Пурпурна есен – I част

– Комите.

– Войводо.

Мислите на Терсавен препускаха объркани и прескачаха от Дихва към войската зад гърба му, към родния дом и младостта му, Дихва, Дихва…

– … нещо мечтаеш, Комите…

Терсавен се сепна, Болук го гледаше изпитателно.

– Не ме мисли – озъби му се той в отговор. – Какво реши? Връщаш ли се на север?

Болук замислено се почеса по едната буза. “Тръгни на север”, помисли си комитът, “и Твегор ще те причака в някой от проходите, а аз ще те довърша и после ще набуча главата ти на кол, за да знаят…”

– Ами на юг явно няма да ме пуснеш – прекъсна мислите му Болук, – на изток също май не искаш да тръгна… – Терсавен изтръпна представяйки си Терновион в пламъци, а Дихва… – обаче и на север не ми се ходи. – Болук се подсмихна на явното разочарование, изписало се на лицето на комита.

– Е, явно ще трябва да решим проблема тук и сега – рече Терсавен и понечи да обърне коня си.

– Почакай, комите – спря го Болук. – Чувам, че на запад нямаш много приятели, няма да ти преча ако тръгна натам, нали?

Терсавен присви очи и изпитателно го изгледа, предложението отваряше нови възможности. Пък и щяха да избегнат битката, поне засега.

– Така е, нямам нищо против ако поемеш на запад.

– Войниците ми са гладни…

– Ще ти дам обоза си. Но ще минеш през владенията на войводата Тан, който ми е близък… не ми се иска да пострада.

– Не щадя никой по пътя си, но няма да преследвам бегълци.

– Е, значи се договорихме – рече комитът, а после изведнъж попита. – Защо го правиш?

Болук помълча малко и отвърна тихо:

– Сърцето ми жадува кръв. Заклел съм се да измия меча си на селенийския бряг – и след последните си думи препусна обратно към армията си, а Терсавен остана замислен да наблюдава как врагът му се изтегля на запад.

– Дали е добра идея това, комите? – усъмни се малко по–късно един от военоначалниците му. – Ако се съюзи с владетеля на Огнедъб, ще станат опасни.

– Един съюз е обединение на равни, а всеки от тях смята себе си за по–горен от другия… Изпрати вестоносци при войводата Тан, нека се отдръпне и пропусне войската на Болук. Ние ще го следваме на един ден път. Няма значение кой ще победи при Огнедъб, ще се разправим с победителя, и то веднъж завинаги…

* * *

– Прелестна графиньо – Шри с усмивка й подаде ръка и я настани край отрупаната с кулинарни изящества маса. – Радвам се, че се чувстваш по–добре.

– Благородни Радхаканта – тя го дари с мимолетна усмивка, която му се стори като слънчев лъч, пробил булото на сивата пелена облаци. – Благодаря ти за чудесните грижи – откъсна чепка грозде и бавно започна да яде зърната едно по едно.

– Ако искаш да ми благодариш… Мария, нали мога да те наричам така… бих искал да направиш нещо за мен…

– И какво е то? – погледна го тя заинтригувано.

– Да се усмихнеш… – звънкият й смях го прекъсна и той също се засмя, а после рече. – Вече съм един по–щастлив човек.

Тя му се закани шеговито с пръст:

– Нали не флиртуваш с мен, благородни Шри?

– Не бих си го и помислил, най–прекрасна сред пустинните цветя.

– Ласкател – засмя се тя отново и си взе една праскова, а после го заразпитва за пустинята. Радхаканта се впусна в обяснения с такава страст, с каквато понякога нощем на бледия светлик на догарящата свещ възпяваше безмълвните пясъци. Можеше да говори още дълго, но влезлият слуга го прекъсна:

– Господарю, време е.

Сянка на досада помрачи лицето на Шри.

– Трябва да те изоставя, Мария, дългът ме зове. Поканен съм на пиршество при раджа Самра. Надявам се, че няма да скучаеш, библиотеката ми е на твое разположение, а слугите са готови да изпълнят всяка твоя прищявка.

В паланкина, на път за двореца на раджата, мислите му блуждаеха. Чувстваше се странно запленен от тази необикновена жена, която беше открил преди няколко дни в пустинята, кой знае защо му напомняше за една пустинна пума, с която веднъж беше водил битка на живот и смърт сред пясъците – същата чувствена походка на хищник, уверен в себе си, грацията на същество, което е родено да властва и покорява.

