Пурпурна есен – I част

Сетр Мект, префектът на Бисбула, столицата на херцогство Харад, втренчено гледаше разпръснатите свитъци пред себе си и проклинаше сутринта, деня и цялата седмица. Оставаха му два месеца до предаване на службата и заслужената почивка в семейното имение, където смяташе да се занимава с отглеждане на коне и дундуркане на внуци. Но се случи... това. Помощникът му влезе в кабинета и съобщи, че херцогът на Харад се връща от ловната си хижа и може би ще пристигне в Бисбула през нощта. Също така Върховният жрец на Харад е прекъснал обиколката си из провинцията и се очаква да пристигне утре. "Как няма да я прекъсне", измърмори Сетр, "след като от тримата му Посветени жреци единият е мъртъв, вторият бере душа в халидовата лечебница, а третият седи с мрачно изражение и бинтована ръка в собствената ми приемна и настоява за обяснение". Да не говорим, че централния храм на Халид в Бисбула е полуразрушен... Според Сетр халидовите жреци бяха прекалили с нападателните заклинания под затворения купол на храма, но надали някой щеше да поиска мнението му... Потърка уморено слепоочията си и се опита да направи кратък доклад пред херцога, събитията от изминалите дни изплуваха в уморения му ум.

Всичко започна преди три дни, когато в кабинета му се появи човек, представяйки се за багатур Катей, заедно с трима от хората си. Показа писмо от кралската канцелария, в което се указваше, че четиримата ще помагат за защитата на града и съветваше градските власти да им се окаже съдействие. Префект Мект учудено повдигна вежди, сам се беше справял чудесно в течение на 15 години, че да му трябва помощ от кралицата. Реши обаче първо да обсъди писмото с херцога, когато той се върне от ловната си хижа след седмица. Все пак попита четиримата къде живеят и те с известна неохота му посочиха приют на края на града. Същата вечер сподели странното събитие на чашка със своя добър приятел търговеца Сипиан, за когото злите езици шушукаха, че е във връзка с подземния свят, но Сетр си затваряше очите за слуховете, защото Сипиан винаги беше готов да се отзове на неговите финансови нужди. А ден по–късно се случи това, за което говореха докладите, разхвърляни пред погледа му.

... Малко след полунощ приют в покрайнините на града пламнал и изгорял за минути, точната бройка на жертвите не е уточнена, но сред тях има доста деца...

... Час по–късно посетителите на кръчма в предградията, известна като свърталище на отрепки, били избити до крак... Странното е че сред убитите намерили и двама халидови жреци...

... На Търговската улица, водеща към Халидовия храм, (която бисбулийци вече наричат Улицата на смъртта) са намерени телата на неколцина окъснели граждани, всичките посечени...

... Халидовия храм е бил атакуван малко след гореописаните събития, разрушен е централния вход и едно от страничните крила, загинали са неколцина послушници и един Посветен жрец...

И сред разкъсаните тела са намерили един от мъжете, когото му беше представен от багатур Катей, довърши наум доклада си префект Сетр. Събери две и две и ще получиш четири, но в политиката не винаги ставаше така. Върховният жрец на Харад сигурно щеше да вдигне вой за погром на халидови храмове, за наказателни отряди на кралицата и други подобни, а как щеше да реагира херцогът, това префектът не можеше да предскаже. Поклати тъжно побелялата си глава, само още два месеца му оставаха, само още два...

Картов Мискини замислено гледаше звездите над Ерисея. Твърде дълго се беше застоял тук. Врод сигурно беше полудял, ако си мислеше, че може да се преговаря с онзи... фанатик Ти'сейн, та той дори не понасяше мисълта за халидовите свещеници, камо ли да разговаря с някой от тях. После и предложението на Велиан – всеки му обещаваше по нещо, но сестра му все още беше в Бодар, а ако Джоррам е решил, че е предател... не му се мислеше какво може да се случи. Лейди Арит замина нанякъде, после и Велиан изчезна, затова Картов реши, че е време да действа. На другата сутрин успя да предума един от прислужниците да го изведе преоблечен извън града, завъртя главата на момчето с неустоимия си чар и приказките за прекрасния живот в столицата. Измъкнаха се без проблем от Ерисея, но пред портала го чакаше изненада – шестима отегчени тиенхарски воини, които се припичаха на последните есенни лъчи.

