Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Мария влетя през паянтовата порта в дворчето, обрасло с акации, и се устреми към входа на олющената стара къща. Какво щастие, че още си стоеше на мястото! При това строителство наоколо... Дано да има някой вътре да й отвори!...
Тя натисна трескаво звънеца, използвайки предишния код и молейки се горещо да я разпознаят. Едва сега свари да се озърне. Пътеката зад нея бе празна, но през металната ограда съзря онази карирана риза. Приближаваше се. Сърцето й прескочи два пъти и с трясък се изтърколи към краката й... - Кой е? – дочу глас от домофона. - Аз, Магала... – отвърна Мария, изричайки името, което бе приела при своето посвещаване. – Помощ... Имам нужда от помощ... Ключалката забръмча, тя блъсна вратата, с един скок се озова вътре и със сила я затръшна. Забеляза, че преследвачът й се бе спрял току зад колоната, криейки лицето си. Така и не успя да го разгледа, единствената й мисъл бе, че вече е спасена. Макар и да изглеждаше отвън занемарена, Къщата бе най-сигурното място... Отпусна се изнемощяла на първото стъпало. Горе хлопна врата и към нея забързаха леки стъпки. - Дамира... Ах, Дамира!... – възкликна Мария при вида на високата стройна жена, все още не вярваща, че всичко това й се случва наяве. Понечи да се надигне, но не можа. Беше напълно изчерпана. Едва сега усети как страхът избуява вътре в нея като отровен бурен и свива на възел вътрешностите й, сковава жилите на краката й, замъглява погледа й. Чак я втресе. Жената, наречена Дамира, приседна до нея. Без излишни въпроси тя хвана треперещите й ръце и се взря в очите й. Мария видя познатия блясък, онова особено съчетание от спокойствие и вътрешна увереност, които отличаваха членовете на Братството. Основен закон за тях бе използването на Силата само за добро. Един друг се подкрепяха и защитаваха, а клетвата ги задължаваше да не издават пред непосветени вещината си, но да не отказват помощ с тайните си умения на човек, признал се за брат или сестра в Занаята, както наричаха магическото си изкуство. Сякаш времето се бе върнало назад... И нямаше нужда от думи... Мария въздъхна и се потопи в струящата към нея светлина... ************ Седмо явление И след като направи много чудеса, изцеления и знамения, Йешуа с прискърбие видя, че навсякъде го приемаха повече като странстващ магьосник, а в родния град дори бе станал за присмех... И макар да вървяха на тълпи подире му, хората не се вслушваха в думите, които изричаше, а чакаха от него някое още по-чудодейно явление. - Зъл и прелюбодеен народ... – въздъхна той, склонил глава. – Искат личби и знамения от небето, а не разбират, че като им казвам да се пазят от кваса на фарисеите и садукеите, не им говоря за хляба... Маловери! Мария Магдалина приклекна в краката му и сърцето й се сви, като видя колко са напукани и издрани от ходене. Помилва ги леко с пръсти, едва сдържайки сълзите си. Имаше изморен вид, беше отслабнал... Три години бе обикалял из Галилея и околностите й, а вече и времето му наближаваше... Идеше онзи Песах, за който й бе говорил, а тя още не знаеше какво точно има да се случи. Лошо предчувствие я караше да изтръпва всеки път, като се присетеше... При тези свои пътувания той рядко я взимаше със себе си. След като напусна дома си в Тир и го последва по пътя му, Мариам се установи във Витания, където брат й заради търговските си занятия имаше къща. Двамата бяха станали приятели, след като Лазар също бе запленен от учението му. Бе се преместил за постоянно в Юдея, а заедно с него бе дошла и жена му Марта. Йешуа се отбиваше от време на време при тях, за да ги навести и да си почине. И когато идваше, разказваше й някои неща, само на нея – неговата Кула-пазителка, неговата Мария Магдалина... А тя обичаше да присяда в краката му и така да го слуша, потопена в светлината на очите му, която сякаш я обливаше цялата като животворна вода. - Хората говорят, че си един от пророците, Йешуа – опита