Когато медения месец никога не свършва

Много хора скоро забравят своя меден месец. Спомена от обичайното е много повече отколкото те могат да носят. Страстта от тези първи няколко дни на брачно блаженство си е отишъл. Интимността, която те са се надявали да трае вечно е била краткотрайна. В апатичен опит да прикрият своята болка, те шеговито казват, “Е, медения месец свърши!”

Ти може би си склонен да мислиш, че развитието на твоята любовна история с Бог също е свършило. Но за Него медения месец никога не свършва! Неговата любов не намалява с времето. Нещо повече, “Както младоженец се радва на невяста, така твоя Бог ще се радва на теб” (Исая 62:5).

Аз съм напълно сигурен, че има неща относно мен сега, които Ан никога не може да предвиди, неща, които правят доста по-трудно за нея да ме обича по начина, по който ме е обичала преди 25 год. Както Джон Пипер ни напомня, “Ние не можем да поддържаме интензивността и обичта на нивото на медения месец. Ние не можем да предвидим раздразненията, които идват от дългите близки отношения. Ние не можем да идваме с достатъчно нови неща за да поддържаме взаимоотношението свежо.”

Но Исая 62:5 заявява, че Божията любов към теб сега не е по-малко пламенна отколкото е била първия ден когато си станал Негово дете. Бог е точно толкова възбуден и ентусиазиран за теб днес колкото е бил вчера. Както Пипър казва, Бог “няма проблем да поддържа интензивността на нивото на медения месец; Той може да предвиди всички бъдещи капризи на нашата личност и е решил, че ще поддържа това, което е добро за нас и да промени това, което не е; Той винаги ще бъде толкова благороден колкото винаги е бил, и ще гледа на това, че ние ставаме повече и повече красиви завинаги; и Той е безкрайно творчески за да измисля да правим заедно нови неща така че да няма отегчение за следващите трилиони векове.”

В хватката на Божията любов
БОГ НЕ ИСКА да седиш с маргаритка в ръка, и неспокойно да късаш листчета, и да казваш, “Той ме обича; Той не ме обича. Той ме обича; Той не ме обича.” Чуй как Павел забива в целта на нашите сърца непогрешимостта и неизменността на Божията любов към нас:
Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли, или страх,

или гонение, или глад, или голота, или беда, или меч? Както е

писано: “Заради Теб сме убивани цял ден; считани сме като

овце за клане.” Но във всичко това сме повече от победители

чрез Този, който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито

смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното,

нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина,

нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията

любов, която е в Христос Исус, нашия Господ.

-Римляни 8:25-29

“Но аз не се чувствам като победител,” идва отговора. “Аз съм толкова често побеждаван.”

Но погледнете отново, защото това е “чрез Този, който ни възлюби,” че ние побеждаваме всички врагове и всички препятствия. Това в края на краищата не е силата на твоето хващане на Бог, което те държи сигурен, но Божието хващане.

Преди няколко години Ан и аз заведохме нашата дъщеря, Мелани, на щатското изложение в Тексас. Ние прочетохме стряскащ доклад за това, което се случило на едно дете, което било оставено да се скита из мястото на изложението не придружавано от никого. Не е нужно да казвам, че държах здраво слабата ръчичка на Мелани.

Понякога тя се бореше да се отскубне. Ако й беше даден шанса тя би се скитала в места на потенциална опасност. Но моята любов към нея вдъхваше една неразрушима сила в това да продължавам да държа нейната ръка. Нейната сигурност не зависеше от нейното решение да се държи за мен. То зависеше от моята непоколебимост да я държа.

Аз обичам децата си много. Дори самата смърт не може да подтикне да охлабя моята хватка. Но моята любов към Мелани напълно може да бъде наречена омраза когато се премери с любовта на нашия небесен Баща към Неговите деца.

