Щутгарт, 26.08.1919
Скъпи мои приятели!
Вече обсъдихме същността на волята, доколкото тя е един от двигателите на човешкия душевен живот. Сега ще се постараем да вникнем още по-дълбоко във волята, за да осмислим нейното истинско значение за цялостния човешки организъм.
Вие сигурно забелязахте, че в досегашните лекции аз обърнах внимание предимно върху интелектуалната, познавателната страна на човешкото същество от една страна, и върху волевата му дейност - от друга! Аз подчертах също, че познавателната дейност е във връзка с нервната система на човека, докато волевата активност е във връзка с дейността на кръвта. Ако размислите върху тези неща, Ние неизбежно ще поставите и въпроса: А какво е положението с третата душевна сила, с чувствата? Вярно е, че досега не бяхме отделили достатъчно време за тях. Обаче след като днес ще се занимаем предимно с чувствата, ще имаме същевременно и възможност да проникнем още по-дълбоко както в познавате- лната, така и във волевата природа на човека.
Тук ще се наложи да си припомним нещо, което - по различни поводи - аз многократно съм изтъквал. Душевните сили на мисленето, чувствата и волята далеч не са рязко отделени, а непрекъснато преливат една от друга. Нека за миг да се спрем на волята. Вие веднага разбирате: За човека е невъзможно да осъществи какъвто и да е волев акт, ако той не прибегне до помощта на представите, до помощта на своята познавателна дейност. Опитайте се, макар и за кратко, да се концентрирате върху Вашата воля.
Вие ще се съгласите, че волевият акт винаги е проникнат от едни или други представи. Вие просто не бихте били човешко същество, ако волевият акт не беше проникнат от представи. Ако представите и мисленето не пулсираха във Вашата воля, Вие щяхте да вършите всичко по силата на слепите инстинкти. Но както представите и мислите винаги присъствуват в проявите на волята, така и волята винаги присъствува в мисле-
нето. Дори най-повърхностното себенаблюдение показва, че докато ми- слим, ние винаги прилагаме и воля. Когато оформяте Вашите мисли, когато свързвате една мисъл с друга, за да стигнете до съждение и умоза- ключение, Вие осъществявате една дейност, която е проникната от един по-фин волев процес. Ето защо бихме могли да обобщим: Волевата дей- ност е „предимно" волев процес, подплатен с мисли; мисловната дей- ност е „предимно" мисловен процес, подплатен с воля. Следователно, тук педантичното разграничаване на отделните душевни способности е неприложимо, защото те непрекъснато преминават една в друга.
Същото установяваме и по отношение на човешкото тяло, в което се проявяват различните душевни способности. Вземете например човешкото око. Ако го разглеждаме в неговата цялост, ще установим, че то е, така да се каже, един вид продължение на нервните пътища; обаче окото е продължение също и на кръвоносните пътища. Поради факта, че нервните влакна продължават и в човешкото око, там, в окото, нахлува и ми- словната дейност, познавателната дейност; поради факта, че кръвоносните пътища продължават и в окото, там нахлува и волевата дейност. Ето как волевата и познавателната природа на човека са взаимно свър- зани, включително и до периферията на неговото физическо тяло. И това се отнася както за всички сетива, така и за всички двигателни органи, подчинени на волята. С други думи: познавателният елемент прониква в нашата воля по нервните пътища, а същинският волев елемент прониква там по кръвоносните пътища.
Нека сега да се обърнем към особения характер на познавателната дей- ност. Ние вече споменахме, но нека да подчертаем още веднъж: всичко, което се разиграва в областта на човешките представи, на човешкото мислене, почива на антипатията. Колкото и странно да звучи, всичко, което показва някакъв афинитет към представка и познавателна дейност, е изпълнено с антипатия. Мнозина от Вас ще възразят: Да, но когато наблюдавам нещо, в този момент аз не изпитвам никаква антипатия!