се да го разведри, виждайки тъмната сянка, легнала на челото му. – Някои казват, че си Илия или Еремия, или дори възкръсналият Йоан Кръстител... А твоите ученици? Като какви са твоите ученици? - Те са като деца, Мария... Като малки деца, поставени в поле, което не е тяхно. И когато стопаните дойдат и им заповядат: „Дайте си ни обратно полето!”, те ще са като голи пред тях. Ще си съблекат дрехите, за да им ги подадат, и полето заедно с тях да подадат. Защото както душата ни е облечена в плът, тъй и нашата плът е като тия дрехи, а в дома Господен не може да влезе никой, който е нечист... - Още ли не знаят кой си и що си намислил, Йешуа? – попита тя. - Петър наскоро попита дали не съм аз този, когото всички отколе са очаквали, Месията. Нарече ме Помазаник, Син на живия Бог. И какъвто е буен, побърза да го каже и на другите... Но още е рано, моето служение тук, на земята, не е свършило. И поради туй им заръчах никому нищо да не говорят. А пък за онова, що има да става, вече ги известих. Трябва да бъдат готови що има да видят на тазгодишния Песах. И всеки сам да реши за себе си дали иска да дойде с мен в Йерусалим. Защото някой може и да се отрече от мен... - Ах, Йешуа!... – възкликна Мария Магдалина. – Пак ме плашиш... Какво ще стане? - Казах ти още в началото, Мария. Който ми вярва, нека се отрече от себе си, нека вдигне високо кръста и тъй да ме следва. И да помни, че може много да пострада, живота си дори да загуби, ала ще е познал истината и тя ще го спаси... Защото каква е ползата за човек, ако е спечелил целия свят, а е погубил душата си? - А с теб какво ще стане? С теб, Йешуа?! - Ще бъда предаден на стареите и... убит – тихо промълви той. - Ах... – разплака се тя. – Друго ми беше казал, възлюблени мой...... Нямаш ли милост към мен, Йешуа... Няма ли Бог милост към теб... - Не, Мария! Не говори така... Не ме изкушавай и ти като Сатаната... – хвана я той за ръцете и внимателно я повдигна, за да я настани до себе си на пейката. Обърна я цялата към себе си. Погали я по страните, като я придържеше нежно за брадичката. Гледаше я тъй, сякаш искаше като вода да изпие любимите черти. - Недей мисли за човешките неща, а за Божиите... За Светлината, която съм дошъл да дам на хората... Която ти пое в себе си, ти, моя възлюблена, моя Пазителка... - Ах... – въздъхна тя, а сълзите продължаваха да се леят от очите й. – И... щом е тъй... Е, добре... Съгласна съм да... Да! – тръсна тя решително глава и го погледна с отчаяна надежда. - Ще дойда с теб на планината Тавор! Ще направя онова, което искаше, Йешуа... Учениците ти тогава ще повярват, нали? И няма да е нужно да погиваш!... - Недей така, не слагай още сол в раната, Мария... – забърса той с длан бистрите ручейчета от страните й, доближи лице до нейното и леко я целуна. – Макар и кръвта да е също солена, боли... Научих те на толкова много неща, Мария. И бъди благословена за това, що каза сега... Ако ли помислиш, сама би се сетила, че трябва да пострадам! За да видят и със сърцата си, че аз съм Месията, и че туй, дето го говоря, е истинно! Заради тях аз освещавам себе си, за да бъдат и те осветени чрез истината... - Ах... Но кой ще бъде този, който ще те предаде? Кой ще вземе на душата си този грях, Йешуа? Кой?!... Не искай и това от мен! - Не, не, прекрасна моя, не мога да ти причиня това... Макар че... Само най-преданият може да го извърши, права си да мислиш тъй... Но нито Петър е готов, нито Яков, нито някой друг. Само Иуда. Само той има силата, и вярата, и любовта... Щото никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите. А Иуда знае вече и какво го очаква... - Не само той е готов да изгуби живота си заради теб, Йешуа... Да можех да дам моя, но ти да не... – не довърши тя. - Знам, Мария, знам, любезна моя... – помилва я отново мъжът, замълча малко, после тихо и някак насила продължи. - Ще имам голяма нужда и от теб, от помощта ти... Защото не само ще бъда отхвърлен от главните свещеници и