Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - О, да! Виждам! – зарадва се Магдалена. – Виждам, че всеки лабиринт представлява всъщност кръст, ограден от окръжности...
- При това чрез спираловидно движение... – допълни Мария, като си взе обратно листчето и се загледа съсредоточено в рисунката на Елена. - Да. Кръст в кръг – това е колелото на вечната промяна. Както виждате - все универсални символи на пространството и времето, мъжкото и женското, земното и небесното... - каза Александър. - Всички противоположности, вплетени в едно, като свита на кълбо змия... Ако обхождаш един такъв лабиринт, ще извървиш максимално дълъг път от началото до края, без да стъпиш два пъти на едно и също място. - Като навито въже е... Въже към небето, на което като бисери са нанизани различни светове... Една извивка - един свят... Мистерия! – въздъхна Магдалена. – Сега разбирам още по-добре, Алекс. Това не само е матрица, това е самата мистерия на живота! - Но и на смъртта... И на прераждането... Струва ти се лесно да минеш по тези коридори, не е нужно да правиш избор, не си изправен никъде на кръстопът... – някак отнесено заприказва Мария, като движеше ръката си по извивките на линиите. – Пътят е само един, но простотата му е илюзия. Това е като слизане в подземното царство, в отвъдното... Не знаеш какво те чака там, но не можеш да му избягаш. Трябва да вървиш, да се примириш с това, че пътуването ти е дълго и лъкатушно. Че ту се приближаваш, ту се отдалечаваш... Вървиш все по-навътре и по-навътре - към Центъра, към създаването на света, към просветлението и съвършенството, към Рая... И когато стигнеш там, разбираш, че си вървял към среща със самия себе си... И тогава трябва да се обърнеш – като ръкавица, при която външното става вътрешно... Стигнал си собственото си дъно, най-дълбоките кътчета на душата, извадил си ги на светло... Дали ти харесват? Дали не си ужасен от срещата със самия себе си и малкия Минотавър, спотаил се вътре, във вътрешния ти лабиринт? Или си удовлетворен от постигнатото? Никой не знае предварително... Може да ти хареса там, на дъното – защитен си като в утроба... Но и да искаш, не можеш да останеш, чака те обратният път. Поемаш по него... Но вече всичко е огледално, а излизането е още по-трудно. Ще имаш ли сили? Няма ли да изгубиш себе си из тези коридори, изяден от собствения си Минотавър?... Вървиш и преживяното от теб е като откровение, божествено откровение... Докоснал си се до кръговрата на времето, на преражданията, до най-съкровената тайна на безсмъртната си душа, която в този кръговрат е водена само от червената нишка на любовта... И разбираш тогава, че това е самата Вечност... Времето, което обхваща и подрежда в пространството всичко, що е видимо и невидимо... И безвремието, което няма нито начало, нито край, но разрушителната му сила е възпирана от нашата любов, вдъхната ни от самия Създател... Докоснал си се до Бога. Александър и Магдалена се спогледаха. Дали пак щяха да станат свидетели на извънредните способности на Мария? И дали да я оставят да говори или да я извадят от това състояние? Няма ли да й дойде много след днешната случка? Очите й бяха втренчени в листчето, което сега държеше с двете си ръце, но сякаш виждаха някакви светове извън него. Тя говореше все по-бавно и по-тихо. - Мари... – тихо я повика сестра й, като леко я погали по ръката. – Мари?... - Не се безпокой, Маги. Добре съм – усмихна им се някак тъжно Мария. – Нищо ми няма... - Изглеждаше странно... - Не беше видение, ако за това питаш. По-скоро някакво усещане за нещо забравено, което иска да се събуди... Като дежа вю, но по-силно. Като носталгия по нещо, оставено зад гърба... Знам ли... – тръсна тя глава и продължи, но вече по-бодро. - Приличаше донякъде на това, което почувствах, когато намерих плочката, но този път бях отстрани, като наблюдател... Може би нещо подобно са преживявали