Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

148 
гениални произведения и творци като Пушкин, Достоевски, Чайковски и др.под., 
прекъсване на дълготрайни културни връзки и отношения, умишлено дискреди-
тиране и даже стигматизиране на всичко, което е руско или неевроатлантическо.
Според А. Щипков, днес западните идеолози и теоретици напълно пред-
намерено и инструментално лансират визии, че идеологиите са вече ненужни, а 
и безполезни, даже са изчезнали, както и че съществуващият хаос в идеологи-
ческите пространства е напълно естествен, но и закономерен за съвременните 
постмодерни времена и неолиберално-глобалистични реалности. Той смята, че 
съвременният идеологогенезис вече изобщо не отговаря на някогашните пред-
стави и критерии да бъде изчистен в своите проявления, а и обвързан само с оп-
ределени теоретични школи, идейно-философски направления. Защото днес са 
напълно възможни, а и реално осъществени всевъзможни миксове, хибриди на 
различни идеологически елементи. (Нека по този повод да си припомним за неис-
товите опити на Лоренц фон Щайн да конструира, рекламира, но и легитимира 
публично микс от различни идеологически компоненти.) Тъкмо затова днес става 
очевадно, че тоталитаризмът не се изчерпва единствено с болшевизма/ста-
линизма и фашизма/нацизма, а притежава и редица други - минали и настоящи, 
оформени и утвърдени, или зараждащи се, безперспективни, или перспективни 
- 
форми и начини на проявления, които заслужават особено внимание и много 
сериозен теоретически анализ, въпреки че официозно налаганите и мащабно
рекламираните западни теоретици всячески се опитват да натрапват визията, че 
тоталитаризмът се (или трябва да се) отъждествява с фашистка Мусолинова 
Италия, с нацистка Германия на Сталин и кървавият Сталинистки режим в СССР. 
Подобни рекламирани изследователи се опитват дори да убедят своите публики, 
че испанският Франко и португалският Салазар не са били никога тоталитаристи. 
И не случайно в няколко от своите емблематични произведения Щипков лансира 
и обосновава визията си за т.нар. бинарна теория на тоталитаризма, респ. и на 
възхода и катастрофалните поражения от неофашизма в съвременния свят
175
. 
Но тази нова теория хвърля особено мощна светлина и върху умишлено потопе-
ните в мрака на политическото мълчание и инструментално натрапваната дис-
кретност въпросите за съвременните трансфери и мутации на расизма в контекс-
та на украйнския казус, очевадно разкриващи интригуващият обрат в расовата 
175
Виж подр.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм..., с. 28-34;

