Болката – доказателство за осиновяване

“Ако съм Божия дете, защо Той позволява да страдам?” е абсурден и неуместен въпрос. Това е защото ти си Негово дете, скъпо и скъпоценно за Неговото сърце, че той те очиства и възпитава с различни изпитания.

Преди да отидем по-нататък, вероятно ще бъде мъдро от моя страна да изложа моята позиция по внимателно обяснения и спорен въпрос. Аз вярвам в божественото изцеление. Аз вярвам, че Божията любов към нас може да бъде изразена в Неговото решение да даде изцеление на тялото, без значение дали частично или цялостно, и на органични и на функционални физически болести. Дали Бог ще избере да ни изцели или няма зависи от Неговото решение, не от нашите искания.

В нашата църква ние редовно се молим за болни. Ние полагаме ръце на тези, които са измъчвани, ние ги помазваме с масло в името на Господа, и ние се молим Божието изцелително докосване да ги възстанови напълно.

Ние сме виждали няколко човека чудотворно изцелени като резултат. Виждали сме други умрели. Но ние ще продължаваме да се молим и очакващо и предаващо се, защото това е, което Бог ни казва да правим (Яков 5:13-18).

Аз също вярвам, че физическото страдание и болка могат да послужат за спасителна и освещаваща цел в нашия живот. Уроците, които научаваме във времена на безпокойство са много. Малком Мугеридже отива твърде далеч като казва, че почти всичко, което наистина усилва и просветлява неговото съществуване идва по време на страдание. Той вярва, че “ако е възможно да премахнем страданието от нашето земно съществуване чрез някакви наркотични средства или други медицински глупости, както Алдоус Хъксли представя във Веселия Нов Свят, резултата няма да бъде да направим живота възхитителен, но да го направим твърде банален и незначителен за да се изтърпява.”

Така че как трябва ти и аз да отговаряме на физическите страдания? Без да възнамерявам да бъда прекалено опростен, нека да ви представя тези стъпки.

Ако си болен, моли Господ да ти разкрие дали това се дължи на някакъв грях в твоя живот. Ако е така, изповядай го и се покай. Тогава се моли да те изцели. Ако това не се отнася до някакво специфично прегрешение, спокойно се моли за изцеление. Ако Той възстанови твоето здраве, дай Му цялата хвала и почит. Ако не го направи, продължавай да се молиш до тогава докато Той или те изцели или ти каже да спреш да се молиш!

По всяко време, без значение от Божието решение, предавай се на Неговата любяща и суверенна воля и научи уроците на живота, които Той се опитва да те научи.

Казвайки това за изцелението, аз трябва да посоча, че дисциплинирането от гледна точка на Евреи 12 по всяка вероятност е предизвикано от нашия грях. Когато се скитаме, когато блуждаем, нашия любящ Баща ни наказва, без значение дали е с физическо страдание, изпитания, или други форми на болка.

Далеч от признака за Божията омраза или равнодушие, Неговата любов изисква това!

Да съгрешаваш безнаказано може в началото да те удари като привлекателно докато осъзнаеш, че това служи само за да разкрие, че ти все още си духовен сирак. Ако си Божия дете, ти ще получиш Неговото дисциплиниране. Ако Бог те обича, дисциплинирането е неизбежно.

Един мой приятел когото аз ще нарека Стив коментира един ден колко суров е бил неговия баща когато Стив и сестра му растели. Това само по себе си не го безпокояло толкова колкото факта, че неговият най-добър приятел изглежда винаги избягвал тормоза! Когато техните две семейства отивали на ваканция заедно, Стив и сестра му постоянно претърпявали последствията за техните младежки злополуки, докато техният еднакво виновен приятел бил на практика игнориран от баща им.

В това време Стив завиждал на своя приятел. От тогава той започнал да вижда, че строгата дисциплина на баща му била породена не от жестокост, но от загриженост за характера на Стив. Това, което изглеждало тогава да бъде идеалния родител било в същност трагично изразяване на липса на любов и безразлично пренебрежение.