мистите, посвещавани в Елевзинските мистерии. Колко жалко, че тази тайна е загубена! - А може би не съвсем – успокои я Александър. - Какво имаш предвид, Алекс? – в един глас извикаха близначките. – Криеш ли нещо? - Още е рано да казвам каквото и да било, нека малко се поровя в Интернет, в книгите... – уклончиво отговори той. - Знаеш ли, Маги, сетих се още нещо. Когато ми разказваше за лабиринта, Елена спомена, че в древността може би са го използвали за инициации, за изпитание... Така момчето, за да стане мъж, се е спускало един вид във владенията на Великата Богиня-майка. Затова пазителка на лабиринта обикновено била жена, жрица... А Господарят на лабиринта пък бил мъж, жрец и съдник... Като онзи цар Минос от легендата. - Дали някога не си била такава Пазителка? – засмя се Магдалена, а сестра й само сви рамене и се захвана със сладоледа си. Беше се разтопил. - Ако има прераждане, може и да съм била... По-добре жрица, която укротява Минотавъра, отколкото онази Ариадна. - Че защо? Какво не ти харесва? Влюбила се до полуда, спасила живота на Тезей... - Има нещо сбъркано в цялата история, Маги, не намираш ли? Да вземем само факта, че на Тезей не му е била необходима нишката на Ариадна, за да излезе от лабиринта, ако пътят е бил един! А Критският лабиринт всъщност е едноходов... И предателството й тогава става излишно. - Може би не разбираме правилно посланието... – опита се да я поправи Магдалена, но Мария не я чу. - И още, ако се придържаме към мита, то Тезей пет пари не е давал за нея - иначе защо ще я зареже на пустинен остров, и то след като тя изоставила всичко заради него. Използвал я, както и другите жени, за които се е женил, за да укрепва царството си! - Но нали Дионис му я открадва! - Това не променя факта, че той се качил на кораба и отплавал, докато тя спяла! Чак после се появява богът... И след като загубил Ариадна, Тезей взел за съпруга втората дъщеря на цар Минос. Просто ми е чудно как са му я поверили, след като така постъпил с първата! Но явно са имали причини да се сродяват... После пък се оженил за царицата на амазонките!... - Това е държавническо мислене, момичета – намеси се Александър в спора, но само наля масло в огъня. Близначките като една се обърнаха към него и заговориха почти едновременно. - Някак цялата история е разказана от мъжка гледна точка, Алекс... – започна първа Магдалена, последвана веднага от сестра си. - Мъжът е герой, победител, укротител на дивото, а жената е само в негова услуга, стъпало в кариерата му... - Точно така, Мари! Жената в този мит е слаба, робиня на страстите и заблудите си... - Ами да, Пасифая лудва по някакъв си бик, а дъщеря й Ариадна от любов към мъж, който я използва, става предателка... - А в същото време всичко, което върши Тезей, е обвеяно с героизъм и благородни мотиви! Какво от това, че причинил смъртта на баща си! – с хаплива ирония в гласа извика Магдалена. - Нали бил станал по-добър цар от него! - Дали пък нарочно не е оставил черни платната, а?... За да се възкачи на трона... - Момичета, момичета... – разпери ръце Александър, смогнал най-сетне да вземе думата. – Предавам се. Имате право. Тъй, както обикновено се разказва, този мит е в пълно противоречие с посланието на лабиринта за равновесие и хармония... Прави сте... - Ето, сам виждаш, че има нещо сбъркано, Алекс! Едноходовият лабиринт е най-голямото доказателство, че разчитаме този мит едностранчиво! И ако имаше запазен критски вариант на тази история, тя едва ли щеше да звучи по същия начин! - Маги, помниш ли за какво още си говорихме онази сутрин? Когато ти разказах съня си? - Да, говорихме и за Христос... Че учението му било преиначено... - Не намираш ли прилика? – попита Александър. – В неговите думи, в притчите му, също има много символи... А хората никога не са били толкова глупави и наивни, че да се залъгват с плоски приказки, от дълбока древност