Произход на безвластническите идеи и движение
жүктеу/скачать 0.69 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- "фабрика за закони"
| ПАРЛАМЕНТ
Трябва да се съжалява, че българският език не се е освободил от някои чуждици. Ако това беше станало с думата "парламент", най-точният й превод би позволил да се разкрие и най-точната същност на института. Парламент означава място за говорене или "говорилница". И наистина, парламентът във всички страни по света е място, където най-често се произнасят празни речи. Един западен дипломат, който присъствал на заседанията на Върховния съвет в Москва, изразил изненадата си, че никой не слушал произнасяните там речи, които следвали една след друга "като грамофонни плочи". Естествено този дипломат е забравил, че същата е картината в парламента на неговата страна и че той не струва по-евтино на данъкоплатците там. За съжаление обаче обществената роля на парламента не се изчерпва само с безкрайните красноречия, тъй като той е в същото време и един от най-важните инструменти на властта, чиято практика дава особени резултати. Парламентът е ковачницата на законите, на чиято основа в действителния живот се осъществява цялата система на насилие и експлоатация в съвременното капиталистическо или държавно-социалистическо общество. Съгласно класическото определение за разделение на властите, парламентът е изразител на законодателната власт. Теоретиците на държавното право дълбоко вярват и се стараят да ни уверят в неговата ефективност и справедливост. Но това е пълна идеализация, тъй като те не могат да се осъществят напълно дори и в най-демократичните страни. Защото в практиката на живота става ясно, че въпросът за властта в обществото, за нейната "демократичност" или "реакционност" е всъщност въпрос за съотношението на силите. В крайна сметка всяка власт е представител, изразител и защитник на дадена класа. А всички инструменти на властта имат вътрешна връзка помежду си и по същество представляват едно цяло. Парламентът като институт на законодателната власт не прави изключение в това отношение. Когато господството на класата, добрала се до държавната власт, не е застрашено, дадена управляваща класа може да си позволи лукса да се ръководи от "принципи" като този за разделението на властите. В този случай говорим за "демокрация", "либерализъм" и пр. Но колкото повече една класа се вижда застрашена в своето съществуване, колкото повече сили се противопоставят на нейната власт, толкова по-често тя е склонна да погазва своите "принципи" в общественото управление. Тогава властта се превръща в "диктаторска", "тоталитарна" и пр. Фактически парламентът, в качеството си на "фабрика за закони", пряко или непряко е подчинен на господстващата класа, която макар да говори за разделение на властите, държи в ръцете си държавния апарат, който представлява властта във всичките й форми. Законите, създавани в парламента, по необходимост се хармонизират с интересите на управляващата класа, въпреки постоянните уверения, че са в интерес на цялата нация, народ, страна и пр. В противен случай "равновесието на силите" ще бъде нарушено във вреда на господстващата класа и тогава парламентът или трябва да се закрие, или да загуби привидната си самостоятелност и да се подчини на действителната власт, която се проявява в икономически аспект и се придружава от бруталната въоръжена сила. За парламента остава валидна библейската мъдрост за "старите бъчви" и "новото вино". Възникнал исторически като форма, осигуряваща властта на буржоазията и съответстващ на конкретна историческа епоха, парламентът в своя истински образ не може да служи на друга класа освен на буржоазията. Вярно е, че с него се опитват да си служат и други класи, политически партии и отделни лица, но в тези случаи парламентът губи своята класическа форма. Фашизмът и болшевизмът го превърнаха в посмешище и параван, който няма нищо общо с парламента. Впрочем парламентът в съвременната епоха започва да става отживелица и да се изражда в редица отношения и не може да обслужва дори и буржоазията. Съвременната сложност на епохата и общественото развитие на всички нива и във всички области го лишават от привидната компетентност, която му се приписва. Специализацията в много отношения е отишла толкова напред, че е абсурдно да се очаква и да се иска от умствено бедния "народен" представител да има компетентно мнение по всички въпроси, които се представят в парламента за обсъждане и чакат да бъдат облечени в закони и решения. Днес дори буржоазните представители искат реформирането на парламента и препоръките най-често са в посока на неговото премахване. Но ако парламентът може да служи на имащата буржоазна класа, то той никога не може да реши въпросите на трудещата се класа от работници, селяни, служители и интелектуалци. Ако приемем, че тяхната реална сила, която се проявява само на икономически терен, не може да сломи господството на буржоазията и ако допуснем, че парламентът по дадено стечение на обстоятелствата се окаже в техни ръце, то веднага би последвало неговото разтуряне. Ако приемем, че трудовата класа вземе решително мнозинство в парламента, то тогава той просто ще стане излишен, тъй като компетентността по решаващите и жизнени въпроси ще принадлежи на стопанските организации. Тази тенденция в общественото развитие проличава дори и днес. При болшевишките режими, където властта принадлежи изцяло на една партия - комунистическата, и тя се слива със самия държавен апарат, парламентът губи своето значение и дори не може да се счита за изразител на законодателната власт, защото е практически инструмент на изпълнителната власт. Тя естествено е подчинена на един ЦК и на едно политбюро. Ролята на такъв "парламент" е от време на време да се свиква и да одобрява "единодушно" с ръкопляскания указите, които вече са приети и приложени от правителството. Той се превръща в очевидна комедия и измама. СЪД Илюзорността