III.18. Марко на Косово поле

Балканите ходят по острието на бръснача. Вече написахме, че при разпад на многонационална държава не трябва да се допуска разпадане на носещата ù конструкция (напр. Сърбия, Русия). Защото то ще отприщи жесток процес на кантонизация и атомизация, в който ще действа обратната връзка, т.е. при протичането си той ще произвежда вражди и нестабилност, които още повече ще го ускоряват.

Трудно е да се интерполират достоверно перспективите пред региона.

- Не е ясно какви са оценките на американския финансов елит за удара, който трябва да понесе Евро-то, за да не може то (напр. до 2003-2005 г.) дори да си помисли да оспорва глобалното превъзходство на долара. А че ударите в Косово бяха удари и срещу Евро-то, изобщо не подлежи на съмнение.

- Не е ясно кои още най-нови въоръжения и технологии са планирани за изпитанията в реална среда и реално време. Очевидно бе, че с операцията в Косово наблюдавахме първата фаза на първата полигонна война на 21-и век.

- Не е ясно колко надълбоко европеецът е потънал в егоизъм, в материален уют, има ли ресурси и воля за съпротива, има ли предел на търпението му или той е опериран от всякакви помисли и пориви за човешка солидарност. Защо да не допуснем, че когато жизненият стандарт надхвърли някаква горна граница, започват да се развиват симптоми на безчувствена ситост и морално линеене. Напълно възможно е самодоволното съзнание и преялата съвест да не могат и да не искат да разбират проблемите на другите, досаждащи с бедите си.

- Не е ясно къде е пресечната точка на днешните възможности на Русия, истинските ù намерения и нейните лостовете за въздействие вътре в самия регион при предстоящата неизбежна и решаваща смяна на подхода на НАТО и/или международната общност към противостоенето Белград-Косово.

Когато през септември 1998 г., Примаков стана министър-председател, за нов министър на външните работи на Русия бе назначен опитният дипломат Игор Иванов. Той се изправи веднага лице в лице с ескалацията на събитията в Косово. На среща с държавния секретар М. Олбрайт, Иванов загатна за характера си: "Пазарната икономика не означава, че външната политика трябва да бъде пазарна. Русия не търгува със своите национални интереси.”[344]

Руската Дума – главно на думи – оказа силна съпротива срещу ударите на НАТО. През октомври 1998 г. бяха проведени слушания: "Заплахите за европейската сигурност във връзка с разширяването на НАТО (на примера на събитията на Балканите)". В декларацията "За заплахата от разпалване на военни действия от страна на Организацията на Северноатлантическия договор срещу Съюзна Република Югославия", депутатите се солидаризираха с позицията на Белград по урегулиране на кризата в Косово и твърдяха, че възможните бомбардировки на НАТО могат да бъдат оценени като заплаха за националната сигурност на Русия. Думата препоръча на кабинета "да излезе от международните санкции по отношение на Югославия" и в срочен порядък “да разгледа въпроса за възобновяването на военното сътрудничество на РФ и СРЮ", "да коригира програмата на РФ и блока НАТО с отчитане на позицията на НАТО по отношение на Югославия". Взето бе решение да се изпрати делегация на Думата в СРЮ "за изучаване и оценка на ситуацията в Косово с поръчение "да обсъди с ръководството на парламента на Югославия въпросът за укрепване на връзките между Югославия и Съюза на Беларус и Русия"[345]. В най-кървавото за Белград време, Съюзното правителство и Съюзната скупщина наистина приеха Постановление за присъединяване на СРЮ към Съюза на Русия и Беларус, но ръката, протегнатата за помощ не бе поета толкова ентусиазирано, колкото гръмки и патетично героични бяха думите на Думата.

НАТО остана глуха към аргументите на Русия и бомбите ù започнаха да падат над Югославия, Русия категорично осъди тази “агресия срещу суверенна държава”. Дни преди първите удари, премиерът Е. Примаков летеше към Вашингтон за участие в работата на съвместната комисия, оглавявана от него и вицепрезидента Ал Гор. След като не получи подтвърждение, че няма да се стигне до бомбардировки, Примаков предприе безпрецедентен ход - нареди самолетът да завие във въздуха и да поеме към Москва.