мислят с алегории и метафори. И ако не разчитаме правилно посланията, скрити в символите, ще тълкуваме превратно и идеите им. - Но се опитваме, нали? – отвърна тя. - Ето, донякъде разгадахме знака на лабиринта, макар че сигурно пропускаме още много неща... - И колкото повече го гледам, все по-невероятен и все по-възхитителен ми изглежда – допълни Мария, като плъзна пак пръст по линиите. - Толкова много смисъл в толкова проста форма! Като енергиен източник е! Забелязвате ли? Минете по него! – подаде тя на сестра си листа с рисунката на Елена. Магдалена се съсредоточи върху обхождането на лабиринта. - Наистина... Чувствам се някак... уравновесена.. и заредена със сила... Алекс – вдигна тя глава към приятеля си, - невероятно релаксиращо е! Трябва да го сложим някъде вкъщи! - Става. Може например да го нарисуваме на масичката – съгласи се той. - И със сутрешното кафе ще минаваме за умствена гимнастика и през лабиринта! - Супер! Спускаш се в дълбините на душата си, убиваш малкия си Минотавър и излизаш като герой!... Зареден с енергия и с пътеводната нишка на Ариадна в ръка, символ на любовта... И която нишка те води по правилния път през целия ти ден! Въодушевени от идеята, тримата започнаха да обсъждат и други места, където още биха могли да сложат изображение на лабиринта. Заведението се понапълни, хората влизаха и излизаха, звучеше приятна музика. И нямаше причина да се оглеждат, но ако го бяха направили, щяха да забележат между другите посетители мъжа от форда... Той бе поседял известно време гърбом към тях на масата до входа, бе си изпил кафето и си бе тръгнал малко след като Александър даде знак на сервитьора, че стават... Нощта отново бе гальовно освежена от морския бриз. Както и предната вечер, Александър и Магдалена седяха отново на терасата и хапваха грозде, а Мария пак приказваше по скайпа с Николай. Днешният ден пак бе пълен със събития, които бързаше да сподели с приятеля си. - Много й се насъбра... – каза Магдалена, като откъсна едно голямо кехлибарено зърно. - Първо онзи стрес на разкопките, после тази нелепа смърт на момчето, а днес пък за малко да се удави. Нищо чудно, че получава видения... А и с Николай не се виждат толкова често, колкото би й се искало. Жалко, че не му дадоха отпуска! - Наистина щеше да й е по-добре, ако той сега беше до нея – съгласи се Александър. - Иска утре да си заминава за София. - Как, сама ли? - Каза ми, че не искала да ни разваля почивката. - Така ли ти каза? Хубава работа! - Жал ми е за нея, Алекс... – бутна настрани чинията с гроздето Магдалена. - Видях сред вещите й едни скици. Пак е почнала да рисува онези свои дървета... Отдавна не беше го правила. - Да, помня ги. Висяха по стените на квартирата ви в Германия. Ти ми каза тогава, че така изразявала вълненията и настроенията си. Но бяха все тъжни дървета. Нещо търсещи и очакващи... Или разбунтувани... - Ами да, такива бяха. А и тя си знаеше какво означават, нали все пак учим психология... После, като се разбраха с Николай, че чувствата им са взаимни, изведнъж престана с дърветата и започна да рисува едни много симпатични зайци. - Какво? Зайци ли? - Зайчета! Но много смешни и мили, и съвсем очовечени. С клепнали уши и много сладки муцунки! Дори е нарисувала като комикс някои моменти от живота ни, само дето всички ние сме зайци! Ние двете и вие двамата с Николай... И дори си приличате, така ви е докарала! Трябва да ги видиш! Ще си умреш от смях! - Боже, какви деца сте още!... И на Перперикон си го помислих, когато спретнахте онзи номер. Как се бяха ококорили всички, като им се показахте едновременно! Ама хубави снимки се получиха, нали? - О, съвсем бях забравила за тях! – плесна с ръце Магдалена. - Ама след всичко, което стана... Трябваше да ги вземем от фотото, днес щяха да бъдат готови... Как забравихме! - Не сме, Маги. Докато се къпехте и оправяхте, аз слязох до ателието и ги