Аз не бих казал това, ако не беше поради факта, че авторът на Евреи го казва. Така че хайде. Да преминеш през живот без болка, лишен от дисциплиниране, е да бъдеш духовно незаконороден. (Виж Евреи 12:8.) Живот лишен от трудности сигнализира, че не си дете на Бог. По тази причина, радвайте се във вашето страдание, защото това доказва, че вие имате Баща, който Го е грижа достатъчно за да ви наказва.

Има още нещо, което да посоча преди да продължа. Докато е истина, че дисциплинирането разглеждано тук е предизвикано от непокорство, това не винаги е случаят. Има уроци в християнския живот, които не могат да бъдат научени отделно от строг и често болезнен процес.

Божията любов не винаги ни снабдява с установяване или излизане. Това не е поради липса на любов, че ние често сме оставяни да се борим и падаме и понасяме и физически и духовни щети. Понякога любовта изисква това.

Павел научи това от своя трън в плътта. Колкото и да си избираш да тълкуваш тръна, едно нещо е ясно: Неговото притесняване беше съществено за неговата святост. Той не беше наказан поради свой грях. По-скоро, трънът беше Божие средство за да го предпази от грях: ”За да ме предпази да не се превъзнасям…ми се даде трън в плътта” (2 Коринтяни 12:7, курсивът е добавен).

Дж. И. Пакър ни насърчава да мислим за това от гледна точка на възпитаване на деца. Той посочва това, което всеки родител несъмнено знае, а именно, че ако “никога няма никакви трудни ситуации, които да изискват себе отричане и дисциплина, ако никога няма никакъв натиск за издържане, с който да се справи, ако никога няма никакви дългосрочни стратегии където детето трябва да остане вярно на възпитателния процес, или на чиракуването, или практиката на занаят за много години за да напредне, никога няма да има някакво узряване на характера .”

Нашите деца може да молят за нещо различно. Но ако ние задоволим техните искания в това отношение те ще пораснат изнежени и разглезени, защото всичко е било направено твърде лесно за тях. Нашия небесен Баща, от друга страна, никога няма да позволи това да се случи в живота на Неговите деца.

Моя земен баща сега е с моя небесен Баща. (Предполагам, че те имат велико време заедно.) Той не беше само мой баща, той беше моя най-добър приятел. Нашето взаимоотношение беше много специално, и той ми липсва.

Едно нещо относно моя баща, за което сестра ми също ще засвидетелства, е че той беше здраво дисциплиниран. Както повечето благочестиви родители, преди момента на истината (и болката) той би казал нещо такова, ”Сам, това ще нарани повече мен отколкото теб.”

Аз никога не съм казва това, но ясно си спомням мисленето, Кого мисли, че баламосва? Това е моят задник, който се изтощава! Бидейки баща на две дъщери, аз сега знам какво е имал предвид той.

Авторът на Евреи казва, че “нашите бащи са ни наказвали за кратко време, както са смятали за добре; а Той – за наша полза, за да бъдем участници в Неговата святост”(Евреи 12:10). Моя татко правеше това, което “смяташе за добре.”

Но за разлика от Бог, неговото дисциплиниране не беше съвършено. Ако той беше тук можеше да поиска да оспори това определение, но аз съм убеден, че той злоупотреби поне при един случай.

Това се случи една вечер по време на вечеря. Не може да съм бил повече от 6 или 7 годишен. Майка ми имаше дързостта да сервира тиква. Аз мразя тиква. Аз ненавиждам и се отвращавам от тиква.

Когато Бог произнесе проклятието на Адам, Той каза, ”Проклета да бъде земята поради теб; с мъчителен труд ще ядеш тиква през всичките дни на твоя живот. Тръни и бодили ще ти ражда, и ще ядеш полските растения [отново, тиква, сигурен съм]. С пот на челото си ще ядеш тиква” (Битие 3:17-19, парафразата е на автора).

