Пурпурна есен – I част

Времето сякаш беше спряло в покоите на Анара. Самата тя бе застинала край прозореца и се взираше невиждащо в блесналото под звездите тъмно огледало на Бодарското езеро. Забравена от ръката й бе паднала книга, която лежеше с измачкани страници върху мекия килим. Мислите на Анара блуждаха... далече назад във времето... тогава, когато Елиана редеше вечер своите истории, за да приспи малката принцеса... далече.... далече назад във времето, когато...

Движение зад нея я стресна и тя рязко се извърна. Кейдж тъкмо вдигаше книгата от земята, изправяйки прегънатите страници.

– Май не беше тук – усмихна се той. Анара отново извърна лице към примамливо проблясващите води на езерото. Пое дълбоко аромата на лилиите и притвори очи, представяйки си красивите им цветове – златиста сърцевина, скрита в уханните прегръдки на седефените листенца.

– Анара – повика я Кейдж и тя отвори очи. – Добре ли си?

Кралицата се отдалечи от прозореца и застана пред голямото огледало край камината. Подреди разпилените си коси и застина, загледана в отражението си.

– Мисля си за историята на Велар – обади се тя, а погледът й блуждаеше из тъмните сенки, стаени зад гладката повърхност на огледалото.

Кейдж я последва и потърси погледа й в отражението. Целуна огнените къдрици и обърна внимателно жената към себе си.

– И защо това „разбуждане” на Арсис те вълнува толкова много? – попита той. – Ти така и не ми обясни за какво е всичко това.

– История, разказвана ни от Елиана, когато бяхме деца. – кралицата се измъкна от прегръдката му и се разположи в голямото меко кресло край прозореца. Разстла широките си копринени поли и ги приглади замислено с длан. – Знаеш за осемте древни крепости край границите на Даная. Елиана ги наричаше осемте стражи. Съществуват от обединяването на кралствата и установяването на Данайското единно кралство. С годините, всяка от тях придобила своя легенда, свързваща я с нечие име. Такава е и легендата за Арсис и Арден.

– Добре, но за какво се събуждат?

– За да пазят Бодарската корона – усмихна се Анара.

– Искаш да кажеш Данайската.

Кралицата поклати глава. Зелените й очи проблеснаха тържествуващо

– Помня го добре, Джонатан. Елиана каза Короната на Бодар. Според мен става дума за кралския род. Стражите се събуждат, за да пазят мен и сина ми.

– Но защо сега? Как и от какво пазят? – настоя Кейдж. Анара поклати глава.

– Не зная, Джони. Настанаха смутни времена... предполагам, че това е причината. Скоро и Велар заминава обратно за Арсис. Той обичаше тази история и съм убедена, че ще се опита да разбере какво става.

– Ами ти? – усмихна се Кейдж и седна до нея. Анара отпусна глава на рамото му и затвори очи.

– Какво аз? – промърмори тя.

– Стражите пазят Бодарската корона. Но тя е тук. Вероятно, ако потърсим в Бодар, ще можем да научим нещо повече за това.

В утрото на последния ден от своя път, хората на Каст Брионел потеглиха още преди изгрев слънце. Движеха се бързо сред разбуждащата се гора, с надеждата колкото се може по–скоро да стигнат до Греймон. Поруменялото в очакване на слънцето небе надзърташе към тях през короните на дървета, чиито багри се губеха в сумрака на ранното утро.

Скоро дърветата пред тях започнаха да оредяват. Малко преди да излязат на открито, ярка светлина се промъкна през рехавата плът на гората. Сякаш миг по–късно стъпиха на открития път и всички присвиха очи, заслепени от златната река, изливаща се насреща им. Утринните слънчеви лъчи галеха лицата на пътниците и омайваха умовете им. Възхитени възклицания се чуваха тук–таме сред хората.

Корел усети раздвижване до себе си и се обърна. Лунел се бе приближила неусетно до него. Макар и залято в ярката златиста руменина на утринната светлина, лицето на девойката изглеждаше все така бледо. Двамата едва бяха разменили и дума от мига, в който го бе оставила край изстиващото тяло на убиеца. На няколко пъти Томас се бе опитал да я заговори, но тя упорито избягваше въпросите и повечето време двамата яздеха мълчаливо един до друг. Поне отношението на Каст сякаш се бе променило. Дали заради разказа на Томас, или заради писмото на Джонатан Кейдж, през изминалия ден херцогът бе поканил Лунел да гостува в Греймон.