И все пак, Вие развивате. Вие упражнявате антипатия. Наблюдавайки даден предмет, Вие неизбежно упражнявате антипатия. И ако във Ваше- то око би съществувала само нервната дейност, всеки предмет, всеки обект би пробуждал у Вас само отвращение, само антипатия. Единстве- но поради факта, че в окото нахлува и волевата дейност, на която е присъща симпатията, и поради това, че силите на кръвта проникват във Ва- шето око, усещането за антипатия в хода на сетивното наблюдение бива смекчено и тъкмо чрез активното уравновесяване между симпатия и антипатия, настъпва обективния, безпристрастен акт на зрителното въз- приятие. Този акт става възможен, само при взаимно уравновесяване
между симпатия и антипатия - нещо, което остава незабелязано за нашето съзнание.
Ако се задълбочите в Гьотевото учение за цветовете*38, и по-специално в неговата философско-дидактическа част, Вие ще установите, че - навлизайки в по-дълбоката природа на зрителното възприятие - той стига именно до проявленията на симпатията и антипатията. Ако вникнете дори и съвсем повърхностно в дейността на един сетивен орган, веднага ще установите присъствието на двете противоположности. В рамките на сетивната дейност, антипатичното начало е свързано със самия познавателен процес, с нервната система, а симпатичното начало е свързано с волевия процес, с кръвоносната система.
В моите публични антропософски лекции аз често съм изтъквал съществената разлика между животните и човека по отношение устройството на техните очи. Твърде показателно е, че при животинското око дейността на кръвта е много по-подчертана, отколкото при човека. При отделни животни дори ще откриете органи, които са подчинени на тази дей- ност, като „мечовидният израстък" и „ветрилото". Следователно, животното изпраща много повече кръв в своето око - а това важи и за останалите сетива -, отколкото човека. С други думи: в своите сетива животното развива много повече симпатия, много повече инстинктивна симпатия към околния свят, отколкото човека.
Фактически човекът развива много по-силна антипатия към околния свят, отколкото животното, но в обикновения живот тя не стига до нашето съзнание. Антипатията стига до нашето съзнание едва когато нарасне до степен на отвращение. Максимално повишеното усещане от всяко сетивно възприятие се свежда до това, че Вие започвате да реагирате с отвращение. Когато минавате покрай място, от където се носи лоша миризма и изпитвате отвращение, последното е не друго, а максималната степен на онзи процес, който се разиграва при всяка сетивна дейност, макар че той остава незабележим за обикновеното съзнание. Ако обаче не развивахме по-силна антипатия към околния свят, отколко то животните, ние не бихме могли да се отделим и обособим от околния свят с достатъчна категоричност. Животното изпитва много по-голяма симпатия към околния свят и поради това е много по-зависимо от кли- мата, годишните времена и т.н. Човекът е личност, тъкмо защото поражда у себе си много повече антипатия към околния свят, отколкото живо- тното. Обстоятелството, че можем да се обособим от околния свят чрез лежащата под прага на съзнанието антипатия, поражда нашето лично самосъзнание.
С това ние загатваме и за нещо друго, което е от огромно значение за цялостното разбиране на човешкото същество. Вече споменахме, как в
познавателната и представка дейност се преплитат „мислене" и „нерви" от една страна, и „воля" и „кръв" - от друга страна. Но и при волевата дейност също имаме сливане на представката дейност със същинския волев елемент. Изпитвайки желание към нещо, ние сме изпълнени със симпатия към него. Но обектът на наше то желание винаги би останал в сферата на инстинктивната и сляпа воля, ако не бихме вмъкнали в симпатията също и жилото на антипатията, която единствено е в състояние да ни разграничи от обекта на желанието и да ни утвърди като личност. Сега все още преобладава симпатията, обаче ние я уравновесяваме като вмъкваме там и антипатията. Но по този начин - намирайки се под прага на съзнанието - в обекта на желанието преминава само част от симпати- ята. В не многобройните действия, които предприемаме не само под контрола на нашия разум, но и под напора на вдъхновението, отдавайки им се с любов и преданост, симпатията рязко и мощно се издига над прага на съзнанието и прониква във волята, докато обикновено волевият елемент ни свързва като нещо обективно с околния свят. Точно както нашата антипатия към околния свят бива осъзната само в изключителни случаи, например в акта на познанието, така и нашата непрекъсната симпатия към околния свят става факт на съзнанието само в редките случаи на вдъхновение, в случаите на силна и преданна любов. Ако това не беше така, щяхме да вършим всичко само по механичен и инстинктивен начин. Следователно, ние никога не бихме могли да се включим в това, което обективно се изисква от нас - например в областта на социалния живот. Ето защо, за да се включим в социалните и космически процеси, ние трябва да обогатим нашата воля със силата на мисленето.
