III.14. Военният потенциал

Измерението на силата, благодарение на което Русия съхранява статута си на велика държава е ядреният ù потенциал. В сянката му остава състоянието на сухопътните войски, военновъздушните и военноморските сили.

Акцентът върху военната сила у Русия е напълно разбираем - твърде горчив за нея бе отминалият 20 век. Във войни и битки тя загуби 45-50 млн. души - практически всеки трети загинал през столетието беше неин поданик[226].

В немалка степен корените на катастрофата, която изживява руската армия са в тресавището Афганистан. Тя започна на 27.12.1979 г., когато по решение на неколцина старци от Политбюро на КПСС, 80 хил. войници нахлуват в Афганистан. За 9 години 620 хил. съветски младежи преминават през пъклото на сражения, водени с невиждана ожесточеност. От тях 14 500 загиват - убити, от рани или болести, 470 хил. са леко и тежко ранени, 416 хил. – заболели, вкл. от коремен тиф, вирусен хепатит, и др. инфекциозни болести. Изтеглянето на Съветската армия (навярно първата истинска победа на общественото мнение за 70 години съветска власт), започнало на 15.05.1988 г., завършва на 15.02.1989 г. С това приключва едно афганско десетилетие, символизиращо най-добре срутването на тази уникална, несъществувала дотогава в човешката история държава.

Стремежът на СССР да поддържа военен паритет със САЩ се оказа пагубен за неговата икономика. Никоя държава не може да удържи на такова пренапрягане – да бъде едва ли не равна на другите развити държави взети заедно по ядрени и обикновени оръжия.

СССР имаше повече танкове (60 хил.), бронирани машини, междуконтинентални, със среден обсег и тактически ядрени ракети отколкото останалия свят; разполагаше с 3 пъти повече многоцелеви подводни лодки и 2 пъти повече самолети на тактическата авиация отколкото САЩ; произвеждаше в края на съществуването си 7 пъти повече ракети "земя-въздух", 3 пъти повече танкове, 4.5 пъти повече бронирани машини, 8 пъти повече артилерийски оръдия, 2 пъти повече ракетно-ядрени оръжия отколкото САЩ. За редица видове въоръжения, освен количествено, това превъзходство бе и качествено. Съветското числено превъзходство над САЩ не се отнасяше само за самолетоносачите, големите бойни кораби и бойните вертолети.

Заб.: БТР – Бронетранспортьори, БМП – бойни машини на пехотата, ПВО – противовъздушна отбрана, БРПЛ – балистични ракети на подводни лодки, РМО – ракети с малък обсег, КРМБ – крилати ракети с морско базиране, ПЛАРБ – атомни подводни лодки с балистични ракети., МБР - междуконтинентални балистични ракети.

Не само ЦРУ – едва ли някой в СССР е можел точно да каже какви са били съветските военни разходи. След официалните данни за тези разходи от 20.2 млрд. рубли, през 1988-1989 г. започва своеобразно наддаване. Президентът Горбачов декларира, че те са 77.3 млрд. рубли, или 9% от БВП, тъй като се оказва, че военният бюджет никога не е включвал разходите за закупуване на въоръжения, провеждане на научно-изследователски работи, строителство и т.н. Външният министър Едуард Шеварнадзе, обявява, че военните разходи са 19% от БВП. След него Горбачов ги определя вече на 20% от националния доход и някъде по това време възкликва горчиво, че СССР е най-милитаризираната икономика в света, с най-големите разходи за отбрана[234]. И накрая, началникът на ГЩ на СССР, арм. генерал В.Лобов, заявява, че те са 1/3 и дори повече от БВП[235].

Табл. III.7. Дял на САЩ и СССР от световните военни разходи, в %[237].

Табл. III.8. Оценка на СИПРИ за общите военни разходи на СССР, в млрд. рубли, по цени от текущата година[238].

