Пурпурна есен – I част

Дояждаше разсеяно хапките си с грозде и кашкавал, докато четеше поредния доклад от Управника на малко градче близо до границата с Даная. Вестите бяха добри. Нищо конкретно всъщност, но като цяло населението вече бе свикнало с новия си владетел, а дори се чували одобрителни думи по негов адрес.

Не бе очаквал, че Управниците на градовете ще приемат толкова леко смяната на властта, но до сега всички се справяха отлично със задълженията си и видно, макар и сдържано, показваха, че са доволни да бъдат част от Тиен’хара. “Какво друго да си пожелае един бунтовник”, развеселено си помисли Ти’сейн. За миг си спомни за обезпокоителните събития на североизток и евентуалния бунт, който подготвяха онези глупаци. Принцът само се надяваше накря той да не излезе глупакът, чакал твърде дълго, за да ги съкруши. Но сега имаше по–важни дела...

Размърда рамене, опитвайки да отпусне схванатия си гръб. Спането на каменните плочи под звездата и целодневната работа на писалището не му се отразяваха добре. Намираше по някой час да потренира със свободните в момента наемници – както за да поддържа форма, така и да им напомни, че ги държи под око. Въпреки че бе сутрин, имаше чувството, че цяла вечност не е ставал от писалището. Съдейки по малкото книжа, останали отгоре, наиситна можеше да се равнява на цяла вечност.

Точно когато се чудеше с кое по–напред да продължи, вратата на кабинета му се отвори и Брет се появи ведър, пристъпващ с бодра крачка. Увереност имаше в походката му, но сякаш съмнение се таеше в погледа му. Въпреки че вече бе началото на октомври и есента осезаемо бе пристигнала, Воинът все още ходеше с разкопчана до гърдите риза. Е, да, бе по–плътна от ленените тъкани за лятото, но все пак...

– Брет, радвам се да те видя! – поздрави го Принцът. Наистина не бяха се виждали само двамата дълго време, имайки предвид, че задълженията им ги срещаха поне по няколко пъти на ден. – Искаш ли да се поразходим. – попита той. Трябваше да му каже. Бе чакал твърде дълго, а ето че денят бе настъпил. Довечера заминаваше. Най–сетне щеше да изпълни дълга си, наследяван заедно със Светлината по кръвните връзки. “Или ще загина, опитвайки да го изпълня.”

Предложението на Ти’сейн изненада другия мъж, който също бе решил, че ще е най–подходящо да излязат извън кабинета на Принца. В крайна сметка щяха да обсъждат донякъде лични неща и Брет нямаше желание да е в тази обстановка.

Стражите на портата им отдадоха чест, малко изненадни да видят владетеля на Тиен’хара и генерала на крепостта, излязли без конете си. Тръгнаха покрай крепостната стена, разговаряйки за миналото. Брет подритна поредната туфа покафеняла трева, която скоро есенните дъждове щяха да слеят със земята. Принцът вече бе напълно убеден, че нещо тревожи приятелят му, но реши да изчака.

Минаха покрай един участък от стената, където камъкът изглеждаше идеално гладък, потъмнял сякаш отвътре. Това бе един от участъците, поразени от заклинанията на халидовите свещеници и после наместен обратно в крепостната стена. Докато двамата го оглеждаха с интерес, Воинът заговори:

– Дори камъните се променят с времето. Едни омекват, други изглаждат грапавините си. Но те имат цялото време на света. А с колко разполага едно човешко сърце?...

Ти’сейн усети накъде потръгва разговорът, но знаеше, че е по–добре да остави приятелят си да продължи.

– Камъните, горяли в магическия огън, стават по–здрави от преди, сърцето, горяло в огъня на любовта, е по–кораво в битка. – отрони той, потупвайки крепостната стена, край която се бяха спрели. – Ти’сейн, – обърна се той към Принца, – онази вечер с Арабела изрекохме клетви, които...