Не ме интересува как я приготвяте или с каква друга храна се опитвате да я прикриете, тиквата вони. Това е проклятието на Бог, което сполетя земята поради греха на Адам. Ние всички сме били наказани.

Преди няколко години Ан и аз бяхме поканени на вечеря в дома на едни хора от нашата църква. Аз винаги правя най-доброто за да бъда благодарен гост, така че когато домакинята сервира тиква тази вечер аз я поглъщах трудно, засмуквайки я в моето черво, молейки Бог да й прости, и ядях противното вещество.

След всяка хапка аз бързо отпивах малко студен чай, надявайки се да отмия вкуса преди да ме изпрати в неконтролируеми конвулсии. Но това не работеше. Не мога да изчисля, но без значение колко чай изпих, вкуса на тиквата само се усилваше.

Чашата ми скоро се изпразни. Домакинята бързо се оттегли в кухнята и се върна с кана чай. Не можех да повярвам на очите си. Там в чая имаше голямо парче…тиква! Тя беше сервирала, във всички чаши, тиквен чай! Никога преди тази фатална вечер не съм чувал някой да сервира тиквен чай!

Това е истинска история, така че се надявам и се моля ако домакинята от тази вечер чете тази книга, да не си спомня това, което разказвам за агонията, която тя несъзнателно ми причини.

Като поразмисли човек, всеки, който слага тиква в чиния и в чай заслужава да бъде накаран да се почувства неловко!

Да се върнем обратно към онзи случай, все пак, аз отказах да ям тиква онази вечер когато майка ми я сервира. Баща ми се опита да ме убеди, че това ще бъде безспорно за моя най-добър интерес, ако ям. Аз отказах. Той предприе решително и дисциплиниращо действие. Ох!

Аз не възразявам на високата почит и уважение към моя баща. Но този път той ги издуха. Да напляскаш едно дете за това, че отказва да яде тиква е просто неоправдано! Вярно ли е?

Е, каквото и да мислите за тиквата, аз мога да ви уверя, че нашия небесен Баща никога не ни дисциплинира неуместно. Неговото наказание е винаги съвършено и справедливо и навременно. Макар че не винаги можем да разбираме какво прави Той, ние можем да почиваме уверено, че Той го прави от безгранична любов към Своите деца.

Ние никога не трябва да се чудим или да се безпокоим за целта зад нашето страдание. Бог винаги търси най-доброто за нас. Той е нито твърде суров нито твърде снизходителен. Неговото наказателно докосване е съвършено подходящо за нуждата на нашите души.ако се потриваме под мощната му ръка, това е наша грешка не Негова.

“Нито едно наказание не изглежда да е за радост, а за скръб; но после донася мирния плод на правдата на тези, които са били обучавани чрез него”(Евреи 12:11).

С други думи, болката наранява – но тя също така е полезна. Бог не очаква да скърцаме със зъби и да отричаме, че изпитанията са неприятни. Той знае неудобството, което чувстваме в тялото и в душата. Той също знае, че понякога просто няма друг, или поне по-добър, начин да култивира святост в трудната за обработване почва на нашите души.

Следващия път когато си наранен и си склонен да поставяш под въпрос Божията любов към теб, припомни си този стих. Напомни си, че мярката на истинската любов е преследване на праведност в обичания. Бог допуска да страдаме защото Той е страстно посветен да ни направи святи. Няма любов в снабдяването на удобство на някой, който е в грях.

Аз допускам, че ако страдаш от повтаряща се болка в главата, ти ще потърсиш съвета на твоя домашен лекар. Представи си, че той предложи, че два аспирина ще са достатъчни да елиминират болката, знаейки че причината за нея всъщност е злокачествен тумор? Твоята обида ще бъде напълно оправдана.

Но какво ще стане, ако той ти отговори казвайки, ”Искам да ти кажа истината, но знам колко тъжно ще те накара да се чувстваш. Знам колко болезнено ще бъде за теб да бъдеш подложен на нужната операция. Знам колко неудобно и финансово скъпо ще ти излезе, така че мисля, че би било по-любящо, ако го напиша като още едно главоболие.”