– Е – рече Картов, – докато измъкваше меча си, и без това не съм желан тук, поне да си подпиша смъртната присъда...

Късно вечерта на същия ден потропа на вратата на Халидовия храм в Бодар.

– Какво те води насам, жрец... ъъъ...

– Картов Мискини.

– Жрец Мискини. Та какво те води насам? – попита старият жрец и потопи перото в мастилницата.

– Ами издирван съм за предателтсво към култа – отвърна спокойно Мискини.

– Издирван за... – писарят вдигна изненадано глава и втречни късоглед поглед в човека насреща си. – Младежо, ако си дошъл тук да се шегуваш...

– Картов Мискини – повтори Кар и посочи обявата, току зад гърба на писаря, – пише го с големи букви.

– Ааа... ъъъ...

– Предайте на Първосвещеника, че бих искал да му обясня за отсъствието си, както и да му докладвам последните новини. А сега ме настанете в някоя удобна килия с изглед към езерото, благодаря.

Нощта неусетно се разстла над покривите на Бодар и сенките плъзнаха по улиците. Месечината надзърна в празните покои на Джонатан Кейдж и една нежна, сребърна сянка се появи край меките дипли на завесите. Лунел огледа разочаровано тихата стая и въздъхна. Зачуди се дали да не се върне в Греймон, но желанието й да види Кейдж надделя. Можеше и да го потърси, но с дяволита усмивка отхвърли тази мисъл и прекара следващия час мотаейки се безцелно из покоите на Кейдж, ровейки любопитно из книжата му. Накрая й омръзна и се сви в едно голямо кресло.

Времето тихо се лееше край нея. Звездите грееха ярко и сребърната светлина на месечината даряваше със сияние ефирните воали на мъглата, понесла се над Бодарското езеро. Утрото не беше далече, а Лунел не бе помръднала. Някъде отвън се чу приглушеният звук на нечии стъпки и невинно–нежна усмивка украси с деликатната си хубост лицето на Лунел. Вратата се отвори и тя извърна лице към влизащия Кейдж.

– Чудех се кога ще дойдеш – каза той и хвърли наметалото си към един стол.

– При Анара ли беше – попита девойката. Кейдж се отпусна тежко на канапето и наклони леко глава. Изглеждаше уморен.

– Уви, често работата краде от съня ни – каза той, докато се опитваше да отърси от ума си докладите на Менедем. „Добре, че поне съгласието на Харад и Ондрар пристигна”, помисли си той, докато разсеяно се взираше в лицето на момичето пред него. „Остава само Мертьой, но херцогинята изобщо не е била открита в палата й.”

Работата в последно време се трупаше лавинообразно, а далечният глас на лунната сила не спираше звънливо да трепти в съзнанието му.

– Остани тук, в Бодар – каза внезапно Кейдж. – Мисля, че Анара иска да те види. А аз ще се радвам да поостанеш.

– И аз трябва да говоря с кралицата – каза сериозно Лунел, изправяйки се рязко от мястото си. Тонът й стресна Джони. Момичето се отпусна до него и се сгуши. – Знам, че си уморен, Джони, но трябва да ме изслушаш.

Широката му длан погали леко косите й и тя притвори очи. Сви се на кълбо и придърпа ръката му към лицето си.

Тя говореше тихо... Понякога Джони едва чуваше кроткия й глас, но не посмя да я прекъсне. Думите й се промъкваха през булото на умората, потъваха в мислите му и се наместваха удобно в неговото съзнание, застивайки в очакване на светлината на утрото, за да разцъфтят в нови тревоги.

– Ти... сигурна ли си, че този Заал казва истината? – попита Кейдж, когато тя замлъкна. Лунел се размърда някак с неудобство до него и отново притихна.

– Не – помърмори тя. – Не зная… Историята му… убедена съм, че е истина. И все пак му нямам никакво доверие.

– Добре, месечинке – усмихна се Кейдж и я целуна по челото. – Аз наистина имам нужда от сън. Ти върви в стаята си и ще говорим утре.