Русия прекрати официалните връзки с НАТО; отзова в Москва главния военен представител при НАТО и другите представители в щаб-квартирата на НАТО; спря участието си в Партньорство за мир, Индивидуалната програма за партньорство, Евроатлантическия съвет за партньорство, СПС; замрази изпращането на представители на различни курсове за преподготовка и на научно-технически срещи под егидата на НАТО; прекрати дейността на центъра за документация на НАТО по въпросите на европейската сигурност и напредналите преговори за откриване на Военна мисия за връзка на НАТО в Москва; бойкотира срещата на върха на НАТО и страните-партньори във Вашингтон[346]. Усилията на Москва да се намери дипломатическо урегулиране на конфликта доведоха до участието на В. Черномирдин като посредник, заедно с финландския премиер Марти Ахтисаари. Аплодираната на Запад мисия бе оценена за неуспешна в Русия, защото оказала натиск срещу сърбите да приемат наложеното им споразумение и дала възможност на НАТО да протръби из целия свят за своята победа. С тази мисия Черномирдин изпя лебедовата си, най-последна песен като политик

Войната в Косово бе наречена блестящ успех, вкл. от нашите държавни лидери. Ала както писа в. “Le Monde”: “нито един от основните проблеми, поставени в момента на въоръжената интервенция на НАТО на 24.03.1999 г. не бе решен”[347]. А главните действащи актьори: генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, видният пълководец, главнокомандващият ВС на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк и ръководителят на умиротворителните сили на НАТО в Косово ген. Майкъл Джексън бяха освободени предсрочно от постовете им.

Експертите от американския институт “CATO” нарекоха военната операция на НАТО “очевиден провал" във външната политика на администрацията на САЩ; Кристофър Лейн и Бенджамин Шварц също писаха във “Washington Post”, че войната в Косово се оказа един от най-големите провали на САЩ[348]; респектиращият “The Times” твърди, че Алиансът загуби войната в Косово и никога не е бил по-слаб, отколкото след нея и даже ехидно подметна: “Силите на Запада миналата година със същия успех можеха да бомбардират Марс”[349]; а дори Комисията по проблемите на отбраната в Британския парламент определи акцията като "съмнителна по отношение на нейната законност" и противоречаща на Устава на ООН[350].

Поради проклетията на балканската орис, странното танго по чужда воля на Иван Костов с Хашим Тачи (лидерът на АОК, за чиято политическа параноя пише Stratfor[351]) - този флирт с косоварите зад гърба на Сърбия и Македония, може да се окаже покана към албанската мафия: заповядайте, установявайте се у нас, плетете структури на трафика на оръжия и наркотици, плодете се и се множете. И току виж, след 30-40 години България се оказала със същите проблеми като Македония днес. Как може изобщо български премиер да бъде използван за вършене на не най-чистата балканска работа – например, да агитира за план за разделяне на Сърбия на шест части, подхвърлен невинно и провокативно от лидери на унгарското малцинство във Войводина! Да си играеш с огъня, да режеш клона, на който седи България – това означава такова дилетантство. И на края – като за капак, България, унижавайки Сърбия, поиска да открие дипломатическо бюро в Прищина. С подобни действия един ден страната ни може да бъде наричана така, както тя наричаше някога коварните си съседи – разбойница. Обществото ни не може да не се тревожи, че ако вчера бе Босна, а днес – Косово, то утре може да дойде ред на Македония. Какво тогава очаква в други ден България?

Освен Русия и Китай, трета велика страна, Индия бе против ударите на НАТО. Експремиерът й Кумар Гуджрал каза: “Акцията в Косово не бе подкрепена от по-голямата част от населението на света. Много рязко протестираха Индия, Китай, Русия. Взети заедно, ние сме около 2/3 от населението на света. Африканските страни не говореха с пълен глас, но можем да смятаме, че те също са на наша страна. Това се отнася и за Латинска Америка.”[352] А нашето общество не научи, че Движението на необвързаните държави осъди ударите на НАТО. След Студената война това Движение не играе такава значима роля, но си остава фактор, чиято позиция е знак как светът се отнася към акцията на НАТО. Но не светът на самодоволните и богатите, с които - бедна и опоскана - се нареди и България, а светът на онеправданите и пренебрегвани хора.

Показателно е, че заедно с Русия, от остра, до негативна позиция по отношение на действията на НАТО заеха съответно Беларус, Армения и дори Украйна – все православни, а без Армения – славянски държави.

Аргументът, че България нямала друга алтернатива, освен да даде своето въздушно пространство на НАТО контрастира с позицията на Австрия, която не позволи на самолетите на Алианса да прелитат над нейна територия.[353] През 1986 г. и правителството на Митеран не даде въздушен коридор на самолетите на САЩ, разположени в Англия да прелетят над Франция за разрушаване на щаб-квартирата на Кадафи и спалните му помещения, в резултат на които загинаха невинни хора, включително едно от децата на либийския вожд.

Според Клаузевиц войната е продължение на политиката с други средства. При войната на НАТО в Косово целите станаха производни на средствата. А средствата “къкреха” дълго - години наред са обсъждани поне 7 варианта за лечение на Косовския тумор: 1. Сърбизиране на Косово; 2. Разделяне на Косово на две - северната част остава в Сърбия, южната получава независимост; 3. Възстановяване на предишния статут на Косово като автономна област; 4. Повишаване на статута на Косово до трета след Сърбия и Черна гора, федеративна съставляваща на Югославия; 5. Изграждане на конфедерация между Косово и Югославия по подобие на свързването в съюз в Босна и Херцеговина на Мюсюлманско-Хърватската федерация и Босненската сръбска република; 6. Създаване на независима държава Косово; 7. Обединяване на Косово с Албания и по-късно, с албанизираната част на Македония.