– Ви обвързват за цял живот. – проблесна сребристо сияние на радост. – Знам. Видях ви под Звездата. – не сметна за нужно да допълни, че дори не бе подозирал какво точно се случва на върха на Централната кула през въпросната нощ. – Честито, приятелю! – поздрави го той и го прегърна кратко. Ти’сейн се изненада от собствения си глас. Отдавна не бе звучал толкова искрено зарадван и облекчен. Въпреи татуировката, която според личните му тълкувания значеше много, несигурността измъчваше Брет още от първото заминаване на Арабела от крепостта.

Воинът все още стоеше неподвижен, изненадан неочакваната и спонтанна реакция на Принца. Но преди да се е съвзел, отсреща дойдоха още по–разтърсващи думи:

– Отдавна си мисля, че трябва да подготвим постоянен заместник на Каверън в Силосия, след като се върне с вести от Дъщерята. – усмивката на Ти’сейн грееше насреща му заедно със среброто в очите му.

– И просто така ще позволиш да си ида? – почти обидено попита Брет, а в същото време странно тъжно–благодарно чувство се опитваше да изкара сълзи в иначе суровите му очи.

– Нямам намерение да си навличам гнева на жена ти, Брет. И двамата знае колко е опасна. – засмя се Принца. – Не съм аз този, който съди за добре изпълнен дълг. Но щастието е отплата, на която не ще попреча.

– Знаеш, че дори в Силосия добруването на Тиен’хара ще остане мой...

– Знам. – каза тихо Ти’сейн с помръкнал глас. След кратка пауза продължи: – Брет, тази вечер най–сетне ще имам възможност да изпълня своя дълг, дълга на предците си. Затова за последен път ти поверявам крепостта и те моля да останеш, докато не се върна.

Воинът отвърна веднага:

– Разбира се. Което ме навежда на мисълта... Кой ще бъде новият генерал в крепостта, след като... замина? – странно, но тъга имаше в гласа му.

– Воин ще бъде, несъмнено. Докато Таис е жива, едва ли ще мога да се доверя дотолкова на Каверън, тъй че... изборът май пада върху Яврес.

– Яврес! – престори се на ядосан Брет. – Но тя просто е една вихрушка от мечове, която и понятие си няма как се ръководи. Признавам, че увлича останалите в битката, което я прави не лош генерал, но...

– Добре, добре. – смееше се Ти’сейн. Тогава остава четвъртият лъч на звездата, тоест четвъртият Воин.

Последва възклицание на неверие:

– Астар?

– Няма как. – поклати глава Ти’сейн. – Ще трябва да се примири с положението и да престане с авантюристичните си скитания. И дано най–сетне се научи да се подчинява на заповеди, освен да издава такива по собствена воля.

След като смехът им затихна, Принцът каза:

– Трябва да свърша още няколко неща преди вечерта. Извини ме, но ще се връщам в крепостта.

Всъщност само се отби в крепостта, за да взема тънка кожена папка от Б’саен. Рядко се въползваше от немагичните познания на Мага, но всеки път, когато му се наложеше, се оказваха изключително полезни и сякаш неизчерпаеми. Б’саен познаваше аристократичните родове на Даная и Селения, наред с тиен’харските, в изключителни подробности. Роднински връзки, кръвни линии, поддръжници, вражди...

В Ерисея се срещна със Солг, колкото да му каже, че ще отскочи до Обанише. Вече имаше задача за Зелените мечове. Със съжаление научи, че издирването на Тамара и Синуин няма особен напредък, но су Саро вече изглеждаше по–спокоен, насочил всички сили в една едничка цел – откриването на съпругата си, без да хаби излишна енергия в гняв или показно страдане.

Отиде в дюкяна на Уханните, който се бе сдобил с невероятно ефектна табела.

– С какво можем да услужим на Принца? – попита го една от главните жени в магазина.

– Огледало. – простичко й отвърна той.

– О, възраждаме старите традиции, значи. – каза доволно тя и го въведе в малка стаичка, в която единствената мебел бе огледало в цял ръст с изящна дървена рамка, цялата покрита с резба.

