ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели,

Ние ще об­х­ва­нем пра­вил­но на­ши­те задачи, са­мо ако гле­да­ме на тях не прос­то ка­то на ин­те­лек­ту­ал­но­-ду­шев­на дейност, а ка­то на дейност от най-­висш мо­рал­но­-ду­хо­вен характер; ето за­що Вие ще на­ме­ри­те за на­пъл­но естествено, че ко­га­то днес пристъп­ва­ме към та­зи задача, се на­ла­га пре­ди всич­ко да се за­мис­лим за дъл­бо­ка­та връз­ка меж­ду на­ша­та ра­бо­та и ду­хов­ни­те светове. При из­пъл­не­ни­ето на та­зи ог­ром­на задача, след­ва да сме наясно: ние не се включ­ва­ме в нея прос­то ка­то жи­те­ли на фи­зи­чес­кия свят; стремежът, са­ми да въз­ла­га­ме пред се­бе си оп­ре­де­ле­ни за- дачи, осо­бе­но на­рас­т­ва през пос­лед­ни­те сто­ле­тия и всред те­зи задачи, на пър­во мяс­то е обу­че­ни­ето и въз­пи­та­ни­ето на децата. И така, още в на­ча­ло­то на на­ша­та под­гот­ви­тел­на дейност, не­ка да се замислим: как все­ки един от нас мо­же да ук­ре­пи и за­си­ли връз­ка­та си с ду­хов­ни­те сили, в име­то на които и с чи­ето позволение, та­ка да се каже, той ще тряб­ва да ра­бо­ти занапред. Моля Ви, те­зи въ­веж­да­щи ду­ми да бъ­дат схва­на­ти ка­то един вид мо­лит­ва пред оне­зи сили, на чи­ито имагинативни, ин­с­пи­ра­тив­ни и ин­ту­итив­ни въз­дейс­т­вия ще тряб­ва да се осланяме, до­ка­то осъ­щес­т­вя­ва­ме на­ши­те на­ме­ре­ния и задачи.

Скъпи мои приятели, прос­то сме длъж­ни да усе­тим ця­ла­та важ­ност на на­ши­те задачи, съз­на­вай­ки осо­бе­на­та цел на то­зи вид училища. Ето за­що не­ка дейс­т­ви­тел­но да кон­к­ре­ти­зи­ра­ме на­ши­те мисли, да ги фор­му­ли­ра­ме с пре­дел­на точ­ност и сила, и да вник­нем в ис­тин­с­ка­та ми­сия на те­зи училища. Ние ще пос­тиг­нем това, са­мо ако се из­диг­нем над все­кид­не­ви­ето и пог­лед­нем към ос­но­ва­ва­не­то на то­зи вид училища*1, ка­то на един праз­ни­чен акт, за­ся­гащ це­лия ми­ров ред.

В то­зи смисъл, поз­во­ле­те ми на­й-­нап­ред да из­ра­зя сър­деч­на­та си бла­го­дар­ност към скъ­пия г-н Молт; пра­вя то­ва в име­то на доб­рия Дух, кой­то тряб­ва да из­мък­не чо­ве­чес­т­во­то от мъ­ки­те и ни­ще­та­та на та­зи тра­гич­на епоха, в име­то на доб­рия Дух, кой то чрез обу­че­ни­ето и въз­пи­та­ни­ето тряб­ва да из­диг­не чо­ве­чес­т­во­то до ед­на по­-ви­со­ка сте­пен от не­го­во­то развитие; мо­ята бла­го­дар­ност всъщ­ност е на­со­че­на към оне­зи доб­ри Ду- хове, ко­ито на­сър­чи­ха скъ­пия г-н Молт*2 и му поз­во­ли­ха да пред­п­рие ме тук, с пос­т­ро­ява­не­то на Валдорфското училище, нещо, ко­ето за­ся­га по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на ця­ло­то човечество.

Аз доб­ре зная, че той съз­на­ва кол­ко не­дос­та­тъч­ни са днес силите, не­об­хо­ди­ми за нап­ре­дъ­ка на то­ва начинание. Обаче тък­мо чрез обстоятелст- вото, че всич­ки ние съ­що усе­ща­ме праз­нич­но­то ве­ли­чие на днеш­ния акт и не­го­во­то мяс­то в об­щия миров ред, г-н Молт зас­лу­жа­ва и на­ша­та пъл­на подкрепа.

Първото, с ко­ето тряб­ва да започнем, е да уточ­ним ес­тес­т­во­то на на­ша­та пе­да­го­ги­чес­ка за­да­ча и тук аз бих же­лал да пред­ло­жа ед­но крат­ко въве- дение.

