Пурпурна есен – I част

На вратата се почука.

– Прощавайте, Ваше Преосвещенство, но жрец Мискини е тук. Каза, че искал да ви даде отчет.

– Мискини?! Доведете го веднага. – Джоррам внезапно се оживи.

Няколко минути по–късно Картов се появи с плахо, но упорито изражение на лице.

– Е, мили ми Картов? Избяга с Първожрицата, а за да изчезнеш толкова бързо, си разкрил пред нея и за Порталите. Сега нямаме нея, нямаме Камъка, в което някак са замесени халидски жреци и Селения и ни навлече скандал с Умбра – ще измислиш ли нещо достатъчно прилично като оправдание къде по дяволите беше досега и какво прави, след като ти бях дал много изрична мисия? И къде е камъкът! Слушам те.

– Надали ще ми повярваш... – започна Картов предпазливо.

– Правилно – вметна Джоррам.

– ... обаче Първожрицата ме отвлече...

– Аха – гласеше коментарът. – Продължавай.

– Всъщност не знаех, че тя е Първожрицата. Нямаше и как да знам, докато не стигнахме до Цитаделата на Умбра. Това се оказа добър ход, защото така проникнах вътре, което надали щеше да бъде толкова лесно... Обаче Окото на огъня не беше там – Мискини направи драматична пауза, но Първосвещеникът само присмехулно повдигна вежди за да му покаже, че не е изненадан. Картов се зачуди какво ли още знае или не знае Джоррам и продължи с разказа си.

– Убедих Таис, тоест Първожрицата, че мога да й помогна да си върне камъка и двамата заминахме за Селения. Да, използвахме Черните портали, но не аз й казах за тях, кълна се в Халид! – Джоррам го слушаше мълчаливо с безстрастно изражение и Картов само облиза пресъхналите си устни. – Открихме камъка, аз успях да го открадна и заедно с Посветен жрец Бутани, който изпълняваше някаква друга мисия в Селения, тръгнахме обратно към Даная... Но за съжаление малко преди портала ни нападна Върховният жрец Врод, уби Бутани, и ми отне камъка... – Картов въздъхна натъжено. – После ме изпрати да преговарям с принц Ти'сейн в Тиен'Хара, което си беше чисто самоубийство, но за мой късмет попаднах на един бивш халидов възпитаник – лорд Велиан, който пък е нещо като Първи Министър на Тиен'Хара и той ми помогна да стигна до Бодар...

– Нещо друго? – попита Джоррам.

– Хм... ами, не бих искал да давам съвети, но Велиан ми се струва амбициозен... а и светлината на Халид не се забравя лесно, може би мога да... всъщност... – нервен тик изкриви устните на Картов и той почти прошепна. – Може ли да видя сестра си?

– Скоро – отсече Джоррам. – Но не и преди да оправиш всичкия този миш–маш, който забърка. Да приемем, че днес съм склонен да ти вярвам. Но живо ме вълнуват няколко въпроса. Първо, как ти – халидов жрец, минал през всички тренировки за Гласа, и хм... неподатлив на останалите умения на жриците, си позволил да бъдеш, как го казахме, "отвлечен"? Второ..

Джоррам се замисли и потърка съсредоточено брадичка.. Можеше да използва ситуацията и да прати Картов обратно в Тиен'хара. Само че... дори младежът да казваше истината, явно не можеше да се разчита особено на бързодействие и точност от негова страна. "А в Тиен'хара провали не мога да си позволя", кисело си помисли Първосвещеникът. "Не.. по–скоро да видим камъка. А после и този Велиан..."

– Второ, искам да знам какво знаеш за връзките на Върховен жрец Врод със селенити в Периал. Твоята... похитителка ме уведоми, че за Камъка с нея са преговаряли селенити. Кои са те? Можем ли да се доберем до тях? Трето, искам да си припомниш всичко чуто в Цитаделата на Умбра. Маловажно, значимо, всичко, което си спомняш. И най–вече искам обяснение как жриците са научили за Порталите! – Джоррам усети, че гласът му е станал твърде рязък и смекчи благо тона:

– След това... – взе един плик от бюрото си и го обърна небрежно към Картов. Устата на жреца пресъхна. Почеркът на Чесния... – Е, момчето ми?

– Първо – озъби се Картов – тя беше не каква да е жрица, а Първожрицата! И е истинско чудо, че успях да я отвлека, а ти пък съвсем пропусна да ми споделиш, че ще се натъкна на нея когато отидох за Аркип. Е, провалих се, признавам – Мискини се опита да демонстрира виновност не особено успешно, – обаче пък тя ме изненада, какво можех да направя?