Създадената на 07.05.1992 г. руска армия не се е отърсила от шока през 1989-1994 г., когато отстъпи земи, за притежанието или влиянието над които, Русия е дала висока кръвна цена. Бяха изтеглени, както следва: от Германия - 338 хил. военнослужещи (а заедно със специалистите, останалия персонал и семействата – близо 600 хил.), от Чехословакия – 73 хил., от Полша - 35 хил., от Унгария - 52 хил., а също от Афганистан - 120 хил., от Монголия - 27 хил., от Куба – 4 хил., от Литва, Латвия и Естония – 130 хил., и др. Предислоцирани са повече от 40 общовойскови дивизии, над 730 хил. военнослужещи, а заедно с членовете на семействата и гражданския персонал – общо 1.2 млн. души. Превозени са над 45 хил. единици военна техника. Изведени са 5 управления на групи войски, 15 армейски управления, 49 общовойскови дивизии, 70 бригади, 72 авиационни и 24 вертолетни полка. Тогавашният началник на ГЩ на ВС арм. генерал Михаил Колесников нарича това изтегляне “стратегическа операция по прегрупиране на войските на територията на Русия и бившия СССР… в такива мащаби и в толкова ограничени срокове, каквито историята не познава”[239]. Сергей Рогов пише, че това е операция, по сравнение с която “Пустинна буря” е просто дребномащабно учение[240].

От намиращите се през 1989 г. на територията на Европа 42 хил. съветски танка, Русия в съответствие с ДОВСЕ може да има едва 6 100. Към 01.12.1993 г. доскорошната 4 млн. армия на СССР се стопи до 2.34 млн. армия на Русия[241]. От 16-те военни окръга на СССР в Русия остават 8, и то тиловите. Загубени са “колосални стратегически запаси”, защото извън Русия остават военните окръзи от първия стратегически ешелон – най-добре подготвените и с най-съвременно въоръжение[242]. “Този ешелон - както писа Вадим Макаревич, - прекрати съществуването си. Бяха ликвидирани и главните командвания на направления, цялата инфраструктура и системи за управление. Именно тази част бе основната заплаха за Запада. Разпадането на СССР и образуването на ОНД прочете присъдата и на втория стратегически ешелон. От 6-те големи гранични военни окръга 4 - Белоруският, Прикарпатският, Одеският, Киевският не са в Руската Федерация. Прибалтийският бе ликвидиран, а Закавказкият - съкратен и реформиран в Закавказка група руски войски. Руската армия трябва да се създава практически отново, особено в новите гранични окръзи - Московския и Севернокавказкия. Разрушена бе цялата стратегическа групировка на руските войски. Западът и ОНД вече са на различни равнища на "въоръженост"[243].

Може би най-осезаемо можем да опишем тази геополитическа драма, ако си представим как уморена, смълчана, въоръжена до зъби едномилионна армия отстъпва на 1 000 км на изток - без бой, без изстрел, без жертви, с наведени глави, с очи впити в неясното бъдеще. Същата армия, която край Ленинград, Сталинград и Севастопол се бе била за всеки милиметър, за всяка педя земя.

От гледна точка на историята, свиването на Русия стана за миг. Твърди се, че като територия и проблеми Русия е върната към времето на Иван Грозни (1533-1584) или поне на Петър I (1682-1725) - който първи “проби прозорец към Европа”, но през него влезе не само свеж въздух. Най-вероятно връщането на Русия назад в столетията спира някъде между тези двама велики държавници. Днес тя е изправена сякаш пред същите предизвикателства:

– Огромни, носещи тревоги и незивестност азиатски пространства.

- Бушуващо Закавказие, от което идват само лоши, напоени с кръв вести.

- Крайно стеснен излаз към Световния океан: пристанищата на Балтийско море - Клайпеда, Вентспилс, Рига, Талин са в неприятелски настроени страни, в Русия остават замръзващият Фински залив и отделеният от нея калининградски анклав[244]. На Черно море от големите пристанища руски е само Новоросийск; а Одеса, Николаев, Крим със Севастопол са в Украйна - за Константин Плешаков на Черноморското направление Русия изживява геополитическа катастрофа[245].

