Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели,

В пре­диш­ни­те лек­ции се опи­тах­ме да раз­г­ле­да­ме чо­ве­ка от ду­хов­на и от ду­шев­на глед­на точка. Сега - за да има­ме ясен пог­лед вър­ху ця­лос­т­ния чо­век - се на­ла­га да до­пъл­ним те­зи две глед­ни точ­ки с ед­на точ­на пред­с­та­ва за не­го­ва та фи­зи­чес­ка природа.

Нека още вед­нъж да си при­пом­ним ед­на ха­рак­тер­на особеност, а име- нно, че три­те глав­ни об­лас­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во имат раз­лич­ни фо- рми. Вече посочих, че фор­ма­та на гла­ва­та е пре­дим­но сферична. После отбелязах, че гръдната, об­ласт пред­с­тав­ля­ва един вид фраг­мент от сфе- рата, от глобуса, та­ка че схе­ма­тич­но мо­жем да оз­на­чим гла­ва­та със сфе­рич­на форма, а гръд­на­та об­ласт - с фор­ма­та на Луната, без да забравяме, че в слу­чая лун­на­та фор­ма, съ­дър­жа в се­бе си част от сферата. Вие ще има­те яс­на пред­с­та­ва за гръд­на­та област, за т.н. „човек-гърди", са­мо ако я раз­г­леж­да­те ка­то сфера, ка­то ед­но кълбо, от ко­ето оба­че е ви­ди­ма са­мо ед­на част, а дру­га­та част - съ­що как­то при Луната - ос­та­ва невидима. Ето за­що в древ­ни­те епо­хи - мо­же би ще раз­бе­ре­те то­ва -, ко­га­то хо­ра­та в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен при­те­жа­ва­ха спо­соб­нос­т­та да виж­дат формите, те има­ха пра­во да срав­ня­ват чо­веш­ка­та гла­ва със Слънцето, а гръд­на­та об­ласт - с Луната. И как­то от Луната ние виж­да­ме са­мо ед­на част, са­мо

При гръд­на­та об­ласт не е така; не­що от ней­на­та същ­ност ос­та­ва невиди- мо. С ог­лед на поз­на­ни­ето за човека, из­вън­ред­но важ­но е да помним, че го­ля­ма част от гръд­на­та об­ласт ос­та­ва не­ви­ди­ма за нас. От ед­на страна, в зад­на­та си част, гръд­на­та об­ласт ни по­каз­ва сво­ята фи­зи­чес­ка природа, а от дру­га страна, в пред­на­та си част - сво­ята ду­шев­на природа. Следо- вателно, но­сей­ки на­ша­та гла­ва вър­ху ра­ме­не­те си, ние има­ме в ней­но ли­це про­яв­ле­ние на тялото, до­ка­то в гръд­на­та об­ласт има­ме про­яв­ле­ние на тя­ло­то и на душата.

Освен „човекът-глава" и „човекът-гърди", на тре­то мяс­то има­ме „чове- кът-крайници". Ние мо­жем да раз­бе­рем „човекът-крайници", са­мо ако си пред­с­та­вим та­ки­ва „форми", ко­ито - за раз­ли­ка от лун­на­та фор­ма на гръ- д­на­та об­ласт - съ­дър­жат още по­-ни­щож­на част от глобуса. При гръд­на­та об­ласт все пак е за­па­зе­на част от пе­ри­фе­ри­ята на глобуса. При край­ни­ци­те е за­па­зе­на част от вът­реш­на­та същ­ност на глобуса, а имен­но не­го­ви­те радиуси.

