Открий радостта от това да се

Кой обича повече?

ПРОШКАТА е мощна сила. Тя никога не оставя опростеният непроменен. Дан Алендър е на прицел казвайки, че “степента до която някой наистина обича ще бъде зависима от степента до която човека е зашеметен и успокоен от чудото, че неговия грамаден дълг е бил заличен.”

Случаят посочва към историята за бившата проститутка, която нахлу на партито завладяна от репутацията на Исус. Присъствието на не поканени гости било необичайно. Те обикновено се нареждали около масата, с гърбове към стените на къщата, слушайки разговора и дори задавайки въпрос или два на госта .

Но това, което Лука описва в 7-ма глава на своето Евангелие е напълно извън обикновеното. Това е домът на Симон, фарисей, уважаван и почитан религиозен лидер. Никога не е минавало през ума на някого, че жена от такава “долна класа” ще има нахалството да влезе. Но това не беше нахалство, което я застави. Това беше любов.

Казва ни се, че когато научи за присъствието на Исус в къщата на Симон “тя донесе алабастров съд с парфюм, и докато седеше зад Него плачейки в нозете Му, тя започна да мокри нозете Му със сълзите си. Тогава тя ги избърса с косата си, целуваше ги и изля парфюма върху тях” (Лука 7:37-38).

Първоначалния й план беше да помаже главата на Исус с парфюма, но емоциите й донесоха най-доброто от нея. Ако Исус беше легнал на възглавница, както беше обичая,

нейните сълзи щяха естествено да падат върху нозете Му. В своя страх да има неуспех, тя игнорира всяко правило на древния етикет и свали косата си и изтри нозете Му. После, в дълбока почит и благодарност, тя помаза нозете Му и ги целуна много пъти. Всичко, което тя направи беше необикновено и извън реда и посочваше, че нещо значително се беше случило в живота й.

Симон беше ужасен! Исус дойде бързо да я защити. Той разказа притча за двама човека, които дължаха някакви пари на един заемодавец. Единият дължеше голяма сума, а другият малка. Понеже никой нямаше парите да плати своя дълг, заемодавеца им ги опрости. Тогава Исус се обърна към Симон и попита, ”Кой ще обича повече, Симоне, човека на който е било простено по-малко или този на когото е било простено повече?” (виж ст.42). Симон беше пронизан. Така че той каза , ”Предполагам, че този на когото е била зачеркната по-голямата сметка.” (ст.43). Поне за едно нещо Симон беше прав тази вечер!

Тогава Исус направи Своето посочване. “Затова ти казвам: прощават й се многото грехове; защото тя възлюби много; а на когото малко се прощава, той малко люби” (ст.47). Прощението не е възнаграждението за любовта, но нейният плод. Исус не изявява причината за прощението, но изявява факта, че то вече се е случило. Любовта е истинското свидетелство, че едно сърце е свободно!

Вероятно ти не си съгрешил като Давид, нито като Ах Пинг или като жената от Лука 7. Прелюбодейство, убийство и проституция могат да не са в твоя списък. Вероятно твоите грехове са по-тънки и по-малко публични, без значение дали са малобройни или многобройни. Какъвто и да е случая, единствената надежда на Давид, единствената надежда на Ах Пинг, единствената надежда на плачещата бивша проститутка – твоята единствена надежда – е неизменната любов на Бог.

АЗ ОБИКНОВЕНО не рева когато чета, но плаках над Върни се, Барбара. Това бяха сълзи от скръб, от страх, и от радост. Това може да звучи като странна комбинация, докато не прочетете историята, която Джон Милър и дъщеря му Барбара разказват за осем шумни и напълно триумфиращи години в тяхното взаимоотношение.

Милър, презвитериански служител, и съпругата му, Роз Мари, имали пет деца. Когато дъщеря им Барбара станала на 18 години, тя сърдито обърнала гръб на почти всичко, което родителите й държали като скъпо. Тя отхвърлила християнството и се присмяла на ценностите, които включвало в себе си. За следващите 8 години живота й бил завладян от наркотици, алкохол, неморалност, брак, развод, и повторен брак.