Джоррам запази невъзмутимото си мълчание, затова Картов продължи:

– За Върховния жрец Врод малко мога да кажа, той само спомена, че поддържа топли връзки с регента на Селения Лорд Сетий. Селенити не познавам, а каквото съм чувал за тях – не искам и да се запознавам. В Умбра – лицето на Мискини придоби замечтан вид, – чувах предимно пъшкането на Щитовете, докато се бореха на арената, защото бях заключен в подземията под нея... но едва ли те интересуват. Друго... друго май не се сещам...

– Нима? – повдигна вежди Джоррам.

Картов се намръщи в опит да си припомни нещо повече:

– Хмм, имаше... имаше едно странно място, в което попаднахме на път за Умбра... Някакъв храм сред пустинята, причудлива архитектура... не знам, вече дори не съм сигурен дали е бил истински, или съм го сънувал...

– Моля?! – Джоррам за секунда загуби контрол, което явно не убягна на Картов, очите на когото се разшириха учудено. "Проклятие", помисли си ядосано Първосвещеникът. Все едно, вече беше късно да се прави на невъзмутим. – Храм с пет статуи... и пет ъгъла?

– Да.. точно – потвърди жрецът, продължавайки да гледа подозрително към Джоррам.

– Прекрасно – изсъска Първосвещеникът, давайки за момент воля на гнева си. Само жрици липсваха около храма точно в този момент. Не, това все пак явно се беше случило сравнително отдавна. Трезвият разум бавно се възвърна. Той обърна гръб на Картов и закрачи из стаята. Все още с гръб, най–сетне проговори:

– Слушай внимателно. Тази вечер Таис ще бъде тук. Ще използваш уменията си, за да подслушваш срещата ни – "Така или иначе ще се погрижа да чуеш само каквото трябва", помисли кисело – Трябва да знам каква част от това, което тази жена ми каже, е истина. Ще говорим пак, преди да замина. – Продължаваше да обикаля и да нарежда:

– Дотогава няма да напускаш храма. Колкото до сестра ти... Мисля, че паметта не ме лъже – попитах те как жриците са разбрали за порталите, ако не е от теб! Защото момчето ми... – присъствието на Земя натежа в горещия дъх на Първосвещеника, озовал се зад рамото на Картов. Жрецът преглътна, изведнъж осъзнавайки възможностите на Джоррам – те не са знаели за тях. Заедно с Таис и теб изчезнаха копията от моя ръкопис на Цион и картата. Дори не се изисква особено остър ум, за да разбере човек останалото, не мислиш ли?

– Казвам истината – упорито заяви Картов.

– Напротив – невъзмутимо контрира Първосвещеникът. – И не само че не я казваш, но и излъга, заклевайки се в името на Халид. Сигурен съм, че си спомняш от послушническите ти дни как се наказва това? Да, спомняш си. Сега кажи, какво да те правя? – потупа престорено брадичка с пръст. – И между другото, щеше да ми споделяш някаква идея за Айвън Велиан?

– Да те лъжа? Аз?! – Картов почти се задави от възмущение. – Няма такова нещо! – Джоррам безмълвно потупа отново брадичката си с пръст.

– Ммм, макар че като се замисля – заувърта го Мискини, – ами бях под въздействие на Гласа, знаеш, тоест няма как да знаеш, ама то е едно такова особено... може пък да съм й казал нещо... ако ме е попитала, а после да съм забравил... О, Халид! – внезапно изпищя той. – Та тя... тя може да се е възползвала от мен!!!

Първосвещеникът не успя да сподави една усмивка и Картов доволен я забеляза.

– Добре де, съжалявам – Мискини наведе виновно глава, – ама тя все пак беше Първожрица, ех, ако знаех още като я отвлякох...

– Не се размечтавай – прекъсна го Джоррам, – какво искаше да ми казваш за Велиан?

– Хм, а да, Велиан – Картов се постара да звучи сериозно. – На ключова позиция е в Тиен'хара, управител е на най–големия град Ерисея. Най–вероятно онзи маниак Ти'сейн не знае за миналото му, иначе досега да го е изкормил. Бихме могли да го изнудваме, тоест ти да го изнудваш – сигурно знае доста неща за армията им, важни крепости и друга такава полезна информация.

– Тоест искаш да те пратя там за да го изнудваш?

– Ъъъ, не, дори напротив. Аз... то такова... като си тръгвах направих малко поразии...

– Ясно – гласеше коментарът на Джоррам.

Картов се замисли дали да не сподели с Първосвещеника, че Велиан също знае за Порталите, но реши засега да не си играе с търпението му, май не беше в най–доброто си настроение. Хрумна му да разведри атмосферата с някоя шегичка:

– А вие с Таис нещо така...

– Млък – прекъсна го Джоррам и се заразхожда замислено из стаята, сякаш забравил присъствието на Картов. По някое време Мискини се прокашля да привлече вниманието му:

– Ами аз... онзи храм с петте статуи... мисля, че ще мога да стигна до него отново... Не бих могъл да опиша как точно, то е повече чувство... Но ако мина през Портал мога да те заведа до него...