книжниците. Ще бъда убит, но на третия ден ще трябва да бъда възкресен... За да стане тъй, както е казал Осия. И тялото ми да не види тление, и в гроба да не сляза - за да стане тъй, както е казано*... И ти ще ми помогнеш в това. Забележка под линия: *Ос.6:2, Пс.15:10, Пс.29:4 - Но как ще... Нима само привидно ще те... – възкликна младата жена, без да смее да произнесе страшната дума, и слаба надежда се зароди в нея. - Не, не питай, Мария, не ме разпитвай сега... – тихо отвърна Йешуа, а тя разбра всичко, и разбра още, че път назад няма. Нали и възкресението в Гадитанския храм не бе истинско... Сякаш слънчевата светлина помръкна и тъмнината се спусна над света, и го прихлупи с тежестта си... - Още не му е времето, Мария, да узнаеш точно какво ще стане... Само вярвай в мен, и в Господа. Той ни наранява, но и ни изцелява. Поразява ни, но и превръзва раните ни. Затова ти казвам - трябва да имаш вяра. А още искам да ти кажа: помни смоковницата. Ако има само листа, а няма плод, тя ще бъде прокълната да изсъхне... - Ами ако не е време за смокини? – помъчи се тя да се усмихне, за да не го разочарова. Толкова разчиташе на нея... - Ти знаеш, Мария, това дърво подава понапред плода си, после листата. Едното не става без другото, не е редно... Иначе до века няма да има рожба. Тъй е и с вярата. Помни това, на което те научих, помни за синапеното зрънце, възлюблена моя... И тогава в молитва каквото поискаш, стига да имаш вяра колкото синапеното зрънце, молбата ти ще се сбъдне. Ала внимавай какво си пожелаваш и ако имаш нещо против някого, прощавай му, за да ти бъде простено и на тебе. Защото две неща са нужни на този свят – любов и прошка... Мария Магдалина избърса сълзите си. Гласът на Йешуа се вливаше като балсам в нея, а очите му я заливаха с онази негова лъчезарна светлина, която я караше да се чувства значима и вечна. Огромната, непосилна като канара тревога започна да се свива и да се превръща в макар и тежка, но все пак вместима вътре в гърдите й буца, в камък, с който щеше да живее от сега нататък... Осем дни по-късно една малка група от четирима души се изкачваше бавно по склона на планината Тавор. Правилната й куполообразна грамада като гигантска шатра се издигаше вдясно от пътя, водещ от родния му град към Галилейското езеро, и още от прастари времена заради впечатляващата си форма бе предпочитано място за поклонение. И място за назидание, тъй като от езическия храм на върха сега бяха останали само няколко колони и няколко нащърбени зида. Руините блестяха призрачно на лунната светлина, загатвайки за минало величие, тайнствени церемонии и отдавна забравени ритуали за омилостивяване на боговете... - Каза, че ще те видим, Наставниче. Кога ще ни се откриеш в цялата си слава, та да повярваме в тебе? – попита Петър. Бяха изкачили върха и бяха пристигнали там, където учителят Йешуа Ханоцери бе обещал на двама от учениците си да ги посвети в най-съкровената тайна на своето учение. От дванайсетте бе взел със себе си само Симон Петър и Яков Заведеев. И ето – те вече бяха напалили огъня, бяха се разположили край него, бяха обърнали взор към своя Учител, доволни, че са избрани, и целите в очакване - но защо ли той все още се бавеше? Вместо това се бе навел и чертаеше с една пръчка нещо по земята... Появи се кръст, после четири точки, после някакви странно извити линии... При обиколките му из страната се събираха най-различни хора от най-различни места и дори елините го слушаха в захлас, а те, като езичници, бяха привикнали на какви ли не богове и мистерии... Сред всички тях той бе известен най-вече с името Христос, както се превеждаше на езика им Месия, сиреч Помазаник, и дори името му Йешуа, което значеше Спасител, изговаряха като Иисус. Но за учениците си той продължаваше да бъде преди всичко техният равви, техният учител и наставник. Те го следваха от самото начало на неговото служение и попиваха всяка негова дума, като чакаха кой с по-голямо нетърпение, кой