149 
идентификация и апология - някога на англо-саксите, а след това вече и в тази 
на австро-баварската раса, солидно благословена от Господа. Не е без значение 
и фактът, че на този интересен обрат специално внимание обръща и предлага 
солиден теоретически анализ популярният испански учен Мануел Саркисянц.
176
Според Щипков, в съвременните преломни исторически времена и крайно 
нестабилни обществени реалности истинската, живата, общовалидно приемана 
и одобрявана идеология следва да е тясно свързана с националния дух и народ-
ностните традиции, с историческия и културния опит на конкретния народ, или 
на съответна нация, особено в тежка и сложна обществено-историческа ситуа-
ция, която е пълна с всевъзможни предизвика-телства, даже с гибелни опасности 
за бъдещето на народното самосъзнание, социокултурните наследства и духов-
ните връзки или приемствености между поколенията. Всяка друга идеология, 
колкото и да е рекламирана, а и всячески налагана от властите, според Шипков, 
няма сигурно историческо бъдеще, нито солиден прием сред широките маси. В 
подобна - страстно обичана и ревностно следвана от народа - идеология винаги 
съществуват впечатляващи и мащабни колекции на народни герои и врагове, на 
светли и мрачни събития, на различни образи на историята и културата на свои, 
или на чужди страни и народи, иконографии на човечеството, специфична грама-
тика с присъщ за нейната ефикасна употреба речник.
177
Затова и всички покуше-
176
Виж подр.: Саркисянц, М. Английские корни немецкого фашизма: от британской к австро-баварской 
„расе господ“. М., Академический проект, 2003.
177
Неслучайно и друг Щипков, само че не Александър, а Данаил отделя специално внимание и предлага 
доста сериозен теоретически анализ на съвременните дискурси на радикалната ортодоксия, войнствено 
настроена срещу нашата секуларна историческа съвременност, която притежава и по своеобразни начини 
изявява свои идейни опции и обществено-исторически ангажименти към християнския социализъм. Д. 
Щипков привежда в солидна подкрепа на идеите си редица постановки, доводи и аргументи на знакови в 
нашата съвременност западни мислители, главно теолози, като например Дж. Милбанк, които са непокла-
тимо убедени, че съвременният модел на неолибералната глобализация е окончателно изчерпан и тотално 
дискредитиран, както и че капитализмът е навлязъл вече необратимо в етапа на историческия си залез, по-
ради което бъдещето на света и човечеството трябва да, а и реално вече се свързва с прокламацията и прак-
тическата реализация на християнски социализъм, който, заедно със светския социализъм, трябва да рабо-
ти целенасочено, последователно и мащабно за деструктурирането и дискредитацията на съвременния ка-
питализъм  (срав.: Щипков, Д. „Радикальная ортодоксия“: критический анализ. М., Русская экспертная 
школа, 2020, с. 183). Нещо повече, той анализира и тезата на Милбанк за особените корелации между 
грешниците и социалните престъпници, като разглежда греха като отделяне на човека от хармоничното 
цяло и отказ от употреба на „таланта на любовта“ в служба на общинното благо (пак там, с. 186). А това 
са постановки и аргументи, които са съвършенно различни от тези, които някога Л. фон Щайн предлага, 
но и се опитва да налага като универсални, органично, а и вековечно свързани с частната собственост и 
произтичащите от нея разнообразни модуси на господството на едни над други индивиди, или общности.
Същевременно, А. Щипков лансира и интригуващо обосновава и доста различни опции, необходими или 
даже задължително приложими в условията на дигиталната епоха, цифровите общества и комуникации, 
които следва да рефлектират (мащабно) върху профила и социалната въздейственост на консервативния 
социализъм (виж подр. от него: Дискурс ортодоксии. М., изд. Московской патриархии Русской православ-
ной церквы, 2021), както на необходимостта и огромната полза от конструирането и експлоатирането на 

150 
ния, или извращения, всички (явни или тайни) опити да се сортират и пренаре-
дят, ревизират, прередактират, или наново пренапишат историите, мартироло-
гиите, иконографиите и трактовъчните матрици за света, човечеството и исто-
рията, се оказват винаги конюнктурни, меркантилни, опасни и вредни, дори ги-
белни за Истината, вместо която заблуждаващо да разпространяват Лъжата в 
разнообразните й модалности на правдоподобност, пост-истина, фейк-новина и 
пр. Те са противоестествени, нездраво-словни, често дори смъртоносни за на-
ционалните идеологии, особено ако последните са жертви на по-силните от тях.
Третата важна тенденция, която Щипков открива в днешните употреби на 
идеологиите, касае умишлената редукция на критичното начало и реалистични-
те обяснения, вместо които се дава предимство на митичната функция, или на 
манипулативното, „неомагическо“ влияние на идеологиите над хората. Така це-
ленасочената и инструменталната рокада между ирационалното и рационал-но-
то се превръща в „категорически императив“ за съвременните идеолози - все по-
вече ирационалното се представя или обяснява като рационално, а последното 
- 
обратното, - като ирационално, опасно и крайно вредно за социума и хората. 
Друга важна характеристика на идеологиите, особено на националните, е 
тяхната мисионерска роля, тясно свързана с духовното подвижничество на на-
рода. Там и тогава, където и когато на народа се отнемат правото и свободата 
да има, но и да отстоява такава мисия, винаги се разкриват антинародни наме-
рения, опасни властови сценарии, или даже гибелни последствия. Именно това 
се случва (или става) в нашата преломна историческа съвременност, в която на 
много народи вече се отнемат правото и свободата да имат, но и да осъществя-
ват собствена национална идеология, като, вместо нея, по всички начини и с 
всички средства им се натрапват чужди, а и нерядко гибелни за тях идеологии.
Неслучайно А. Щипков издига в особено висок ранг за нашата смутна истори-
ческа съвременност каузата за съхранението и отстояването на традициите, ка-
то дори я определя и като нов вид легитимация в сферата на политиката и т.н. 
По този начин добре познатата, а и дълготрайно експлоатираната от всеки тип 
консерватизъм парадигмална оптика, според която миналото се оказва най-важ-
специфични, исторически непознати досега постсекуларни езици, които са обусловени от радикалните и 
мащабни исторически, политически, икономически и културни трансформации в света, Европа и Русия 
(виж подр. от него: Щипков, А. Постсекулярная речь. М., МГИМО, 2019).