Нашата пе­да­го­ги­чес­ка за­да­ча тряб­ва ко­рен­но да се раз­ли­ча­ва от пе­да­го­ги­чес­ки­те задачи, ко­ито чо­ве­чес­т­во­то има­ше да ре­ша­ва до то­зи момент. Изтъквайки та­зи разлика, ние съв­сем не се ръ­ко­во­дим от су­ет­но­то висо- комерие, въ­об­ра­зя­вай­ки си, че с нас за­поч­ва но­ва ера в педагогиката; от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точ­ка оба­че сме наясно, че вся­ка но­ва епо­ха в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то пос­та­вя пред не­го за­дъл­жи­тел­но но­ви задачи. През Първата сле­дат­лан­т­с­ка епоха*3 чо­ве­чес­т­во­то е има­ло ед­на ос­нов­на задача, през Втората следатлантска, епо­ха - друга, та­ка сто­ят не­ща­та и с на­ша­та Пета сле­дат­лан­т­с­ка епоха. По правило, то­ва ко­ето тряб­ва да се из­вър­ши в оп­ре­де­ле­на епоха, се до­ла­вя от чо­ве­чес­т­во­то ед­ва след из­вес­т­но време.

Еволюционната епоха, в ко­ято жи­ве­ем днес, е за­поч­на­ла в сре­да­та на 15 ве­к.­ Оба­че ед­ва днес и, та­ка да се каже, от скри­ти­те ду­хов­ни из­точ­ни­ци на чо­веш­ка­та еволюция, се на­ди­га смът­но­то поз­на­ние за ис­тин­с­ка­та същ­ност на възпитанието, ко­ето да е в съ­от­ветс­т­вие с на­ша­та епоха. Досега хо­ра­та - кол­ко­то и да са има­ли доб­ра­та во­ля да въз­пи­та­ват - са ра­бо­ти­ли в ду­ха на ста­ро­то пе­да­го­ги­чес­ко изкуство, ва­лид­но за Четвър- тата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. Изключително мно­го не­ща за­ви­сят от това, пред­ва­ри­тел­но да знаем, че за на­ше­то вре­ме е не­об­хо­ди­ма съв­сем но­ва на­со­ка на възпитанието, ко­ято е важ­на за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во не по­ра­ди сво­ята аб­со­лют­на стойност, а тък­мо по­ра­ди пот­реб­нос­т­та от нея за днеш­ния ден. Наред с всич­ко друго, ма­те­ри­ализ­мът на­пъл­но ли­ши хо­ра­та от съз­на­ни­ето за осо­бе­ни­те за­да­чи на вся­ка от­дел­на епоха. Моля Ви на пър­во място, да се замислите, че вся­ка епо­ха има да ре­ша­ва стро­го специфични, осо­бе­ни задачи.

Вие ще въз­пи­та­ва­те деца, ко­ито са нав­лез­ли ве­че в оп­ре­де­ле­на въз­раст и тях­но­то въз­пи­та­ние до то­зи мо­мент е про­тек­ло под вли­яние на педагоги- ческите, а чес­то и на ан­ти­пе­да­го­ги­чес­ки­те мер­ки от стра­на на ро­ди­те­ли­те им. Ние ще из­пъл­ним мно­го по­-доб­ре на­ша­та задача, ако хо­ра­та раз- берат, че пред ро­ди­те­ли­те на­ис­ти­на сто­ят от­го­вор­нос­ти и задължения, свър­за­ни с на­й-­пър­ви­те ета­пи от възпитанието. Многократно ще се на­ла­га - след ка­то де­ца­та са ве­че в учи­лищ­на въз­раст - да отс­т­ра­ня­ва­ме гре-­

шки и пропуски, до­пус­на­ти още в пър­ви­те две или три го­ди­ни от жи­во­та им.

Посвещавайки се на Вашите задачи, ни­то за миг не забравяйте, че ця­ла­та днеш­на култура, вклю­чи­тел­но и сфе­ра­та на ду­хов­ния живот, има в ос­но­ва­та си его­из­ма на човечеството. Погледнете обек­тив­но в ду­хов­ния жи­вот на днеш­ния човек, в не­го­вия ре­ли­ги­озен жи­вот и се запитайте, да­ли ця­ла­та ни кул­ту­ра не се под­х­ран­ва днес тък­мо от чо­веш­кия егоизъм.

Извънредно характерно, например, за днеш­ни­те ве­ро­из­по­ве­да­ния е, че све­ще­ни­ци­те раз­чи­тат пре­ди всич­ко на чо­веш­кия егоизъм. Вземете това, ко­ето за­ся­га чо­ве­ка най-дълбоко: въп­ро­сът за безсмъртието, и се за­мис­ле­те как днес поч­ти всичко, до­ри и в об­лас­т­та на вероизповеданията, е на­со­че­но да про­бу­ди чо­веш­кия его­изъм спря­мо свръхсе­тив­ния свят. Егоизмът под­тик­ва чо­ве­ка да ми­не през Портата на смър­т­та не ка­то ня­как­во без­лич­но същество, а ка­то се опи­ра на своя Аз. Но то­ва не е ни­що друго, ос­вен един из­тън­чен егоизъм. И тък­мо към то­зи его­изъм апе­ли­ра днес – и то в ог­ром­ни ма­ща­би - вся­ко вероизповедание, ко­га­то раз­г­леж­да въп­ро­са за безсмъртието. Ето за­що по прин­цип ре­ли­ги­оз­на­та про­по­вед се об­ръ­ща към чо­ве­ка по та­къв начин, ся­каш тя заб­ра­вя за на­ча­ло­то на на­шия зе­мен жи­вот и об­съж­да са­мо не­го­вия край, ся­каш има пред се­бе си са­мо смъртта, а не и раж­да­не­то на човека.

