Пурпурна есен – I част

Горите на Рондар, масивните широколистни дървета, които от много години живеят по нашите земи.Листата които скоро ще паднат, ще умрат, но на следващата пролет ще се родят други по–големи и по–красиви.И ние сме така, раждаме се и умираме, големият войвода отстъпва мястото си на друг, който ще стане или по–властен или ще окраде земите ни.Старите падат и на тяхно място идват нови, по–силни.Бъдещето!Това е ключът към победата, към честта и към вечният живот!

–Улфгааар!

–Влез Трум!

–Войводо знаете, че аз съм вашият съветник.Как може да инвестирате и малкото, което е останало в хазната ни за някаква си военна групировка?И как по дяволите не ме предупредихте?

–Спокойно Трум–Улфгар чак сега се върна в истинският свят.Напоследък беше винаги някъде из мислите си.–Трум, Турините са единствената ни защита срещу другите.Всички други земи, като Даная, Тиен'хара, Херцогство Озикс имат добре обучени многобройни войници, магове и какво ли не друго.Я виж Умбра, знаеш историите за жените, които могат да ти вземат силите нали?Е, ние какво имаме?Нищо, селяни, които не знаят даже как картоф се вади!А теб не съм те предупредил, защото не съм поискал!Това че четеш новините и преглеждаш писмата не означава че си ми равен!

–Така е... войводо, но ...

– Писна ми от глупостите ти! Рондар се завръща сега имам да пиша писма до всички войводи или там каквото са на всички земи и войводства, които мисля че по един или друг начин могат да ни помогнат.Сега се махай и ме остави на мира.А да и кажи на Гор главнокомандващият на армията ни да отиде да огледа Туринската академия, и след това да ми докладва.

Гор Вастен бе единственият човек на който Улфгар можеше да се довери.Старият стратег и войн беше участвал в много битки и повечето от тях беше спечелил.Винаги весел и жизнерадостен главнокомандващият на армията пребитава извън столицата в малка къща със семейството си.

– Писма, писма, писма!На кой първо да напиша?Хайде Анара Данайска да бъде!

– ПОСЛАННИЦИ!ВЛЕЗТЕ!–петима едри мъже влязоха на бегом през вратата и се строиха пред Улфгар.

– Руан, ти ще вземеш писмото до Даная, занеси го точно до кралицата на Даная не го давай на никой друг. Ирус, ти взимаш това до Тиен'Хара и го даваш или на главнокомандващият който отговаря за столицата на Ерисея или на принцът.Дочух, че принцът пътувал много затова да знаеш писмото не е директно до Ти'Сейн. Влад, ти ще си в Умбра, предай писмото на главнокомандващият там и внимай, ако те арестуват не се съпротивлявай просто предай съобщението. Вие двамата ще пазите Влад от далеч и ще разберете тук там нещо ново за Умбра.Разпуснати сте!

Мъжете излязоха от кабинета на бегом.Вече се беше стъмнило когато Улфгар надникна през прозореца.

Градът беше осветен и все още се виждаха хората, които щукаха из малките улички оглеждайки керваните и се любуваха на прекрастната нощ.

* * * * *

Глава на Nioba

„Чувствам палци ме сърбят.

Нещо не беше наред. Нещо в мириса на морето. В цвета на просветляващото небе. В допира на студения западен вятър. Нещо неуловимо, тихо и всепоглъщащо.

Ар изнервено подръпна единия край на мрежата. Вече бяха минали повече от три часа, откакто напусна пристана, а все още не бе успял да улови нищо. Щеше да му се наложи да поостане поне още час–два. Той примирено се отпусна на дъното на лодката, но лошото предчувствие не му даваше мира. Запали лулата си и зарея поглед над водата. В далечината се стелеше мъгла. Гъста и непрогледна. И приближаваше бавно. Рибарят неспокойно се размърда и разтри премръзналите си ръце. Още малко...

Една по–висока вълна разлюля лодката и Ар се надигна, за да провери какво става. Изсумтя недоволно при вида на потъмнялата вода и вдигна поглед нагоре. Небето не изглеждаше по–обнадеждаващо. И отвсякъде се носеше мириса на приближаваща буря.

При следващата вълна лодката едва не се обърна. Ар трескаво се зае да да прибира мрежата. В мига, в който и последната тежест излезе от водата, грабна веслата и загреба към брега. Внезапно стана толкова тихо, че Ар чуваше ударите на сърцето си.

