност, още по­-не­въз­мож­но е да раз­г­ра­ни­чим в чув­с­т­ва­та мис­лов­ни­ят еле­мент от во­ле-­

вия елемент. В чувствата, те­зи два еле­мен­та са дъл­бо­ко и вза­им­но свър- зани.

Дори с по­мощ­та на ед­но по­вър­х­нос­т­но самонаблюдение, Вие лес­но ще се убе­ди­те във вер­нос­т­та на гор­но­то твърдение. Това ко­ето ве­че споме- нах, съ­що ще Ви по­мог­не да нап­ра­ви­те вер­ни­те изводи, за­що­то аз казах: Волята - та­ка как­то тя про­ти­ча в обик­но­ве­ния жи­вот - мо­же да пре­ми­не в ед­на или дру­га бур­на дейност, тлас­ка­на от ентусиазъм, от любов. Тук съв­сем яс­но виждате, как во­ля­та - ко­ято ина­че би ос­та­на­ла под при­ну­да­та на външ­ния свят - се пре­из­пъл­ва от чувства. Когато вър­ши­те не­що с ен­ту­си­азъм и любов, Вие след­ва­те не са­мо им­пул­си­те на во­лята, но и Вашите су­бек­тив­ни чувства. Ако се вгле­да­те по­-в­ни­ма­тел­но в се­тив­на­та дейност - и то в сми­съ­ла на Гьотевото уче­ние за цве­то­ве­те - Вие ще ус- тановите, че чув­с­т­ва­та се на­мес­ват и тук. А ко­га­то се­тив­на­та дейност пре­рас­т­ва в антипатия, в отвращение, или обратно, ако тя, например, се свеж­да до жад­но­то вдиш­ва­не на ед­но при­ят­но ухание, яс­но е, че чув­с­т­ва­та оказ­ват вли­яние вър­ху се­тив­ни­те възприятия.

Обаче чув­с­т­ва­та се на­мес­ват съ­що и в мис­лов­на­та дейност. Преди вре­ме в Хайделберг се раз­го­ря - по­не външ­но - за­бе­ле­жи­те­лен спор меж­ду пси­хо­ло­гът Франц Брентано и ло­ги­кът Зигварт*39. Двамата гос­по­да спо­ре­ха вър­ху това, как­во ле­жи в ос­но­ва­та на чо­веш­ка­та раз­съ­дъч­на способ- ност. Зигварт твърдеше: Ако ня­кой заяви: „Човекът тряб­ва да бъ­де до- бър", в по­доб­но съж­де­ние ви­на­ги са на­ме­се­ни и чувствата; тук ре­ше­ни­ето за­ся­га чувствата. Брентано казваше: Разсъдъчната спо­соб­ност и чув­с­т­ва­та са тол­ко­ва различни, че обек­тив­ни­те ос­но­ва­ния на ра­зу­ма прос­то не би­ха мог­ли да бъ­дат разбрани, ако допуснем, че в тях се на­мес­ват и чувствата.