Може би ще разберете за какво става дума, ако се замислите за въздейст- вието, което биха имали всички тези неща в случай че те стигаха до нашето обикновено съзнание. Да, ако тези неща стигаха до нашето обикновено съзнание, една значителна част от антипатията щеше да съпровожда всичките ни действия. А това би било ужасно!
Човекът щеше да се движи по света, непрекъснато потопен в атмосфера на антипатия. Ето защо мъдростта на природата е наредила така, че тази антипатия - като нещо крайно необходимо за нашите действия - да остава под прага на съзнанието.
Насочете сега Вашето внимание към една забележителна мистерия на човешката природа, към една мистерия, за която се досеща всеки нормален човек, и за която всеки възпитател трябва да е наясно. Като деца, ние действуваме изключително под влияние на симпатията. Колкото и чудно да звучи, неоспорим факт е, че когато детето върши нещо или просто вилнее в къщи, то е преизпълнено от симпатия към действието, към немирството. Проявявайки се в света, симпатията застава пред нас
като една силна привързаност, като една силна воля. Обаче тя не може да остане в този вид, тя трябва да бъде протъкана и, така да се каже, „озарена" от разума. А това става най-вече, когато към нашите инстинк- ти, ние включим и идеалите, нравствените идеали.
И сега Вие лесно ще разберете, какво всъщност означава антипатията в тази област. Ако оставим импулсите, които наблюдаваме у детето, да черпят сили единствено от симпатията, ние бихме превърнали нашите инстинкти в нещо животинско. Но за нас, тези инстинкти трябва да станат антипатични, ние просто сме длъжни да влеем в тях антипатията. И ние постигаме това с помощта на нашите нравствени идеали, пред които инстинктите изглеждат като нещо антипатично; ето как - между раждането и смъртта - с тяхна помощ ние постепенно вмъкваме антипатията всред симпатията на детските инстинкти. Тъкмо поради тези причини, нравственото развитие винаги е нещо аскетично. Само че този аскетичен елемент трябва да бъде разбран и използван по правилен начин. Във всички случаи, той се свежда до преодоляване на животинската приро- да.
Всичко това идва да ни убеди, до каква голяма степен „волята" се проявява в практическия живот не само като „воля", а като една сила, проникната от нашето мислене, от нашето познание.
Но между мисленето и волята са затаени човешките чувства. Ако нагледно си представим нещата, нека тук да изобразим една средна линия (рис.6), като в едната посока напират симпатията, волята; а в другата посока напират антипатията, волята. Обаче симпатията на волята оказва влияние също и върху мисленето, както и антипатията на мисленето ока- зва влияние върху волята. Ето как човекът застава пред нас като едно цяло, понеже това, което се развива предимно от едната страна, оказва влияние и върху другата страна. По средата, между мисленето и волята, се намират чувствата, така че от една страна чувствата са сродни с ми- сленето, а от друга - с волята. Както в човешката душа е невъзможно строгото разграничаване между мисловната и волевата дейност, още по-невъзможно е да разграничим в чувствата мисловният елемент от воле-
вия елемент. В чувствата, тези два елемента са дълбоко и взаимно свър- зани.