Обаче не­ща­та не мо­гат да бъ­дат раз­г­леж­да­ни са­мо схематично; ха­рак­тер­но за не­ща­та от жи­во­та е, че те ви­наги се впле­те­ни ед­но в друго. Ние казваме: „Човекът-крайници" се със­тои от крайници. Обаче, кол­ко­то и стран­но да звучи, гла­ва­та съ­що има сво­ите крайници. Ако вни­ма­тел­но раз­г­ле­да­те един череп, Вие ще установите, че кос­ти­те на гор­на­та и дол­на че­люст из­пъл­ня­ват ро­ля­та на не­го­ви крайници. Само че тук те са ос­та­на­ли недоразвити. При „останалия" чо­век те са раз­ви­ти правилно, до­ка­то тук са един вид за­дър­жа­ни в сво­ето раз­ви­тие и фак­ти­чес­ки са са­мо кос­т­ни образувания, а не „крайници". Има и дру­га важ­на разлика: ако раз­г­леж­да­те гор­на­та и дол­на челюст, Вие ще забележите, че в слу­чая ця­ла­та ра­бо­та се вър­ши от костите. Но ако раз­г­ле­да­те „нормалните" чо­веш­ки крайници, Вие ще установите, че тук съ­щес­т­ве­но­то се крие в мус­кул­на­та тъ­кан и в кръ­во­нос­ни­те съдове. До го­ляма сте­пе­н, ­кос­ти­те на ръцете, кра­ка­та и хо­ди­ла­та са са­мо до­пъл­не­ние на мус­кул­на­та и кръ­во­нос­на система. И в то­зи смисъл, мус­ку­ли­те и кръ­во­нос­ни­те съ­до­ве на гор­на­та и дол­на че­люст - раз­г­леж­да­ни ка­то „крайници" на гла­ва­та - са съв­сем атрофирани. Какво оз­на­ча­ва това?

Както чес­то съм споменавал, мус­ку­ли­те и кръв­та пред­с­тав­ля­ват ор­га­ни­те на чо­веш­ка­та воля. Раменете, ръцете, кра­ка та и хо­ди­ла­та са пред­наз­на­че­ни да слу­жат на­й-­ве­че на волята. Но това, ко­ето слу­жи пре­дим­но на
во­ля­та - кръв­та и мус­ку­ли­те - е, та­ка да се каже, от­не­то от „край­ни­ци­те на главата", по­не­же тук е тряб­ва­ло да бъ­де раз­ви­то всич­ко онова, ко­ето има връз­ка с интелекта, с мисленето. Поискате ли да из­с­лед­ва­те про­яв­ле­ни­ята на во­ля­та във външ­ни­те те­лес­ни форми, обър­не­те се към раме- нете, ръцете, кра­ка­та и ходилата. Поискате ли да из­с­лед­ва­те фи­зи­чес­ки­те про­яв­ле­ния на интелигентността, обър­нете се към че­ре­па и прик­ре­пе­ни­те към не­го гор­на и дол­на челюст. Външните фор­ми на вът­реш­ни­те от­к­ро­ве­ния са нав­ся­къ­де око­ло нас и мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо ако пог­лед­нем на тях имен­но ка­то на „откровения".

Аз чес­то съм забелязвал, че по­ве­че­то хо­ра труд­но про­умя­ват връз­ка­та меж­ду тръб­ни­те кос­ти на ръ­це­те и кра­ка­та от ед­на стра­на и плос­ки­те кос­ти на че­ре­па от дру­га страна. А за учи­те­ля е мно­го добре, ако ус­пее да си из­г­ра­ди вяр­но по­ня­тие за те­зи отношения, ко­ито са твър­де да­леч от обик­но­ве­ния живот. И тук ние ид­ва­ме до ед­но мно­го труд­но място, до на­й-т­руд­но дос­тъп­на­та точ­ка в хо­да на до­се­гаш­ни­те пе­да­го­ги­чес­ки лекции.

Вие знаете, че Гьоте на­со­чи сво­ето вни­ма­ние на­й-­нап­ред към т.н. „преш- ленна" те­ория за про­из­хо­да на черепа. Какво има­ше пред­вид той? Той прос­то при­ло­жи иде­ята за ме­та­мор­фо­за­та по от­но­ше­ние на чо­веш­ко­то тяло. Както знаем, гръб­нач­ни­ят стълб е раз­по­ло­жен от кос­т­ни прешлени, ле­жа­щи един вър­ху друг. Намирайки се във Венеция, Гьоте раз­г­леж­да че­ре­па на един овен и открива, че че­реп­ни­те кос­ти не са ни­що друго, ос­вен ме­та­мор­фо­за на гръб­нач­ни­те прешлени. С дру­ги думи, ако чо­век си пред­с­та­ви ня­ка­къв ор­ган обър­нат на­вът­ре и изос­та­нал в сво­ето развитие, би мо­гъл да раз­бе­ре и стро­ежа на гръб­нач­ни­те прешлени. Този факт нап­ра­вил по­ра­зи­тел­но впе­чат­ле­ние вър­ху Гьоте, за­що­то той вед­на­га стиг­на до зак­лю­че­ние то - а то се ока­за ре­ша­ва­що за по­-на­та­тъш­ния му жи­вот -, че че­ре­път е пре­фор­ми­ран и нап­ред­нал в раз­ви­ти­ето си гръб­на­чен стълб.

Впрочем, срав­ни­тел­но лес­но е да се установи, че кос­ти­те на че­ре­па про­из­ли­зат от ме­та­мор­фо­зи­ра­ли­те преш­ле­ни на гръб­нач­ния стълб. Много по­-т­руд­но е да въз­п­ри­емем ку­хи­те тръб­ни кос­ти на крайниците, рес­пек­тив­но „край­ни­ци­те на главата", т.е. гор­на­та и дол­на че­люст ка­то ме­та­мор­фо­за на гръб­нач­ни­те прешлени; нещо, ко­ето Гьоте се опи­та да на- прави, но по един по­вър­х­нос­тен и вън­шен начин. Защо то­ва е така?

Виждате ли, то­ва се дъл­жи на обстоятелството, че вся­ка куха, тръб­на кост - къ­де­то и да се на­ми­ра тя - е метаморфоза, ма­кар и по твър­де осо­бен начин, на че­реп­ни­те кости, на черепа. Вие мо­же­те срав­ни­тел­но лес­но да си пред­с­та­ви­те гръб­нач­ния стълб пре­вър­нат в че­реп­ни кости, ако уго­ле­ми­те и съ­от­вет­но на­ма­ли­те ня­кои от не­го­ви­те части. Обратно, мно­го е труд­но да си пред­с­та­ви­те как от ку­хи­те тръб­ни кос­ти на ръ­це­те или кра­ка­та мо­гат да се по­лу­чат плос­ки­те че­реп­ни кости. Ако ис­ка­те да ­
имате яс­на пред­с­та­ва за те­зи неща, не­об­хо­ди­мо е да предприемете, та­ка да се каже, ед­на процедура. На глед­но казано, с ку­хи­те кос­ти на ръ­це­те и кра­ка­та Вие тряб­ва да пред­п­ри­еме­те съ­ща­та процедура, ко­ято вър­ши­те при обу­ча­ва­не­то на чо­ра­пи или ръкавици, об­ръ­щай­ки пър­во­на­чал­но вът­реш­на­та им част навън. Сравнително лес­но е да си представим, как из­г­леж­да един чо­рап или ръкавица, ко­га­то са обър­на­ти навътре. Обаче ку­хи­те кос­ти не са из­г­ра­де­ни симетрично. Те не са та­ка тънки, ни­то са ед­нак­во из­г­ра­де­ни от външ­на и от вът­реш­на страна. Ако си пред­с­та­ви­те ва­ши­те чо­ра­пи еластични, с ед­на ху­до­жес­т­ве­на фор­ма и все­въз­мож­ни из­да­тъ­ци и вдлъбнатини, и в то­зи им вид ги обър­не­те наопаки, то­га­ва Вие ня­ма да по­лу­чи­те съ­ща­та форма. Така сто­ят не­ща­та и с ку­хи­те тръб­ни кости. При тях, за да по­лу­чи­те фор­ма­та на черепа, тряб­ва да обър­не­те вът­реш­нос­т­та на­вън и външ­нос­т­та навътре. Човешките край­ни­ци са не са­мо видоизменени, но и пре­обър­на­ти че­реп­ни кости. От къ­де про­из­ти­ча всич­ко това? От факта, че цен­тъ­рът на гла­ва­та се на­ми­ра в ней­на­та вът- решност. Гърдите съ­що имат сво­ят център, ма­кар и да се е точ­но в сре­да­та на глобуса. Разбира се, ри­сун­ка­та е схематична, в про­ти­вен слу­чай би за­ела мно­го място.