– Не. – отсече Джоррам с нетърпящ възражение тон. – За Велиан ще говорим пак после. Сега няма повече време. Трябва да се подготвя за срещата. Оставаш в стаята отсреща и слушаш. След това ще видим какво ще те правим.

Джоррам се обърна отново към прозореца. Картов изчака известно време да не би Първосвещеникът да каже още нещо, след това сви рамене и тръгна към вратата.

– И Картов – гласът прозвуча уморено – опитай се да караш по плана. Поне веднъж.

* * * * *

Глава на Atealein

Двамата се измъкнаха със смях от трапезарията към полунощ, оставяйки шумна глъчка и веселба зад себе си. Дори жриците изглеждаха сякаш се забавляват тази вечер, за разлика от друг път в присъствието на Арабела. Брет й направи знак да бъде тиха и я поведе за ръката из не толкова добре осветените части на крепостта, опитвайки се да не се захили всеки път когато се разминаваха с някой по коридорите. Чувстваше се пиян, опиянен и не беше сигурен дали бе от виното или от радост от присъствието й. На няколко пъти се опита да обори напълно основателните й протести, че я мотае из коридорите на крепостта за да я обърка към крайната му цел. Очевидно не успя да бъде много убедителен в отричането, заради което бе заплашен със страховити мъчения и в крайна сметка се предаде, извеждайки я на върха на централната кула.

Когато Брет отметна завесата и ярката светлина на звездата огря лицата им, Арабела неусетно затаи дъх пред гледката. Тази вечер звездата грееше толкова ниско, сякаш можеше да се протегне и да я докосне, ала въпреки това светлината й беше мека и сякаш приглушена, като перлена мъгла наоколо. Арабела неусетно застана под нея, а после се облегна на южните бойници и се усмихна на Брет, който просто седеше и я наблюдаваше.

– Невероятно красиво е.

– Радвам се, че ти хареса. Дано ти хареса и това – той се приближи и с доста загадъчна усмивка й подаде едно малко шишенце. Тя допря отвора му до китката си и след като я разтри с другата я вдигна за да я помирише. Силния, но някак ненатрапчив аромат носеше спомена за сладост, екзотични подправки и топли южни ветрове.

– Поисках да го направят специално за теб. За да ми напомня на теб.. – Арабела се усмихна, притваряйки очи за да го възприеме по–добре, а Брет пое другата й длан и я целуна. – Макар че сега като се замислям бих предпочел да го вдишвам от тялото ти когато си край мен, защото ако не те усещам наоколо сигурно ще полудея.

Арабела се вгледа в очите му, искрящи и бистри на звездната светлина и леко издърпа ръката си.

– Защо ми казваш това сега, генерале? Знаеш, че нямам нужда от такива ласкателсва и вече си ме спечелил.

– Ако беше някоя жена от запада щях да поискам ръката ти, Арабела, но тъй като не си не знам как да ти кажа по друг начин, че.. те обичам и искам да бъдеш жената, с която да изживея живота си.

Тя поклати глава и тежките махагонови къдрици се люшнаха осъдително.

– Как може да си сигурен в това? Та ти не знаеш нищо за мен! Не знаеш коя съм, каква съм..

– Знам, че не искам да бъда никога отново далеч от теб.

– И как ще стане това? След броени дни трябва да замина за Силосия, а ти ще останеш тук. Няма да се видим може би месеци..

– Не е нужно. Мога да говоря с Ти'сейн. Тиен'хара ще има нужда от представител в Демар, какъв по–добър избор?

– И ще напуснеш Тиен'хара?

– Скоро моят съвет ще стане излишен тук така или иначе..

– И мислиш, че Ти'сейн ще пусне първия си генерал току–така да замине?

– До един месец Астар може да заеме мястото ми като генерал, а крепостта ще си намери кастелан.. Ти'сейн ще ме разбере.

– Храниш големи илюзии за Принца си.

– А ти се опитваш да отклониш темата.

Тя поклати отново глава и тръгна към изхода, а той хвана ръката й и я дръпна обратно към себе си гледайки я право в очите.

– Няма да те пусна да се измъкнеш така, искам отговор. Ако е не – не, но искам да ми го кажеш сега, без недомлъвки. Искаш ли да дойда при теб в Силосия?

– Искам да дойдеш, да, разбира се, че искам да дойдеш..

– Тогава е решено. – той пусна ръката й.

– Просто не искам да съжаляваш.

– Не бих съжалявал никога.

– Как може да си толкова сигурен?

– Просто го знам.

Брет взе лявата й ръка и притисна дланта й върху сърцето си.

– Знам, че съм твой. Завинаги. Казвам го сега на звездите и нощта, но ще го кажа и на всички хора по света, ако поискаш. Обичам те. Нито пътя, който ни разделя, нито изтичащото време, нито дори неизбежната смърт могат да променят това.