После отнякъде проехтя далечен тътен. След него още един и още един. Изви се леденостуден вятър. Едри капки дъжд забарабаниха по водната повърхност. И морето се опита да се слее със сивочерното небе.

Вълните изхвърлиха лодката високо нагоре, завъртяха я около собствената и ос и порой от потъмняла вода заля дъното и. Ар с всички сили се опитваше да удържи безполезните весла. Отново и отново почернелите води подхвърляха лодката високо в небето и я оставяха да падне сред ослепително бялата пяна на бушуващото море. Светкавици като огромни разперени ветрила с оглушителен тътен разсичаха небосклона. И в един миг толкова внезапно колкото и бе започнала бурята премина.

Тътенът в ушите му започна да заглъхва, но Ар остана да лежи на прогизналото дъно на лодката, чакайки мирисът на буря да напусне светът му.

Когато почувства ударът в брега вече беше започнал да свиква с мисълта, че бряг няма да има. Бавно се изправи, прекрачи парапета и стъпи на покрития с мидени черупки и водорасли пясък. Обърна се, за да огледа притихналото море и се озова лице в лице с млада, тъмнокоса жена. От изненада Ар отстъпи крачка назад, но се препъна и падна.

–Извинете за безпокойството! – жената се усмихна и бавно приклекна до него – Но аз и спътниците ми бихме желали да стигнем до континента.

–До континента... – неуверено измънка Ар.

–Да. Ето там.

Ар извъртя глава в посоката, която сочеше облечената в кожена ръкавица ръка и видя в далечината къщите на родното си село. И кея. И рибарските лодки. Преглътна и без да откъсва поглед от гледката неуверено се изправи. Трябваха му няколко минути, да възвърне самообладанието си. Когато отново погледна към непознатата зад гърба и стояха старец и момиче на не повече от петнайсет години.

–До континента... – повтори той. Отговориха му с кимване.

Прииска му се да зададе някои, нетърпящи отлагане въпроси, но нещо в ума му изшътка предупредително.

–Лодката ми е на ваше разположение! – примирено въздъхна рибарят. Изчака тримата непознати да се настанят удобно, доколкото това бе възможно в тясната лодка и я избута в морето.

Брегът бързо се отдалечаваше и Ар видя, че това е само широка ивица пясък насред водите на Северно море. Нямаше скали, нито дървета. Единствено пясък, който вълните скоро скриха от погледа му.

Пътуването се оказа съвсем кратко. Седнал зад веслата Ар използваше настъпилата тишина, за да разгледа неканените си спътници. През полуспуснатите си клепачи той с любопитство и немалка доза учудване наблюдаваше странната тройка. Усетила погледът му жената наруши мълчанието.

–Прекаленото любопитство невинаги е полезно.

–Не обичам непознатите – процеди през зъби Ар – особено, когато са в моята лодка.

–Лейди Роксана – сухо изрече непознатата – майстор Мануил – кимна по посока на стареца – И Ирис...

–Придворната Ви дама – подсмихна се рибарят.

–Придворният ми убиец.

Преди Ар да успее да реагира на неочаквания отговор веслата загребаха пясъчното дъно. Бяха пристигнали. Рибарят пъргаво скочи във водата и изтегли лодката на брега.

–Готово. Вече сме на континента. – изрече той все още с гръб към тримата, докато погледът му обхождаше потъналите в тишина къщи на селото. Странно. Не се виждаше никой. Не се чуваше нищо. Пусто и тихо. Толкова....

Усещането за приближаваща смърт го връхлетя изведнъж. Не остана време за страх или за отричане. Нито за примирение. Просто в един момент косъмчетата на врата му настръхнаха. А в следващия – тялото му падаше върху мокрия пясък. Един въздъх време. Толкова беше нужно на момичето с невинно детско лице да увие тънкото въже около врата му.

–Нужно ли беше?

Въпросът на младата жена остана без отговор. Но от кафявите детски очи я гледаше смъртта, а във въздуха се носеше уханието на бадеми и скръб.