Аз плаках от скръб когато Джон Милър отваряше своето сърце за да го покаже на другите. Плаках от страх когато мислих за моите две дъщери и потенциала в тях да ходят по същия път, който Барбара Милър избрала за себе си. Плаках от радост когато Джон и Барбара описват нейното помиряване с Бога и със семейството.

Аз имам добра причина да споменавам (и да препоръчвам) тази книга. Тя е безмилостно истински, съвременен пример на истините изразени в притчата за блудния син (Лука 15:11-32). В своето предисловие към книгата Лари Краб пише “толкова много истории на блудни синове (или дъщери) имат малко от реализма на библейската версия, ужаса на греха, и болезненото желание на родителя копнеещ за завръщането на детето.” Но тази има.

Когато четох тази история аз не мога да помогна, но мисля за терзанието в Божието сърце когато ние упорито изискваме това, което мислим, че заслужаваме и тогава прахосваме Божиите подаръци в грешна невъздържаност. Но тогава аз помислих за нещо още по-невероятно: търпението на божествената любов, която чака с разтворени ръце за завръщането на блудното дете.

която Исус някога е разказвал. Можете да бъдете изненадани от това, което виждате.

И по-младият от тях каза на баща си: Тате, дай ми дела, който

ми се пада от имота. И той им раздели състоянието.

И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде

в далечна страна, и там пропиля имота си с разпуснатия си

живот.

страна и той изпадна в лишение.

И отиде и се свърза с един от гражданите на онази страна,

който го прати на полетата си да пасе свине.

И желаеше да се насити с рошковите, от които ядат свинете;

но никой не му даваше.

А като дойде на себе си, каза: Колко наемници на баща ми

имат хляб и в излишък, а пък аз умирам от глад!

Ще стана да отида при баща си и ще му кажа: Тате, съгреших

против небето и пред теб;

не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като

един от наемниците си.

И стана и отиде при баща си. А когато беше още далеч, баща

му го видя, смили се и като се затича, се хвърли на врата му

и го целуваше.

А синът му каза: Тате, съгреших против небето и пред теб; не

съм вече достоен да се наричам твой син.

Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата

премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и

сандали на краката му;

и докарайте угоеното теле и го заколете и нека да ядем и се

веселим,

намери. И започнаха да се веселят.

А по-старият му син беше на нивата; и като си идваше и се

приближи до къщата, чу песни и игри.

И повика един от слугите и попита какво е това.

А той му каза: Брат ти си дойде; и баща ти закла угоеното

теле, защото го прие здрав.

И той се разсърди и не искаше да влезе; а баща му излезе и

започна да го моли.

А той в отговор каза на баща си: Ето, толкова години ти

работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед, но на

мен не си дал дори едно яре някога, за да се повеселя с

приятелите си;

а щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с

блудниците, за него ти закла угоеното теле.

А той му каза: Синко, ти си винаги с мен и всичко мое е твое.

Но подобаваше да се развеселим и да се зарадваме; защото

този твой брат беше мъртъв и оживя, и изгубен беше и се

намери.

Лука 15:11-32

Противно на това, което сте чели и противно на многобройните проповеди, които сте чували върху този текст, главното наблягане в историята не е грехът на сина, а любовта на баща му. Мнозина ще оспорят, че наблягането в притчата е на поведението на по-младият от двамата братя. Посланието, което те подчертават, се отнася до нуждата от покаяние без значение колко дълбоко може да е паднал някой в греха.

Малцина твърдят, че притчата е предимно за по-големия брат и смъмрянето, което той получи понеже не се радваше на братовото си спасение. Казва се, че е преобраз на книжниците и фарисеите, които отказаха да признаят Исус като търсещ и спасяващ грешници.

Ние можем със сигурност да научим много от поведението на двамата братя. Но аз съм убеден, че фокуса на историята е върху бащата на блудния син, който е явно загатване за Бог. Не е толкова разпуснатостта на сина, но любовта на бащата, която изпъква. Не е природата на човек,а на Бог, с която се занимава Исус когато разказва тази история. Убеждението на синът за греха е важно,но не толкова колкото състраданието на бащата.

Притчата е предимно за любовта на Бог Бащата към Неговите своенравни и бунтовни деца. Историята не е за твоя или за моя грях. Тя е за Бащината любов към нас въпреки нашия грях. Тя е за търпението на състрадателния Бог, който чака с разтворени ръце да дойдем у дома. Всъщност всичко в притчата посочва към необикновената дължина, до която бащата отива за да издържи болката от обидата, всичко заради любовта към своето дете.

