Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| От нея можеше да се очаква всичко. Магдалена беше убедена, че тя знаела как се прави черна магия, Мария твърдеше същото, като добавяше, че била доста сведуща в призоваването на онази тяхна Сила... Николай обаче не вярваше в магии. В този живот събитията се подчиняваха на причинно-следствените връзки и ако някое изглеждаше нелогично и необяснимо, значи просто не бе открита съответната връзка. А в основата на всяко действие пък стоеше винаги нечий мотив. Затова той категорично отхвърляше предположенията на момичетата, че Габриела можела да твори зло по друг начин, освен познатия, с който той самият в практиката си се сблъскваше всеки ден.
Запали цигара, извади лист хартия и се зае с анализ на ситуацията. В начертаната схема нагледно се виждаха отношенията между отделните лица, предизвиканите събития и евентуалните им мотиви. Когато работеше, Николай не разчиташе само на богатия си професионален опит, но и на интуицията. И сега нещо го накара да включи сред реалните лица имена на персонажи, чието място никак, ама никак не беше там. Но тъй или иначе, в разигралата се история те фигурираха ако не чрез лични действия, то поне чрез присъствието си в мотивите на другите... Поне Мария всяка вечер не говореше за друго, а за хора, които ако бяха наистина живели, то това бе станало преди две хиляди години, че и повече, а истината около тях отдавна бе потънала в пластовете на времето. Сега те оживяваха върху неговия лист и пред Николай започна да се очертава една доста странна картина. Габриела бе движена от мотиви за мъст и алчност, но имаше и още нещо... В кафенето влезе слабоват възрастен мъж, натоварен с две торби, пълни с вестници и списания. - Преса, моля!... „Труд” и „Нощен труд”! Утрешните вестници, моля!... Топли, топли... „24 часа”, „Стандарт”, „Монитор”... – изреждаше човекът заглавията, движейки се между масите. Александър видя нетърпението в очите на момичетата. Преди още някой да се обади, той повика продавача с ръка и купи няколко бройки от различните издания, които те веднага си поделиха. Мария трескаво започна да ги разгръща, търсейки новини за днешното убийство. Нямаше нищо за него, но Магдалена изведнъж съзря заглавие, което я накара сподавено да извика: - Това пък какво трябва да означава?! Татул и Перперикон били в аварийно състояние... Перперикон бил вандалски разрушен, а две трети от Татул били унищожени... Заради непрофесионализъм на проучвателните работи, варварското отношение на местната власт и нескончаемия поток от посетители... Ролята на траките била надценена и се подклаждал нездрав интерес... – накъсано обобщи тя, плъзгайки поглед по редовете. - Какво?! Какви са тези глупости! Няма такова нещо! Нали бях там и с очите си видях... – възмути се Мария, остави своя вестник и надникна към страницата, от която четеше сестра й. – Кой го казва? Някой търсач на сензации от жълтата преса ли? - Не. Три археоложки от Института по археология. На пресконференция в Кърджали. Твърдят, че зидовете били най-безобразно подкопани, сривали се, след което просто се разчиствали, като се унищожавали старините и най-древните пластове... Това се правело заради някакви временни конструкции, които били закрепвани в скалите. А дъждовната вода довършвала процеса, като се събирала в основите и още повече ги подкопавала. Хората трябвало по най-бързия начин да бъдат изведени от паметниците и достъпът на посетители да бъде абсолютно забранен, защото скалите се рушали само от допир... – обобщи тя накратко дописката. - Но това... Но това е абсурд! – чак заекна от възмущение Мария. – Аз може да не съм специалист и да не разбирам от разкопки, но поне знам какви хора е включил Професора в екипа! И колко внимателно се работи там!... Има специалисти и по антична археология, и по тракийска археология, и по средновековна... Има нумизмат, и доктор, специалист по скелетите... А пък покритието