III.15. Концептуална рамка на националната сигурност

Новост за Русия е приемането на Концепция за национална сигурност. Най-напред, такъв документ е утвърден с указ No. 1300 на президента Елцин на 17.12.1997 г.. На 10.01.2000 г. и.д. президентът Путин подписва Указ No. 24 за внасяне на изменения и дополнения в Концепцията от 1997 г., като тя бъде изложена в нова редакция. Концепцията предвижда "прилагане на всички намиращи се на разположение сили и средства, включително ядрено оръжие, в случай на необходимост за отразяване на въоръжена агресия, ако всички други мерки за разрешаване на кризисната ситуация са изчерпани или са се оказали неефективни."[278] С тревогата от този текст, на Запад продължи дискусията за правото на нанасяне на първи ядрен удар. Дискусия, избухнала с нова сила и стигнала на моменти истерия, при приемането на Военната доктрина.

В Концепцията за национална сигурност сред факторите, обуславящи основните заплахи за Русия в международната сфера са приведени:

- Стремежът на отделни държави и междудържавни обединения да принизят ролята на съществуващите механизми за обезпечаване на международната сигурност, преди всичко ООН и ОССЕ;

- Опасността от отслабване на политическото, икономическото и военното влияние на Русия в света;

- Укрепването на военно-политическите блокове и съюзи, преди всичко разширяването на НАТО на изток;

- Возможността от появяване в непосредствена близост до руските граници на чуждестранни военни бази и крупни военни контингенти.

Според Концепцията, заплахите за националната сигурност в международната сфера се проявяват в опитите на други държави да противодействат на укрепването на Русия като един от центровете на влияние в многополярния свят, да попречат на реализацията на националните ù интереси и да отслабят нейните позиции в Европа, на Близкия Изток, в Задкавказието, Централна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион[279].

Ако за Концепцията от 1997: "Анализът на заплахите за националната сигурност на Руската Федерация показва, че главните от тях в настояще време и в обозрима перспектива нямат военна насоченост"[280], то новата Концепция твърди: “Нарастват равнището и мащабите на заплахите във военната сфера”. По-нататък тя продължава в същия твърд/hard дух:

“Издигнатият в ранг на стратегическа доктрина преход на НАТО към практиката на силовите (военни) действия извън зоната на отговорност на блока и без санкцията на Съвета за сигурност на ООН е пълен с възможности за дестабилизация на цялата стратегическа обстановка в света.

Външната политика на РФ е длъжна да бъде насочена към: защита на законните права и интереси на руските граждани зад граница, в това число с прилагане за тези цели на мерки от политически, икономически и друг характер… Интересите за обезпечаване на националната сигурност на РФ предопределят при съответстващи обстоятелства необходимост от военно присъствие на Русия в някои стратегически важни региони на света. Разполагането в тях на договорна и международно-правна основа, а също и на принципите на партньорство на ограничени воински контингенти (военни бази, сили на Военно-морския флот) трябва да обезпечава готовността на Русия да изпълнява своите задължения, да съдейства за формирането на устойчив военно-стратегически баланс на силите в региона и да дава возможност на РФ да реагира на кризисната ситуация в нейния начален стадий, да способства за реализацията на военнополитическите цели на държавата.”[281]

На Запад са обезпокоени от завръщане на “съветската терминология и система за обозначаване на врага” – напр. възраждане на словосъчетанието “некоторые страны" - щампа, за обозначаване на САЩ и другите страни от НАТО. В стремежа за многополюсност те виждат аналог на теорията за основното противоречие на епохата[282]. Струва ни се пресилено да се смята, че от новата концепция лъха враждебност. Западът свикна с безгръбначието на руската външна политика и всяка по-сериозна фраза сега го стряска, той нервничи при всяко излизане от грижовно разписания сценарий на тихо свиване на Русия до рамките на объркана и загубила хъс за действие регионална държава.

За пръв път в Русия Военна доктрина е приета на 02.11.1993 г. от Съвета за сигурност на РФ и утвърдена с Указ Nо. 1833 на президента Елцин (“Основни положения на военната доктрина на РФ”[283]). Този документ обяви, че Русия не се отнася към нито една държава като към свой противник. Именно в него бе направен за първи път шокиращият отказ от поетия ангажимент Русия да не използва първа ядрено оръжие, както генералният секретар Леонид Илич Брежнев бе декларирал това от името на СССР през 1982 г. - в резултат на превръщането на СССР тогава в първа световна сила в областта на обикновените оръжия.