за "разделението на властите" е очевидна и при тъй нареченото "раздаване на правосъдие". Независимостта на съда е толкова недействителна, колкото и тази на парламента. Наистина в Западна Европа, където има известни традиции, където режимите са по-стабилни, привидната независимост на съдилищата е по-голяма. Особено когато става дума за случаи, които не се отнасят до съществуването на режимите. За онези, които познават механизмите на правораздаването, не е трудно да осъзнаят тази привидна съдебна независимост в западните капиталистически и "демократични" страни. И там, както и навсякъде другаде, съдът е класова институция и той никога не може да съблюдава законите и да наложи санкции в случаите, когато са засегнати висшите интереси на господстващата класа. Когато съдии и следователи са се опитвали да бъдат принципни и да го направят, те са били винаги отстранявани и дори физически унищожавани. Най-често обаче устата им е запушвана с подкупи и заплахи. Съдът е по-стара институция от парламента. Той съпътства властта в цялата й историческа битност - от появата й в първобитното общество до днес. Кропоткин, който добре е изучил генезиса на властта и историческата роля на държавата, казва по този повод: “Властта на вождовете у примитивните диваци, властта на богатите родове през средните векове и властта на кралете винаги се е опирала изключително на тяхната съдебна власт”. Поначало това, което се нарича "раздаване на справедливост", не е нищо друго освен удовлетворение на едно животинско чувство за мъст, а не на справедливост. Примитивният закон "око за око, зъб за зъб " не е израз на справедливост, а на жажда за накърненото чувство за удовлетворение чрез отмъщение. Опирайки се на тази нужда, привилегированите, играейки ролята на арбитър, винаги са търсили запазването на своята собствена власт, която от власт на каста се превръща по-късно във власт на класа. Предразсъдъците по отношение на съда и неговата полезна роля в обществото са толкова дълбоко вкоренени, че когато стане дума за неговото премахване в този му вид, хората веднага се възпротивяват: "Как може да съществува обществото ако няма страх от наказание за престъпления и противообществени прояви. Ще се стигне до постоянна саморазправа." Това възражение се прави, защото хората често забравят всички други закони и свеждат работата на съда само до наказателното углавното съдопроизводство, което всъщност заема най-малка част от дейността на съдилищата. Статистическите данни днес доказват убедително, че най-големият брой престъпления са свързани със собствеността и държавата. Ролята на съда като инструмент на властта се състои главно в защитата на политическия режим, който, докато съществуват привилегиите и собствеността, винаги ще защищава интересите на една господстваща класа. Така е било и така ще бъде. От друга страна, дори да приемем условно, че съдът има ролята да защищава личната сигурност и да възпира извършването на престъпления, не може да се отрече един факт - строгостта на наказанията не намалява престъпността. Едва ли е имало някога по-жесток съд от болшевишкия, който за най-незначителни провинения, за свободно изказана мисъл може да осъди индивида на години тежък принудителен труд, а при много други случаи да го осъди на смърт. В същото време криминалните престъпления при болшевишките режими не са никак малко, но не се изнасят в печата и статистиките за тях се държат в тайна. Истинската роля на съда е по-различна. Той се явява част от една верига, която в "конституционните правови държави" е следната: парламентът създава законите, правителството ги изпълнява, а съдът, заедно с целия апарат за съдопроизводство бди за точното им приложение. Тази схема не се спазва винаги, но дори когато това привидно се прави, същността на нещата не се изменя, защото предназначението на самия закон е да освещава дадената структура на едно общество, за чието ненарушаване следи съдът. ЗАТВОР Като инструмент на властта затворът е част от наказателната система. В съвременното общество, към което принадлежат и тоталитарните режими - фашистки и болшевишки, към затвора трябва да се отнесат и концентрационните лагери, където без или с присъда изпращат на принудителен труд хора, лишени от свобода и елементарни човешки и граждански права. Затворът е инструмент на властта, чрез който се привежда в действие отмъщението на обществото, представлявано от държавата и правителството. Те от своя страна, както казахме, са изразители и пазители на отделни привилегировани класи или слоеве. В затвора се изпращат хора, които са "врагове на обществото", "нарушители на неговите закони", "престъпниците" на определени норми, които са приети за морал. "Престъпниците" се делят на две категории - политически и криминални. Обикновено вторите служат и като оправдание за съществуването на самата наказателна система. Именно затова затворът се представя като изправителен дом. Но при някои системи политическите престъпници заемат по-широко място в тези не "изправителни", а наказателни домове, които всъщност са "университети" на престъпността. Правистите обичат да идеализират цялата наказателна система, включително и самите затвори. Но онези от тях, които могат въпреки практикуването на своя занаят, рушащ всякакъв морал, да останат честни пред съвестта си, веднага ще разберат действителността, щом попаднат в затвора. Там ще се убедят колко голям е броят на съвършено невинните между осъдените, които стават врагове на обществото само по силата на обстоятелството, че са попаднали невинни в затвора. Там ще могат да се убедят колко млади хора, изпратени в затвора заради дребни престъпления, се покваряват в действителност и поемат пътя на престъпността чрез навиците, които придобиват от заобикалящата ги среда. Те ще се убедят на място, че затворът е училище за бруталност, практикувана от тъмничарите, на престъпност, култивирана от принудителното общуване с действително