Подобен спор ни подсказва, че ни­то един от два­ма­та не е прав, по­не­же ни­то психологът, ни­то ло­ги­кът до­пус­кат вза­им­но пре­ли­ва­не на ду­шев­ни­те процеси. Помислете само, как­во всъщ­ност тряб­ва да наб­лю­да­ва­ме в то­зи случай. От ед­на стра­на има­ме раз­съ­дъч­на­та способност, която, ес- тествено, след­ва да се про­из­на­ся вър­ху обек­тив­ния вън­шен свят. Твър- дението, че чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де добър, не би­ва да за­ви­си от на­ши­те су­бек­тив­ни чувства. Следователно, съ­дър­жа­ни­ето на съж­де­ни­ето тряб­ва да бъ­де обективно. Но ко­га­то уп­раж­ня­ва­ме на­ша­та раз­съ­дъч­на спо­соб­ност се на­мес­ва и не­що друго. Нещата, ко­ито са обек­тив­но верни, са все още не­осъз­на­ти в на­ша­та душа. Да, ние тряб­ва да ги осъз­на­ем там, в ду­ша­та си. Защото ни­как­во съж­де­ние не мо­же да ос­вет­ли душата, без по­мощ­та на чувствата. Така че Брентано и Зигварт би­ха пос­тиг­на­ли съгла- сие, ако приемат, че обек­тив­но­то съ­дър­жа­ние на съж­де­ни­ето стои из­вън дейнос­т­та на чувствата; но за да стиг­нем в ду­ша­та си до ис­тин­с­ко убеж­де­ние за вер­нос­т­та на съждението, тряб­ва да се на­ме­сят и чувствата. Ви-
ждате, следователно, кол­ко труд­но е за днеш­ни­те приб­ли­зи­тел­ни фи­ло­соф­с­ки трак­тов­ки да стиг­нат до оп­ре­де­ле­ни и точ­ни понятия. Обаче чо­век тряб­ва да се из­диг­не до та­ки­ва точ­ни понятия, а днес ни­то ед­на от въз пи­та­тел­ни­те сис­те­ми не во­ди до точ­ни понятия, ос­вен та­зи на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа. Официалната на­ука смята, че раз­по­ла­га с точ­ни по­ня­тия и вся­чес­ки от­х­вър­ля ан­т­ро­по­соф­с­ки­те из­во­ди и понятия, по­не­же изоб­що не подозира, че ан­т­ро­по­соф­с­ки­те по­ня­тия са мно­го по­-точ­ни и екзактни, за­що­то те са из­в­ле­че­ни от са­ма­та реалност, а не от про­из­вол­на­та иг­ра на думи.

След ка­то сте на­яс­но с емо­ци­онал­ния еле­мент в мис­лов­ния про­цес от ед­на страна, и с не­го­во­то при­със­т­вие във во­ле­вия про­цес от дру­га страна, Вие сти­га­те до убеждението: Чувствата са ка­то ед­на сре­дин­на ду­шев­на дейност меж­ду мис­ле­не­то и волята, оказ­вай­ки - на свой ред - вли­яние вър­ху два­та процеса.

Чувствата са все още ед­но не­за­вър­ше­но познание, как­то и все още ед­на неп­ро­яве­на воля, ед­но за­дър­жа­но познание, ед­на за дър­жа­на воля. Ето за­що и чув­с­т­ва­та са със­та­ве­ни от сим­па­тия и антипатия, ко­ито са скри­ти - как­то ви­дях­те - ед­нов­ре­мен­но и в мис­ле­не­то и във волята. Те двете, сим­па­ти­ята и антипатията, са скри­ти в мис­ле­не­то и във волята, до­кол­ко­то са на­ли­це фи­зи­чес­ки­те про­це­си на нер­ви­те и кръвта, а се от­к­ри­ват в об­лас­т­та на чувствата.

Как из­г­леж­дат впро­чем те­лес­ни­те про­яв­ле­ния на чувствата? Вие ще ги срещ­не­те нав­ся­къ­де в чо­веш­ко­то тя­ло­,къ­де то по един или друг на­чин в съп­ри­кос­но­ве­ние вли­зат нер­в­ни­те и кръ­во­нос­ни­те пътища. И навсякъде, къ­де­то се до­кос­ват нер­в­ни­те и кръ­во­нос­ни пътища, прак­ти­чес­ки въз­ник­ват чувствата. Само че в об­лас­т­та на сетивата, как­то нервите, та­ка и кръ- в­та са тол­ко­ва префинени, че ние прос­то не ус­пя­ва­ме да до­ло­вим на­лич­ни­те там чувства. Цялото ни зрение, це­ли­ят ни слух са про­ни­за­ни от пре­ка­ле­но фи­ни чувства, оба­че ние не ги долавяме; кол­ко­то се­тив­ни­ят ор­ган е по­-кап­су­ли­ран и от­де­лен от тялото, тол­ко­ва по­-с­ла­бо дос­ти­гат те­зи чув­с­т­ва до на­ше­то съзнание. При зре­ни­ето например, при дейнос­т­та на окото, ние поч­ти не усе­ща­ме чув­с­т­ве­ни­те въл­ни от сим­па­тия и ан- типатия, за­що­то окото, вмес­те­но в оч­на­та кухина, е до зна­чи­тел­на сте­пен от­къс­на­то от ос­та­на­лия организъм. Тук нервите, как­то и кръ­во­нос­ни­те съдове, са ус­т­ро­ени твър­де фино. Ето за­що чув­с­т­ве­ни­те усе­ща­ния в око­то са до го­ля­ма сте­пен подтиснати.