151 
ната (темпорална, но и историческа) съставка за всяко обществено съзнание и 
битие, придобива осъвременена модификация и се радва на свой втори живот.
Според видния теоретик на левия консерватизъм, идеологията винаги е 
мост между историческото минало, настояще и бъдеще. Затова всички опити да 
бъдат пренебрегнати, омаловажени или унищожени връзките и зависимостите 
между отделните времена и техните събитийности, винаги са дамгосани с клей-
мото на антинародни, културно-мракобесни, политически извратени и социално 
неефективни, защото са противостоящи на ценностите и интересите на народа. 
Но именно това става в нашето време, а и в съвременните общества, в които 
хегемонните олигархични котерии се стремят и опитват (всячески) да префор-
матират, или даже унищожат корелациите между времената и реалностите, да 
им припишат изкуствено, но и инструментално печеливши за тях, но пагубни за 
народите и гражданските им общества наративи за историята, културата, и т.н. 
Затова времето и историята вече не са това, което реално са били или са, а са 
преди всичко онова, което е тяхно съвременно изображение и тълкувание, кои-
то обаче винаги са спекулативно и инструментално ангажирани с даден субект.
Щипков въвежда и нова типологична дихотомия на идеологиите, които 
според него трябва да се подразделят на институционални, базиращи се на ис-
торически дълготрайни, но и многократно доказали се културно-исторически ос-
нования, и неинституционални, които обикновено и користно биват представя-
ни в неверни образи, а и с фалшифицирани предназначения, афиширащи ги като 
идеологии на огромни човешки множества, или на съвременни визии и т.н.
Институционалните идеологии не крият, а всячески депозират и отстояват 
своята идеофобия към техните противници, врагове, или към чуждите. В отли-
чие от тях, неиституционалните отричат, завоалират и премълчават органична-
та си идеофобия към своите конкуренти, представяйки се за нещо различно. По 
тази причина умишлено маскираните идеологии днес особено много държат на 
политическата коректност, пост-истините, евфемизмите и всевъзможни други 
лингвистични и методологически похвати, чрез които да отклонят вниманието и 
представят фикциите си като истинни, достоверни и правилни съждения. И не 
случайно Щипков отбелязва, че правилността или неправилността на историче-
ските и политическите съждения днес се определя в зависимост от контекста и 
целевата мисия, с която те дискретно са натоварени от някой скриващ се влас-
тови център, или субект, който преследва с всички сили и средства ползите си.

