Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели?

Ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка спо­ред принципите, зас­тъп­ва­ни в хо­да на те­зи лекции, пред­с­тав­ля­ва­щи въ­ве­де­ние в ис­тин­с­ко­то пе­да­го­ги­чес­ко изкуст- во, пред нас ще из­пък­не - на­ред с всич­ко дру­го - и външ­на­та тро­ич­на си-
с­те­ма на фи­зи­чес­ко­то тяло. Ние яс­но раз­ли­ча­ва­ме всич­ко онова, ко­ето е свър­за­но с ор­га­ни­за­ци­ята и фор­ма­та на главата, от условията, всред ко­ито са фор­ми ра­ни сис­те­ма­та на гър­ди­те и сис­те­ма­та на крайниците, ка­то в съ­що­то вре­ме има­ме предвид, че фор­ми­ра­не­то на край­ни­ци­те е не­що мно­го по-сложно, от­кол­ко­то обик­но­ве­но си мислим, за­що­то това, ко­ето е за­ло­же­но в крайниците, фак­ти­чес­ки е съз­да­де­но в по­со­ка от­вън на­вът­ре и, та­ка да се каже, про­дъл­жа­ва във вът­реш­на­та при­ро­да на човека; ето за­що в слу­чая ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме това, ко­ето е из­г­ра­де­но в по­со­ка навътре, от това, ко­ето е из­г­ра­де­но в по­со­ка навън.

Ако се за­мис­лим вър­ху та­зи тро­ич­на сис­те­ма на чо­веш­ко­то тяло, съв­сем яс­но ще за­бе­ле­жим как чо­веш­ка­та гла­ва е ве­че - са­ма по се­бе си - един цял и са­мос­то­яте­лен човек, един човек, кой­то се из­ди­га над жи­во­тин­с­ко­то царство.

Моля да бъ­да пра­вил­но разбран: В гла­ва­та ние има­ме пред­с­та­ве­на съ­щин­с­ка­та глава. Обаче там, в главата, ние има­ме и „гърдите", пред­с­та­ве­ни от всич­ко онова, ко­ето при­над­ле­жи към носа. Накрая, в гла­ва­та ние има­ме и она­зи част от „крайниците", ко­ято про­дъл­жа­ва в телесната ку- хина: с дру­ги думи, то­ва е устата.

Ето как в чо­веш­ка­та гла­ва е пред­с­та­вен всъщ­ност це­лия човек. Само че „гърдите" (т.е. носът) са в из­вес­тен сми­съл атрофирани, и то по та­къв начин, че труд­но мо­же да се от­к­рие ня­как­ва при­ли­ка меж­ду но­са и бе­ли­те дробове. А та­ка­ва при­ли­ка има. Човешкият нос е един вид ме­та­мор­фо­зи­рал бял дроб. Носът под­чер­та­ва фи­зи­чес­ка­та стра­на на ди­ха­тел­ния процес. Обаче ако смя­та­те бе­ли­те дро­бо­ве за по­-мал­ко оду­хот­во­рен от носа, би пред­с­тав­ля­ва­ло ог­ром­но заблуждение. Белите дро­бо­ве са ус­т­ро­ени съвършено. Те са в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен про­ник­на­ти от Духа и душата, от­кол­ко­то носа, кой­то - ако пог­лед­нем не­ща­та обек­тив­но - е зас­та­нал дос­та нес­к­ром­но на на­й-­вид­но мяс­то от чо­веш­ко­то лице, до­ка­то бе­ли­те дро­бо­ве свен­ли­во кри­ят сво­ето ду­шев­но превъзходство.

Да, не мо­же да се от­ре­че връз­ка­та меж­ду ус­та­та от ед­на стра­на и ве­щес­т­во­об­мя­на­та и хра­не­не­то от друга, ко­ито се за­раж­дат в сис­те­ма­та на край­ни­ци­те и не­усет­но на­ми­рат сво­ето про­дъл­же­ние „вътре" в човека. И така, чо­веш­ка­та гла­ва е един ця­лос­тен и са­мос­то­яте­лен човек, са­мо че елементите, ко­ито не са ха­рак­тер­ни за главата, отс­тъп­ват на за­ден план. Гърдите и край­ни­ци­те съ­що при­със­т­ву­ват в главата, но там те са в ума- лен, ат­ро­фи­ран вид.

