Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Скъпи мои приятели!

Занапред вся­ко обу­че­ние ще бъ­де про­веж­да­но с ог­лед на ед­на ис­тин­с­ка психология, ко­ято оба­че мо­же да бъ­де из­в­ле­че­на един­с­т­ве­но от ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ду­хов­но­на­уч­но познание. Обстоятелството, че обу­че­ни­ето и въз­пи­та­ни­ето по на­ча­ло би тряб­ва­ло да се опи­рат на психологията, е не­що са­мо­по­нят­но и Вие доб­ре знаете, че нап­ри­мер ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на­та в ми­на­ло­то Хербартова пе­да­го­ги­ка се ос­но­ва­ва на прин­ци­пи­те от Хербартовата психология.*8

Характерно за на­ше­то съв­ре­мие и за пос­лед­ни­те сто­ле­тия е,че прак­ти­чес­ки ние не раз­по­ла­га­ме с ед­на ис­тин­с­ка и на­деж­д­на психология. Това се дъл­жи на факта, че днес, в епо­ха­та на Съзнаващата Душа (Bewusst- seinseele)*9, хо­ра­та все още не са спо­соб­ни за та­ко­ва ду­хов­но вдълбоча- ване, ко­ето би им от­к­ри­ло ис­тин­с­ка­та при­ро­да на чо­веш­ка­та ду­ша­.­ Оне­зи по­ня­тия от об­лас­т­та на психологията, ко­ито бя­ха за­ети от Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха*10, фак­ти­чес­ки днес са ос­та­на­ли мал­ко или мно­го без съ­дър­жа­ние и зву­чат ка­то ку­хи фрази. Ако днес ня­кой взе­ме как­во­то и да е съчинение, бо­ра­ве­що с пси­хо­ло­ги­чес­ки понятия, вед­на­га ще от- крие, че тук съ­дър­жа­ние прос­то липсва. Всъщност пси­хо­ло­зи­те са­мо си иг­ра­ят с понятия. Кой нап­ри­мер днес сти­га до яс­но по­ня­тие за това, как­во е ед­на представа? Да, днес Вие мо­же да срещ­не­те в учеб­ни­ци­те по пси­хо­ло­гия и пе­да­го­ги­ка все­въз­мож­ни де­фи­ни­ции за „представа*11, „воля" и т.н.: оба­че те­зи де­фи­ни­ции съв­сем не Ви да­ват ис­тин­с­ко поз­на­ние за „представата" и „волята". По си­ла­та на ед­на външна, ис­то­ри­чес­ка необходимост, днес на хо­ра­та на­пъл­но убяг­ва ду­шев­на­та връз­ка меж­ду от­дел­ния чо­век и Космоса. Хората прос­то не са в със­то­яние да про­уме­ят та­зи дълбока, ис­тин­с­ка връзка. Но ед­ва ко­гато осъз­на­ем връз­ка­та меж­ду от­дел­ния чо­век и це­лия Космос, ние сти­га­ме и до иде­ята за ис­тин­с­ка­та същ­ност на човека.

Нека да се спрем на това, ко­ето обик­но­ве­но на­ри­ча­ме представа". Ясно е, че ние тряб­ва да раз­ви­ем представите, чув­с­т­ва­та и во­ля­та у децата. Следователно, на­ла­га се да има­ме съв­сем точ­но по­ня­тие за това, как­во е представата. Ако от­п­ра­вим неп­ре­ду­бе­ден пог­лед към това, ко­ето жи­вее у чо­ве­ка ка­то „представа", вед­на­га ще ни впе­чат­ли нейния об­ра­зен хара- ктер; да, пред­с­та­ва­та не­съм­не­но има един об­ра­зен характер.*12 И кой­то тър­си в пред­с­та­ва­та ня­как­ва ре­ал­ност или ис­тин­с­ко битие, се под­да­ва на
ед­на го­ля­ма илюзия. А как­во би би­ла за нас представата, ако тя при­те­жа­ва­ше ня­как­ви еле­мен­ти на обек­тив­но съществувание? Несъмнено,ние има­ме в се­бе си та­ки­ва елементи. Вземете например, гру­бо казано, ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­щи­те те­лес­ни ор­га­ни ка­то очите, носът, стомахът. Вие ще се съгласите, че ма­кар и да жи­ве­ете в тях­на­та обек­тив­на даденост, Вие не сте в със­то­яние да си пред­с­та­ви­те с тях­на по­мощ аб­со­лют­но нищо. Практически, с ця­ла­та си същ­ност Вие про­ник­ва­те в те­зи ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­щи елементи, Вие се иден­ти­фи­ци­ра­те с тях. Възможността да об­х­ва­нем ед­но или дру­го яв­ле­ние с по­мощ­та на представите, въз­ник­ва по­раж­да­щи обстоятелството, че те имат об­ра­зен ха­рак­тер и да­леч не ни из­пъл­ват по та­къв начин, че да во­дим в тях ня­ка­къв вид съ­щес­т­ву­вание. Всъ- щност те са нищо, те са са­мо образи. И през пос­лед­ни­те сто­ле­тия от раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то на­й-­го­ля­ма­та греш­ка бе­ше тази, че хо­ра­та до­пус­на­ха пъл­но пок­ри­тие меж­ду „битие" и „мислене".

„Cogito ergo sum" („Мисля, сле­до­ва­тел­но съществувам") е на­й-­го­ля­ма­та заблуда, ле­жа­ща в ос­но­ва­та на съв­ре­мен­ния светоглед; за­що­то в це­лия смис­лов об­х­ват на „cogito" съв­сем не ле­жи „sum",a „non sum".A то­ва оз- начава: там докъ­де­то се прос­ти­ра мо­ето познание, аз не съществувам; там е са­мо образът.*13

За да вник­нем в об­раз­ния ха­рак­тер на он­зи поз­на­ва­те­лен процес, ко­ито си слу­жи с чо­веш­ки­те представи, след­ва да го раз­г­леж­да­ме пре­ди всич­ко в ка­чес­т­ве­но отношение. Наблюдавайте ог­ром­на­та под­виж­ност на пред- ставите, но не се подлъгвайте, да я смя­та­те за ня­ка­къв вид действие, ко- ето, та­ка да се каже, мо­же да се при­съ­еди­ни към чо­веш­ко­то съществува- ние. Ние тряб­ва да проумеем, че на­ша­та мис­лов­на ак­тив­ност е са­мо от об­раз­но естество.

