Обичай тези, които не отвръщат с любов

ЕДИН ПО ЕДИН, те свалят робите си и ги слагат в нозете на един човек на име Савел. Свободни да се движат без ограничение, те хващат инструментите за екзекуция и ги мятат върху определената мишена. Това не са просто камъчета за подигравка, но камъни, които нараняват, трошат и разкъсват…и убиват.

Камъните нараняват дълбоко тялото на Стефан. Камъкът троши костта. “Да! Прави го! Хвърля още един!”

Стефан пада на коленете си. Бурята от камъни взема своята жертва. Въпреки това посред яростните викове, неговия глас може да бъде чут. Със своя умиращ дъх той вика, “Господи, не задържай този грях срещу тях” (Деяния 7:60).

Аз не разбирам. А ти? Защо един човек (в същност, как може един човек), един невинен човек, се моли за своите екзекутори? Разтрошен, окървавен, умиращ, Стефан умолява Бог да благослови тези, които толкова несправедливо изстискват живота от неговото тяло. Защо? Как?

Отговорът на въпроса защо? се намира в думите на Исус, на които Стефан беше решил да се покори. “Обичайте неприятелите си,” каза Исус, “и се молете за онези, които ви гонят, за да бъдете синове на вашия Баща, които е на небесата” (Матей 5:44-45, курсивът е добавен).

Стефан обичаше своите врагове защото Бог, Бащата на Стефан, обича Своите.

Ще го кажа отново. Това подобава да се повтори. Бог обича Своите врагове. Ние сме Божии синове и дъщери. Следователно, ние трябва да обичаме нашите врагове. Нашето взаимоотношение с Бог се показва когато ние, като Него, обичаме тези, които не отвръщат с любов.

Бог “прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите; и дава дъжд и на праведните, и на неправедните” (Матей 5:45). Нашия небесен Баща е “благ към неблагодарните и злите” (Лука 6:35). Неговите милости валят не само върху тези, които Го обичат, но също и върху онези, които са недоволни, че са се намокрили.

“Бъдете милостиви,” каза Исус, “точно както вашия Баща е милостив” (Лука 6:36).

Бог е съвършеният главен пример. Факта, че Той е любов поставя всеки от нас в необикновена позиция когато това се отнася до нашите врагове. Той благославя тези, които Го проклинат. Така трябва да правим и ние. Как иначе можете да обясните молитвата на Стефан? Как иначе можете да обясните неговия отговор към тези, които заглушиха неговата молба с вихрушка от камъни?

Но как направи той това? Да се знае задължението на някой е едно нещо. Но да се направи нещо толкова привидно жестоко е съвсем друг въпрос.

Отговора на въпроса как? трябва да бъде открит в живото променящото въздействие от това да бъдеш възлюбен от един пеещ Бог. Приемането на Божията любов дава възможност на хора като Стефан (и като теб) да вършат неща, които иначе дори не биха се осмелил ли да мечтаят да правят.

По-напред в Деяния се казва за Стефан, че той беше пълен с вяра и със Святия Дух и с Божията благодат и сила (Деян.6:5, 8). Като резултат, той “вършеше големи чудеса и знамения сред народа” (Деяния 6:8). Най-голямо все пак беше чудото, знамението, че обичаше своите врагове!

Ето как Стефан показа себе си, че е син на своя небесен Баща (Матей 5:45). До тази степен, той беше съвършен както неговия небесен Баща е съвършен (Матей 5:48).
Трудна любов

“ТРУДНА ЛЮБОВ” е позната фраза за повечето хора. Това се отнася за строгостта когато обичаш някой, който е упорито своеволен. Любов, която прави лесно за човек да съгрешава не е любов. Истинската любов понякога трябва да бъде трудна за обичания. Трудната любов призовава обичания да даде отчет за своите действия и да срещне последствията от своите необмислени решения. Това може да бъде болезнено. Това дори може да постави взаимоотношението в опасност.

Но най-трудната любов от всички е любовта към нашите врагове. По-лошо от болезнена, тя изглежда направо глупава. Тя е скъпа (ти можеш да пострадаш, като Стефан), нелогична (според човешкото мислене), и не отплащаща се (ако всичко, което търсиш е одобрението на другите).