– Приятно ми е да съм тук, Ваше Свеветлейшество – сър Терем Харт лениво отпи от чашата си с периалско червено вино, разглеждайки с небрежно любопитство кабинета на върховен жрец Врод. Хубава стая беше, подредена с вкус, който издаваше деликатното присъствие на многото пари – присъствие, носещо се като внимателен намек около отрупаното с книжа бюро. Мраморна статуйка от забравените пясъци на Неа, огромна библиотека на сляпата стена, семпли по цвят канапета за посетителите, изработени с максималното качество, на което са способни чифт човешки ръце.. Висящ светилник над главата, изработен от извити в красиви дъги ленти триумвиратска стомана, пухкав килим от далечна Силосия. Ненатрапчивата красота на отделните вещи и най вече хармонията, с която бяха съчетани в една цялост, накара Терем да кимне доволно относно отличния вкус на домакина си. После погледна шахматната дъска пред себе си и обяви своя ход, докато ръката му местеше избраната фигурка:

– Господин Врод, войник стъпи на лунното "фа"!

Започваше една предвкусвана от няколко дни партия. Удоволствието беше истинско, когато играеш с умен противник и събеседник:

– И така, за какво искате да поговорим, докато играем?

Врод замислено побутна една фигура напред, докато подръпваше долната си устна. След това се облегна на канапето си и бавно заговори:

– Ще ти кажа една малка тайна, Терем... нали нямаш нищо против да говорим на ти, да избегнем ненужните условности... та сега ще ти споделя една тайна... Скоро ще започне масивно строителство на Халидови храмове тук, в Селения. Първо в земите на херцог Естора, а после – надявам се – и в земите на други лордове. Не е нужно да ти обяснявам, колко мащабни и важни ще са такива строежи, Култът към Халид се опира на своите храмове и черпи сила от тях.

Върховният жрец отпи глътка вино и продължи:

– Разбира се, ще има доставчици, които ще ме лъжат в цените, ще има дори жреци, които ще се облагодетелстват, алчността е неизменна част от човешката природа... – Врод въздъхна примирено. – Ако трябва да съм честен с теб, Терем, не ми се занимава с всичко това. Посветил съм живота си на търсенето на духовното, и бих бил изключително щастлив, ако намеря човек, на когото да възложа всичко това. Човек, който да идва при мен с купчина документи, които аз да разписвам без да чета. Разбираш ме нали? – Харт кимна в отговор, а Върховният жрец довърши изречението си. – Естествено такъв човек трябва да е готов всячески да помага на каузата на Халид... такъв човек ли си ти, Терем?

Терем се усмихна – искрено, макар и малко уморено, на последния въпрос. Нямаше да водят този разговор, ако негово светлейшество наистина имаше такива съмнения. Все пак не отговори веднага, събирайки си мислите за последно, преди да започне:

– Виждал съм как процедирате при такива случай в култа към Халид! Свещениците идват по места, започват да проповядват и неофитите предоставят пари и труд, за да построят храма в мястото, където живеят. Отделно и самия Култ към Халид помага с готови средства.

Този начин върши работа при постепенно, при бавно и непрестанно разпространяване на Култа, защото може да контролирате служителите си как използват средствата, които Цитаделата от Даная и местните миряни дават за строежа. Сега обаче няма да стане така, защото наведнъж ще се покрие със строежи цяла една страна ... Разбира се, един местен, но достатъчно голям търговец и предприемач би могъл да предостави ресурсите на организацията си за да контролира... но... но има нещо дълбоко смутително в ситуацията, при която един местен иконом на сър Терем Харт непрекъснато проверява едно духовно лице за злоупотреби...

Терем спря за момент, уверявайки се че събеседникът му го слуша с пълна, дори леко плашеща съсредоточеност:

– Предлагам ви нещо друго! Предлагам ви чиста сделка. Моите агенти ще наемат професионални задруги от строители и ваятели, а управителите на канторите ми по места ще организират строежите. Докладите ще се обобщават в канцеларията ми и ще ги получавате всеки месец.... – Терем вдигна ръка, за да пресече отрицателния отговор, който напираше на устните на събеседника му – и, за да е всичко абсолютно ясно, съм съгласен независимите проверители, които ще ме контролират отделно от вашите хора, да са... хора на стария Естора.

Видя как в очите на свещеника се появява искрица уважение, дори леко стъписване... Тук в Селения си имаха дори поговорка: “ Служител на Естора да ти проверява качеството на работата ”... Обикновено се отправяше като проклятие към някой, който си върши задълженията немарливо. Сам да поискаш Естора да ти контролира дейността, означаваше, че претендираш за изключително качество и честност...