Със стопяването на съветското превъзходство и задълбочаващото се изоставане в научно-техническо отношение, тревогата на руските военни от този ангажимент нарастна. През декември 1991 г. в-к “Красная звезда” отбеляза, че благодарение на обещанието на Русия да не използва първа ядрено оръжие, всеки потенциален агресор би могъл с обикновени оръжия да наруши функционирането на руските стратегически ядрени сили или пък така да намали ефективността им, че резулатът да бъде равен по ефект на ядрен удар; че интелигентните оръжия обезсмислят стария ядрен праг на въздържане. Най-силна сред руските стратези е тревогата от бурния напредък в обикновените високоточни оръжия. С тях САЩ нарушават стратегическия паритет, защото получават огромно преимущество по отношение на първия внезапен удар. Удар, след който Русия няма да е в състояние да отговори адекватно. Идеята, че удари с обикновени оръжия по руските ядрени сили или други жизненоважни обекти ще се смятат за ескалация към използване на оръжия за масово поразяване, т.е., че ще предизвикат ответни ядрени удари, е отразена най-напред във варианта на руската военна доктрина, публикуван в сп. “Военная мысль”, а по-късно и в самата официално утвърдена военна доктрина от 1993 г.[284] В нея Русия заяви, че няма да използва своето ядрено оръжие против която и да е държава-участничка в Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 01.07.1968 г., непритежаваща такова оръжие (неядрена държава), освен в случаите: а) на въоръжено нападение срещу РФ, нейната територия, ВС и други войски или нейни съюзници от неядрена държава, свързана в съюз с друга държава, притежаваща ядрено оръжие; б) на общи действия на такава държава с държава, притежаваща ядрено оръжие, за осъществяване или поддържане на нахлуване или въоръжено нападение срещу РФ, нейната територия, ВС и други войски или срещу нейни съюзници[285].

В утвърдената с Указ на президента Вл. Путин от 21.04.2000 г. нова Военна доктрина е записано: "РФ си запазва правото за употреба на ядрено оръжие в отговор на използването срещу нея и/или нейните съюзници на ядрено или други видове оръжия за масово унищожение, а също в отговор на крупномащабна агресия с прилагане на обикновено оръжие в критически за националната сигурност на РФ ситуации"[286].

Както бе казано, за отразените в Доктрината условия, при които Русия първа ще нанесе ядрен удар, на Запад се вдигна неистов шум, Западът негласно приема, че за него подобна опция е естествен вариант, но в намеренията на Русия вижда доказателство за вечната ù агресивност.

Според руски изследователи, Клинтън подписва в края на 1997 г. секретна директива за новата ядрена стратегия на САЩ, в която се предвижда сдържане на употребата на ядрено оръжие срещу САЩ и техните съюзници със заплахата от масиран и съкрушителен ответен удар. В тази доктрина се съдържа искане за съхраняване на съществуващите възможности за ядрени удари по военното и гражданското ръководство на Русия и по нейните ядрени арсенали. Такива цели освен в Русия има набелязани и в Китай[287].

Руски автори пишат, че Москва понижава своя ядрен праг и “от ядреното куфарче е избърсана прахта”[288]. Ала Русия не е безумец и вариантът тя да нанесе първа ядрен удар се допуска теоретично, но не и на практика. Включването му в Доктрината е знак за смиряване на Русия с факта, че никога вече няма да бъде равностойна на НАТО с обикновени въоръжения и затова напомня за ядрената си мощ като последен аргумент за нейната геополитическа великост.

Според Военната доктрина, руските въоръжени сили ще водят бойни действия в локален конфликт на един театър на военните действия. ВС и другите войски могат да се използват във вътрешни конфликти, с основни задачи: разгром и ликвидация на незаконните въоръжени формирования, бандитски и терористични групи и организации, унищожаване на техните бази, центрове за подготовка, складове, комуникации; създаване на условия за пълномащабно регулиране на конфликта на основата на Конституцията и федералното законодателство; възстановяване на законността и правовия ред; обезпечаване на обществената сигурност и стабилност; поддържане на правовия режим на извънредното положение в района на конфликта; локализация и блокиране на района на конфликта; пресичане на въоръжените стълкновения и разединение на противоборстващите страни; изземване на оръжията на населението в района на конфликта; усилване на охраната на обществения ред и безопасността в районите, прилежащи към района на конфликта[289].

Доктрината класифицира съвременните войни (въоръжените конфликти):

- По военно-политическите цели, войните са справедливи (не противоречащи на Устава на ООН, основополагащите норми и принципи на международното право, водени като самоотбрана от страната, подложена на агресия) и несправедливи (противоречащи на Устава на ООН, основополагащите норми и принципи на международното право, попадащи под определението за агресия и водени от страната, предприела въоръжено нападение);

- По прилаганите средства, войните биват с употреба на ядрено и други видове оръжия за масово унищожаване и с употреба само на обикновени средства за поразяване;

- По мащабите, войните биват локални, регионални и крупномащабни[290].

III.16. Военно-промишленият комплекс – умиращото (?) чудо

Сред истинските богатства на СССР бе Военнопромишленият комплекс. Макар с пристъпи на гигантомания и погълнал огромни ресурси, нужни за други сфери на индустрията, той бе уникално творение на упорит и талантлив народ.