Дори с помощта на едно повърхностно самонаблюдение, Вие лесно ще се убедите във верността на горното твърдение. Това което вече споме- нах, също ще Ви помогне да направите верните изводи, защото аз казах: Волята - така както тя протича в обикновения живот - може да премине в една или друга бурна дейност, тласкана от ентусиазъм, от любов. Тук съвсем ясно виждате, как волята - която иначе би останала под принудата на външния свят - се преизпълва от чувства. Когато вършите нещо с ентусиазъм и любов, Вие следвате не само импулсите на волята, но и Вашите субективни чувства. Ако се вгледате по-внимателно в сетивната дейност - и то в смисъла на Гьотевото учение за цветовете - Вие ще ус- тановите, че чувствата се намесват и тук. А когато сетивната дейност прераства в антипатия, в отвращение, или обратно, ако тя, например, се свежда до жадното вдишване на едно приятно ухание, ясно е, че чувствата оказват влияние върху сетивните възприятия.
Обаче чувствата се намесват също и в мисловната дейност. Преди време в Хайделберг се разгоря - поне външно - забележителен спор между психологът Франц Брентано и логикът Зигварт*39. Двамата господа спореха върху това, какво лежи в основата на човешката разсъдъчна способ- ност. Зигварт твърдеше: Ако някой заяви: „Човекът трябва да бъде до- бър", в подобно съждение винаги са намесени и чувствата; тук решението засяга чувствата. Брентано казваше: Разсъдъчната способност и чувствата са толкова различни, че обективните основания на разума просто не биха могли да бъдат разбрани, ако допуснем, че в тях се намесват и чувствата.
Подобен спор ни подсказва, че нито един от двамата не е прав, понеже нито психологът, нито логикът допускат взаимно преливане на душевните процеси. Помислете само, какво всъщност трябва да наблюдаваме в този случай. От една страна имаме разсъдъчната способност, която, ес- тествено, следва да се произнася върху обективния външен свят. Твър- дението, че човекът трябва да бъде добър, не бива да зависи от нашите субективни чувства. Следователно, съдържанието на съждението трябва да бъде обективно. Но когато упражняваме нашата разсъдъчна способност се намесва и нещо друго. Нещата, които са обективно верни, са все още неосъзнати в нашата душа. Да, ние трябва да ги осъзнаем там, в душата си. Защото никакво съждение не може да осветли душата, без помощта на чувствата. Така че Брентано и Зигварт биха постигнали съгла- сие, ако приемат, че обективното съдържание на съждението стои извън дейността на чувствата; но за да стигнем в душата си до истинско убеждение за верността на съждението, трябва да се намесят и чувствата. Ви-
ждате, следователно, колко трудно е за днешните приблизителни философски трактовки да стигнат до определени и точни понятия. Обаче човек трябва да се издигне до такива точни понятия, а днес нито една от въз питателните системи не води до точни понятия, освен тази на антропософската Наука за Духа. Официалната наука смята, че разполага с точни понятия и всячески отхвърля антропософските изводи и понятия, понеже изобщо не подозира, че антропософските понятия са много по-точни и екзактни, защото те са извлечени от самата реалност, а не от произволната игра на думи.
След като сте наясно с емоционалния елемент в мисловния процес от една страна, и с неговото присъствие във волевия процес от друга страна, Вие стигате до убеждението: Чувствата са като една срединна душевна дейност между мисленето и волята, оказвайки - на свой ред - влияние върху двата процеса.
Чувствата са все още едно незавършено познание, както и все още една непроявена воля, едно задържано познание, една за държана воля. Ето защо и чувствата са съставени от симпатия и антипатия, които са скрити - както видяхте - едновременно и в мисленето и във волята. Те двете, симпатията и антипатията, са скрити в мисленето и във волята, доколкото са налице физическите процеси на нервите и кръвта, а се откриват в областта на чувствата.