Например, днес ние мислим малко за молбата на сина за неговото наследство преди смъртта на баща му. Но това било нечувано в древната юдейска култура. За 15 години Кенет Бейли питал хора от Средния Изток, от Мароко до Индия, от Турция до Судан, за изводите от молбата на сина:

“Отправял ли е някой някога такава молба във вашето село?”

“Никога!” дошъл отговорът.

“Може ли някой някога да направи такова искане?”

“Невъзможно!”

“Ако някой някога го направи, какво ще се случи?”

“Баща му ще го набие, разбира се!”

“Защо?”

“Защото това искане означава, че той иска баща му да умре.”

И така ние сме склонни да очакваме бързо и наказателно смъмряне на младия мъж. Но бащата не каза нищо! Това е първият от няколкото примера където бащата, тласнат от състрадание, скъсва с обичая. Ние виждаме, тогава, че наблягането не е толкова на това към което грехът на сина го доведе да прави колкото върху това, че любовта на бащата го подтикна да изтърпи.

Бащата се очакваше от обичая и от обществото да отхвърли искането и да дисциплинира сина си строго. Вместо това, с безпрецедентно показване на търпелива любов, той задоволи неговото желание.

Ние всички сме доста запознати с хвърлянето на сина в покварата в далечната страна. “Вино, жени, и песни” без съмнение изпълваха неговите дни и нощи. Детайлите за това как той разпиля своето наследство са оставени на въображението на читателя. Вие попълнете неизписанато.

След като достигна края на своите ресурси и се намери живеещ живот на прасе, той измисли план да търси място сред слугите на своя баща. В края на краищата, в неговото състояние нищо не било превъзхождащо.

Бащата може да е предполагал, че синът му е мъртъв. Той знае, че ако е жив, той е в място където трудно може да приеме да се върне в къщи. Подигравката, упрека, отхвърлянето, и вероятно физическото оскърбление, което го очаква вероятно силно тежали в сърцето на бащата. Ние можем следователно да тълкуваме какво направил бащата след това като серия от драматични действия на състрадателна себепожертвователност, всички предназначени да предпазят неговия син от враждебността и омразата на обществото.

Само предполагам, но силно подозирам, че бащата е прекарвал време всеки ден с очи насочени към хоризонта за някакъв белег от завръщането на неговия син. Всеки ден той се връщал в къщи по-нажален отколкото предния ден. Всеки ден хората от обществото се чудели на търпението на неговата любов.

Когато синът най-накрая се върнал, бащата направил това, което никой в неговата позиция никога не би помислил да направи: Той се затичал за да го посрещне. Благородните и достойни хора никога не тичат. Такова поведение било унизително и социално неприемливо. Но този баща не го е било грижа. Единствената му грижа е да стигне до своя син със защитна любов преди някоя разярена тълпа да може да сложи ръцете си на него.

Каквито и задръжки да е чувствал бащата те били удавени в потока на обич към неговия син. Любовта към неговия син засенчила всичко относно мнението на другите. Социалния етикет просто щял да пострада. Всичко, за което бащата може да мисли е радостта от това още веднъж да прегърне своето момче.

Как би реагирал, ако ти беше бащата? Филип Дейвис ни напомня, че:

Един второстепенен родител би чакал сина да пристигне. Той

би се спрял и очаквал неговия син да дойде и да го открие в

хамбара или на полето. Един второстепенен баща би се показал

малко стоик и равнодушен. Той вероятно дори не би повдигнал

очите си за да посрещне сина, но вместо това би показал своето

неодобрение и нараняване.

Един второстепенен баща би очертал условията за връщането

на сина вместо да постави отвън червения килим безусловно. Той

би чакал за извинение преди да покаже приемане, и може би не би

имал съчувствие докато синът му не покаже някакви истински белези

на промяна. Един второстепенен баща би направил ясно, че синът

трябва отново да се покаже достоен.

Един второстепенен баща би искал някакви обяснения: ”Къде

са отишли всичките пари?” Един второстепенен баща би дал реч вместо

парти. Той би дал на сина червен поглед вместо червена роба на почит

и би направил сина да се чувства виновен вместо специален.