– Решението е ваше... тоест твое, Врод. Мога и да само да проверявам твоите събратя, мога и да се хвана и да свърша работата по най–добрия начин, на който със способен. Ти си реши!

Върховният жрец замислено повъртя фигурката на конника в ръката си преди да я постави внимателно на дъската.

– Не ме разбра, Терем... или аз не се изразих правилно. Не искам да контролираш моите собствени свещеници, ако те са обърнали гръб на Халид в името на алчността, то Халид ще ги накаже най–добре. И нека не замесваме херцог Естора в едно чисто духовно начинание. Това, което искам аз, – и Врод се наведе напред сякаш да подчертае думите си, – е храмовете да бъдат построени възможно най–бързо. Имам ти доверие, Терем, и не виждам причина да те проверявам. Дори... – жрецът сръбна глътка вино, – дори съм склонен да те направя главен и единствен доставчик за Култа на Халид в Селения. Ако трябва да говоря образно, смятам да ти дам кацата с мед, без да ме е грижа колко дълбоко бъркаш в нея. Но разбира се, – и Врод се усмихна лукаво – в замяна на това ще поискам една услуга от теб...

Предложението беше твърде изкусително – осъзна Терем на мига. В Селения имаше поне шест много големи града и около три пъти повече селища с прилични размери и богатство. В сметката влизаха и множеството малки градчета, както и безбройните обединения, които близко разположени села можеха да направят, за да си построят малък общ храм в околията. И строежът на всичко това щеше да е изключителна поръчка на рода Харт. Нещо повече – негово светлейшество му предлагаше “ да бърка до рамото в кацата с меда “. Лично той обаче виждаше не каца със сладко, а огромна придошла река от злато.

Истината беше, че тази земя е узряла за Халид и неизчислимо количество хора, особено по селата, щяха да дават дарения и да предлагат безплатно труда си – вярно, неквалифициран труд, но дори и строежът на една катедрала започва с копаене на земята... очертаваха се колосални възможности и той прецени, че залогът е прекалено голям, за да си позволят да премълчават основни неща в техния разговор:

– Да бъдем честни, Врод. Макар и върховен жрец, ти в момента ръководиш едно периферно разклонение на халидовия култ. Но когато някой местни прегради пред разпространението на новата вяра паднат, ти ще се окажеш ключова фигура в.... да го кажем организацията, която съществува около чистата вяра. Би достигнал абсолютните върхове на това, което един светски лорд би нарекъл... политическа кариера. Може би дори... един ден ще се окаже, че в настоящата сутрин съм разговарял на ти със следващия Първосвещеник.

Терем се усмихна на изпълнения със смирение жест, с който негово светлейшество сякаш отхвърляше последните му думи. Може би, защото докато Врод вдигаше ръце, сякаш отблъсва пожеланието, в едното ъгълче на устата му трепва едва забележима, почти неуловима усмивка. Сър Харт продължи:

– И за да постигнеш този резултат, за да се осъществят плановете ти за духовното бъдеще на селениици, трябва да се преодолеят, премахнат или да бъдат присъединени силите, които могат да поставят спирачка на твоите верски стремежи. Така стигаме до твоето влияние над регентския съвет. Твоето и това на херцог Естора... както и присъствието на Дариус Блитцен – стар приятел на Естора – в този съвет.

Терем премести една фигура на шахматната дъска пред тях и се взря открито в лицето на негово светлейшество, върховен жрец Врод:

– Услугата, която ще ми поискаш, ще е от политическо естество... или ефектът от изпълнението й, ще е такъв за теб и приятелите ти ....

Терем за момент спря и сякаш се колебаеше да продължи или да прекрати разговора. Знаеше, че дори само чуването на искането на Врод, вече означава прекрачване на някаква невидима и съдбоносна граница. След малко изглежда взе решение, защото се усмихна:

– Така да бъде, слушам те! Но в замяна не искам твоята каца с мед – имам си достатъчно. Ще построя храмовете бързо, качествено и без злоупотреби, а и освен това ще изпълня услугата, която сега ще ми поискаш.

В замяна искам подкрепа ти за някой събития, които назряват във Варгас.