Следователно, всич­ко ко­ето е пред­мет на мисленето, е са­мо дви­же­ние на образи. Обаче об­ра­зи­те след­ва да са об­ра­зи на нещо; те не мо­гат да са об­ра­зи прос­то на са­ми­те се­бе си. Нека да срав­ним пред­с­та­ви­те с об­ра­зи­те в ог­ле­да­лото: вяр­но е, че в ог­ле­да­ло­то се по­явя­ват образи, но всичко, ко­ето се от­ра­зя­ва там, съв­сем не ле­жи зад ог­ле­да­лото, а се на­ми­ра ня­къ­де другаде, ка­то за ог­ле­да­ло­то е на­пъл­но безразлично, как­во точ­но се от­ра­зя­ва в него.

Ако в съ­щия сми­съл пог­лед­нем на пред­с­тав­ка­та дейност и пот­вър­дим нейния об­ра­зен характер, не­из­беж­но ще въз­ник­не въпросът: На какво, впрочем, са об­раз чо­веш­ки­те представи? Естествено, офи­ци­ал­на­та на­ука не раз­по­ла­га с от­го­вор на то­зи въпрос; той мо­же да бъ­де на­ме­рен са­мо с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа. В мис­ле­не­то­,и в частност, в представите, се от­ра­зя­ват оне­зи изживявания, ко­ито сме има­ли пре­ди раждането, рес­пек­тив­но пре­ди зачатието.

Вие ни­ко­га ня­ма да стиг­не­те до вяр­но раз­би­ра­не на мис­лов­ния процес, ако не сте на­яс­но­,че сте жи­ве­ли и пре­ди раждането, респективно, пре­ди зачатието. И как­то обик­но­ве­ни­те прос­т­ран­с­т­ве­ни от­ра­же­ния въз­ник­ват в ог­ле­да­лото, та­ка приб­ли­зи­тел­но и Вашият жи­вот меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не се от­ра­зя­ва в се­гаш­ния жи­вот под фор­ма­та на Вашите мис­ли и представи.

Представете си образно, как Вашият жиз­нен път про­ти­ча меж­ду две­те хо­ри­зон­тал­ни ли­нии (рис.1), ог­ра­ни­чен вля­во от раж­да­не­то и вдяс­но от смъртта; а пос­ле си представете, как пред­с­та­ви­те от вре­ме­то пре­ди раж- дането, неп­ре­къс­на­то нах­лу­ват в човека, за да бъ­дат от­б­лъс­на­ти об­рат­но от са­мия него. А по то­зи начин, ка­то от­б­лъс­к­ва­ме чрез на­ши­те фи­зи­чес­ки те­ла она­зи деятелност, ко­ято сме раз­г­ръ­ща­ли пре­ди раждането, рес­пек­тив­но пре­ди зачатието, ние сти­га­ме до мисленето. За ис­тин­с­кия тър­сач на истината, са­мо­то мис­ле­не е ве­че до­ка­за­тел­с­т­во за пре­на­тал­но­то съществувание, т.е­.за съ­щес­т­ву­ва­ни­ето пре­ди раждането, за­що­то чо­веш­ко­то мис­ле­не е об­раз на то­зи вид съществувание.

Аз ис­ках да Ви дам са­мо пред­ва­ри­тел­на идея за те­зи не­ща - за­що­то по­-къс­но ще ги изяс­ним мно­го по­-под­роб­но, и да за­ос­т­ря Вашето вни­ма­ние вър­ху не­съм­не­ния факт, че обик­но­ве­ни­те де­фи­ни­ции от учеб­ни­ци­те по пси­хо­ло­гия и пе­да­го­ги­ка не ни да­ват ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за мис­лов­на­та и пред­с­тав­на дейност; то­ва раз­би­ра­не ид­ва са­мо тогава, ко­га­то проуме- ем: в чо­веш­ки­те пред­с­та­ви се от­ра­зя­ва она­зи деятелност, ко­ято сме уп­раж­ня­ва­ли пре­ди раж­да­не­то - рес­пек­тив­но за­ча­ти­ето - в чис­то ду­хов­ния свят. Всяко дру­го обяс­не­ние на мис­ле­не­то е безпредметно, за­що­то изоб­що ня­ма да ни доб­ли­жи до не­го­ва­та ис­тин­с­ка природа.

Нека се­га по схо­ден на­чин да се обър­нем към волята. Впрочем за обик­но­ве­но­то съз­на­ние во­ля­та е не­що из­вън­ред­но загадъчно; тя е съ­щин­с­ка бе­да за пси­хо­ло­зи­те - чис­то и прос­то по­ра­ди обстоятелството, че за пси­хо­ло­га во­ля­та се явя­ва ка­то не­що твър­де реално, но в съ­що­то вре­ме ка­то нещо, ли­ше­но от вся­ко съдържание. Ако про­ве­ри­те как­во съ­дър­жа­ние вла­гат пси­хо­ло­зи­те във волята, Вие лес­но ще се убедите: спо­ред тях съ­дър­жа­ни­ето на во­ля­та е в об­лас­т­та на мисленето. Сякаш во­ля­та са­ма за се­бе си, ос­та­ва без съдържание. Практически, за во­ля­та не съ­щес­т­ву­ват ни как­ви дефиниции; при нея те са на­ис­ти­на трудни, по­не­же тя се явя­ва
ка­то ли­ше­на от свое соб­с­т­ве­но съдържание. И така, как­во пред­с­тав­ля­ва волята? Тя не е ни­що друго, ос­вен он­зи за­ро­диш в нас, ко­ито след смър­т­та ще се пре­вър­не в на­ша ду­хов­но­-ду­шев­на реалност. Следователно, ко­га­то си пред­с­та­вя­те на­ша­та ду­хов­но­-ду­шев­на ме­та­мор­фо­за след смър- тта, и то в нейния за­ро­ди­шен вид, Вие стига­те до иде­ята за чо­веш­ка­та воля. Житейският път сти­га до Портата на смъртта, но во­ля­та про­дъл­жа­ва нататък. (рис.1)