взех. На масичката до телевизора са. Магдалена възкликна радостно, скочи и влезе вътре. След малко се върна със снимките. Двамата започнаха да ги разглеждат, като се шегуваха със себе си и със заснетото. По едно време Александър възкликна. - Чакай малко! Странно... Я ми подай пак онази снимка, дето сте на пътеката към Перперикон! Той я пое, после се пресегна към останалия куп, прехвърли картичките и извади още няколко. Магдалена го гледаше с недоумение, но почувства по изражението му, че нещо не е наред. - Алекс, плашиш ме... Какво има? Какво има пък сега?! - Ето тук! Виждаш ли този мъж, дето върви отзад? Ето го и на паркинга, вътре в онзи форд. Обърнал се е, но по ризата може да се познае, че е същият. - Е, какво толкова? Човекът също е разглеждал скалния дворец... - Само че точно този тип май се мотаеше днес и в музея. И край фотото го мернах, стоеше отвън и се правеше, че гледа в другата посока. - Сигурен ли си, Алекс? – попита с паднал глас Магдалена. Изведнъж усети как някакъв лепкав страх се прокрадва вътре в нея и сграбчва с ледена ръка сърцето й. – Дай да видя пак... Тя пое снимките, внимателно ги огледа, после бавно ги остави на масичката. - Да. Прав си. Сега и аз се сещам, че го видях... Наистина беше в музея... - Щом е тъй, може и край пещерата да е стоял... И камъкът върху Мария да не е паднал случайно... И днес това да не е било инцидент... - Алекс, страх ме е... Какво значи всичко това?! Защо този тип се мъкне след нас?! - Не знам, но кълна ти се, че ще разбера! И тогава лошо му се пише! - Ще кажем ли на Мари? - Не само на нея. Ела, трябва да говорим с Николай! Те влязоха в стаята, където Мария весело бъбреше с приятеля си. Беше успяла напълно да се съвземе от шока, който бе преживяла следобеда. Като видя опънатите им и строги лица, тя изведнъж разбра, че нещо е станало и притихна. Александър и Магдалена се извиниха на влюбените, че ги прекъсват, и започнаха разказа си за снимките, за мъжа и за странния му интерес към Мария, а може би вече и към тримата... - Да, за съжаление предположението ви се оказа вярно... – Мъжът се намръщи и продължи. - Прекараха повече от час в музея. - Не сме допускали, че онези антики могат да се окажат навеждащи!... Значи сте напълно сигурен, че бяха там заради тях? - Да, без съмнение. Точно заради тях. Чух коментарите им. Интересуваше ги онзи кръст. Мъжът седеше пред лаптопа си и нито един мускул на лицето му не трепваше. Лицето на събеседника му от екрана бе също толкова студено въпреки известната изтънченост и благообразност. Разговорът се водеше на италиански, който обаче със своята мелодичност и звучност контрастираше по странен начин със сериозността на тона им. - Направихте ли това, за което говорихме? - Да, уредих да сплашат за втори път момичето. Мисля, че се стреснаха. После им се показах. Мъжът трябва да ме е забелязал. - Сигурен ли сте? - Напълно. Интелигентен мъж е. - И все пак, беше ли наложително отстраняването на онзи екскурзовод? - Да, твърде се бе приближил до... Нямах време за друго. - Следи оставихте ли? - Не. Поне не и такива, които да водят към нас. - Добре. Продължавайте както се разбрахме. И ме дръжте в течение. - Разбрано, Ваше пре... Той не успя да довърши фразата си, тъй като беше спрян от събеседника си. Онзи предупредително вдигна ръка да не бъде прекъсван и допълни: - Имаме проблем и в София. Там също някой е започнал да рови... Една жена. Българка от Щатите. Сведенията ще получите допълнително от нашите хора в София, а също инструкции за новата ситуация. Ако не се овладее положението, може да се наложи преминаване към другия вариант на действие. Твърде обременително е да бъдат отстранявани един по един. - Разбрано! – повтори мъжът... Мария не обичаше, когато лицето на Николай ставаше такова. Бе наблюдавала вече у него тази промяна и тя не й харесваше. Винаги означаваше неприятности... Случваше се, когато