го сковаха отгоре над античния храм, за да го предпазят... И дъждовната вода изобщо не стига до основите, защото покривът я отвежда надалеч! И езерото, дето са го мернали, не е езеро, а специално изсечен в скалата древен резервоар за вода!... – все повече се наелектризираше тя, цялата обзета от негодувание. Дали от съпричастност към бившите „колеги”, дали заради преживяното покрай откритието на онази плочка, дали пък от патриотични чувства или заради целия днешен стрес, тя и самата не знаеше. - И какви са тия глупости, че заради тази конструкция била подкопана скала със стълбище и бил унищожен олтар! Там пък, дето е покритието, изобщо няма такива находки, те не са горе край храма, а чак в долния край!... И си стоят цели-целенички! - Защо тогава ги говорят тези неща? – зачуди се и Магдалена. - Откъде да знам! И как е възможно! Защо го правят? От професионална завист ли? - Едва ли – намеси се Александър, като също хвърли един поглед на материала. - Макар това да е първото възможно обяснение, което му хрумва на човек. Толкова много се говори напоследък за Перперикон и Татул, толкова туристи се втурнаха натам... По-скоро целта е друга. В светлината на това, което знаем ние... Някой много иска на вашия Професор да му отнемат разрешителното. Някой не иска там разкопките да продължат. И за тази цел, мисля си аз, тези жени са съответно употребени, тъй като са всеизвестни неприязнените отношения между отделните звена... Нали виждате, те са специалистки по праистория и главните им обвинения са, че се заличава именно праисторическият пласт. - Ама той си е бил разрушен още от траките, които са строили отгоре му! А малкото, което е останало, изобщо не се подценява! Изобщо не е вярно това! С болките в гърба и с изпочупените си нокти го гарантирам! Искаше да каже още нещо, но зазвъня мобилният й телефон. Обаждаше се Елена. От кратките реплики на Мария, съдържащи предимно възклицанията „какво?!”, „кога?”, „не може да бъде...”, „знае ли се кой...”, „ама как така?!...” и от внезапно пребледнялото й лице другите двама разбраха, че е станала поредната неприятност. - Какво? – побутна я нетърпеливо Магдалена, когато тя приключи. –Какво е станало? - Откраднали са плочката... - Твоята плочка?! - Хайде пък и ти сега! Моята!... Аз само я извадих от пръстта... - Ама Елена... Тя откъде знае, не напусна ли експедицията? - Напусна, веднага след мен. Отишла на разкопки някъде край Казанлък. Но са я намерили там и са я викали на разпит... - Какво?! Какъв разпит? - Имало откраднато и друго, по-ценни неща, златни, както й казали... Заради тях май била кражбата. - Да, бе! Заради тях, как ли пък не... Ами сега? - Сега са си спомнили за нашия интерес към находките... Нали с Елена ни хванаха при бараката... - Ах! – прилепи длани към пламналите си страни Магдалена и повтори досущ като сестра си. – Ама как така... Мария не й отвърна, тъй като в този момент се дочу звук от отварящата се входна врата. Най-сетне влезе Николай и тя сякаш литна от мястото си. Имаше чувството, че не е виждала любимия си цяла вечност, а малкото пространство, заключено между обятията му, беше най-желаното и сигурно място не само на земята, но в целия минал и бъдещ Всемир... - Операцията по изземване на онази находка протече успешно, подозренията са насочени към иманяри, към канали за трансфер на монети и на други, по-ценни предмети. Но имаме проблем, Ваше преосвещенство. - Кажете... - Сестра Доменика излезе на светло. Още не са хванали следите й, но за съжаление нейното посещение в Института беше засечено. Задачата й бе изпълнена наполовина. Версията за смърт от фатален пристъп е била подложена веднага на съмнение. Ликвидацията бе разкрита. - Трябва ли да я изтеглим? - Може би. Надявам се самоличността й да не бъде установена, поне не в скоро време. Иначе тя действа според правилата. Все още можем да продължаваме по плана, но без повече да оставяме следи. - Добре. Вземете мерки. - Работя