Но, в такъв случай, ние не се занимаваме тук с един обикновен баща. Този човек играе ролята на Бог. Любовта, която той показва е явно божествена.

Под някакви други обстоятелства синът можеше да бъде смутен от прочувствената любов на неговия баща и ППО (“публичното показване не обич”). Но знаейки какво е направил на обичая в онзи ден, и очаквайки строга и взискателна справедливост от човека, чието име той толкова грубо е унижил, той е очевидно разбит от любовта на неговия баща.очаквайки най-лошото, на него му е дадено най-доброто, и това го съкрушава.

Бащата го целува многократно, белег на помирение и опрощение. Той го окичва с най-добрата си роба, тази, която е запазена за празнични дни и велики случаи. Това е за да осигури неговото приемане от обществото. Пръстенът е изразяване на доверие, а сандалите са белег, че той е свободен човек (не слуга както той плануваше) в дома на своя баща. Телето, охранено и угоено за специални празненства, е заколено и приготвено за най-голямото парти, което това село някога е посещавало.

Не е изненадващо, това, което видяхме да му е дадено в това положение, бащината любов е еднакво изразена към неблагодарния по-голям брат. На първо място, той трябваше веднага да влезе на празника и да участва в радостта от покаянието на възстановения му брат. Това че не го направи беше оскърбление за неговия баща, който беше направил партито.

И още веднъж древният обичай предвижда публичното смъмряне и наказание на бащата. Сега вече, все пак, очакваме нещо различно от този човек. Както с младия си, своенравен син, той смирява себе си и демонстрира себезасенчваща любов. Вижте внимателно безобразния начин, по който по-големия син се отнася към своя баща.

• 
  Той отказва да уважи своя баща с подходящото звание на респект.
  
• 
  Той се обръща към своя баща не като син, а като обикновен работник оспорвайки своите надници: ”Всичките тези години аз съм ти служил и никога не съм престъпил твоите заповеди!”
  
• 
  Той се обижда на баща си публично въпреки че има нахалството да претендира, че никога не му е бил непокорен!
  
• 
  Той обвинява баща си за това, че се показва благосклонен, оплаквайки се, че той никога е нямал повече от една коза, с която да се повесели с приятелите си.
  
• 
  Той отказва да признае блудника като свой брат, отнасяйки се към него надменно като “този твой син” (ст.30).
  

Възможно е неговото търсене на парично задоволяване за да даде банкет за себе си да е равносилно на греха на неговия брат, който поиска правото да се разпорежда с наследството си. Ако е така, притчата идва до пълен кръговрат с по-големия брат повтарящ постъпката на своя по-малък брат, като последица, желаейки смъртта на баща си!

Все пак през всичко това бащата остава търпеливо любящ. Той напомня на по-големия брат, че неговите права са напълно запазени. Завръщането на блудникът по никакъв начин не въздейства на собственото му наследство.

Във всяка насока отговора на бащата е незаслужен, неочакван, и немислим. Но нека да ви напомня, че любовта, която този баща имаше към своите двама незаслужаващи, в действителност, заслужаващи зло, синове е бледо отражение на любовта, която Бог има към теб и мен.

“Но, Сам, ти нямаш никаква идея за нещата, които съм направил! Думите не могат да изразят колко грешен съм бил. ”Може би. Но може ли това да бъде по-лошо от действията на блудникът? Може ли да си бил по-нахален и неблагодарен от неговия по-голям брат? Дори ако твоя бунт прави тези братя да изглеждат като херувими, Божита любов е достатъчно търпелива да чака за твоето връщане и покаяние!
Уроци на любовта
ЧУЙ МЕ ДОБРЕ. Няма никакъв грях, колкото и дълбок да е или черен, който да може да отстрани, да задържи, или по някакъв на чин да намали Божията любов към Неговите деца. Ние погрешно мислим, че Бог ни обича само до тогава докато оставаме обичащи. Когато се проваляме, Божията любов се отдръпва. Когато падаме, Божията любов повяхва като далечен спомен. Не!

Аз не внушавам, че Бог не е наскърбен когато съгрешаваме. Неговото сърце се разкъсва когато вижда Своите деца да се връщат в ямата на греха. И както ще видим в следващата глава, Той е старателен за да приложи дисциплинарни мерки за да ги върне обратно. Но Неговата любов никога не спира да тупти. Неговата любов търпеливо чака.