– Изненадваш ме, Терем. Търговец, който не гони печалба... в какви времена само живеем – Върховният жрец печално поклати глава, докато се чудеше как да опази фигурката на краля си от надвисналата заплаха. Потъна в размисъл сякаш партията шах беше единственото, което го интересува. Но след като побутна един войник предпазливо напред, вдигна поглед към търговеца:

– Неразумно е да обещаваш нещо, без да знаеш какво е то. А както сам спомена преди малко, аз ръководя едно периферно разклонение на халидовия култ и нямам особено влияние във Варгас. И все пак бих направил всичко по силите си за да ти помогна, ако и ти изпълниш услугата, която ще ти поискам. И така – Врод отпи от чашата си и продължи, – става дума за известна сума пари, която искам да ми заемеш. Сумата най–вероятно няма да е по силите ти, но пък знам, че имаш също толкова богати приятели, които би могъл да склониш да помогнат. По различни причини не мога да използвам съкровищата на Култа на Халид, именно и затова се обърнах към теб. Трябват ми... – Върховният жрец отново се надвеси над дъската и довърши като че ли между другото, –... трябват ми... осемстотин хиляди златни данайски лири...

Терем направи усилие, за да не цъкне недоволно с език. Негово светлейшество определено се опитваше да вземе, без да се ангажира:

– Не е истина, че нищо не може да дадеш като подкрепа за мен по отношение на Варагас. Селения е втората по богатство на гражданите си държава след Даная и плутокрацията от Ерн е много чувствителна към митата, които посрещат корабите им по нашите брегове. А ти, Врод, имаш вече сериозно влияние в Регентския съвет на Селения! Ти си в състояние да уредиш митнически привилегии за търговските кораби, които пътуват под мой флаг. Естествено, една привилегия не е привилегия, ако я получат и останалите търговци – а за да гарантираме, че това ще е така, искам официален договор по този въпрос между рода Харт и Върховната власт на Селения.

Другото, което можеш да направиш за мен е още по–просто.

Ще женя една от племенниците си за сина на Естър Бурния. Не знам, дали си чувал това име, но неговия род е един от най–авторитетните морски търговци. От теб, Врод, се иска само да осъществиш пищната сватбена церемония. Бих желал Естър Младши и Етуена Харт да станат съпруг и съпруга под покрива на твоя храм – при все, че заради мерките за безопасност, ще има засилено присъствие и на фамилната ми гвардия.

Колкото до твоите осемстотин хиляди? Ще ги имаш! Срещу петнайсет процента годишна лихва! – няма как, парите няма да са само мои! А и някакви гаранции, че няма да стане като с дълга на младия Естора.

Освен това има един проблем – в целия граждански оборот на Селения може би се въртят пари на стойност около осем или девет милиона златни данайски лири – но повечето от тях са медници и тук там някой сребърник. В края на краищата в една данайска лира има осем грама бронз и осем грама чисто злато. Срещу него може да получиш труда за цял ден на двайсет човека в Тиен'хара, на осемнайсет в Селения и на двама по–малко в Даная. Със същата монета може да наемеш професионален мечоносец за пет дни в първите две държави и за четири дни в Даная. Затова да попитам– проблем ли ще е да получиш парите в кюлчета?

– Никакъв проблем... стига кюлчетата да пристигнат тук, в храма, след седмица – лицето на Врод засия блажено, сякаш огрявано от очакваното злато. – И като казах храм, мисля, че имаш твърде изкривена представа за нашите храмове, Терем. Аз не съм някой селски жрец, а Върховен такъв и храмът тук е централен за Селения. Което ще рече, че в него се венчават само кралски особи, а силно се съмнявам, че твоята племенница и този син на... ъъъ... Естор Бесния имат кралска кръв във вените си. Все пак на излизане можеш да минеш край моя иконом, той ще уреди сватбата в някой от другите два храма в Периал, по твой избор. Можеш да избереш и халидов жрец, който да подхожда на ранга на младоженците.

Върховният жрец се намръщи на трагичното положение на фигурите си на шахматната дъска, премести един офицер и продължи:

– А ти силно надценяваш влиянието ми върху Съвета на лордовете. За да ти дам обещаните митнически привилегии, ще се наложи да възложа строежа на храмовете и доставките на някой друг... Има тук една поговорка, сигурно си я чувал – по–добре врабче в ръката, отколкото сокол в планината. Та кое да бъде? – Врод придружи последните си думи с мила усмивка.