Девойката спря коня си и протегна ръка напред към златния слънчев “извор”.

– Какво е това там? – Томас едва успя да чуе въпроса й.

– Златният праг. Там пътят се вклинява между два върха – Близнаците, а отвъд са Каменният град и крепостта Греймон. Когато слънцето изгрее над Прага, светлината му се излива над пътя. Като сега.

Тя се обърна към него. В погледът й имаше объркване, сякаш не разбираше за какво й говори.

– Аз питах за онова отвъд Прага, графе.

Сега беше негов ред да се почувства объркан.

– Светлината е прекалено ярка, за да се вижда каквото и да било, Лунел.

– Не, там има нещо друго – настоя раздразнено момичето.

– Ромена – крепост–страж на южните земи. Поне така я наричахме – обади се мелодичен женски глас. Миела се бе приближила неусетно до тях. Красивите й очи блестяха развълнувано.

– Помня, че майка ми обичаше да ходи там. Понякога вземаше и мен. Мястото е .. вълшебно.

Лунел се обърна изненадано към младата херцогиня. Погледите на двете жени се срещнаха и сякаш след цяла вечност те отново се обърнаха към ярката светлина насреща им. Лунното момиче примижа и се загледа към далечната крепост отвъд Прага. Дори от това разстояние можеше да почувства каменните стени, студа на дълбоките подземия, мощните прегръдки на земните сили. Спомени се размърдаха в ума й... за една друга крепост.... за едно друго подземие.... „за двама мъртъвци”, помисли си горчиво тя. „Чуваш ли гласа й, Лунел?”, обади се напевен глас, вплетен с далечния ромон на вода. Тя тръсна глава, опитвайки се да изгони застигналата я тъга.

Тримата продължиха бавно напред.

– Има ли... – започна неуверено Лунел, – легенди за това място?

Миела извърна лице към нея. Изненадана усмивка огря нежните й черти.

– Да... За тази, която е дала името си на крепостта.... Духът й още броди в подземията.

– Също като Дара – прошепна Лунел.

Корел дръпна рязко юздите и се обърна към Лунел.

– Какво каза?

– Аз? – девойката се стресна и погледна изненадано към графа.

– Ти... току–що.

Лунел замислено се взря в лицето му. Вратата на спомените, които от няколко дни се мъчеше да достигне, плавно се отвори и устните на девойката се извиха в нежна усмивка. “Познато лице, но не същото”, помисли тя, когато отговорът засия насреща й.

– Казах, че е също като Дара, графе. – бавно промълви тя, сякаш вкусваше сладостта на всяка дума. – Девойка, чийто дух броди в крепостта, носеща нейното име. Предполагам, че и за нея има легенда. Вие… Вие знаете ли за тази жена?

Томас кимна мрачно.

– Да... Името й е било Дара Корел.

Улиците на Каменния град бяха препълнени. Населението бе излязло, за да посрещне новите си господари. Хората пазеха в сърцата си обичта си към херцогиня Елеа Юранска и радостта им от завръщането на нейната дъщеря съперничеше с радостта им от приликата на Миела с майка й.

Каст огледа внимателно замъка. Ведрият му поглед се плъзна по лицата на посрещачите, а след това и по високите каменни стени. До него Миела, леко поруменяла от вълнение, приемаше поздравленията на иконома на Греймон.

Внезапно един човек се промъкна между строените посрещачи и с широка лъчезарна усмивка се приближи към тях.

– Най–после! – възкликна непознатият и се поклони пред Миела, която едва удържа порива си да се отдръпне. – Херцогиньо, херцоже, извинете моята невъздържаност, но за мен е изключително удоволствие и вълнение да се запозная с дъщерята на Херцог Илай Юрански и нейния съпруг. Граф Заал Лереà, на Вашите услуги.

Каст огледа любопитно Заал, отбелязвайки наум черните очи на и матовия цвят на лицето му.

– От Селения ли сте, графе – попита развеселено той.