Арабела си пое дъх със свистене и пръстите на дясната й ръка докоснаха устните му. Пъстрите й очи се взряха в неговите изпитателно, а после тя го целуна. Когато устните им се разделиха очите й бяха премрежени сякаш от напиращите сълзи, а ръката й бе хванала неговата и тя я положи на пазвата си както бе направил той.

– И аз те обичам и съм твоя. Цял живот съм те чакала и най–накрая ти дойде. Сега си принадлежим и нито разстоянието, нито времето, нито смъртта може да промени това. Завинаги.

Брет я целуна по челото и двамата се прегърнаха, а звездата над тях засия в отговор на техните клетви.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Нощ е и през прозореца наднича ясно небе, изпълнено със звезди и луна, а в камината пламъците разтапят плътта на тиенхарски дъб. Топло е, без да е горещо и пажовете прислужват с безизразни лица, безупречни движения и в ливреи от коприна. Това просто е домът на семейство Харт!

– Това е само осемдесет и третия пул, Тигион! – рече с укор едрият мъж, разочаровано цъкайки с език заради разпадащата се позиция на съперника си.

– Знам, Харт, пак печелиш! Но този път смятам да ти се противопоставя малко повече. Думите на младия, леко мършъв мъж предизвикаха ироничния смях на Терем:

– Може да си селенит, но от селенийски шах не разбираш – ръката му небрежно постави един черен пул на привидно безсмислена позиция, върху една от точките, където се пресичаха тънките, сребристи линий, изкусно вдълбани в квадратната равнина на плочата от тъмнозелен гранит. Деветнайсет блестящи, бели резки, които се пресичаха под идеални прави ъгли със същия брой свои близначки. Образуваха плетеница от пресичания – стотици миниатюрни кръстовища, които по ръбовете ставаха т–образни, а в ъглите всъщност се превръщаха в четири г–образни чупки. Правилата бяха прости, прикриващи невероятни дълбини.... такива, в които Тигион се давеше въпреки блестящия си, остър ум.

– Отгоре на всичкото играеш с черните пулове, Терем, срещу моите бели. Все едно си Земята, която воюва за надмощие.

– Е, слава богу, че не ти трябва да прекарваш по земната твърд линиите на небесна сила! За разлика от теб, онзи незнаен, но гениален наш предшественик, който се е захванал с лунните пътеки, наистина е успял да окове в бяла, ефирна решетка лицето на майката земя.

– Не му е пречел някой като с ум като твоя! Определено! – Тигион се облегна в обвитото в коприна кресло, отпивайки от безумно скъпото вино, налято в чаша, направена от сребърна плетеница, в която бяха втъкани пластини от шлифован планински кристал.... и въобще кабинетът на неговия работодател, кредитор, закрилник и по съвместителство селенитски учител представляваше място, където думи като лукс, разкош, богатство и изобилие придобиваха нов, специфичен смисъл....

– Какво се замисли?

– Дрег идва!

– Знам – отвърна кротко Терем Харт – дано носи добри вести от Бодар!

Новините не се оказаха приятни. Имало нов началник на езерното пристанище, някой си Онегавон, който ровел и душел като хрътка. Копелето не приемало подкупи, изровило някакви кирливи ризи....

– Бъди по–точен! – сопна се домакинът.

– Нали има споразумение между Варгсас и Даная да не си начисляват мита за стомана, червен восък, червен живак и още едно–две неща... но важи само между тях двете, между държавите... Значи съдружието, което ти ми повери, го направих посредник по сделките и уж като комисионна си взимах цялата печалба, която иде от тези стоки.... Продавахме ги в Бодар, през езерното пристанище и всичко беше наред, но този твърдоглавец ме обвинява, че съм заобикалял закона. Прави ми проблем за някакви четеридесет хиляди данайски лири и смешните двайсет хиляди лихва. Предствавяш ли си?

– А не е ли точно така? Нима наистина не си заобикалял закона – отвърна Тигион, загледан в трагичното положение на пуловете си.

– Ти какво? Не одобряваш? – сопна се Дрег и измамно миловидното му лице се изопна в гневна маска, но Тигион само махна с ръка:

– Одобрявам разбира се. Просто обаче са те хванали... – изкиска се...

– Какво знаем за този, новия началник– полюбопитства Терем, игнорирайки детинската забележка на първия си гост.

– До преди няколко дена беше обикновен проверител в езерната митница.... беден като мишка, отрасъл в някакъв приют.... някакви милосърдни!! Глупакът още живее там...

– Приют на милосърдните? – Терем надигна глава, впивайки тъмните си очи в своя гост – а какви дрехи носи този тип?