Частица от това “къкрене” е “тайният” семинар по управление на конфликти, проведен от американския Институт за мир (USIP, спонсориран от Конгреса на САЩ) на 22-24.06.1998 г. някъде в София. В него вземат участие 22 висши представители на косоварите - политически лидери, вкл. изпълнителният секретар на екипа, преговарящ с Белград, парламентаристи, журналисти от прищинския вестник на косоварите "Коха Диторе", юристи, политолози и др.

Хенри Кисинджър заяви в “Newsweek”: "Стратегията за налагане на морал от 5000 м височина опустошава Сърбия и превръща Косово в невъзможно за живеене място. Тя няма нито политическо, нито морално оправдание."[354]

Войната на НАТО срещу СРЮ е нарушение на международното право. В Устава на ООН е казано, че страните-членки "възлагат на Съвета за сигурност главната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност" (член 24, т. 1), а също така, че "Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност." (член 39) Акцията на НАТО попада под определението на ООН за агресия: "Агресия е използване на въоръжени сили от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или независимостта на друга държава. Агресор е тази държава, която първа употреби въоръжена сила." (Резолюция Nо. 3314 от 14 декември 1974 г.).

Рòден патент е неологизмът "хуманитарни бомбардировки". Американският журналист Джон Конъл писа по повод на аналогични бомбардировки в Ирак: "Компютърните видеоизображения на изстреляните от лазерна тръба бомби върху покривите на иракските домове, бяха представяни на целия свят като нещо от рода на компютърна суперигра, впечатлението от която се усилваше от ликуващите викове и аплодисментите на летците при прякото улучване на снарядите. Телезрителите обаче не виждаха как в пламъка на тези взривяващи се бомби умираха хора и не чуваха техните предсмъртни викове."[355]

Равносметката от операцията на НАТО “Съюзническа сила” е потресаваща: за 78 дни на военна кампания, 1200 самолета са извършили 26 289 полета, нанесени са 2 300 въздушни удари по 995 граждански и военни обекта. Сумарната мощност на използваните боеприпаси (вкл. 31 хил. снаряда с престъпно използване на обеднен уран, чийто еквивалент е 10 тона необогатен уран[356]) е около 21 700 тона тротил (по 2 кг средно на човек от населението), в това число 152 контейнера с 35 450, забранени за употреба кластерни бомби. Освен ударите на авиацията, въздушната и морската групировки на НАТО изстреляха над 1 000 крилати ракети от типа “Томахок”. Избити са 2 000 цивилни граждани, от които 600 деца, а ранените и осакатените са 6 000 души, сред тях 2 400 деца. Разрушени изцяло или частично са около 30 болници и здравни заведения, 25 факултета, 15 колежа, 100 гимназии, 320 основни училища, 20 студентски общежития, 50 детски градини, 5 библиотеки, 14 летища, 61 моста, 19 жп линии, стотици километри шосейна мрежа, 49 радио-телевизионни предавателни и радио-релейни станции, 345 промишлени и търговски обекта, над 365 манастира, църкви и други религиозни светилища и исторически паметници. В този мрачен списък трябва да се включат разрушеното Китайско посолство и щети на други 19 посолства и резиденции[357].

“Амнести интернешънъл” обвини НАТО в нарушаване на международното право и призова Международния трибунал по бивша Югославия да проведе разследване и да накаже виновните за смъртта на хиляди мирни жители и за разрушаването на жизнено важни обекти[358]. Тамара Шишманова нарече употребата на бомби с обеднен уран “едно от имената на проклятието, което ни застигна”. Тя цитира говорителя на Международния център за борба срещу употребата на обеднен уран Джон Каталиното: “Използването на боеприпаси с обеднен уран прибавя още едно измерение на престъпленията, които НАТО извършва срещу югославските народи, включително и народа на Косово”[359].

Действията на НАТО (особено бомбардирането на електроцентрали и болници и прекъсването на снабдяването на населението с питейна вода) са безспорно нарушение на международното право, залегнало в Първия Допълнителен Протокол (от 1977 г.) към Женевските конвенции (от 12.08.1949 г.) относно защитата на жертвите на международни въоръжени конфликти, според който[360]:

- Чл. 52, т. 2. “Нападенията ще се ограничават строго върху военни цели.”

- Чл. 53. “[Забранява се] да се извършват каквито и да било враждебни действия, насочени срещу исторически паметници, произведения на изкуството или места за култова дейност, които са част от културното наследство на народите.”