Съветският ВПК бе създаден съгласно идеологическа военна доктрина и с интернационални цели, далеч над потребностите и възможностите на страната. Във военната индустрия и свързаните с нея предприятия бяха ангажирани 4/5 от промишлените мощности на Русия, 3/4 от трудовите и научно-техническите ресурси, 9/10 от научно-изследователските и опитно-конструкторските работи. Тя поглъщаше повече от половината от природните ресурси, материалите и енергията. При това те отиваха към нея директно, без да участват в пазара и да получат от него реалната си цена[291]. В края на 80-те на ВПК се падаше повече от 12% от основния капитал в промишлеността. В машиностроенето (с отчитане на косвените връзки) той даваше 62-80% от общото производство[292]. В изследвания и разработки с военен характер в научни институти и конструкторски бюра участваха 1.68 млн. учени и специалисти[293] - 30 пъти повече от учените във всички институти на Академията на науките на СССР (които също често работеха по поръчки на ВПК)[294]. Този научен и конструкторски потенциал страда днес от оттеглянето на държавата от сектора (както и от общото свиване на търговията с оръжия в глобален мащаб).

ВПК бе кокошка, снасяща златни яйца за съветската политика и икономика. Рекордната година в експортно отношение за него бе 1987 г. – със сключени сделки за придобиване на съветско оръжие за 46.5 млрд. дол.[295] Но данните за продажбите не казват цялата истина. Много от клиентите на Русия бяха неплатежоспособни и/или такива, на които се подаряваше оръжие по идеологически и геополитически причини[296]. Юрий Алексеев привежда следните данни за разплащанията, в процент от общата стойност на доставките за 1986-1990: в брой 33%, на кредит – 40%, безвъзмездно – 27% [297].

Ето само част от причините, отразили се негативно върху търговията с оръжия на Русия [298]: разпадането на Варшавския договор (ВД) и приентирането на Източна Европа към НАТО; конкуренцията на бившите членки на ВД, а и на републики от ОНД (Украйна, Белорусия, Казахстан, Киргизия), които продават оръжия, произведени по руски лиценз или останали от съветската армия; прекратяването на оръжейния износ от Русия на непазарни условия и твърдото изискване да се плаща във валута; санкциите на ООН за доставка на оръжие за страните от бивша Югославия, Ирак, Либия – все сериозни партньори на СССР; свиването на пазара в развиващите се страни, които бяха сред основните съветски клиенти - в Южна Азия (Индия, Афганистан), в Близкия и Средния изток (Иран, Сирия, Либия, Южен Йемен), в Африка (Ангола, Алжир, Етиопия), в Югоизточна Азия (Виетнам, Северна Корея). На такива държави СССР продаваше 70-80% от военната си продукция [299].

За Ю. Алексеев да се плаща само с твърда валута не е обосновано: “Първо, това противоречи на практиката в световната търговия, където се използва широка система от кредити, заеми и застраховане на търговските рискове (напр. САЩ през 80-те години са доставяли въоръжения на чужди държави, като са им предоставяли кредити от 40 до 60% от военната продукция и услуги). Второ, не се взема предвид нито реалното валутно-финансово положение на купувачите на руско оръжие, в чиято основа са развиващите се страни без излишък на високоликвидна валута, нито сегашната международна система на търговските плащания, в която немалка роля играят различни компенсационни сделки, съвместно производство и коопериране. Трето, преминаването към плащания по сделките в твърда валута и в брой на принципа “плащай и вземай” лиши руския износ на въоръжение от едно от главните му предимства – изгодността в плащането и ниските цени”[300].

Руският ВПК, наследил 82% от военните заводи в СССР, произвеждали 87% от въоръженията, изживява тежки дни, трудно се адаптира към реалностите[302]. Днес той включва 2.5 хил. предприятия, 950 института и конструкторски бюра[303]. Инженерният състав се топи, част от него емигрира. Имиграционната служба на САЩ е приела специално законодателство, за облекчен режим за преместване на постоянно местожителство в САЩ на работниците от руския ВПК – 10 години временно жителство и след това – получаване на гражданство[304].

Спадът на производството в отбранителна индустрия е жесток: ако вземем обемът на производство през 1991 г. за 100%, то през 1993 г. той е 64.6%, 1995 г. – 31.2%, 1997 г. - 8.7% [305]. ВПК е на ръба на техническата катастрофа, тече процес на деградация на научната и производствената му база[306]. Денис Прокопенко изобщо смята, че след две години в Русия вече няма да се водят технически разработки в отбранителната област, да се изпитват нови модели изтребители и БТР-и. Той привежда отчаяния извод на генералните директори на почти всички отбранителни фирми, че руският ВПК ще отмре в резултат на целенасочената политика на този, от когото той е бил създаден. 40% от предприятията са на границата на банкрута и с месеци, дори години не изплащат заплати. ВПК дължи на различни организации над 100 млрд. руб. В същото време държавата му дължи повече от 33 млрд. руб.[307]

Голям проблем за Русия е конкуренцията между нейните фирми, която обикновено води само до сваляне на цената. Пример е острата конкуренция между производителите на самолети - ВПК "МАПО-МИГ" и АВПК "Сухой", които се конкурират така остро, често нелоялно един към друг, а понякога – и към страната, сякаш са от две враждуващи държави.