Дори и не­ща­та да не се из­ра­зя­ват та­ка категорично, те из­г­леж­дат точ­но така. Ние жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­га­то - ако ис­ка­ме да от­к­ло­ним чо­ве­чес­т­во­то от нак­ло­не­ния път, по кой­то то кра­чи днес - сме длъж­ни да се из­п­ра­вим сре­щу то­зи апел към чо­веш­кия егоизъм. Ние ще тряб­ва все по­ве­че и по­ве­че да на­соч­ва­ме на­ше­то съз­на­ние към дру­гия край на зем­ния жи- вот, а имен­но към раждането. Ще тряб­ва да ос­мис­лим все по­-­яс­но фак- тът, че в пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то си но­во раждане, чо­век пре­ми­на­ва през ед­но про­дъл­жи­тел­но раз­ви­тие и че в хо­да на то­ва разви- тие, той - сти­га до оп­ре­де­лен момент, ко­га­то за ду­хов­ния свят той, та­ка да се каже, умира; и че за да про­дъл­жи да жи­вее в ус­ло­ви­ята на ду­хов­ния свят, той тряб­ва да нав­ле­зе в съв­сем дру­ги фор­ми на съществувание.

Тези дру­ги фор­ми на съ­щес­т­ву­ва­ние той получава, ко­га­то - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - се „облича" във фи­зи­чес­ко­то си и етер­но тяло; ако би след­вал са­мо сво­ето пра­во­ли­ней­но раз­ви­тие в ду­хов­ния свят, той ни­ко­га не би стиг­нал до „обвивките" на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Когато об­х­ва­ща­ме с фи­зи­чес­ки пог­лед ед­но дете, как­во­то е то след сво­ето раж- дане, не­ка да сме наясно: ця­ло­то то е ед­но продължение; и ние сме длъж­ни да на­соч­ва­ме на­ше­то вни­ма­ние не са­мо към това, ко­ето нас­тъп­ва с чо­ве­ка след смъртта, следователно, към ду­хов­но­то про­дъл­же­ние на фи­зи­чес­кия живот; ние тряб­ва да сме наясно: са­мо­то фи­зи­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­ние е един вид про­дъл­же­ние на ду­хов­ния свят, а чрез въз­пи­та­нието

След ка­то днес хо­ра­та са из­гу­би­ли вся­ка се­тив­на и мис­лов­на връз­ка с ду­хов­ни­те светове, те чес­то за­да­ват на­пъл­но аб­с­т­рак­т­ни въпроси, ко­ито - от глед­на точ­ка на ду­хов­но­то проз­ре­ние - са ли­ше­ни от ка­къв­то и да е смисъл. Често например, се за­да­ва въп­ро­сът за т.н. пре­на­тал­но или пред­рож­ден­но възпитание, с дру­ги думи, за въз­пи­та­ни­ето на де­те­то по вре­ме на бременността; т.е. пре­ди не­го­во­то фи­зи­чес­ко раждане. Днес има мно­го хора, ко­ито взе­мат не­ща­та абстрактно; а ко­га­то се от­на­ся­ме към не­ща­та конкретно, въп­ро­си­те в да­де­на об­ласт не мо­гат да се за­да­ват произ- волно. Често съм при­бяг­вал до след­ния пример: Виждаме на ули­ца­та ня­как­ви следи. Веднага въз­ник­ва въпросът: Откъде са те? От ед­на кола. А за­що тя е ми­на­ла по то­зи път? Защото пътниците, ко­ито са би­ли вътре, ис­ка­ли да стиг­нат до оп­ре­де­ле­но място. А за­що те са ис­ка­ли това? В края на краищата, въп­ро­си­те все ня­ко­га тряб­ва да бъ­дат прекратени! Останем ли в аб­с­т­рак­т­но­то мислене, ви­на­ги ще про­дъл­жа­ва­ме с въп­ро­са „Защо?" и кръ­гът от въп­ро­си ще се раз­ши­ря­ва непрекъснато. Конкрет- ното мис­ле­не ви­на­ги сти­га до там, че прес­та­ва да за­да­ва въпроси; аб­с­т­рак­т­но­то мис­ле­не ги раз­ши­ря­ва до безкрайност. Така сто­ят не­ща­та и с въпросите, ко­ито не са свър­за­ни с на­ша­та не­пос­ред­с­т­ве­на действител- ност.