- Отлъчване от Дунавския път, а чрез него и от важни търговски кръстопътища;

- Отрязан достъп до Проливите – като доказателство за обикновеността и безсилието ù.

- Недостижимо далечни и непосилни за надеждното ù присъствие Балкани;

- Обърната с гръб високомерна и лицемерна Европа (по западната граница отстъплението на Русия е 600-1300 км).

Проблемите на Военноморския флот са сериозни. Главният му щаб смята, че скоро Русия ще отстъпва по морска мощ 4 пъти на Германия и 2 пъти на Турция. За 10 год. атомните подводници са намалели 2 пъти, големите надводни кораби - 3 пъти. ВМФ има малко над 100 подводници, а бойните надводни кораби от основните класове са под 100. Русия вече няма средиземноморска и индийска ескадри, докато 6-и и 5-и американски флот запазват преъзходството си там[246]. САЩ със своите 12 тежки самолетоносача са далеч над останалия свят.

Трагично е състоянието и на руските военно-въздушни сили. Личният им състав е съкратен от 500 хил. на 150 хил. души, броят на самолетите е падал от 11 000 на 5 700, като не повече от половината са изправни[247]. Изобщо, в западните армии съвременните оръжия и техника са 60-80%, а в руската те са 30% и към 2005 г. могат да стигнат 5-7%[248].

Според Закона за отбраната от 1992 г., числеността на руската армия не може да надвишава 1% от общата численост на населението в Русия, т.е. максимум 1.47 млн военнослужещи. Въпреки това, Въоръжените сили на Русия се състоят от 1.7 млн. души личен състав в системата на МО плюс 0.9 млн. цивилни лица и други 1.1-2.0 млн. военнослужещи във Федералната служба за сигурност, вътрешни войски, транспортни войски, гранични войски, военната прокуратура и двадесетина други ведомства[249]. Ген.-полк. Борис Громов пише: “Няма единство и в определянето на числеността на войските на самото МО. 1 млн. 600 хил. души – по данни на МО. У Съвета за отбрана на РФ данните са други – 2 млн. 500 хил. Свой брой на хората в пагони, съставящи ВС на Русия дава и Министерството на икономиката: 3 млн. 700 хил. души!”[250]

На 16.05.1996 г., с предизборни цели Б. Елцин издаде популисткия указ No. 722 “За преход към комплектоване на длъжностите на редовия и сержантския състав на Въоръжените сили и другите войски на Руската Федерация на професионална основа” – за преминаване от пролетта на 2000 г. към професионална наемна армия и флот и отказване от наборната военна служба. Мнението на повечето висши военни бе противоположно, не на последно място поради липса на необходимите финансови средства. Министърът на отбраната Игор Родионов дори обяви, че привикването на наборниците ще продължи до 2005 г., т.е. въпреки указа на неговия върховен главнокомандващ[251].

Продължаващите десетилетие трусове по пътя на военните реформи са все още в началото си. Агонията на руската армия се задълбочава. Тази огромна институция е като пирамида, чиято широка, разляла се из цялата страна основа съществува в мъчителни усилия да свърже двата края; и чийто остър, стремително отправен във висината генералски връх тъне в разкош и корупция. Шерман Гарнет привежда поразителен факт от първата война в Чечня, когато през зимата руските войници, поради липса на друго, са носили маратонки и зимни шапки, закупени с пари на банката "Менатеп". Авторът се опитва напразно да си представи аналогичната ситуация: САЩ провеждат "Пустинна буря" със съдействието на компанията "Nike"![252] Владимир Серебрянников нарича руската армия "армия-призрак" и твърди, че повечето специалисти я смятат – с изключение на някои елитни части – за небоеспособна[253].