Нека да обобщим: от ед­на стра­на има­ме пред­с­та­ва­та­,ко­ято раз­г­леж­да­ме ка­то об­раз на пре­на­тал­ния живот, т.е. на жи­во­та пре­ди раждането; от дру­га стра­на е волята, ка­то за­ро­диш на нещо, ко­ето предстои. Моля Ви да вник­не­те как­то тряб­ва в раз­ли­ка­та меж­ду „зародиш" и „образ". Защо- то за­ро­ди­шът е не­що тран­с­це­ден­тал­но (Uber-Reales), а об­ра­зът - не­що нереално, не­що ко­ето стои под ре­ал­нос­т­та (Unter-Reales); един за­ро­диш след вре­ме се прев­ръ­ща в не­що реално, с дру­ги думи, но­си в се­бе си ед­на бъ­де­ща реалност; та­ка че всъщ­ност во­ля­та е от мно­го по­-ду­хов­но естество, от­кол­ко­то обик­но­ве­но мислим. За то­ва се до­се­ти, Шопенхауер; но естествено, той не мо­жа да стиг­не до убеждението, че во­лята е за­ро­диш на ду­хов­но­-ду­шев­на­та ни метаморфоза, и по­-точ­но казано, на на­ша­та ду­хов­но­-ду­шев­на ре­ал­ност след смъртта.

Ето как, в из­вес­тен смисъл, раз­де­лих­ме чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот на две области: на об­раз­ни представи, и на за­ро­диш­на воля; впро­чем меж­ду „образ" и „зародиш" ми­на­ва ед­на яс­на граница. Тази гра­ни­ца се със­тои в ця­лос­т­ни­те из­жи­вя­ва­ния на са­мия фи­зи­чес­ки човек, кой­то неп­ре­къс­на­то от­х­вър­ля пре­на­тал­ни­те си опитности, за да по­ро­ди об­ра­зи­те на сво­ите представи, а от дру­га стра­на - не поз­во­ля­ва на во­ля­та да се про­яви до- край, за­паз­вай­ки я в за­ро­диш­но състояние. Но чрез как­ви си­ли - та­ка след­ва да по­пи­та­ме - се из­вър­ш­ва всич­ко това?

Трябва да сме наясно: у чо­ве­ка дре­мят оп­ре­де­ле­ни сили, чрез ко­ито се осъ­щес­т­вя­ва от­б­лъс­к­ва­не­то на пре­на­тал­ни­те (предрожденни) спо­ме­ни и съх­ра­ня­ва­не­то в за­ро­диш­но със­то­яние на пос­т­на­тал­ни­те (следсмъртни) процеси, ка­то тук сти­га­ме до на­й-­важ­ни­те пси­хо­ло­ги­чес­ки по­ня­тия на факти, чий­то от­ра­же­ния са раз­г­ле­да­ни в мо­ята „Теософия"*14, а именно, ан­ти­па­ти­ята и симпатията.

Както бе­ше спо­ме­на­то в пър­ва­та лекция, ние се раж­да­ме във фи­зи­чес­кия свят, са­мо за­що­то не мо­жем да ос­танем по­ве­че в ду­хов­ния свят. След ка­то сме ве­че ин­кар­ни­ра­ни в ма­те­ри­ал­ния свят, ние раз­ви­ва­ме ед­на ан­ти­па­тия към всичко, ко­ето е духовно, та­ка че от­б­лъс­к­ва­ме пре­на­тал­ни­те ду­хов­ни спо­ме­ни в ед­на не­съз­на­ва­на антипатия. Ние прос­то но­сим в се­бе си си­ла­та на ан­ти­па­ти­ята и чрез нея прев­ръ­ща­ме пре­на­тал­ни­те еле­мен­ти в мис­лов­ни образи. А всич­ко онова, в ко­ято ще се пре­вър­не на­ша­та во­ля след смъртта, ние, та­ка да се каже, за­ли­ва­ме с въл­ни от симпа- тия.

Ние не въз­п­ри­ема­ме съз­на­тел­но те­зи две сили, сим­па­ти­ята и антипатия- та, оба­че те жи­ве­ят в нас под фор­ма­та на на­шите чув­с­т­ва (рис 2), ко­ито бли­кат от неп­ре­къс­на­тия ритъм, от неп­ре­къс­на­то­то вза­имо­дейс­т­вие ме- ж­ду сим­па­ти­ята и антипатията. Ние из­г­раж­да­ме в се­бе си све­тът на чув­с­т­ва­та ка­то ед­на неп­ре­къс­на­та смя­на - систола, ди­ас­то­ла - меж­ду сим­па­ти­ята и антипатията. Тяхното вза­имо­дейс­т­вие е пос­то­ян­но в нас. Анти- патията, ко­ято по­ема в ед­на­та посока, неп­ре­къс­на­то тлас­ка на­шия ду­ше­вен жи­вот към пред­с­тав­ка и мис­лов­на дейност; симпатията, ко­ято по­ема в дру­га посока, прев­ръ­ща на­ши­те во­ле­ви им­пул­си в един вид зародиши, ко­ито след смър­т­та ще пос­тиг­нат сво­ята ду­хов­на реалност. Тук Вие се до­кос­ва­те до ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на ду­хов­но­-ду­шев­ния живот: ние съз­да­ва­ме за­ро­ди­ша на ду­шев­ния жи­вот ка­то един ри­тъм на сим­па­тия и антипатия.