по въпроса. Великова не е дала още съгласието си, но съм сигурен, че ще бъде в мое разпореждане. Акцията в рудника ще протече според инструкциите. - Действайте и нека Бог Ви закриля. - Бог да бди над нас. - Е, Никенце? – обърна се Мария към него със светнали очи, след като се настаниха при другите на масата. Беше се поуспокоила, а и той я бе уверил, че двете с Елена не могат да бъдат обвинени в кражбата, стига да разкажат всичко тъй, както си е било. – Е? Казвай! - За кое по-напред? Имам една много лоша новина, една лоша, и една не толкова лоша. - А добра? - И една неопределена, вие ще решите каква е. - Давай най-лошата. Убийство ли е?... - Да. Жената е инжектирана с монокаин, но преди това е била напръскана със сукцинилхолин. От него настъпва парализа, човек не може да реагира и да се защити. После е била убодена право в сърдечната област. От вкараното вещество сърдечният мускул се свива, смъртта е почти моментална. Разгражда се за 36 часа и при една по-късна аутопсия не се установяват никакви следи. Симптомите са като при инфаркт. Приема се, че смъртта е настъпила по естествени причини и обикновено, ако няма други съмнения, не се прави разследване. - Ух... Говориш тъй, Никенце, сякаш е обичайна практика да се натъкваш на трупове, инжектирани с този моно... сукци... с тази отрова. - И дори не е отрова, в смисъл, че се използва широко при анестезията. Всичко е в дозата. - Аз... Аз ли съм причината? – погледна го Мария, а в очите й имаше такава молба самообвиненията й да не се потвърдят, че Николай, който обикновено беше сдържан, се пресегна и отново я прегърна. - Не, мило, дори напротив. Ако не беше се озовала там да я подплашиш, нямаше да се установи и предумишленият акт на убийството. - Но как е станало тъй, че наоколо нямаше никого? - Библиотекарката е била извикана от охранителя на съседната сграда. Винаги си паркирала там колата, напоследък обаче имала проблеми с алармата. Непрекъснато пищяла и от околните офиси вече почвали да се дразнят. Твърдеше, че този проблем се появил едва от ден-два и се канела да ходи на сервиз. Аз самият я видях да излиза... Всичко е трябвало да стане за секунди. В института влиза младеж с вид на студент и почти веднага излиза. Библиотекарката се връща и намира колежката си във видимо безпомощно състояние. Щяха да извикат бърза помощ, лекарят щеше да констатира инфаркт, щяха да си я погребат... И никой нищо нямаше да разбере. - И тогава звънна ти, Никенце... - Защото ти беше вътре... И се бавеше, а се бяхме разбрали друго... – разтърка той чело, все още чудейки се на себе си как бе станало така, че се бе поддал на уговорките й да я остави да влезе в института сама. - Явно са наблюдавали жертвата си от известно време, установили са кога е най-удобният момент, планирали са всичко, но не са предвидили появата ти там точно тогава. Първоначалното ми предположение, че ти си била целта, отпадна, тъй като при теб един инфаркт би бил невъзможен... Което ме навежда на мисълта, че може би не им стигат хората и не ви следят непрекъснато. Или пък са си сменили приоритетите... Може би защото вече са взели някакво решение... – измърмори почти на себе си той, тръсна глава и продължи. - Искали са да използват това, че сезонът е отпускарски. Институтът по цял ден е почти празен, учените идват в определени часове, иначе си работят по домовете, по разкопките, някои четат лекции... Разпитахме колегите й. Не се е срещала с много хора напоследък, но имаше две любопитни описания. Едното от тях отговаряше на вашия Японец, както го кръстихте. Не е стоял дълго при нея, разговаряли нещо, тя ходила след това замислена, после явно била взела някакво решение, защото изискала едни материали от архивата... - А с кого още се е срещала? С онази ли?... Убийцата? - Не, жена е била наистина, но... Едва ли можете да предположите коя. - Казвай де, защо млъкна? Това ли е другата лоша новина? - Не, тази смятах да ви я спестя