Мислиш ли наистина, че Бог някога ще пусне ръката ти и ще позволи да се скиташ в духовно разрушаване? Мислиш ли наистина, че Божията любов към теб, демонстрирана в смъртта на Исус докато ти беше все още Негов враг, може да отслабне сега когато си Негов възлюбен и най-добър приятел?

Няма значение колко усилено можеш да се бориш за да се освободиш, Божията любяща хватка те държи здраво. Няма значение колко привлекателни може да са удоволствията на този свят, твоя Баща никога няма да позволи да бъдеш прелъстен толкова, че да отпаднеш окончателно и напълно от Него. Имай почивка и радост в успокоителните думи на Исус:

И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой

няма да ги грабне от ръката Ми. Моят Баща, който Ми ги даде, е

по-голям от всичко; и никой не може да ги грабне от ръката на

Татко.

-Йоан 10:27-29

Павел знаеше, че можеш да зададеш този въпрос. Ето защо той включва фразата “нито каквото и да е в цялото творение” (Римляни 8:39). Нека да те попитам един глупав въпрос: “Ти творение ли си?” Е, разбира се, че си. Има само две съществуващи класи същества: Твореца и творенията. Ако не си Бог, Твореца, тогава ти си едно от Неговите творения, част от Неговото творение. Следователно, тази фраза включва теб. Следователно, няма нищо, което ти можеш да направиш, което да те отдели от любовта на Бог в Христос Исус твоя Господ.

Павел се мъчеше да бъде толкова изчерпателен колкото е възможно. Всяка възможна празнота е запълнена. Всички теологични основи са покрити. Нищо каквото и да е, било то най-малката молекула или най-мощния човек, демони или смърт, преследване или сили, не могат да направят нищо за да намалят или да разрушат Божията любов към теб.

Бог ти е пял за известно време сега. Надявам се, че си спрял за да Го послушаш. Ето още една от Неговите любими песни!

Аз няма, Аз няма да я оставя на нейните неприятели.

Тази душа, въпреки че целия ад ще положи усилия да я разклати,

Аз никога, не, никога, не, никога няма да я забравя!

АЗ ПИША ТАЗИ глава в средата на юли в Мисури. Много е горещо. След около две седмици семейството ми и аз ще направим пътуване в планините на Колорадо търсейки по-студени температури и малко отдих. Ние възнамеряваме да прекараме около една седмица в Eastes Park, както направихме преди две години.

Всеки, който е бил там ще ти каже, че няма много места в Америка по-красиви и по-освежаващи. През нашата първа ваканция там аз бях особено впечатлен от крайпътните потоци и реки. Трудно е да си представиш, че нещо някъде ги превъзхожда по красота и спокойствие. Те бяха предмета на нашия разговор в колата когато шофирахме през планините.

Ние говорехме за това колко бистра и чиста е водата и колко студена трябва да бъде. Ние снимахме пейзажи през прозореца на нашата кола. Ние се чудехме на висок глас за това каква риба може да бъде уловена и за това колко опасни могат да се окажат бързеите за някой с кану. Типичен туристически разговор.

Но той не беше достатъчно добър за моите две дъщери. Те просто искаха да излязат навън и да играят във водата. Така че ние паркирахме колата и се приготвихме да се намокрим. Няма нужда да казвам, че има огромна разлика между това да гледаш тези потоци от движещата се кола и действително да влезеш в един от тях. Няма значение колко впечатляващо могат да изглеждат от пътя, нищо не се сравнява с преживяването да се потопиш във водата.

Едно нещо е да ги гледаш, но съвсем друго е да заседнеш в един от тези студени освежаващи потоци. Гледането е добро, но потапянето е още по-добро. Да се правят снимки отдалеч е очаквано от хора на ваканция в Колорадо. Но навеждайки се на ръце и колене посред един планински поток и утолявайки жаждата си е съвсем друго нещо.

И така какво общо има това с Божията любов? Просто това. Аз не искам да четеш тази книга и да останеш с идеята, че Божията любов към теб е нещо очарователно, за което да мислиш, да говориш, или да я разглеждаш като че ли е нещо нарисувано в художествена галерия. Аз искам да я преживееш от първа ръка.