Хората раз­миш­ля­ват вър­ху въз­пи­та­ни­ето и сти­гат до въп­ро­са за пре­на­тал­но­то възпитание, т.е. въз­пи­та­ни­ето пре­ди раждането. Обаче пре­ди раждането, чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е все още под зак­ри­ла­та на ду­хов­ни Съ- щества, ко­ито сто­ят над фи­зи­чес­кия свят. Тъкмо на тях е пре­дос­та­ве­на за­да­ча­та да под­дър­жат не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка меж­ду све­та и не­ро­де­на­та душа. Ето защо, пре­на­тал­но­то въз­пи­та­ние ня­ма от­но­ше­ние към са­мо­то дете. По-скоро пре­на­тал­но­то въз­пи­та­ние е не­съз­на­тел­на пос­ле­ди­ца на това, ко­ето родителите, и осо­бе­но майката, вършат. Ако до мо­мен­та на раждането, жи­во­тът на май­ка­та е в съ­от­ветс­т­вие с мо­рал­ни­те и ло­ги­чес­ки закони, то­га­ва ре­зул­та­ти­те от то­ва са­мо­въз­пи­та­ние по на­й-­ес­тес­т­вен на­чин ще пре­ми­нат у детето. Колкото по­-мал­ко се мис­ли за въз­пи­та­ни­ето на де­те­то пре­ди то да е ви­дя­ло фи­зи­чес­кия свят, и кол­ко­то по­ве­че се стре­мим към нор­ма­лен и ра­зу­мен живот, тол­ко­ва по­-доб­ре ще бъ­де за детето. Всъщност въз­пи­та­ни­ето за­поч­ва в мига, ко­га­то де­те­то е ве­че на­пъл­но вклю­че­но във фи­зи­чес­кия план, а то­ва нас­тъп­ва тогава, ко­га­то де­те­то за­поч­не да вдиш­ва за­оби­ка­ля­щия го въз­ду­х. С­лед ка­то де­те­то се ­
появи на фи­зи­чес­кия план, ние тряб­ва да сме наясно, как­во пред­с­тав­ля­ва за не­го пре­ми­на­ва­не­то от ед­но ду­хов­но из­ме­ре­ние в ед­но друго, фи­зи­чес­ко из­ме­ре­ние на нещата. Тук пре­ди всичко, след­ва да знаем, че чо­ве­кът е из­г­ра­ден от две със­тав­ни части. Още пре­ди раж­да­не­то му на фи­зи­чес­ка­та Земя, се осъ­щес­т­вя­ва ед­на връз­ка меж­ду Духът и душата; ка­то под „Дух" раз­би­ра­ме онова, ко­ето днес все още е на­пъл­но скри­то в очер­та­ни­ята на фи­зи­чес­кия свят и ко­ето в ду­хов­но­на­учен сми­съл на­ри­ча­ме „Човекът-Дух" (Geistesmensch), „Духът-Живот" (Lebensgeist), „Духът-Себе" (Geistselbst). До го­ля­ма степен, те­зи три със­тав­ни час­ти на чо­ве­ка са в свръх­се­тив­ни­те сфери, към ко­ито ние тряб­ва да се стремим; а на­ми­рай­ки се меж­ду смър­т­та и по­ред­но­то но­во раждане, ние ве­че из­г­раж­да­ме из­вес­т­но от­но­ше­ние към тях: към Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. Силата, ко­ято се из­лъч­ва от та­зи тро­ич­на същност, про­низ­ва це­лия ду­ше­вен свят на човека. Съзнаващата Душа (Bewusstseinsseele), Разсъ- дъчната Душа (Verstandesseele) и Сетивната Душа (Empfmdungsseele)*4.

И ако Вие бих­те мог­ли да наб­лю­да­ва­те чо­веш­ко­то същество, ко­ето е ос­та­ви­ло зад се­бе си и смъртта, и но­во­то раждане, т.е. след ка­то то от­но­во сли­за във фи­зи­чес­кия свят, бих­те ус­та­но­ви­ли как то­ку що опи­са­ни­те ду­хов­ни си­ли у чо­ве­ка са ве­че свър­за­ни с не­го­ви­те ду­шев­ни сили. И така, ка­то духовно-душевно, или ка­то ду­шев­но­-ду­хов­но същество, чо­ве­кът сли­за от по­-вис­ши­те сери, за да стъ­пи на Земята. Да, чо­ве­кът се об­г­ръ­ща с фи­зи­чес­ки­те ус­ло­вия на съществуванието. За та­зи дру­га не­го­ва със­тав­на част, ко­ято се свър­з­ва с то­ку що описаната, ще ка­жем следното: тук долу, на Земята, ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли на чо­ве­ка се сре­щат с всич­ко онова, ко­ето въз­ник­ва чрез про­це­си­те на фи­зи­чес­ка­та наследственост. Сега към ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли се при­съ­еди­ня­ват и физическо-теле- сните, та­ка че две­те тро­ич­ни фор­ма­ции се свър­з­ват по­меж­ду си. Откъм ду­хов­но­-ду­шев­ния по­люс на чо­ве­ка има­ме Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе, ко­ито са свър­за­ни с чис­то ду­шев­ни­те си­ли на Съзнаващата Душа, Разсъдъчната Душа и Сетивната Душа. При сли­за­не­то си във фи­зи­чес­кия свят, те - ос­вен че са свър­за­ни по­меж­ду си - тряб­ва да се свър­жат още и с ас­т­рал­но­то тяло, етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тяло. Обаче от своя страна, пос­лед­ни­те са свър­за­ни по­меж­ду си в ут­ро­ба­та на майка- та, ка­то пос­ле - на фи­зи­чес­кия план - се свър­з­ват и с не­го­ви­те три царст- ва: минералното, рас­ти­тел­но­то и животинското, та­ка че и тук въз­ник­ва ед­на връз­ка меж­ду две­те тро­ич­ни формации.