Обратно, ако на­со­чим вни­ма­ни­ето си към чо­веш­ки­те крайници, ще уста- новим, че те съ­що имат сво­ето външ­но пред­с­та­ви­тел­с­т­во в главата, под фор­ма­та на гор­на­та и дол­на челюст. Това, ко­ето дви­жи Вашата ус­та - са­мо че в ума­лен и ат­ро­фи­ран вид - е същото, ко­ето по съ­щес­т­во пред­с­тав­ля­ват Вашите кра­ка и ръце. Да, не­ща­та тряб­ва да бъ­дат на­зо­ва­ва­ни с

Има са­мо един въз­мо­жен отговор: Там, къ­де­то Вашата ра­мен­на кост се свър­з­ва с тялото; там, къ­де­то Вашата бед­ре­на кост се свър­з­ва с тялото. Ако си представите, че тук (рис. 15) е ски­ци­ра­на част от чо­веш­ко­то тя- ло, бих­те мог­ли да допуснете, че там, ня­къ­де встра­ни е всъщ­ност са­ма­та глава, която, как­то горе, та­ка и долу, от­ва­ря сво­ята уста. С ед­на дума, Вие ус­та­но­вя­ва­те за­бе­ле­жи­тел­на­та тен­ден­ция на та­зи не­ви­ди­ма гла­ва да от­ва­ря сво­ите че­люс­ти в об­лас­т­та на гър­ди­те и в об­лас­т­та на стомаха.

А как­во всъщ­ност вър­ши та­зи не­ви­ди­ма глава? Тя неп­ре­къс­на­то Ви яде; ней­на­та от­во­ре­на ус­та неп­ре­къс­на­то Ви поглъща! И тук Вие сти­га­те до външ­ни­те очер­та­ния на един чу­ден об­раз от дейс­т­ви­тел­ния свят. Докато ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка гла­ва пред­с­тав­ля­ва ед­на ма­те­ри­ал­на формация, гла­ва­та при­над­ле­жа­ща към сис­те­ма­та на крайниците, е от ду­хов­но естество. Обаче пос­лед­на­та има все пак и ни­щож­но ко­ли­чес­т­во ма­те­ри­ал­на суб- станция, за да мо­же неп­ре­къс­на­то да раз­ла­га човека. И при смъртта, ко­га­то чо­ве­кът умира, тя го пог­лъ­ща напълно. Един чу­ден про­цес се ра­зиг­ра­ва неп­ре­къс­на­то в на­ши­те крайници, ко­ито бук­вал­но ни изяждат. С на­шия ор­га­ни­зъм ние неп­ре­къс­на­то по­тъ­ва­ме в раз­т­во­ре­на­та ус­та на на­ша­та ду­хов­на организация. Да, на­ша­та ду­хов­на ор­га­ни­за­ция изис­к­ва от нас ед­но неп­ре­къс­на­то отдаване, ед­на неп­ре­къс­на­та жертва, ко­ято про­ли­ча­ва до­ри и в стро­ежа на чо­веш­ко­то тяло. Ние изоб­що не мо­жем да раз­бе­рем чо­веш­ко­то тяло, без да сме про­уме­ли та­зи жер­т­ва в име­то на Духа, ко­ято е скри­та в от­но­ше­ни­ето на чо­веш­ки­те край­ни­ци към ос­та­на­ла­та част от чо­веш­ко­то тяло. Накратко: при­ро­да­та на гла­ва­та е про­ти­во­по­лож­на спря­мо при­ро­да­та на крайниците, а гърдите, ко­ито се на­ми­рат по средата, поддър­жат рав­но­ве­си­ето меж­ду две­те крайности.