Аз мисля, че въпреки неговото изразяване на любов, ти ще бъдеш сериозно предизвикан да осъдиш лекарската небрежност. Ако този доктор наистина го е грижа за теб той ще предприеме всички необходими мерки за да запази твоя живот, дори ако тези стъпки носят болка. По същия начин нашия небесен Баща често трябва да извършва малко духовна хирургия за да изреже тумора на греха и бунта и неверието. Това наранява; това е объркващо. Това е неприятно, но над всичко друго, то е любящо.

Когато сме наранени, трудно е да чуем това, което някой има да каже, много по-малко пък да изпее. Но опитайте. Следващия път когато чувствате тежестта на Божията ръка върху вашия живот, слушайте внимателно. Въпреки че песента може да бъде тъжна, Той все пак пее. Тя може дори да звучи нещо такова:

Не се страхувай, Аз съм с теб;

О, не бъди ужасен ,

Защото Аз съм твой Бог

и все още ти помагам;

Ще те укрепя, ще ти помогна ,

и ще те изправя ,

Ще те поддържам с Моята праведна ,

всемогъща ръка.

Когато през огнени изпитания

трябва да мине твоят път,

Моята благодат, все достатъчна

ще бъде твоето снабдяване.

Пламъкът няма да те нарани;

Аз само възнамерявам

твоята шлака да погълна

и твоето злато да пречистя.

Една вечер аз позволих на Мелани да ме предума да играем на “криеница.” Ние имахме навика да играем в нашия много по-малък дом в Далас много често, където не се оказваше да има голямо предизвикателство. Имаше малко места където да се скриеш и играта обикновено свършваше бързо. Но сега нещата бяха различни. Ние изключихме повечето от светлините, и аз се скрих в това, което беше съвършеното място. Можех да чуя Мелани възбудено да отваря врати и да гледа зад мебелите, но неуспяваща да ме намери. След време къщата стана тиха. Без да знам дали тя все още ме търси или беше се предала, аз излязох от моето скривалище и слязох на долния етаж .

Аз я намерих в кабинета, свита на леглото, и плачеща. Когато ме видя тя се хвърли в ръцете ми и ме стисна като че ли живота й зависеше от това. “Какво става скъпа?” попитах аз, малко объркан. Треперейки и хълцайки, тя каза, ”аз бях съвсем сама в тъмнината и не можех да те намеря никъде! Уплаших се!”

Силно подозирам, че има времена когато това е точно както ти се чувстваш в твоето взаимоотношение с Бог. Изглежда сякаш Той се е скрил от теб, и без значение къде и колко Го търсиш, Той не е там. Ти си съвсем сам в тъмнината и Бог не може да се намери никъде.

Някои хора наричат това депресия. За други това изглежда повече като безнадеждност. Каквото и име да му слагаш, чувството е непогрешимо: Бог не е там когато най-много се нуждаеш от Него. Неговата любов е скрита някъде си в тъмнината и не може да бъде намерена или почувствана.

Може би точно сега се чувстваш по този начин. Дори може това да е причината да си взел тази книга, надявайки се да откриеш усещането на Божието любящо присъствие в твоя живот. Ти се опитваш да убедиш себе си умствено, че Бог те обича. Ти запаметяваш всичките правилни Библейски стихове. Ти повтаряш отново и отново проповедта на пастора върху Йн.3:16. Но все още се чувстваш напълно сам в тъмнината и не можеш да откриеш Бог никъде. Ако Бог просто играеше на “криеница” с теб Той изглежда е направил дупка и е отишъл далеч. Смелостта, която си свикнал да чувстваш, знаейки, че Той е зад теб, внезапно е изчезнала. Увереността да срещнеш друг живот мощно хвърлен в твоя път те е тласнала в ужасното подозрение, че Бог е забравил кой си и къде си.