- Чл. 54, т. 2. “Забранено е да се нападат, разрушават, преместват или правят негодни за използване обекти, които са необходими за оцеляване на гражданското население – като хранителни продукти, посеви, животни, инсталации за и запаси от питейна вода и напоителни съоръжения – специално с цел те да не могат да бъдат използвани от гражданското население или от противниковата страна.”

- Чл. 54., т. 1. “При водене на военни действия ще се полагат грижи за закрила на природната среда срещу обширни, трайни и сериозни щети. Тази закрила включва забрана за използване на методи и средства за водене на война, които предизвикват или биха могли да предизвикат такива щети на природната среда и по този начин нанасят вреди на здравето или оцеляването на населението.”

След ударите на НАТО, косоварите предприеха масови разрушения, убийства, насилия, дори изнасилвания сред сръбското население в провинцията. От началото на 2000 г. за по-малко от половин година в Косово са извършени 533 тежки углавни престъпления, в това число 133 убийства[361]. Към началото на юни 2000 г. в Косово са останали не повече от 100 хил. сърби, над 250 хил. са в изгнание[362], а общо за времето на пребиваване на мисията на ООН и KFOR в Косово, от него са изгонени повече от 350 хил. души от неалбански произход[363]. Изявлението на Олбрайт, че АОК “се е саморазпуснала”, се оказва фикция[364].

За ударите се заговори като за манипулация и лъжа. Поводът за войната бе, че НАТО не може да търпи избиването на десетки хиляди албанци. Тогава, Джеймс Рубин, говорител на Държавния департамент твърдеше, че НАТО не се нуждае да доказва сръбската политика на геноцид, защото е ясно, че се извършват престъпления срещу човечеството[365]. Но ето, че след година “Washington Post” писа: “Не е имало никакъв геноцид или етническо прочистване. Безспорно бруталните операции на югоармията бяха насочени към изкореняването на АОК, а не към прогонване на албанците”[366]. Това твърди и Пат Бюканън: “Знаем, че такъв геноцид не е имало. Знаем, че въздушните удари предизвикаха кръвопролитията. Разбрахме, че войната на Клинтън не създаде многоетническа демокрация, а озлобена и отмъстителна държава джудже, където сърбите ги прогонват с огън от жилищата им.”[367] Stratfor заключи: “Броят на убитите дотук се изчислява в стотици, не в хиляди. Политически алиансът разчиташе в огромна степен на информацията за войната, осигурявана от САЩ. Ако САЩ и НАТО са били в грешка, тогава правителствата на страните от алианса, които бяха подложени на тежка критика по време на войната, като италианското и германското, могат да имат сериозни проблеми. Доверието в лидерството и в разузнавателните източници на САЩ би могло да спадне значително. Може да има още последици, ако се окаже, че твърденията на НАТО за жестокостите на сърбите се окажат фалшиви.”[368]

“Newsweek” публикува данни от секретно разследване на ВВС на САЩ, съгласно които НАТО е излъгала, че е унищожила 120 танка, 220 БТР, 450 артсистеми при 744 потвърдени въздушни попадения. Оказва се, че при 58 точни попадения са унищожени 14 танка, 18 БТР и 20 артсистеми (останалите точни попадения са срещу лъжливи мостове и бункери, макети или цивилни коли) и това горе-долу е бройката, която е назовало обвиненото от НАТО в дезинформация сръбско правителство. Списанието нарича бомбардирането на цивилно население терор. Уилям Пфаф в “International Herald Tribune” задава въпроса “Какви други лъжи са били казани за войната в Косово? Дали наистина етническото прочистване в областта е започнало преди атаките на НАТО?”, за да признае накрая: “Стратегическите бомбардировки допринесоха за победата, но всъщност Русия поднесе победата на НАТО, като каза на Слободан Милошевич, че Москва повече няма да го поддържа.”[369]

Понякога за Русия се пише с презрителни подмятания: тя е способна само на драматични изхвърляния и жестове. А по-добре ли би било тя да премине към действия? Да, отчаян жест е и завземането на летището Слатина в Косово, но вместо той да бъде най-напред осъден, а после осмян от Запада, не бе ли по-добре да се вникне в неговата драматургия на отчаянието?

Преправяйки S в "SFOR" (Стабилизационни сили в Босна) на K, та да стане "KFOR" (Сили в Косово), 200 руски десантчици и 40 единици автобронетанкова техника, водени от отзования представител на Русия в НАТО ген. Виктор Заварзин, “преодоляват 500 километра за 7.5 часа", за да се доберат от Босна в Прищина. Там те завземат летището Слатина - стратегически обект, при това недалеч от щаб-квартирата на KFOR, възглавявана от британския генерал Майкъл Джексън. Посрещнати са от хиляди сърби “с овации, стрелба във въздуха, музика и сълзи на радост", с възгласи “Сега вече оставаме тук”, “Повече няма причина да напускаме Прищина”, “Русия ще ни бъде гаранция за защита!”.