Много по­-с­ла­бо е под­тис­нат чув­с­т­ве­ни­ят еле­мент в рам­ки­те на слу­хо­ви­те възприятия. Слуховите въз­п­ри­ятия се на­ми­рат в мно­го по­-тяс­на и ор­га­ни­чес­ка с ос­та­на­лия организъм, от­кол­ко­то зрителните. В чо­веш­ко­то ухо си да­ват сре­ща раз­лич­ни фи­зи­оло­ги­чес­ки процеси, ко­ито зна­чи­тел­но се раз­ли­ча­ват от фи­зи­оло­ги­чес­ки­те про­це­си в окото. Ето за­що в мно­-
го от­но­ше­ния ухо­то е ед­но мно­го по­-вяр­но от­ра­же­ние на това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в це­лия организъм. Тъкмо по­ра­ди та­зи причина, се­тив­ни­те про­це­си в ухото, ви­на­ги се съп­ро­вож­дат от един или друг чув­с­т­вен еле- мент. Срещат се хора, ко­ито доб­ре раз­би­рат то­ва ,ко­ето чуват, оба­че съв­сем не им ста­ва яс­но - осо­бе­но при слу­ша­не на му­зи­кал­ни про­из­ве­де­ния - да­ли тоновете, ко­ито сти­гат до тях, имат пре­дим­но мис­ло­вен или пък пре­дим­но чув­с­т­вен характер. Върху то­зи факт из­рас­т­ва ед­но ин­те­рес­но яв­ле­ние на съв­ре­мен­на­та епоха, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но за­ся­га и са­мо­то ху­до­жес­т­ве­но творчество.

Всички Вие доб­ре поз­на­ва­те об­ра­за на Бекмесер от опе­ра­та на Рихард Вагнер „Майсторите пев­ци от Нюрнберг"*40. Какво точ­но пред­с­тав­ля­ва Бекмесер? Той пред­с­тав­ля­ва един му­зи­ка­лен талант, кой­то съв­сем забра- вя, как чув­с­т­ве­ни­ят еле­мент не­пос­ред­с­т­ве­но се на­мес­ва в мис­лов­ни­те и поз­на­ва­тел­ни си­ли на слу­хо­вия процес. Рихард Вагнер, чи­ито въз­г­ле­ди са пред­с­та­ве­ни в ли­це­то на Валтер, бе­ше на­пъл­но убе­ден - по един твър­де ед­нос­т­ран­чив на­чин -, че му­зи­кал­на­та тъ­кан е жива, глав­но бла­го­да­ре­ние на чувствата. Поддържането на те­зи два про­ти­во­по­лож­ни и ед­нос­т­ран­чи­ви възгледи, е в пъл­но про­ти­во­ре­чие с вяр­но­то схващане, а имен- но, че в му­зи­кал­но­то възприятие, чув­с­т­ве­ни­ят и поз­на­ва­тел­ни­ят еле­мент се на­мес­ват съв­сем равноправно. Късните пос­ле­ди­ци от то­зи му­зи­ка­лен спор виждаме, ко­га­то при из­г­ре­ва на Вагнеровото изкуство, то на­ме­ри и своя от­к­рит враг в ли­це­то на Едуард Ханслик от Виена*41, кой­то до­ла­вя­ше не­що съв­сем не­му­зи­кал­но във всич­ко онова, ко­ето на­пи­ра­ше от чув­с­т­ве­на­та сфе­ра на Вагнеровите звуци. Едва ли мо­гат да се на­ме­рят - по­не от пси­хо­ло­ги­чес­ка глед­на точ­ка - тол­ко­ва ин­те­рес­ни раз­ра­бот­ки в об­лас­т­та на му­зи­кал­на­та критика, как­то съ­чи­не­ни­ето на Едуард Ханслик „За му­зи­кал­но красивото". В не­го на­й-­ве­че се изтъква, че ис­тин­с­ки му­зи­кант с ве­рен му­зи­ка­лен усет е не този, кой­то вмък­ва в му­зи­ка­та все­въз­мож­ни чув­с­т­ве­ни изблици, а са­мо този, кой­то яс­но прос­ле­дя­ва съ­щи- н­с­кия нерв на му­зи­кал­но­то из­кус­т­во в обек­тив­на­та връз­ка меж­ду един тон и друг тон; нервът, кой­то - без из­лиш­ни­те чув­с­т­ве­ни ук­ра­ше­ния - из­г­раж­да здра­ва­та му­зи­кал­на тъкан. С чуд­на убедителност, Едуард Хан- слик ни уверява, че вис­ша­та му­зи­ка мо­же да съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но в зву­ко­ви­те образи, в зву­ко­ви­те арабески, а ярос­т­ни­ят му сар­ка­зъм се из­ли­ва тък­мо вър­ху това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва квин­те­сен­ци­ята на Вагнеро- вите композиции: из­в­ли­ча­не­то на му­зи­кал­ни­те то­но­ве от сфе­ра­та на чув- ствата. Обстоятелството, че изоб­що е въз­мо­жен по­до­бен спор меж­ду Вагнер и Ханслик, ни убеж­да­ва в едно: днес пси­хо­ло­ги­чес­ки­те понятия, свър­за­ни с ду­шев­на­та област, са твър­де неясни; ина­че не би мо­гъл да въз­ник­не и тол­ко­ва ог­ра­ни­чен възглед, как­то то­зи на Ханслик. Ако оба-­