Далеч от това да можеш да чуеш Бог да пее, ти се бориш просто да си спомниш последния път когато ти е говорил. Къде е Той сега когато най-много се нуждаеш от Него? Къде е Той когато твоя живот е обвит в тъмнина и ти не можеш да откриеш ключа за светлината?
Тъмната нощ на душата
ДАВИД, ЦАРЯ НА ИЗРАЕЛ, не му беше чуждо това, което чувстваш. Чуй неговия терзаещ вик. Вероятно можеш да откриеш в него другар по душа.
Докога, ГОСПОДИ? Навеки ли ще ме забравиш? Докога ще

криеш лицето Си от мен? Докога ще имам грижи в душата си,

скръб в сърцето си всеки ден? Докога врагът ми ще се издига

над мен? Погледни и ме послушай, ГОСПОДИ, Боже мой ,

просветли очите ми, да не заспя в смъртта. Да не каже врагът

ми: Надвих го! – и да ликуват притеснителите ми, когато се

поклатя.

-Псалм 13:1-4

Досаден ли ти е живота точно сега? Бреме ли ти е? Има ли болка в душата ти, която не иска да си замине? Когато погледнеш виждаш ли надвиснал над главата ти същия черен облак, който е следвал всяка твоя стъпка вчера, онзи ден, и предния ден? Довело ли те е това до мястото когато някой като мен се приближава и казва, ”Бог те обича,” твоя първи инстинкт е да го удариш точно в носа?

“Бог ме обича? Ти се будалкаш! Ако Той ме обича толкова много, защо не си заминава тази болка? Ако ме обича както казваш, защо съм съвсем сам? Него не Го интересува! И ето ме, опитващ се да вярвам, и всички мои врагове си правят шега с моята вяра в Бог, който изглежда е забравил къде ме е оставил!”

Звучи познато? Може би до болка познато? Какво се предполага да правим когато Бог и Неговата любов изглеждат скрити, и ние сме оставени съвсем сами? Давид има някои думи на прозрение и насърчение.

Важно е да се забележи, че Давидовото чувство на изоставяне не беше свързано с някакъв грях, на който той се беше предал. Ние не четем за никакво изповядване, никакво разкаяние, никакво осъзнаване на лична вина, никакво покаяние, което може да хвърли някаква светлина за това защо Божиите благословения липсват. С това не казваме, че Давид беше съвършен. Но поне в този случай причината за неговия смут трябва да бъде проследена до нещо друго, не до явно престъпление.

Както с Давид, ще има времена когато си долу в твоя живот, които не са свързани с някакво специфично грешно действие. За нещастие това прави нещата още по-трудни за да се справиш с тях! Ако си съгрешил ти можеш да разбереш и живееш с отсъствието на Бог, знаейки че заслужаваш да бъдеш наказан. Но когато Бог изглежда да изчезва без видима причина смущението е непоносимо.

Давид се чувстваше като че ли Бог го беше забравил. Беше ли го забравил? “Можели Бога на знанието да Му блокира паметта? Може ли единствения мъдър Бог да е разсеян? Възможно ли е Всезнаещият да може да забрави, дори за момент, едно от Своите деца? “

Давид е убеден, че Той може. Давид е убеден, че Той е! И той се изплашва, че Божията забрава може да трае завинаги.

Но това беше Давидовата грешка. Ние никога не трябва да позволяваме на нашите чувства да бъдат стандарта, по който постановяваме библейска истина. Бог съвсем сигурно не го беше забравил, нито пък теб.

Понеделник сутрин може да бъде доста оживено време в нашия дом .Типично той преминава по следния начин: Йоанна е поставила не на място червената си четка за коса и е забравила къде е. Мелани не може да си спомни къде е сложила обеците си. Ан обезумяло търси ключовете си за колата. А една от обувките ми липсва! Царува бъркотия защото всеки е забравил къде е оставил нещо.