Смята се, че целта на марша е да се завземе летището, на което ще кацне впоследствие десант от над 1000 души от Псков, Рязан и Иваново за създаване на зона под руски контрол в северозападния сектор на провинцията. Този десант си остана в Русия, защото България, Румъния и Унгария не му дадоха въздушен коридор.

Сега е вече ред на втория човек след Олбрайт в Държавния департамент Строуб Талбот да обърне обратно самолета, летящ от Москва за Брюксел. В интервю за CNN Игор Иванов заявява, че въвеждането на руските миротворци в Косово е погрешно. Ген. Кларк заповядва на ген. Джексън да извърши въздушен десант и да блокира руските част. Ген. Джексън не се подчинява: “Нямам намерение да започна заради вас трета световна война”.[370] Представители на силовите структури на РФ критикуват МВнР за “неспособността му да предприеме адекватни мерки" с цел да осигури въздушен коридор за долитането на руския десант и обвиняват България, Румъния и Унгария, че в угода на НАТО нарушават международно-правните норми[371]. (Те всъщност наистина под натиска на САЩ отказаха на Русия достъп до въздушното си пространство[372]). Въпреки хладното отношение на МВнР към акцията, ден след нея Елцин присвоява на Заварзин званието генерал-полковник.

През май 2000 г. имаше абсолютно аналогичен случай на разнобой между МО и МВнР. В Москва на посещение бе признатият за международен престъпник югославски министър на отбраната ген. Драголюб Ойданич. На Игор Иванов се наложи при заседанието на СПС във Флоренция да се извинява, че това е досадна грешка, че тя повече няма да се повтори, уточнявайки, че Международният трибунал за Югославия действа необективно и се е политизирал. Действително, от 59-те обвинени в Хага 43 са сърби. Москва е против издаването на секретни ордери за арест на международни престъпници, тъй като не е давала съгласие за тази процедура. Тя възразява срещу доминирането в Хагския трибунал на представители на Западна Европа и САЩ и срещу сключения от трибунала без санкцията на СС на ООН меморандум за взаимно разбирателство с НАТО, на основание на който международните сили в Босна участват в задържането на обвиняеми[373].

Това, което Русия предприе в Слатина не е само авантюра, макар за дозата авантюризъм да говори фактът, че сетне от НАТО трябваше да помагат с храна и вода на неудържимите десантчици. Коментарите не бива да засягат само следствието и да подминават причината. А тя е в твърдо издържаното решение на НАТО да не предостави на Русия самостоятелен сектор за мироопазващи действия в Косово - зона на отговорност, съизмерима с нейното място и роля в международните отношения[374].

След земетръса в отношенията НАТО-Русия по повод Косово, между новия генерален секретар лорд Робертсън и новия президент Путин се разгоря сякаш любов от пръв поглед. За кратък период след началото на възстановяването на отношенията между Алианса и Кремъл, започнало с посещението през февруари 2000 г. на Робертсън в Москва, се състояха няколко заседания на СПС, на които бяха разгледани редица въпроси и сред тях за стратегическите концепции на НАТО и Русия и проблемите на инфраструктурата на … Полша![375]

III.19. Где е България?

Опитът на МАПО (Московско авиационно производствено обединение) да продаде на България ескадрила от 14 суперсамолета МиГ-29 СМ спомогна да се убедим колко ниско е нивото на българо-руските военни отношения.

Съгласно съобщения в печата, България сама е поискала такава ескадрила, заявявайки обаче, че няма пари да плати за нея. Според Александър Агеев, зам.-директор на МАПО, те информирали Елцин за предложението и обсъдили варианти как да ни продадат изтребителите - за сметка на нашия външен дълг, напр. срещу брейди-облигации; чрез участие на МАПО в приватизацията на предприятия; с бартер – напр. самолети и резервни части срещу лекарства и други стоки – хранителни, плодове и зеленчуци. Руското Министерство на финансите отпуснало кредит от 450 млн. дол. с изключително благоприятни за България условия - изплащане за срок от над 10 г. след сключване на сделката, гратисен период до 2001 г. с плащания на три транша по 150 млн. дол.