– Внимавай с тази жена, Шри – измърмори на себе си, – наистина може да се окаже демон.

Пиршеството беше обичайната сбирщина на изпаднали дервиши, борещи се за благоволение или привилегии, придворни подмазвачи и тук–там по някой истински благородник, който да прецени колко силни са станали враговете му и колко верни са още съюзниците му. Старите навици се обадиха и Радхаканта закръжи из множеството като хищна птица, дебнеща плячка. Дочуваше изпуснати думи, изненадваше скрити мисли, появяваше се в миг, стряскайки непредпазлив бърборко и пак се стапяше в тълпата. Една ръка го хвана за рамото:

– Радхаканта, както винаги нащрек.

Шри се обърна и видя усмихнатия раджа с питие в ръка. Мускулите му се отпуснаха и той поздрави с лек поклон.

– Хайде да се разходим – предложи Самра и двамата излязоха на една от терасите, под тях Джендин сияеше с нощните си светлини.

– Липсваш ни в двореца напоследък, Радхаканта – започна раджата. – А и бих искал да имам повече верни хора край себе си.

– Пустинята ме зове, господарю – отговори Шри, – а верността може да се доказва и без униформа.

– И все пак – не се предаваше Самра, – предпочитах да си още капитан на стражата ми.

– Не мога да те опазя от приятелите ти, господарю – рече смирено дервишът.

– Не одобряваш новите ми съюзници? – смръщи вежди раджата.

– Не одобрявам склонността им да те увличат в рисковани приключения – внимателно рече Шри. Самра се разсмя:

– Все още се държиш като капитан на стражата ми, защо просто не вземеш капитанския жезъл отново?

– Боя се, че решението ми е окончателно – тихо, но твърдо отвърна дервишът.

– Е, поне опитах да те убедя – усмихна се Самра, – хайде да се връщаме при другите.

Късно през нощта, по смълчаните улици обратно към дома си, се върна в мислите си към разговора с раджата. Не беше лесно да се раздели с поста си – Самра го ценеше, а той му се отблагодаряваше с безкрайната си лоялност и с упоритата си работа. Но дойде моментът, в който прецени че законът – колкото и разтегливо понятия да беше това в Джендин – повече му пречи, отколкото му помага. Докато разчистваше улиците от обичайната сган крадци, просяци и убийци попадна на нещо наистина голямо. И колкото повече научаваше, толкова по–малко му харесваше. Подземна организация, която беше пуснала пипала навсякъде, дори и сред собствените му хора. Но Шри беше научен да бъде търпелив, пустинята го беше дарила с безкрайна мъдрост. И когато реши, че е готов, отиде при раджата и се отказа от службата си. Самра беше разочарован и наскърбен, но Радхаканта остана непреклонен. Две седмица по–късно в една безлунна нощ, придружен от най–верните си хора, дервишът тръгна из улиците на Джендин, маркирайки лично всяка врата, през която после неговите сподвижници нахлуваха. Пустинята прие безмълвно телата, които закопаха тази нощ, погълна ги и ги забрави. Тогава изчезнаха безследно няколко богати търговци, неколцина дервиша също не можеха да бъдат открити, подобна съдба сполетя и съдия. Радхаканта сподели своята победа единствено с най–верния си приятел – безмълвните пясъци. Но го глождеше мисълта, че макар да беше разбил подземната организация, така и не успя да я обезглави, подозираше, че следите на истинския кукловод водят някъде извън Джендин. Обаче благородният Шри Радхаканта умееше да чака, все някога неговия момент щеше да настъпи.

Слугата правилно изтълкува мълчаливия му въпрос и отговори с поклон:

– Графиня Арит спи, господарю.

Дервишът кимна и пое към собствените си покои.

Притвори очи в сумрака на покоите си и се отпусна сред възглавничките на ниския диван. Подръпна обицата на ухото си, но бързо премести пръсти върху почернялата метална щипка, закачена на наргилето. Трябваше да се отучи от вредния си навик.

Разръчка полуугасналите въгленчета и си дръпна силно от резбования дървен накрайник. Огънят се събуди в задрямалите сивкави парченца, а Ефат издиша рехавия дим, който ги обгърна за миг. Напомниха му за Върховните, които продължаваше да заблуждава успешно. Развоят на събититята в днешната сесия на Сборището се вписваше идеално в плановете му – обичайните безкрайни дискусии не бяха довели до никакъв резултат.