– В митницата имат нещо като униформа, сър Харт – отвърна леко отегчен Дрег, леко притеснен от настойчивостта в погледа на другия, който продължи да пита:

– А случайно не си ли си се навъртал покрай този приют? Да си виждал хора с бели дрехи и тънки, прави мечове – като класически силоски мечове изглеждат... всъщност не съм сигурен, не видях оголено острие.... виждал ли си?

– Защо питате толкова настойчиво, сър? Притеснявате ме? Да не съм пропуснал нещо важно? – прикри се зад стена от въпроси Дрег, отдалечайвайки собствените си мисли от спомена за онова момиче, което беше използвало немислима, невъзможна, невъобразима за не–селенит бързина в сблъсъка си с него. Старателно, много старателно отдалечавайки собствените си мисли от спомена, че в онази вечер това момиче, май Нила се казваше, го хвана точно докато отмъкваше съндъче със сребро и злато, собственост не на кой да е, а на човека, сядящ пред него с начумерени вежди и тежък, минаващ през него поглед....

– Нищо, Дрег – отвърна изумено Терем, давайки си сметка колко е малка Даная. Онзи Онегавон можеше да се окаже мъжът, станал баща на седемгодишната тилн'наар Моника... Така и не беше попитал Рея за фамилията на детето....

– Леарт ми каза, че сте искали да ме видите! За това ли е било? – попита Дрег, давещ се в своя си океан от несигурност и страх, че Терем може да разбере или да се досети за малката му кражба.

– Не, разбира се, Чакаме Лаерт и ще ходим четиримата на гости при един много специален себеподобен.

– И какво му е специалното?

– Помага на черните пулове да се настанят в една от териториите, където плетеницата от лунни линии се е запазила върху лицето на Земята.

– Нима е възможно?

– Очевидно да.

Появиха се като вихрушки от сребро и светлина в покрайнините на градчето Калима, отдалечено на около двайсетина километра в права посока от морския бряг. Беше пресечна точка на две лунни пътеки – едната протегната от югозапад на север, а другата от изток на запад, минаваща през няколко други селища, за да стигне до Калима и от нея да продължи на запад към вълните на Океана.... Но някъде между покрайнините на селището и ръба на континента нещо затъмняваше лунната пътека, подтискаше я и макар тя да продължаваше да съществува, сякаш... сякаш спеше дълбок сън.

– Там някъде е селцето Бенепо, това, в което живее онзи селенит, който помага на халидяните – обади се Лаерт – сочейки с кимване на запад.

– Именно, да проверим северно и южно от Бенепо – намръщи се Терем, давайки си сметка, че аномалията, за която му беше докладвал по–слабия селенит наистина съществува. Пренесе се по лунната светлина до селището Атлиман и погледна на север, усещайки същото... в рибарското Когире, отправения му на юг поглед просто потвърди нещастието... Следващите го спътници смаяно мълчаха, опитвайки се да осмислят откритото от тях. Вярно, че лунните пътеки бяха ръкотворно, човешко дело... по–скоро селенитско – но в тях бяха преплетени световните стихии и и след толкова векове все още се бяха запазили където трябва. Не се очакваше просто така да заглъхват като изветряло заклинание...

– Там в Бенепо има халидов храм – наруши мълчанието Лаерт, но Терем само вдигна рамене, подритвайки камъче надолу по стръмния, негостоприемен бряг:

– Погледнах на картата, преди да тръгнем! Селището не е близо до пресечна точка, понеже се намира върху издатина на брега, влизаща навътре в морето. Има поне километър, два между него и намиращия се източно от него възел от лунни пътеки.

– Така е – отвърна довелият ги до тук – има поне километър, два, но очевидно дори от това разстояние новият храм подтиска възела от лунни пътеки... това ме плаши.

– Ами не е чак толкова страшно – вдигна рамене Дрег – в Даная, където работя за нашия скъп Терем, е пълно с храмове, но те не ми пречат чак толкова да си използвам уменията.

– Ти, Дрег, си самоуверен глупак – посече го с презрението си Тигион – тук става дума за нещо друго. За Селенийски Шах... трябва да проверим и на други места дали халидовите храмове действат по този начин!

– Действат – отвърна покрусено Леарт – обикалям от месец по другите места, където мрежата се е съхранила и мога да ви кажа, че е като болест... но примерно в близост до Хемион и Осеакс строежите на халидяните направо се разпадаха... сякаш пръстите на зидарите се бяха превърнали в пирожки с меко сирене... – той се засмя с глас, в който имаше такава нотка злорадост, че зарази и останалите с мрачното си веселие. Докато бушуваха пламъците на тъмния им смях, Тигион попита Терем:

– Ще спазваме ли правилата на селенийския шах или ще си позволим малко насилие? Така... леко мъртви свещенници, срутенни храмове? Такива неща?

– Хм – усмихна се Терем – ако това го питаше Дрег, щях да реша, че пак иска да убива и да вкусва от свръхестествената бързина на битката. От устата на Лаерт би звучало като делово предложение... но ти, Тигион, ти да предлагаш такива неща е малко странно.