Фактически, в „системата-гьрди" са пред­с­та­ве­ни как­то главата, та­ка и крайниците. Тяхната при­ро­да е тяс­но впле­те­на в при­ро­да­та на гърдите. В по­со­ка нагоре, гър­ди­те имат неп­ре­къс­на­та­та тен­ден­ция да се прев­ръ­-
щат в „глава", до­ка­то в по­со­ка надолу, те имат про­ти­во­по­лож­на­та тен- денция, из­ра­зя­ва­ща се в го­тов­ност за прис­по­со­бя­ва­не към външ­ния свят, с ед­на дума, тен­ден­ци­ята да се прев­ръ­щат в „крайници". Следователно, гор­на­та част на чо­веш­кия торс неп­ре­къс­на­то ис­ка да ста­не „глава", са­мо че не успява. На то­зи стре­меж се про­ти­во­пос­та­вя съ­щин­с­ка­та глава. Ето за­що тя неп­ре­къс­на­то по­раж­да ед­но от­ра­же­ние на гла­ва­та или нещо, от ко­ето - бих­ме мог­ли да ка­жем - за­поч­ва фор­мо­об­ра­зу­ва­не­то на главата. Ни ма не се за­бе­ляз­ва ясно, как в гор­на­та част на гръд­ния кош е за­гат­на­то ед­но образуваше, ко­ето на­по­до­бя­ва главата. Да, то­ва е ларинксът, ко- й­то прос­то­на­род­ни­ят език на­ри­ча нап­ра­во ада­мо­ва ябълка*53. Човеш- кият ла­ринкс е иден­ти­чен с чо­веш­ка­та глава, са­мо че в то­зи слу­чай тя е сма­ле­на и атрофирана; тя не мо­же да бъ­де из­ця­ло глава, но за­паз­ва сво­ята спе­ци­фич­на природа, ме­та­мор­фо­зи­рай­ки в това, ко­ето на­ри­ча­ме чо­веш­ки говор. Човешкият го­вор е един неп­ре­къс­нат опит, пред­п­ри­еман от ла­рин­к­са във въз­душ­но­то пространство, це­лящ да пре­вър­не се­бе си в глава. И ко­га­то ла­рин­к­сът се опит­ва да на­по­до­би гор­на­та част на глава- та, то­га­ва въз­ник­ват оне­зи звуци, ко­ито яс­но по­каз­ват как чо­веш­ка­та при­ро­да се стре­ми да ги за­дър­жи в се­бе си. Когато чо­веш­ки­ят ла­ринкс по­ис­ка да се пре­вър­не в нос, от­но­во въз­ник­ват преч­ки от стра­на на ис­тин­с­кия нос. Несполучливият опит на ла­рин­к­са да се пре­вър­не в нос во­ди до по­ява­та на но­со­ви­те гласни. Следователно, ис­тин­с­ки­ят нос спъ­ва въз­душ­ния нос, кой­то се про­явя­ва ка­то но­со­ви гласни. Извънредно важ­но е да знаем, как го­во­ре­щи­ят чо­век пра­ви неп­ре­къс­на­ти опи­ти във въз­душ­но­то пространство, це­ля­щи да свър­жат раз­лич­ни­те от­лом­ки на ед­на свръх­се­тив­на гла­ва в не­що цялостно, и как те­зи от­лом­ки неп­ре­къс­на­то се прев­ръ­щат във въл­но­об­раз­ни движения, ко­ито на свой ред се сблъс­к­ват с ви­ди­ма­та фи­зи­чес­ка глава. Да, ето как сто­ят не­ща­та с чо­веш­кия говор.

И се­га Вие ня­ма да се изненадате, че в мига, ко­га­то фи­зи­чес­ка­та гла­ва е ве­че готова, т.е. с нас­тъп­ва­не­то на сед­ма­та го­ди­на и про­ти­ча­ща­та то­га­ва смя­на на млеч­ни­те зъби, се да­ва и бла­гоп­ри­ят­на­та въз­мож­ност за из­г­раж­да­не­то на един вид кос­т­на сис­те­ма в не­ви­ди­ма­та ду­шев­на глава, ко­ято се от­де­ля от ларинкса. Да, на­ла­га се да съ­щес­т­ву­ва и един вид ду­шев­на кос­т­на система. И ние пос­ти­га­ме това, ко­га­то раз­ви­ва­ме го­во­ра не прос­то чрез ме­ха­нич­но подражание, а с усет и раз­би­ра­не за гра­ма­ти­чес­ки­те закони. Нека да не забравяме, скъ­пи мои приятели, че въз­пи­та­вай­ки де­ца­та през пър­ви­те учи­лищ­ни години, ние тряб­ва да по­ло­жим та­ки­ва ду­шев­ни усилия, ко­ито са близ­ки до уси­ли­ята на фи­зи­чес­кия организъм, съп­ро­вож­да­щи смя­на­та на млеч­ни­те зъби! Ето как ние укрепваме, раз­би­ра се са­мо в ду­ше­вен смисъл, фор­ми­ра­не­то на говора, а имен­но ко­га­то съз­на­тел­но вна­ся­ме гра­ма­ти­чес­ки­те закономерности: изоб­що всич­ко