престъпни хора, на най-различни пороци, майка на които най-често е принудителното безделие. Но има един друг факт, който по своята безнравственост отрича из основи всеки затвор. И в това отношение никой режим не прави изключение. Затворът е разсадник на най-гнусното доносничество, на сервилността, на шпионството и на унижението. Юристите се замислят много малко над факта, че доносниците, най-често из средите на криминалните затворници, са толерирани, фаворизирани и официално натоварвани с отговорни постове вътре в затвора. От техните среди са така наречените помощник-ключари, или както ги наричат още "кофти-ключари". Те отварят и затварят килиите на другите, макар да имат свои килии, те шпионират другите, вербуват предателите, доносничат редовно и техните доклади са решаващи при определяне и оценка на поведението на затворниците. На всичко отгоре тази тяхна дейност се таксува като "труд", чрез който се намалява наказанието. Помилванията ги засягат най-често, а в цивилния живот те продължават да служат като доносници на "службите за сигурност". Всичко това се нарича направление, превъзпитание, възстановяване на справедливостта и пр. Какво друго ни остава да пожелаем на големите правници освен да им се случи някой път да получат доза "възпитание" в затвора, за да видим как ще продължат да величаят след това неговите "добродетели". ПОЛИЦИЯ Като репресивен орган и като една от основните институции на държавата полицията е гарант на властта. В тъй наречените "демократични страни" се говори често за полицейски държави. Това е квалификация, която обикновено се прави на тоталитарните фашистки или болшевишки режими, военни диктатури и др., но по същество в днешната държава се наблюдава общо засилване на полицейската институция, дори когато официалните форми на законност и зачитане на гражданските права дават възможност за защита от полицейски произвол. Тук обаче въпросът не е до формата, а до съдържанието. Полицейското съдържание на съвременната държава се проявява в прекомерното засилване, стабилизиране и усъвършенстване на полицейския апарат, който все повече добива функциите на независим институт и често се превръща в "държава в държавата". Твърде много се говори и знае, макар и недостатъчно, за полицейщината, полицейските произволи и изтезания, на които са подхвърлени гражданите в страните с тоталитарни режими. Но много малко се знае, защото почти никога не се говори за действителната обществено-политическа роля на полицията в страните на западната демокрация. Незнанието и идеализацията на тази институция кара много хора да вярват, че в тези страни полицията е аполитична, надпартийна, безпартийна, правителствата се сменят, управниците също, на власт идват десни или леви партии, но полицията остава безпристрастен защитник на интересите на обществото и обществения ред. Подобни наивни представи могат да съществуват само ако не се познават истинските отношения между представителите на властта и полицейската институция. Едва ли трябва да се цитират поотделно многото случаи, когато министрите на вътрешните работи при най-добро желание да отменят решения на собствените си полицейски органи са били поставяни пред свършен факт и довеждани до капитулация и признание, че фактическата власт е по-малко тяхна, отколкото на самия апарат. Ако това беше известно на широката маса хора, много събития и факти от общата държавна политика на много страни, при това демократични, биха станали лесно разбираеми. Не липсват обаче и наивни политици, искрено вярващи в ефективността на разделението на властите. Те издигат в идеал реда и стабилността в обществото и за това разчитат на съдийската институция. Те обаче не знаят, че независимостта на съдийския апарат се предхожда от независимостта на полицейския апарат в същите страни, който е истинския господар на положението без да се манифестира външно действителния му контрол над правителствената власт. Тайните служби и полицията дърпат задкулисно конците на много политически игри, а министрите се оказват само временно заемащи креслата висши държавни чиновници. Всичко това обаче става много трудно известно на обществото поради масонския и мафиотски характер на тайните служби, секретността, в която са обгърнати и безскрупулните методи на заплахи, компрометиране и убийства, които не се колебаят да приложат, когато стане нужда. Това състояние на нещата не е случайно явление, а е логичен резултат от разрастването на държавата, която, стремейки се да обезпечи своята сигурност, дава приоритет на развитието на службите за сигурност и полицията. Те са репресивни институти, но самата държава е също така репресивен институт. С нейното усъвършенстване се усъвършенстват и репресивните институции, на които тя разчита. Днес полицията и секретните служби се ползват с приоритет от най-новите постижения на науката и техниката, но парадоксалното е, че именно ползвайки се от тези постижения, те могат и контролират дори висши държавни служители, министри и дори президентите. Винаги добре информирани за всичко и за всички, тайните служби манипулират обществено-политическия живот, политиците и обикновените граждани. Но тази зависимост на политиците от тайните служби не е нова. Типичен в това отношение е случаят между Наполеон и мразения от него министър на вътрешните работи Фуше. Наполеон не можел да се освободи от Фуше, който му бил жизнено необходим със своите тайни сведения за други лица от висшите кръгове. Обособяването на полицията като самостоятелен институт в държавата става такава опасност за самите държавници, че обикновено, за да се освободят от този репресивен апарат, те трябва да прибягнат до услугите на друг подобен апарат - армията или нови полицейски сили и всичко се завърта в омагьосан кръг. Изводът е един - унищожението на властта във всичките й форми изисква като първо условие за успех премахването на полицията - най-пълно олицетворение на държавата. АРМИЯ Ако