по-сдържано, да бъдат най-сетне посветени в онази сакрална сърцевина на учението му, за която ги подготвяше. Защото само на народа говореше с притчи, а тях постепенно въвеждаше в дълбините на Словото си, като им бе обещал и нещо повече, някакво тайнство, за което трябваше да узреят... Ето и сега, Яков смирено чакаше да се състои обещаното, докато Петър с огромно неудоволствие хвърляше кoси погледи към Мария Магдалина, която кой знае защо се бе присъединила към групата им*. Че и някакво дайре носеше!... Дали причината за бавенето на Учителя не беше в нея?... Забележка под линия: * В този епизод са използвани текстове от Евангелие от Филип, Евангелие от Тома и някои гностически поеми. - Когато отхвърлите срама си, и свалите дрехите си, поставите ги на земята, и ги стъпчете с крака като децата. Когато нямате страх, тогава ще ме видите! – отвърна Учителят. – Когато стъпчете одеждите на срама и двете станат едно, а мъжът с жената не са вече нито мъж, нито жена... И двамата едно като станат, ще могат да направят съюз такъв, че на планината да кажат да се премести, и тя ще се премести. Защото царството е вътре във вас. И като встъпите в него, ще познаете всичко: какви сме били и какви сме станали, къде сме били и накъде сме се запътили, от какво сме се избавили, какво е раждането и какво – прераждането. Какво е покоят и какво – движението. Тогава ще познаете сами себе си, а като познаете себе си, ще видите и Сина на живия Бог. А като го видите, ще станете като него, чеда на живия Отец... Но ако се не познаете, в нищета ще пребивавате и сами нищета ще бъдете! Ето, говоря ви думи, които често сте желали да чуете, а нямате друг, когото да слушате. Защото книжниците и фарисеите получиха ключовете на разбирането, и ги скриха. Те не влязоха, нито позволиха на желаещите да влязат. И ето, сега ще ви дам каквото око не е виждало, каквото ухо не е чувало, каквото ръка не е докосвала, нито в някое човешко сърце е покълвало. - За нашия край ли ще ни кажеш, Наставниче? – отново не изтрая Петър. - А нима сте открили началото, та търсите края? – погледна го укорително Учителят. - Там, дето е началото, там ще бъде и краят. И честит ще бъде онзи, който стои пред началото, който е бил, преди да бъде: той ще узнае края и смърт не ще вкуси – каза той и като взе отново пръчката в ръка, бучна в четирите точки, после проследи пътя в извивките на онази фигура, която беше начертал. – Ето ви покой, а ето ви и движение... Защото още в началото, в деня, когато сте били едно, и сте били в покой, две сте станали – и сякаш да подсили думите си, повтори линиите на кръста в сърцевината на начертаното. - И оттогава все две сте, и все в движение. Ето, питам ви: какво ще сторите, та да станете отново едно? - Ти ни кажи... – започна ученикът, но се спря и посочи с ръка жената. - Нека Мария Магдалина ни напусне, жените са незначими за живота! Тогава ще ни кажеш как да стане това, нали, Наставниче? - Ах... – прошепна едва чуто тя – този човек ме плаши... Май мрази целия женски род... - Научи ни, Учителю! – тихо каза Яков, хвърляйки предупредителен поглед към Петър, който искаше да добави още нещо, но като видя неодобрението на другаря си, замълча навъсен. Учителят Йешуа Ханоцери вдигна длан и сякаш светкавица излезе от очите му. - Ето, казвам ви: има плът, и душа, и дух. Но злочесто е тялото, което зависи от тяло, и злочеста е душата, която зависи от тях двете. Горко на плът, зависима от духа, и горко на дух, зависим от плътта. Защото ако плътта е дошла заради духа, това е мистерия. Но ако духът е дошъл заради тялото, това е удивително чудо. Как такова богатство е направило своя дом в такава бедност? – огледа той своите ученици и погледът му се спря върху Мария Магдалина, усмихна й се окуражително, а от очите му бликна светлина, сякаш искаше да каже, че нея по-скоро би сравнил с вълшебен палат, и продължи. - А ако ви питат откъде идете в този дом, отговорете: ние идваме от Светлината, от