Вече споменах: в гор­на­та си част чо­веш­ки­ят торс има тен­ден­ци­ята да се пре­вър­не в „глава", до­ка­то в дол­на­та си част има тен­ден­ци­ята да се пре­вър­не в „крайници". И как­то говорът, ид­ващ от ларинкса, е ед­на не­ви­ди­ма глава, ос­та­на­ла във въз­ду­хо­об­раз­но състояние, та­ка и всич­ко онова, ко­ето бли­ка от дол­на­та част на тор­са и се на­соч­ва към пе­ри­фе­ри­ята на тялото, е по съ­щес­т­во „крайници". Външният свят, ако мо­га та­ка да се изразя, неп­ре­къс­на­то вкар­ва в нас не­що от грубата, сгъс­те­на при­ро­да на „крайниците". Едва ко­га­то ес­тес­т­ве­ни­те на­уки обяс­нят скри­тия факт, че чо­веш­ки­те край­ни­ци са нещо, ко­ето външ­ни­ят свят вкар­ва или вда­ва в чо­веш­ко­то тяло, те ще раз­к­ри­ят и за­гад­ка­та на чо­веш­ка­та сексуалност. Да, ко­гато го­во­рим за те­зи неща, на­й-­нап­ред тряб­ва да на­луч­ка­ме вер­ния тон. Ето за­що не би­ва да се учудваме, че днес всич­ки опи­ти за ра­зяс­ня­ва­не на сек­су­ал­ния въп­рос са на­пъл­но ли­ше­ни от смисъл. Защото чо­век не мо­же да ра­зяс­ни нещо, ко­ето сам той не разбира. А това, ко­ето съв­ре­мен­на­та на­ука изоб­що не предполага, е имен­но тайн­с­т­ве­на та връз­ка меж­ду „човекът-крайници" и „човекът-гьрди", за ко­ято са­мо бег­ло за­гат­нах пред Вас. Трябва да знаем: как то през пър­ви­те учи­лищ­ни го­ди­ни в дет­с­ка­та ду­ша вмък­ва­ме онова, ко­ето е при­съ­що на зъ­би­те пре­ди сед­ма­та го дина, та­ка и през пос­лед­ни­те го­ди­ни на ос­нов­но­то образование, в дет­с­ка­та ду­ша вмък­ва­ме оне­зи сили, ко­ито про­из­хож­дат от при­ро­да­та на „крайниците" и на­ми­рат своя из­раз ед­ва след нас­тъп­ва­не­то на по­ло­ва­та зрялост.

И как­то по­ява­та на ду­шев­ни­те зъ­би се из­ра­зя­ва в спо­соб­нос­т­та да ус­во­им пи­са­не­то и че­те­не­то през пър­ви­те учи­лищ­ни години, та­ка и всич­ко онова, ко­ето бли­ка от жи­ва­та и топ­ла дет­с­ка фантазия, е из­раз на силите, ко­ито на­рас­т­ват след 12-та, 13-та, 14-та и 15-та година. И то­га­ва на пре­ден план из­пък­ват оне­зи ду­шев­ни способности, ко­ито са об­лъх­на­ти от вът­реш­на­та и скри­та ду­шев­на любов, с дру­ги ду­ми - от си­ли­те на фанта- зията. През пос­лед­ни­те годи­ни на ос­нов­но­то об­ра­зо­ва­ние тряб­ва да апе­ли­ра­ме тък­мо към те­зи си­ли на фантазията. Ние тряб­ва да под­по­ма­га­ме на­й-­ве­че об­ща­та ин­те­ли­гент­ност на се­дем­го­диш­но­то дете, ко­ето се учи да пи­ше и да чете, а не да на­сър­ча­ва­ме не­го­ви­те раз­съ­дъч­ни способно- сти, ко­ито се про­явя­ват ед­ва след 12-та година. Накратко: през то­зи въз­рас­тов пе­ри­од след­ва да на­сър­ча­ва­ме фантазията, а не раз­съ­дъч­ни­те спо- собности. Пробуждайки дет­с­ка­та фантазия, ние пра­вим въз­мож­но усвоя- ването, примерно, на ис­то­ри­ята и географията.