Но къ­де се на­ми­ра цен­тъ­рът на сис­те­ма­та от крайници? Сега ид­ва­ме до вто­ра­та трудност. Системата от край­ни­ци има своя цен­тър нав­ся­къ­де в пространството. Поначало цен­тъ­рът на та­зи сис­те­ма е ед­но кълбо, един глобус, следователно, той е пъл­на­та про­ти­во­по­лож­ност на „точката". Центърът е навсякъде; на­къ­де­то и да се обърнете, ще установите, как ра­ди­уси­те по­емат по всич­ки посоки.

Това, ко­ето се на­ми­ра в главата, во­ди на­ча­ло­то си от са­ма­та нея; това, ко­ето ми­на­ва през крайниците, се съ­еди­ня­ва в човека. Ето за­що и в мно­го от пре­диш­ни­те си лек­ции аз настоявах: Крайниците са един вид при­бав­ка към тялото. Ние пред­с­тав­ля­ва­ме един цял свят, но се сгъс­тя­ва и ста­ва ви­ди­мо са­мо това, ко­ето нах­лу­ва в нас от вън. Една ни­щож­на част от това, ко­ето сме ние, ста­ва ви­ди­ма в на­ши­те крайници; край­ни­ци­те са прос­то един атом от силата, вло­же­на в тях: Духът! В чо­веш­ки­те край­ни­ци са пред­с­та­ве­ни и Духът, и душата, и тялото. Там, в крайниците, тя­-­

лото е са­мо загатнато; там съ­що е и ду­шата, и Духът, кой­то об­г­ръ­ща це­лия "Космос.

Бихме мог­ли да до­ба­вим и ед­на дру­га рисунка, спо­ред ко­ято чо­ве­кът ще из­г­леж­да ка­то ед­на ог­ром­на сфера, об­х­ва­ща­ща це­лия свят, пос­ле ид­ва по­-мал­ка­та сфе­ра и най-накрая: на­й-­мал­ка­та сфера. Напълно ви­ди­ма е са­мо на­й-­мал­ка­та сфера; по­-го­ля­мата сфе­ра е ви­ди­ма отчасти; ог­ром­на­та сфе­ра е ви­ди­ма са­мо в сво­ите ра­ди­ал­ни излъчвания; ос­та­на­ла­та част ос­та­ва невидима. Ето как чо­веш­ки­те фор­ми са из­в­ле­че­ни от об­к­ръ­жа­ва­щия ни свят.

В „системата-гьрди" ние има­ме един вид сли­ва­не меж­ду „системата-глава" и „системата-крайници". Ако раз­г­ле­да­те гръб­нач­ния стълб с при­на­де­ни­те към не­го ребра, ще видите, че тук има един опит, той да се зат­во­ри отпред.

Отзад той е зат­во­рен напълно, от­п­ред има­ме са­мо опит, и то неуспешен. Колкото реб­ра­та са раз­по­ло­же­ни по­-б­ли­зо до главата, тол­ко­ва по­-лес­но ус­пя­ват те да се зат­во­рят и обратно: кол­ко­то по­-на­до­лу се намират, тол­ко­ва по­-т­руд­но ус­пя­ват да сто­рят това. Последните реб­ра до­ри не са за­ло­ве­ни ед­но за друго, по­не­же те са под въз­дейс­т­ви­ето на она­зи сила, ко­ято ид­ва от­вън и про­низ­ва крайниците.

Тази връз­ка меж­ду чо­ве­ка и Макрокосмоса бе­ше доб­ре из­вес­т­на на древ­ни­те гърци. Египтяните съ­що има­ха съз­на­ние за нея, ма­кар и по един аб­с­т­рак­тен начин. Вглеждайки се в про­из­ве­де­ни­ята на египетското, а и изоб­що в ан­тич­но­то плас­тич­но изкуство, Вие ще до­ло­ви­те точ­но та­зи идея за Космоса. Произведенията от ан­тич­ни­те епо­хи ос­та­ват неразби- раеми, ако не знаем, че древ­ни­те вър­ше­ха точ­но това, ко­ето съ­от­ветс­т­ву­ва на тех­ни­те убеждения, а именно: Главата е мал­ка­та сфера, ед­но не­бес­но тя­ло в ума­лен вид; край­ни­ци­те са от­лом­ки от го­ля­ма­та не­бес­на сфера, чи­ито лъ­чи нах­лу­ват в чо­веш­ко­то тя­ло от всич­ки страни. Гърците

Сега, скъ­пи мои приятели, на­дя­вам се, че разбирате: край­ни­ци­те са в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен свър­за­ни със света; гла­ва­та при­над­ле­жи по­-с­ко­ро на от­дел­ния човек. Следователно, на­къ­де са ус­т­ре­ме­ни крайниците? Те са ус­т­ре­ме­ни към света, в кой­то чо­ве­кът се дви­жи и неп­ре­къс­на­то про­ме­ня сво­ето местоположение. Помислете вър­ху те­зи думи: край­ни­ци­те са дъл­бо­ко свър­за­ни с движението!