Как изглеждат впрочем телесните проявления на чувствата? Вие ще ги срещнете навсякъде в човешкото тяло,къде то по един или друг начин в съприкосновение влизат нервните и кръвоносните пътища. И навсякъде, където се докосват нервните и кръвоносни пътища, практически възникват чувствата. Само че в областта на сетивата, както нервите, така и кръ- вта са толкова префинени, че ние просто не успяваме да доловим наличните там чувства. Цялото ни зрение, целият ни слух са пронизани от прекалено фини чувства, обаче ние не ги долавяме; колкото сетивният орган е по-капсулиран и отделен от тялото, толкова по-слабо достигат тези чувства до нашето съзнание. При зрението например, при дейността на окото, ние почти не усещаме чувствените вълни от симпатия и ан- типатия, защото окото, вместено в очната кухина, е до значителна степен откъснато от останалия организъм. Тук нервите, както и кръвоносните съдове, са устроени твърде фино. Ето защо чувствените усещания в окото са до голяма степен подтиснати.
Много по-слабо е подтиснат чувственият елемент в рамките на слуховите възприятия. Слуховите възприятия се намират в много по-тясна и органическа с останалия организъм, отколкото зрителните. В човешкото ухо си дават среща различни физиологически процеси, които значително се различават от физиологическите процеси в окото. Ето защо в мно-
го отношения ухото е едно много по-вярно отражение на това, което се разиграва в целия организъм. Тъкмо поради тази причина, сетивните процеси в ухото, винаги се съпровождат от един или друг чувствен еле- мент. Срещат се хора, които добре разбират това ,което чуват, обаче съвсем не им става ясно - особено при слушане на музикални произведения - дали тоновете, които стигат до тях, имат предимно мисловен или пък предимно чувствен характер. Върху този факт израства едно интересно явление на съвременната епоха, което непосредствено засяга и самото художествено творчество.
Всички Вие добре познавате образа на Бекмесер от операта на Рихард Вагнер „Майсторите певци от Нюрнберг"*40. Какво точно представлява Бекмесер? Той представлява един музикален талант, който съвсем забра- вя, как чувственият елемент непосредствено се намесва в мисловните и познавателни сили на слуховия процес. Рихард Вагнер, чиито възгледи са представени в лицето на Валтер, беше напълно убеден - по един твърде едностранчив начин -, че музикалната тъкан е жива, главно благодарение на чувствата. Поддържането на тези два противоположни и едностранчиви възгледи, е в пълно противоречие с вярното схващане, а имен- но, че в музикалното възприятие, чувственият и познавателният елемент се намесват съвсем равноправно. Късните последици от този музикален спор виждаме, когато при изгрева на Вагнеровото изкуство, то намери и своя открит враг в лицето на Едуард Ханслик от Виена*41, който долавяше нещо съвсем немузикално във всичко онова, което напираше от чувствената сфера на Вагнеровите звуци. Едва ли могат да се намерят - поне от психологическа гледна точка - толкова интересни разработки в областта на музикалната критика, както съчинението на Едуард Ханслик „За музикално красивото". В него най-вече се изтъква, че истински музикант с верен музикален усет е не този, който вмъква в музиката всевъзможни чувствени изблици, а само този, който ясно проследява същи- нския нерв на музикалното изкуство в обективната връзка между един тон и друг тон; нервът, който - без излишните чувствени украшения - изгражда здравата музикална тъкан. С чудна убедителност, Едуард Хан- слик ни уверява, че висшата музика може да съществува единствено в звуковите образи, в звуковите арабески, а яростният му сарказъм се излива тъкмо върху това, което представлява квинтесенцията на Вагнеро- вите композиции: извличането на музикалните тонове от сферата на чув- ствата. Обстоятелството, че изобщо е възможен подобен спор между Вагнер и Ханслик, ни убеждава в едно: днес психологическите понятия, свързани с душевната област, са твърде неясни; иначе не би могъл да възникне и толкова ограничен възглед, както този на Ханслик. Ако оба-
че вникнем в чисто философските размишления на Ханслик, ще се убе- дим, че неговата книга е доста сполучлива и духовита.