полицията се представя от привържениците на властта като орган за защита на сигурността на държавата, гражданския мир и обществото от престъпността, както и от "вътрешните врагове" (аргументи в защита на полицейското насилие, които са толкова несъстоятелни, че не се нуждаят от обстоятелствени доказателства), то армията, пак според същите поддръжници, е орган за отбрана на държавата от "външни врагове". Трябва да приемем, че ако това наистина е така, то един ден, когато светът постигне обединение, по силата на взаимното разбирателство между държавите (хипотеза, в която ни е трудно да повярваме) или между свръхсилите, армията трябва да се разпусне и да изчезне. Но това е празна илюзия. Както полицията, така и армията ще бъдат нужни на държавата за защита от враговете - вътрешни или външни. Ако ги няма, политиците и държавниците ще ги търсят и на Марс или ще се постараят да ги създадат. Логическото обяснение е просто - като инструменти на властта тези две институции позволяват на държавата да се осъществи именно като властническа институция. Без тях нейната роля и вид биха били по-различни. Като проводници на насилието полицията и армията са две родни сестри. Жестокостта и бруталността, които са техни същностни характеристики, са еднакво вредни за обществения морал както и строго централизирания, йерархичен ред, на който те се подчиняват. В този пункт те противоречат на принципите на развитие на общочовешкия напредък и култура. Но докато полицията, поради по-ограничения си състав, не влияе пряко върху широкото масово съзнание, то армията представлява истинска школа за всенародно, масово затъпяване. В крайна сметка тя също култивира жестокост, бруталност и отричане на човешкия живот. Няма друга институция в човешкото властническо общество, където отричането и презрението на живота да се насажда така успешно и системно както в казармата. Резултатите от тази школовка намират приложение във войната като социално явление. Младежът, който влиза в казармата, трябва да приеме нови, неприсъщи на него ценности, като насилието, готовността да отнеме човешки живот, безпрекословното подчинение на авторитета на началника, отказ от мислене и т.н. Той трябва да приеме реда и дисциплината на казармата, които са дълбоко противни на свободния човек. В казармата младият човек трябва да бъде обезличен, подчинен, превърнат в послушно оръдие, пречупен. Казармата трябва да подготви гражданина за условията на войната, където връх взимат инстинктът за самосъхранение чрез отнемане на чуждия живот, чувството за разрушение и унищожение, унищожаване на здравия човешки морал. И от тази гледна точка армията и казармата се отричат дори от хора, които не стоят на нашите идейни позиции и които по принцип не отричат властта и държавата. Като оставим настрана отрицателното социално възпитателно значение и влияние на армията, тук ние ще се ограничим да изясним функцията й като инструмент на властта. Военната институция не се състои от синовете на трудовите градски и селски маси, които задължително са вкарвани в армията и насила изпращани да се бият навън или вътре в страната. Когато тази част от армията разбере безсмислието на войната, когато се изчерпи търпението от мизерията и неправдите, когато стане ясно, че избива и е избивана в името на управниците, тогава войниците се вдигат на бунт, на протест или просто дезертират от армията. Институцията армия е всъщност каста от професионални военни, често с "наследственост" в занаята, които заедно със знанията да убиват, наследяват и основната привилегия на властимащите - да живеят в охолство и разпиляване на обществените блага без да участват в създаването им и за сметка на онези, които ги създават. Ако трябва да направим сравнение между полицията и армията по степен на обществена вреда и опасност, определено трябва да посочим, че армията държи първенството, защото тя се е превърнала в каста, която често държавната власт използва, но също така много са случаите, когато самата армия поема държавната власт. Примерите на военни диктатури, хунти, военни преврати са толкова много, че не се нуждаят от специален коментар. Във всички тези случаи армията е самостоятелен фактор и господар в обществото. По силата на това, че армията представя реалната мощ на господстващите класи, тя придобива изключително значение в насилственото поддържане на съществуващата в една страна държавна система. От слуга армията се превръща в господар. Когато устоите на един режим и система са разклатени, когато народът въстава, армията е последната опора на управляващите, тя се явява "висш арбитър" на политическата сцена. В подобни случаи целият държавен апарат се поставя в услуга на военната институция, всички заплашени класи и слоеве й се подчиняват, за да бъде спасено господството на привилегированите над онеправданите. Това явление не е характерно само за изостаналите в обществено-икономическото си развитие страни от Африка, Азия и Латинска Америка, където военните преврати са обикновено явление. Явлението е характерно за всяка държава, когато тя изпадне в състояние на криза и не може да контролира обществените процеси. Дори в така наречените "социалистически" държави, където властта се държи от една партия, и където полицейският апарат е доведен до съвършенство, при подобни кризи думата има армията. Именно в това се състои истинската функция на армията. Тя служи по-малко за външна отбрана, отколкото като защитник на класовите интереси на управляващите. Но дори когато воюва срещу външен неприятел, армията защищава териториалната цялост на страната, която от гледна точка на управляващите е територията, върху която те имат своите поданици, институти, собственост и пр. Но всичко се маскира под общото понятие "застрашено отечество", понятие, в което влизат интересите и на обикновения човек. Армията или по-точно военната каста, която съставлява армията, е станала част от самата държава, с която имат