Руската армия е в перманентен недостиг на средства. През 1998 г. разходите за отбрана паднаха до 2.8% от БНП и 16.4% от федералния бюджет[254]. Съществуват остри проблеми по физическото оцеляване на войничетата, има случаи на смърт поради глад[255]. Влошените условия за живот намаляват годните за служба в армията младежи. През следващите 18 години, според секретаря на Съвета за Сигурност на РФ Сергей Иванов броят им ще намалее два пъти – от 850 хил. на 450 хил.[256] Тревожна е изправността на оръжията – във военнокосмическите сили 31% от пусковите установки и 67% от орбиталните групировки са надхвърлили гаранционните срокове за експлоатация. Същото е положението с 58% от ракетите във войските със стратегическо предназначение[257]. В изказване пред ветерани от ВС на 23.02.1997 г., военният министър Игор Родионов нарече себе си “министър на разпадащата се армия и умиращия флот” и пътьом обяви военната реформа за прищявка на демократите и “новите руснаци”[258]. В заявлението на Съвета по външна и отбранителна политика "Днешното положение на руската армия като надигаща се общонационална катастрофа" се дават следните сценарии, ако политиката на държавата не се промени: изчезване на армията (тих разпад); армейски бунт срещу властта; разпад на армията на редица въоръжени групи и формирования, изкарващи средства за съществуване чрез продажба на оръжия или грабежи; военен преврат, прерастващ или в диктатура, или в гражданска война[259].

Според изследователи от Института по икономика и прогнозиране на РАН, максималната численост на армията, изхождайки от наличните ресурси, може да се определи на 600 хил., от които 300 хил. - редови състав[260]. По мнението на други експерти, въоръжени сили с обща численост до 0.8-1.0 млн. души, при съхраняване на надеждния ядрен щит, ще бъдат способни ефективно да осигурят защитата на Русия от всякакви външни заплахи[261].

От средата на 80-те години военните разходи на СССР, а после на Русия намаляха повече от 10 пъти (в постоянни цени). По население САЩ са само 2 пъти по-големи от Русия, но техният БВП е 12 пъти, а военният бюджет – 10 пъти по-голям от руския (с поправка на покупателната способност на рублата), макар армиите им да са равнобройни. При това американските инвестиции за модернизация на оръжията и техниката са 20 пъти по-големи[262]. Ал. Арбатов пише: “За да се осигури на руската армия издръжка и въоръжаване, сравними с американските, тя трябва да бъде съкратена до 100 хил. души, което е по-малко от армията на Гърция; или да ù се увеличи военният бюджет до 1 000 трлн. рубли, което е два пъти повече от целия федерален бюджет на Русия.”[263]

Специална работна комисия, ръководена от Ал. Арбатов прави извода, че "Русия днес не е в състояние нито да издържа своята армия, нито да я съкрати и приведе в съответствие със своите настоящи финансови възможности."[264]
Табл. III.9. Военен бюджет на Руската Федерация, в трлн. Рубли[265].

Табл. III.10. Военни разходи, в постоянни цени от 1995 г., в млн. дол.[266]

Чеченците са сред последните народи от Северен Кавказ, покорени от Русия през 19 век. Заедно със севернокавказските ингуши, карачайци и балкарци, с калмиките, кримските татари, месхетинските турци и волжските германци, те са изселени насилствено в Средна Азия през 1944 г. В резултат на несгодите, една трета от тях умират. През 1956 г. Н. Хрушчов им разрешава да се завърнат по родните места[268]. Ал. Адлер пише: “Оформени като личности в резултат от това травматично преживяване, представителите на поколението на хората над 40-год. възраст, родени извън националната територия, живеят с мисълта за отмъщение, с чувството, че всеки момент могат да бъдат убити, да станат обект на етническо прочистване от руснаците, възприемани като неумолими и вековни врагове, а след разрушаването на Грозни през декември 1994 г. - и като палачи.”[269] Въпреки усилията на Русия, конфликтът в Чечня упорито следва курс на интернационализация – “отгоре” и “отдолу”.