152 
 
Според А. Щипков, в руската история и политика консервативното напра-
вление е най-проблемно, защото непрестанно се изправя пред трудното преди-
звикателство за самоидентификацията си, както и понеже не може да се изтръг-
не от неудобната ситуация, при която прекъсването на различни традиции само 
по себе си се превръща в особена традиция, която се пренася от епоха в епоха. 
При това става дума за умишлени разриви в или между традициите, които почти 
винаги са предизвиквани, а и поддържани от господстващите елити и класи, ма-
кар че впоследствие пак от тях се налагат изкуствени завръщания към старите и 
вече отречени традиции, но които се придават съвременни контексти.
178
А това 
дълготрайно исторически възпроизвеждащо се чуждеене между елитите и наро-
да е забелязано отдавна и от различни чужди, или руски мислители; особено от 
такива, хранещи органична неприязън, враждебност и ненасист към руското.
179
Като непростими грехове и престъпления на либерализма спрямо човека 
като род, вид и индивид, левите консерватори смятат целенасоченото и инстру-
менталното фаворизиране и осигуряване на всевъзможни властови „чадъри“ на 
социалния атомизъм и социалния дарвинизъм, покушенията и издевателствата 
над солидарността и справедливостта, глорификацията на конкуренцията и кул-
тивирането на животинско съзнание и поведение у хората, което е в пълен раз-
рез с фундаменталните идеи на християнската религия и нейната общочовешка 
практика. Освен това грехопадението и престъпната същност и роля на либера-
лизма се разкриват, според Щипков, в приоритизиране и монополизиране на ак-
сиологическата вселена от свободата, успоредно с понижаването (в ранг) на зна-
чението на други висши и интимно близки ценности на порядъчния човек - пат-
риотизмът, мирът, религията, историческото минало, народната или колектив-
ната памет, националните традиции, героичната епопея и мартирология на наро-
да, солидарността, взаимопомощта, общата подкрепа, семейството, и пр. (Eдин 
дискурсивно-аналитичен прескок в българската преходна действителност кате-
горично илюстрира, че подобна тенденция или такова умишлено дезавуиране и 
неглижиране на значими за нашия народ ценности са валидни, а и инструмен-
тално експлоатирани и от нашите преходни компрадорски властови елити.) А 
най-голямото престъпление на либерализма и различните му модалности е, че 
178
Срав.: Щипков, А. Левый консерватизм. - В: Перелом. Сборник статей о справедливости и традиции. 
М., Пробел-2000, 2013. 
179
Срав. Напр.: Кюстин, А. де Россия в 1839 году. В 2-х т-х. М., изд. им. Сабашниковых, 1996. 

153 
възцарява и налага идеологемата, че никоя ценност не може/трябва да бъде по-
значима от пазарната цена и изгода, което убива човешкото в човека, духовното 
и христианското в него, за сметка на мними, фалшиви, пагубни ценности. (У нас 
в годините на злополучния „демократичен преход“ също преднамерено се фаво-
ризират ценности, които са иманентно, а и дълбоко чужди на народностната ни 
душевност и битийност, защото дискредитират и оскверняват християнските за 
сметка на пазарните ценности, но и радикално преформатират ценностната йе-
рарахия на българите, изконно закодирана в традициите им. Да не говорим/пи-
шем за банално станалото вече оплакване за ерозията на ценностно-норматив-
ните ни стожери, за умишленото взривяване на традициите ни, за очевадния, 
неограничаван, а и безконтролен импорт на инородни ценности, които подменят 
нашите и създават аксиологически вакуум в живота на хората.) Затова, според 
А. Щипков, левият консерватизъм е непреклонен и категоричен в присъдата си 
над либерализма, публично обвинявайки го в целенасоченото създаване, ма-
щабно разпространение, а и налагане на всевъзможни тоталитарни феномени, 
комплекси и инструменти, които са не само очевадно фрапиращи, но и, заедно с 
това, гибелни отклонения от автентично нравствените и обществено-значимите 
норми и идеали, които руският народ ревностно е споделял векове наред.
Като емблематична фигура на левоконсервативната идеология и общест-
вено-политическа практика в днешна Русия, А. Щипков е категоричен, че визия-
та му е част от мощния и общ идеен поток, който отрича и критикува инспирира-
ните от неолиберализма эпохални времена и гибелни за човека реалности на то-
талното господство на симулациите.
180
Според него, хегемонията на неолибе-
рализма напълно умишлено е конструирала, а и всячески натрапвала в съзна-
нието на хората представи, които нямат реално, нито полезно съдържание. Зато-
ва и целият понятийно-категориален апарат на неолиберализма задължително 
подлежи на радикално преоценяване, тотална ревизия и мащабна трансфор-
мация, понеже е възцарил (в лексиката и дискурсивността) термини, които озна-
чават едно, а действат в противоположна посока при реалното си експлоати-
ране. Не случайно А. Щипков отбелязва, че досега сме живели под и зависели 
от господството на различни видове псевдо-опозиционност, квази-държавност, 
180
Темата за симлациите и симулакрите се вкарва в научните дискурси от Жан Бодрияр като впоследствие 
търпи най-различни модификации в контекста на различните научни дисциплини, в които се използва. За 
нея виж подр.: Бодрийяр, Ж. Симулякры и симуляция. М., ИД Постум, 2015. 