Доколкото се дви­жим и дейс­т­ву­ва­ме в све­та ние сме онова, ко­ето на­ре­кох „човекът-крайници". А как­ва е впро­чем за­да­чата на главата, що се от­на­ся до дви­же­ни­ето във фи­зи­чес­кия свят. Нейната за­да­ча е неп­ре­къс­на­то да прев­ръ­ща дви­же­ни­ето в покой. Ако мис­ле­но се пре­не­се­те в гла- вата, бих­те има­ли усещането, че се на­ми­ра­те в дви­жещ се влак, до­ка­то в съ­що­то вре­ме Вие сте спо­кой­но раз­по­ло­жен на седалката. Ето как, об­раз­но казано, ду­ша­та Ви е раз­по­ло­же­на в главата, ко­ято се ос­та­вя да бъ­де пре­мес­т­ва­на в пространството, а са­ма­та тя неп­ре­къс­на­то прев­ръ­ща дви­же­ни­ето в покой. Пътувайки с влака, Вие има­те усе­ща­не­то за покой, ма­кар и в съ­що­то вре­ме - при­мер­но в спал­ния ва­гон - да се но­си­те с ше­мет­на бързина. По схо­ден на­чин гла­ва­та ус­по­ко­ява всич­ко онова, ко­ето край­ни­ци­те на­пи­рат да из­вър­шат в света. А „човекът-гърди" е пос­та­вен меж­ду две­те крайности. Той урав­но­ве­ся­ва две­те про­ти­во­по­лож­ни тен­ден­ции на гла­ва­та и крайниците.

Представете си за миг, как един от на­ши­те чо­веш­ки стре­ме­жи е да под­ра­жа­ва­ме дви­же­ни­ето на све­та с по­мощ­та на на­ши­те крайници. И как­во пра­вим всъщ­ност ние? Ние танцуваме! Да, Вие на­ис­ти­на танцувате; са­лон­ни­те тан­ци са са­мо фраг­мент от об­щия танц на човека. Всички ви­до­ве тан­ци са про­из­лез­ли от чо­веш­ка­та склон­ност да под­ра­жа­ва със сво­ите край­ни­ци на оне­зи движения, ко­ито се из­вър­ш­ват от планетите, от дру­ги­те не­бес­ни те­ла и от са­ма­та Земя.

Но как­во ста­ва в гла­ва­та и гърдите, до­ка­то ние - тан­цу­вай­ки - под­ра­жа­ва­ме на дви­же­ни­ята от Космоса? Виждате ли, не­ща­та сто­ят така, че гла­ва­та и гър­ди­те са ед­на неп­ре­одо­ли­ма прег­ра­да за кос­ми­чес­ки­те движе- ния. Те не мо­гат да пре­ми­нат през тях и да на­ме­рят сво­ето про­дъл­же­ние в ду­шев­ния свят. Душата мо­же да взе­ме учас­тие в движенията, но са­ма­та тя тряб­ва да ос­та­не в покой. Какво впро­чем пра­ви тя? Тя за­поч­ва да от­ра­зя­ва онова, ко­ето из­вър­ш­ват тан­цу­ва­щи­те крайници. Тя негодува, ко­га­то край­ни­ци­те из­вър­ш­ват неп­ра­вил­ни движения; тя прос­то се за­дъх­ва при не­съ­раз­мер­ни­те движения, а пее, ко­га­то край­ни­ци­те след­ват ­
хармо­нич­ни­те дви­же­ния на Космоса. Ето как външ­ни­ят танц се про­явя­ва вът­ре в нас под фор­ма­та на пе­ене и музика.