- “Отгоре”, чрез негодуванието на Запада по повод крутите мерки на Русия за опазване на целостта си. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа лиши руските депутати от право на глас и призова Комитета на министрите на СЕ да пристъпи към изключване на Русия от организацията, ако не покаже напредък при спазването на човешките права. Председателят на Думата Генадий Селезньов нарече решението “историческа грешка”, председателят на Съвета на Федерацията Егор Строев – “световна глупост”, а външният министър Игор Иванов - “рецидив на Студената война и дискриминация”[270]. Комитетът на министрите на СЕ естествено отказа да санкционира Русия.

- “Отдолу”, с активната подкрепа, която оказват на сепаратистите радикални ислямистки движения и държави. Опитът за износ на свещена война към “братовчедите от планината” - съседните на Чечня народи засега не успява - “част от самите тях са по-слаби, защото продължават да преговарят с Москва; другите, ингушите на генерал Аушев са половината християни…, [третите] аварите и лезгинците от Дагестан, които са били пощадени от Сталин през 1945 г. и от 1990 г. играят с картата на вярност към Москва.”[271]

След серия от неуспешни сражения при първата война - през периода 1994-1996 г., Русия избра пътя на лошия мир. Секретарят на Съвета за сигурност по онова време ген. Александър Лебед, реши да спечели лаврите на мироносец. Той, заместникът му С.Харламов, началникът на щаба на чеченските войски (бъдещ президент на Чечня) Аслан Масхадов и тогавашният вицепрезидент на Чечня С. Абумуслимов подписаха на 30.08.1996 г. в дагестанския град Хасавюрт “Заявление” и “Принципи за определяне основите на взаимоотношенията между Руската Федерация и Чеченската република”.

В Заявлението се вписват слова, които по-късно ще сработят срещу териториалната цялост на Русия: “изхождайки от общопризнатото право на народите за самоопределение, принципите на равноправието, доброволността, свободата на волеизлияние”. С договорените Принципи се дава 5-годишен период за уреждане на проблема: “Споразумение за основите на взаимоотношенията между Руската Федерация и Чеченската република, определени в съответствие с общопризнатите норми на международното право, трябва да бъде постигнато до 31 декември 2001 година.”[272] Това даде така необходимото време на Чечня да преустрои своите формирования, да натрупа необходимите финансови ресурси (немалка от които – от средствата, отпускани от Москва за възстановяване на републиката), да поработи здраво за външна подкрепа, вкл. финансова и военна и по-късно да поднови т.нар. борба за самоопределение. От 1998 г. бойните действия се подновиха – започна Втората чеченска война.

Руските въоръжени сили са силно политизирани, лесни за въвличане в партийната конфронтация и за разсичане на гордиеви възли на политическата безпътица. Хипнозата от пагона, от факта, че военните са се клели пред знамето на родината, е жива в съзнанието на народа. Всяка уважаваща себе си партия включва в челните места на своите партийни изборни листи висши офицери. Така във всеки пореден парламент “генералското лоби” е доста силно. Да припомним, че на първите президентски избори кандидатът на Елцин за вицепрезидент бе Героят на Съветския съюз Александър Руцкой.

Ето и по-важните намеси на армията в политическия живот страната.

- Август 1991 г.: Армията подкрепя преврата на ГКЧП (Държавен комитет за извънредното положение), предприет да предотврати подписването на новия съюзен договор. Владимир Серебрянников проследява развитието на преврата от 17.00 ч. на 18 август - моментът на завземане на куфарчето с ядреното копче – до връщането му на Горбачов през първата половина на 20 август[273]. В ръцете на превратаджиите са три от четирите звена на веригата от изпълнение на командата за пускане на ядрените средства (вицепрезидентът Г. Янаев, оглавил страната след “отстраняването” на Горбачов, министър на отбраната Дм. Язов, началникът на ГЩ И. Моисеев). Извън тяхно подчинение е само главнокомандващият на ракетните войски със стратегическо предназначение арм. Генерал Ю. П. Максимов.