Но как­во отблъсквате, как­во от­х­вър­ля­те Вие чрез антипатията? Вие от­х­вър­ля­те це­лия си живот, пре­жи­вян от Вас в пе­ри­ода пре­ди раждането, рес­пек­тив­но пре­ди зачатието. А по същество, той има оп­ре­де­ле­но поз­на­ва­те­лен характер. Следователно, Вие дъл­жи­те Вашите поз­на­ва­тел­ни спо­соб­нос­ти на жи­во­та си пре­ди раждането. Обаче се­га то­ва мо­гъ­що познание, ко­ето е ек­ви­ва­лент на кос­ми­чес­ко­-ду­шев­ни­те про­це­си пре­ди раждането, ще бъ­де от­с­ла­бе­но и заглушено, ще бъ­де све­де­но до сте­пен­та на „образа" чрез си­ли­те на антипатията. С дру­ги ду­ми­: то­ва мо­гъ­що поз­на­ние се сблъс­к­ва с антипатията, ко­ято го прев­ръ­ща в об­раз­на предста- ва, в образ.

Но ко­га­то ан­ти­па­ти­ята на­рас­не дос­та­тъч­но много, нас­тъп­ва не­що особе- но. Защото в обик­но­ве­ния жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ние не би- х­ме мог­ли да си слу­жим с представите, ако в из­вес­тен сми­съл не но­сех­ме в се­бе си съ­ща­та сила, с ко­ято сме раз­по­ла­га­ли пре­ди раждането. И ко­га­то днес - ка­то фи­зи­чес­ки чо­ве­ци - Вие мис­ли­те и си слу­жи­те с пред­с­та­ви и понятия, вър­ши­те то­ва не бла­го­да­ре­ние на ня­как­ва сила, на­ми­ра­ща се вът­ре в те­ла­та Ви, а бла­го­да­ре­ние на ед­на сила, ко­ято про­дъл­жа­ва да ра­бо­ти у Вас още от вре­ме­то пре­ди Вашето раждане. Мнозина мо­же би смятат, че та­зи си­ла угас­ва в ми­га на зачатието; не, тя е вът­ре в нас и
ние мис­лим бла­го­да­ре­ние на нея. Вътре в нас неп­ре­къс­на­то пул­си­ра жи­ви­ят ек­с­т­ракт на на­ши­те пре­на­тал­ни опитности, са­мо че ние раз­по­ла­га­ме със си­ла­та да ги отхвърляме, да ги отразяваме. Тази си­ла е спо­та­ена във Вашата антипатия. Когато в мо­мен­та Вие мислите, вся­ка Ваша ми- съл, вся­ка Ваша пред­с­та­ва се сблъс­к­ва с антипатията. И ако ан­ти­па­ти­ята е дос­та­тъч­но силна, въз­ник­ва спо­ме­нъ­т,­въз­ник­ва паметта, та­ка че па­мет­та не е ни­що друго, ос­вен пос­ле­ди­ца от бу­шу­ва­ща­та в нас антипатия.

Тук Вие се до­кос­ва­те до връз­ка­та меж­ду чис­то емо­ци­онал­на­та при­ро­да на антипатията, ко­ято отблъсква, т.е. от­ра­зя­ва не­щата твър­де не­ре­ши­тел­но и - от дру­га стра­на - ка­те­го­рич­но­то отблъскване, т.е. от­ра­зя­ва­не на нещата, ко­ето ста­ва под фор­ма­та на въз­п­ри­ема­тел­на­та способност, ха­рак­тер­на за паметта. Паметта не е ни­що друго, ос­вен за­си­ле­на антипа- тия! Вие не бих те има­ли ни­как­ва памет, ако из­пит­вах­те към Вашите пред­с­та­ви она­зи сил­на симпатия, с ко­ято ся­каш ги „поглъщате"; Вие при­те­жа­ва­те па­мет са­мо за­що­то из­пит­ва­те един вид „отвращение" към представите, са­мо за­що­то ги отблъсквате. Ето та­ка сто­ят нещата.

Едва след ка­то сте из­вър­ши­ли та­зи процедура, след ка­то сте от­б­лъс­на­ли об­ра­за и сте за­дър­жа­ли об­раз­на­та пред­с­та­ва в па­метта, въз­ник­ва поняти- ето.*15 По то­зи на­чин пред Вас зас­та­ва ед­на­та стра­на на ду­шев­на­та дей- ност - антипатията, ко­ято е свър­за­на с на­шия жи­вот пре­ди раждането.

Нека се­га да се обър­нем към дру­га­та стра­на­,а имен­но волята, къ­де­то са скри­ти за­ро­диш­ни­те си­ли за на­ше­то развитие, след ка­то ве­че сме ми­на­ли през Портата на смъртта. Волята жи­вее в нас, са­мо за­що­то я об­г­ръ­ща­ме със симпатия, са­мо за­що­то об­г­ръ­ща­ме със сим­па­тия оне­зи за­ро­диш­ни импулси, ко­ито ще се раз­ви­ят ед­ва след смъртта. Както на­ше­то мис­ле­не по­чи­ва на антипатията, та­ка и во­ля­та по­чи­ва на симпатията. А ко­га­то сим­па­ти­ята ста­не дос­та­тъч­но силна, то­га­ва от нея въз­ник­ва фантазия- та: по схо­ден начин, как­то и па­мет­та се по­раж­да от антипатията. Да, точ­но как­то па­мет­та въз­ник­ва от антипатията, та­ка и фан­та­зи­ята въз­ник­ва от симпатията. И ко­га­то си­ли­те на фан­та­зи­ята Ви из­пъл­нят в дос­та­тъч­на сте­пен - не­що ко­ето в обик­но­ве­ния жи­вот ста­ва са­мо по не­съз­на­ван на­чин -, тя Ви из­пъл­ва от край до край, та­ка че Вие сти­га­те до обик­но­ве­ни­те имагинации, с чи­ято по­мощ си пред­с­та­вя­те външ­ни­те предмети. Как- то от па­мет­та въз­ник­ва понятието, та­ка и от фан­та­зи­ята въз­ник­ва имаги- нацията, въображението, с чи­ято по­мощ из­г­раж­да­ме се­тив­ни­те предста- ви. В пос­лед­на сметка, те про­из­ли­зат от волята.