Тя с нежелание се измъкна от удобната му, закриляща прегръдка и се запъти към вратата. Гласът му я спря миг преди да я отвори.

– Джоррам е тук.

Тя се обърна и се усмихна.

– Усетих. И май не само него. Но, както ти сам каза, утре пак ще говорим.

В уречения час барон Блицен се появи в Халидовия храм. Посрещна го лично Върховният жрец Врод и го настани удобно в кабинета си, а после му наля чаша отлежало селенийско. Блицен помириса виното подозрително, но все пак реши да рискува и отпи глътка. Разговорът се завъртя около винопроизводството и проблемите с последната реколта лозя. След половин час общи приказки, Врод внимателно опипа почвата.

– Уважаеми Блицен, в миналото сме имали известни търкания, но мисля, че и двамата обичаме Селения и се надявам да загърбил личната ни неприязън в полза на общото благо... Сигурно сте чули за възхитителната идея на младия Естора да се наложи пълно ембарго на херцогство Озикс... Какво мислите за това?

Барона замислено приглади дългата си сребриста коса назад и се усмихна:

– Идеята би била възхитителна в едни по–спокойни времена. Впрочем бих я нарекъл дори гениална, ако найстина идваше от виконта. Но ние с вас сме достатъчно честни за да признаем, че това не е съвсем така. Аз лично, не бих имал нищо против да видя Озикс блокиран, но се страхувам от недоволната реакция на пограничните благородници. Сега е време на избор и подобно действие ще наклони везните по катастрофален начин. Освен ако, някой не ги успокои..подобаващо и не ги насочи към руслото на правилният избор. Впрочем, позволете ми да ви поздравя за прекрасната възпитателна работа, която извършихте върху любимият племеник на моят стар приятел херцог Естора!

Върховният жрец засия в скромна усмивка:

– Ласкаете ме, бароне... Аз съм все пак духовно лице и съм далеч от политиката, но помагам с каквото мога... А виконт Естора е чудесен младеж с обещаващо – надявам се – бъдеще... Но да се върнем на блокадата – готов съм да компенсирам пограничните благородници за загубите, които неминуемо ще претърпят от блокадата, дори съм готов да успокоя притесненията им с известни суми в аванс... Но сте прав, че наистина само опитен политик с голямо доверие сред тях може да ги склони на подобна стъпка, а аз дори не бих могъл да изразя колко бих бил признателен на подобен човек... Имате ли някого предвид? – завърши той усмихвайки се невинно.

Дариус Блицен се наведе напред и потърка слепоочията си сякаш се опитваше да намести плана на Върховния жрец, сред своите собствени планове.

– Нека да говорим открито, Ваше Светейшество. Херцог Естора е най–приемливият и...най–безопасният кандидат за регент в този момент. Ползва се с всеобщо уважение и аз бих се чувствал спокоен за бъдещето на Селения ако той oглави съвета на лордовете. Но ще бъда откровен – няма да допусна, дори това да струва живота и владенията ми, църквата на Халид да замени умбрйиските жрици като "съветник" на регента. Иска ми се да вярвам, че целите ви са благородни и близки до моите – силна и стабилна Селения. Ако това е така, то от днес имате верен съюзник в мое лице. Ако се окаже, че съм сгрешил в преценката си.. – той вдигна поглед и срещна очите на Върховния жрец – Аз не притежавам твърде голяма власт, но помнете Врод, мечовете на бароните Блицен са дълги!

Изреченото увисна в тишината на стаята. Няколко мига Врод мълча, а после остро рече:

– Може би не си спомняте, бароне, но последните няколко години съветниците на краля бяха предимно селенити! – натърти нарочно последната дума. – И бяхме на прага на гражданска война именно поради този факт! – внезапно лицето му придоби обичайното му благо изражение. – Но пък ето ви сигурно доказателство, че великите умове мислят еднакво – не бих могъл да посоча по–подходящ кандидат от херцог Естора за регент на Селения.