Почти пълна е подкрепа за ГКЧП от генералитета, командването на групите войски, окръзите, флотовете, армиите, съединенията и частите; активна е дейността на политорганите и партийните организации сред личния състав в подкрепа на ГКЧП; пресича се пропагандата на демократичните сили, на представителите на руското ръководство сред военнослужащите. 70% от местните органи на властта в Русия поддържат превратаджиите.

Решителна е ролята на президента на Русия Б. Елцин. В Обръщението “Към войниците и офицерите от ВС на СССР, КГБ на СССР, МВР на СССР” той призовава армията да не се превръща в сляпо оръдие на престъпната воля на група авантюристи, да остане вярна на народа, да не обръща срещу него оръжието си: “Може да се построи трон от щикове, но дълго на него не може да се седи, връщане към миналото няма и няма да има, дните на заговорниците са преброени”. Първите крачки по отношение на въоръжените сили след края на преврата са департизация и деполитизация. С президентски укази е прекратена дейността на организацията на КПСС във ВС, разформировани са над 1 400 партийни комитети, 30 хил. първични организации, 20 хил. контролни партийни комисии – това са повече от 1 млн. комунисти, сред които около 80% са офицери. Същата участ постига и организациите на ВЛКСМ, в които влизат около 4 млн. млади военнослужащи. Ликвидирани са политорганите, в състава на които служат около 40 генерали и над 90 хил. офицери.

Агонията на СССР преминава в крайната си фаза – до 25.12.1991 г., когато Горбачов подава оставката си като президент и сам издава указ, с който снема от себе си пълномощията на главнокомандващ на Въоръжени сили на СССР.

- Октомври, 1993 г. – армията разстрелва с танкове и картечници Белия дом, сградата на Върховния съвет, окупиран от заседаващите там депутати, които не са съгласни с указа на Елцин от 22.09.1993 г. за разпускане на парламента.

- Декември, 1994 г. – начало на първата война в Чечня, завършила с подписване на Хасавюртските споразумения. Нейни жертви са десетки хиляди. В края на 1994 започва масово явление – отказ на 50-тина генерали и стотици офицери да изпълняват заповедите на своите началници. В нейния разгар, войната в Чечня подкрепят 8-12% от военнослужещите, 80% я осъждат и нямат доверие към президента, правителството и парламента[274]. Драматична е съдбата на Лев Рохлин. Като командир на корпус в Чечня, той нарича ставащото там гражданска война и заявява, че московските политици са забогатели от търговия с нефт и оръжие с дудаевска Ичкерия. Отказва се от званието Герой на Русия, влиза в Думата и оглавява в нея Комисията по отбрана. Създава Общоруското движение за подкрепа на армията, военнослужащите, отбранителната промишленост и военната наука[275]. Това движение е дръзко предизвикателство срещу Семейството и олигарсите. Лев Рохлин е намерен мъртъв у дома си. Официалната версия е битова драма.

Чувствата на руските бойци са разбираеми. Целите на войната са неясни, командването – некомпетентно, осигуряването – под всякаква критика. Според доклада на парламентарната комисия, начело със Станислав Говорухин, при извеждането на войските на бившия Закавказки военен окръг от територията на Чечня, по споразумение между Дудаев и военното ръководство на ОНД и Русия (не без знанието на Елцин) там са оставени огромни количества въоръжения: танкове – поне 50, БМП и БТР – поне 80, артилерийски системи – над 200, самолети – около 200, вкл. изтребители-бомбардировачи МиГ-21 и Су-17; противотанкови управляеми ракети, ръчни гранати; стрелково оръжие – над 50 хил. единици; стотици хиляди патрони, и др.[276]

В Русия гражданският контрол е още намерение. Министърът на отбраната е военен. Бюджетът за отбрана е недостатъчно прозрачен и непрозрачността му се засилва. Ако през 1998 г. той е бил с 25 пера, през 1999 г. те са само 4 [277].