Бог иска да отидеш отвъд това просто да знаеш, че Той те обича. Той иска да се придвижиш по-нататък просто вярвайки и заявявайки чрез вяра, че Той те обича. Той иска да вкусиш това! Той иска да излезеш от колата си, да си събуеш обувките и чорапите, да скочиш вътре, и да се намокриш! Той иска да чувстваш радостта от това да бъдеш обичан. Той иска да приемеш Неговата любов лично и мощно по начин, който променя живота. Той иска да се намокриш в нея, да плуваш в нея, и да бъдеш освежен пиейки от нея за да се наслаждава сърцето ти и да бъде изпълнено.

Аз съм изумен да чувам, че Бог ме обича. Проповедите за Божията любов са ободряващи и назидаващи. Писането на книга за това е допринесло неизмеримо за моето разбиране и оценяване на обширните измерения на Божието посвещение към крайното и трайно благополучие на моята душа.

Но това не е достатъчно. Това не е защото съм изискваща личност по природа. Аз не мисля, че моето отношение е родено от грешно негодувание. Аз честно вярвам, че Святия Дух е отговорен за моето ненаситно желание да усещам Божията любов. Аз копнея в дълбочините на моето сърце да преживявам по страстен и мощен начин реалността и присъствието на Божията обич.

Аз знам, че съм избягнал риска да бъда обвинен за анти-интелектуализъм или вероятно емоционален фанатизъм. Но ако си обърнал внимание въобще на това, което има предимство в тази книга ти знаеш колко далеч от истината е това. Аз съм бил внимателен да се справям честно с текста на Писанието. Аз съм се обърнал към твоя ум и съм те предизвикал да мислиш разумно за значението и съдържанието на Божията любов към нас.

Но има повече от това. Ние сме повече от нашите умове. Има повече от това да бъдеш обичан от Твореца на вселената отколкото виждаш в страниците на Библията или четеш в страниците на тази книга. Истинската любов, действителната любов е преживяна любов. Любов, която не се чувства несъмнено може да бъде истинска, но тя е несъмнено точно толкова неумела.

Аз искам да отидем отвъд Божията любов като обикновено зрелище. Има измерение на това да бъдеш обичан от Бог, което надминава схващането на това интелектуално. Това е повече от обективен факт, повече от нещо, ”външно” на което да се възхищаваш и да наблюдаваш. То е също така лично преживяване, нещо “вътрешно,” което да се почувства и на което да се наслаждаваш.

Моя страх е, че толкова много християни преживяват Божията любов по същия начин, по който го правят с великото рисуване. Ако някога си посещавал изложба на прочута колекция на изкуството ти знаеш, че обширните мерки се употребяват за да държат гледката общодостъпна. Често, както с Мона Лиза (в Лоувър в Париж, Франция), картината е държана зад стъклено ограждение. Поставена е охрана за сигурност така че никой да не може да се приближи твърде близо. Стратегически поставени белези предупреждават за последствията, че ще бъдат строги за тези, които се осмелят да пресекат оградените места.

Резултата е, че публичното представление е ограничено именно до това: представление. Те са само наблюдатели. Аз мисля, че в една художествена галерия, която помещава безценни шедьоври това е единствената приемлива политика. Но това не е така когато идваме до Божията любов към Неговите деца. Ние не можем, не трябва, да позволяваме на себе си да ставаме само наблюдатели. Божията любов не е за да бъде наблюдавана от далеч, но за да се прегърне дълбоко и интимно. Приближи се, докосни, помириши, почувствай, и се наслаждавай на топлината от взаимоотношението с автора на тази небесна обич.

Има, обаче, две принципни препятствия, които трябва да бъдат преодоляни преди някои от вас да приемат това, което казвам. Първо, има страх на хората от емоционализъм. Повечето евангелски християни се плашат от техните чувства. Те са подозрителни към своя емоционален живот и към всичко от лично естество. Аз ще трябва да се занимая с това изчерпателно.