Аз научих този урок за себе си през лятото на 1970. Аз израснах в смута на 60-те, влязох в Университета на Оклахома през 1969 при кулминацията на гражданския смут около Виетнамската война. Това беше време за хипита, еуфорични наркотици, и незачитане на традиционната власт. През тази лятна ваканция аз живеех в Лейк Тахо, Невада, и работех с една християнска група правейки улични евангелизации. Едно нещо, което не правех това лято беше, че не се подстригвах. Аз явно анулирах разумността на това позовавайки се на факта, че Бог гледа на вътрешния човек, а не на този външен изглед. Напълно вярно, но аз не успявах да взема под внимание посланието, което моите дълги, руси плитки изпращаха на моя баща .

Аз не исках да бъда неразбран. Днес дължината на нечия коса е от второстепенно значение и лично предпочитание, която носи малко и дори никакво духовно значение. Обаче, през 1970 беше повече от една обикновена мода. Тя предаваше социално послание, такова на което моя баща силно се противопоставяше.

Моя баща, сега с Господа, беше благочестив християнин. Той беше също напълно традиционен и консервативен, и теологически и политически. За него дългата коса символизираше всичко, което той виждаше за нередно в САЩ. За него това беше свързано с противопоставяне на войната, задоволяване с наркотици, и отричане от структурите на властта, за които той толкова нежно се грижеше и почиташе (т. е. църквата, щата, и семейството).

Когато се върнах в къщи неподстриган и необръснат, това разкъса неговото сърце. Той си мислеше (погрешно), че беше загубил сина си. Той се страхуваше, че аз бях изоставил ценностите на моето детство и се бях обърнал срещу тези принципи, които той работеше толкова усърдно за да насади в мен за 19 години. Аз не бях направил това, но сега разбирам как може да се чувствал по този начин.

Но той все още ме обичаше! Неговата любов никога не намаля. Той беше наскърбен от моята незрялост и наивен опит да отстоявам моята индивидуалност по начин, който предаваше много повече отколкото аз възнамерявах. Но той беше там за да ме приеме обратно в къщи. Той нито веднъж не обмисли да ме заключи отвън. Неговата любов беше достатъчно силна за да прегърне неговия син въпреки моя грях. Такава е Божията любов към теб. Въпреки че Неговото сърце е разкъсано, то все още бие. Скръбта не разрушава Божията любов. Бог се наскърбява защото обича.
Безусловна ли е Божията любов?
НА ТОВА МЯСТО някой обикновено ще попита дали това означава, че Божията любов е безусловна. Аз не се опитвам да бъда уклончив, но и да и не!

В един смисъл Божията любов към теб е недвусмислено безусловна, защото тя по никакъв начин не зависи от твоята прелест. Бог не спира Своята любов към теб с условието, първо да се докажеш достоен за любов (или да си отрежеш косата). Няма предшестващи условия, които трябва да посрещнеш за да предумаш Бог да ти покаже благосклонност.

Но това не означава, че Бог е съгласен да ни остави в моралното състояние, в което Неговата любов в началото ни е намерила. Бог е безмилостно решен да ни избави от нашия грях. Тъй като истинската любов винаги търси най-голямото добро за възлюбения, Бог никога няма да Си затвори очите пред бунта на Неговите деца или да се преструва, че той не съществува. Той е непреклонен в преследването на чистота в сърцата на тези, които обича.

“Но, Сам, аз съм толкова уморен да отивам при извора на Божията любов толкова често и да го откривам празен.” Ти не можеш да изпразниш Божията любов повече отколкото можеш да изпразниш Бог! Извора на Божията прощаваща воля пресъхва когато Самият Бог умре. Докато Бог живее, Той обича.

“Но, Сам, аз не съм достатъчно добър за да бъда обичан от Бог по този начин.” Е, разбира се, че не си! Съгласен съм. Нито пък аз съм. Това е, което прави Божията любов към нас толкова поразителна.

Ако блудния син беше добър и великодушен и достоен и покорен, кой някога щеше да мисли повече за бащината любов към него? Такъв син е лесно да се обича.