– Аз съм единствения, който учиш на тази игра, сър Харт!

– Има нещо такова.... но ето, че вече не е игра! Люпобитно ми е как ли точно го правят това с подтискането?

– Може би не е подтискане? Може би приемат Луна и я вплитат по накакъв начин? – предположи Тигион.

– Каквото и да е, не ми харесва – отвърна Терем – но за тази вечер приключваме с реенето. Искам да се срещна с халидяните по–пладне, подкрепен от цялата власт, която може да се намери в този затънтен край. Предложения?

– Давох известна сума пари в заем на барона, в чийто земи се намира Бенепо – обади се Лаерт – някой си Лу'ус Баргин. Една изключително лисицоподобна личност. Много е услужлив, когато му е изгодно. Веднага се научи да не пита от къде, кога и как се появявам, и какво правя из земите му.

– Да вървим тогава да видим колко е хитър, този барон Баргин.

Жегата мачкаше двайсетината конника в тежките им доспехи, а едрите коне сигурно направо умираха под бронираните си наметала, нагръдници и прочие защитни приспособления. Дори слабичкия наемен маг на Брагин се потеше неприятно под тънките пластове на изисканатаа си роба от черна коприна. Естествено Терем и спътниците му дори не усещаха горещината, както и домакинът им, който наистина приличаше на изправен на задните си крака хищник.... само че душата му не беше на лисица, а на нещо невероятно коварно и жестоко – сякаш в сърцето му бушуваше в беззвучна буря една непоправима смесица от жестокост и бруталност... всъщност повечето селенийски благродници бяха точно такива!

– Значи казвате, че този храм ще ми пречи? – попита с тихия си, смъртоносен гласец барон Баргин и Терем си спомни всички предупреждения, които му беше наговорил снощи, докато Луната подкрепяше с река от убедителност всяка негова дума:

– Именно! Сам погледнете – масивната ръка на Терем посочи неколцината хора, плъзнали в довършителни, пипкави работи по снагата на сградата – нехаейки за томителната жега на обеда.

– Мерзавци! – просъска тихо баронът – ако е за нещо друго не бих могъл да ги накарам да си мръднат и пръста... мързеливи, миризливи, лъжливи селски свине! – тънката му, мършава ръка даде знак и двете отделения тежка конница се изсипаха по хълмчето, нахлувайки като метална река по тясната уличка на селото. Мярнаха се уплашени детски лица, някаква млада жена изписка уплашено и в следващия миг конниците се извисиха над главите на неколцината присъстващи пред входа на сградата.

– Защо не сте ме питали за разрешение, преди да я построите? – просъска Лу'ус Баргин и селяните примряха от ужас. Само двамата халидяни го гледаха без страх, но и без да се осмелят да се намесят. Ако се включеха в предстоящия скандал можеха да се окажат замесят и в твърде вероятната касапница.... а за каузата им не би могло да стане по–лошо от това да ги въвлекат в битка, да поразят някой от войните на барона с помощта на уменията си в Баланса.

Лу'ус също не смеше да ги провокира – ако отвърнеха на негово предизвикателсво, щеше да е принуден да им вдигне ръка, а тогава евентулната липса на съпротива би ги превърнала в светци и мъченици.

... Но селяните щяха да си го отнесат, това беше сигурно:

– Не съм давал разрешение за строеж – отсече баронът и махна с ръка на войниците си, които започнаха да вадят факли иззад седлата... Лу'ус определено не си поплюваше...

– ...Не е нужно вашето разрешение, барон Баргин – обади се един от строителите, качен почти до самия връх на сградата – не е нужно!

– Ти какъв си? – обади се барона, присвивайки очи срещу тъмния на фона на оцъкленото небе силует?

– Ковач, ваше благородие – отвърна другият със спокойствие и глас, които обещаваха смърт – има кралска грамота от 1267 година, според която...

– В тези земи аз съм кралят – пресече го Баргин –и единствените грамоти, които важат, са моите. Постройката е незаконна и ще се събори... с кирки или огън!

– Не мисля така! – ковачът пъргаво притича по стръмния покрив, стигна до ръба и после просто скочи на земята, претъркулвайки се с войнска лекота при приземяването. Носеше чук вместо меч и кожена престилка вместо броня.... но нещо в движенията му накара взводния на конния отряд глухо да изръмжи и да сведе пиката си срещу него, последван и от останалите тежко бронирани войници.... някъде се чу тревожен писък и топуркане на предвидливо бягащи нозе... Баргин се наведе над гривата на коня си:

– Предизвикваш ли ме?