А ние про­буж­да­ме фантазията, ко­га­то се об­ръ­ща­ме към де­те­то с думите: Ето, се­га ти имаш пред се­бе си ед­на оп­тич­на леща, ко­ято съ­би­ра свет- лината; по­доб­на ле­ща имаш и в тво­ите очи. Ти доб­ре поз­на­ваш тъм­на­та камера, в ко­ято се от­ра­зя­ват външ­ни­те предмети; точ­но та­ка­ва ка­ме­ра пред­с­тав­ля­ват и тво­ите очи.

Дори тогава, ко­га­то по­каз­ва­ме с по­мощ­та на се­тив­ни­те ор­га­ни ус­т­ройс­т­во­то на външ­ния свят и не­го­ва­та на­ме­са в чо­веш­кия организъм, прак­ти­чес­ки ние пак апе­ли­ра­ме към дет­с­ка­та фантазия. Защото всич­ко онова, ко­ето се на­ми­ра там, мо­же да бъ­де ви­дя­но са­мо ако бъ­де из­в­ле­че­но от тя­ло­то и умъртвено; вът­ре в жи­во­то тя­ло то­ва е невъзможно.

Има и още нещо: ця­ло­то обучение, що се от­на­ся до ге­омет­ри­ята и арит- метиката, съ­що тряб­ва да се обър­не към фантазията. И ние апе­ли­ра­ме към фан­та­зи­ята на­й-­ве­че тогава, ко­га­то се стре­мим - как­то то­ва ста­на на прак­ти­чес­ките за­ни­ма­ния - да нап­ра­вим ед­на по­вър­х­ност раз­би­ра­ема не са­мо за разума, но и за дет­с­ка­та фантазия, та­ка че де­те­то са­мо да я на­со­чи към ге­омет­ри­ята и аритметиката. Ето за­що на ед­на от пос­лед­ни­те си лек­ции аз казах, че ви­на­ги се очуд­вам от факта, как ни­кой до­се­га не се е опи­тал да обяс­ни Питагоровата те­оре­ма при­мер­но по след­ния начин: Нека да приемем, че тук има­ме три деца. Едното от тях тряб­ва да из­ду­ха тол­ко­ва мно­го пясък, че да пок­рие с не­го един от квадратите; вто­ро­то де­те тряб­ва да из­ду­ха тол­ко­ва пясък, че да пок­рие с не­го вто­рия квад­рат и тре­то­то дете - съ­от­вет­но да пок­рие на­й-­мал­кия квадрат. Ние ще под­по­мог­нем фан­та­зи­ята на детето, ако му кажем: го­ля­мата по­вър­х­ност тряб­ва да бъ­де пок­ри­та с та­ко­ва ко­ли­чес­т­во пясък, ко­ето да е рав­но на пясъ- ка, не­об­хо­дим за пок­ри­ва­нето на по­-мал­ка­та и на най-малката. Тук в съ­об­ра­же­ние ид­ва не ма­те­ма­ти­чес­ка­та точност, а об­ра­зи­те на фантазията. Сега де­те­то мо­же да прос­ле­ди три­те повърхности, дви­же­но от си­ли­те на сво­ята фантазия. То би вник­на­ло в Питагоровата те­оре­ма с по­мощ­та на из­ду­ха­ния пясък, кой­то пок­ри­ва съ­от­вет­ни­те квадрати; естествено, то­ва не мо­же да се наб­лю­да­ва в действителност, но та­ка или иначе, дет­с­ка­та фан­та­зия е заинтригувана.