Върховният жрец си наля още една чаша вино и продължи да говори:

– Какво ви уверих преди малко, култът на Халид няма за цел да се меси в светската власт. И понеже поставям добруването на Селения над всичко, подкрепям напълно херцог Естора в опитите му да укрепи мира. Естествено изключително бих се радвал, ако – като жест на добра воля – той позволи да строим халидови храмове в земите му, нещо, за което отдавна моля... Сам знаете, че Халид винаги е бил символ на просперитет и благоденствие и мисля, че херцогът също ще извлече полза от нашите храмове... Притеснява ме обаче принцеса Деа, напоследък беше попаднала под твърде вредно чуждо влияние и може би като неин духовен наставник ще успея да й посоча правилния път. Както сам отбелязахте, постигнах значителен успех с възпитанието на младия Естора... Но – и Врод вдигна пръст за да подчертае думите си, – ще оставя на бъдещия ни регент херцог Естора да прецени дали присъствието ми в кралския дворец като учител на принцесата е уместно...

При споменаването на думата "селенити" Блицен се вгледа за момент в лицето на жреца. Някакво неясно подозрение премина през ума му, но той бързо го отхвърли "Прекалено дълги години изпълнени с предпазливост и недоверие. Той не знае нищо. А ако знае не би го използвал. Не и на такава цена". Барона прочисти гърлото си.

– Разбирам. Това са детайли, които трябва да обсъдите със самия херцог. Аз смятам, че църквата на Халид ще има стабилизиращ ефект и ще го спомена на Естора. Дори бих предложил да продължим нашето сътрудничество на едно "по–възвишено" ниво – какво би било по–уместно за такова прекрасно дело, като строежа на нови храмове, от една благословия? Нека църквата на Халид и лично Първосвещеника да възвести пред света, че особата на регента е свещенна и всеки обявил се за враг на регента, е и враг на Халид! След седем дни ще се състои събрание на Лордовете, на което ще бъде избран нов регент на Селения. За мен ще бъде чест, ако присъствате като почетен гост и обявите новата позиция на църквата пред лордовете.

Врод искрено се развесели:

– Разбира се, че ще го обсъдя и с херцога, но вие – като негов близък приятел – вярвам изразявате и представлявате мнението му... С удоволствие ще присъствам на Събранието на лордовете и ще демонстрирам подкрепата на култа на Халид за херцог Естора, но ми е невъзможно да обявя регента за свещен, поради спецификата на култа на Халид... може би някой път ще ви разясня нашата религия в тънкости... Но искам да ви уверява, че всеки халидов свещеник в Селения ще проповядва уважение към властта на регента – разбирате, че колкото са повече халидовите свещеници и халидовите храмове толкова по–голямо ще е влиянието на регента... А ако вече постигнахме съгласие по повдигнатите въпроси, ми се ще да обсъдим и съдбата на бившия регент и бивш лорд Сетий...

Барона замълча за момент, почуквайки с нокът по ръба на чашата. След това рязко надигна виното и отпи голяма глътка.

– Понякога.. – той размаха ръка във въздуха с неопределен жест – се налага да пожелаеш всичко, за да ти бъде дадена поне част.

Той се усмихна.

– Вашата изразена подкрепа към новият регент ще бъде предостатъчна. А, колкото до Сетий..хм, Сетий – фините бръчици около очите му се сгъстиха – Той ще бъде съден и ще получи своето правосъдие – най–вероятно ярка екзекузия, която да успокои уплашените ни лордове и останалият прост народ.

Блицен изгледа събеседника си с доброжелателен интерес.

– Разбира се, ако църквата на Халид се интересува от спасението на тази тъмна личност, смятам че принцеса Деа ще се вслуша в съветите ви. Не забрявайте, че самата тя обвини Сетий.

Врод повъртя замислено чашата в ръцете си и рече:

– Култът на Халид се интересува от спасението на много личности... но пък бъдещето на Селения е по–важно. Притеснява ме един публичен процес за измяна... като бивш регент и доста близък сподвижник на покойния съветник Мориан, лорд Сетий знае твърде, твърде много тайни, които би било добре да си отидат заедно с него... Несъмнено той би могъл да разкрие някои твърде противоречиви аспекти от управлението на Селения, а не мисля, че някой би имал полза от това... дори би могло да разколебае вярата на селенийския народ в неговите управници... От друга страна Сетий е обвинен в убийството на умбрейското пратеничество, не ми се иска да изглежда, че отстъпваме пред натиска на Умбра за строго наказание на подобно престъпно деяние...