ВПК сключи няколко успешни сделки. Важен е пробивът на набъбващия пазар за оръжия в Югоизточна Азия: сделката с Малайзия за продажбата на 18 изтребители МИГ-29СЭ на сума 650 млн. долара; договорът за доставка на 6 изтребители СУ-27СК за ВВС на Виетнам. Добри са продажбите на бойни машини за пехотата (БМП) и реактивни системи за залпов огън на Обединените Арабски емирати и Кувейт, на танкове Т-80, БМП и системи за ПВО на Кипър, на подводници от типа Kilo и на технология за производство на танкове на Иран[308]. Макар че днес около 50 държави са руски клиенти, 60-70% от руския експорт на оръжия отива главно в Китай и Индия. На всяка от тях през периода 1994-1997 г. са се падали около 30% от общия руски оръжеен експорт[309].

Въпреки възраженията на експерти, военни и политици срещу крупните продажби на оръжие от Русия на Китай, алтернатива пред ВПК изглежда няма. Едва ли може да се намери по-добър купувач – това са милиардни контракти – поне 5-6 млрд. дол. през последното десетилетие на 20 век. Китай получи 3 дизелно-електрически подводници клас Kilo и има твърда поръчка за четвърта такава, чието строителство завършва в Санкт-Петербург. Закупени са поне 48 изтребители Су-27СК и учебно-боеви Су-27УБК, 24 вертолета Ми-17, има сведения за 70 танка Т-72, 4-6 зенитни ракетни комплексни комплекса С-300 ПМУ-1 в комплект с ракетите, неизвестен брой системи за борба с високоточно оръжие "Тор-М1". Със съдействието на руското Министерство на отбраната, Китай е получил лицензи за производство на самолети МиГ-31 и за производство на 200 изтребителя Су-27, без право на рекспорт. Използвайки затрудненията на Русия, слабата дисциплина, лошото опазване на държавната тайна и стремежа да се печелят пари на всяка цена, само от редовните гостувания на руски специалисти, Китай е икономисал 15-20 години и “стотици милиарди долари”[310].

С Индия е подписан договор за закупуване на 120 бойни самолета МиГ-21 (с възможност за още 50) и контракт за доставка на 40 многофункционални изтребители Су-30МКИ за 1.8 млрд. дол.

Пазарът на оръжия е силно политизиран и не съвсем почтен. Русия има все по-малки шансове на него, защото покупката на оръжия върви с предоставяне на гаранции за сигурността, с плащане за удоволствието да си нечий клиент - така е в Персийския залив и Латинска Америка, Южна Корея и Тайван, Турция и Централна Европа. Продава се не само и не главно това, което е необходимо за страната, а това, което трябва да се продаде; потребностите на купувача се определят от волята на продавача; купува се, какти пише Константин Макиенко “безсистемно, хаотично” и затова въоръженията на страните в Персийския залив “поразяват със своята раздутост, разнотипност и съчетаване на закупки, от една страна на остаряло, неефективно в съвременната война въоръжение, а от друга - на ултрасъвременни видове, които лошо обученият туземен персонал е неспособен да усвои както трябва.”[311] След като все по-силово се разпореждат в глобалната политика, САЩ получават нови възможности да се разпореждат и на пазара на оръжие. А този пазар върви с нуждата от полигони за тестване на новите въоръжения. Понякога с невъоръжено око се вижда как се осигуряват такива полигони – за сметка на кръвта и сълзите на цели народи.

Русия се натъква на абсолютно измислени прегради пред оръжейния ù бизнес. Турция, която е сред световните шампиони по закупуване на оръжия, вдигна шум до небесата и заплаши “да предприеме твърди мерки” срещу сделката между Русия и Кипър за продажба на зенитни ракетни комплекси С-300. С помощта на гръцкото правителство, те бяха пренесени на о-в Крит[312].

Западни фирми предлагат коопериране с руски заводи за производство и осъвременяване на образци съветски оръжия. При повече разсъдък и по-малко предразсъдъци, това за Европа би бил ползотворен път за противодействие на тоталната експанзия на САЩ, превръщаща европейските отбранителни фирми в халета и работилници на американските. Полето за общи усилия е широко - усъвършенстване на авиониката (при "индийските" Су-30 тя ще бъде френска), на приборите за нощно виждане (новият вертолет Ка-52 ще има френски системи), на двигателите (на новия учебно-тренировочен самолет МиГ-АТ ще се монтират френски двигатели); а с Израел през 1997 г. е сключен контракт за съвместно производство на самолет за далечно радиолокационно откриване - за продажби в трети страни, преди всичко на Китай. Израел ще произвежда радара, а Русия - въздушния носител на базата на транспортния самолет Ил-76 [313]. Създадени са съвместни руско-германски предприятия за модернизация на самолетите МиГ, които са на въоръжение в новите членки на НАТО и за създаване на военно-транспортния самолет Ан-7Х.