че вник­нем в чис­то фи­ло­соф­с­ки­те раз­миш­ле­ния на Ханслик, ще се убе- дим, че не­го­ва­та кни­га е дос­та спо­луч­ли­ва и духовита.

Вие виждате: до­кол­ко­то жи­вее пре­дим­но в сво­ите чувства, чо­ве­кът неп­ре­къс­на­то на­соч­ва към пе­ри­фе­ри­ята съ­що и поз­на­ва­тел­ни импулси! За раз­лич­ни­те сетива, то­ва ва­жи в раз­лич­на степен.

Да, те­зи не­ща след­ва да се имат предвид; в про­ти­вен слу­чай опус­то­ши­тел­ни­те въз­дейс­т­вия вър­ху ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мис­ле­не мо­гат да се ока­жат мно­го големи. Ако ние бих­ме си поз­во­ли­ли да го­во­рим тук не­под­гот­ве­ни по та­зи тема, а и за всичко, свър­за­но с Вашата ре­фор­ма­тор­с­ка дейност, то­ва би означавало, в пе­да­го­ги­чес­ка­та си прак­ти­ка Вие да се при­дър­жа­те към до­се­гаш­ни­те психологии, към до­се­гаш­ни­те прин­ци­пи на въз­пи­та­ние и т.н. В учи­лищ­ната си прак­ти­ка Вие би тряб­ва­ло да вмъ- к­не­те оби­чайния под­ход на днеш­но­то време. Обаче всичко, ко­ето е ста­на­ло „обичайно" в та­зи област, е съ­щин­с­ка зли­на от глед­на точ­ка на ис­тин­с­ка­та психология.