Върховният жрец остави внимателно чашата си на масата и небрежно добави:

– Може би ще е по–лесно ако Сетий просто изчезне... и се разтвори в нощта без следа...

"Да се разтвори в нощта без следа.."– повтори Блицен – Ако само можехме да решим всчките си проблеми по този начин...

Той изгледа жреца по особен начин, сякаш се опитваше да прецени теглото му на око.

– Личности като Сетий винаги изплуват от сенките, когато най–малко ги очакваш и в най–неподходящото време. Аз смятам, че трябва да се освободим от присъствието на бившият ни регент..напълно. Както и от някои други негови..съратници. Нека да осигурим чисто начало за Селения. Но кажете ми, уважаеми Врод, тъй като денят напредва, има ли нещо друго, което смятате че трябва да обсъдим?

– Чисто начало за Селения! – рече тържествено Врод и вдигна чаша. – Пия за това! Простете, барон Блицен, разговорът с вас е толкова приятен, че човек губи представа за времето. Позволете ми да ви изпратя до изхода. И не се безпокойте, аз лично ще се погрижа за изчезването... за пълното изчезване на Сетий и съратниците му, имате думата ми.

Върховният жрец се надигна от креслото, но сякаш осенен от внезапна мисъл, се обърна към барона:

– А мога ли да направя нещо за голям патриот като вас, бароне? Бих искал да ви се отблагодаря по някакъв начин, за мен ще е е чест да ви изпълня едно желание, ако е разумно разбира се – Врод придружи последните си думи с лукава усмивчица.

Блицен се усмихна и поклати глава.

– Благодаря за щедрото ви предложение Врод, но засега всичките ми желания са изпълнени. Но, може би в близко бъдеще ще си спомня за думите ви. Нещо ми подсказва, че не всички могъщи люде в Селения ще се окажат толкова мъдри и далновидни, колкото ние с вас.

След това барона протегна ръка и двамата мъже се разделиха.

– Какво пишеш, жрецо?

– Ис–историята на севера, гос–господарю...

Издърпа свитъка от ръката му и плъзна поглед по редовете.

– Многословен си. Ако пишеш със собствената си кръв може би ще използваш по–малко думи.

... злодей, злодей, злодей, злодей, злодей, злод...

– Навлизаме в последното воеводство преди границата, господарю.

– Да.

– Отвъд е Даная, господарю.

Дните се сливаха в безкрайна сива пелена, изчезваха сред тропота на препускащите коне, нощите се губеха в крайпътни страноприемници, където сменяха изтощените до смърт животни. Бързаше, бързаше да стигне навреме, бързаше да свърши всичко, което трябваше да се свърши. Тръгна начело на 200 конника, северната граница на Комитата пресякоха едва двайсет, останалите не издържаха на нетърпението му. Войската му го чакаше на западната граница, дремна няколко часа, изпрати едно писмо до Дихва, после още едно до принц Ти'сейн, предупреждавайки го за причината за раздвижването на армията. Надяваше се принцът да опази гърба му, източните му съседи, които своеволничеха между Комитата и Умбра, можеха да сметнат, че сега е моментът да го ударят. А после отново се метна на коня и поведе войните си на запад, там където трябваше да пресекат пътя на безумеца. Воеводствата по пътя му потвърждаваха васалната си клетва и присъединяваха своите дружини към армията му. Единствено войводата Перил остана заключен в крепостта си и наблюдаваше с мрачен поглед маршируващите край крепостните стени войници, но Терсавен нямаше време да се занимава с него.

Стигнаха навреме, просълзеният войвода Михан беше готов да целува ръцете на спасителят–комит, защото войските на Болук вече пресичаха северната му граница.

В утрото на 21–ви септември двете армии застанаха една срещу друга.

Благородният дервиш Шри Радхаканта седеше под опънатия бял плат и съзерцаваше пустинята. Често идваше тук, край старите крепостни стени на Джендин, да слуша гласа на пустинята сред древните отломки. Вятърът му нашепваше истории за минало величие, за славни битки и истински герои. Шри обичаше да мечтае, а беше наследил такива богатства от дедите си, че можеше да си позволи да мечтае по цял ден.