Второ, аз трябва да ви убедя от самото Писание, че Бог иска да се чувствате обичани. Има няколко ключови текста, които потвърждават това, за което съм говорил, и ние ще ги погледнем по-отблизо в следващата глава.

Но нека първо да разгледаме природата и мястото на емоциите в християнския живот. Имат ли нещо общо нашите чувства с нашата вяра? Или те са смъртни врагове?

“Не, още не,” отговорил Луид-Джоунс.

“Удивително е,” казал той, “направо удивително! Хората отиват напред със стотици,…и няма никаква емоция. Това просто е удивително!”

Луид-Джоунс не бил впечатлен. Неговия отговор към одобрението на този човек на кампанията е поучителен:

задоволявам себе си задавайки няколко въпроса. Може ли

човек да види себе си като осъден грешник без емоция?

Може ли човек да слуша гърмежите на Закона и да не

почувства нищо? Или обратно, можели човек наистина

да размишлява за любовта на Бог в Христос Исус и да не

чувства никаква емоция? Цялото становище е напълно

смешно. Страхувам се, че много хора днес в своята

реакция срещу невъздържаността и емоционализма поставят

себе си в позиция, в която, накрая, те фактически отхвърлят

Истината. Евангелието на Исус Христос се занимава с

цялостния човек, и ако това, което претендира, че е

евангелието не прави така то не е евангелието. Евангелието

е предназначено да прави това, и то го прави. Целия човек е

включен защото евангелието води към възстановяване; и

така аз казвам, че този елемент на патос и емоция, този елемент

да бъдеш раздвижен, трябва винаги да бъде виден и проповядван.
Аз съм съгласен с Луид-Джоунс. Но се страхувам, че ние сме в непълнолетието. Докато мнозина могат теоретически да се съгласяват с неговата преценка, когато дойде до собственото им религиозно преживяване, “емоцията е смятана като нещо почти неподобаващо.”

Има широко разпространено схващане, че хора, които чувстват страстност правят това като извинение за това, че не мислят дълбоко. Евангелистите се плашат от чувствата си, като че ли емоциите са чужд елемент в тяхната природа, натрапване, вероятно последствие от Падението вместо даден божествен аспект от образа на Бога в човека.

За много християни емоциите в най-добрия случай са неизбежно и необходимо зло. Те трябва внимателно да се контролират и безмилостно да се подтискат. Всичко, което има потенциала да събуди или да раздвижи чувства в някого, в най-добрия случай, е гледано с подозрение, а в най-лошия, е смятано за демонично.

Преди няколко години аз посетих една църковна служба с няколко приятели, всички от които бяха с мен на значителна теологическа конференция. Църквата беше известна с много неща, едно от които беше нейното посвещение към предимството от общото хваление и поклонение. След около 30 минути на това, което аз смятах, че беше славно и издигащо Христос поклонение, един човек в нашата група се обърна към един мой близък приятел и прошепна, “Забелязваш ли полюляването в музиката? ”

Това е просто един пример за това, което чувствам, че е истина за много, ако не и повечето, евангелски вярващи. Ти не трябва да бъдеш професор по семинария или в Библейски колеж за да поддържаш това отношение. Аз го виждам в християни от всеки слой на църковния живот. Хората са уплашени до смърт от своите емоции. Те са били предупреждавани и мъмрени, много често от амвона, че всяко “чувство” отвъд нивото на контрол е опасна заплаха за “балансирания” християнски живот.

Но защо да не можем да се доверим на Бог с нашите емоции точно както можем да Му се доверим с нашите умове? Изглежда като че ли евангелистите вярват в Божия суверенен контрол над всичко освен в Неговия ефект над техните чувства. Това, за което се боря е, че на Бог може да Му се уповава да насочва и да надзирава нашето преживяване на Неговата сила точно както и нашето потвърждаване на тази сила.