Потръпна от витаещия в голямата пещера студ и се загърна по–плътно в наметалото си. Фината обработка на кожата си личеше въпреки множеството белези, пръснати по нея. Няколко грозни петна от изгаряния доукрасяваха избелялата зелена дреха. Прибоят вече бе започнал да охлажда въздуха, невидимите му пръсти сякаш попиваха в скалата, прогонвайки дневната топлина. Някой Призован скоро щеше да запали огнището в единия ъгъл на пещерата.

Коприната висяща по стените и от тавана, разделяйки покоите му на отделни “помещения”, губеше своите багри в настъпващата нощ. Мадайр погледна за последно изгряващите звезди през далечния отвор високо горе и дръпна дебелия шнур, висящ в павилиона му за отдих. В залата отекна скърцане и скоро прозорецът бе покрит от масивен дървен капак.

Поглади копринения тапет, отпуснат свободно на дипли по скалата. Зачуди се кога ли най–сетне Абкан ще захвърли измамно меката си ръкавица и пръстите му ще се стегнат в смъртоносна хватка. И доколко Синехия ще остане извън последвалите събития.

Засега двата легиона баскери бяха поуспокоили положението в Хипопион. Губернаторът изглежда щеше да се справи без помощта на Академията с развълнувалите се Стопани, но Ефат не прибързваше със заключенията. Сфинксовете бяха в готовност да се намесят във всеки един евентуален сблъсък, който застрашаваше сигурността на града.

Въздъхна дълбоко и отново си дръпна от наргилето. Успокояваше го не толкова слабият тютюн, колкото самото пушене. Въпреки спокойствието на настъпващата нощ, тревожните мисли не го напускаха. Не знаеше как да изпълни искането на Ахасфер, нямаше представа къде е отишла Безликата...

Едната копринена завеса бе отместена безшумно и дрънченето на златните гривни се разнесе в тишината. Двете сей’хаянна пристъпиха изящно в павилиона. Преди още да са се настанили на дивана срещу него, по–младата заговори:

– Пристигна вест от Сайхе. Открила е Танх в Тиен’хара. – съобщи му кратко тя.

Марашнецът се изправи на ръба на дивана и се наведе към бледоликата магьосница. Питащо се вгледа в изумрудените й очи и тя продължи:

– Пише, че ще опита да го освободи от затвора му, но й трябва време. И че онзи среброокият Принц, за когото напоследък се говори навсякъде, й помагал.

“Затворник в собствената му крепост, комуто той не може да върне свободата?!”, зачуди се Ефат, но мислите му поеха в друга посока:

– Възможно ли е Калитеа...

– Най–вероятно. – прекъсна го другата магьосница. – Гълъбът бе с наранено крило.

Върховният отново посегна към обицата на ухото си, но този път дори не се усети.

– Изпратила е две съобщения. Сайхе винаги е била предвидлива. – вяла усмивка се появи за миг на лицето му. – Явно Калитеа е решила, че тя не може да се справи сама и е заминала тайно. Вестта за Танх би наклонила везните в Сборището, макар и временно да привлече вниманието им към Основателя.

– Освен това е твърде неблагоразумно половината Академия да се изсипе при този Принц. – допълни Хария и изглади гънките на тясната си пола.

– Кейша, искам незабавно да тръгнеш за Тиен’хара. Използвай способностите си, докато пътуваш по море. Трябва да намериш Калитеа и да й предадеш съобщението от Ахасфер. Освен това... няма да е зле някой да я държи под око.

– Знаеш, че не мога да се изправя срещу Безликата, Ефат.

– Аз и не искам това от теб. А сега върви.

Сей’хаянна стана и се изгуби сред копринените завеси, преграждащи пещерата. Сбръчканото лице на по–възрастната помръкна, от отпуснатите й гърди се отрони едва доловима въздишка и тя примирено скръсти пръсти. Хария бе прекалено стара и бягството им от Марашна в Синехия бе последното й пътуване. Странно бе човек да го осъзнае, виждайки тази енергична жена всеки ден по коридорите на Академията.

Размениха още няколко приказки и скоро и тя напусна покоите му. С наргиле в ръка Ефат я съпроводи с поглед и се замисли как ли се чувстват двете, били господарки през целия си живот, а сега играещи ролята на негови подчинени. Но всъщност те сами бяха предложили да скрият истинския си потенциал, превръщайки се в скрития му коз. А и се радваха на предимството да бъдеш подценяван...