Магазините на Уханните бяха служили за отправна и крайна точка на прехвърлянията на кралете на Тиен’хара, когато поради една или друга причина искаха заминаването или появата им да останат незабелязани.

Огледалото в наскоро почистения и подреден кабинет бе доста по–обикновено, но Ти’сейн не загуби време с разглеждането му. Веднага излезе в тесния коридор, който му напомни, че крепостта в Обанише бе издълбана в самата скала и строителите й не са били излишно щедри.

Скоро срещна някакъв мъж със зелено шалче на врата, чиито очи се разшириха, щом срещнаха сребристия му поглед.

– Принце! Добре дошли в Обанише.

– Изгревът е прекрасен това утро! – поздрави го официално Ти’сейн. – Нека водачите на отряди ми се представят в онзи кабинет. А през това време събери всички Зелени мечове, които са в Обанише в тронната зала.

Мъжът затича обратно по тъмния коридор, а Принцът се върна обратно в кабинета. Не се наложи да чака дълго – скоро се появиха дузината капитани и те със зелените си шалове, с втъкани златни нишки, бележещи ранга им. Знаеше, че ще им се стори необичайно, но просто накара всеки да представи себе си, за да може да ги опознае.

– Ще получите различни задачи и трябва да знам, на кого какво да възложа. – обясни им той преди да ги изслуша.

Усети Светлината в кръвта на Гомас и се изненада, че Зеленият меч все още не бе откликнал на зова на кръвта. Но затова пък Ти’сейн го намери. Следеше внимателно думите им, гледаше какво казват очите им. Когато и последният приключи, той нареди:

– А сега ме водете при останалите.

Тронната зала на Обанише никога не е била замисляна като седалище на васал. Но строителите на крепостта бяха решили, че тронната зала не трябва да липсва на Херцога, дори когато е далеч от столицата си. Това едва ли се е харесвало на Магистратите, но от друга страна последният Херцог, стъпвал лично в Обанише, е бил бащата на Озикс.

Появата му в дългата зала с неравния таван от естествена скала, бе повече от впечатляваща – съпроводен от дузината капитани, застанали около него като почетна стража. Искаше да въздейства на събралите се мъже още от първия миг, в който го видеха.

Въпреки дебелия слой прах, събрал се върху отдавна неизползвания каменен трон, Ти’сейн се настани на него сякаш бе тапициран с най–фина коприна. Светлината, процеждаща се през малките отвори в скалата, съвсем се загубваше из паяжините, покрили стените. Не бяха имали време да изчистят залата след пристигането му, но това нямаше никакво значение. Твърд трябваше да се представи на Зелените мечове, ако искаше наистина да се превърнат в поредната елитна част от армията на Тиен’хара.

– Знам, че сте много заети. – заговори той в тишината, изпълнена с очакване. – Затова няма да отнемам много от времето ви. В Тиен’хара верността винаги е била награждавана щедро, а предателството – наказвано сурово. Понякога смъртта не е достатъчно наказание. Смъртта на обичаните хора е жестоко наказание, най–вече за незаслужилите го невинни съпруги или съпрузи. – Вече долавяше доста недоволни погледи.

– Не е нужно да доказвате своята вярност. И аз не смятам, че ще има нужда да определям наказания. Но единственият начин Зелените мечове да се ползват с безпрекословното доверие на своя владетел е да останат елитната и непоклатима част от тиен’харската войска. Затворено бойно общество, поемащо най–трудните и отговорни задачи, свързани със сигурността и мира в страната.

Сурови бяха тези хора. Но това не им пречеше да се радват на чутото, макар и все още изпитваха съмнение. Чудеха се какво ще последва.

– Затова не аз ще съм човекът, който да осъжда предателите. Това очаквам да сторите всички вие – за да опазите честта на Зелените мечове чиста, ще трябва да се контролирате един друг. Защото издънката на един ще означава издънка на всички ви. А веднъж прогонени от Тиен’хара, не ще стъпите отново живи по земята й.