засега, но май по-лоша няма... Защото не знам как да я оценя и какво предвещава. - Николай млъкна, запали бавно цигара, огледа слушателите си, и като видя нетърпеливото очакване в очите им, взе решение и каза само една дума. - Габриела. - Какво?! – в един глас извикаха близначките, а Александър се дръпна назад като попарен. - Да. Самата Габриела Великова. Невъзможно е да се обърка с някой друг, дори директорът я описа. Имал среща с нея и я видял. Много цветисто я описа при това... Дошла от името на някаква международна фондация, предала дарение, не се интересувала особено от работата им, но изрично настояла да се срещне с най-добрия специалист, запознат с обичаите и ритуалите на траките, така била формулирала желанието си. А пък се била издокарала като някоя не особено интелектуална персона, с такова впечатление бе останал. - Невъзможно! Винаги е имала усет за стил! – извика Мария и несъзнателно измъкна изпод дрехата си медальона, като го завъртя между пръстите си. Бе й станало навик в моменти на несигурност и смущение да се хваща за този сребърен пентаграм, сякаш получаваше по странен начин сила и защита от него. - И усет за правилата на играта... – допълни Александър, погледна към Магдалена и като видя разстроеното й изражение, я прегърна. – Не бой се! – прошепна й на ухото. – С нея всичко е приключено... - Ама дали тя мисли така? – отвърна му също тъй тихо Магдалена. - Ама защо?! Какво е целяла? – зазвъня от тревога гласът на Мария. - Не знам. Пристигнала в София докато ви нямаше, настанила се в Хилтън под фалшиво име... Но какво друго е правила, не ни е известно. Нито какво всъщност търси тук – отвърна Николай, гледайки тревожно към просветващия между пръстите й медальон. След изпитаното днес огромно облекчение, че любимата му е успяла да стигне невредима до Къщата на Братството и се е спасила така от убийцата, той усещаше едно нарастващо чувство на несигурност. Дали няма да се върне пак там, при онези и при техните занимания... Сега, след като и Габриела цъфна... Нещо се мътеше, но какво? И как можеше да предпази Мария, след като не знаеше каква бе заплахата? - Нямаше ли заведено срещу нея дело? За смъртта на мъжа й? - Не, Мари. Само бе започнато разследване, но всичко беше прекратено. Малко след като избяга в Щатите. Така и не се доказа нищо. Нямаше улики, които да издържат в съда... Не съм ти го казвал, темата беше неприятна... Пък и нали тя изчезна от живота ни. - Хм... – намръщи се Александър. - Дали пак ще се опита... – не довърши Магдалена, хвърляйки му кос поглед. - Нищо не разбирам! – възкликна Мария. – Ако е дошла да си отмъщава, както се бе заканила, то какво търси в Института по тракология?! - Въпросите са повече от отговорите, дори попаднах на сведения, че мъжът й бил замесен в търговия с антики... Затова в крайна сметка реших, че е по-добре да знаете за нея и да се пазите от удари в гърба. Тя ги умее тия неща... Заради предишните й занимания колегите я профилактираха, направиха в нейно отсъствие един бърз обиск в стаята й. Имало съмнение, че може да се е забъркала в някой канал за наркотици. Нищо не открили в тази връзка, но попаднали на едно много странно куфарче. Нещо като олтар - имало свещи, обърнат пентаграм и всякакви други сатанински принадлежности... - Ах! – притисна длани към страните си Мария. – Значи продължава с черната магия... Трябва да предупредя в Къщата... Знам, че не вярваш в такива неща, Никенце, ама... добре, де, няма да говоря за това – прекъсна се тя сама, като видя изражението на приятеля си, и смени темата. - А другите ти новини? Каза, че имало още една лоша... Макар че от тая къде по-лоша... - Не е установена самоличността на нападателката – с някак служебно звучащ глас продължи Николай, а погледът му стана остър като два кинжала. - Пуснато е едно доста общо описание за издирване на лице с нейните белези, но засега няма развитие. Помолих и Кирил да се свърже с колегите си в