* * * * *

Глава на Lannis

Луната ярко грееше в безоблачната нощ, приспала Греймон в звездните си обятия. В двора на замъка от време на време отекваха стъпките на нощната стража, но инак нищо не смущаваше кротката тишина. Бавно, един след друг помръкваха прозорците в отделението на прислугата, докато обитателите му потъваха в отморителен сън, и накрая почти целият замък потъна в тъмнина.

Мракът на пречеше на Заал. Лунната светлина бе достатъчна, за да освети книгата в ръцете му, а от изтънелите от времето страници сияеха разкривени, сребърни думи.

«...Поклета бъди, Луна...Проклета да си, прекрасна моя… проклета да е лунната ти хубост, проклета да е сребърната ти ласка, която сковава плътта ми в лед, а душата ми в кристал, който разпръсква твоята светлина… Проклета да е силата ти, която раздира мислите ми и ме кара да моля за безвремието и далечината от мен самия… от света… Проклета да си за глада, който няма насита…

… желая те…

… желая те… прекрасна моя… желая сребърната ти прелест… лунните ласки, които приемат плътта ми и карат душата ми да искри в твоята неземна светлина… Жадувам силата ти, която понася мислите ми в океана на волята си, отнема тленността от тялото ми и ме дарява с безсмъртие…

…дарява? Ти не даряваш, проклетнице, нищо не даваш даром…Но аз ще взема това, що е тук, в плен на земята…

…кога ли ще спра да сънувам?

Лош ден. Даная ме гледа сърдито, задето ме нямаше цяла нощ. Гневът разпръсква искри в изумрудените й очи, а щом светлината на слънцето облее косите й, сякаш цялата пламва... Понякога се чудя дали Луна все още я докосва. … Глупак! Разбира се, че я докосва! Никой не може да избяга...

А тя не ми позволява да доближа до Камъка. Сякаш усеща колко неудържимо ме привлича... Сякаш сам той е луната и мога всеки миг да се слея със сиянието му...»

Заал се облегна назад в мекото кресло и остави разтворената книга на гърдите си. Лека усмивка изви устните му и той затвори очи, отпускайки се в потока на мислите си, който устремно го увлече в мечти за лунния камък. „Мореа” – прошепна едва доловимо той, щом в съзнанието му изплува нежното лице на лунната пазителка. Затвори с рязък жест книгата и я метна небрежно върху завивките на леглото си.

Сребърният зов на нощта го привлече към прозореца. Той опря длани в широкия перваз и вдигна очи към обсипаното с искрящи звезди небе. Скоро, обаче, погледът му бе привлечен от черните, ъгловати очертания на крепостта на отсрещното било и замислена бръчка проряза челото му. Усети студ – но не кристалния, ефирен мраз на лунната сила, а натежал от влага и мирис на пръст, сякаш излязъл от някое подземие. Светлината в съзнанието му започна да помръква и странна тежест попи в тялото му. За миг лицето на мъжа се изкриви в кисела гримаса, но сребристото сияние, избило по кожата му, отми недоволството и той се стопи в нощта.

* * *

Бодарският дворец бе потънал в сънлива тишина, смущавана единствено от стъпките на нощната стража. Заал си хареса един широк балкон и надзърна през прозореца, за да се увери, че покоите са празни, след което нехайно се промъкна в коридора. Спря се за миг, опитвайки се да усети ефирното сияние на Лунел, но както обикновено усилията му бяха напразни. Вместо това усети примката, която сам неотдавна бе нахлузила на деликатната шия на Анара Данайска, и се ухили доволно. „Дали вече й е казала”, запита се той и стъпките му сами го поведоха към покоите на кралицата.

Коридорът беше тъмен и само тук–таме, през отворените прозорци се лееха реки от изкусително сребърно сияние. Лунната сила сякаш се опитваше да прегърне двореца, да протегне седефено–белите си пипала, да ги впие във всяка пукнатина, да докосне всяко съзнание… “или поне така ми се иска”, помисли си Заал.

Внезапно спря. От тъмните сенки насреща му бе изплувала фигурата на момиче. Красиво момиче, както той не пропусна да забележи.

– Не е ли малко късно за аудиенции, господин…. – тя остави обръщението да увисне в тишината, но Заал не си даде труда да се представи. Погледът му одобрително се плъзна по хубавото лице на девойката, окъпа се красивите й, печални очи и се плъзна надолу по стройното й тяло.