Сътрудничеството с фирми от САЩ е спорно от гледна точка на ефективността за Русия. Пример: ОКБ “А.С.Яковлев” сключва споразумение с “Lockheed” с цел създаване на боен самолет с вертикално излитане и кацане от ново поколение. Стойността на контракта за 1997-1998 г. е 400 млн. дол. От ОКБ са убедени, че проектът е по-изгоден на американците, които изостават в тази област с 10-15 г. Освен това ОКБ предоставя информация за своите разработки на “McDonnel”, “British Aerospace” и NАSА. Същото научно-техническо “сътрудничество” провежда и “Boeing” при проекта за създаване на нов сверхзвуков самолет на базата на руския Ту-144. При минимални инвестиции за 10 млн. дол. на първата фаза на проекта (инсталиране в ТУ-144 на специално оборудване), американците откарват в САЩ самолета с двигатели от стратегическия бомбардировач Ту-160, за да изучават… неговото въздействие на околната среда[314].

И днес руски образци оръжия са на световно ниво: самолетите МИГ-29 и СУ-27, танковете Т-72 и Т-80, бойните машини на пехотата БМП-3, реактивните системи за залпов огън “Смерч”, самоходните артилерийски установки “МСТА-С”, зенитните ракетни комплекси “Тунгуска”, “Тор”, “Бук”, С-300В и С-300ПМУ-1, подводните лодки тип Kilo [315]. Но изоставането в редица класове въоръжения започва да се проявява не само в рамките на оръжия от едно и също поколение - където нещата не са чак толкова трагични, но повече в това, че американците някъде са цяло поколение напред – като в самолетостроенето, където руските самолети са от четвърто, а американците вече гонят пето поколение.

Джордж Буш, Михаил Горбачов, Евгений Примаков свидетелстват за устни гаранции, които Западът дава, че НАТО няма да се разширява на Изток. Държавният секретар Джеймс Бейкър заявява (стенограма на разговора му с Горбачов): “Ние разбираме, че не само за Съветския съюз, но и за другите европейски страни е важно да имат гаранции, че ако Съединените щати запазят в рамките на НАТО присъствието си в Германия, юрисдикцията или военното присъствие на НАТО няма да се разшири с нито един дюйм в източна посока.”[316]. Министърът на външните работи на Германия Ханс-Дитрих Геншер обещава: НАТО няма да се разширява на изток[317]. Съгласно чл. 5 от Договора за окончателното урегулиране по отношение на Германия от 12.09.1990 г. чуждестранни войски, ядрено оръжие и негови носители няма да се разполагат в източната част на Германия и да се разгръщат там. Това се смята от Горбачов за доказателство за поет от Запада ангажимент, че НАТО няма да се разпространява на изток. Министър-председателят на Великобритания Джон Мейджър заявява, че той “не предвижда условия, при които сега и в бъдеще източно-европйските страни биха могли да бъдат в НАТО.”[318] Бившият канцлер на ФРГ Хелмут Шмит е категоричен: за страните от Централна и Иточна Европа няма необходимост да влизат в НАТО по две причини: първо, войските на НАТО не могат да се разгръщат както на тяхна територия, така и на територията на на Източна Германия по силата на Договора за окончателното урегулиране по отношение на Германия; второ, такава крачка би се разглеждала от Русия като провокация[319].

Но любовното обещание бе забравено веднага, щом СССР загуби политическата си чест. Всъщност, става дума за една огромна геополитическа измама, за сетен път потвърждаваща, че съветите на Макиавели са вечни: “Мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си, и ако причините, които са го подбудили да я даде, не съществуват вече. На един владетел никога не липсват законни причини, за да прикрие нарушеното обещание. За това могат да се приведат безкрайни примери и да се покаже колко мирни договора, колко обещания за съюз са били погазени и превърнати в празни думи поради вероломството на владетелите. Който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигал повече.”[320]

НАТО е важен символ на победата в Студената война. Победителите рушат само символите на победените, но не и своите символи.

Злощастна роля за отношенията на Русия с НАТО изигра казаното от Б. Елцин на 25.08.1993 г. във Варшава, че въпросът за членството на Полша в НАТО е от нейна, а не на Русия компетенция. Това бе гаф, равносилен на вярата на Горбачов в обещанията на Хелмут Кол, при “съвместното потене в банята”[321], знак, развързал ръцете на НАТО, сигнал, че Русия ще преглътне разширяването. На 15.09.1993 г. “разкаялият” се Елцин изпрати писма до западните лидери, вкл. до Клинтън. Възразявайки срещу разширяването на НАТО със страни от Централна и Източна Европа, той лансира идеята Русия и НАТО заедно да предложат гаранции за сигурността на тези държави, та да се отстранят всички опасения от появяване на “вакуум на сигурността” в тази част на Европа. Ала вече бе късно за китка - на 13.10.1993 г. в Прага, при срещата си с държавните глави на Вишеградската четворки, Клинтън заяви, че въпросът е не “дали” НАТО ще се разшири или не, а само “кога” това ще стане[322].