Джак Хайфорд, пастор на Църквата На Пътя във Ван Нуис, Калифорния, има някои полезни думи на мъдрост за нас относно този въпрос:

Слово беше основно и Личността на Исус беше фокусът,

можеше да се уповава на Святия Дух и да – просвети разума и

да възпламени емоциите. Скоро открих, че да Му позволя това

голямо пространство изисква повече отказване от моите

безсмислени страхове отколкото отказване от здравомислещия

контрол. Бог не иска никой от нас да изостави здравия разум

или да се поддаде на някакво оптимистично чувство. Той,

обаче, ни призовава да Му се доверим – достатъчно за да Му

дадем контрола.

Такива емоции като любов, радост, желание, признателност, омраза, съжаление, скръб, отвращение, и гняв обикновено, но не винаги, имат физическо влияние. Бог “чувства” дълбоко и страстно, но няма физическо тяло. Четириногото, което има тяло, но няма физически чувства в тези области, в които са парализирани, все пак преживява дълбоки емоции. И “мъртвите в Христос,” тези в небето с Господа в безплътно състояние, със сигурност преживяват радост и наслада. (Виж Филипяни 1:21-26.)

Там където хората се отклоняват е в приписването на техния емоционален живот власт, която Бог никога не е възнамерявал. Това е истина главно в две области.

Преди всичко, нашите емоции не са непогрешим белег за установяване на това, което е истинско или фалшиво. Доктрината не произлиза от нашите чувства или изблици. Библията и само Библията е крайния стандарт, чрез който можем да открием безпогрешна истина.

Със сигурност нашето преживяване може да потвърди истината и дори да хвърли допълнителна светлина върху нейното значение. Понякога ние не оценяваме заключенията на някой теологичен принцип докато не усетим неговото въздействие в тежките условия на ежедневния живот. Но нашето преживяване на това само по себе си не създава истина.

Имало е времена когато моето преживяване ме е събуждало за някоя библейска истина, която въпреки че съм знаел, че е истина, никога не е била жизнена част от моето разбиране, за това, което означава да се живее християнски живот. Мисля си веднага за Як.5:13-18 и така наречената “молитва на вяра.”

Аз вземах текста, определях термините му, но никога напълно не разбирах неговата сила докато Бог не ми даде възможност да се моля точно с такава молитва в един случай когато Той изцели едно бебенце в нашата църква от сериозно чернодробно заболяване.

Но отново, нека да запомним, че единствено чувствата не са решаващи за определяне на доктринални истини. В противен случай, мнозина биха заключили, че съществуването на ад е мит. Трудно е да се “чувстваш добре” относно идеята за вечно мъчение! Но ние знаем, че ада е реален защото Библията казва така.

Това, което виждам да се случва с много християни е тенденцията да употребяват своите емоции за цели, които Бог възнамерява Библията да осъществи. Бъдете много внимателни, следователно, да не се осланяте на това как се чувствате за да решите кое е истинско и кое е фалшиво.

Второ, нашите емоции не са непогрешим стандарт за определяне на Божието отношение към нас. Просто защото се чувстваш депресиран не означава, че Бог ти е ядосан. Чувства на самота, страх, съмнение и други подобни не са винаги белези за Божието неодобрение.

Нито пък винаги когато се чувстваш добре и щастливо е плодът от Божието благоволение. Греха ни кара да се чувстваме добре. Ако греха не беше способен да произведе наслада, ние не бихме се предавали на него! И така, отново, не използвайте вашите емоции за да ви казват това, което Библията е предназначена да каже.
Какво е мястото за нашите изблици на чувства?
МНОЗИНА ТВЪРДЯТ, че на нашите емоции и изблици на чувства трябва да им бъде дадено, в най-добрия случай, второстепенна роля в християнския живот. Аз не съм съгласен. Следвайки убеждението на пуританския пастор и теолог от 17-ти век Джонатан Едуардс, аз искам да спомена, че истинската религия, истинското християнство, се състои от удоволствието от осветени емоции. Едуардс ги нарича святи привързаности.