Съвременната фи­зи­оло­гия не при­ема кос­ми­чес­кия про­из­ход на чо­ве­ка и ни­ко­га не сти­га до пра­вил­но раз­би­ра­не на чо­веш­ки­те усещания. Тя каз- ва: Ето, там на­вън са треп­те­ни­ята на въздуха, а чо­ве­кът ги при­ема вът­ре ка­то звуци. А как­во е съ­от­но­ше­ни­ето меж­ду тях - то­ва не се коментира. Цялата раз­ли­ка е там, че фи­зи­оло­ги­ята пос­та­вя то­зи въп­рос на пос­лед­но място, а пси­хо­ло­ги­ята - на първо.

Защо то­ва е така? Защото хората, ко­ито се за­ни­ма­ват с фи­зи­оло­гия и психология, прос­то не знаят, че в ду­ша­та си всич­ки ние при­веж­да­ме външ­ни­те дви­же­ния в покой, за да ги пре­вър­нем пос­ле в звуци. А та­ка е и с всич­ки дру­ги се­тив­ни усещания. Понеже гла­ва­та не мо­же да учас­т­ву­ва във външ­ни­те движения, тя ги от­п­ра­ща към гър­дите, прев­ръ­щай­ки ги в зву­ци и в дру­ги се­тив­ни усещания. Ето съ­щин­с­ки­ят про­из­ход на усе- щанията! Но тук е за­гат­на­та и връз­ка­та меж­ду са­ми­те изкуства. Музика- лното из­кус­т­во нап­ри­мер въз­ник­ва от плас­тич­ни­те и ар­хи­тек­то­нич­ни изкуства, до­кол­ко­то те са на­со­че­ни навън, а му­зи­кал­но­то из­кус­т­во - на- вътре. Отразеният на­вън вът­ре­шен свят - ето същ­нос­т­та на му­зи­кал­но­то изкуство.

Да, та­ка е пос­та­вен чо­ве­кът в Космоса. Вие усе­ща­те един цвят ка­то дви- жение, при­ве­де­но в покой. А са­мо­то дви­же­ние Вие не въз­п­ри­ема­те - как­то и пъ­ту­вай­ки във влака, има­те са­мо илюзията, че сте в покой. По съ­щия на чин Вие поз­во­ля­ва­те на Вашето тя­ло - с по­мощ­та на край­ни­ци­те - да под­ра­жа­ва на външ­ния Космос; Вие не за­бе­ляз­ва­те фи­ни­те дви­же­ния на крайниците, но за смет­ка на то­ва въз­п­ри­ема­те вът­ре цве­то­ве и звуци. Вие раз­по­ла­га­те със се­тив­ни възприятия, бла­го­да­ре­ние на обстоя- телството, че по­ве­ря­ва­те Вашата гла­ва на „човекът-крайници".

Вече споменах, че об­съж­да­ни­те те­ми са труд­ни за разбиране, на­й-­ве­че за­що­то на­ша­та епо­ха не по­ла­га ни­как­ви уси­лия за та­зи цел. Днешното об­ра­зо­ва­ние изоб­що ня­ма на­ме­ре­ние да ра­бо­ти в та­зи насока; то прос­то по­ла­га грижи, хо­рата да ос­та­нат в неп­рог­ле­ден мрак. Какво пос­ти­га впро­чем днеш­но­то образование? Грубо казано, след ка­то чо­век ни ко­га не е об­ръ­щал на­опа­ки своя чо­рап или ръкавица, той ня­ма да знае и ни­що за вът­реш­на­та им страна; той има пог­лед са­мо за онова, ко­ето е обър­на­то навън. Той по­лу­ча­ва са­мо по­ло­ви­на­та от не­об­хо­ди­ми­те понятия.