там, където Светлината се е самосътворила. Ако ви попитат кои сте, отговорете: ние сме Нейни синове, избрани сме от живия Отец. Ако ли пък ви попитат за знака на вашия Отец, който е във вас самите, отговорете: движението и покоят. - А кога ще почне покоят на смъртта? И новото Царство, Наставниче? - Убежището, което очаквате, е тук, във вас и край вас. Ала пак ви казвам: онзи, който знае всичко, но не познава себе си, е пропуснал всичко, навсякъде е в нужда. Но този, който търси, ще го намери. И който почука, ще му се отвори. Защото блажени са гладните и жадните, а който жадува – ще се насити. С тези думи той наля вино в един бокал, подаде го първо на единия, после на другия, и продължи: - И като се наситиш, ако изявиш онова, що се крие вътре в теб, Петре, и вътре в теб, Якове, то ще те спаси от теб самия. Но не изявиш ли онова, що се крие в теб, неявеното ще те убие. Убежището, което очаквате, е тук, макар да го не виждате - повтори той вече по-благо и им се усмихна. - Който има очи да гледа, нека го види, и който има уши да слуша, нека чуе... И като лисна върху огъня от виното и хвърли вътре благоуханни смоли, учителят Йешуа Ханоцери се изправи. Пламъкът изригна нагоре като огнена птица. Той подаде ръка на Мария Магдалина да стане, а учениците си помоли да се поотдалечат и да гледат отстрани. - Казах ви, че ще пострадам много, за да се сбъдне писаното. Но преди да ми дойде времето и да им се предам, нека заедно изпеем химн на Отца и така да посрещнем онова, което ни предстои. Пийте виното, защото аз съм истинската лоза, и повтаряйте след мен припева*. Забележка под линия: *Следващият мистичен напев се пее от Иисус в Деянията на Йоан, апокрифен гностически текст. И докато тя леко отмерваше ритъма с дайрето си, той напевно занарежда, пристъпвайки с танцови стъпки в кръг, приближавайки се и отдалечавайки се от огъня. - Танцьорът принадлежи на Всемира... – започна той в началото. - Амин – каза Мария Магдалина, а Петър и Яков, като се спогледаха, също казаха „амин”. - Този, който не танцува, не знае, що му се случва. - Амин – вече по-уверено повториха мъжете. - Ако сега ме последваш в моя танц, ще видиш себе си в мен самия, който ви говоря всичко това. - Амин. - Ти, който танцуваш, размисли над делата ми, защото тези страсти, които аз сега ще изпитам, са и твоите страсти. - Амин. - И ти никога нямаше да разбереш от какво си страдал, ако не бях аз, Словото, изпратен ви от Отца. - Амин. - Научи се да страдаш и така ще се избавиш от страданието. - Амин. - Ти, който си познал страданието, само така ще познаеш, че както аз съм в Отца си, така и вие сте в мен, и аз съм във вас. Пътят, който бе следвал в своя танц, беше уголемено подобие на онзи същия път, който бе проследил в извивките на начертаната фигура – започвайки с една голяма обиколка около огъня, бе направил пълен кръг, бе се обърнал и в обратната посока бе свил кръга. Така бе направил още няколко пъти, докато не се спря пред пламъците. Тогава даде знак на Мария Магдалина, която стоеше там, откъдето бе започнал танцът си. Тя отметна булото си, разпусна косите си и свали обувките си. Тръгна боса и само по една бяла риза по същия път към него, като си припяваше думи, от които Петър започна да се мръщи като от зъбобол: - Аз съм първа и последна. Аз съм почитана и хулена. Аз съм Блудница и Светица. Аз съм Съпруга и Дева... Аз съм Знание и Незнание, безсрамие и срам, сила и страх... Утробата съм, що придава форма на Всемира. Дъщеря съм на Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината, прониква във всяка твар и присъства незримо в целия Всемир. Аз съм това, което възприема и узнава, аз съм и гласът, чрез който звучи мисълта. Безбожница съм, но и тази, чийто Бог е велик. Аз съм непроницаемото мълчание. Аз съм изреченото Мое Име.