Ако наб­лю­да­ва­те из­рас­т­ва­що­то де­те с ис­тин­с­ка непредубеденост, Вие на вся­ка це­на ще кон­с­та­ти­ра­те следното: Тук, във фи­зи­чес­ки­те условия, ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли на де­те­то все още не са свър­за­ни с не­го­ви­те фи­зи­чес­ко­-те­лес­ни форми. И в ду­хо­вен смисъл, за­да­ча­та на въз­пи­та­ни­ето се със­тои тък­мо в хар­мо­ни­зи­ра­не­то на два­та полюса. Те тряб­ва да
бъ­дат при­ве­де­ни в хармония, за­що­то при но­во­ро­де­но­то дете, а и по-къс- но, хар­мо­ния меж­ду тях липсва! Задачата на въз­пи­та­те­ля е да пос­тиг­не ис­тин­с­ко съз­ву­чие меж­ду те­зи два полюса.

Нека се­га да раз­г­ле­да­ме та­зи за­да­ча по-конкретно. Между мно­го­то връз- ки, ко­ито чо­век под­дър­жа с външ­ния свят, на­й-­важ­на­та е дишането. Вед- нага след раждането, ние вдиш­ва­ме пър­ва­та глът­ка въздух. В май­чи­на­та утроба, ди­ша­не­то е все още, та­ка да се каже, в под­гот­ви­те­лен ста­дий и да­леч не осъ­щес­т­вя­ва ня­как­ва зна­чи­тел­на връз­ка с външ­ния свят. Това, ко­ето на­ри­ча­ме „дишане" в ис­тин­с­кия сми­съл на та­зи дума, за­поч­ва ед­ва тогава, ко­га­то де­тето на­пус­не ут­ро­ба­та на майката. Да, ди­ша­не­то оз­на­ча­ва много, твър­де мно­го за чо­веш­ко­то същество, по­не­же тук е пред­с­та­вен он­зи тро­ичен организъм, она­зи тро­ич­на сис­те­ма на фи­зи­чес­кия чо- век, за ко­ято Вие зна­ете от мо­ите кни­ги и лекции.*5

Към та­зи тро­ич­на сис­те­ма на фи­зи­чес­кия човек, на пър­во мяс­то ще пос­та­вим веществообмяната. Обаче от ед­на страна, ве­щес­т­во­об­мя­на­та е дъл­бо­ко свър­за­на тък­мо с дишането; във ве­щес­т­во­об­ме­нен смисъл, ди­ха­тел­ни­ят про­цес е тяс­но впле­тен в кръв­на­та циркулация, за­що­то чрез нея хра­ни­тел­ни­те ве­щес­т­ва дос­ти­гат до вся­ка част на чо­веш­кото тяло. Следователно, на­ред със сво­ите соб­с­т­ве­ни функции, ди­ша­не­то има зада- чи, ко­ито са в тяс­на връз­ка с ве­щес­т­во­об­мен­на­та система*6. От дру­га страна, ди­ша­не­то е в за­ви­си­мост и от нер­в­но­-се­тив­ния жи­вот на човека. Вдишвайки, ние неп­ре­къс­на­то тлас­ка­ме лик­вор­на­та теч­ност в по­со­ка към мозъка; издишвайки, ние връ­ща­ме та­зи теч­ност об­рат­но в тялото. Ето как ние пре­на­ся­ме ди­ха­тел­ния ри­тъм в об­лас­т­та на мозъка. И как­то от ед­на страна, ди­ша­не­то е свър­за­но с веществообмяната, та­ка от дру­га стра­на то е свър­за­но с нер­в­но­-се­тив­ния живот.

С дру­ги думи: Дишането е на­й-­важ­ния пос­ред­ник меж­ду сли­за­що­то във фи­зи­чес­кия свят чо­веш­ко съ­щес­т­во и ви­димия вън­шен свят. Обаче ние след­ва да сме на­яс­но - то­ва ди­ша­не все още не про­ти­ча по он­зи пра­ви­лен начин, кой­то е не­об­хо­дим за под­дър­жа­не­то на фи­зи­чес­кия живот; при човека, кой­то то­ку що сли­за на Земята, не съ­щес­т­ву­ва пъл­на хар­мо­ния меж­ду ди­ха­тел­ния про­цес и нер­в­но­-се­тив­ния процес.