Нека от­но­во да подчертая: Ако раз­г­ле­да­ме „човекът-крайници", той ще ни се пред­с­та­ви ка­то из­г­ра­ден от Дух, ду­ша и тяло. Ако раз­г­ле­да­ме „човекът-гърди", той ще ни се пред­с­та­ви ка­то из­г­ра­ден от ду­ша и тяло. Голямата сфе­ра (рис. 12) съ­дър­жа Дух, ду­ша и тяло; по­-мал­ка­та сфера: ду­ша и тяло; на­й-­мал­ка­та сфе­ра - са­мо тяло. На Вселенския съ­бор през 869 го­ди­на епис­ко­пи­те на ка­то­ли­чес­ка­та Църква заб­ра­ни­ха на чо­ве­че-­

Обаче с от­ри­ча­не­то на Духа се пре­къс­ва и връз­ка­та меж­ду чо­ве­ка и све- та. Човекът все по­ве­че се зат­ва­ря в своя егоизъм. Ето за­що и са­ма­та ре­ли­гия ста­ва все по­-­его­ис­тич­на и по-егоистична; а днес жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­гато един­с­т­ве­но ду­хов­но­то вник­ва­не в чо­ве­ка би мог­ло от­но­во да ни вър­не в ду­хов­ния свят.

Чия е ви­на­та за раз­вих­ря­не­то на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния материализъм? Основната ви­на е на ка­то­ли­чес­ка­та Църква, ко­ято на Вселенския съ­бор в Константинопол през 869 го­ди­на от­х­вър­ли Духа. И как­во се по­лу­чи в ре­зул­тат на това? Насочете Вашето вни­ма­ние от­но­во към чо­веш­ка­та гла- ва. В сво­ето устройство, днес тя е на­й-д­рев­на­та със­тав­на част на чо­веш­кия организъм. Първоначално гла­ва­та е про­из­ляз­ла от вис­ши­те животни, а пос­ле в инволюцията, се на­мес­ват и по­-низ­ши­те жи­во­тин­с­ки форми. По от­но­ше­ние на на­ша­та глава, ние про­из­ли­за­ме от жи­во­тин­с­кия свят. С дру­ги думи, гла­ва­та е животно, но от по­-нап­ред­нал ста­дий на развитие.

Гръдната об­ласт е при­ба­ве­на към гла­ва­та ед­ва по-късно; тя не е тол­ко­ва животинска, кол­ко­то главата. „Системата гърди" е об­ра­зу­ва­на в по­-къ­сен пе­ри­од от време. А край­ни­ци­те сме по­лу­чи­ли най-късно. Те не про­из­ли­зат от жи­во­тин­с­кия свят и са, та­ка да се каже, „най-човешките" ор- гани. Животинските ор­га­ни са об­ра­зу­ва­ни са­мос­то­ятел­но от си­ли­те на Космоса, а чо­веш­ки­те ор­га­ни са при­ба­ве­ни към „системата-гьрди" мно­го по-късно. Обаче ка­то­ли­чес­ка­та Църква заб­ра­ни на чо­ве­ка да се ин­те­ре­су­ва от своя кос­ми­чес­ки произход, съ­от­вет­но от про­из­хо­да на сво­ите „крайници"; тя поз­во­ли от­час­ти да се го­во­ри за „гърдите" и „главата", за черепа. Ето за­що ма­те­ри­ализ­мът стиг­на до заключението, че че­ре­па про­из­хож­да от животните. А се­га от­к­ри­то се говори, че це­ли­ят чо­век про­из­хож­да от жи­во­тин­с­кия свят, до­ка­то гръд­ни­те ор­га­ни и край­ни­ци­те са въз­ник­на­ли срав­ни­тел­но по-късно. Именно по­ра­ди това, че ка­то­ли­чес­ка­та Църква пре­мъл­ча и скри от чо­ве­ка ис­ти­на­та за не­го­ви­те край­ни­ци и не­го­ва­та връз­ка с Космоса, тя ста­на при­чи­на за упа­дъч­ни­те ма­те­ри­алис­ти­чес­ки идеи, ко­ито мо­гат да са от зна­че­ние са­мо за главата, но не и за це­лия човек. Да, тък­мо ка­то­ли­чес­ка­та Църква е съз­да­тел­ка на ма­те­ри­ализ­ма в та­зи об­ласт на ево­лю­ци­он­но­то учение. Тези не­ща тряб­ва да се зна­ят от днеш­ни­те учители; те тряб­ва да на­соч­ват сво­ите ин­те­ре­си в съ­от­ветс­т­вие с ре­ал­ни­те процеси, ра­зиг­ра­ва­щи се в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят.