Ако мислиш, че си бил достатъчно добър за да бъдеш обичан от Бог, ти няма да желаеш Неговата любов или да чувстваш, че се нуждаеш от нея. Единствения начин да оцениш любовта на Бог е да достигнеш това място на себеосъзнаване в което ти изповядваш, че няма нищо, за което да си по-недостоен. Тогава Бог те има точно там където те желае. Тогава ти си готов и си на ръба да преживееш любовта, която блудникът получи когато погледна този прашен път и видя своя баща бягащ за да го прегърне…с песен на неговите устни, сигурен съм.

Колко дълго си бил далеч от “дома?” Стоял ли си далеч защото си си мислил, че твоите грехове са те отвели до точката от където няма връщане? Може би подозираш, че при твоето връщане “християнското” общество може да те осъди или да ти попречи или студено да обърне гърба си.

Чуй ме. Аз вярвам, че ако си бил Божие дете когато си напуснал за да отидеш в тази “далечна страна” ти все още си Божие дете. Ако Той е бил твой Баща тогава, Той е твой Баща и сега . Той стои чакайки за теб, търпеливо обичайки те.

Ако се заслушаш достатъчно внимателно ти дори можеш да Го чуеш да пее.

БЕЗБОЛЕЗНЕНО ХРИСТИЯНСТВО. Звучи добре, нали? Не мога да помисля за нищо по-привлекателно от изложението на християнския живот като малък приятен излет по жълтия паваж .

Проблема е, че въпреки че звучи добре, безболезненото християнство е противоположен термин. Това не съществува, освен в измамните проповеди на някои защитници на здравословното и обогатяващо евангелие!

Ако искаш да ти се казва, че живеенето за Исус носи потенциала за спокойствие, комфорт, и разкош, няма недостиг на такива, които просто ще бъдат толкова щастливи за да ти услужат. Те живеят за възможността да гъделичкат ушите ти с обещания за това, че няма болести или страдание за тези, които нямат грях.

Апела на това фалшиво евангелие е основан на себето. Кой не би желал най-доброто от всичко без никакво притеснение, никаква немощ, никакво бедствие? В края на краищата, ние не сме мазохисти! Наистина не ме изненадва, следователно, че хората продължават да питат, ”Ако Бог ме обича както казваш, защо съм наранен?” Ти можеш да бъдеш малко смутен на това място в книгата, чудейки се защо този “пеещ Бог” изглежда, че не Го е грижа повече за твоята болка, твоите проблеми, твоите изпитания, и премеждия.

Причината е, че понякога любовта наранява. Нямам предвид, че тя наранява защото ние обичаме някого, който не успява да ни отвърне с любов. Аз говоря за Божията любов. Понякога, понеже Бог е любов, ти ще бъдеш наранен.

Знам, че това може да звучи извън синхрон с всичко, което съм казал до тук, но не е така. Аз не изоставям това, което вече съм заявил, а именно, че Божията любов те въвежда в преживяването на неописуема радост, мир, свобода, и задоволяване. Но говоря за случай когато сме наранени и плачем и сме объркани защото Бог е любов.

Не се чувствай, че си единствен ако се бориш да смелиш това, което казвам. Имаше съвсем малко юдейски християни в първи век, които не можеха да проумеят собственото си страдание. Въпреки че те бяха добре поучавани и отблизо запознати със старозаветните писания, тези вярващи бяха забравили това, което Соломон беше казал за страданието в Притчи 3:11-12. Така че авторът на посланието към Евреите им припомня:

синове: ”Сине мой, не презирай наказанието на Господа

и не отслабвай, когато те изобличава Той, защото Господ

наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема.”

Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със

синове, защото кой е този син, когото баща му не наказва?

Но ако сте без наказание, в което всички участват, тогава

сте незаконородени деца, а не синове. Освен това, имали сме

бащи по плът, които са ни наказвали, и ние сме ги почитали;

не трябва ли много повече да се покоряваме на Бащата на

духовете и да живеем? Защото те са ни наказвали за кратко

време, както са смятали за добре; а Той – за наша полза, за

да бъдем участници в Неговата святост. Нито едно наказание

не изглежда да е за радост, а за скръб; но после донася мирния

плод на правдата на тези, които са били обучавани чрез него.

-Евреи 12:5-11