Във вся­ка пси­хо­ло­гия например, Вие на­ми­ра­те та­ка на­ре­че­но­то „уче­ние за сетивата". Под „се­тив­на дейност" се раз бира, на­й-­об­що казано, се­тив­ни­те про­це­си в окото, ухото, но­са и т.н. Всичко по­па­да в го­ля­ма­та абст- ракция, на­ре­че на „се­тив­на дейност". А то­ва е ве­че го­ля­ма грешка! Взе- мете нап­ри­мер оне­зи сетива, ко­ито са из­вес­т­ни на днеш­ни­те пси­хо­ло­зи и физиолози, и ще ус­та­но­ви­те - до­ри ако се ог­ра­ни­чи­те са­мо в об­лас­т­та на фи­зи­оло­ги­ята -, че се­тив­ни­ят про­цес на око­то е не­що съв­сем раз­лич­но от се­тив­ни­ят про­цес на ухото. Тези два се­тив­ни ор­га­на са на­пъл­но различни. Съвсем по друг на­чин сто­ят не­ща­та при осезанието; до­се­га то изоб­що не е про­уче­но как­то трябва. Нека оба­че да ос­та­нем при око­то и ухото. Те осъ­щес­т­вя­ват две тол­ко­ва раз­лич­ни дейности, че включ­ва­не­то им в ня­как­ва об­ща „се­тив­на дейност" е са­мо ед­на праз­на теория. Когато го­во­рим за дейнос­т­та на окото, ухо­то или за обонянието, би тряб­ва­ло да тръг­ва­ме от съв­сем кон­к­рет­ни и наг­лед­ни примери. И то­га­ва ще от­к­ри­ем ед­на тол­ко­ва го­ля­ма раз­ли­ка меж­ду тях, че днеш­ни­те пси­хо­ло­зи вед­на­га ще се от­ка­жат от на­ви­ка да ни лан­си­рат т.н. об­ща фи­зи­оло­гия на сети- вата.

До вер­ни и точ­ни из­во­ди за чо­веш­ка­та ду­ша стигаме, са­мо ако вник­нем в тезите, ко­ито зас­тъп­вам в мо­ите кни­ги „Истина и наука" и „Философия на свободата". Едва тук мо­же да се го­во­ри за „един­на­та душа", без да се из­па­да в абстракция. Защо­то тук чо­век е стъ­пил на здра­ва почва; тук се из­хож­да от възгледа, че ма­кар и да е част от света, чо­ве­кът не поз­на­ва ця­ла­та действителност. Да, те­зи не­ща мо­гат да се прос­ле­дят с го­ля­ма точ­ност в по­со­че­ни­те две книги. Първоначално та­зи „цяла" дейс­т­ви­тел­ност е скри­та за него. Но той неп­ре­къс­на­то се развива, и бла­го­да­ре­ние на сво­ята мис­лов­на и наб­лю­да­тел­на способност, се доб­ли­жа­ва до ис­ти-­
нс­ка­та действителност. Едва се­га чо­ве­кът ста­ва вла­де­тел на света. В то­зи смисъл, яс­но е че фи­ло­со­фи­ята на Кант, ко­ято е нав­ляз­ла навсякъде, въ­веж­да чо­ве­ка в жес­то­ки заблуждения"*42. Защото, как­во пра­ви всъщ­ност не­го­ва­та философия? Тя из­ди­га след­на­та догма: Ние мо­жем да наб­лю­да­ва­ме света, кой­то ни заобикаля, но прак­ти­чес­ки в нас жи­вее са­мо от­ра­же­ни­ето на то­зи свят. Така Кант сти­га и до ос­та­на­ли­те си дедукции. Той не е на­яс­но по въпроса, как­во пред­с­тав­ля­ва об­к­ръ­же­ни­ето на чове- ка, как­то то му се пред­с­та­вя в не­го­ви­те възприятия. Защото дейс­т­ви­тел­нос­т­та не е в обкръжението, ни­то в се­тив­но въз­п­ри­ема­еми­те явления; тя ни се от­к­ри­ва са­мо дотолкова, до­кол­ко­то нап­ред­ваме в ней­но­то овладя- ване. Строго погледнато, ис­тин­с­ка­та дейс­т­ви­тел­ност е тази, ко­ято чо­век виж­да в мига, ко­га­то той ве­че не мо­же да се из­ра­зя­ва с думи, а именно, в мига, ко­га­то той е пре­ми­нал през Портата на смъртта.

В по­-но­ва­та ду­хов­на кул­ту­ра на чо­ве­чес­т­во­то се вмък­ват все­въз­мож­ни пог­реш­ни еле­мен­ти и то­ва се от­ра­зя­ва на­й-­сил­но в об­лас­т­та на пе­да­го­ги­ка­та Ето за­що тряб­ва да се стре­мим да за­мес­т­ва­ме пог­реш­ни­те по­ня­тия с яс­ни и точ­ни понятия. Едва то­га­ва ще сме в със­то­яние да въз­пи­та­ва­ме де­ца­та по пра­ви­лен начин.