Непрекъснато след­ва да има­ме пред­вид - осо­бе­но в та­зи въз­раст -, че всичко, ко­ето учи­те­лят да­ва на детето, тряб­ва да се стре­ми към форми, ко­ито под­х­ран­ват фантазията. Учителят тряб­ва сам да из­жи­вее учеб­на­та ма­те­рия и да я про­ник­не с фантазия. А то­ва е възможно, са­мо ако я из­пъл­ни със сво­ята емо­ци­онал­но на­си­те­на воля. Понякога пос­ле­ди­ци­те от то­зи под­ход са забележителни, до­ри и в по­-къс­на­та възраст. Обаче на­й-­съ­щес­т­ве­но­то в пос­лед­ни­те го­ди­ни на ос­нов­но­то об­ра­зо­вание е да се под­си­ли съв­мес­т­ни­ят живот, вът­реш­на­та свър­за­ност меж­ду учи­тел и ученици. Не мо­же да бъ­де до­бър пре­по­да­ва­тел този, кой­то не по­ла­га пос­то­ян­ни усилия, за да под­дър­жа по­ле­та на сво­ята фан­та­зия там, къ­де­-
то с ней­на по­мощ учеб­ни­те предме­ти тряб­ва да до­би­ват все но­ви и но­ви форми. Защото в дейс­т­ви­тел­ност всич­ко онова, ко­ето вед­нъж е под­гот­ве­но с въ­об­ра­же­ние и фантазия, и след го­ди­ни бъ­де под­не­се­но в съ­щия вид, ос­та­ва ско­ва­но и сухо. Фан­та­зи­ята тряб­ва да бъ­де неп­ре­къс­на­то об- новявана, в про­ти­вен слу­чай ней­ни­те тво­ре­ния гу­бят вся­как­ва стойност.

Всичко то­ва оба­че хвър­ля яс­на свет­ли­на вър­ху начина, по кой­то учи­те­лят тряб­ва да из­г­раж­да сво­ята личност. Нито за миг от своя жи­вот той не би­ва да си поз­во­ля­ва от­пус­ка­не или досада. Има две не­съв­мес­ти­ми по­ня­тия в живота: учи­тел­с­кото приз­ва­ние и педантизма. И ако ня­ко­га те все пак се съ­че­та­ят в ед­но цяло, то­ва оз­на­ча­ва мно­го по­-го­ле­ми нещас- тия, от­кол­ко­то обик­но­ве­но мо­жем да си представим. Аз изоб­що не допу- скам, скъ­пи мои приятели, че ня­кой би мо­гъл да при­еме аб­сур­д­но­то съ­че­та­ние меж­ду учи­тел­с­ко­то приз­ва­ние и педантизма!

Вие доб­ре разбирате, че съ­щес­т­ву­ва един вът­ре­шен мо­рал на препода- ването, един вът­ре­шен им­пе­ра­тив на преподавателя. Един ис­тин­с­ки ка­те­го­ри­чен им­пе­ра­тив за учителя! Този ка­те­го­ри­чен им­пе­ра­тив е след- ния: Поддържай сво­ята фан­та­зия жива! И ако усетиш, че до­ри за миг ста­ваш педант, за­мис­ли се вър­ху следното: За дру­ги­те хо­ра пе­дан­тиз­мът е са­мо ед­на не­га­тив­на черта, оба­че за мен той е не­що неморално!

Да, тък­мо от то­зи прин­цип след­ва да се ръ­ко­во­ди учителят! В про­ти­вен случай, скъпи, мои приятели, не­ка той по­тър­си дру­ги професии, за да при­ло­жи сво­ите зна­ния и умения. Естествено, в жи­во­та съв­сем не е лес­но да се пос­тиг­не то­ва съвършенство, но та­ка или иначе, иде­алът тряб­ва да бъ­де посочен.

Едва ли ще се из­пъл­ни­те с ис­тин­с­ки ен­ту­си­азъм за пос­ти­га­не­то на то­зи пе­да­го­ги­чес­ки морал, ако про­пус­не­те фун­да­мен­тал­ния извод: са­ма­та гла­ва е ве­че един ця­лос­тен човек, чи­ито „крайници" и „гърди" са зна­чи­тел­но атрофирани; на свой ред „човекът-крайници" съ­що раз­по­ла­га с ед­на на­пъл­но ат­ро­фи­ра­на глава, до­ка­то на­й-­пос­ле при „човекът-гърди" се пос­ти­га ис­тин­с­ко­то рав­но­ве­сие от стра­на на „главата" и „крайниците". Ако вник­не­те в то­зи фун­да­мен­та­лен извод, Вие не­из­беж­но ще усе­ти­те при­лив на та­ки­ва вът­реш­ни сили, от ко­ито ще се раз­го­ри не­об­хо­ди­мия ен­ту­си­азъм за Вашия пе­да­го­ги­чес­ки морал.