Уплашен вик привлече вниманието му, един от слугите му сочеше към една близка дюна и пелтечеше нещо. Дервишът присви очи и.. невъзможно! – пясъкът сякаш изригна за един кратък миг и пак застина в обичайната си невъзмутима форма. Шри изтегли ятагана си и закрачи нататък, последван от слугите си, не беше срещал нещо в пустинята, което да го уплаши. Дюната изригна отново и отново, пръски пясък го шибнаха по лицето. Радхаканта прокара пръст по лицето си – кръв. Кръв, но не неговата. Мястото наоколо беше почервеняло, пясъкът беше мокър и твърд. Едно съвсем леко раздвижване – като сподавена въздишка – го накара да отскочи назад, но после пустинята се върна към своето безмълвие. С рязък жест Шри накара хората си да разкопаят мястото. Те се подчиниха, тласкани не само от страха пред неизвестното, но и от проблясващата стомана в ръката му. Натъкнаха се на множество човешки крайници – разкъсани, усукани и смляни. Кръвта се беше просмукала навсякъде, пустинята сякаш се беше превърнала в кръвожаден звяр. В дъното на дупката откриха тяло на човек, който изглеждаше почти като жив, ако не бяха смазаните му прешлени и стърчащите като копия ребра. Издърпаха го внимателно и всички вкупом ахнаха пред гледката, която се откри пред очите им. Шри невярващо преглътна, това беше най–красивата жена, която някога беше виждал. Изтеглиха я нагоре и я положиха под паланкина на дервиша. Той се наведе над нея и докосна устните й с пръст, а от тях се отрони едва чуто "Велиан". Дервишът въздъхна с облекчение, беше жива. В този миг един от хората му, който беше слязъл на дъното на изкопаната дупка, внезапно изпищя. Писъкът рязко заглъхна и в настъпилата тишина отчетливо се чу жвакащия звук на смилана плът. Шри нареди на пребледнелите си слуги да закопаят веднага дупката и да я затрупат с камъни. Веднага щом приключиха поеха обратно към Джендин, а когато влязоха в давещия се в разкош дворец, той плясна два пъти с ръце и събра всички свои слуги край себе си:

– Боговете днес бяха благосклонни към мен и ме наградиха с най–прекрасното цвете на пустинята. Настанете я в покоите ми и доведете най–изкусните лечители да се грижат за нея...

"Демон от пустинята" чу шепот зад себе, но така и не успя да открие нещастника, дръзнал да каже подобни скверни слова.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Някаква частица от нея осъзнаваше, че сънува, но сърцето й не искаше да загуби прекрасното усещане, което я изпълваше. Постепенно потъна в люлката от любов и щастие, които нежно я заливаха. Намираше се в имението на Велиан в разгара на лятото и беше забравила, че на света съществуват други мъже освен него. Айвън беше олицетворението на вниманието и грижата, никой не би познал в този усмихнат, щастлив човек властолюбивия и ненаситен лорд Велиан... Намираше се в прохладните, разкошни стаи, където тя и той се познаха един друг с нежност и доверие, каквито и двамата не си бяха позволявали към никого другиго...

Образите се смениха и тя се видя отстрани как крачи към далечна страна, сложила длан върху ръката на Велиан, галеща гладкия й, бял корем, под който започна да прозира прекрасна, перленоседефена светлина. Щастието й беше толкова съвършенно, че в един момент забрави всичко, освен изпълващата я нега и омала, бялата, нежна светлина, извираща от зреещата й утроба.

Изведнъж тревога и предвкусван ужас я разтърсиха с невидимите си вълни. Намираше се пред огледало, което изведнъж погълна отражението й и се превърна в тъмна, гърчеща се, пищяща паст на чудовище, в която тя доброволно пристъпваше. Усещаше задържащата я ръка на Велиан, но издърпа малката си длан от неговите отчаяни пръсти и пристъпи напред...

В мига, в който го стори, вече не знаеше кое е било толкова важно за да пристъпи навътре в мрака, не знаеше вече защо е трябвало да .... жертва светлината, зрееща толкова нежно в утробата й, под гладката, бяла стена на корема й.