Официалните декларации на Запада по отношение на Русия са премерени и признават Русия като съществен фактор за европейската сигурност. Един през друг западните лидери твърдят, че без Русия не е възможна единна, сигурна и просперираща Европа. Отразявайки тази тенденция, Ханс-Йоахим Шпангер смята доста оптимистично, че: "Ако по-рано НАТО искаше да строи отношенията си с Русия на принципа a voice not vote - глас, но не гласуване, то сега действа формулата a vote not veto - гласуване, но не вето... Русия се приближава към това, да стане де-факто политически член на Съюза."[323]

В този дух разсъждават и някои руски експерти. Русия, казват те, трябва да се държи така, сякаш е пълноправен член на НАТО. Формалното членство в Съюза едва ли има такова голямо значение, защото тя е фактически по-близо до НАТО, отколкото кандидастващите в НАТО страни. Главният проблем на евроатлантическата сигурност изобщо не са страните от Централна и Източна Европа, Прибалтика и даже Украйна, а участието в нея на Русия. Да се построи такава сигурност без изредените държави може, но без Русия е невъзможно[324].

Западна Европа донякъде си дава сметка, че на Русия трябва се гледа като равноправен и стратегически важен партньор. Страните от (про)европейското крило в НАТО осъзнават тази необходимост и отделят с по-висок порядък на важност отношенията с Русия от контактите с другите бивши социалистически страни. В НАТО, винаги, щом от пропаганда се премине към разумно, спокойно търсене на общоприемливи решения, взема връх убеждението, че трябва да се съобразяват с Русия. Дори да го правят далеч по-рядко, отколкото на нея би ù се желало, те са готови да го правят достатъчно често, за да се забелязва, че го правят. Както пише “Economist” - Западът е съгласен да се отнася към Русия като към велика държава, при условие, че Русия няма да се държи като такава. Западът е склонен да допуска Русия до обсъждането на решенията, за да е по-малко притеснението ù, че не я допуска до самото вземане на решения.

По разширяването на НАТО в Русия бе постигнат консенсус. Самият ястреб на свръхлибералната икономика и радикалната приватизация Анатолий Чубайс заяви в Давос, за “уникалното съгласие установило се и в самото руско общество, и във всички политически сили на основата на неприемането на разширяването на НАТО”, подчертавайки, че това е единственият въпрос, по който съществува пълно съгласие между него, Зюганов и Жириновски[325]. Ето защо тезата, на П.Стоянов при посещението му в САЩ, че България се стреми към НАТО, за да подобри отношенията си с Русия е меко казана несериозна.

Бунтът на Русия срещу разширяването се сведе до остри думи и нервни жестове (какъв друг би мотъл да бъде той?). През 1992 г. в свой доклад, Службата за външно разузнаване писа (признавайки че “Русия не е в правото си да диктува на суверенните държави в Централна и Източна Европа дали да влизат в НАТО или в някакви други международни обединения”[326]), че при приближаване на НАТО към руските граници дори без враждебни намерения, Генералният щаб ще бъде принуден да разработи планове за предислокация на силите и реорганизация на инфраструктурата. Министърът на отбраната Павел Грачов заяви, че разширяването на НАТО би било враждебен акт по отношение на Русия. През 1994 г. Думата осъди подписването от Русия на "Партньорство за мир". След ударите на НАТО по позициите на босненските сърби през август 1995 г., Б. Елцин заяви, че разширяването на НАТО е еквивалентно на въздигане отново на Берлинската стена и може да доведе до война в Европа[327].

Разширяването на НАТО бе сериозен удар за Русия – главно поради безпардонния спрямо нея начин, по който то бе направено. Личности от най-висок калибър предупреждаваха за погрешността на този ход. Най-краен в оценките бе самият Джордж Кенан, бивш посланик на САЩ в СССР (март-септември 1952 г.). Той предрече, че “Разширяването на НАТО ще бъде най-съдбоносната грешка на американската политика за всички години след края на Студената война[328]. Друг бивш посланик (1987-1991 г.) на САЩ в Москва Джек Метлок добави: “Приемът на нови членове в НАТО е нежелателен”[329]. Професорът от Университета “Джон Хопкинс” Майкъл Манделбаум нарече крачката “неразумна”[330]. Томас Фридман писа в “New York Times”: “Това глупаво решение тласна НАТО по един хлъзгав наклон в неизвестна посока. С други думи, разширяването на НАТО е хвърляне в неизвестното бъдеще с главата надолу. Каква лекомислена политика по отношение на най-успешно действащия военен съюз в историята.”[331]

Впрочем, Т. Фридман направи опит нещата да се видят и от несериозната им страна, цитирайки предприемчиви руски специалисти в рекламата: “Променете названието на НАТО, защото руснаците се вбесяват от самата думичка НАТО. Така че защо да не го наречем ТОМАТО (Транс-оушиеник милитъри алайнс енд трийти организейшън[Trans-Ocean Military Alliance and Treaty Organization.] - презокеански военен съюз и договорна организация) или ПОТАТО (Пийс организейшън фор транс-атлентик тайз енд опърейшънс[Peace Organization for Trans-Atlantic Ties and Operations.] - мирна организация за трансатлантически връзки и операции) или може би ВОДКА (Венгърд организейшън фор дифенс, коопърейшън енд асистънс[Vanguard Organization for Defence, Cooperation and Assistance.] - авангардна организация за отбрана, сътрудничество и взаимопомощ)”[332].