Руските представители започват сериозна кампания. Твърдят, че военно-ремонтният завод в Пловдив ще бъде усилен с оборудване за създаване на българо-руски ремонтен център на същите самолети от Европа, Африка и Близкия Изток, а неговата продукция ще е едно от перата за погасяване на кредита; че ще се даде препитание за 50 хил. работни места, че пазарът за завода е за над 1 млрд. дол. годишно. МАПО не само прави отстъпка от цената на самолетите, но обещава те да бъдат получени “с напълно оборудван боекомплект, както и с резервни части.”[376] В-к “Капитал”, който иначе твърди, че “Противниците на истинските реформи в България сега могат да се познаят освен по отношението към споразумението с МВФ и по това дали искат веднага и много руски МИГ-ове” [377], изведнъж признава: “Руската оферта е интересна и може би печеливша за момента. Но американският натиск срещу сделката е твърде силен.”[378] Русофобната “Демокрация” отделя внимание на офертата без охулващ тон. Цитиран е началникът на ГЩ, летецът, ген.-полк. Михо Михов: “Покривът на родината е прокапал и тече отвсякъде. С наличната бойна авиация можем само да кърпим положението.” Дискусията за сделката приключва внезапно, след фразата на П. Стоянов: “Казано по-простичко за подобна ситуация народът казва: “Цървули няма, гайда иска.”[379]

Дълбочината на взаимното охлаждане между България и Русия се вижда и от преговорите с “Газпром” за доставките на природен газ за нашата страна. Тези преговори са епопея, която се вихри от 1994 г., но връхната ù фаза ни държи под напрежение след 1997 г. Епопеята е илюстрация как в една демокрация не бива да се водят преговори. Непрозрачност, намеса на лични интереси, силна пропаганда, която цели да заблуди обществото, скриване на резултатите от преговорите, тайни протоколи и анекси към договорите; безплодни посещения на най-високо равнище, вкл. на президента Стоянов, за което симпатизиращият му в-к “Капитал” написа през 1998 г.: “Не беше направен пробив в отношенията, не беше поставен и не беше решен нито един съществен проблем.”[380]

Ходенето по мъките започна с изтичане на срока на Ямбургската спогодба, според която България срещу участие в строителството на газопровода и съпътстващата инфраструктура, получава “безплатен” руски природен газ през периода 1989-1998 г.

В последните си дни, на 16.10.1994 г., кабинетът на Любен Беров сключва Междуправителствена спогодба за създаване на българо-руско акционерно дружество за съвместна дейност в горивно-енергийния комплекс с 50%:50% държавно участие чрез “Булгаргаз” и “Газпром”. Дружеството “Топенерджи” е създадено конспиративно на 23.05.1995 г., зад гърба на премиера Жан Виденов часове преди посещението на министър-председателя Виктор Черномирдин[381]. Фатално е излизането на преден план в “Топенерджи” на Андрей Луканов – първи препъникамък, обрекъл България на трусове, спазми и гърчове.

През декември 1995 г., с решение на правителството на Виденов е променен акционерният състав в “Топенерджи”, така че в “играта” са допуснати частни фирми, а българският дял на акциите изглежда вече така: “Булгаргаз” – 25.1%, “Мултигруп” и “Овергаз инк.” (фирма с участие на “Газпром”) – по 8.25%, “Булбанк” и Първа частна банка – по 3.2%, “Химимпорт” – 2%. Участието на “Газпром” в “Овергаз” нарушава баланса 50%:50% между България и Русия.

Основният спор е за сообствеността върху газопроводната мрежа, която по наследство от социализма е притежание на “Булгаргаз”. Макар неоправдано от българска гледна точка, съвсем разбираемо е желанието на “Газпром” (чрез “Топенерджи”) да притежава това стратегическо богатство. Евгений Бакърджиев, в качеството си на вицепремиер в кабинета на Иван Костов твърди, че: “На 29 декември 1996 г., след като вече беше в оставка, правителството на Жан Виденов замалко не успя да продаде транзитните ни газопроводи. С разпореждане Nо. 46 кабинетът Виденов се опита да извади от активите на “Булгаргаз” всички транзитни газопроводи с обща дължина 647 км., компресорните станции по тях и правото на строеж върху строящите се нови 157 км тръби.”[382]

Привеждат се и такива аргументи газопреносната мрежа да остане държавна собственост – че била изградена с парите на българските данъкоплатци[383]. Сякаш останалото национално богатство бе създадено с парите на занзибарските данъкоплатци, та трябваше да бъде разхаризано по такъв начин.

На 15.04.1997 г., служебното правителство на Стефан Софиянски подписа Спогодба за сътрудничество в областта на природния газ. В нея “Топенерджи” е определено като транзитьор и инвеститор на разширяването на газопроводната система за Турция[384]. Фанфарният звън, който по-късно ще огласи летище София, още е само в главата на една журналистка: “За 40 часа в Москва школуваният администратор Софиянски отметна това, с което изпитаната комсомолска номенклатура преди него не можа да се пребори години наред”[385]. [Именно тогава Софиянски каза за разговора си с В.Черномирдин за НАТО: “Мен така не са ми се карали от ученик.”] Бившият вече премиер Жан Виденов твърди: “Спогодбата Софиянски-Черномирдин защитава единствено “Газпром” и неговите български партньори – “Овергаз” и “Мултигруп”.[386]

Според набързо приетия Закон за концесиите, държавата притежава тръбопроводите и може да ги отдава само на концесия. За “Топенерджи” това бе мисия невъзможна при кабинета на Костов. Той бе започнал битка с предизвестен край с дружеството, съпроводена с явна антируска кампания.