Това, което я прави особено трудна е, че изисква да бъдем различни от света около нас. Изумен съм с какво желание хората започват тежки и изтощителни задачи, ако знаят, че няма да бъдат сами в техните усилия. Но малко хора желаят да започнат отделно и от другата страна на структурата на нормалното. Малцина желаят да ходят не в крак със стандартите на тяхното общество. Но няма избягване на факта, че християните са призовани да бъдат необикновени. Божието дете, казва Мартин Луид-Джоунс, “…е човек, който никога не може да бъде обяснен с човешки термини. Самата същност на християнската позиция е, че той е загадка. Има нещо необикновено, нещо необяснимо, и нещо неуловимо относно него от гледната точка на естествения човек. Той е нещо напълно различно и отличаващо се.”

Нищо не отделя християнина от света така както любовта към враговете. Света казва, “Мрази ги! Отбягвай ги! И най-доброто от всичко, оправи си сметките с тях!”

Исус казва, “Обичай ги. Моли се за тях. Благославяй ги.” Не очаквай света да разбере това. Дан Алендър ни напомня, че в най-добрия случай понятието някой да обича враговете си е “осмивано като патетично, пренебрегвано като неподходящо, или почитано като благородно, но със сигурност не е гледано като практично.” Ето защо ти познаваш хора, на които трябва да им се говори с дни за този човек Стефан и за неговата предсмъртна молитва!

В предната глава ние говорихме за това как Божията любов към нас е трансформираща и завладяваща. Тя ни променя отвътре и ни тласка към другите. Но какво да кажем за “другите,” които не могат ни най-малко да обичат? Трябва ли да обичаме тези, които не отвръщат с любов? Трябва ли да обичаме тези чийто единствен отговор е да хвърлят камъни? Попитайте Стефан. Още по-добре, нека да попитаме Исус.
Изопачаване на закона на любовта
ИСУС КАЗА:
Чули сте, че е било казано: “Обичай ближния си, а мрази неприятеля си.”

Но Аз ви казвам: обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви

гонят, за да бъдете синове на вашия Баща, който е на небесата; защото Той

прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите; и дава дъжд и на

праведните, и на неправедните. Защото, ако любите онези, които любят

вас, каква награда имате? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравя-

вате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езични-

ците? И така, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен

Баща.

-Матей 5:43-48

Първо, те преднамерено отслабиха стандарта на заповедта пропускайки думите “както себе си” (както се вижда в Левит 19:18). Вероятно те знаеха твърде добре точно колко много действително обичаха себе си и осъзнаваха невъзможността на задачата да обичат другите по същия начин.

Второ, те ограничиха обектите на любовта твърдейки, че думата “ближен” се отнася само до юдейските приятели. Езичниците бяха изключени, и следователно те не трябваше да бъдат обичани. Някои фарисеи отидоха твърде далеч твърдейки, че само другите фарисеи бяха ближните! Притчата за Добрия Самарянин е отговора на нашия Господ към такива погрешни разсъждения. (Виж Лука 10;25-37.)

Трето, и вероятно най-лошото от всичко, едно прибавяне беше направено към заповедта да обичаш. Изглежда достатъчно логично, че ако трябва да обичаме нашите ближни ние трябва да мразим нашите врагове. Това е изопачаването към което Самия Исус се обръща.

мъже! Защото те говорят против Теб безбожно и враговете Ти вземат

Името Ти напразно. Да не мразя ли, ГОСПОДИ, онези, които мразят

Теб? Да не се ли отвращавам от онези, които се надигат против теб?

Мразя ги с крайна омраза, станаха ми врагове.

-Псалм 139:19-22

Не се опитвай да изоставиш проблема като твърдиш, че такива молитви се намират само в Стария Завет. Подобни отношения се намират в текстове като 1 Коринтяни 16:22; Галатяни 1:8; 2 Тимотей 4:14; Откровение 6:10. И помни, да се молиш, “Твоето царство да дойде” (Матей 6:10, KJV) е да призовеш божествено осъждение върху тези, които се противопоставят на царуването на Бог.

Това, което четем в Псалм 139 не е емоционален неконтролируем изблик от иначе разумен и състрадателен човек. Клетви като тази се намират във висшата поезия и са продукта от основателно размишление (да не казвам божествено вдъхновение). Те са умишлени молби, а не спонтанни избухвания на лош характер.