Връх обаче взеха сериозните – до злост - ястреби като Зб. Бжежински, написал в края на 1994 г., че НАТО или трябва да се разшири, или ще умре[333].

В съзвучие с видимата част на айсберга от добри намерения и искрена загриженост, в Париж на 27.05.1997 г. бе подписан помпозен и донякъде нереалистичен документ с впечатляващото название "Основополагащ акт за отношенията, сътрудничеството и взаимната сигурност между НАТО и Русия"[334]. Това е политическо, а не юридическо споразумение, което не подлежи на ратификация. В него е заявено, че Русия и НАТО повече не се разглеждат един друг като противници. НАТО пое ангажимент да не разполага на територията на новите членки на постоянна основа съществени бойни сили. Бе заявено, че НАТО няма намерение, планове или причини да разполага ядрено оръжие на тяхна територия, не намира за нужно да променя ядрената си политика или насоченост и не вижда такава нужда да възникне в бъдеще. Русия и НАТО декларираха, че ще се въздържат от употреба на сила един срещу друг както и срещу трета страна, нейните суверенитет, териториален интегритет или политическа независимост по начин, несъвместим с Хартата на ООН и споразумението от Хелзинки[335] (до Косово бе още далеч).

Ал. Лебед нарече Документа “акт за капитулацията на Русия”[336], Г. Зюганов – “акт за безусловна капитулация”, депутатите-комунисти - "предателство".[337]

В съответствие с Основополагащия акт бе създаден работният му орган - Съвместен постоянен съвет (СПС), който се председателства от генералния секретар на НАТО, представител на една от натовските държави по ротационен принцип и представител на Русия. СПС ще осъществява следните дейности: провеждане на консултации (които няма да засягат вътрешни работи на НАТО, нейните членки и на Русия); изработване на тяхна основа на инициативи, по които Русия и НАТО се договарят да правят официални заявления и да предприемат съвмести действия; при постигане на консенсус в хода на консултациите се приемат съвместни решения и се осъществяват съвместни действия във всеки конкретен случай, вкл. участие на равноправна основа в планирането и подготовката на съвместни операции, в т.ч. и миротворчески операции под ръководството на СС на ООН или под отговорността на ОССЕ.

За обсъждане на военно-политически вопроси, СПС два пъти в годината провежда срещи на равнището на министри на външните работи и два пъти – на равнището на министри на отбраната. При необходимост, СПС ще заседава на ниво държавни и правителствени ръководители. Създава се Съвместен военен постоянен комитет на равнище началници на ГЩ и постоянни временни представители. В Брюксел, при щаб-квартирата на НАТО е учредено Постоянно представителство на Русия в НАТО, а в Монс, при щаба на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа - военно представителство и длъжност Главен военен представител на Русия в НАТО (на нея е назначен ген.-лейт. Виктор Заварзин). Руските офицери имат фактически статут на гости, който не им позволява да се движат свободно по помещенията на щаб-квартирата на НАТО[338].

При ратифицирането на протоколите за присъединяване на Полша, Унгария и Чехия към НАТО, Сенатът на САЩ изиска от президента да удостовери, че[339]:

- Основополагащият акт и СПС не дават на Руската Федерация правото на вето върху политиката на НАТО.

- СПС няма да бъде форум, на който ще се преговаря с РФ и ще се взема каквото и да е решение по стратегията, доктрината и готовността [бойна] на НАТО и НАТО няма да използва СПС за заместител на преговорите за контрол върху въоръженията, напр. преговорите за адаптацията на ДОВСЕ.

- НАТО няма да дискутира с РФ нито един въпрос от дневния ред, без предварително да е постигнато съгласие за позицията по този въпрос в Северноатлантическия съвет.

Ако не броим епизодичните учения по програмата Партньорство за мир, военното сътрудничество на Русия с НАТО се изчерпва с участието в SFOR (32 хил. военнослужещи от 38 страни) и KFOR (48 хил. от 30 страни), съответно в Босна и в Косово.