– Прелестна госпожице, – обади се лениво той – наясно ли сте, че това оръжие никак, ама наистина никак не подхожда на тази красива рокля? И за какво точно ви е такъв … голям меч?

Нежна, томителна омая се разливаше около тях. Девойката отстъпи леко назад и погледна изненадано към него. Пръстите й неусетно, едва осезаемо усилиха натиска си върху оръжието, сякаш се опитваха да почерпят сила в жадния му за смърт зов.

– Кой сте вие? – попита бавно тя.

– Зная ли и аз – отвърна замислено той. – Знаете ли какво е да се загубиш, госпожице? Ей ме тук, загубен из коридорите на Бодарския палат в търсене на своята любима. А насреща ми се е изправило красиво дете с огромен меч в ръце… Доста озадачаващо, наистина...

Тежките клепки трепнаха уморено, докато момичето сякаш се мъчеше да прогони изкусителната мекота на нощта от ума си.

– А вие коя сте, госпожице? – прошепна тихо той. Не бе направил и крачка, а очите му изглеждаха толкова близо, че Нила отстъпи неусетно назад и отново се опита да се пребори със завладялата я омая. Дори не почувства как гърбът й се опря във високия перваз на един от прозорците и река от сребърна светлина се разля наоколо й. Заал най–после пристъпи към нея. Протегна ръка към лицето й, но тя мигновено вдигна меча си.

– Аз не съм въоръжен, госпожице – усмихна се с едва доловима сянка на тъга селенитът. – Нима смятате, че мога да ви навредя?

– Какво търсите тук – продължи да задава въпроси Нила.

– Каквото търсим всички – каза сериозно той, а звездният мрак в зениците му, проблесна. – Малко обич, дете.

– Нила… – поправи го тихо тя. – Нила Мирин

– Нила – повтори той и нежно погали с върха на пръстите си един лъскав кичур коса, спуснал се край деликатното лице на момичето. – Разбираш ли, Нила, моята любима не е толкова красива, като теб, но за мен е единствената и аз жадувам да я видя. Никой не иска да е сам, Нила…

Думите му се промъкваха крадешком в ума й и подриваха стените, издигнати край спомена. “Симон”, прошепнаха мислите й и сякаш в отговор в съзнанието й отекнаха последните чути думи: „никой не иска да е сам”. Неизстраданата болка в сърцето й напираше да се излее и всичко изглеждаше толкова...

Пое си рязко дъх и студеният полъх на есенната нощ докосна съзнанието й.

– Съмнявам се любимата ви да е в покоите на Нейно Величество. Нямате работа в този коридор – прошепна все още донякъде отнесено тя, взирайки се в мрачните му очи. – Стражите малко по–нататък биха ви казали същото.

– А дали вие, Нила, или стражите бихте могли да ми кажете къде мога да намеря Лунел Мореа?

– Не я познавам – тръсна глава момичето. Светлината в погледа му угасна и сърцето й се сви. Ръката й сама се стрелна към лицето му и едва–едва докосна бледата му страна. – Ще я намерите – промълви тя и се усмихна топло. Заал отвърна на усмивката и целуна ръката й.

– Това е неизбежно, Нила Мирин! – засмя се тихо той. – А сега простете, че ще ви обърна гръб, госпожице, но сърцето ме зове другаде.

„Полудя ли, глупак такъв!” помисли си усмихнато Заал, докато стъпките му го отдалечаваха от момичето. „Да се мотая из коридорите на палата, сякаш ми е бащиния! Ако не внимавам, Луна може и да ми вземе ума!”. Спусна се по едно мрачно стълбище, малко преди коридора да го изведе пред охраняваните покои на кралицата и се отправи към първия прозорец. Беше безсмислено да се опитва да намери Лунел. Сянката на Земя криеше присъствието й и той реши да остави търсенето за през деня.

* * *

Новият ден измести лунната нощ и златистата светлина на есенното слънце се разля по улиците на Бодар. Шумната тълпа бързо омръзна на Заал и той се отправи към двореца, опитвайки се да реши дали да уведоми Илай, че е наблизо.

Докато прекосяваше парка, внезапно съгледа познат, самотен силует да се отдалечава по една от алеите и на мига сви след него.

Девойката крачеше бавно, а нападалите по земята златисти листа тихо шумоляха под дългите, морско сини поли на роклята й. Малко преди Заал да я настигне, тя рязко се обърна.

– Какво правиш тук?

Погледът й, вперен в лицето му, изглеждаше едновременно недоволен и предизвикателен.