Италия, но и оттам нямаме никаква информация. Така че бъдете внимателни, може да се появи по всяко време край вас, под всякакъв вид. Може да е дегизирана като момче, елегантна дама, или дори като старец или бабичка... - Е, чудесно... – въздъхна Магдалена. - Това ни е най-прекият път към параноята... – въздъхна и Мария, забелязала промяната у приятеля си. - Карай нататък с новините, Ники. Вече не питам каква е следващата... - Дано поне тази ви бъде от полза... Не знам, имам чувството, че навсякъде удрям на камък. - Ходи ли в музея? - Да, точно това исках да ви разкажа. Минах и през археологическия, поразпитах там, бяха много любезни. Изровиха архивите и ми дадоха следните данни – извади той едно листче от джоба си. - Плочата с епитафията на Мария Марилина, заведена под инвентарен номер 1925, е от първи век след Христа, намерена е край село Гиген през 1899 год. и има размери 180 на 86 на 33 сантиметра. За онзи град, Улпия Ескус, бил писал географът Клавдий Птолемей през втори век, населението било от траки и италийци - преселници от Мала Азия и преселници от западните римски провинции, официалният език бил латинският. Първите разкопки там се провели през 1904-1905 година от директора на Народния археологически музей в София, някакъв чех. Не успях да запиша името му, май същият, за когото и вие говорихте. Текста ми го преведоха така: „Марий, син на Агатоп, направи на децата си Мария Марилина и Юстус, син на Марий, живял три години, с неудоволствие”. Съкращението N.L.E. означавало „против волята си”. Това е. Както виждате, не е много... - Ама как така... – въздъхна Мария, която през цялото време не откъсваше очи от приятеля си. Бе скрила отново медальона, но онези топли зелени пръски, които се появяваха в очите му, когато гледаше към нея, бяха изгаснали... Нима наистина смяташе, че може да направи нещо, от което да го заболи? Толкова ли малко я познаваше... - Ами „либерис суис”? Къде остана? – попита и Магдалена. – Това като „своите деца” ли го превеждат? И как Мариус Праведния се превърна в Юстус, син на Марий?! - Нещо да си пропуснал, Никенце? Да не си успял да запишеш?... - Хубава работа! Да не ми е за пръв път да взимам показания! Не само, че точно така го изрече, но и текста сама ми го написа! - Кой, разпоредителката ли? - Не, Мари, отидох при съответния специалист по епитафиите. Една жена със стаж, титли професорски и всякакви заслуги... Ето, вижте! – подаде им той листчето с превода. – Това не е моят почерк! - Вярно... Тук този Агатоп пък е дядо на децата... В другия превод им беше баща... - Чудно... – започна Магдалена. - През 1899 година ли каза... - ... че са я намерили? – довърши въпроса Мария. - Пет-шест години преди разкопките? - И преди изобщо да е имало интерес! Към археологията... - Изобщо дали е имало у нас тогава археология? Като наука, искам да кажа... Ако не са били чехите, да дойдат да копаят... - Не е задължително датите да съвпадат, момичета. Какво смущаващо има, ако са я открили по-рано, вижте само колко е голяма! – посочи снимката Николай. - Точно затова! - погледна към нея Мария. - Като е с такива размери, къде се е спотаявала до 1899 година? - Ако си е лежала някъде на полето – подхвана сестра й, - или е подпирала плевнята в нечия двор, тя трябва да е била по-отдавна известна на местното население... - И как така през 1899 година са я описали, щом археологическата работа край Гиген е започнала много по-късно! - Да, ако беше с по-късна дата, щеше да е несъмнено, че са я открили там по време на разкопките, но така... Как така?!... - Момичета, момичета... Успокойте се... Жената от музея ми каза, че при подготовката на първата сбирка в София наистина са карали в продължение на няколко години експонати от цялата страна. Много неща накуп. Отбелязано е и в архивите. Огромен списък, но голяма част от предметите се водят открити и доставени все през една и съща година... Все през тази 1899-та. И няма