Терем премести конника си, давайки едновременна заплаха на вражеската кралица и крал, и принуждавайки Врод да размени последната си лека фигура:

– Казваш, че влиянието ти върху Регентския съвет е недостатъчно... но преградите за безпроблемното разпространение на култа към Халид са именно политически. Истината е, че благородниците в Селения не искат силна централна власт, а култа към Халид ще укрепи именно кралската власт, ще й върне силата.

Познавам си сънародниците – Естора и Дариус в един момент ще се окажат изолирани дори от останалите членове в регентския съвет – и то само защото са допуснали свободно разпространение на халидовия култ в земите си... О, да– в първия момент всички ще ръкопляскат и ще потупват стария, доблестния Естора по рамото. Но когато видят как халидови свещеници тръгват свободно из земите на стария херцог, когато видят строежите и осмислят последиците... тогава.... тогава?... Страхът е сила, Врод. Сила, която пада само от честта и от пълната противоположност на честта – алчността.

И ето, че опираме до златистия метал... когато е в достатъчно количество, той променя ума на хората около него, побърква ги! Но когато е в безумни количества.... престава да бъде пари.... превръща се в нещо друго..... във власт.

Терем хвърли един поглед на дъската, колкото да се увери, че скоро ще трябва да започнат нова партия:

– Искаш от мен да ти осигуря златния жезъл, с който да придобиеш тази власт. Аз и моите приятели ще ти дадем златото, с което да запушиш достатъчно усти за достатъчно дълго време... докато стане късно и невъзможно да се гонят свещениците на Халид от Селения. Ще станеш най–могъщия човек в тази държава. Ще можеш всичко в границите й!... а ти се пазариш за едни митнически привилегии и ми обясняваш, че не съм крал, за да венчаеш племенницата ми. Щом сега, когато искаш услугата, не ми оказваш уважение, какво да очаквам после?

Терем се облегна назад и погледна безизразно събеседника си, преди да продължи:

– Врод, стандартната лихва е двайсет и пет процента, плюс още отгоре според риска на начинанието. Примерно кредита за търговска експедиция до бреговете на Силосия се дава срещу трийсет и пет, дори четиридесет процента. А ако не искаш да кажеш за какво са ти парите, сарафите ще ти поискат още повече– направо ще те одерат жив. И въобще – нужен е огромен авторитет, какъвто притежават само няколко търговски фамилии в Селения и Даная, за да събереш исканата от теб сума срещу ниската лихва, която ти обещах. Сам няма да се справиш... Така че пак те питам – ще ми осигуриш ли митнически привилегии за рода Харт? Ще ръководиш ли церемонията за сватбата на племенницата ми? Ще ми дадеш ли някакви гаранции, че след като ти дам златото, няма да стане като с дълга на младия Естора?

А колкото до строежите – имам чувството, че ми ги предлагаш като разменна монета срещу други неща.... нали ти обещах, че ще ги построя бързо, качествено и без злоупотреби! Върху това начинание не трябва да пада дори намек за скандал... но кой съм аз, че да ти казвам какво да правиш с врабчето в ръката си.

Врод протегна ръка и с небрежен жест разпиля фигурите по шахматната дъска.

– Ако са дошли времена когато един търговец ще заповядва на Върховен жрец какво да прави, значи Балансът отдавна си е отишъл от тези земи, а светлината на Халид е помръкнала. Парите не купуват благородна кръв, Терем, дори и да са много. Върви да ги печелиш и не ми губи времето повече – Върховният жрец взе един документ от писалището си и без да поглежда повече към Харт, довърши. – Разговорът ни приключи. Слугата отвън ще те изпрати до входа.

Терем студено се усмихна и докосна слепоочието си с два пръста – поздрав, който тежкобронираните конници отправяха на равните тям:

– Жалко че не си довършихме партията, върховен.... жрец Врод. Поздравете Естора и Дариус от мен.... или недейте, аз сам ще ги посетя.

Той се обърна и тръгна след слугата, който далеч по–учтиво от господаря си го изчакваше да мине през вратата:

– До скоро! Върховен....жрец Врод.

Когато минаха няколко минути и през прозорчетата на каретата не можеше да се види дори силуета на храма.... Терем изведнъж се облегна на седалката и даде воля на гнева си. Предсмъртен писък на ярост сепна фамилния кочияш и той почти изтърва поводите.

– Лошо, много лошо – прошепна конярът сам на себе си. Не беше усещал господаря си толкова ядосан от години, от много години. Последния път, когато го чу така да крещи от ярост, беше станало много лошо, много лошо....