– Съвсем правилно, милорд, от Южна Селения. – щастливо отговори Заал. – От известно време насам ситуацията в скъпата ми родина стана твърде вълнуваща за моето здраве и херцогът.. т.е. Негово Височество бе така любезен да ме приеме за свой гост в замъка. Престоят ми в Греймон ще остави незабравим, светъл спомен в живота ми.

– Но граф Лереа, надявам се, че няма да си тръгнете, преди да сме имали удоволствието да се опознаем – звънна сладко гласът на Миела.

– Милейди е изключително любезна, но аз не бих си позволил да злоупотребя…

– О не, графе – засмя се Миела – нима ще ми откажете първото нещо, за което ви помолих?

Тъмните като въглен очи на Заал проблеснаха.

– За мен ще бъде чест да изпълня желанието на милейди.

Внезпано погледът му се плъзна над рамото на Миела и се закова в лицето на един от току–що пристигналите конници. Изненада надзърна за миг през тъмните му ириси. Внезапно девойката, привлякла вниманието му, вдигна глава и за миг очите им се срещнаха, след което погледът на Лунел се плъзна разсеяно настрани и заоглежда стените на Греймон. „Браво, пламъче”, помисли си Заал, „лицето ти дори не трепна”.

Конниците спряха и Корел подаде ръка на Лунел. Каст се обърна, дочул стъпките им.

– Граф Лереà, позволете ми да ви представя моя скъп приятел граф Корел. – Каст се поколеба за миг, след което продължи. – Но разбира се, трябваше първо да ви представя дамата. Ако не греша, тя е ваша сънародница – госпожица Лунел Мореа.

Заал не откъсваше поглед от бледото спокойно лице на Лунел.

– Забележително име! – възкликна той.

– Нима? – обади се Корел. – И кое го прави толкова забележително, граф Лереа?.

– Името Лунел отдавна не се среща по нашите земи – отбеляза Заал. – Простолюдието го свързва с Луна, а оттам се смята, че е лоша поличба. От друга страна “мореа” на остарелия език на Селения означава огън. Странно наистина. Лунен огън. Чудя се, госпожице Мореа, кой Ви е дал това име?

Бездънните черни зеници най–после отговориха на настойчивия му поглед.

– Някой, който е сметнал, че ми подхожда, графе – отвърна спокойно Лунел.

Лунел крачеше замислено по коридора към своята стая. Граймон й бе допаднал и тя с удоволствие се възползва от поканата на Каст да остане в замъка. Девойката подозираше, че зад поканата стои Корел, и при мисълта за графа лека усмивка прогони студенината от очите й.

През изминалите дни Каст и Томас прекарваха повечето време някъде около замъка и Лунел рядко ги виждаше. Сама тя едва бе сдържала любопитството и желанието си да се втурне към Ромена. Притесняваше я мисълта, че силното влияние на Земя я прави уязвима за волята на Джоррам. Подозираше, че след като Джони е усетил връщането на Лунния камък в Храма, същото важи и за Първосвещеника. Вероятно беше въпрос на време да я привика, а тя все още нямаше желание да се среща с него.

Вмъкна се в стаята си и в същия миг усети присъствието на Заал. Обърна се рязко към вратата, но ироничният му глас я застигна.

– Изненадан съм, госпожице Мореа. Откакто херцогът има любезността да ме представи на очарователната дама на граф Корел, усещам от Ваша страна студенина, която ме озадачава. Правилно ли съм забелязал, че ме отбягвате?

– Наблюдателността ви е впечатляваща, графе – отбеляза студено Лунел – Уви, не мога да кажа същото и за вашата съобразителност! При все това се надявам, докато се върна, да сте освободили стаята ми от присъствието си.

Тя му обърна гръб, но той улови лакътя й и небрежно я завъртя към себе си.

– Но аз много държа да поговорим, – той се усмихна и тихо промълви – дете пламък.

Лунел сведе многозначително поглед към пръстите, стиснали лакътя й, но Заал се направи, че не е забелязал това. Помъкна я след себе си и я настани внимателно в едно кресло, след което сам се разположи на една голяма възглавница на пода пред нея. Тъмните му очи усмихнато разглеждаха лицето на девойката, което ставаше все по–недоволно.