Как, тогава, да ги обясним? И как да ги свържем със заповедта на Исус да обичаме нашите врагове? Нека да направя няколко предложения, които могат да помогнат.

1. 
   Тези молитви не са изразяване на лично отмъщение.
   

2. 
   Ние също трябва да помним, че клетвите не са нищо повече от човешки молитви основани на божествени обещания.
   

3. 
   Клетвите са изразявания подбудени от отвращението от греха.
   

4. 
   Мотивацията зад такива молитви е ревност за Божията праведност, Божията чест, Божията репутация, и триумфа на Божието царство.
   

5. 
   Друг фактор, който трябва да се има в предвид е, че Давид, бивайки цар, беше Божия представител на земята.
   

6. 
   Молитвите на клетва са рядко, ако въобще са, за унищожението на някой човек.
   

7. 
   Всички тези молитви предполагат, че нечестивите са закоравени и непокаяни.
   

Давид знае, че се нуждае от духовна протекция за да не би “да мрази” Божиите врагове поради лични причини. Ето защо той завършва Псалм 139 с молитвата Бог да изчисти неговия мотив и да пази сърцето му: “Изследвай ме, Боже, и познай сърцето ми; изпитай ме и познай мислите ми. И виж дали има в мен оскърбителен път и води ме във вечния път” (23-24 ст.).

Следователно, когато Давид говори за “мразене” на тези, които се противопоставят на Божието царство той е нито злонамерен, нито огорчен, нито отмъстителен, нито движен от себе-центрирана обида. Но много вероятно е ревностен за Божието име и е твърд във всяко отношение с тези, които богохулстват.

Въпреки че може да е противоречиво, ние трябва да “обичаме” тези, които “мразим.” Ние обичаме нашите врагове като им правим добро (Лука 6:27). Ние ги обичаме като им даваме храна когато са гладни и вода когато са жадни (Римляни 12:20). Ние обичаме нашите врагове като ги благославяме когато ни гонят и ни подтискат (Римляни 12:14). Ние ги обичаме като отговаряме на тяхното лошо държание с молитви за тяхното спасение (Лк.6:28).

И да, ние трябва да “мразим” тези, които “обичаме.” Когато те упорито се противопоставят на царството на Христос и не се покайват, нашата ревност за името на Исус трябва да ни подтикне да се молим: “О, Господи, няма ли да убиеш нечестивите? Защити името Си, о, Господи, и нека правдата да възтържествува в унищожението на тези, които са закоравили сърцата си показвайки презрение към Твоята слава.”
Дори езичници обичат езичници!
ПО-РАНО СЕ ОТНЕСОХ към любовта към враговете като към “трудна” любов. Няма нищо особено “трудно” относно това да се обичат тези, които отвръщат с любов. Дори езичниците правят това.

Исус каза, “Защото, ако любите онези, които любят вас, каква награда имате? Не правят ли това и бирниците? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?” (Матей 5:46-47).

Ако Божията любов ни прави способни да обичаме само тези, които отвръщат с любов, защо е всичката врява? Ние можем да правим това в силата на нашата плът. Защо Бог Си даде труда да пожертва Своя Син и да изпрати Своя Дух за да помага на хората да правят това, което те вече напълно желаят и са способни да вършат? Какво огромно прахосване на божествена енергия!

Защо си даваме труда да въобще да бъдем християни, ако любовта в нашия живот е не се различава от любовта в живота на не-християните?

Призива на Исус към бирника е поучителен. Ако си мислите, че бирниците са имали лош обществен образ, погледнете “митничарите” от първи век!

Римската империя не се интересувала особено как се събирали данъците докато те получавали своя дял. Всичко повече от това отивало директно в джоба на бирника. Ненужно е да се казва, че корупцията, кражбата, и рушветите били необуздани. Факта, че повечето бирници били юдеи, които служели на Рим против собствения си народ само прибавял към тяхната вече опетнена репутация. Да бъдеш крадец е едно нещо. Да бъдеш заклеймен като изменник правело нещата неизмеримо по-лоши.

Трудно било да се мисли в древния юдейски свят по-презрително отколкото за бирника. Според закона му било забранено да има някакво социално взаимодействие с други юдеи. Той бил класифициран като религиозно нечист, заедно със свинете и прокажените. На никой митар не му е било позволено да дава свидетелство в съдилището. “Бирниците и грешниците” обикновено били свързвани с изметта на земята. (Виж Матей 9:10-11; 11:19).