общ произход и общи интереси. Тя ще съществува дотогава, докато съществува и държавата и ще изчезне заедно с нея в деня, когато стане възможно разрушаването на тази властническа сграда, без да се прибягва до изграждането на нов насилнически апарат. За своята отбрана народите не ще имат нужда от нищо друго освен от собствените си въоръжени сили и то дотогава, докато е нужна отбрана. ПАРИ Всички икономисти са единодушни, когато говорят за парите и свеждат тяхната роля до три функции: мерило за стойност, средство за размяна и средство за натрупване, за спестяване. Почти винаги се забравя една друга съществена тяхна функция - средство, инструмент на власт. В противовес на учените икономисти и най-простите хорица от народа чувствуват на първо място именно тази роля на парите, и от незапомнени времена са я определили в своята колективна народна мъдрост с най-различни нюанси. Историята на парите е дълга, а механизмът, чрез който те упражняват властта си е сложен. Ние не ще се опитваме да навлизаме в подробности, защото, ако си поставим такава задача, мястото ще ни се окаже крайно недостатъчно, а и знанията ни ще се покажат твърде оскъдни. Във века на специализацията дилетантството няма място; това важи толкова повече в тази област, където съгласие не може да се установи дори между най-големите икономисти и финансисти. Нашата задача тук е по-скромна. Ние трябва да определим характера на парите като инструмент на власт и да вземем принципно отношение към тях. Историята си парите започват като едно просто средство за размяна и за целта са служили най-различни предмети през различните епохи и при различните народи. Особено бърза става еволюцията на парите през епохата на капитализма. По-старите между нас са съвременници на главните етапи в тази еволюция. Ние помним времето на златната и сребърна монета, които бяха в свободно обращение. Свидетели сме и на превръщането на златото в единствен еталон и свеждане ролята му само до гарант, на покритие, без да служи повече нито като платежно, нито като разменно средство. Помним как златото отстъпваше постепенно и многократно и като покритие. И днес никой не гледа сериозно на онзи текст върху банкнотите, който всички знаем и който днес е само една басня: на никой предявител банката не ще плати и при никакви обстоятелства в злато. Златото, дори и като платежно средство в международната размяна, не играе вече старата си роля и няма стабилността, която някога изглеждаше непоколебима. Ние сме свидетели на странния факт - русите да продават злато в чужбина, за да се снабдяват със силна валута, която се оказва по-стабилна от златото. Ние сме свидетели и на еволюцията, която претърпяха и книжните пари. До голяма степен те се заместиха от чековете, от вирментите, от простото банково писмо. Сделки за милиони се сключват, продава се и се купува и то по няколко пъти, без да става нужда да се броят пари. Това не ще рече, че парите са загубили своето значение, нито че са престанали да играят ролята си - има само едно крайно усложнение на механизма, чрез който те упражняват своята мистериозна власт над човека. В епохата на капитализма те така разпростряха своята власт, умножиха и усложниха нишките, чрез които като в паяжина държат хората, че тази власт става често неконтролируема и се изплъзва от ръцете дори на властниците, които се превръщат в нейни пионки. Парите така се превърнаха в най-отличителния белег, символ на капитализма. Тук ние не можем да се въздържим да не цитираме определението, което им даде Себастиан Фор в "Анархистическа енциклопедия", защото е невъзможно да се даде по-точна и по-хубава характеристика. "Никоя друга епоха не е заслужила повече от нашата името "Век на парите". В никой друг момент на историята властта на парите не е била тъй неоспорима. По-низка в своите замисли, по-страшен носител на глад и тирания от всякакъв феодализъм в средствата и методите с които си служи, парата днес управлява свети. Богатствата на известни милиардери, царе на транспорта, на пшеницата, на петрола, на желязото, на стоманата, са безграничен магнит, чиято притегателна мощ поглъща целия човешки труд. Паричните средства, с които разполага международният финансов капитал, му дават възможност да сложи ръка над цялото световно производство и да монополизира всички печалби, които то носи. Всички държави са подчинени на волята на тази чудовищна власт на парите, от която автоматически всички хора зависят и й стават пълни роби..." И на друго място Себастиан Фор, с присъщата му простота, пълнота и красота още по-ясно характеризира тази неузнаваемо промъкваща се власт на парите в днешното общество: "В едно общество, чиято структура се гради на печалбата, парите дават на тези, които ги притежават, действително или привидно всички привилегии, всички предимства, всички добродетели, всички превъзходства. Глупците те представят за умни, на старите дават младост, на грозните - красота, на грубияните - изящност, на покварените - добродетел. С успех те бранят и най-незащитимите каузи и им осигуряват победа. Те се вмесват във всички човешки отношения и влагат в тях низостта, сметката, интригата, завистта, омразата." Ако се опитаме да анализираме без предубеденост трите основни белези на парите, ние лесно ще се убедим с колко излишен мит ги покриват буржоазните икономисти. Мярка за стойност? Да, парите служат като такава. Но имат ли те характера на онова, което е прието да се счита за действителна мярка, могат ли те да се сравняват например с метъра, с килограма, имат ли те тази точност и неизменност, отговарят ли на едно общо разбиране за правда? Кой може да ни убеди, че те са "мярка" за стойност, когато поради една инфлация, причинена от прекомерно фабрикуване на пари от дадено правителство, което търси да покрие по този начин бюджетните си дефицити, създадени от прекомерни военни разходи, ние сме принудени да купуваме двойно по-скъпо продуктите, които вчера са произведени