Всичко онова, ко­ето ид­ва ка­то ре­зул­тат от ед­ни или дру­ги ин­те­лек­ту­ал­ни усилия, има под­чер­та­на склон­ност да се прев­ръ­ща в не­що пасивно, в не­що гнило. И то ста­ва на­й-г­ни­ло и съм­ни­тел­но тогава, ко­га­то чо­ве­кът го под­х­ран­ва са­мо с ма­те­ри­алис­ти­чес­ки представи. Живите представи, из­в­ле­че­ни от Духа, имат съ­вър­ше­но дру­го въздействие: те ок­ри­лят чо­веш­ко­то същество. Обаче те­зи пред­с­та­ви нах­лу­ват в чо­веш­ка­та ду­ша са­мо по пъ­тя на фантазията.

Но как­ви преч­ки се по­яви­ха през вто­ра­та по­ло­ви­на на 19-ти век, ко­ито зат­руд­ни­ха учас­ти­ето на фан­та­зи­ята в пре­по­да­ва­тел­с­кия процес? През пър­ва­та по­ло­ви­на на 19 век ние сре­ща­ме та­ки­ва за­бе­ле­жи­тел­ни фи­гу­ри ка­то нап­ри­мер Шелинг; изоб­що хора, ко­ито се­ри­оз­но са раз­съж­да­ва­ли вър­ху въп­ро­си­те на педагогиката. Прочетете изящ­ни­те и въл­ну­ва­щи съ­чи­не­ния на Шелинг вър­ху ме­то­ди­те на ака­де­мич­но­то обу­че­ние - те се от­на­сят не към общообразователните, а към вис­ши­те учи­ли­ща - и яс­но ще до­ло­ви­те ду­ха на пе­да­го­ги­ка­та от пър­ва­та по­ло­ви­на на 19 век. Но об­що взето, през вто­ра­та по­ло­ви­на на 19 век, той бе­ше охулен, ма­кар и под скри­та форма, по­не­же то­га­ва се от­ри­ча­ше всичко, ко­ето се стре­ме­ше да про­ник­не в чо­веш­ка­та ду­ша по пъ­тя на фантазията; да, то­га­ва хо­ра­та за­поч­на­ха да се бо­ят от ду­шев­ния живот, за­що­то смятаха, че в момента, ко­га­то ня­кой се ос­та­ви на сво­ята фантазия, той вед­на­га по­па­да в прим­ки­те на неистината. Човек ня­ма­ше сме­лос­т­та да бъ­де са­мос­то­яте­лен и сво­бо­ден в сво­ето мислене, та­ка че да пре­гър­не истината, а не заблудата. Той прос­то се стра­ху­ва­ше да мис­ли свободно, по­не­же вярваше, че по то­зи на­чин вед­на­га би до­пус­нал не­ис­ти­на­та в сво­ята душа. Ето защо, учи­те­лят е длъ­жен да при­ба­ви към това, ко­ето споменах, а имен­но към пре­из­пъл­не­ни­те с не­го­ва­та бли­ка­ща фан­та­зия учеб­ни предмети, и не­що друго, ко­ето ще на­ре­ка сме­лост за истината. Без та­зи сме­лост за истина- та, той не би мо­гъл да се спра­ви с труд­нос­ти­те на обучението, осо­бе­но при по­-го­ле­ми­те деца. Обаче на­ред с нея, скъ­пи мои приятели, на­ред с та­зи сме­лост за истината, учи­те­лят е длъ­жен да по­ро­ди у се­бе си и чув­с­т­во­то за от­го­вор­ност спря­мо истината.

Необходимостта от фантазията, усе­тът към истината, чув­с­т­во­то за от­го­вор­ност - ето три­те ос­нов­ни сили, ко­ито пред­с­тав­ля­ват съ­щин­с­кия нерв на педагогиката. И кой­то ис­ка да при­еме в се­бе си та­зи педагогика, не­ка да се ръ­ко­во­ди от след­ното мото:

Изпълвай се­бе си със си­ли­те на фантазията,

Имай сме­лос­т­та за истината,

Изостряй чув­с­т­во­то си за ду­шев­на отговорност.