Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Ето, виждаш ли... наистина гъделичкат въображението. Постепенно станали толкова популярни, че в съзнанието се наложило новото понятие за лабиринт като за място, в което е много важно да познаваш ключа за решаването на дадена загадка, за да направиш правилния избор и да намериш пътя.
- А тук не е необходимо да правиш такъв избор... Не е нужно да взимаш решения... Но какъв е смисълът тогава? – вдигна тя очи към него. - Нали помниш какво говорихме за символиката на кръста? - Да, раменете му са мъжкото и женското начало... - И тяхното равновесие. А така, развити в спирали, те носят невероятна динамика и мощ. Сама по себе си спиралата е много древен и сложен символ, олицетворяващ нарастването и намаляването на слънцето, кръговрата на сезоните, растежа и натрупването, движението от раждане към смърт... А тук имаме цели две вплетени една в друга спирали! Получава се послание за сливане на слънчевото и лунното, за велика творческа сила, от която се ражда целият свят. - Наистина... Ако се вгледаш, ще видиш навсякъде спирали – по шишарките, по слънчогледите, по мустачките на лозите... - Да, защото в спиралата е скрита най-съкровената същност на живота. Тя е на клетъчно, дори на молекулярно ниво, има я дори в ДНК. - Колко интересно! Значи този кръст с точките е нещо като... като лабиринта, който пък се състои от две спирали – мъжка и женска. Матрица на живота, нали? Може ли да се каже така? - Защо не. Според мен е много точно като определение. Наистина е матрица - не е нужно да се рисува цялата фигура, която е доста сложна. А и само посветените ще знаят за какво става дума. - Направо е велико! Ха! Трябва да покажем това на Мари! – приповдигна се Магдалена и затърси с поглед сестра си. – Къде е тя, Алекс? Не я виждам!... Двамата скочиха и се приближиха към водата. На плиткото, където обичаше да си отпочива или да прави любимите си кълбета, Мария я нямаше. Дадоха си сметка, че от доста време не бяха поглеждали към морето. Заоглеждаха една по една плуващите по-навътре глави, но и сред тях не я видяха. Имаше много дюшеци, водни колела, един „банан”... И някакъв джет, който се отдалечаваше с огромна скорост към носа, прекосявайки залива в опасна близост до къпещите се... - Господи... Къде е... – прошепна тя с побелели устни и извика колкото глас имаше. – Мари! Мари! В този миг в разпенената следа се размаха някаква ръка. Показа се и изчезна глава. После се подаде крак. И двамата видяха това едновременно. Няколко души също бяха забелязали, че става нещо и се развикаха, че там някой се дави... Още преди Магдалена да успее да продума, още преди спасителите да се бяха помръднали, Александър се стрелна като снаряд и с фонтан от пръски се хвърли в морето. Загребвайки водата с широк замах на ръцете, се устреми натам, като пореше повърхността с невероятна мощ. Магдалена го последва, забравила за болната си ръка. Плуваше с все сила, но той бе значително по-бърз и когато тя също стигна мястото на катастрофата, вече крепеше сестра й над водата. Мария изглеждаше зашеметена, но на пръв поглед като че ли й нямаше нищо. Двамата я подхванаха и я държаха така, докато успее да си поеме дъх. Полека заплуваха към брега, а насреща им бързаше лодката на спасителите... След утихването на суматохата покрай пострадалото момиче, когато тълпата се бе събрала на групички и коментираше на висок глас безотговорността на някои луди глави и липсата на строги закони, един мъж полека се отдалечи от кулата на спасителите и с бавна крачка тръгна да се разхожда по плажа. Макар и добре изглеждащ с отлично развитата си мускулатура, той някак съумяваше да се слее с масата и да остане незабележим, може би заради нещо в цялостното му държане, нещо, което бе дълбоко вкоренено в него, и което се подаваше от очите му само от време на време, и тогава те придобиваха странен отблясък, а този, върху когото се спираха, някак безпричинно започваше да се чувства виновен... Беше същият онзи мъж, със сивия форд... Той мина покрай няколко млади жени, без нито една от тях да си пожелае по-близко познанство с него... А и той не им обърна внимание, вглъбен в някакви свои мисли. Поспря се за малко само на едно място. Макар и стъпкана от краката на преминаващите, мидената конструкция на Александър бе запазила очертанията си и едно малко дете с радостно бърборене се въртеше край нея, като слагаше още камъчета и мидички... Четвърто явление Лъчистоокия пристъпи към ритуалната вана. Тя представляваше голямо каменно корито, в което се лееше изворна вода, докарана до светилището с помощта на хитроумно направена тръба. Той подложи шепи на чучура, изми ги с шуртящата струя, после ги напълни и наплиска три пъти лицето си. Капките се стекоха отстрани по дългите му коси и плъзнаха като вадички по раменете. Без да ги бърше, младият мъж бавно се обърна. Околовръст край него стояха другите посветени, изправени до стените на кръглата зала. Той сведе глава за почит. Вече го бяха запознали с някои от тях. Тези доблестни траки, благородници и първенци, сега приличаха на каменни статуи с белите си одежди и само отблясъкът на факлите в очите им издаваше, че са живи хора. Отделно до олтара бяха застанали група ктистаи, най-висшите жреци. Така на тукашния език наричаха онези от участниците в свещенодействията, които се бяха обрекли на безбрачие. Това бяха все мъже достойни, живеещи в аскетизъм и с чисти помисли, успели да преодолеят съблазните на тялото. Само една тяхна дума на неодобрение можеше да спре церемонията и на новия мист да му бъде отказан достъп до тайнствата... Но дотук всичко вървеше както трябва. Лъчистоокия бе издържал изпитанието в пещерата, бе се пречистил и след така придобитото право да се измие с вода от свещения извор получаваше честта да поднесе и своя дар на олтара. Владетелят на Двореца, който бе и главен жрец, и мистагог*, вдигна жезъла си. Барабанен ритъм изпълни залата, излитайки към небето заедно с пушека от огнището, в който бяха хвърлени специални аромати. В центъра на купола, поддържан от две колони, имаше широк отвор за дима от жертвоприношенията. При дневните служби оттам пък влизаха слънчевите лъчи, за да огреят и осветят в подходящия момент най-съкровеното място - олтара. С нисък, монотонен глас, някак провлачено и омагьосващо, запяха ктистаите. От жертвеното кадене и от звуците на свещените песнопения въздухът затрептя, възнасяйки към призовавания бог, пазителя на храма и Града, клетвените химни на неговите служители. Макар да приличаше на елинския Дионис, тракийският бог се оказа в много отношения различен. Това бе огнен бог с две лица - едновременно на живота и смъртта, на войната и мира, на слънцето и водата. Неговото благоволение носеше плодородие, вино и веселие, здраве на хората и приплод на животните им ... Забележка под линия: * Мистагог - този, който посвещава в мистериите. Върху дарителната каменна маса бе положено жертвеното животно. Лъчистоокия пристъпи и застана смирено до своя дар. Сам си го бе избрал от стадото на онзи пастир с хубавия глас, като бе дал за него почти всичките си пари, останали му след дългото пътуване. Потръпвайки, там лежеше чисто бяло агне с вързани крака и изплетен от бръшлянови клонки венец. С точен удар жрецът преряза гръкляна на животното. Подложи златна купа под бликналата струя и я напълни, след което остави кръвта да се стича в земята. Белият камък се обагри в алено. Свещенослужителят вдигна ръка в благославящ жест, събрал пръстите си, после ги топна в топлата все още течност и нарисува кръст върху челото на дарителя. Жертвоприношението му бе прието и той вече можеше да премине във вътрешността на храма, където да бъде посветен в първата степен на мистериите. Насочван от своя водач, Лъчистоокия влезе в преддверие, където в една ниша го чакаха бели ленени одежди. Свали своите дрехи и облече дългата широка риза. Пое с едната ръка съда с жертвената кръв, а с другата подадената му от жреца факла и го последва през издълбан в скалите проход към онова място, където имаха достъп само избраните, и където жени не се допускаха. Залата не бе голяма. Също с кръгла форма и отвор към небето, тя се осветяваше от светилници, закрепени в дупки на стените. Имаше и олтар, но по-малък. Застанал в средата, Лъчистоокия изчака да се съберат ктистаите. Те минаваха един по един край него, а той им отдаваше почит, скланяйки глава. След като всички вече бяха седнали на пейките покрай стените, главният жрец му даде знак с жезъла си и новопосветеният свали дрехите си. Топвайки зелена китка в златния съд и произнасяйки заклинателна формула, той го поръси с капки кръв и провъзгласи, че така го приобщава към тайнството на свързването между Великата Богиня-майка и всепроникващия дух на Бога, оплождащ чрез своята слънчева мъжественост земята. От техния свещен брак, от брака между земята и звездните небеса, трябваше да се роди божественият им Син, спасител и закрилник на хората, превъплътен в техен учител, лечител и жрец, какъвто, казват, бил и самият Орфей... - Пуи титхас! – извика водачът на церемонията. - Евбис гуламени, байстас диас гикенти! Свите, сабахзие!* Забележка под линия: * “Син на сияйна светлина! Вечно утешаващ, най-сияен божествен защитник! Осветли, освободи ни!” - по речника на Дуриданов. Главният жрец завърши призива към Бога с вдигнати нагоре ръце. После взе от олтара голям златен бокал и изля от него няколко капки в огъня, след което му го подаде. Бяха му разказвали за магическата сила на тази напитка... Говореше се, че тя пораждала видения и пращала прорицания... Той се бе поинтересувал от какво е направена и с някои уговорки му споменаха съставките й. Била от печено ечемичено брашно, разтворено в подсладено с мед вино. Слагали вътре и някои билки, сред които най-дъхава била ментата, та заради нея вкусът на другите се губел, но не и силата им... Младият мъж отпи от бокала. Течността бе прохладна и леко резлива, но много приятна на вкус. И отново зазвуча ритъм, и отново помещението се изпълни с упойващи аромати. Там-та-ТАМ-там, там-та-ТАМ! – бумтеше барабанът, ускорявайки се главозамайващо и разпалвайки кръвта. Скоро към него се присъедини утробният звук на инструмент, направен от забучени в кози мях ручила, викаха му гайда. Гайдарят заизвива някаква безкрайна мелодия. Останал само по препаска, Лъчистоокия затанцува, вдигайки високо факлата. Трябваше да изпълни ритуален танц като част от процедурата по приемането му. Бяха го научили на тези странни стъпки, при които на всяка фигура трябваше да се брои до седем и да се обикаля в сложни кръгови движения. Беше ги усвоил добре въпреки трудността, заложена в неравния им дял. Харесваше му да ги изпълнява, харесваше му и музиката. Имаше в нея нещо първично, нещо омайно и привличащо, досущ като любовния зов на благородния елен, който понякога се разнасяше в гората... Нещо прастаро, идващо сякаш от самото начало на Сътворението... Когато вече му се струваше, че сигурно ще го оставят да подскача така цяла нощ, главният жрец замахна с жезъла си и настъпи тишина. Той обяви, че техният нов братер* е преминал успешно първата степен и е приет в братството. Подадоха му ризата. Като допълнение към нея новият мист получи голяма алена кърпа, която трябваше да му напомня за родилната кръв на Великата Богиня-майка, и желязна гривна, символизираща утробата й. След връчването на тези дарове мистагогът заяви, че поради своята изключителност новопосветеният може веднага да бъде въведен в следващата степен на мистериите, без да се изчаква необходимият за това срок. Ктистаите кимнаха, изправиха се и сега те склониха пред него глави. Забележка под линия: * Може да изглежда невероятно, но „братер” е тракийска дума. Настъпи и най-дългоочакваният момент. Загърнат с кърпата като в мантия, Лъчистоокия пристъпи към олтара. Мистагогът обяви началото на най-съкровеното тайнство, завещано от Орфей. Само посветеният в неговото учение получавал възможността след смъртта да се наслаждава на вечно блаженство. Да види райските зелени поля и да чуе ангелското пеене. Да прозре в най-висшата мистерия на живота... Защото само слезлият в подземното царство, който е познал края на земния път, узнава още, че краят става и начало... И както вечният Бог – слънчев денем и разкъсван на части от силите на мрака нощем, умира и отново се ражда, възкръсвайки от смъртта, така и неговият Син, роден от Великата Богиня, идва сред хората, за да им даде познание за тази тайна. Така изначалният Бог, превъплътен в своя Син, просвещава, пречиства и спасява човечеството... Словата на главния жрец бяха съпроводени от приглушените удари на барабаните. От време на време той млъкваше и им даваше време да изпълнят пространството с вибрираща енергия. След края на ритуалното призоваване на боговете и жертвеното кадене край олтара, дойде ред и на новия мист да се прояви. За да се приобщи, той трябваше да отправи своя призив към Богинята. Лъчистоокия вдигна ръце и ясният му глас отекна в стените. Беше се подготвил добре. Не напразно бе провел толкова време в александрийската Библиотека. Химните на Орфей бяха като издълбани в съзнанието му... - ...На тържеството ела под тимпанния ек величава, всепокоряваща, слава тракийска, съпруга на Кронос, дъще небесна, на страсти любителка, животворяща, с радост дойди, умилена от благочестивите чувства и на мистите чистите мисли... – завърши той апела си.* Забележка под линия: * Из орфеевия Химн на Майката на боговете (XXVII). Ктистаите отвърнаха със знаци на одобрение. Тогава жрецът провъзгласи, че на новия мист ще бъде доверен божественият дар, предоставен на хората от самата Богиня, след което той вече ще може да слезе и в подземията на светилището... Ако дотук Лъчистоокия бе донякъде запознат с хода на процедурата, за това, което имаше да става по-нататък, никой не обелваше и дума... Какво ли го очакваше? Върху олтара бяха поставени онези питки, които бе видял в детството си, изобразени върху елинските кратери. Кръгли питки с кръст и четири точки между раменете. Най-сетне щеше да разбули и тази загадка... Той пое в ръце обредния хляб. Изслуша заклинателната формула на мистагога, с която го въвеждаха в следващото изпитание. То му даваше правото да узнае посланието на кръста от хляба на Богинята... Пак отпи от подадения му бокал, после отчупи къшей и полека го сдъвка. Нещо ставаше със зрението и слуха му... Някакви странни фигури, звуци и мисли почнаха да нахлуват в съзнанието му... И отново зазвуча онази странна неравноделна музика. Главният жрец се доближи до огнището и произнесе ритуалните думи, с които се призоваваше Светлината, пратена от Свободния, най-главния бог... Направи няколко бавни движения около него и хвърли вътре стрит каменен прах с чудодейни свойства. Лъчистоокия бе чувал от елините, че имало такъв огън, чиято яркост не можела да се сравни с нищо, но не бе го виждал досега. Изведнъж с пращене лумна силен пламък, осветявайки като през ярък слънчев ден малката зала. С ловко движение мистагогът лисна вътре останалото в бокала вино и се отдалечи, а течността като че ли още по-силно го възпламени. Светлината се блъсна в стените и излетя като птица с огнени криле през отвора на купола, възнасяйки се на невъобразима висота, пръскайки искри и оглушителен пукот наоколо. Бяха му казали, че по огнения стълб, издигащ се над светилището, се гадае и че целият град очаквал с нетърпение това зрелище... Щяха да го поддържат, докато Лъчистоокия преминаваше през следващото изпитание и по вихрения танц на пламъците да предскажат бъдещето. Той не бе обикновен новопосветен, за неговото идване бе имало прорицания, то бе очаквано и подготвяно отдалече... Водачът в церемонията му даде знак да го последва. Отмести камъка от незабележима преди това ниша и го поведе през един друг тунел към помещение, вдълбано сякаш вдън недрата на земята. Жрецът се спря на входа. Произнесе няколко странни думи, кимна му да влезе и затвори след него прохода. Нима отново бе зазидан в пещера?... Лъчистоокия се огледа. Беше полутъмно. Малък светилник разпръскваше мрака само около себе си, а всичко останало се губеше в здрачевина. Полека очите му привикнаха и той успя да различи контурите на някакво широко каменно ложе. Една забулена фигура се вдигна оттам и тръгна към него... ************ Пета глава Тримата седяха под шарената сянка в тихо, закътано кафене в малко вътрешно дворче. Ръчно плетени пердета по прозорците спираха погледа към вътрешните помещения, но стопаните се бяха погрижили на тази малка площ посетителите да се чувстват уютно като у дома си. Под дантеления покрив на асмата бяха сложени няколко прости дървени маси, които в този час на деня бяха празни. Къдравите смоковници покрай зида бяха натежали от плод и ухаеха на сладост и нега. Глинени тумбести саксии, отрупани с мушкато и подредени по края на застлания с плочи двор, допълваха картината и внасяха лъх на стара градска атмосфера отпреди век - век и половина. След посещение на лекарския кабинет, където едната от близначките бе набързо прегледана, а на другата й бе сменена намокрената превръзка на ръката, решиха, че за днес им стигат толкова вълнения. Бяха си поръчали по една огромна мелба с домашно сладко от смокини, специалитет на заведението, и отново коментираха случката. - ...И тогава изведнъж го видях да се приближава... Просто изскочи от нищото! – разказваше вече по-спокойно Мария преживяването си. В първия момент изобщо не бе могла да даде що-годе смислени обяснения. - Добре де, не го ли чу?! – не можеше да повярва сестра й. - Не съм! Повтарям ти, Маги, не знам как стана! Плувах си... Всичко си беше наред, нали вече ви казах! Добре, че успях да се гмурна в последния момент! Но после вълните като ме завъртяха... Не знаех къде е горе, къде е долу... Ужас! Пък и дъхът ми се пресече... А като капак, ми се схвана и кракът! - Ама защо изобщо си тръгнала навътре?! - Нали се бяхме разбрали, Мария – намеси се Александър. – Трябваше да се обадиш, щях да те придружа, щом ти се е плувало. - Вие така хубаво се занимавахте... - И таз добра, Мари! – ахна Магдалена. – Сега ще се чувствам виновна, че с Алекс се бяхме заприказвали! - Не, не! Не исках това да кажа! Просто... - Знаеш, че винаги за всичко съм ти насреща... Как си могла дори да си помислиш такова нещо! - Не, не ме разбра, Маги. Знам това. Просто... Вие така добре изглеждахте отстрани... Нещо си чертаехте, говорехте си... Бяхте заедно, разбираш ли? Почувствах се някак... Домъчня ми за Ники и реших да... Исках като съм сама, да съм сама сред морето! – довърши тя с някаква дълбоко стаена нотка на отчаяние. - Ех... – въздъхна сестра й и я погали по ръката. За да разведри обстановката и да отвлече момичето от тъжните му мисли, Александър извади химикалка и върху една салфетка се зае да чертае схемата на лабиринта и да й обяснява как кръстът с точките се явява негова матрица. Мария веднага живна. - Това ми напомня нещо... Чакайте, сещам се! Елена ми нарисува нещо подобно. – Тя бръкна в плажната чанта, извади портфейла си, а от него едно листче и им го подаде. – Ето! Александър беше по-бърз и превари да го вземе. Магдалена с любопитство надзърна над рамото му. На чертежа се виждаше значително по-усложнена конструкция, но тя я позна. - Лабиринт! – възкликна. – И колко е голям, много по-голям от нашия... - Това е Критският лабиринт, така ми каза Елена. Бях забравила за него... - И ти да носиш през цялото време това със себе си... И да не ни го покажеш! – възкликна Магдалена. – Направо си извор на непрекъснати изненади, Мари... - Ама откъде да се сетя, Маги! Нали търсехме кръст с точки... Не извити и засукани спирали! - Как... – чак се задъха от недоумение Магдалена. - А как Елена пък знае за него? - Една вечер, още в началото, си говорехме за най-древните обитатели на Перперикон – отвърна спокойно и бавно Мария, наблюдавайки Александър, който се бе заел да чертае нещо по салфетките. - Имало находки, които потвърждавали връзки на траките с другите цивилизации от Средиземноморието, и по-специално с Крит, където се провеждали процесии, и шествия, и акробатика с бикове, и са почитали Великата Богиня, може би самата Деметра... Както вече ви казах, на Перперикон били намерени глинени таблички с критски надписи, меч от Троянската война, а също и двойни брадви лабрис. Това са едни свещени ритуални предмети... - Лабрис? – прекъсна я сестра й. - Има ли нещо общо с лабиринта? Звучи ми сходно... - И не е случайно това сходство... Съществува мнение, каза ми Елена, че тези думи са с общ произход. Тогава я попитах какво знае за Крит. И тя ми разказа за двореца в Кносос, за невероятно сложната му планировка, за Тезей и Минотавъра от легендата... Между другото спомена, че подземието, където било затворено чудовището, може би съвсем не е измислица, макар и да не се е намирало в двореца. Защото на острова имало намерени монети с изображение на лабиринт. На някои от тях той бил с четириъгълна форма, на други – с кръгла... Но навсякъде имал по седем коридора. И ми го начерта. - А защо го носиш със себе си? - Не знам, хареса ми веднага, от пръв поглед... Има нещо омагьосващо в него, не намираш ли? - Наистина... – взря се отново в рисунката Магдалена. - И ми се струваше дори, че някак ме пази... Поне до днес... - Ах... Ами ако чувството ти е било вярно? Днес можеше много по-зле да пострадаш!... Направо не ми се мисли какво можеше да стане, Мари! Малко да се бяхме забавили!... Всъщност... Знаеш ли, точно тогава искахме да те извикаме, за да ти покажем лабиринта. - Ето, виждаш ли... Пак ме е опазил!... - вдигна шеговито пръст Мария и двете се разсмяха. Тогава в разговора им се намеси Александър, който бе изразходвал вече почти всички салфетки. - Готово, душици мои златни! – прекъсна ги той, доволен от свършеното. – Ето какво открих. В основата на този лабиринт също стои кръст, при това подсилен с четири допълнителни ъгъла. Значи имаме дванайсет края на отделните линии... Плюс отново четирите точки. Свързваме всичко това с полукръгове от външната страна, като последователно се отместваме с по една стъпка и периодично сменяме посоката на въртене. Ето така, това е най-простият начин да създадеш лабиринт... – показа им той скицата си, като за по-голяма прегледност беше номерирал всички пунктове в реда на свързването им. - Ако искаме да го направим с още повече коридори, просто добавяме между раменете по още един ъгъл. Но точките задължително остават четири. Иначе пътят ще се обърка. - Значи са много важен елемент... – каза замислено Мария, като разглеждаше рисунките на Александър. - Всичко е важно в този символ. Той просто е универсален! И много сложен... Само погледнете колко неща обхваща, при това съчетани в най-хармоничен вид! Да вземем първо матрицата. Имаме кръст, за чието послание вече говорихме, но имаме и върхове на квадрат, означен с точките. Четворката е символ на равновесието в света – четирите посоки, четирите основни елемента огън и вода, въздух и земя... - А квадратът? – попита Магдалена. - Това е земното, материалното, устойчивото. Развихме тази конструкция, като съединихме с части от кръг върховете и точките. Кръгът пък означава небесната сфера, безкрайната Вселена, първоначалното съвършенство. Но тук имаме и седем купола, като седемте известни тогава планети, целият макрокосмос... Изобщо цифрата седем е най-всеобхватната в символично отношение: това е самото съвършенство – лично и всеобщо... Седем се получава, като към четворката, която е плътта, се прибави тройка, а тя означава както божественото, така и душата. И резултатът е синтез на видимото и невидимото, на преходното и духовното. Ето, погледнете каква красота се е получила само от две линии! Не ви казах най-важното, което и на мен в началото ми се бе изплъзнало, но то веднага бие на очи... Дали го забелязвате? – нареди той салфетките пред момичетата. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|