със същия труд, какъвто тяхното произвеждане изисква и днес, с разходи на материали и средства, които остават непроменени? Да, мярка са те, но не за мерене стойността, действителната производствена стойност, а мярка за ограбване на консуматора, след като са служили като такава за ограбване на производителя. Средство за размяна? Да, парите наистина са удобно средство за размяна, много по-удобно отколкото пшеницата, солта, украшенията, добитъка, ловните и риболовни уреди и други предмети, които някога са служили за разменно средство у различните народи. Това удобство, което представляват те, разбира се, за тези, които ги притежават (за онези, които са лишени от тях, те са верига) в днешното модерно общество, дава основание на мнозина да предписват на парите и един нов атрибут: гаранция за свобода, илюзия, в която се увличат и хора, които поначало, са против парите. Забравя се обаче, че поради бариерите, които различните национални монети издигат между народите, едни консумират скъпо ''национално" производство, за да не разорят страната си и стопанството си с евтини произведения от чужбина, други са принудени въобще да ограничат консумацията на собствените си произведения, за да ги изнесат и получат нужната за страната висока валута, а трети в безработица и глад са доунищожавани от болести, от които не могат да се лекуват, защото лекарите им препоръчват "здрава храна, пълна почивка и чист въздух". На кого не е известно, че китайците, на които главната храна е ориз и които хранеха света с ориз, често консумираха по-малко ориз - и то най-лошокачествения - отколкото други народи, които не са производители на ориз и които го получаваха от Китай на по-ниски цени, отколкото той имаше на вътрешния китайски пазар. Да, средство за размяна са парите, както на външния (днес по-малко, отколкото някога), тъй и на вътрешния пазар, разбира се, не винаги тъй удобно, както се представя, средство за ограбване на производител и консуматор. С това ограбване те действително придобиват последното си неоспоримо качество на средство за натрупване, на спестяване, което им дава ролята на двигателна сила в капиталистическата машина. Болшевиките през времето на Ленин, когато още си спомняха, че са "социалисти", се опитаха да заместят парите, съгласно учението на Маркс, с трудови бонове. Този опит претърпя крах, подобно на всичките им опити да осъществят социализма посредством държавата, която, унищожавайки частния капитализъм, неизбежно трябваше да го замени с държавен капитализъм. Промяната на формите не промени съдържанието: потисничеството и експлоатацията си останаха, трябваше да си останат и парите, които служат за инструмент на потисничество и експлоатация. И така, връщайки се към класическата монета със златен еталон, болшевишките режими по силата на обстоятелството, че са тоталитарни, трябваше да прибягнат до абсолютния паричен дирижизъм. Тяхната монетна система е подчинена на абсолютен контрол. Но и най-страшната диктатура, каквато болшевиките създадоха, се оказа безсилна да отнеме напълно присъщата власт на парите, която не престава да се проявява дори и при най-педантичния контрол. Явлението инфлация е също толкова характерно - и дори често повече - колкото и при капитализма. За да се борят против нейните съкрушителни удари, болшевиките принудително ограничават паричното обращение, като задължават предприятията и частните лица да си служат главно с банкови плащания. Но понеже икономическата и милитаристична политика налага прекомерното развитие на тежката индустрия, а желязото не се консумира от гражданите, които предпочитат хляба, маслото, месото, сиренето, облеклото и жилището пред "катюшката", междуконтиненталните ракети и "спътниците", те са принудени да изземват от гражданите периодично парите чрез "народни" заеми и чрез огромни бюджети, приключващи винаги с "излишъци". Така инфлацията привидно се убива и у гражданите се създава илюзията, че "на пазара има всичко, но липсват само парите". А истината е, че парите липсват, понеже се изземват периодично и понеже надниците са ниски, а всичко това - защото консумативните блага са недостатъчни и ако диктаторската парична политика не се намесваше, инфлацията щеше да бъде очевидна за всички и катастрофата - неизбежна. Така болшевиките живеят в постоянна криза и бидейки пълни физически господари на властта, постоянно зависят от властта на този мощен инструмент - парите, против които са във вечна борба. Парите за болшевиките - това впрочем важи до голяма степен и за западната демокрация - са едновременно и слуга, и господар. Анархистите, отричайки капитализма, отричат и най-характерния му белег - парите. Те са дълбоко убедени, основавайки се на проучвания, материал за които дава историческият опит, че няма сила, която може да превърне парите от инструмент на експлоатация и власт в просто разменно средство. Никакъв контрол не е в състояние да унищожи присъщата им власт. В едно общество, което ще премахне печалбата и ще организира производството съобразно нуждите, и самата размяна в днешната си форма ще изчезне. Комунизмът не е възможен при съществуването на стокова размяна, на която парите са абсолютно необходимото средство. Какво ще замести парите в едно свободно общество, как ще се организира потреблението? Ето един нов въпрос, който се прибавя към редицата други, възникващи от досегашното ни изложение, въпроси, на които читателите с пълно право чакат отговор. И те ще го получат. ДАНЪК Идваме до един въпрос, по който още веднъж различието между анархистите и всички привърженици на държавата изпъква в пълната си яснота. Ако читателят си даде труд да разбере тук нашата мисъл, тези немногобройни редове ще му бъдат достатъчни, за да разбере същността на анархизма, дълбокия смисъл на борбата на анархистите против държавата и на цялото тяхно историческо съществуване като движение. За привържениците на държавата сред защитниците на старото общество