* Забележка под линия: *Из гностическите поеми Гръмотевицата на Съвършения Ум и Трилика Промисъл. Двамата застанаха под лунната светлина един срещу друг, гледайки се в очите. - Ето, хубава си, любезна моя, ето, хубава си... – помилва я Йешуа по страните. - Очите ти са като на гълъбите, гласът ти е сладък и лицето ти е прекрасно. - Ето, хубав си, любезни мой, да, хубав си... – отвърна Мария Магдалина, като също го погали. - Устните ти са като сладки кремове, като бряг с благовонни билки са бузите ти... - О, гълъбице моя, по смоковницата зреят първите смокини, и лозята цъфтят, и издават благоухание... И твоите масла са благоуханни, и името ти е ароматно като изляно масло. Целуни ме с целувките на устата си, защото любовта ти е по-желателна от виното, и мед и мляко има под езика ти! Градински извор си ти, кладенец с текуща вода и поточета от благоуханен ливан... - Ядох медената си пита с меда си, и пих виното си с млякото си – изобилно пий, възлюблени! - Колко си хубава и колко приятна, о възлюблена, в очарованията си! Главата ти се пълни с роса, и косите ти са нощни капки, и от ръцете ти капе чиста смирна... Коремът ти е като обла чаша, в която ароматното вино не свършва, утробата ти – житен купен, ограден с кремове... - Колко си хубав и колко приятен, о възлюблени мой... Като изваяние от слонова кост е коремът ти, обсипан със сапфири, като мраморни стълбове са краката ти... И целият ти изглед е величествен като кедър... Бързай като млад елен към мене! Мандрагорите вече благоухаят, и в градината ми има всякакви изрядни плодове, нови и стари, които съм спазила за теб, мой мили! - Тази твоя снага прилича на палма, и съсците ти на гроздове, и благовонието на дъха ти – като мирис на ябълки, и устата ти – като най-хубаво вино... - То тече право към другаря ми и се поглъща гладко за възлюбления ми. Аз принадлежа на моя възлюблен, и неговото желание е към мене... И постелка ще ни е зеленината... И като изрече това, Мария Магдалина се отпусна на тревата. Беше замаяна от уханието на билките, от музиката и танца, а най-вече от искрите, излизащи от очите на Йешуа... Беше по-лесно, отколкото си мислеше. Почти бе забравила, че два чифта очи ще ги следят в това тяхно пътуване към Бога и неговото Царство... И все пак малко преди да падне изцяло пелената от ярка светлина, успя да зърне внимателния поглед на Яков и захлупения на земята Петър, който се бе прикрил с ръце, за да не гледа. Май очите щяха да бъдат по-малко... ...И когато цяла вечност по-късно тя надзърна иззад колоната, където се бе оттеглила, за да остави Йешуа насаме с учениците му, видя ги да коленичат пред него. А той стоеше като бог, и лицето му бе бляскаво, и от очите му струяха лъчи, а дрехите му се вееха от нощния ветрец с белизната на най-белоснежни криле... Сякаш самата Светлина бе слязла от Всемира и се изливаше от него като от слънце. - Наставниче... – промълви развълнувано Петър, - добре е да сме тука. И нека направим три шатри... Аз ще ги направя! По една за всеки... Мария Магдалина се усмихна на предложението. Май не е бил през цялото време захлупен по очи на земята... Но дали съзнаваше какво всъщност казва? Както му бе присъщо, този от учениците бързо се палеше... И макар да стигаше до крайности, бе видно, че именно заради този негов огън бе го харесал Йешуа... Но ето, че докато Петър още говореше, облак засени Луната. Изневиделица се появи бяла мъгла и обви върха на планината. Дочу се отнейде гръм толкова силен, че двамата мъже се стреснаха. Те паднаха ничком пред Учителя, и като лежаха по очи, молеха се. Петър си посипваше косите с пепел от огнището и дори се мъчеше да си ги оскубе, показвайки най-искреното си пред Бога разкаяние за последните свои думи. Дали не бе прибързал? Дали не бяха Го разгневили с тези срамотии?... - Станете, не бойте се – каза им Йешуа и като се наведе към тях, подаде им двете си ръце. - Какво беше това, Учителю? Ангел ли ти проговори? – осмели се да надигне глава Яков. - Не за мен беше тоя глас, а за вас – позасмя се той. – Каза ви мен да слушате, а не Мойсей и Илия. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|