Може ли Бог да постави някое от Своите деца не на място? Може ли Бог да бъде толкова зает управлявайки света и поддържайки звездите в пространството, че да не може да си спомни нашата болка и нашата нужда? Във всичките сложности на живота и забързаността на всеки ден, може ли един християнин “да се изплъзне от Божия ум? “

Давид сигурно мислеше по този начин. Той се чувстваше така сякаш Бог е скрил лицето Си от него. Тъй като “светенето” или “показването” на Божието лице означава благословение и благосклонност ( Числа 6:24-26; Псалм 4:6; 31:16; 67:1; 80:3), да бъде “скрито” лицето Му е да се изтърпи Неговото оттегляне.

Не отдавна аз говорих с един приятел, който е бил грубо и несправедливо отстранен от пастируването на неговата църква. Няколко семейства напуснали църквата с него и започнали ново служение в същия град. Той ми описа колко лошо го е наранило когато толкова много от неговото предишно стадо излезли от своя път за да избегнат контакт с него. “Месеци наред,” каза той , ”те дори не ме поглеждаха в лицето.”

Това е точно както се е чувствал Давид. Но в този случай е по-лошо. Тук е Бог, който Давид вярва, че е отвърнал лицето Си от него. “Сърцето ми ми каза за Тебе, ’Търси лицето Му!’ Лицето Ти ще търся, ГОСПОДИ. Не скривай от мен лицето Си, не отхвърляй в гняв слугата Си! Ти Си ми бил помощта; не ме напускай и не ме изоставяй, Боже, Спасителю мой!” (Псалм 27:8-9).

Давид лежеше буден през нощта “борейки се” със своите мисли, претърсвайки ума си за някакво обяснение за Божието отсъствие. Но безполезно. “През цялото време, като бавно, обикалящи лешояди, неговите врагове кръжаха над него, чакайки го да падне – и да стане тяхна храна!”

Давид не беше по никакъв начин единствения от Божиите хора, който да се чувства забравен и изоставен. Помислете за Мойсей. Първите 40 години на неговия живот не бяха нищо друго освен отегчителни. Той беше отгледан и възпитан в двореца на Фараон. Той имаше достъп до всичката власт, престиж, богатство, забавление, и образование, които най-великият монарх на земята може да осигури. Но това не беше краят.

Следващите 40 години бяха различни. След като уби един египтянин, той избяга в Мадиам за да спаси кожата си (Изход 2:11-15). За следващите 4-ри десетилетия той се трудеше в абсолютна неизвестност, наглеждайки овцете и козите на Йотор, неговият тъст. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, овце и кози, кози и овце, за 40 дълги, скучни, мълчаливи, досадни години.

Изгубен? Да. Забравен? Не. Просто защото някой от Божиите хора за момента не е използван не означава, че не е обичан. Дж. И. Пакър ни казва, че “една от дисциплините към които Господ ни призовава е готовността, от време на време, да не бъдем използвани в показно служение.”

Може да изглежда като че ли Бог ни е забравил. Може да изглежда като че ли безкрайно сме стояли на лавицата (без съмнение Мойсей мислеше за себе си по този начин). Но не е така.

Пакър ни дава един пример, който да разгледаме.
Представете си, сега, една посветена и надарена християнка,

чието служение е било скъпоценно за нея, открива, че за

доста дълъг период Господ я изважда от строя така че нейния

потенциал не е използван. Какво става? Това духовен провал ли

е? Това вероятно въобще не е духовен провал, но урок в Христовото

училище на святост. Господ и напомня, че нейния живот не зависи от

откриването, че хората се нуждаят от нея. Основният източник на

нейната радост трябва винаги да бъде познаването на Божията любов

към нея – знанието, че въпреки че Той не се нуждае от нея, Той е

избрал да я обича свободно и славно така че тя може да има

вечната радост на взаимоотношение с Него. Относно нейното служение,

това, което има значение е, че тя трябва да бъде на Негово разположение.

Тогава Той ще реши кога и как да я постави на служба отново, и

тя трябва да остави това с Него (курсивът е добавен).