И въпреки това тези хора живеещи ниско равнище на живот, отхвърлени като изменници имали приятели: други бирници! Дори бирниците обичат други бирници. Дори езичниците поздравяват други езичници. Така че как един последовател на Исус е различен, ако обича само други последователи на Исус?

Практиката да се отнасяме любезно към тези, които се отнасят любезно с нас е напълно светска. Няма нищо необикновено или особено “духовно” във връзка с това. Това, което прави християнина различен е неговата любов към необичаните и омразните и тези, които са озлобени срещу тях и ги преследват!

Ключовата дума, която Исус използва е “особено” (Матей 5:47). Ако ние обичаме и се молим и се отнасяме любезно само за тези, които първо правят това за нас, “какво особено правите в сравнение с другите?” С други думи, “Не е достатъчно християните да приличат на не-християните; нашето призвание е да ги превъзхождаме по добродетели. Нашата праведност трябва да превишава тази на фарисеите… и нашата любов трябва да превъзхожда, да бъде по-голяма от тази на езичниците.”

Това със сигурност е и отношението на Павел! Апостола казва често когато ни говори да не търсим отмъщение за тези, които ни презират. Обаче, мнозина разбират погрешно Павел, като че ли казва, че всяко отмъщение е зло. Но той не казва такова нещо. Причината, поради която ние не търсим отмъщение е защото Бог е казал, че Той ще отмъсти (Римляни 12:19), и Той може да свърши много по-добре това отколкото нас!

Да обичаме враговете означава, че вместо да отговаряме на злото със зло от себе си ние трябва да вършим добро. “В много случаи,” казва Дан Алендър, “да се върши добро е просто да бъдем просто вежливи и любезни. Това не се свежда до нищо повече от това да налеем чаша кафе на някого или сърдечно да го приветстваме в църквата и да го попитаме за неговата почивка.

Добротата е дара на вежливост (Позволи ми да видя за начини, по които мога да ти послужа.) и състрадание (Позволи ми да узная как мога да проникна в твоето сърце.).”

Ако искаш да изброя допълнителни конкретни начини как да обичаш твоя враг, аз вече го направих. Прочети предната глава. Начина на любовта е същия. Само обекта е променен. Ние трябва да обичаме нашите врагове по същия начин, по който обичаме нашите приятели.

Павел ни казва, че правейки това ние ще “победим злото.” Дан Алендър обяснява как става това в своята прекрасна книга Смела Любов. Той посочва, че когато твоя враг получава добро за зло това го изненадва и го засрамва, като и двете неща имат потенциала да трансформират неговото сърце.

Врагът изстрелва своята отрова очаквайки да му отговориш по същия начин. Част от порочното удоволствие, което той получава от това да бъде враг идва от това да те провокира да действаш точно толкова порочно както той действа. “Добротата,” обаче, “подлага крак на врага осуетявайки неговите планове за борба. Врагът очаква отстъпване или отбранителна студенина, грубост, или отдръпване.

Последното нещо, което той очаква е нестихваща любезност и непоколебима издръжливост. Затова, когато злото е посрещнато с добрина, то е склонно да отговори или с вбесяваща ярост или със смайваща недоверчивост. Добротата разчупва заклинанието, което врагът се опитва да хвърли и го прави безсилен.”

Добротата, упълномощена от Божията благодат, може дори да отвори пролука в неговото закоравяло сърце. Безсилен да си обясни твоя отговор според това, което знае за човешкото поведение, той е доведен до осъзнаване на животопроменящото присъствие на божествена любов в и чрез теб и твоя отговор на неговото злобно намерение. Алендър обяснява въздействието от това да обърнеш другата буза:
Истинското удоволствие на врага от това да удря е силата,

на която той се наслаждава да заплашва и да опозорява. Той

се наслаждава да причинява нараняването, до някаква степен,

защото това му дава чувство на контрол и фантазията да бъде

като Бог. Да обърнеш едната буза на нападението на врага

демонстрира, без съмнение, че първият удар е бил безсилен и

позорен. Това, което е било предназначено да те пороби е било

победено. Като бумеранг, злото пикира и плясва по главата

този, който възнамерявал злото. Може би раздразнен, поради

работата на Духа на Бог, пита, “Защо ударих този човек?” и

накрая пита ударения, “Защо не отвърна?” Отново, мярката

на удивление и любопитство е раздвижена, и пътя към покаяние

става по-малко неясен.
Нещо повече, добротата засрамва врагът. Тя го принуждава да погледне себе си вместо теб. Когато светлината на добротата светне в лицето на тъмнината, последната е изложена какво в действителност е. Вниманието е отклонено от обиждания към грубиянина. Срамът, който чувства за това да бъде “разкрит” или ще закорави или ще размекне неговото сърце.