Ако вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­ме детето, ние ще установим: Детето все още не се е на­учи­ло да ди­ша по та­къв начин, че да под­дър­жа нер­в­но­-се­тив­ния процес. Тук из­пък­ва и по­-де­ли­кат­на­та същ­ност на онова, ко­ето има­ме да вър­шим в хо­да на възпитанието. Преди всичко, на­ла­га се да вник­нем в чо­веш­ка­та при­ро­да от ан­т­ро­по­ло­гич­но­-­ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точ- ка. Най-важните въз­пи­та­тел­ни мер­ки се опи­рат вър­ху наб­лю­де­ни­ето на всич­ко онова, ко­ето ди­ха­тел­ни­ят про­цес ус­пя­ва да вмък­не и пре­не­се там, в рам­ки­те на нер­в­но­-се­тив­ния живот. В един по­-висш смисъл, де­те­то тряб­ва да се на­учи да при­ема в ду­ша­та си он­зи дар, койтo му е да­ден
бла­го­да­ре­ние на прос­тия факт, че то е създадено, за да диша. Вие виж- дате, как то­зи дял от въз­пи­та­ни­ето се об­ръ­ща към ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си ли: Благодарение на обстоятелството, че хар­мо­ни­зи­ра­ме ди­ша­не­то с нер­в­но­-се­тив­ния процес, ние прос­то вмък­ва­ме ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли във фи­зи­чес­кия жи­вот на детето. Накратко: Детето все още не мо­же да ди­ша правилно, и ед­на от на­ши­те задачи, е да го на­учим да ди­ша пра- вилно!

Обаче има и не­що друго, ко­ето де­те­то не съ­умя­ва да вър­ши как­то тряб­ва и ние след­ва да го зна­ем съв­сем точно, за да пос­тиг­нем съз­ву­чие меж­ду две­те със­тав­ни час­ти - а имен­но меж­ду фи­зи­чес­ко­то тя­ло на де­те­то и не­го­вия ду­хов­но­-ду­ше­вен свят. Това, ко­ето де­те­то не съ­умя­ва да вър­ши как­то тряб­ва в на­ча­ло­то на сво­ето съ­щес­т­ву­ва ние (ве­ро­ят­но ще Ви нап­ра­ви впечатление, че всич­ко­,ко­ето из­тък­ва­ме от ду­хов­на глед­на точка, из­г­леж­да в про­ти­во­ре­чие с ус­та­но­ве­ния вън­шен ред на нещата), е че то не мо­же да осъ­щес­т­вя­ва смя­на­та меж­ду сън и буд­ност спо­ред ес­тес­т­ве­ния за чо­веш­ко­то съ­щес­т­во начин. Външно погледнато, си­ту­аци­ята е следната: Детето ся­каш спи съв­сем добре; то спи мно­го по­ве­че от­кол­ко­то въз­рас­т­ния и пре­кар­ва по­-го­ля­ма­та част от жи­во­та си в сън. Обаче това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва вът­реш­на­та стра­на на съ­ня и бодърствуването, ос­та­ва не­ов­ла­дя­но от детето.*7

Детето има все­въз­мож­ни из­жи­вя­ва­ния на фи­зи­чес­кия план. То си слу­жи със сво­ите крайници, яде, пие, ди­ша и т.н. Но вър­шей­ки всич­ко то­ва в очер­та­ни­ята на фи­зи­чес­кия свят - и пре­ми­на­вай­ки от сън в будност, и об­рат­но - то съв­сем не мо­же да пре­не­се в ду­хов­ния свят и да пре­ра­бо­ти там сво­ите се­тив­ни изживявания, т.е. това, ко­ето очи­те виждат, ръ­це­те - до­кос­ват и кра­ка­та - ритат, та­ка че да вър­не ре­зул­та­та от та­зи ра­бо­та об­рат­но във фи­зи­чес­кия свят. Неговият сън е друг, то да­леч не спи как­то възрастните. Докато въз­рас­т­ни­те спят, те пре­ра­бот­ват пре­дим­но това, ко­ето са из­пи­та­ли в пе­ри­ода меж­ду сут­реш­но­то про­буж­да­не и ве­чер­но­то засипване. Детето оба­че не мо­же да вмък­не в своя сън това, ко­ето из­пит­ва меж­ду про­буж­да­не­то и засипването; в съ­ня си то все още жи­вее в об­щия ду­хо­вен по­ря­дък на Космоса и не мо­же да пре­на­ся там сво­ите се­тив­ни из­жи­вя­ва­ния от фи­зи­чес­кия свят. Едва пра­вил­но­то въз­пи­та­ние ще му помогне, за да пре­на­ся сво­ите опит­нос­ти от фи­зи­чес­кия свят в она­зи сфера, в ко­ято пул­си­рат ду­хов­но­-ду­шев­ните си­ли през пе­ри­ода от зас­пи­ва­не­то до пробуждането.