Вътрешният министър Богомил Бонев обвини Русия, че с икономически натиск постига политически цели: “Недостойно е една голяма държава да се представя като рекетьор спрямо малка държава като България”.[387] Рем Вяхирев не остана длъжен: “Не обръщам внимание на глупаците никога. Те идват и си отиват, а Газпром си стои и ще си остане. И ще продава газ.”[388]

“Демокрация” намери за добре да попита истерично: “Управлява ли и до днес “дългата ръка” на Кремъл в София чрез трансформираните в икономически групировки бивши управления на ДС?”[389] С минаваща на моменти културния стил кампания, руският посланик Керестеджиянц бе обвинен в някои вестници, извънредно близки до най-високите етажи на правителството, че провеждал “класически шпионски мероприятия” и направил “колективна вербовка” на известни публични личности – сред тях Александър Атанасов (брат на Андрей Луканов), ген. Стоян Андреев, Любомир Коларов, ген. Радослав Пешлеевски и др.[390] Посланикът, който не бе най-добрият избор на Русия, заяви пред ИТАР-ТАСС, че това е “скандална измислица с провокационно-политически характер”.[391]

Управляващите се стараеха колкото се може повече да обидят Русия.

- Русия не бе поканена на срещата в София (03.10.1997 г.) на министрите на отбраната на страните-участнички в “Партньорство за мир”, страните-членки на НАТО от Югоизточна Европа, Италия и САЩ. Отново се изяви Б. Бонев: Русия не е поканена, защото “просто не е страна–членка на НАТО, нито пък на “Партньорство за мир”.[392] Явно не знаеше, че от 1994 г. Русия участва в ПзМ.

- Когато външният министър Е. Примаков отказа срещата в Ню Йорк с външната ни министърка (използвайки факта, че тази среща не е уредена по приетия ред), тя, вместо да осмисли отказа, започна менторски да поучава многоопитния си колега: “Междудържавните отношения в цивилизованите държави се водят на масата на диалога, на преговорите. Отказът от диалог означава или нежелание, или неумение да се използват цивилизовани методи.”[393]

- Народното събрание прие на 24.10.1997 г. Декларация за развитие на равноправни и взаимноизгодни отношения с Руската Федерация[394]. Според А. Мигранян: “Такава декларация българският парламент би могъл да приеме и за Хондурас или Кот д`Ивоар”.[395] В декларацията наред с традиционното: “Република България развива отношенията си с Руската Федерация на трайна основа в дух на приятелство, взаимна изгода и равноправие в съответствие с националните си интереси”, е записано: “Република България изгражда търговско-икономическите си отношения с Руската Федерация на основата на стратегическото взаимноизгодно сътрудничество, на прозрачността, без политически уговорки и без посредници, като се отстояват категорично българските интереси за балансирано развитие на стокообмена.” Тази фраза затрудни мнозина при превода ù на английски – на международни конференции наши представители от неправителствени организации трябваше да обясняват дълго какво дирят тези “без политически уговорки” и “без посредници” в Декларация, приета на такова високо ниво.

- На руския посланик не бе дадена възможност да произнесе словото си при тържествата на Шипка. Председателят на Съвета на Федерацията Егор Строев и шефът на групата за приятелство с България при Думата проф. Владимир Лисенко, дошли на официалното посещение в България по повод 3 март, бяха извадени от равновесие с неуважителното отношение към тях и заедно с групата руски губернатори преждевременно напуснаха приема в Бояна.[396]

- (Кака)Нижеха се такива тези: “В крайна сметка в момента “Газпром” се опитва да наложи политически модел, който да не позволи на България да има каквото и да е правителство, което да не е контролирано от Русия. Затова спорът не е за цената на газа, за структурата на газовата доставка, за собствеността върху тръбите, а за суверенитета на България. Газпром не е просто една фирма. Това е министерството на интеграцията на Русия и в този смисъл си позволявам една шега: Ако приемем условията на Газпром, ще заменим доктрината “Брежнев” с доктрината “Вяхирев”. Общото между двете, че са доктрини за ограничен суверенитет. Според доктрината “Брежнев” съветската армия влиза в страните, където съветските интереси са застрашени. Доктрината “Вяхирев” се свежда до това, че Русия не позволява на газа да влиза в страните, в които чувства своите интереси застрашени.”[397]