данъкът е едно постижение на модерния живот, едно удобство за гражданите, създадено, за да замести прекия им личен трудов принос в поддържането и изграждането на общественополезните служби, начинания и дейности. Вместо всеки да участва в строежа на мостове, пътища, училища и пр., вместо всеки да бъде викан известно време, за да даде своя труд в полза на общежитието, което му прави многобройни и най-различни услуги, гражданинът плаща известна сума, с която откупува всички услуги, и след това е свободен спокойно да си гледа работата. Тази свобода, която му се осигурява чрез плащането на данъците, е подобна на свободата, която осигуряват парите, при наличността на които може да идеш където искаш и да си купиш каквото искаш, без да е нужно да правиш натурална размяна, сиреч да носиш със себе си своите произведения, нещо, което дори е невъзможно при днешната икономика. За марксистите пък, за които буржоазната държава с само едно оръдие на господстващата класа в експлоатацията на пролетариата, данъкът е средство за провеждане политиката на буржоазията и за прехвърляне всички материални тежести на обществото върху трудещите се, т.е. само "средство за обогатяване на богатите". Така че нито едните, нито другите - никои от привържениците и защитниците на държавата, буржоазна или "социалистическа" и "пролетарска" - не виждат в данъка източник и инструмент на власт. А това с лесно да се констатира и докаже, ако се хвърли един бегъл поглед върху историческата поява на данъка и се анализират цифрите на официалната статистика в днешно време, както и се проследи действителната роля на данъка при функционирането на съвременната държава. Историческият произход на данъка трябва да се търси в робството и крепостничеството, които на свой ред са последица от войните и насилственото завладяване и покоряване на чужди земи и народи. Това, което е известно у нас под турското име "ангария", не е изключително явление за турското иго, то е присъщо на всички завоеватели и покорители. Поробеният народ трябва да работи безплатно, като безплатен роб на завоевателя. Впоследствие ангарията се разширява и прилага и към собствените поданици, защото, както казват французите, "апетитът идва с яденето", сиреч безплатният робски труд се "услажда" на господарите и те почват да го прилагат и към своя собствен народ. През време на крепостничеството закрепостените от феодала, помешчика или чифликчията селяни бяха задължени да работят най-малко три дни в седмицата безплатно на господаря. Френската революция и последвалата я вълна от освободителни движения в цяла Европа сложиха край на крепостничеството и замениха безплатния труд в полза на господаря с данъка и новия общ господар - държавата. Натуралното отбиване на трудова повинност към общината е вторичен и съвсем маловажен елемент в произхода на данъка. Плод на завладяване, на покоряване в първичната си форма - робски труд, крепостничество, сиреч плод на власт, сам той става на свой ред източник и опора на властта. Ангарията дори и в днешната модерна държава не е изчезнала, а при сталинските режими тя се прилага паралелно с данъчното поробване и ограбване на народните маси. Колко малко се различава марксическият феодализъм от класическото крепостничество. Чрез данъка съвременната държава поддържа системно една относителна нищета у народните маси и с това ги прави зависими, подчинени и едновременно увеличава своята власт над народа. Колко би намаляла ефикасността на целия потиснически, паразитен и експлоататорски апарат на държавата, ако тя би се лишила от икономическата и финансова мощ, която й осигуряват данъците! Кропоткин много правилно характеризира социалноикономическата роля на данъка като средство за провеждане властта на съвременния феодал-държава в книгата си "Съвременната държава", книга, която за съжаление е малко позната на самите анархисти и която би могла да послужи за база на едно задълбочено проучване на същността на данъка, и за идеологическо разработване и обогатяване на анархизма в съвременната епоха. Ако днешните икономисти, казва той, се заемеха сериозно да изчислят какво представлява данъчното бреме за гражданите във форма на надници, те биха установили, че днешният, тъй наречен "свободен гражданин", дава на съвременния феодал-държава много повече от трите дни, които някогашният крепостен селянин е отработвал на тогавашния феодал. Богатството на днешните статистически данни улесняват много една подобна задача. Не е нужно дори да бъде човек голям икономист, за да направи анализ и приблизително изчисление. Ето някои официални данни, взети само като пример. През 1952/53 данъчна година данъчното бреме в проценти от националния доход е представлявало 34,3% в САЩ, 48% в Англия, 29,8% във Франция. Значи приблизително "трите дни в седмицата" на крепостния селянин! При това трябва да се има предвид "нормалната" неточност на това, което се нарича "национален доход". Известно е, че начинът на изчисление на националния доход позволява да се включи в последния доходът не само на бюрократите, банкерите, търговците и всякакви категории паразити, които не създават блага, но дори и този на проститутките. Така цифрата на общия национален доход се надува прекомерно, а с това се намалява относително процентното отношение на данъците към националния доход. Задълбоченото разглеждане на този въпрос с необходимия анализ на разпределението на данъчните тежести, както и с този на изразходването им по държавния бюджет, не може да бъде предмет на една къса статия. Уместно и необходимо е обаче да се подчертае колко голям е делът на военните разходи. За същата финансова 1952/53 г. военните разходи, по официални данни, са представлявали 21% от националния доход на САЩ, 14,4% - за Англия, и 15,4% за Франция. Не по-добро, напротив, много по-лошо е положението обаче в т.