– Нали не мислеше, че няма да те позная – отбеляза той. – Наистина, мина доста време от онази нощ, в която селяните доведоха момичето мореа на съд при своя господар. Знаеш ли, дори в момента, изглеждаш точно като намусеното хлапе, с гневен поглед, зад който можех да подуша паниката от това, което следва.

– Предстоеше ми изгаряне – поясни хладно Лунел.

– Ни най–малко – възмути се Заал. – Аз съм милостив феодал и затова просто разпоредих да те обесят.

– Трогната съм – спокойно отвърна Лунел. – Уви, тогава още не можех да усетя що за изчадие си.

– Аз? – възкликна удивено Заал. – Мило дете, та аз ти позволих да избягаш. А ти така и не се върна да ми благодариш – огорчено добави той. Изправи се енергично от мястото си и отиде да си налее вино.

– Освен това – добави той, връщайки се на мястото си с две чаши – ти действително беше виновна, дете–огън.

– Пристани да ме наричаш така – сряза го Лунел, поемайки подадената чаша.

– Но ти сама си приела името, което ти дадоха хората, Лунел. “Мореа” – огънят, който озаряваше нощите на Селения – прошепна с жизнен патос той, притвори очи и се усмихна блаженно. – Каква поезия!

– Кошмар! – поправи го тя и добави: – Който все още не свършва.

– Въпрос на личен избор, мила моя Мореа. А и според мен ти бе започнала да се забавляваш. Току–що бе открила въздействието на лунната сила върху селските умове и се опияняваше от властта си.

– Нищо подобно – отрече възмутено девойката. – Аз просто ги мразех, задето убиха баща ми.

– Бедните хорица, които по твое внушение услужливо подпалваха собствените си къщи, дори не бяха чували за баща ти. – кротко отбеляза той. – Но пък аз съм последният човек, който ще седне да те кори за това, че си се позабавлявала. Я, кажи, дете, защо спря да палиш? Нощните огньове внезапно секнаха, оставяйки Селения в тъжен мрак, а аз така и не можах да те открия.

– Търсил си ме?

– Разбира се… надявах се да продължим това прекрасно приятелство, което започнахме. Имаше толкова много неща, на които исках да те науча. Но сега виждам, че някой ме е изпреварил. Вече разпознаваш себеподобните си, а и май това е най–малкото от уменията ти. Я кажи, как е старият Америл?

– Мъртъв – отговори спокойно девойката.

– Радвам се за него – ухили се Заал и вдигна чаша – Пия за това!

Лунел остави чашата и решително се изправи.

– Разговорът вече не ми е забавен и…

Заал дръпна полата й и тя залитна обратно към креслото, едва удържайки се да не се търкулне на земята. За миг изглеждаше готова ще избухне гневно, но вместо това сякаш хладна вълна пълзна по пламналото й лице, изтри ядния блясък от очите й и тя удобно се разположи отново сред гнездото от възглавнички, все едно нищо не се бе случило.

– Признавам, че се забелязва известна грубост в поведението ми, но силното влияние на Земя наоколо носи и определена първичност, за която смирено се извинявам – отбеляза Заал без сянка от смущение в гласа си. – Аз наистина държа да си поговорим, Лунел.

– Какво точно искаш, графе? – въздъхна отегчено Лунел и отново взе чашата в ръце. Показалецът й се плъзна бавно по ръба на чашата.

– Палила ли си оттогава? – попита я развеселено мъжът.

– Последно бях на път да подтикна селяните далече на север да опожарят един град... или по–скоро строежа му. Но бързо загубих интерес.

– Цял град – разсмя се Заал. – Това звучи доста амбициозно. И с какво бяха прегрешили хорицата там? Някоя подпалена вещица или какво?

– Един подпален храм с все свещениците му.

– И какво те е грижа теб за тях?

– Въпросът беше принципен.

– И защо се отказа тогава?

– Защото съм безпринципна! – сви рамене Лунел. – Какво точно искаш, Заал? Нямам намерение да предизвиквам повече пожари.

Той не отговори и тишината удобно се настани в стаята. Отвън денят бавно се разтваряше в тъмните прегръдки на настъпващата нощ. Можеха да усетят набиращата сили лунна светлина. Пред очите на Заал бледността на Лунел плавно преливаше в едва доловимо сияние, което придаваше на лицето й красотата, характерна за селенитите. Сам не бе повярвал на късмета си, когато я бе видял преди два дни. Бе я срещнал отново, при това точно сега.