– Да, бароне! – гласът на мъжа беше леден, по–леден и пълен с обещание за смърт от този на барона... имаше обаче и гняв в него, безрасъдния гняв на човек, който е решил да умре... Терем се намеси:

– Нито косъм да не падне от главата на този мъж, Бароне – не осъзна, че е извикал, защото в този момент изумлението му минаваше всякакви граници. Мъжът, който така безрадъдно си търсеше смъртта беше Силиан! Тези гневно святкащи очи, острият, безумен език, неконтролируемата гордост, преплетена в смъртен възел с чувството за справедливост – как би могъл да ги сбърка?

Интересно дали предрешеният като ковач стар познат беше разпознал него? След толкова години? Дали още му се сърдеше, че тогава не взе страна? Но той също не беше направил избор...

Гласът на барона го върна към реалността:

– Кой си ти бе, че ди ми казваш какво да правя в земите си! – благородника дори извърна към него побелялото си от гняв лице – как смееш да ми казваш кого да пощадя и кое петно да почистя? Махай се – очите му се превърнаха в свредели, опитващи се да пробият дупки в лицето на Терем. Последният само вдигна рамене:

– Той иска точно това от теб! Убий го пред вратите на храма, пред очите на селяните, които гледат... Давай, играй му по свирката, Бароне. Остави се на един ковач да те подлъже... Не аз, а той се мъчи да управлява дейсвтвията ти...

Укорът неочаквано подейства и Лу'ус Баргин рязко се върна от гнева си към състоянието си на постоянна лукавост:

– И какво предлагаш?

– Не онези двамата, дето си стоят кротко отстрани, а именно този човек води останалите... Ще поговоря с него!

– Ще поговориш?

– Аз умея да бъда убедителен, бароне!

– Очевидно е, господин Терем Харт!... Но на селото глоба ще наложа за този строеж. Поне сто данайски лири... даже малко им са!

– Ще ви дам триста, Баргин, ако си тръгнете веднага – обади се тихо Терем.

– Нима? Не разбирам играта ви, търговецо Харт?

– Промених решението си! Няма да е достатъчно да срутим една сграда. Храмът ще продължи да същесвува в сърцата и умовете на тези хора... Трябва да го срутим, да го изгорим, да го премахнем именно от там. Разбирате ли ме, бароне? Иначе един ден ще се озовете със селяни, които вярват в баланса и смятат, че има един бог и трябва да има един властелин... кралят.

– Не звучи добре, господин Харт – съгласи се баронът и наклони глава на една страна, потъвайки за миг в собствените си сметки. После кимна в знак на потвърждение:

– Кажете на селяните, че искам глобата от тях... ако разбера, че вие сте я платили, ще ги изколя като пилета... и да, ако срутят сами сградата няма да ги наказвам. Ще им простя.

... И кажете на този ковач, че следващия път, когато ми се изрепчи, ще го кастрирам, ако ще и да е пред олтара вътре в тази сграда.

– Ще му предам съвсем точно думите ви, Бароне.

– Вие сте голям хитрец, Терем. Използвахте моите конници и самия мен, за да стреснете селяните и тези халидяни. Сега каквото и да стане, никой в това село няма да посмее да закачи вас и свитата ви. Страхът на селяните от мен ви прави неприкосновенни.

– Така е, Лу'ус Баргин, но това е малка услуга в замяна на това, което аз правя за вас. Ако склоня този ковач, цялата работа ще замре от самосебе си.

– Ха! – засмя се баронът, докато обръщаше коня си кръгом – за такива като този имам само един лек... но нека видим вашите методи.... Изведнъж извика към селяните:

– Утре сутринта ще дойда, за да взема този господин от тук. Ако сте го наранили или дори само оскърбили, ще изпепеля селото – после се обърна към госта си и му намигна – До скоро, Терем Харт.

– До утре, бароне.

* * *

– Защо ме спаси? Не е защото ти пука дали ще се превърна в светец и мъченик, нали?– попита безстрастно Силиан, докато развързваше ковашката си престилка.

– Не те засяга защо го сторих – отвърна спокойно Терем, присвивайки гневно очи заради насмешливото пламъче, което забеляза да просветва в зениците на събеседника му. Но на ум си помисли: “ Ако не бях виждал обичта в очите й, докато те гледа.... ако не знаех каква болка ще й причини вестта за смъртта ти... щях да си доставя неизразимото удоволствие да видя как конниците на Баргин те превръщат в кайма посред бял ден.”

Силиан го изтръгна от мислите му:

– И все пак, какво искаш? Виждам, че дори трите ти палета стоят настрани... за какво си дошъл?

– За да те изслушам, Силиан! Гневът преди малко едва не те погуби. А пък ти си човека, който в момента събужда в мен неимоверно любопитсво...

– Никога няма да разбереш защо го правя. Ти не вярваш в нищо, Терем!

– Вярвам в логиката. Убеди ме, че знаеш какво правиш и мога дори да се съглася с теб... дори да ти помогна.

– Ти?