– Дойдох да те видя, Мореа. Предположих, че си останала в Бодар. Не зная дали си даваш сметка, колко е трудно да те открие човек.

– Ти не си се затруднил особено – отвърна рязко тя, обърна се и тръгна напред по алеята, а Заал закрачи редом с нея.

– Съдбата бе благосклонна – подметна небрежно той. Известно време двамата мълчаливо крачеха из украсения в есенна позлата парк.

– Намери ме – каза внезапно тя. – Сега защо просто не се върнеш там, откъдето дойде. Всъщност – добави тя почти веднага – по–добре се върни в Селения.

– Хм – усмихна се той. – защо ми се струва, че не се радваш да ме видиш?

Единственият й отговор бе небрежно свиване с рамене.

– Разочарован съм, Лунел! – поклати укорително глава селенитът. – Така ли се посреща близък приятел?

Тя го стрелна с поглед и изсумтя. Забърза с мрачна решителност напред, а стъпките й вдигаха разноцветни листенца подире й. Заал се засмя тихо и продължи да крачи рамо до рамо с нея, сякаш изобщо не бе ускорил ход.

– Казах всичко на Джонатан Кейдж – обяви внезапно тя. – А той вече е казал всичко на Анара. И аз ще й разкажа отново, ако поиска.

– И какво каза на лорд Кейдж, прелест моя? – попита меко той.

– Всичко! За короната, за селенитите... за теб... за Бодарите и за Найт Рейн...

– Чудесно – отбеляза той. Самодоволната кротост в гласа му никак не й се понрави и тя леко се намръщи.

– Ти май не разбра…

– Напротив – възрази спокойно той. – Всичко, което ти разказах, ще стигне до Анара Бодар. Чудесно!

Тя се закова на място и се обърна към него. Втренченият й поглед опари лицето му, но той сякаш изобщо не забелязваше.

– Излъга ме, нали? Цялата ти история...

– Не бих си позволил подобно нещо, Лунел! – прекъсна я той. – Толкова много неща ни свързват!

– Нищо не ни свързва – поправи го хладно тя.

– Това е несправедливо изопачаване на истината, малка моя. Ние с теб сме свързани… като луната и нощта. Именно мракът на нощта дава вълшебното сияние на небесната господарка, моя Лунел.

– Не съм твоя!

– Признавам, че точно по този въпрос срещаме известно несъгласие и хармонията в нашите отношения е нарушена, но пък....

– Аз бих казала, че точно така си представям хармонията в нашите отношения – прекъсна го Лунел. – И колкото си по–далече, толкова по–добре!

– Ще ти липсвам – отбеляза невъзмутимо той.

– Няма! – заяви тя и тропна с крак.

Заал отметна глава назад и се засмя.

– Съмнявам се, но точно за това не ми се спори сега – каза той след малко. – Достатъчно е, че ти ще ми липсваш, така че ще се наложи да се примириш с вниманието ми.

Изненада се промъкна в очите на Заал, докато гледаше как едва доловимо земната светлина на Ланис измества нощния мрак на Лунел.

– Изумително – прошепна той, взирайки се в кехлибарените ириси на момичето.

– Кое е изумително? – попита несигурно тя.

Той не отговори. Изумлението в очите му бе изместено от внезапна сериозност. Той закрачи умислено напред и този път тя бе тази, която го последва.

– Защо стоиш в Бодар? – попита я някак незаинтересовано той, сякаш се опитваше да подхване нов разговор. Няколко врабчета изпърхаха в храстите край тях и Ланис извърна усмихнатото си лице към тях.

– Имах работа – каза тя, докато гледаше с детинско любопитство как птичетата се боричкат за късче хляб. – Носих някакви писма, опитах да отида и на север, но там времето е ужасно и не стигнах по–далече от южните склонове на планините.

– Не искаш ли да се върнеш у дома? – попита я той.

Ланис не отговори веднага. Светлината в очите й леко помръкна, но тя не се промени.

– Аз нямам дом. – промълви девойката след малко.

– Имам предвид Селения.

– Нямам работа там.

– Но аз мога да ти създам малко работа – каза Заал и улови ръката й.

– Не си прави труда – отвърна рязко тя, измъквайки дланта си от неговата.

– Мореа, ти ще отидеш в Периал... – започна той, но тя го прекъсна инатливо:

– Нямам работа в Периал!

– ... защото сама ще го поискаш – довърши спокойно той, сякаш тя не бе промълвила и дума.

* * * * *