Вижте внимателно какво казва апостол Петър в своето първо послание. След като описва нашето спасение в Христос и надеждата за влизане в пълното наследство на това, което Бог е обещал, Петър казва:

сега, ако е потребно, в различни изкушения, така че изпитването

на вашата вяра – по-скъпоценна от златото, което е преходно, но

пак се изпитва чрез огън – да излезе за хвала и почест, и слава,

когато се яви Исус Христос, когото любите, без сега да сте Го

видели, в когото като вярвате, без сега да Го виждате, се радвате

с неизказана и преславна радост, като получавате следствието

на вярата си – спасението на душите.

-1 Петрово 1:6-9
Ако сте гледали внимателно това, което Петър казва вие ще видите, че той описва любов към Христос и радост в Христос, две “осветени емоции,” като съществено нещо за това да бъдеш християнин.

Петър пише на вярващи, които издържали преследване и опресия. (Вж. 1 Петрово 2:20-21; 3:17; 4:12-18.) Той първо ги насърчава с напомнянето, че такива изпитания са временни

(“за кратко,” ст.6). Много важно е обаче, че техните страдания служат за да пречистят тяхната вяра. (Виж Псалм 119:67, 71, 75.) Това, което той им казва, в последствие, е че Бог никога не похабява страданието.

Той прави това чрез описване на една аналогия между това, което страданието прави за един християнин и това, което огъня прави за златото. Огъня изгаря шлаката и примеса от златото, оставяйки го чисто и цялостно. По подобен начин, пламъците на трудността, изпитанието и скръбта изгарят шлаката от нашата вяра. Лицемерие, гордост, и други фалшиви елементи са погълнати, оставяйки цялостен елемент на неразредена зависимост единствено от Христос. (Виж Псалм 66:10; Исая 48;10; Малахия 3:3.)

Така че когато Петър идва до ст.8 той ни описва християнския живот и вяра в неговата най-чиста форма (тази страна на небето). Този стих е изображението на едно дете на Бог, което е било избавено от толкова много грешни примеси колкото е възможно преди прославянето.

Ето вяра каквато никога не е виждана преди, с неподрязани груби ръбове. Това е християнина без никакви добавени вещества или средства за запазване – качествена Първокласна вяра!

Друг начин да се опише това е да се види християнина като блокче гранит или мрамор, което идва под атаката на чук и длето (понасяйки своите множество фигури). Това, което намираме в ст.8 е това, което остава след като скулптора свърши своята работа.

Помислете за един атлет, който нищо не е правил за цели седмици. Той е с наднормено тегло. Мускулите му са атрофирали. Той е с тежки крака; капацитета на белия му дроб е много отслабнал. Но строгите тренировки довеждат в отлично-наточено-тяло, готово за състезание. Това, което тренирането прави за атлетическото тяло страданието прави за християнската душа.

Така че това, което характеризира християнската вяра и живот в неговата най-чиста форма, толкова свободен от грешки, зло и нечистота колкото е възможно, е искрена любов към Христос и неизразимо славна радост в Христос. Това е просто друг начин да се каже, че същността на християнството е наслаждаването на осветени емоции!

Аз не казвам, че нашата радост е в радостта, но в Бога. Аз не внушавам, че ние поставяме нашата радост над Божията слава, но по-скоро в Божията слава. “Нашето търсене,” казва Джон Пипър, “не е просто радост. Това е радост в Бог. И няма никакъв начин за едно създание съзнателно да изяви безкрайното достойнство и красота на Бог без да се наслаждава в Него.”

Така че много от това, което минава за християнство днес не е нищо повече от религиозно заболяване. Евангелистите изглеждат да се страхуват да се наслаждават в Бог. Те са парализирани от страха от емоционализъм. Но нека да помислим за това за момент.