– Поразпитах за теб – каза бавно Заал. – Смятат те за човек на Джонатан Кейдж. – мълание посрещна думите му. – Защо дойде тук, Лунел?

– Трябва ли да има специална причина, за да направя каквото и да е? – небрежно отбеляза тя.

– Съмнявам се. Но вярвам, че появата ти тук, в този именно момент не е случайна. За което аз със дълбоко преклонение поднасям почитанията си на Небесната Сила – той се усмихна към прозореца, през който току що бе надникнал все още бледият лунен сърп.

– Ще имам нужда от теб, Лунел.

– И какво те кара да мислиш, че аз ще се съглася да ти помогна?

– Длъжница си ми.

– Трогателно! – устните й се разтеглиха в чаровна усмивка. – Споменах ли вече, че съм безпринципна?

– Трябва да съм го пропуснал – живо отвърна Заал. – А е и без значение. Говорехме за твоята незаменима помощ…

– … за която можеш само да мечтаеш – прекъсна го Лунел.

– Аз съм мечтател открай време и примамвам мечтите си с упоритост и неустоим чар.

Лунел се засмя, измъкна една възглавница иззад гърба си и я прегърна.

– С упоритостта се запознах вече. Ще ти дам още един шанс да пуснеш чара си в ход?

– Това е повече от достатъчно – ухили се Заал. – Възнамерявам да ти предложа една легенда, Лунел.

– Усещам първите белези на досада, графе – измърка Лунел и опря брадичка във възглавничката.

– А аз усещам очарователния полъх на лъжата и затова спокойно ще продължа с историята си. Та както казах, има една легенда и аз съм тръгнал по следите й.

– И те те доведоха тук?

Заал се усмихна замислено. Погледна през прозореца, където на фона на звездното небе се очертаваше ъгловатият силует на Ромена.

– Питала ли си се, Лунел, как е започнало всичко? Прекрах години, в търсене на историята ни, но нито дума. Нито един ръкопис в Селения не бе останал да разкаже какво се е случило преди стихиите да ни унищожат. Бях стигнал до поредната преграда и не знаех накъде да се запътя. И тогава едно малко момиченце с особено палава склонност да убеждава хората да подпалват собствените си домове, за да отмъсти за смъртта на баща си, едно малко уплашено момиченце ме показа посоката, а аз дори не го разбрах веднага. Ти избяга на север, към Данайските земи. Отне ми време докато стигна до правилния въпрос. Ами ако тогава е имало оцелели, къде са отишли? – той се приведе напред и вливайки пресилена драматичност в гласа си започна да декламира: – Легендата с тих ужас нашепва, че облаци закрили лицето луната за дълго време, след като Земя погълнала храма ни. Стихиите се обединили, за да укротят разюзданата лунна сила. Земята се отворила, давала път на Огъня, бушуващ в прегръдките й.. Вода заляла бреговете на Селения и помела всичко по пътя си. Ветровете довели гръмотевични облаци, които с месеци не вдигнали сянката си от земите ни. – Заал се усмихна, съзирайки любопитство в очите на Лунел. Въздъхна тежко и разпери безпомощно ръце. – Уви, скъпа моя, безсилна е речта Заалова, за да обрисува унищожителната картина, която представлявала нашето скъпо кралство.

– Защо просто не продължиш – раздразнено се обади Лунел.

– Мрак владял Селения, докато не останал и един от нас. Е, каквото останало, било прилежно унищожено от обезумялото население. – той се изправи и отиде да вземе каната. Разля последното вино в чашите и замислено се взря в бледото лице на Лунел. – Защо? – каза внезапно той. – Защо стихиите избрали точно този момент, за да се разбеснеият. Защо точно тогава? И наистина ли всички са загинали? Колцина ли са могли да избягат с последните лунни лъчи? Тези, които трябвало да ходят като обикновените хора, не са могли и да стигнат далеч. И ето ме тук.

Лунел надигна глава

– Искаш да кажеш, че има селенити в Даная? – попита развълнувано тя.

– Но разбира се, мила – засмя се Заал. – Ние двамата, на първо място.

– Знаеш много добре, какво имам предвид – тръсна ядно глава девойката. – Какво откри?