В ранните дни на моето служение аз бях временен пастор на малка църква с история на вътрешни проблеми. Малката деноминация стоеше на ръба на още едно разцепване. Беше свикано събрание на конгрегацията, на което на всеки беше дадена възможност да говори това, което мисли.

Аз бях млад и малко несигурен в себе си, но когато дойде времето аз се изправих на краката си и се опитах да говоря думи на насърчение и единство. Изведнъж, по средата на изречението, аз бях гръмогласно прекъснат от една дама, която продължаваше да ме обвинява, че се опитвам да “открадна” църквата за собствена изгода. Неизвестно за нея, или за който и да е присъстващ, аз преди това бях приел една покана да се присъединя към пасторския персонал на една друга църква в същия град.

Нейните думи бяха остри и се врязаха дълбоко в моето сърце. Аз ясно си спомням, че формулирах в ума си план за атака, който да бъде пуснат в действие веднага когато спре да говори. Нямаше ли да е заради Божията благодат, че щях да я унищожа (и вероятно, несъзнателно, и себе си). Но Духът заглуши моята младежка буйност. Веднага след като нейния словесен огън престана, аз продължих коментара си точно от мястото където бях спрял. Аз не отговорих на нейните обвинения. Не направих опит за себе-защита. Беше като че ли тя никога не беше казвала и дума.

Последствието беше шокиращо. Моя отказ да я нападна словесно (решение, което приписвам изцяло на Божията благодат) и за да я накара да млъкне и за да я засрами. Чрез моя отказ да отговоря по същия начин, нейната неоснователна атака беше изложена такава каквато беше. Добротата подейства като щит, който причини нейната отрова да рикошира обратно върху нейната глава. Моето намерение не беше да я унижавам или наранявам по някакъв начин, но нежно да я принудя да се изправи пред мотивацията на своето сърце.

За първи път разбрах това, което Павел е имал в предвид когато казва, “Ако неприятелят ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, дай му да пие; защото, това като правиш, ще натрупаш жар на главата му” (Римляни 12:20).

“Но, Сам, ти не знаеш кои са моите врагове. Ти нямаш представа колко подли, отмъстителни и раздразнителни могат да бъдат те. Те се облагодетелстват от моята доброта; те са несправедливи. Те използват факта, че съм християнин. Те постоянно ме карат да се чувствам неудобно пред другите, и лъжат за мен зад гърба ми.”

Не се съмнявам нито за миг, че това, което казваш е истина. Аз все още имам някои врагове като тези. Но ако Стефан можеше да обича тези, които яростно го замерваха с камъни, какво извинение имаме ние за да не обичаме хора чиято атака срещу нас несъмнено не е толкова мъчителна?

А какво да кажем за Самия Исус? Не се ли молеше Той любящо за Своите екзекутори дори когато те забиха гвоздеи в ръцете Му и краката Му? Джон Стот е верен в преценката: “Ако жестокото мъчение на разпятието не можеше да заглуши молитвата на нашия Господ за Неговите врагове, каква болка, гордост, предубеждение, или леност може да оправдае заглушаването на нашите?”

И така следващия път когато някой започне да хвърля камъни в твоя посока, спомни си думите на Петър:

претърпява скръб, като страда несправедливо. Защото

каква похвала, ако понасяте търпеливо, когато ви бият за

престъпленията ви? Но когато вършите добро и страдате,

ако понасяте търпеливо, това е благодат пред Бога. Защото

затова сте призовани; понеже и Христос пострада за вас,

като ви остави пример, за да следвате по Неговите стъпки;

който грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата

Му; който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато

страдаше, не заплашваше, а предаваше делото Си на Този,

който съди справедливо.

-1 Петрово 2:19-23