Изчака, докато всички в тронната зала осмислят казаното от него, след което попита:

– Ако има някой несъгласен, то сега е моментът да напусне тази зала, крепостта и града и да поеме свободно по своя път. – Това беше важният момент, знаеше Принцът, но никой не помръдна от мястото си.

– Добре. – продължи той. – Радвам се да видя увереността и желанието ви отново да служите на ценностите си. За съжаление динамичните събития от последните месеци не позволяват време, в което да се подготвите за първите си задачи. Затова ви ги съобщавам още сега:

– Една трета от вас заминават в Озгария под предводителството на капитан Гомас. Херцог Озикс има нужда от помощ, за да възвърне престола си, а каква по–добра помощ от Зелените мечове. Ще бъдете на свой терен, сред свои хора... Основната ви цел е да организирате войниците и офицерите, все още верни на Херцога и да ги подготвите за бъдещите събития. Озмънд Озикс скоро ще предяви претенции към отнетото. Кървави претенции, които ще подкрепите.

Не можеха да скрият изненадата си. Тъкмо бяха приели да служат на нов владетел, а ето, че се оказваха в помощ на предишния. Ти’сейн се надяваше напълно да ги спечели с това. А и назначавайки Гомас за техен водач силно намаляваше вероятността един да останат в Озгария в служба на Херцога.

– Други четири отряда получават една специална и доста неприятна задача. – каза Принцът и извади няколко сгънати листа от дълбките ръкави на сиво–синия си халат. – Както скоро ще бъде обявено, постът на Първия министър се закрива поради неефективността му. Човекът, заемал поста до сега, ще бъде освободен от клетвата си и ще има възможността да поеме семейните си благороднически дългове в друга държава. Шпионската мрежа, която ще остане след него в Тиен’хара, е твърде неприемлива, затова трябва да бъде премахната. Това е списък на, надявам се, всички възли от нея. – подаде листата, изписани със ситния почерк на Велиан, на Ирген, който само леко кимна и започна веднага да ги изучава.

– Нещата трябва да изглеждат така, сякаш поддръжниците на ондрарския лорд Ремар си разчистват сметките с досегашния Първи министър. А вие, разбира се, тръгвате по следите им и правите всичко възможно да спрете личната им война. – връчи на Зеления меч и кожената папка от Б’саен.

Щеше да ликвидира влиянието на Велиан в Тиен’хара и същевременно да го “спаси” от враговете му, прикривайки истинския извършител. Бе избрал Ирген, защото някога той бе действал в Селения, опитвайки да разбере кой дърпа концеите на агентите в Озикс, а по–късно бе успял да отстрани голяма част от тях. Имаше опит в тези неща, а и той също щеше да бъде на своя територия.

– Разпръсването на отрядите и вътрешното разпределение на задачи и отговорности ще получите от новите си старши капитани Гомас и Ирген. За всяка задача индивидуално ще бъде назначаван старши капитан, спред естеството и целите й.

– Останалите четири отряда, – каза Принцът и се обърна към най–стария капитан, – продължават възстановяванетона Обанише и се заемат с търсенето и обучаването на нови попълнения в редиците ви. На този етап Зелените мечове остават държавна тайна. Старши капитан Наер просто трябва да подсили гарнизона в Обанише, тъй като в Неа се наблюдава раздвижване, а и крепостта предлага стратегическо място за прихващане на евентуални умбрийски групи, прекосяващи територията на Тиен’хара. – Това щеше да е повече от убедителен довод за пред света.

Зелените мечове се разотидоха, останаха само капитаните, за да уточнят подробностите около предстоящите задачи. Ти’сейн даде ясно да се разбере, че не разполага с много време, но и за другите не бе обичайно да се размотават. Когато приключиха, капитан Ирген попита:

– Принце, само още минутка. Слуховете за вашите Наблюдателки...

– Наблюдатели. – поправи го Ти’сейн. – Наблюдатели. Ако искаш да те уважават.