Заал намигна игриво, надигна чашата си и пи, докато не я пресуши. Остави внимателно чашата на земята и се изправи.

– Открих, че родът на Анара Бодар е узурпирал трон, който не му принадлежи – усмихна се Заал. – Нещо повече... Открих и защо е успял.

– Глупости! – сряза го Лунел и остави възглавницата настрана. Опря юмруци в коленете си и се приведе напред, вдигнала лице към Заал. – И така да е, било е преди толкова много време, че вече е все едно. Какво значение има това за теб?

– Голямо. Правилно ли забелязвам, че проявяваш любопитство?

– Цялата съм в слух – усмихна се тя.

– С прискърбие ще трябва да ти съобщя, че възнамерявам да те разочаровам. Продължението на тази вълнуваща история ще чуеш срещу известно сътрудничество.

– Какво точно искаш? – попита делово Лунел.

– Когато се върнеш в Бодар, неминуемо ще забележиш лунната примка на кралския врат на Анара Бодар. Опитах се да впримча и Кейдж… – смехът на Лунел го прекъсна.

– Вероятно ти знаеш защо не успях – промърмори кисело Заал.

– Жалко, че съм пропуснала да видя това – все едно да хванеш морето в лунна примка – през смях отвърна Лунел, след което лицето й стана сериозно. – В интерес на евентуалното ни сътрудничество, Заал, ще е да се държиш настрана от Джонатан Кейдж.

– Това и възнамерявам да направя, Лунел. Очевидно между теб и Кейдж има някаква връзка. Каква точно е тя, е въпрос, който не ме вълнува.... засега.

Той се отправи към вратата и преди да я отвори, се извърна към девойката.

– А сега… възнамерявам да ти осигуря това, за което копнееш, откакто те принудих да си говорим. Оставям те сама. Но скоро ще те потърся отново, Мореа, и се надявам дотогава собственото ти любопитство, което почти виждам да гори в ума ти, да е успяло да те убеди да ми съдействаш.

Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото на влюбените.

Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва бузата на младия, потънал в небитието на съня мъж. Той се размърдва и прегръща крехкото същество до себе си без да променя дишането си. Дори я целува, без да се събужда. Тя тихичко се засмива, защото го е довела до там, да я люби наяве и насън, неспособен вече да прави разликата между будност и мечтание.

– Симон? – прошепва накрая тя, целувайки ухото му.

– Нила! – отворя очи той.

– Обичам те! – тя го целува по сънените клепачи.

– Боготворя те – лекичко я притегля към себе си и допира челото си до нейното, потъвайки в стаения, шеметен смях на огромните й, прекрасни очи. Тя го целува и сe изплъзва като вълшебен сън. Търкулва се и стъпва с босите си, малки стъпала върху студения под на стаята. Започва да се облича бавно и сънено, морно.

– Обичам те, Нила!

– Да! – тя се връща в леглото полуоблечена и времето спира за поне хиляда бавни дихания. Слънцето се превръща от обещание в намек за прииждаща светлина... време е... Не разполагат с Вечността.

Отново се разделят, но само за миг. Симон застава на колене пред нея, както е седнала на крачеца на леглото и с докосващи движения слага чорапите й. Тя протяга ръка към долния край на завивките и пипнешком намира ризата му – повдига с властно докосване тежките му, масивни ръце нагоре и с плавни, меки движения му нахлузва ризата. Симон я прегръща през кръста, изправя се с нея и я отнася при другите им дрехи, нахвърляни в обща купчина точно зад вратата.

Много бавно и нежно се обличат един друг... Време е... Не разполагат с Вечността.

Слизат бавно по стълбите, хванати за ръце. Тези дни ще кажат на Леман че искат за постоянно самостоятелна стая. Тези дни ще кажат на Леман и Онегавон, че Симон иска да бъде освободен от тежките тренировки – защото скоро ще мине Предела, ще Отдаде Драконовия си Дъх, ще се отдаде на любимата си докрай, ще пресече границата, която отделя любовника от родителя.

Скоро... Толкова скоро, че някаква неясна, пурпуна тревога–щастие изпълва Нила до върха на късите, изящтни остриета на женските й нокти. Забива ги в дланта на Симон, а той само й се усмихва влюбено, обезумял от жажда минути след като е пил от Нейния извор.