Вие виждате: доколкото живее предимно в своите чувства, човекът непрекъснато насочва към периферията също и познавателни импулси! За различните сетива, това важи в различна степен.
Да, тези неща следва да се имат предвид; в противен случай опустошителните въздействия върху естественонаучното мислене могат да се окажат много големи. Ако ние бихме си позволили да говорим тук неподготвени по тази тема, а и за всичко, свързано с Вашата реформаторска дейност, това би означавало, в педагогическата си практика Вие да се придържате към досегашните психологии, към досегашните принципи на възпитание и т.н. В училищната си практика Вие би трябвало да вмъ- кнете обичайния подход на днешното време. Обаче всичко, което е станало „обичайно" в тази област, е същинска злина от гледна точка на истинската психология.
Във всяка психология например, Вие намирате така нареченото „учение за сетивата". Под „сетивна дейност" се раз бира, най-общо казано, сетивните процеси в окото, ухото, носа и т.н. Всичко попада в голямата абст- ракция, нарече на „сетивна дейност". А това е вече голяма грешка! Взе- мете например онези сетива, които са известни на днешните психолози и физиолози, и ще установите - дори ако се ограничите само в областта на физиологията -, че сетивният процес на окото е нещо съвсем различно от сетивният процес на ухото. Тези два сетивни органа са напълно различни. Съвсем по друг начин стоят нещата при осезанието; досега то изобщо не е проучено както трябва. Нека обаче да останем при окото и ухото. Те осъществяват две толкова различни дейности, че включването им в някаква обща „сетивна дейност" е само една празна теория. Когато говорим за дейността на окото, ухото или за обонянието, би трябвало да тръгваме от съвсем конкретни и нагледни примери. И тогава ще открием една толкова голяма разлика между тях, че днешните психолози веднага ще се откажат от навика да ни лансират т.н. обща физиология на сети- вата.
До верни и точни изводи за човешката душа стигаме, само ако вникнем в тезите, които застъпвам в моите книги „Истина и наука" и „Философия на свободата". Едва тук може да се говори за „единната душа", без да се изпада в абстракция. Защото тук човек е стъпил на здрава почва; тук се изхожда от възгледа, че макар и да е част от света, човекът не познава цялата действителност. Да, тези неща могат да се проследят с голяма точност в посочените две книги. Първоначално тази „цяла" действителност е скрита за него. Но той непрекъснато се развива, и благодарение на своята мисловна и наблюдателна способност, се доближава до исти-
нската действителност. Едва сега човекът става владетел на света. В този смисъл, ясно е че философията на Кант, която е навлязла навсякъде, въвежда човека в жестоки заблуждения"*42. Защото, какво прави всъщност неговата философия? Тя издига следната догма: Ние можем да наблюдаваме света, който ни заобикаля, но практически в нас живее само отражението на този свят. Така Кант стига и до останалите си дедукции. Той не е наясно по въпроса, какво представлява обкръжението на чове- ка, както то му се представя в неговите възприятия. Защото действителността не е в обкръжението, нито в сетивно възприемаемите явления; тя ни се открива само дотолкова, доколкото напредваме в нейното овладя- ване. Строго погледнато, истинската действителност е тази, която човек вижда в мига, когато той вече не може да се изразява с думи, а именно, в мига, когато той е преминал през Портата на смъртта.
В по-новата духовна култура на човечеството се вмъкват всевъзможни погрешни елементи и това се отразява най-силно в областта на педагогиката Ето защо трябва да се стремим да заместваме погрешните понятия с ясни и точни понятия. Едва тогава ще сме в състояние да възпитаваме децата по правилен начин.
Достарыңызбен бөлісу: |