Като утеха за решението за разширяване на НАТО, което трябваше да бъде взето в Мадрид на 08-09.07.1997 г., в Денвър (20-22.06.1997 г.) на Русия бе дадено място на срещите на върха на Г-7. Така че ако не Г-8, имаме вече поне Г-7½. На Русия бе обещано за сетен път (напразно) членство в Световната търговска организация. Юрий Давидов нарича онези дни “най-безславната страничка в най-новата история на руската дипломация”[340]. При цялото уважение към Е. Примаков [с когото авторът, като председател на Комисията по национална сигурност в 36-о Народно събрание, е имал честта да разговаря официално, в парламента, и неофициално, на вечеря в руското посолство - тогава Примаков бе директор на Службата за външно разузнаване], той ще остане в историята като външния министър, при когото НАТО се разшири без да зачете мнението на Русия. Разбира се, това стана не заради Евгений Максимович. Вината бе в предните 4-5 години (все пак до 05.01.1996 г. външен министър бе А. Козирев), но фактът си е факт – Примаков, заедно с Елцин трябваше да изпие чашата на унижението.

Рядко, но се случва, някой в Русия да предложи тя да стане член на НАТО. Като секретар на Съвета за сигурност на РФ, Иван Рибкин заяви, че Русия “ще бъде член на политическата организация на НАТО”[341]. А на въпрос смята ли за възможно Русия да се присъедини към НАТО, и.д. президентът Вл.Путин отговори "Защо не? Защо не? Не изключвам такава възможност. Повтарям, в случай, ако с интересите на Русия ще се съобразяват, ако тя бъде пълноправен партньор"[342]. Но ако при Рибкин имахме дилетантска фантасмагория, то Путин води игра на нерви и тествания – с чукче по коляното. Генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робертсън отговаря на същия въпрос общо-взето по същия начин, добавяйки, че засега тази възможност не стои на дневен ред и ще са нужни 10-20 години за да може тази идея да се реализира[343]. Иначе е съвсем безсмислено да се обсъжда въпросът за членството на Русия в НАТО, а също и в ЕС - поне в обозримо бъдеще. Русия е твърде голяма и различна, за да бъде интегрирана в тези структури така, както Западът си представя интегрирането - като възприемане на неговите ценности, принципи, строеж на обществото. Русия е многонационална, с преобладаващи славянски дух и православие, нито само европейска, нито само азиатска държава. Абсурдно е да се смята, че тя ще се откаже от правото си на дума в процесите на европейска интеграция. Нима е възможно Люксембург да има право на вето относно разширяването на НАТО и ЕС, а велика Русия да остане безгласен наблюдател на събитията?

След приемането на Полша, Чехия и Унгария, за НАТО е по-добре да даде възможност на Русия да се убеди с течение на времето, че в разширяването няма нищо страшно. Така и Алиансът ще може спокойно да анализира процеса на “поглъщането” и “смилането”: как ще се отрази на сложния му механизъм приемането и адаптирането на трите бивши соцдържави. Става дума за новите баланси в европейската политика, за разпределянето на финансовото бреме, за съхраняването на консенсуса при вземане на решения, за стандартите и комуникациите при неизбежната еволюция и трансформация на Алианса.

Русия се смири с влизането на трите страни в НАТО, защото не можа да измисли нищо, с което да го спре или поне забави. Но това е последният рубеж, който Русия предава без бой и без адекватна компенсация - както материална, така и морална. Оттук нататък започва позиционна война, мълчалива и безпощадна съпротива, хладен отпор, чиято цел е да се направи цената на членството в НАТО за Прибалтика, Румъния и България толкова висока, че за някои от тези кандидатки (и много повече - за НАТО) тя да се окаже направо непосилна.

Русия помъдрява, разбира, че начинът, по който се държеше - като боксьор, който дири постоянна обмяна на удари - е неизгоден за нея, защото оставя по лицето и достойнството ù само синини и кървящи аркади. Тя е решила да смени тактиката, да разчита на бавна и скучна игра, на влизания в клинч, на сепаративни разговори с рефера на ринга, дори на свои клакьори в залата - за да възникнат и други усещания от състезанието, а не само тези, които стигат до публиката благодарение на екзалтираните слова на необективния коментатор.

Колкото разумни да са доводите за отчитане на притесненията на Русия, за илюзията да се гради европейската сигурност без Русия, за необходимостта да се разширява неотклонно територията на същинска, просперираща Европа, да се преместват границите ù едновременно на изток и на юг, а не да се създават нови разделителни линии; неподлежащ на оспорване факт е, че правото на вето, решаващата дума в НАТО имат САЩ. Това е основната причина, поради която въпреки аргументите “за” и “против”, въпреки предпазливостта на Западна Европа, през 1997 г. бе заявено категорично, че въпросът с разширяването на НАТО няма да бъде обсъждан с Русия, защото е вече (пред)решен. В НАТО всички - с охота или без, вървят след САЩ, разчитат на тяхната политическа, икономическа и военна мощ, на огромните им дипломатически, разузнавателни и финансови възможности; приемат заръките и заповедите на Вашингтон. НАТО владее инициативата в Европа; атлантическото крило на НАТО владее инициативата в НАТО; а САЩ владеят инициативата в това атлантическо крило. Ето затова НАТО се разширява независимо от всичко и въпреки всичко.