Какви нелепици! Чрез “Газпром” Русия продава газ на десетки страни, вкл. на влезли в НАТО бивши сателити. Как в интелигентна глава може да се роди такава параноя? Къде остават транзитът към трети страни, необходимостта от по-големи продажби, спазването на търговските договори… И защо през България, след като тя обижда и загърбва Русия, продължава да тече руски газ, въпреки логиката на политолЪга? Лошото е, че подобни “анализатори” бяха така всеизвестно близки с правителството на И. Костов, че всичко казано от тях се приемаше като официално становище. А поради трудното, дори невъзможно проникване на други мнения в казионните медии, то минаваше и за позиция на обществото. Тези “експерти” с чести изяви по националните медии, с лекота истеризираха обстановката, насъскваха общественото мнение спрямо Русия. Но като по сигнал млъкваха тогава, когато се подписваха спогодби, криещи в себе си продажба на национални интереси срещу лично наместване на някой висш политик в схемата.

Макар с мотив без лична корист, уважаваният от автора арх. Христо Генчев се включи в диренето на най-острата дума: “Станалата вече явна и брутална руска агресия срещу България! Агресия, която цели да заграби българските газопреносни мрежи, а с нея и географските предимства на България. Бих нарекъл това грабеж на века! Този, който владее инфраструктурата на България, той е истинският български господар. Получавайки контрола над газопреносната мрежа на България, Русия ще е в състояние да препятства доставките на ирански газ за Европа и на норвежки за Близкия изток.” [398] Хр. Генчев е безусловно прав обаче, че “За съжаление вместо да активизираме чуждите противоречия, като запазим българското единство, трябва да признаем, че и руските, и американските (и турските, и гръцките) интереси у нас се защитават от едни българи, воюващи срещу други българи и което е ужасното: без оглед на съдбата на останалите българи.”[399]

На Запад “прочетоха правилно” ставащото и го нарекоха “война за огъня”, “война за руския газ”, “един вид дипломатическа “освободителна война”.[400] Оксфордският институт за изследвания повтори като ехо тезата: който държи крачето с газа за България, може да сваля и качва правителствата[401]. Това даде повод на А. Мигранян да напише в “Независимая газета”: “В България се разгърна безпрецедентна кампания срещу Русия, а демонизирането на руския газов концерн достигна такава степен, че следва да се очаква, ако тази масирана антируска и антигазпромовска кампания продължи, скоро в тази страна да започнат да плашат децата си с Рем Вяхирев.”[402]

“Булбанк”, ПЧБ и “Химимпорт” бяха принудени да прехвърлят акциите си на “Булгаргаз”, но “Мултигруп” и “Овергаз инк” не се подчиниха. България се отказа от дела си в “Топенерджи” и “Газпром” изкупи акциите на всички български фирми. Така “Топенерджи” е изцяло руска собственост и единствен доставчик на руски газ за страната. Газопроводите си останаха собственост на България.

На 20.03.1998 г. в Москва бе подписан протокол от Евгений Бакърджиев и Рем Вяхирев за основите на бъдещите договори за доставка и транзит на руски газ за и през България. Направен бе опит той да бъде скрит от обществото, въпреки фанфарите, с които на Аерогарата в София спонтанно-организирани посрещачи приветстваха вицепремиера. Протоколът започна да се разпространява на ръка. Премиерът го обяви за фалшив, но той бе публикуван във в. “Сега”. От него стана ясно, че двете страни “ще търсят възможност за преки доставки на газ от страна на “Топенерджи” за крайни потребители в България в съответствие с принципите на европейския пазар.” [403] Освен тази отстъпка (неудовлетворена и досега, защото не можело да се създава конкуренция на “Булгаргаз” докато срещу него е монополистът “Газпром”[404]), България прие предложената от “Газпром” формула за образуване на цената, при която газът ще бъде доставян и се съгласи да намали таксата за пренос на газ през нейна територия[405].

Какво донесе “фанфарният” протокол за България се видя в средата на 2000 г. – Иван Костов молеше Рем Вяхирев за намаляване цената на газа, а той отговаряше небрежно: “Аз не свалям цените, а ги качвам”, припомняйки дните, когато Костов дори не си правеше труда да чете писмата му, преадресирйки ги към една одиозна личност, за която Вяхирев казваше: “Васил Филипов (не зная него изгониха ли го вече?), направо ужас! Какъв е той по специалност всъщност? Аз такива инженери в Русия не съм срещал.”[406] “Фанфарният” протокол заявява огромни годишни квоти за покупка на газ (навярно за ангажимента да усвоим такива обеми някой е получил повече от ведра усмивка), от които България едва смогва да консумира и половината. Но “Булгаргаз” (т.е. данъкоплатецът в крайна сметка) ще трябва да плаща 75% от цената на невзетите количества. Омразният “Газпром” засега не е поискал плащане на санкцията[407].