– Аз, Терем. Човекът, който е символ на егоизма, алчността и обича да слуша единствено звука на собствения си глас. За разнообразие този път ще слушам. Говори Силиан! Какво толкова откри в тази вяра?

По своето великолепие церемонията надминаваше и най– разточителните представи. В халидовия храм в Ондрар се бяха събрали всички благородници в херцогството, които имаха някаква тежест, заедно с тези, които бяха достатъчно високопоставени, за да се присламчат към първите, както и онези, които бяха достатъчно богати или пробивни, за да се си извоюват място под виския свод на величествената сграда – достататъчно близо до самата церемония, за да се надигат на пръсти, опитвайки се да видят нещо над главите на тези от по–предните редици.

Сред цялото това великолепие херцог Наг`дис Ондрар успяваше да изпъкне без видими усилия, напук на мършавата си , старческа фигура, немощна походка и жестове. Под желязната му ръка пищния ритуал вървеше като механизъм, излязъл изпод ръцете на озикски майстор часовникар. Волята му дирижираше целия величествен спектакъл до мига, в който младия лорд коленичи пред него и той надигна с усилие дрезгавия си от възрастта глас:

– Обявявам този мъж, лорд Айвън Горг Велиан, син на покойната ми първа братовчедка графиня Наталия Ондрар–Велиан, за канартикин на херцогсткия ми трон. След моята смърт той ще стане пълноправен владетел на херцогство Ондрар и попечител на малолетната Катерина Ондрар. Такава е волята ми и нека, който има нещо против, ми се противопостави сега или замълчи за винаги!

Във величествените простори под необятно високия таван на храма никой не пророни дума и стареца протегна херцогския си жезъл, поставяйки го водоравно на нивото на очите на коленичилия Велиан. Символиката беше ясна – короната запазваше за себе си, но от мига, в който коленичилият вземеше жезъла в ръцете си, получаваше правото и задължението да се грижи за херцогството наравно с настоящият му владетел. И в този миг се чу глас:

– Аз съм против приемането на титлата канартикин от лорд Велиан – казаното на висок, ясен глас смути всички, защото бе произнесено именно от коленичилия. За миг по лицето на изправения над него старец пробягнаха крайни емоции.... за миг изглеждаше така, сякаш ще стовари тежкия жезъл върху главата на младия си роднина. Но се овладя:

– Говори, Велиан!

– Не мога да приема, защото съм обвързан с клетва за вярност към суверена на Тиен`хара – той вдигна очи и се осмели да срещне погледа на Наг`дис, който изведнъж гневно извика:

– А как си я дал, като преди това беше гражданин на Озикс?

– Клетвата се дава на владетел, не на празен трон – отвърна спокойно Велиан – когато магистратите извършиха преврат и свалиха Озмънд от власт, ми дадоха право на избор.

Възцари се мълчание, изпълнено с бученето на стотици хора, опитващи се тихичко да шепнат в ухото на съседа си. Херцогът се наведе към Велиан и тихичко прошепна:

– Защо ми причиняваш това, Айвън. Дадох ти всичко, което имам, а ти се отмяташ? Защо ми го причиняваш, Велиан, защо?

– Живе е ми се, Наг`дис, живее ми се – отвърна му тихичко, с тъжна усмивка Велиан и понечи да се изправи, но съсухрените пръсти на стареца легнаха на рамото му и го задържаха с неочакваната сила на отчаянияния човек:

– Върховен жрец, Харсон, бихте ли дали съвет за тази необичайна ситуация? – обърна се той към халидовия свещенник, прехвърляйки проблема си на друг с лекотата, с която го беше правил цял живот.

– Според мен най–добре е младия лорд да се срещне с господаря си и ако той го освободи, да повторим церемонията.

– Вие не мислите, като говорите, Харсон – отвърна рязко херцога – аз мога да живея още години, мога да умра и при следващата кихавица. Искам да го направя канартикин сега. Няма да повтарям грешката на баба си, която умря без да определи наследник.

– Има един начин, херцоже, но... бил е използван само един път досега. За един от данайските крале, който не бил сигурен дали по–големият му брат не е жив, оцелял след тежко карабокрушение, в което загинал баща им. Приел е короната под условие.

– Щом е е било използвано за крале, значи става става и за херцози – махна с ръка Наг`дис и се обърна към Велиан

– Както е тръгнало, туко виж си станал и херцог под условие... измами ме ти, хлапе... но играта между нас още не свършила!!... хайде, да довършваме скапания ритуал, че краката не ме държат....
Ден по късно, след като пресече черния портал и се озовава в Тиен`хара за среща с владетеля си, Велиан се оказа арестуван. Не му отговориха защо, само му казаха, че му предстои разпит пред принц Ти`сейн.

– Ами аз при него отивах, преди да ми завържете ръцете зад гърба!

– Такива са нарежданията – усмихна се студено едната от налбюдателката, преди да добави с ироничен тон – ... лорде...

* * * * *