Днес ние се опи­тах­ме да по­со­чим причината, по­ра­ди ко­ято на­ша­та епо­ха ста­на тол­ко­ва материалистическа, тръг­вай­ки от нещо, наг­лед твър­де странично: от сфе­рич­на­та фор­ма на главата, лун­на­та фор­ма на гър­ди­те и ра­ди­ал­на­та фор­ма на крайниците. С дру­ги думи, за да обяс­ним един го­лям кул­тур­но­ис­то­ри­чес­ки факт, ние тръг­нах­ме от ед­на при­вид­но не под­хо­дя­ща глед­на точка. Обаче за учи­те­ля е не­об­хо­ди­мо да виж­да кул­тур­но­ис­то­ри­чес­ки­те фак­ти в тях­на­та ис­тин­с­ка светлина. В то­зи слу­чай той по­ема в се­бе си нещо, ко­ето ще бъ­де от пол­за за под­съз­на­тел­ни­те му връз­ки с детето.

Сега чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм из­рас­т­ва пред не­го как­то ед­но от­ра­же­ние на Макрокосмоса. Сега той из­пит­ва мно­го по­-дъл­бо­ки чув­с­т­ва към чо­ве­ка и прес­та­ва да гле­да на не­го ка­то на ед­но ви­со­ко раз­ви­то жи­во­тин­с­ко тя- ло. Общо взето, днеш­ни­те учи­те­ли се под­да­ват на илюзията, че де­ца­та са мал­ки животинки, за чи­ето по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие те отговарят. Съв- сем дру­го е, ако учи­те­лят си каже: Ето, тук пред се­бе си аз имам ед­но чо­веш­ко същество, ко­ето е свър­за­но с це­лия свят и ра­бо­тей­ки над то­ва дете, аз вър­ша нещо, ко­ето е от зна­че­ние за це­лия Космос. Макар и тук, в клас­на­та стая, у вся­ко де­те е скрит един център, чи­ито въз­дейс­т­вия са от­п­ра­ве­ни към Макрокосмоса. Самата клас­на стая е сбор от центрове, ко­ито са в неп­ре­къс­на­та връз­ка с Макрокосмоса.

Представете си ясно, как­во оз­на­ча­ва всич­ко това! Вие ще за­бе­ле­жи­те как иде­ята за чо­ве­ка и не­го­ва­та свър­за­ност с Космоса пре­рас­т­ва в ед­но чувство, ко­ето да­ва свя­тост на все­ки един от ета­пи­те на обучението. Правилното и се­ри­оз­но обу­че­ние е не въз­мож­но без то­ва тре­пет­но чув- ство. И в мига, ко­га­то сме из­пъл­не­ни с по­доб­ни усещания, те се пре­да­ват на де­ца­та чрез един вид под­зем­ни течения. По друг по­вод съм спо­ме­на­вал пред Вас нещо, ко­ето мо­же би из­г­леж­да странно, но все пак то от­го­ва­ря на истината: Земята пре­на­ся елек­т­ри­чес­т­во­то без по­мощ­та на жици! Влизайки в училището, из­пъл­не­ни от его­ис­тич­ни чо­веш­ки чувст- ва, Вие се нуж­да­ете от всич­ки въз­мож­ни про­вод­ни­ци - ду­ми­те -, за да стиг­не­те до детето. Но ако сте из­пъл­не­ни с прек­ло­не­ние към жи­вия Космос, то­га­ва вли­за в си­ла ед­но под­зем­но течение, ед­но под­зем­но ръ- ководство. Сега Вие и де­тето ста­ва­те ед­но цяло. Между Вас и кла­са блик­ват нови, тайн­с­т­ве­ни отношения. Тъкмо от те­зи от­но­ше­ния и чув­с­т­ва тряб­ва да се гра­ди това, ко­ето ние на­ри­ча­ме педагогика.

Педагогиката не мо­же да бъ­де наука, тя тряб­ва да бъ­де изкуство. А има ли изкуство, ко­ето мо­же да бъ­де овладяно, без неп­ре­къс­на­то да се по­та­пя­ме в чувствата? Обаче чувствала, в ко­ито тряб­ва да живеем, за да уп­раж­ня­ва­ме ве­ли­ко­то из­кус­т­во на педагогиката, се раз­га­рят един­с­т­ве­но от буд­но­то съз­на­ние за не­обят­ния Космос и не­го­ви­те връз­ки с чо­веш­ко­то същество.