получеше по телефона внезапно служебно повикване или когато, макар и рядко, й разказваше за извършено жестоко престъпление. Веселите зелени пръски в очите му изчезваха, те някак дори потъмняваха и се свиваха, а на нея й се струваше, че от тях надничат върховете на две остри лезвия. Поразяващи и точни лезвия, които през цялото време е спотаявал някъде дълбоко вътре в себе си... - Не ми харесва, никак не ми харесва това, че никъде не се вижда лицето му – каза бавно той, докато разглеждаше снимките, увеличавайки максимално изображенията. Бяха му ги пратили по мрежата. - Ето, например тази, където е на пътеката, зад жената с белия панталон... Сякаш нарочно е мръднал така, че да не влезе в обектива. После пък се е обърнал назад, дори е използвал тук един храст, който да го прикрие... Когато ти, Алекс, си почнал да снимаш, той е поизостанал. Ето, отишъл е доста далеч, но не ви е изпускал от поглед. И е внимавал да не се покаже излишно. - Да, сега вече и аз виждам това. Но едва тази вечер го забелязах! – със съжаление произнесе Александър. – А тогава просто снимах момичетата и изобщо не съм гледал подробности от фона. - Естествено! Хората си вървят по пътеката, защо ти е да ги наблюдаваш... Но че той ви е наблюдавал, съм повече от сигурен! И което е по-тревожно - не е допуснал да влезе в кадър така, че да бъде разпознат, нито да привлече вниманието ви. Просто един от многото туристи... - Е, поне е утешително че ни мислят за важни клечки, щом са ни пратили такъв професионалист! – опита се да разведри тягостното настроение Мария, но сама потръпна от казаното. – Тогава защо днес го видяхме? - Сменил е тактиката. Което също не ми харесва. Имате ли снимки от музея? - Само на кратерите... - Кое? – учуди се Николай. - Едни съдове за вино. Нали е забранено да се снима вътре, затова гледахме да не прекаляваме много-много. - В Кърджали направихме повече снимки, но там изобщо го нямаше тоя – допълни Магдалена. – Прегледахме много внимателно всички кадри. - Можете ли да си припомните как се е държал – набиваше ли се на очи, вървеше ли след вас, когато бяхте днес в музея? - Не! – в един глас казаха близначките. - Само веднъж го забелязах – продължи Мария. – Когато Маги се разтанцува пред една витрина. Огледах се, не исках да привличаме нечие внимание... И помня, че имаше някакъв мъж в дъното на залата. Беше с гръб към нас, изобщо не се обърна. А и на мен не ми направи тогава впечатление, че стои там. Повече не го видях. И изобщо щях да забравя за него!... - Да – потвърди сестра й, - беше просто един от посетителите, от тези, дето са незабележими... Минаваш покрай такъв и все едно няма никой... - И след като през цялото време се е правел на храстче, накрая нарочно е застанал пред теб така, че да го забележиш. Сигурен ли си? – обърна се Николай към Александър. - Напълно. Като излизах от ателието, почти се сблъсках с него. Погледна ме в очите, сякаш има намерение нещо да ми каже... И отмести поглед. Зачудих се какво ли иска, но той отмина. Обаче застана тъй, че да го разгледам и при следваща среща непременно да го позная. - Добре, няма да ви лъжа и пак ще кажа, ситуацията не ми харесва – повтори Николай. – Още когато Мари ми разказа как е ходила до пещерата, си помислих, че май ще стане нещо... И че цялата тази история с падналия камък не е била някаква случайност, както се опитваше да я представиш – въздъхна той и я изгледа видимо угрижен. - Не исках да изглеждам като някаква паникьосана параноичка... – опита да се защити Мария и да каже още нещо, но зелените лезвия в очите на приятеля й я спряха. - Е, да съставим план. Какво щяхте да правите утре? – попита той. Въпросът му беше зададен към всички, но погледът му не се отместваше от нея и тя с трепване в сърцето видя как лезвията се прибират и в очите му се пробуждат онези зелени пръски, които обожаваше... - Мислехме да поостанем тук ден-два, после