нар. "социалистически" страни. Там не само ангарията, под формата на концлагери, на бригади, на "доброволни" дарения на извънредни часове труд при различни поводи и без поводи, е превърната в система, но и данъчното бреме е много по-тежко, и данъкът влиза в идеално изпълнение на типичната си роля на инструмент на държавно-партийната диктаторска власт. Официално признато е например, че в СССР и сателитите й "натрупването", т.е. принудителното заделяне на суми за капиталовложенията на болшевишката държавна икономика, представлява средно 25% от националния доход. А държавните бюджети не падат никога под 50% от националния доход. Да вземем за пример България. Националният доход, по официални данни, е бил (в кръгли цифри и по цени от 1956 г.) 24 млрд. лева през 1952 г., 29 млрд. - в 1953 г., 28 млрд. - в 1954 г. и 31 млрд. - 1955 г. Предвидените и реализираните винаги с "излишъци" приходи по държавния бюджет (в кръгли цифри и по текущи цени, които не са много различни от тези в 1956 г.) са били съответно: 16 млрд., 19 млрд., 18 млрд. (за 1954 и 1955 г.). Значи през 1952 г. 70% от националния доход е бил погълнат от държавния бюджет; този процент е намалял впоследствие, за да стигне до 56-57% през 1955 г. Болшевишката диалектика бърза да замъгли и изопачи фактите, като представя данъците за незначителни, понеже голямата част от тях фигурират като доходи от "общественото стопанство". За тях и данъкът върху оборота, който никога не слиза под 50% от общата данъчна маса, не е данък, а "доход от общественото стопанство", сякаш този данък се плаща не от консуматорите, а оттам и от производителите - работници, селяни и занаятчии, които, и съгласно марксическата политическа икономия, са единствените производители на блага, сиреч създатели на ценности, а от директорите и счетоводителите на предприятията, които предварително внасят в държавните каси този данък и после го включват в цените на ливрираните от тях стоки. И после, за болшевишката софистика всичко е предприятие, в това число и държавните органи за изкупуване на ограбваните от земеделците произведения по задължителните държавни доставки, чрез които, благодарение на катастрофалната разлика в изкупни и продажни цени, се реализират големи печалби за държавата (и това е може би главното данъчно перо на болшевишкия бюджет). Сталинската диалектика се мъчи да заблуди и с един друг аргумент, а именно, че данъците се използували главно за "стопанско строителство", за "народна култура" и пр. Дори и да беше вярно, че голяма част от бюджетните средства отиват в стопанско строителство, за народа, който плаща, и за трудещите се, които влагат труда си в това строителство, това няма никакво значение, защото софистиката никого не може да заблуди, че държавните предприятия принадлежат на народа. Те принадлежат на държавата, т.е. на оня огромен паразитен апарат, който я съставлява, апарат за потиска не, за ограбване, за увековечаваме на робството. Трудещите се, в качеството им на "общи собственици на предприятията", получават само мизерни заплати, които се употребяват главно за набавяне на храна и не достигат за облекло. Марксистите претендират, че са икономисти и то единствени, които се ползват от големите "открития" на Маркс. Е добре, като икономисти нека вземат молива и изчислят заедно с нас, пред очите на цял свят какво представлява националният доход, разхвърлян на глава от населението и особено на тази част от него, която произвежда блага; каква част представлява също и данъчното бреме от националния доход на глава от населението и на глава от производителите. Те имат всички данни и тази сметка е лесна и проста. През 1955 г. например, както посочихме вече, националният доход е възлизал на 31 млрд. (по цени 1956), а приходната част на бюджета е възлизала на 18 млрд. На глава от населението, което през същата година е възлизало на 7 547 000 души, сметката показва кръгло: 4180 лева годишен доход и 2400 лева годишна бюджетна тежест; сиреч отново намираме значително увеличени "трите дни от седмицата" безплатен труд на крепостния роб. В социалноикономическата роля на данъка има и една друга страна, която заслужава специални проучвания, отричащи из основи марксическото схващане за мистериозната фатална роля на икономическите сили. Тези проучвания ще установят по най-безспорен начин, че "данъкът е едно средство за обогатяване на богатите" при буржоазната държава (тук значи съгласието между нас и марксистите е пълно) и средство за създаване на касти при болшевишката държава, И на тази плоскост има девствена почва за работа на истинските икономисти. Тяхна задача е да установят каква част представляват държавните субсидии, държавните заеми* и монополите в натрупването на капитали в субсидираните индустриални и търговски предприятия и в известни "покровителствувани" производства, както и високите заплати, разните премии и награди - във вилите, колите, разгулния живот на болшевишкия "елит" от големи партийни и синдикални вождове, артисти, бюрократи и пр. Но това е друга, макар и не по-маловажна тема. (*) Държавните дългове само по вътрешни заеми, чрез които се посрещат главно военните разходи за сметка на бъдещи данъци, са възлизали през 1952 г. на 267 млрд. долара в САЩ, на 26 млрд. лири стерлинги в Англия, на 4872 млрд. франка във Франция и на 3188 млрд. лири в Италия. За да приключим, ще кажем, че задълбочените проучвания в тази посока ще докажат недвусмислено, че държавата създава в същата степен капиталисти и привилегировани обществени категории, в каквато капиталистите и привилегированите касти създават и крепят института държава, който им служи, за да пази техните привилегии. В тази роля на държавата, като фактор за капиталистическо натрупване и формиране на класи, данъкът е един от мощните й стълбове. Ето защо ние отричаме държавата и отричайки я, отричаме едновременно всички инструменти, които крепят нейната власт, в това число и данъка, който е мощен лост в нейната машина. жүктеу/скачать 0.69 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|