154 
фалшиво гражданство и пр., които инструментални термини непрекъснато и в за-
висимост от контекста и пулса на моментната историческа, или обществено-по-
литическа конюнктура са били „ъпгрейдвани“, „ребрандирани“ и т.н., без, обаче, 
генералната или завоалираната им функция да бъде променена - единствено 
формата им е била целево изменяна. А тази генерална, изконна функция е била 
винаги посветена на антихуманни, антиобществени и антинационални каузи и 
пагубни исторически визионерства. Освен това, вместо да се занимават с реална 
и съдържателна политика, властниците се „отплеснали“ - съзнателно или не-
осъзнато - по всевъзможни политически технологии, мениджмънти, пиари, мар-
кетинги и др.под., които спекулативно и манипулативно са разкрасявали своята, 
но, заедно с това, и загрозявали чуждата идейна физиономия. И, според Щипков, 
вече се намираме във фаталния исторически момент, в който следва непремен-
но, задължително да бъде осъществена раздяла, принудително сбогуване с все-
възможните политически технологии, защото те са доказали - и то по най-раз-
лични начини, а пък и в множество случаи - своята опасна и вредна същност.
Изтъкнаният руски социал-консерватор е непоклатим и в убежденията си, 
че в съвременната обществено-историческа ситуация, в която всичко е свръх-
политизирано и свръх-идеологизирано, никой няма право да дезертира от свои-
те граждански, морални и религиозни възгледи и ангажименти. (Да напомня, че 
Л. фон Щайн също лансираше и обосноваваше такова изискване към адептите 
на консервативния социализъм, особено към тези от средите на властниците.) 
Базирайки се на знаменития каламбур на Шарл Монталамбер, че „човек е 
свободен да не се занимава с политика, но тогава тя ще започне да се занима-
ва с него“, който в нашето време е по-скоро популярен в неговата версия, лан-
сирана от Марк Твен, А. Щипков страстно зове всеки порядъчен, разумен и мо-
рално благороден човек да не се изолира или отчуждава от врявата, суетата и 
опасностите в политиката, а да поеме с достойнство, храброст и непоколеби-
мост кръста си да се бори активно, последователно, решително и докрай срещу 
изкушенията, или злотворствата на съвременните идеолози и политици
181
. 
За-
щото именно от това най-много се притесняват, или даже панически се страху-
ват луциферовците по различните етажи, или кабинети на държавната власт. В 
този контекст Щипков отлерязва също, че зад непрестанно и системно налагани-
181
Виж подр.: Щипков, А. До и после политики. М., Пробел-2000, 2016. 

155 
те термини (като модернизация, реформа, демокрация, управление и т.н.) фак-
тически са се прокарвали, а и натрапвали идеи, ценности, визии, които народът 
и обществото не приемат и не одобравят, нито ги разбират, а и не могат да си 
обяснят защо политиците ги използват толкова често. Но подобни термини са 
придобили статута и символната власт на понятия-заклинания, без които не 
може/трябва да се осъществява социалната и особено политическата комуника-
ция. Същевременно тези фалшиви, инструментални сътворени и наложени тер-
мини са изтласкали, скрили или преформатирали емблематични понятия като 
справедливост и традиция, които са органично и особено интимно близки на на-
родната душевност и битийност.
182
Не случайно той определено смята, че модер-

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: