Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Няма нищо, милото ми... Ела тук – прегърна я той. – Било е просто един сън...
- Не, не беше обикновен сън, а от онези, моите... - Защо мислиш така? - Не знам, някак го усещам. Твърде истинско беше всичко... Искаха да ме изгорят, Алекс – изхлипа тя. - Мислеха, че съм вещица... - Няма нищо, успокой се, душко – повтори той, като леко я милваше. – Няма как да стане, нали? Вече никой никого не гори за такива работи... Отпусни се. Доста си напрегната... След всичките ни приказки за богохулство, магьосници и пребиване с камъни... - Но аз не сънувах, че ме линчуват по този начин! Не, беше различно! И... и толкова ярко! Сякаш спомен от предишен живот... Сякаш бях там, бях живяла там... В стара, стара Германия... И хем беше нашият град, дето живеем сега с Мари, хем не съвсем... Бях качена върху една клада насред града, а те искаха да ме изгорят... Инквизиторите... – Магдалена беше на път наистина да се разплаче. – Не можех да дишам, задушавах се... - Хайде, успокой се, милото ми... И на теб ти се събра доста! Не само на сестра ти... Особено след пожара. Какво чудно има, че ти се присънват такива неща... – тихо й говореше той, като нежно я галеше. - Може би си прав, Алекс... Ръката наистина ме наболява, като опърлено пиле се чувствам! Пък и онзи мъж, дето се мъкне след нас!... По едно време ми се струваше, че накъдето и да се обърна, все е той! И че дори в чинията си ще видя противната му физиономия! - Не мисли за него! Нали съм до тебе, не се притеснявай за нищо... - А пък иначе е с хубави черти, но... Пак е противен! Забеляза ли какви особени очи има? Като на змия, която парализира зайче... Брр-р! – потрепери момичето. - Права си. Като хамелеон е, стига да пожелае, на мига става невидим. И доста е тренирал по фитнес залите, вижда се... Не го мисли сега!... С тебе съм... - Колко е часът? Време ли е да ставаме? - Наближава три. Хайде, поспи още малко, таралежчето ми... Магдалена се сгуши в него, вдишвайки аромата на мускулестото му тяло, сгрято от съня. Как обичаше този мирис!... Почувства се пазена и защитена. Сега и занапред. Беше толкова силен, умен и добър... Изпълнена с благодарност, тя целуна рамото, към което се бе прислонила. Плъзна ръка по гърдите му, изтръпвайки както всеки път от възхита колко е гладка и стегната кожата му, как играят под нея мускулите му и колко са мощни раменете му. Неговата ръка слезе надолу, към бедрата й... Отговори му с по-настоятелна целувка, като леко захапа плътта му със зъби. В следващия миг устните им се сляха, а телата им се преплетоха с най-вечната и най-неутолима жажда... Жажда, която я караше до забрава да пие от удоволствието, извиращо от най-съкровените й дълбини, да се разтваря във вълните на тази жива вода и да чувства как самата тя се превръща в извор... Беше подчинена, покорна и подвластна на мъжката сила, на която се бе отдадала изцяло, и едновременно с това бе овластена с невероятната мощ да я държи и направлява. Всяка нейна клетка вибрираше в унисон с неговите желания, на всяко нейно желание той откликваше с порив, който водеше двамата едновременно към онова неземно място, където границите между телата не съществуваха, където всичко бе Едно... Няколко часа по-късно Магдалена се размърда на седалката и отвори очи. Слънцето огряваше пътя пред тях, движението не беше много натоварено и ръцете на Александър лежаха спокойно на волана, но по лицето му се четеше напрежение. Първият й порив бе да го попита станало ли е нещо, докато е дремела, но се въздържа. Обърна се и като видя колко сладко е заспала на задната седалка сестра й, усмихна се и само помилва приятеля си по рамото. - Къде сме? – тихо попита тя, като заничаше в огледалото за задно гледане. - Минахме разклона за Стара Загора. Поспа ли? - Дремнах малко. Ти как си? - Добре. Какво гледаш? - Дали онзи не е след нас. - Няма го, не се безпокой. - Нещо се напрегнат, Алекс? – все пак се реши тя да зададе своя въпрос. – Мислиш, че може да ни изненада някъде по пътя ли? - Малко трудно, ако компания ни прави само той... Николай правилно каза, че не би могъл денонощно да ни върви по петите. Нали също има нужда от сън. Така че, както виждаш, на този наш приятел благополучно му избягахме! – усмихна й се успокоително Александър. - Как можеш да бъдеш толкова сигурен? - Абсолютно сигурен съм в това, което говоря. Непрекъснато гледам кой е зад нас и кой ни изпреварва. Дори да беше с друга кола, пак щях да го засека. - Ами ако са повече колите? Ако все пак има и други? - Едва ли! Но ако все пак сме повлекли опашка, ще ни последва в София, а там вече ще имаме помощ и от Николай. - Ама защо се мъкне зад нас?! – възмутено надигна глас Магдалена, но бързо се усети и отново зашепна, за да не събуди сестра си. - Какво сме направили? С какво сме привлекли вниманието му? Ако го интересуваше самата находка на Мария, би последвал глиненото парче с кръста, а не нас!... Вие с Николай си говорехте нещо, какво ти каза? - Всичко ще се разбере в София, само трябва двете с Мария на своя глава да не предприемате нищо! – уклончиво отвърна той, но като видя колко е наежена, пак й се усмихна и я чукна по носа. - Добре, таралежче, дай да видим с какво разполагаме. Как започна всичко? - С твоя сън! – засмя се насила тя. – Онзи тип не го е харесал! - Може да звучи невероятно, но шегата ти май ще излезе истина... - Не ме карай да настръхвам, моля ти се! И да се чувствам като в роман на Оруел!... Представяш ли си свят, в който да има забранени за сънуване теми? И контролен орган, който да бди за чистотата на сънищата ни? - Питаш какво сме направили... – повтори той въпроса й, а лицето му отново стана съсредоточено. - Почнахме да ровим и да търсим връзки между несвързани неща, ето какво сме направили. И щом сме привлекли нечие внимание, значи нещо сме напипали. Явно сме тръгнали по път, който ще ни изведе някъде, където не ни искат. И където, ако стигнем, ще засегнем нечии интереси. А те обикновено са свързани с пари... - Да ме убиеш, ама не се сещам как можем да попречим на нечий бизнес! Да нямаш предвид оная фирма, дето иска да вади злато в Родопите? Да не сме настъпили нечия опашка? От тия, дето се късат... И дето отровата им е в жилото на опашката... - В тази ситуация шегата ти май не е много на място... – позасмя се Александър. - Имам едно-две предположения, но те са толкова фантастични, че засега искам още малко да ги обмисля. - Ама кого сме настъпили?! Иманяри? Археолози, които са в комбина с тях?... Какво сме открили, Алекс?! Нечисти сделки?... Какви? - Все още е рано да се каже. Нека повторим още веднъж какво ни се случи и какво знаем. Първо – сви той пръст на дясната ръка, като я вдигна нагоре и прихвана здраво волана с другата. - Мария намери плочката с кръста, за който предположихме, че е някакъв код. И ако трябва да сме по-точни, май от това е започнало всичко... Второ. Не е сигурно дали някой умишлено й е попречил да влезе в пещерата, но след случващото се напоследък съм склонен да мисля, че е така. Факт е обаче, че нас не ни спря. Може би объркахме някак плановете му, като отидохме при Мария... И така, стигаме до трето - научихме нещичко за рудника, за Перперикон, бяхме на Исусов връх. Макар и различни, тези места имат връзка помежду си. А Мария, дори да не го съзнава все още, май вижда по-добре от нас тази връзка... Четвърто. Онова момче – Митко, който знаеше някои неща и който обеща да ни помогне с информация, загина... Дали това е свързано със случая, не знаем, но май трябва да прибавим и този факт. После пето - бяхме в созополския музей и видяхме кратерите. И открихме върху тях същия този кръст с четирите точки. Шесто, Мария пак щеше да пострада – завърши той и хвана отново волана с двете ръце, без да вдига поредния пръст. - Откривам закономерност, Алекс... И тя никак не ми харесва... - И на мен. Като че ли всяка наша стъпка в една определена посока е последвана от нещастен случай. - Точно така! Мария вижда нещо върху плочката – и отгоре й пада камък... Разпитваме за Исусов връх – и следва катастрофата на Митко... Намираме кръста върху кратерите – и Мария е връхлетяна от джет... Защо не каза и седмо, Алекс? Не е защото ти свършиха пръстите на ръката, нали? – попита Магдалена, макар да знаеше отговора. – Защо ми го спести седмото, а? Той само й хвърли един кос поглед, а тя продължи все по-възбудено. - А това, че открихме как кръстът се превръща в матрица на лабиринта, това къде го оставяш? Мислиш, че също е стъпка в неправилната посока, но не искаш да го кажеш, защото е просто абсурдно, нали? Абсурдно е да бъдем следени заради един древен символ! - Не исках да те плаша. - Не съм от плашливите. - И аз не съм – обади се тихо глас от задната седалка. - Събудихме ли те, Мария? Извинявай... – каза Александър. – Какво чу? - Достатъчно, за да кажа, че откривам и една друга странна връзка. Може да ви прозвучи откачено, но не ви ли се струва, че някак сме попаднали в свят, където нещата имат таен смисъл, който трябва да разшифроваме? - Какво имаш предвид? – попита сестра й. - Ами вижте само местата, където се озовахме. Бяхме в рудника, в недрата на земята, в нейната утроба, където тя крие своите съкровища... Бяхме на един изумителен връх, където вятърът вееше тъй, както е вял от векове, и носеше различни звуци, песни... А усещането за простор бе невероятно... Всъщност се срещнахме със стихиите земя и въздух. После попаднахме на пожар... - Огнената стихия! – ахна Магдалена. – И силата й да руши и съгражда, но и да бъде клада, като в съня ми... Сещам се какво имаш предвид, Мари. Бяхме и на морето, където пък водната стихия за малко да те отнесе... - Не е ли забележително, как сякаш вървим по един път, където край нас са поставени жалони с указатели, а ние не ги разчитаме... И ако не разчетем следващия, може да бъдем изненадани и неподготвени за ставащото... За поредната ответна реакция на туй, дето вършим... - Звучи доста мистично, но реакция наистина имаше, макар и не като предишните... – отвърна неохотно Александър. - Говориш за нашия преследвач и внезапното му явяване пред нас в целия му блясък, нали? – попита Магдалена. - Японско проследяване... – тихо се обади Мария. – С това няма да се свърши... - Какво? – обърна се към нея сестра й. – Японци ли са намесени?! - Не, не... Николай ми каза, че тъй се нарича. Преследвачът не се крие, а напротив, целта му е да бъде непрекъснато забелязван от преследвания. Прилага се за сплашване и изнервяне на обекта с цел да допусне грешка. И да бъде ударен по-лесно. - Да ти се мъкне един такъв тип по петите си е наистина доста стряскащо... Ама поне да знаехме защо го прави! Николай не ти ли каза? Мария само поклати отрицателно глава, без да отговори. - Това, че не знаем какво искат, е направо влудяващо... – изпъшка Магдалена. – Стихиите май бяха само четири – земя, въздух, огън и вода... Какво следва оттук нататък? - Не, пет са – поправи я сестра й. - Петата според древните е етерът... Това е самият Космос, Вселената като всепроникваща, всеобхващаща и всепораждаща сила. Някои я оприличават с любовта... - Но това е... Хм... Не ми се смейте, моля ви се, но това, което ти каза, Мари, е самият... Бог! Излиза, че наистина по някакъв начин всичко това е свързано с кръста, лабиринта и... Исус? Ха! Но как?! И защо? – попита Магдалена и продължи бавно, дори някак с нежелание. - Значи сега вече трябва да очакваме следващия удар от петата страна... Да се сблъскаме с петата стихия... - Или с нейното въплътено отрицание... – довърши Мария. - Само че този път ще бъдем подготвени - каза Александър и млъкна, стиснал здраво устни. Магдалена познаваше това негово изражение и знаеше, че е по-добре да не го безпокои с въпросите си в такива моменти. Беше направо бесен и тя си помисли, че не би искала да бъде на мястото на този, върху когото щеше да се излее гневът му... Николай щракна със запалката и чак тогава забеляза, че в почти пълния пепелник все още догаря един преполовен фас. Загаси го, ядосвайки се на себе си, на обстоятелствата и на Мария... Беше й дал обещание да не пуши, или поне да намали броя на цигарите, а ето че не можеше да го сдържи, палейки ги една след друга. И вината отчасти беше в самата нея, помисли той и въздъхна, дърпайки още по-силно от дима. Каква способност имаше това момиче да се заплита в най-невероятните каши!... И все пак, ако искаше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че колкото пъти се бе случило това, толкова пъти се бе стигало до разплитането на някое хитроумно, добре прикрито престъпление. Сега обаче просто не проумяваше в какво би могла да се забърка, та по петите й да я следва човек от самата Ватиканска инквизиция!... Защото точно неин приемник бе Конгрегацията за доктрината на вярата, чийто служител се оказа онзи мъж от форда... ...Още същата вечер, когато му показаха снимките, Николай се обади в Бургас. Имаше там за късмет един стар приятел, с когото много добре се разбираха, докато следваха в Академията в Симеоново. Бяха връстници и макар да учеха в различни факултети, свързваше ги общото увлечение по пещерния алпинизъм. Ходеха заедно на тренировъчни лагери, по експедиции, гостуваха си. След завършване на обучението пътищата им се разделиха, но те продължиха да се поддържат и да си оказват от време на време по някоя услуга. Кирил веднага прие присърце молбата му. Като офицер от НСС* той имаше чудесната възможност да има достъп до сведения, които Николай едва ли щеше да получи бързо по каналния ред. Случаят бе такъв, че без доклад до началството и съответните разпоредби до тамошното управление на полицията нямаше да се мине. Спазването на правилата означаваше загубено време. И изтичане на информация... Забележка под линия: *Национална служба „Сигурност”. Двамата както винаги се разбраха бързо и съставиха план на действията си. Николай му прати по електронната поща снимките, които бе направил Александър, и пое ангажимента чрез приятелите си да удържи за известно време преследвача им далеч от хотела, в който оня бе отседнал. С тях пък се уговори в колко часа да излязат и какъв маршрут да следват през деня, разработиха и някои изрази, чрез които да си дават знак, че всичко е наред или че има някаква промяна. Кирил бе точен. Още рано сутринта успя да заснеме на мобилния си телефон натрапника, докато той причакваше мъжа и близначките в едно отсрещно кафене. И след като онзи се помъкна след тримата, нахлу в хотела, където беше отседнал, и стресна доста управителя с картата си, но получи от него необходимото съдействие. Показа направената снимка и човекът му даде всички регистрационни данни на мъжа, чиято физиономия разпозна доста бързо, след което му отвори и стаята. Кирил разполагаше с необходимото време, за да я прегледа на спокойствие - както бяха инструктирани от Николай, близките му се размотаваха в другия край на Созопол, следвани плътно от сянката на неизвестния. Това, което откри вътре, не му хареса. Багажът беше малко и толкова съзнателно безличен, че не даваше никакви сведения за собственика си. Мъжът бе близо четиридесет годишен, с немски паспорт, и изрично бе настоял да получи апартамент с вграден сейф. С треперещи ръце управителят го отключи и остави Кирил да прегледа съдържанието му. Вътре имаше лаптоп и прилична сума в евро, левове и долари. С помощта на декодера, който предвидливо бе взел със себе си, той успя да разбие паролата, влезе във файловете на непознатия и ги източи на флашката. След което бе учуден още повече от малкото информация в тях. Сякаш този тип, който умишлено не оставяше следи, нямаше и индивидуалност. Защото както паспортът му се оказа фалшив, така и в компютъра нямаше никакви що-годе разобличаващи го данни. И все пак търсенето се увенча с успех, защото в хронологията на скайпа бе отбелязано повтарящо се име с италианско звучене. Сред оставената в сейфа валута имаше доста евроцентове - явно не е искал да му тежат по джобовете, а сред тях преобладаваха монети с италиански реверс*. Кирил се хвана за тази нишка. Забележка под линия: *Обратната страна на европейските монети носи характерни за всяка страна символи. Без да възлага много големи надежди, бе пратил запитване до италианските си колеги, като им бе предоставил всички налични сведения, до които се бе добрал, включително и негови снимки. Бе получил от тях съответната информация, и току-що бе сервирал на Николай тази невероятна новина – лицето Гюнтер Канделани работеше не какво да е и не къде да е, а точно там, където се бе притаило едно от най-добрите и потайни разузнавания в света, маскирано като религиозна институция... - Това е разузнаване с хилядолетна традиция – бе му казал Кирил. - Корените му са в далечната 1184 година, когато е била създадена Инквизицията с приемане на папския декрет за борба с еретиците. Първоначално функциите й се изчерпвали с преследване на катарите, но впоследствие дейността й се разширила толкова, че да застраши всяко волнодумство. Не е нужно да ти припомням примери от историята, нали? Знаеш за Жана д'Арк, Галилей, Джордано Бруно, огромните списъци със забранени книги, съставяни чак до 1966 година, хилядите безименни жертви, измъчвани и горени на клади... И едва с настъпването на Реформацията върху прерогативите на Инквизицията се налагат някакви ограничения, като се откъсват огромни парчета живо месо от територията, подвластна на Рим. Католическата Църква губи част от вярващите, но всъщност много по-трудна за възприемане е свързаната с това загуба на богатства и власт... Естествено, на тази ситуация трябва да се реагира със съответните мерки за запазване на завладените позиции... Оттогава тя е принудена да се съобразява с нарастващото влияние на другите църкви, с промените в мисленето на хората и дори с настроенията сред собствените си служители. Така че и тази част от дейността й не престава, нито става излишна, дори напротив... И макар да е безкрайно консервативна, за да бъде в крак с времето, през 1965 година прекръства Конгрегацията за Светата инквизиция на еретическата грешка в Конгрегация за доктрината на вярата. И все така продължава да разследва случаи на ерес. - В наше време?! – бе се зачудил Николай. - Че то половината свят е от атеисти! - Да, но огромна част от другата се състои от католици, около един милиард са! А за правата вяра на техните пастири все някой трябва да се грижи, нали? Особено в нашето време на безверие. Затова и днес продължават да се издават присъди за случаи на измяна, да се налагат дисциплинарни наказания на свещенослужители, да се отлъчват от Църквата грешници... Е, не горят никого на клада както по-рано, но психическият тормоз може да съсипе и унищожи не една съдба. Има достатъчно примери в това отношение... - И какво търсят у нас? Ние сме православни като вероизповедание, да не говорим пък, че поначало българите сме си атеисти! А пък и момичетата, заедно с Александър - те пък въобще не са вярващи... Какво общо могат да имат пък те с Инквизицията?! Прощавай, онази Конгрегация... - Чудиш се какво е привлякло интереса им към Мария и Магдалена, ли? Не знам, приятелю. Засега мога само да си направя някоя шега с имената, но не мисля, че ще ти хареса... - Изобщо нищо не ми харесва! Помниш професора ни по философия, нали? Обичаше да ни напомня, че с каквото и да се занимаваме, с каквито и престъпни или отвлечени идеи да се сблъскваме, не трябва да забравяме, че винаги на дъното стои нечий интерес. - Така е. И това най-често са нечии големи пари... От моя страна можеш да разчиташ на пълно съдействие, ще те информирам веднага, щом науча нещо в тази връзка. Но и ти ги поразпитай тия твои приятели къде може да са сгазили лука... За да ти е по-ясно срещу какво сте се изправили, ще ти разкажа накратко някои неща за структурата на тази организация... И Кирил бе запознал Николай с информация, която го хвърли в още по-голямо недоумение. Наученото за тази институция го подтикна към някои мисли, но до изводи така и не успя да стигне. Трябваше да систематизира въпросите си към близначките и към Александър, а продължаваше да не вижда връзката. Очаквайки с нетърпение пристигането на Мария, той извади поредната цигара и набра номера й... Спряха да хапнат в крайпътно заведение и докато чакаха поръчката, се обади Николай. Мария веднага грейна, а и новината, с която той започна, беше относително добра и тя побърза да я съобщи на другите. Преследвачът им бе останал до сутринта в Созопол, след което бе потеглил в неизвестна посока, най-вероятно също към София, но преднината им бе значителна. С това хубавото се изчерпваше. Изслуша краткото му, но шокиращо разяснение за техния неканен спътник и като затвори телефона, се взря ококорена и бездумна в двамата, само местейки поглед от единия към другия. - Какво? – подкани я Магдалена, а радостното оживление се смъкна от лицето й. – Какво ти каза Николай? Казвай де, Мари! Защо мълчиш? - От нас се интересува Инквизицията... – прошепна Мария. - Ха... ах! – извика сестра й и се задави от изненада. Разкашля се така силно, че чак й излязоха сълзи. Александър спокойно се пресегна и я потупа по гърба. - Май не случайно сънувах онази клада... Не си много учуден, а, Алекс? – попита момичето, след като си възстанови дишането. - Нали ти казах, че имам някои предположения, Маги... Надявах се да бъркам, защото ми изглеждаха доста фантастични, но истината понякога е още по-невероятна. - Заради... – започна Магдалена, но спря, като видя сервитьора, който им носеше поръчаните палачинки. Изчака го да се отдалечи на достатъчно разстояние, огледа се и като видя, че наблизо нямаше чужди уши, продължи, но за всеки случай се наведе и сниши глас. Заведението бе почти празно, само някаква скромна женица с невзрачна външност седеше през няколко маси, съсредоточена в закуската си. – Заради Исус?! Значи все пак всичко това наистина е заради интереса ни към Исус? Но онези времена отдавна са минали! Църквата отдавна не може да определя мислите на хората, нали така? Сега всеки пише и говори свободно... И защо, по дяволите, шепна?! – ядоса се тя на себе си. - Ами да, Алекс! – подкрепи я Мария, която също вече се бе окопитила от изненадата. – Тонове книги и филми има, които потъпкват догмата... И какво от това? Някой да ги преследва? Някой да ги отлъчва или да анатемосва тези хора? Най-много някоя критика по медиите да си спечелят... - Ами да, Алекс! - като ехо повтори възгласа на сестра си Магдалена. - А нас дори не могат да ни отлъчат, тъй като не сме вярващи в онзи, техния смисъл! И освен това, мислех, че отдавна вече не съществува Инквизиция... – обърна се тя някак безпомощно към Мария. - Е, сега се наричала по друг начин – поясни сестра й. – Някаква Конгрегация... Но функциите й били горе-долу същите, така разбрах. Само методите вече са по-различни. В крак с времето... Нали на латински inquisitio означава всъщност търсене на улики, а inquisitor значи и шпионин! - Да не би все пак да е заради лабиринта? По-точно матрицата на лабиринта... Оня кръст с точките! Не ми се вярваше, но май е точно така... Нали с това започна всичко! С плочката на Мария... - Е, и какво, Маги? На теб все ти се иска така да извъртиш нещата, че да докажеш... – не довърши Мария, ахна и пребледня. – Наистина е бил тук... – прошепна тя. – И е научил неща, които са толкова еретични, че... И те го знаят, и не искат да се разбере... Чак сега осъзнах какво може да последва, ако се свърже този кръст с Исус... - Точно така, мили мои момичета. Статуквото не трябва да се променя. С цената на всичко. Църквата го е пазила векове наред и нищо не е в състояние да я накара да отстъпи от завладените позиции. Защото иначе това означава огромни загуби. Загуба на власт, на влияние, на величие... И не на последно място – на огромни пари. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|