Една от го­ле­ми­те заб­лу­ди на пси­хо­ло­зи­те ли­чи нап­ри­мер в след­но­то тях­но твърдение: „Ето, ние наб­лю­да­ва­ме предметите, след ко­ето чрез аб­с­т­рак­ция по­лу­ча­ва­ме представите". Обаче то­ва изоб­що не е вярно. Об- стоятелството, че виж­да­ме те­бе­ши­ра бял, про­из­ти­ча от учас­ти­ето на во- лята, ко­ято над­х­вър­ля сим­па­ти­ята и фантазията, и се сти­га до въобра-
жението. И об­рат но, ако из­г­раж­да­ме ед­но понятие, ще установим, че то има съв­сем друг произход, за­що­то по­ня­ти­ето въз­ник­ва от паметта.

Ето как из­г­леж­да та­зи част от ду­шев­ния жи­вот на човека. Душевната при­ро­да на чо­ве­ка не мо­же да бъ­де разбрана, ако не се пра­ви раз­ли­ка меж­ду еле­мен­ти­те на сим­па­тия и антипатия. Тези два еле­мен­та се про­явя­ват осо­бе­но яс­но - как­то чес­то съм из­тък­вал то­ва в мо­ите лек­ции - там, в ду­шев­ния свят след смъртта. Там сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята от­к­ри­то бу­шу­ват ка­то не­обуз­да­ни сили. Тези под­роб­нос­ти от чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот са Ви доб­ре познати.*16

В ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, ду­шев­ни­ят жи­вот е здра­во свър­зан с фи­зи­чес­кия организъм, та­ка че от ед­на страна, в него се про­явя­ва всич- ко, ко­ето на­ми­ра из­раз в антипатията, па­мет­та и понятието. Всички те са свър­за­ни с нер­в­на­та организация, та­ка че в нер­в­на­та ор­га­ни­за­ция на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм се от­ра­зя­ват всич­ки пре­на­тал­ни опит­нос­ти на чо­веш­ко­то същество. Животът пре­ди раж­да­не­то неп­ре­къс­на­то дейс­т­ву­ва чрез антипатията, па­мет­та и понятията, та­ка че из­г­раж­да в чо­веш­ко­то тя­ло имен­но нервите. Тази е ис­ти­на­та за нер­в­на­та система. Всички при­каз­ки за ня­как­во раз­г­ра­ни­ча­ва­не на „сетивни" и „двигателни" нерви, е чис­та безмислица, как­то мно­гок­рат­но съм изтъквал.*17

От дру­га страна, волята, симпатията, фан­та­зи­ята и има­ги­на­ци­ята съ­що про­явя­ват сво­ите действия, и то - в из­вес­тен сми­съл - из­вън чо­веш­ко­то тяло. На во­ля­та е от­ре­де­но да ос­та­не в за­ро­ди­шен вид и ни­ко­га да не се про­яви напълно, а да из­чез­ва още в ми­га на сво­ето възникване. Да, во­ля­та тряб­ва да ос­та­не в за­ро­ди­шен вид, а за­ро­ди­шът да не стиг­не пре­ка­ле­но да­леч в сво­ето развитие: ето за­що той тряб­ва да за­ги­не още в ми­га на сво­ето възникване. Тук ние сти­га­ме до не­що из­к­лю­чи­тел­но важ­но в чо­веш­ка­та природа.

Ние ви­на­ги тряб­ва да об­х­ва­ща­ме це­лия чо­век - в не­го­во­то духовно, ду­шев­но и те­лес­но устройство. Но в чо­ве­ка неп­ре­къс­на­то се раж­да нещо, ко­ето по­каз­ва тен­ден­ци­ята да ста­ва все по-духовно. Но по­не­же за лю­бов­та - впро­чем за его­ис­тич­на­та лю­бов - е характерно, че ис­ка да за­дър­жи материята, чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло е сил­но зат­руд­не­но в сво­ето одухотворяване. И така, в се­бе си има­ме не­що материално, ко­ето неп­ре­къс­на­то се стре­ми да пре­ми­не в ед­но ду­хов­но състояние. Обаче ние не му поз­во­ля­ва­ме това; до­ри го уни­що­жа­ва­ме още в мига, ко­га­то то по же­лае да се из­диг­не в ду­хов­ния свят. Това „нещо" е кръв­та - пъл­на­та про­ти­во­по­лож­ност на нервите.

Кръвта на­ис­ти­на е ед­на „осо­бе­на течност".*18 Защото ако се опи­та­ме на­пъл­но да я от­де­лим от чо­веш­ко­то тя­ло - което в ус­ло­ви­ята на зем­ния свят е не­въз­мож­но - тя ня­ма да бъ­де уни­що­же­на чрез ед­ни или дру­ги фи­зи­чес­ки субстанции, а вед­на­га би се по­нес­ла на­го­ре ка­то ,Дух". За да

Част от не­го се осъ­щес­т­вя­ва в са­ма­та кръв, в кръ­во­нос­ни­те съдове, ко­ито имат пос­то­ян­на­та тен­ден­ция да из­не­сат на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­ние го­ре в ду­хов­ния свят. Да се го­во­ри за „двигателни" или „моторни" нер­ви про- с­то про­ти­во­ре­чи на фактите. За раз­ли­ка от кръвта, всич­ки нер­ви са та­ка устроени, че мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни на­й-­ве­че в про­це­си­те на умиране- то, в про­це­си­те на материализацията. Това, ко­ето ле­жи по хо­да на нер­в­ни­те пътища, е всъщ­ност - бих ка­зал - „утаената" материя. Стремежът на кръв­та е да ста­ва все по-духовна; стре­ме­жът на нер­ви­те е да ста­ват все по-материални. „Кръв" и „нерви" са две на­пъл­но про­ти­во­по­лож­ни неща.

В след­ва­щи­те лек­ции ще прос­ле­дим вни­ма­тел­но те­зи ос­нов­ни прин­ци­пи и ще установим, че с тях­на по­мощ бих­ме мог­ли да вне­сем в пре­по­да­ва­не­то не­що на­ис­ти­на ново, та­ка че да на­со­чим де­те­то към ду­шев­но и те­лес­но здраве, а не към ду­хов­но и фи­зи­чес­ко израждане. Повечето греш­ки в об­лас­т­та на въз­пи­та­ни­ето се дъл­жат на незнание. В твър­де­ни­ето на физиолозите, че нер­ви­те се де­лят на „сетивни" и „моторни" има са­мо ед­на иг­ра на думи. Защо се го­во­ри за „моторни" нерви? Защото има мно­го случаи, ко­га­то по­ра­ди за­ся­га­не на оп­ре­де­ле­ни нер­в­ни пътища, нап­ри­мер тези, ко­ито во­дят дол­ни­те крайници, чо­век ис­ка да ходи, но не може. Обикновено се казва, че чо­век не мо­же да се дви­жи по­не­же нер­в­ни­те цен­т­ро­ве и пъ­ти­ща са „парализирани", в слу­чая - те­зи „моторни" нерви, ко­ито при­веж­дат кра­ка­та в движение. В дейс­т­ви­тел­ност обаче, не­ща­та тук се свеж­дат до следното: чис­то и прос­то чо­век не мо­же да въз­п­ри­ема сво­ите крака. По си­ла­та на ед­на ис­то­ри­чес­ка необходимост, епо­ха­та в ко­ято живеем, е длъж­на да по­тъ­не в мо­ре от заблуждения, за да се пре­вър­нем - ос­во­бож­да­вай­ки се от тях - в са­мос­то­ятел­ни и сво­бод­ни лично- сти.

От всичко, ко­ето ве­че из­ло­жих пред Вас, логически следва, че чо­веш­ка­та при­ро­да мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо ако я пос­та­вим във връз­ка с Ко- смоса. Защото, до­ри и ко­га­то мислим, ние осъ­щес­т­вя­ва­ме в се­бе си един
кос­ми­чес­ки процес. Още пре­ди раждането, ние сме би­ли в Космоса и на­ши­те то­га­ваш­ни из­жи­вя­ва­ния се от­ра­зя­ват се­га в нас; а след ка­то ми­нем през Портата на смъртта, ние от­но­во ще бъ­дем там, и це­ли­ят ни бъ­дещ жи­вот е вло­жен ка­то за­ро­ди­шен кълн в на­ша­та воля. Това, ко­ето бу­шу­ва в нас, ма­кар и несъзнателно, от глед­на точ­ка на вис­ше­то познание, ръ­ко­во­ди съ­би­ти­ята в Космоса по на­пъл­но съз­на­те­лен начин.

Впрочем сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята имат тро­ичен из­раз в на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. То има, та­ка да се каже, три огнища, къ­де­то се сре­щат сим­па­ти­ята и антипатията.*19 Най-напред та­ко­ва ог­ни­ще има­ме в на­ша­та глава, къ­де­то при вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду кръв­та и нервите, въз­ник­ва паметта. Навсякъде, къ­де­то е на­ли­це ед­но пре­къс­ва­не на нер­в­на­та дей- ност, нав­ся­къ­де къ­де­то се явя­ва един вид „скок", там въз­ник­ва огнище, в ко­ето се сре­щат сим­па­ти­ята и антипатията.

Подобно прекъсване, по­до­бен скок, виж­да­ме и в гръб­нач­ния мозък, ко­га­то нап­ри­мер ед­но от нер­в­ни­те раз­к­ло­не­ния се от­п­ра­вя към зад­ния дял на гръб­нач­ния мозък, а дру­го - към пред­ния дял. По-нататък та­къв скок има­ме в ган­г­лий­ни­те възли, ко­ито спа­дат към сим­па­ти­ку­со­ва­та нер­в­на система. Ние съв­сем не сме тол­ко­ва прос­то устроени, как­то из­г­леж­да на пръв поглед. На три мес­та в на­шия ор­га­ни­зъм - в главата, гръд­на­та об­ласт и дол­на­та част на тя­ло­то - има граници, къ­де­то се сре­щат ан­ти­па­ти­ята и симпатията. Възприятията и во­ля­та­.въз­ник­ват не по­ра­ди това, че „не що" пре­ми­на­ва от се­тив­ни­те нер­ви в моторните, а прос­то за­що­то един вид „прав ток" се прех­вър­ля от един нерв към друг и по­ра­ди та­зи при­чи­на у нас се про­буж­да ду­шев­на­та сфера: в глав­ния мо­зък и в гръб­нач­ния мозък. На те­зи места, къ­де­то нер­в­ни­те влак­на се прекъсват, ние се включ­ва­ме - с на­ша­та сим­па­тия и ан­ти­па­тия - в ду­шев­ния свят; то­ва се пов­та­ря и там, къ­де­то ган­г­лий­ни­те въз­ли пре­ми­на­ват в сим­па­ти­ку­со­ва­та нер­в­на система.

Ето как с на­ши­те из­жи­вя­ва­ния ние сме вклю­че­ни в це­лия Космос. Както на­ши­те чо­веш­ки дейнос­ти мо­гат да бъ­дат прос­ле­де­ни и по­-на­та­тък в Космоса, та­ка и Космосът неп­ре­къс­на­то осъ­щес­т­вя­ва за­ед­но с нас оп­ре­де­ле­ни процеси, а имен­но про­це­си­те на сим­па­тия и антипатия. Ако раз­г­леж­да­ме се­бе си ка­то чо­веш­ки същества, ние сме до из­вес­т­на сте­пен ре­зул­тат от сим­па­ти­ите и ан­ти­па­ти­ите на Космоса. Ние по­раж­да­ме ан­ти­па­тия от са­ми­те се­бе си: Космосът раз­ви­ва ан­ти­па­ти­ята за­ед­но с нас; ние по­раж­да­ме симпатия: Космосът раз­ви­ва сим­па­тия за­ед­но с нас.

Като зем­ни човеци, ние сме със­та­ве­ни от „системата-глава" (Kopfsy- stem), „системата-гърди" (Brustsystem), и „дви­га­тел­но­-ве­щес­т­во­об­мен­на­та система" (Stoffwechsel-Gliedmassensystem).*20 Много мо­ля да се има предвид, че та­зи ди­фе­рен­ци­ация лес­но подвежда, за­що­то ко­га­то днес хо­ра­та систематизират, те пос­та­вят пре­ка­ле­но рез­ки гра­ни­ци меж­ду от­де-­
лни­те системи. След ка­то чу­ят да се го­во­ри за „система-глава", „систе- ма-гьрди" и „дви­га­тел­но­-ве­щес­т­во­об­мен­на система", хо­ра­та вед­на­га по- с­та­вят стро­ги­те гра­нич­ни линии, но те са прос­то не­въз­мож­ни при ре­ал­нос­ти от по­до­бен вид.

Вярно е, че „системата-глава" е зас­тъ­пе­на пре­дим­но в об­лас­т­та на чо­веш­ка­та глава, ма­кар че - в из­вес­тен сми­съл - це­ли­ят чо­век е, та­ка да се каже, „глава". Знаем, че се­тив­ни­те ор­га­ни са със­ре­до­то­че­ни в главата, но от дру­га стра­на - се­ти­ва­та за до­пир и топ­ли­на нап­ри­мер - са раз­по­ло­же­ни по ця­ло­то тяло; ко­га­то усе­ща­ме топлината, ние це­лите сме в из­вес­тен смисъл, „глава". Да, в гла­ва­та ние сме „предимно" глава, а в ос­та­на­ли­те час­ти от тя­ло­то сме гла­ва „по край другото". Следователно, от­дел­ни­те час­ти се преп­ли­тат та­ка тясно, че да­леч не сме в със­то­яние да ги раз­де­лим ед­на от друга, как­то би­ха по­же­ла­ли мно­зи­на педанти. С дру­ги думи: гла­ва­та про­дъл­жа­ва и надолу, прос­ти­ра се и всред ос­та­на­ли­те час­ти на тялото, но „най-подчертана" е горе, къ­де­то и сме свик­на­ли да я виждаме. По съ­щи­ят на­чин сто­ят не­ща­та и със „системата-гърди", или т.н. „сре­ден човек". Тя об­х­ва­ща ця­ло­то тяло, но е със­ре­до­то­че­на „предимно" в об­лас­т­та на гръд­ния кош. Аналогично е по­ло­же­ни­ето и с „дол­ни­ят човек", а то­ва е дру­го­то име на „дви­га­тел­но­-ве­щес­т­во­об­мен­на­та сис­те­ма„. Глава- та, „гор­ни­ят човек", на­ред с всич­ко друго, включ­ва в се­бе си съ­що и еле­мен­ти от ос­та­на­ли­те две системи. Всичките три сис­те­ми пре­ли­ват ед­на в друга. Не пра­ви изключение, раз­би­ра се, и „дол­ни­ят човек". Главата, ка- к­то ве­че ка­зах но­си в се­бе си еле­мен­ти от „дол­ни­ят човек"; фи­зи­оло­зи­те от­дав­на са забелязали: на­й-­фин­но ус­т­ро­ена е не ко­ра­та на глав­ния мо- зък, с ко­ято тол­ко­ва се гордеем, не „си­во­то вещество", а она­зи част ко­ято е раз­по­ло­же­на под него. В мо­зъч­на­та ко­ра по­-с­ко­ро има­ме един вид из­х­ран­ва­ща система, та­ка че ме­та­фо­рич­но казано, по­-доб­ре е чо­век да не си въ­об­ра­зя­ва не­що осо­бе­но за сво­ето „си­во вещество"; всъщ­ност там, в си­ва­та мо­зъч­на ко­ра има­ме пре­ход от по­-ком­п­ли­ци­ра­ни­те мо­зъч­ни стру- к­ту­ри към те­зи ко­ито имат от­но­ше­ние по­-с­ко­ро към из­х­ран­ва­не­то на мозъка. Характерно за мо­зъч­на­та об­вив­ка нап­ри­мер е, че тя оси­гу­ря­ва из­х­ран­ване­то на оне­зи нер­в­ни влакна, ко­ито са пря­ко свър­за­ни с мис­ло- в­на­та дейнос­т. ­Чо­веш­ки­ят мо­зък пре­въз­хож­да животинския, са­мо за­що­то не­го­ви­те мо­зъч­ни нер­ви са по­-доб­ре изхранвани. Да, ние пос­ти­га­ме по­-вис­ши сте­пе­ни на познание, са­мо за­що­то оси­гу­ря­ва­ме по­-доб­ро из­х­ран­ва­не на на­ши­те мо­зъч­ни нерви, от­кол­ко­то пра­вят то­ва животните. Обаче мо­зъ­кът и по­на­ча­ло нер­в­на­та сис­те­ма ня­мат ни­що об­що с ис­тин­с­ко­то мислене; те са са­мо не­гов фи­зи­чес­ки ин­с­т­ру­мент в рам­ки­те на чо­веш­ко­то тяло.

Но се­га въз­ник­ва въпросът: за­що е на­ли­це та­зи про­ти­во­по­лож­ност меж­ду „системата-глава" (не­ка за се­га да ос­та­вим встра­ни „системата-гър-
ди") и „системата-крайници", за­ед­но с ця­ла­та об­ласт на „дол­ни­ят чо- век"? Тази про­ти­во­по­лож­ност се дъл­жи на обстоятелството, че в оп­ре­де­лен мо­мент „системата-глава" би­ва „издишана" от Космоса. Човек из­г­раж­да сво­ята гла­ва чрез ан­ти­па­ти­ята на Космоса. Ако това, ко­ето чо­век но­си в се­бе си, не будеше, та­ка да се каже, тол­ко­ва сил­но „отвращение" в Космоса, че пос­лед­ни­ят неп­ре­къс­на­то да го отблъсква, у нас не би въз­ник­на­ла и са­ма­та глава, ко­ято фак­ти­чес­ки е от­ра­же­ние или ко­пие на Ко- смоса. Да, сфе­рич­но офор­ме­на­та чо­веш­ка гла­ва е ко­пие на Космоса. Чрез сво­ята антипатия, Космосът съз­да­ва ед­но ко­пие на са­мия се­бе си, но из­вън сво­ите соб­с­т­ве­ни предели: то­ва е на­ша­та глава. Главата е ин­с­т­ру­мент за пос­ти­га­не на чо­веш­ка­та свобода, са­мо за­що­то Космосът из­х­вър­ля та­зи гла­ва вън от се­бе си. Не раз­би­ра­ме вяр­но главата, ако смята- ме, че тя е та­ка ин­тен­зив­но вклю­че­на в Космоса, ка­къв­то е слу­ча­ят със „системата-крайници" и при­над­ле­жа­ща­та и сек­су­ал­на сфера. Нашата „система-крайници" е на­ис­ти­на вклю­че­на в Космоса и Космосът неп­ре­къс­на­то я тег­ли към се­бе си, за­ли­ва я със симпатия, до­ка­то към гла­ва­та неп­ре­къс­на­то зап­ра­ща по­то­ци от антипатия. В главата, на­ша­та ан­ти­па­тия сре­ща ан­ти­па­ти­ята на Космоса; там те се сблъскват. И там, в ярос­т­ния сблъ­сък меж­ду чо­веш­ки­те ан­ти­па­тии и те­зи на Космоса, въз­ник­ват на­ши­те възприятия. Останалата част от на­шия интимен, вът­ре­шен жи- вот, ра­зиг­ра­ва­ща се в „дру­га­та страна" на чо­веш­ко­то същество, въз­ник­ва в про­тъ­ка­на­та от обич, дъл­бо­ка симпатия, с ко­ято Космосът прив­ли­ча на­ши­ят „до­лен човек", рес­пек­тив­но­,­"на­ша­та система-крайници".