да мръднем към Варна – отвърна Александър. – Чухме, че в музея имало интересна експозиция. Голяма статуя на Кибела, скулптури на Орфей, на Дионис, златни маски на тракийски царе... - Нещо много сте го ударили на история... Хубаво. Ама във Варна ще идете друг път. Сега искам от вас да заложите капан на вашия съгледвач. Ще приспите вниманието му, ще се държите като разпускащи курортисти, ще го изнервите, а после ще му се изплъзнете... Прекарайте деня на открито, без да проявявате безпокойство, но сред хора. Не ходете на усамотени места. Целта му сега е да го забележите, затова демонстративно не го забелязвайте. Не му обръщайте абсолютно никакво внимание. Нито с жест, нито с поглед. Дори да се спъвате в него на всяка крачка... Ще можете ли? - О, да, дори ще е забавно! Ще го направим на маймуна! – възкликнаха въодушевено близначките, а Александър само кимна, но им хвърли по един леко смръщен поглед. Николай споделяше притеснението му. - И да не си играете на детективи – погледна строго той към момичетата и им се закани с пръст, а лезвията отново се показаха. – Разчитам на теб, Алекс! - Няма да им разреша, Ники, не се безпокой! – засмя се Александър. – Не и този път! Няма да ги пусна да се отделят от мен нито за миг. - А после се измъкнете колкото е възможно по-тихо, някъде към четири часа през нощта. И се приберете направо в София. Реакцията му ще разкрие някои неща... - Добре. Това го можем, ще го направим тъй, както казваш. Но се чудя докъде ще стигне цялата тази работа... - Той в един момент ще пристъпи към действие, но се надявам, че ще успеем да го изпреварим. Трябва час по-скоро да разберем какво е привлякло интереса му към вас. Затова просто си елате в София, така и аз ще бъда по-спокоен. Тук ще мога поне да контролирам ситуацията... Поговориха още малко, после Александър и Магдалена се сбогуваха с Николай и излязоха отново на терасата. Той я прегърна и усети, че въпреки топлата нощ, тя леко трепери. *** ...Тичаше по калдъръмената настилка, а зад нея тропотът на преследвачите й я настигаше като мътна вълна, от която не може да избяга. Спъна се... Падна... Опита се да стане... и не можа, беше останала без сили. Онези я наобиколиха... Лицата им бяха ужасно разкривени, крещяха, викаха... Сякаш бяха ловци, опиянени от това, че са хванали в капана си опасен див звяр... Ето ги – вече са съвсем близо, надвесени над нея... Ръцете им се протягат, хващат я за дрехите, дърпат я... Очите им шарят по тялото й с някаква плътоядна настървеност... Сякаш търсят някакво клеймо, знак или печат, с който е дамгосана... Белег, който я прави омразна за тях и отхвърлена от обществото... Стискат я като в менгеме, вдигат я и я понасят. Тя се извива, опитва се да крещи, но от гърлото й не излиза никакъв звук, дори стон не се отронва... Докато е във въздуха успява да види как от горните етажи на къщите надничат още хора. Смеят се... Сочат я с пръст, някои я заплюват... Тълпата крещи, наричат я с най-обидни думи, наричат я вещица, магьосница, сатанинска невеста... После изведнъж млъкват притихнали, но с вперени в нея горящи като въглени очи, чакат нещо... Тя вече ги вижда някак отгоре, от някаква площадка, където са я качили... Трябва да им се изплъзне, сега е моментът да им избяга!... Дърпа се рязко... И тогава разбира, че е вързана. За някакъв кол, забучен на върха на голяма купчина дърва... Иска да крещи от ужас, но не може... Устата й се пълни с дим, люти й в ноздрите, в очите... Ярки пламъци лумват от всички страни... Задушава се от пушека, прималява й... Огънят близва ръката й над лакътя и парещата болка най-сетне извлича стон от пресъхналото й гърло... Магдалена извика и се събуди. - Какво има, Дели? – помилва я Александър. Беше събудила и него. – Пъшкаше... Ръката ли те боли? - Не, не!... Сънувах... Ах, Алекс, беше много страшно! жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|