по-предишни дати... Значи тогава е постъпила и тази плоча, защо се чудите? Близначките едновременно скочиха на крака и в един глас изсипаха наново върху двамата мъже всичките си съмнения, които ги караха да не приемат така отбелязаното находище на плочата. Мария отново припомни виденията си, беше по-разпалена от друг път. Назряваше поредната буря... - Възможно е да е станало следното – намеси се Александър, който досега мълчеше, а спокойният му тон им подейства отрезвяващо. Те седнаха по местата си, готови да го слушат. Беше успял да се издигне в очите им като човек, сведущ по исторически и богословски въпроси, въпреки че нямаше съответното образование. И някак негласно му бяха определили правото на последна дума, бе станал нещо като арбитър в малката им група. – Както разбирам, ако изключим братята Шкорпил, които започват археологически проучвания около Варна още веднага след Освобождението, едни от първите разкопки в страната са именно тези в Улпия Ескус през 1905-та. Шест години, след като плочата по документи е в София. Когато са я приемали и описвали, онова римско селище още не е било обект на изследвания. Какво може да се е случило? – попита той и огледа приятелите си. Всички внимателно го слушаха. - Аз виждам нещата така. Предметите са идвали в бъдещия музей от всички краища, възторгът да покажем миналото си величие бил огромен. Но опитът ни е бил малък – страната ни едва се е била освободила от петвековно турско робство, не е имало музеи, нито специалисти в тях, нито изложби, нито развита културна дейност... И е възможно много от тях да не са били съответно описани. Също тъй е възможно тази енигматична дата да се е появила впоследствие. Забелязахте ли, че в архивите, както каза Николай, нямало по-ранни находки? А решението да се направи музей в София е било взето десетина години преди това! Може едва през тази 1899 година да е бил проведен първият опис на наличните постъпления. Почти съм сигурен, че когато са подготвяли първата експозиция през 1905-та, са били изправени пред проблем с много от експонатите, за които е трябвало да гадаят откъде и по кое време са дошли. Плочата е ефектна и много добре запазена, носи характерни белези, позволяващи да я причислят към римските паметници... Точно тогава настъпва и ажиотажът около първите разкопки край Гиген, а в древната Улпия Ескус официалният език бил латинският. Най-логично е да я опишат като дошла от мястото, където самият директор на музея, чехът Добруски, провежда през същата тази 1905 година своите изследвания. - Браво, Алекс! – плесна с ръце Магдалена. - Връзва се, но... от всичко това става ясно, че... - ...нищо не е ясно! Нито надписът, нито произходът... Близначките седяха една до друга с еднакви изражения на неудовлетвореност и разочарование. Изглеждаха като малки деца, на които са им отнели играчката, и Александър се разсмя: - Имаш ли още новини, приятелю? Тази ли беше неопределената? - Не, тази я сметнах за не толкова лоша, тъй като все пак се добрах до някакви сведения. Но със следващата направо се вкарах в някакъв филм на абсурда, затова дори не мога да кажа каква е – добра ли, лоша ли... вие ще кажете. - За превода от латински? – досети се Мария. – О, и какво стана? Вниманието отново се пренасочи към Николай, който започна да разказва на всички, но тя някак усещаше, че се обръща само към нея. Ако можеше и в очите му отново да се появят онези топли зелени пръски... - Отидох аз в Семинарията... Бях се обадил да питам кой може да ми разчете нещо, имащо по всяка вероятност отношение към въпроси, свързани с религията... и ме бяха насочили към един професор. Освен дето е богослов, той бил най-големият им специалист по ранно християнство, водел и курс по латински на студентите. Викам си, точно такъв човек ми трябва... Говорих с него по телефона, беше много любезен... - Ама ти каза ли му, че си от полицията? жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|