Ето как, до­ри от са­мо­то чо­веш­ко тяло, ние сти­га­ме до извода, че не са­мо в телесен, но и в чис­то ду­ше­вен смисъл, чо­век про­из­ли­за от Космоса, и че при от­де­ля­не­то си от него, взе­ма със се­бе си оп­ре­де­ле­ни кос­ми­чес­ки си ли.

С ог­лед на то­зи ос­но­вен факт, Вие лес­но ще се убе­ди­те в ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду из­г­раж­да­не­то на во­ля­та и из­г­раж­да­не­то на представите.

Ако със­ре­до­то­чи­те Вашите си­ли из­к­лю­чи­тел­но вър­ху из­г­раж­да­не­то на пред­с­та­ви и ра­бо­ти­те ед­нос­т­ран­чи­во в та­зи посока, прак­ти­чес­ки Вие връ­ща­те це­лия чо­век към жи­во­та му пре­ди раж­да­не­то и Вие не­съм­не­но ще му навредите, по­не­же го въз­пи­та­ва­те в ра­ци­она­лис­ти­чен дух, по­не­же впли­та­те не­го­ва­та во­ля в нещо, с ко­ето той ве­че е приключил: жи­во­тът пре­ди раждането! При въз­пи­та­ни­ето на де­те­то Вие не тряб­ва да си слу­жи­те с пре­ка­ле­но аб­с­т­рак­т­ни по­ня­ти­я­. Вие тряб­ва да му под­не­се­те на­й-ве­че образи. Защо?

Като имагинации, „образите" пре­ми­на­ват през фан­та­зи­ята и симпатията. От своя страна, по­ня­ти­ята и аб­с­т­рак­ци­ите ид­ват от жи­во­та пре­ди раж­да­не­то и ми­на­ват през па­мет­та и антипатията.

Следователно, ако об­си­пе­те де­те­то с абстракции, ще при­чи­ни­те следно- то: по осо­бе­но ин­тен­зи­вен на­чин то ще се от­к­ло­ни в по­со­ка на он­зи про- цес, кой­то на­си­ща кръв­та с въг­ле­на киселина, т.е. в не­го ще се ус­ко­ри про­це­сът на втвърдяване, про­це­сът на умиране.

Обратно, ако под­на­ся­те на де­те­то пре­ди всич­ко образи, ако му го­во­ри­те с по­мощ­та на образи, то­га­ва Вие на­сър­ча­ва­те в не­го неп­ре­къс­на­то­то об­ра­зу­ва­не на кислород, или с дру­ги думи, един неп­ре­къс­нат гра­ди­вен процес, на­со­чен към бъдещето, към жи­во­та след смъртта.

Следователно, въз­пи­та­вай­ки детето, ние про­дъл­жа­ва­ме она­зи дейност, ко­ято то е из­вър­ш­ва­ло пре­ди сво­ето раждане. Нека да обобщим: мис­ле­не­то е ед­на об­раз­на дейност, про­из­ти­ча­ща от на­ши­те опит­нос­ти пре­ди раждането, рес­пек­тив­но пре­ди зачатието. Духовните си­ли са вло­жи­ли в нас оп­ре­де­ле­на ак­тив­ност на образите, ко­ято про­дъл­жа­ва и след на­ше­то раждане. И ко­га­то пред­ла­га­ме на де­ца­та не друго, а образи, ние прос­то под­но­вя­ва­ме та­зи кос­ми­чес­ка дейност. Ние им под­на­ся­ме образи, ко­ито се прев­ръ­щат в един вид зародиши, по­не­же те нах­лу­ват чак в ор­га­ни­чес­ки­те струк­ту­ри на тялото. Ето защо, за да въз­пи­та­ва­ме чрез образи, ние тряб­ва да бъ­дем зав­ла­де­ни от чувството: Когато си слу­жиш с образи, ти дейс­т­ву­ваш вър­ху це­лия човек, за­що­то от ре­зо­нан­са на об­ра­зи­те се про­ме­ня це­лия човек! Целият въз­пи­та­те­лен про­цес е про­дъл­же­ние на ед­на свръх­се­тив­на дейност от пе­ри­ода пре­ди раж­да­не­то и точ­но то­зи факт при­да­ва на въз­пи­та­ни­ето не­об­хо­ди­ма­та святост, без ко­ято за въз­пи­та­ние е не­мис­ли­мо да се говори.

И така, ние стиг­нах­ме до две сис­те­ми от понятия: мис­ле­не­-­ан­ти­па­ти­я­-па­ме­т-­по­ня­тие и воля-симпатия-фантазия-имагинация; две сис­те­ми­,чи­ето це­ле­на­со­че­но при­ла­га­не мо­же да ни по­мог­не мно­го в на­ша­та пе­да­го­ги­чес­ка практика.