В ка­чес­т­во­то си на въз­пи­та­те­ли и преподаватели, ние не мо­жем да вну­шим на, де­те­то аб­со­лют­но нищо, свър­зано с вис­ши­те светове. Защото това, ко­ето се вли­ва в чо­ве­ка от вис­ши­те светове, про­ник­ва в не­го през пе­ри­ода меж­ду за­сил­ва­не­то и пробуждането, Всъщност ние мо­жем да се въз­пол­з­ва­ме от времето, ко­ето пре­кар­ва­ме на фи­зи­чес­кия свят дотол-

Ето как ця­ла­та пре­по­да­ва­тел­с­ка и въз­пи­та­тел­с­ка дейност след­ва да бъ­де съ­об­ра­зе­на с ед­на по­-вис­ша област, та­ка че да се из­г­ра­дят не­об­хо­ди­ми­те на­ви­ци за пра­вил­но дишане, как­то и за пра­ви­лен ри­тъм при смя­на­та меж­ду буд­ност и сън. Естествено, при въз­пи­та­ни­ето и пре­по­да­ва­не­то ние ще при­ла­га­ме та­ки­ва методи, ко­ито ня­мат ни­що об­що с ед­на „дресу- ра" на дишането, с ед­на „дресура" на зас­пи­ва­не­то и пробуждането. Вси- чко то­ва ще ос­тане на за­ден план. А същественото, ко­ето предлагаме, се свеж­да до съв­сем кон­к­рет­ни мерки. Обаче ние тряб­ва да сме в пъл­но съз­на­ние от­нос­но всичко, ко­ето вършим. Когато пре­по­да­ва­ме на де­те­то един или друг уче­бен предмет, тряб­ва да сме на­пъл­но наясно, че в из­вес­т­но от­но­ше­ние спо­ма­га­ме пре­дим­но за про­ник­ва­не­то на ду­хов­но­-ду­шев­ни­те си­ли във фи­зи­чес­ко­то тяло, но в друг слу­чай улес­ня­ва­ме про­ник­ва­не­то на фи­зи­чес­ко­то тя­ло в ду­хов­но­-ду­шев­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на детето.

Нека да не под­це­ня­ва­ме ог­ром­на­та важ­ност на това, за ко­ето ста­ва дума, за­що­то Вие ня­ма да ста­не­те доб­ри въз­пи­та­те­ли и преподаватели, ако об­ръ­ща­те вни­ма­ние на това, ко­ето вършите, а пре­неб­рег­ва­те това, ко­ето сте. Защото, опи­рай­ки се на ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на­та Наука за Ду- ха, ние неп­ре­къс­на­то под­чер­та­ва­ме важ­нос­т­та на един прост факт: чо­ве­кът се про­явя­ва в све­та не са­мо чрез това, ко­ето върши, а пре­ди всич­ко чрез това, как­во пред­с­тав­ля­ва той самия.

От ог­ром­но зна­че­ние е да­ли в учи­лищ­ния клас вли­за един или друг учи- тел. И раз­ли­ка­та се със­тои не прос­то в това, че еди­ни­ят учи­тел е по­-­умен и вла­дее от­дел­ни пе­да­го­ги­чес­ки пох­ва­ти по­-доб­ре от своя колега; съ­щес­т­ве­на­та разлика, ко­ято из­пък­ва в хо­да на обучението, про­из­ти­ча от това, в как­ва по­со­ка учи­те­лят е на­соч­вал сво­ите мис­ли през своя бу­ден и съз­на­те­лен живот: ето как­во ре­ша­ва нещата, ко­га­то един или друг учи­тел вли­за в клас­на­та стая!

Един учител, кой­то неп­ре­къс­на­то мис­ли за из­рас­т­ва­щи­те деца, вли­яе на уче­ни­ци­те по съв­сем друг начин, от­кол­ко­то друг, в чи­ито ум та­зи ми­съл не се за­дър­жа дълго, или пък изоб­що не се е появявала. Защото, как­во ста­ва в мига, ко­гато Вие се от­да­ва­те на та­зи мисъл, с дру­ги думи, ко­га­то Вие за­поч­не­те да раз­би­ра­те ог­ром­но­то кос­ми­чес­ко зна­че­ние на ди­ха­тел­ния про­цес за пра­вил­но­то възпитание, как­то и кос­ми­чес­ко­то зна­че­ние на ри­тъ­ма меж­ду буд­ност и сън? В то­зи миг всич­ки лич­ни же­ла­ния и чув­с­т­ва отс­тъп­ват на за­ден план; в то­зи миг би­ват заг­лу­ше­ни всич­ки „инстан- ции", ле­жа­щи в ос­но­ва­та на лич­ни­те пред­по­чи­та­ния - изобщо, отс­т­ра­ня­ва се всич­ко онова, ко­ето е ха­рак­тер­но за фи­зи­чес­кия човек. И след ка­то сте пре­въз­мог­на­ли лич­ни­те предпочитания, и вли­за­те в клас­на­та стая,
чрез Вашата вът­реш­на си ла се по­раж­да ед­на дълбока, ин­тим­на връз­ка меж­ду уче­ни­ци­те и Вас.