В мига, в който прекрачи в мрака и се озова от другата му страна. Миг, изпълнен с толкова краткост, че не осъзна какво става... ала почувства със сърцето си, че Тъмна Светлина е докоснала новия живот, който носи със себе си. Викът й се резнесе из пространството от образи и видения, от болка, загубено щастие и разбъркани спомени....

“ Велиан! Какво сторих с нашето дете ”

* * *

– Благородни, Шри Радхаканта – поклони се почти до земята лечителят – жената е добре, плодът й също!

– Носи дете! – дервишът се вгледа в съвършенните, чувствени черти на дълбоко спящата жена. Лечителят все пак беше мъж и разпозна чувството на загуба, което бушуваше под безизразната маска, в която се беше превърнало лицето на дервиша. Опита се да предложи решение – така, както той го разбираше:

– Съвсем в началото, в края на първата от деветте луни ... ако желаете.... тя ще реши, че го е загубила там... където сте я намерили...

Кинжалът на Шри проблясна и спря на милиметър от гърлото на коленичилия почтително лечител:

– Изкушаваш ме да изцапам ръцете си с кръвта на още неродено дете!? Изкушаваш с такава подлост мен – мъжът, който шест пъти е побеждавал лице в лице противниците си на Арената?

– Милост, благородни! Моля ви...

– Махни се... веднага... на колене, защото ме обиди!

– Да, благородни! – лечителят побърза да се изнесе, преди дервишът да е променил решението си и да го е предизвикал на двубой. Дуел, който щеше да е .... безболезнено кратък...

Шри изпрати с презрителен поглед леко пълничкия лечител и внимателно седна в крайчеца на огромното, застлано с коприна легло... Слугините бяха облекли непознатата във финни като девичи свян, ефирни тъкани, стичащи се по извивките на спящата като онези безтегловни песъчинки, които сутрешният слаб вятър отроннва от хълбоците на дюните...

Протегна ръка и я спря – беше прекалено преситен на покорни, готови да изпълнят всяко негово желание слугини и наложници. Чувстваше, че тази жена може да го отведе в Никъде, Никога, но само ако спечели сърцето й. Премести ръката си и деликатно отмести един от тежките, плътни и дълги като черен ручей кичури коса.

Контрастът между тъмните коси и бялото, невидяло слънце лице му пресече дъха... След миг колебание се усмихна и извади от пояса си сребърната флейта, която слугите му бяха намерили сред останките. Допря я до усните си и музиката – лека, изтънчена, затаила дълбоко в себе си сладострастие и безгрижие се понесе из прохладното, разкошно помещение, в чийто център имаше цял малък водоскок.

След малко или много, след миг или безброй дихания, изтекли в леещите се сребърни звуци – една слаба, деликатна длан докосна рамото на Шри. Гласът й беше по–прекрасен от среброто, което изкусният във флейтата дервиш бе създавал до този миг:

– Какво е станало с мен? Кой си ти?

– С теб се е случило нещастие, непозната хубавице! – благородния Радхаканта се взря в огромните като тъмни езера очи на събудената от музиката му жена. После започна бавно и спокойно да й разказва едно по едно нещата и накрая завърши с думи, които му причиниха неочаквано силно бодване:

– Съпругът ти сигурно е загинал, но носиш дълъг спомен от него... в моя дом ще получиш всичко, което желаеш.

Той отново докосна с устни сребърната флейта, която само преди няколко часа беше принадлежала на Меалю Кристалния. Този път музиката беше тъжна и финна, като залеза над западните дюни.

– Казвам се графиня Мария Талд ин Арит. Мъжът ми е жив, но се намира много, много далеч от тук. Тези, които загинаха бяха мои приятели и спътници.... Дългите нокти, с които завършваха нейните финни, деликатни пръсти, докоснаха с нежността на полъх бузата на мъжа, седнал в края на леглото й. Той сведе очи към нея и кимна:

– Защо ми го казваш?

– Защото така! Той е най– умният и властен мъж, който съм познавала, но направи една фатална грешка!

– Каква?

– Пусна ме!