Разбира се, лес­но мо­же да се слу­чи така, че в на­ча­ло­то не­ща­та да не вър­вят гладко. Вие влизате, например, в учи­ли­ще и там Ви пос­ре­щат пако- стници, го­то­ви да Ви се присмеят. Но сега, с по­мощ­та на вът­реш­на­та си- ла, която ид­ва от спо­ме­на­ти­те мисли, Вие прос­то тряб­ва да от­ми­не­те то­зи прис­мех и да го при­еме­те ка­то един чис­то вън­шен факт - бих ис­кал да кажа, как­то нап­ри­мер факта, че след ка­то сте из­лез­ли без чадър, из­вед­нъж за­поч­ва да ва­ли дъжд. Естествено, то­ва е ед­на неп­ри­ят­на изненада. Обикновено чо­век сам пра­ви раз­ли­ка меж­ду прис­ме­ха и из­не­на­дата от дъжда, кой­то Ви за­вар­ва без чадър. Обаче раз­ли­ка не тряб­ва да се прави; пра­вил­но на­со­че­но­то мис­ле­не ще ни убеди, че та­зи раз­ли­ка не тряб­ва да се пра­ви и че на прис­ме­хът след­ва да пог­лед­нем ка­то на един вне­за­пен дъжд. Ако се про­ник­нем от те­зи мис­ли и по­вяр­ва­ме в тях­на­та сила, ще нас­тъ­пи ми­га - мо­же би след осем или след че­ти­ри­на­де­сет дни, а мо­же би и след по­-дъл­го вре­ме - не­за­ви­си­мо че прис­ме­хът продължава, ко­га­то ще въз­ник­не меч­та­на­та връз­ка меж­ду нас и децата. Въпреки съпротива- та, ние сме из­г­ра­ди­ли та­зи връз­ка бла­го­да­ре­ние на това, ко­ето са­ми сме нап­ра­ви­ли от се­бе си. Преди всич­ко останало, ние сме длъж­ни да бъ­дем на­яс­но за на­ша­та пър­ва пе­да­го­ги­чес­ка задача: че пър­во тряб­ва да нап­ра­вим не­що от са­ми­те се­бе си, за да въз­ник­не ед­на мисловна, ед­на вът­реш­на ду­хов­на връз­ка меж­ду учи­те­ля и децата, та­ка че да вли­за­ме в клас­на­та стая с яс­но­то съзнание: „Ето, тък­мо та­зи ду­хов­на връз­ка е тук, а не са­мо мо­ите ду­ми и наставления, не са­мо мо­ето пре­по­да­ва­тел­с­ко умение". Всички те са външ­ни под­роб­нос­ти и ние тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва­ме с тях, но те ще са от пол­за са­мо ако взе­мем под вни­ма­ние ос­нов­ния факт, че съ­щес­т­ву­ва не­съм­не­на връз­ка меж­ду на­ши­те соб­с­т­ве­ни мис­ли от ед­на страна, и оне­зи дет­с­ки мис­ли и чувства, ко­ито се про­буж­дат в хо­да на обучението, от дру­га страна.

Всичките ни пре­по­да­ва­тел­с­ки уси­лия би­ха ос­та­на­ли несъвършени, ако не сме из­пъл­не­ни с яс­но­то съзнание: Със сво­ето раждане, чо­ве­кът по­лу­ча­ва и въз­мож­нос­т­та да из­вър­ши онова, ко­ето не е мо­гъл да из­вър­ши в ду­хов­ния свят. Ние сме длъж­ни да въз­пи­та­ва­ме и обу­ча­ва­ме по та­къв начин, че да пос­тиг­нем ис­тин­с­ка хар­мо­ния меж­ду ди­ша­не­то и ду­хов­ния свят. В ду­хов­ния свят чо­ве­кът не мо­же­ше да осъ­щес­т­вя­ва рит­мич­на­та смя­на меж­ду буд­ност и сън, как­то пра ви то­ва тук, в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. Чрез въз­пи­та­ни­ето и обу­че­ни­ето ние тряб­ва да пос­тиг­нем та­ка­ва рит­мич­на регулация, ко­ято ще поз­во­ли пра­вил­но­то включ­ва­не на фи­зи­чес­кия ор­га­ни­зъм в ду­шев­но­-ду­хов­на­та област. И всич­ко това, раз­би­ра се, е не ня­как­ва абстракция, ко­ято след­ва ав­то­ма­тич­но да при­ло-­

жим в хо­да на обучението, а нещо, ко­ето тряб­ва да ожи­вее в нас ка­то ед­на ос­нов­на ми­съл за чо­веш­ка­та природа.