– Да, Наблодатели. Дали не биха могли...

Ирген предложи същото, което бе споделил и със Солг. Принцът помисли малко, след което даде одобрението си:

– Старши капитан Наер, изглежда получавате допълнителна задача. Вижте какво ще излезе с Наблюдателите, които в момента са в Обанише. Ако резултатите са задоволителни, ще бъде изготвен график за постепенно обучение на всички Наблюдатели.

Вече бе късен следобед, когато Ти’сейн отнове се върна в крепостта.

– Защо ме спаси? Не е защото ти пука дали ще се превърна в светец и мъченик, нали?– попита безстрастно Силиан, докато развързваше ковашката си престилка.

– Не те засяга защо го сторих – отвърна спокойно Терем, присвивайки гневно очи заради насмешливото пламъче, което забеляза да просветва в зениците на събеседника му. Но на ум си помисли: “ Ако не бях виждал обичта в очите й, докато те гледа.... ако не знаех каква болка ще й причини вестта за смъртта ти... щях да си доставя неизразимото удоволствие да видя как конниците на Баргин те превръщат в кайма посред бял ден.”

Силиан го изтръгна от мислите му:

– И все пак, какво искаш? Виждам, че дори трите ти палета стоят настрани... за какво си дошъл?

– За да те изслушам, Силиан! Гневът преди малко едва не те погуби. А пък ти си човека, който в момента събужда в мен неимоверно любопитсво...

– Никога няма да разбереш защо го правя. Ти не вярваш в нищо, Терем!

– Вярвам в логиката. Убеди ме, че знаеш какво правиш и мога дори да се съглася с теб... дори да ти помогна.

– Ти?

– Аз, Терем. Човекът, който е символ на егоизма, алчността и обича да слуша единствено звука на собствения си глас. За разнообразие този път ще слушам. Говори Силиан! Какво толкова откри в тази вяра?

Търговецът настръхна, но Силиан махна с ръка:

– Но си бил път дотук, пък и преди малко ме спаси... ела, поседни, ако не е е страх да си изцапаш новите дрехи – присмехулното пламъче в очите на ковача засия отново, – и ще поговорим.

Терем седна на пейката до него и отпи от мяха с водата, който ковачът му предложи.

– Говори ли вече с Мела? – попита го Силиан, а Харт мълком поклати глава. – Ясно... А още ли се увърташ около нея?

Терем пламна, усети че другият го предизвиква и не му остана длъжен:

– Е, тя поне е жива... за разлика от Мориан...

Ковачът го сграбчи за реверите, лицето му беше побеляло от гняв:

– Не смей да споменаваш името й пред мен! – изсъска му той, но след миг се успокои, приглади дрехата на търговеца и глухо се засмя:

– Върна ми го, признавам. Къш, палета такива! – обърна се той към придружителите на Терем, които се приближаваха с ръце на мечовете. Търговецът им даде знак и тримата му слуги се отдалечиха.

– Добре, може да се опитаме да загърбим миналото – предложи Харт. – Защо просто не ми отговориш на въпроса – за какво ти е този халидов храм?

– Изминал си целия път от Периал само за да ме питаш това? – учуди се Силиан. – И дори докара барона с тайфата му пияни рицари?

– Не знаех, че ти си тук – отвърна му спокойно Терем. – Едва преди малко те познах.

– Хм, добре – отвърна някак разсеяно ковачът. – Ами обичам да строя, реших да помогна на халидовите жреци да си построят храм. Това притеснява ли те, Терем?

– Дали ме притеснява? – Терем въздъхна и разкопча ризата си, сваляйки я от себе си. С отпечатъците от зацапаните ръце на Силиан не ставаше за нищо, а и Лу'ус Баргин, какъвто беше луд, туко виж разпънал домакина му между четворка коне заради тази въобръжаема обида. Жалко все пак за дрехата, сигурно струваше повече от глобата, която баронът беше наложил на селището...

Стана, разкършвайки плещи и после – понеже така и така се беше изцапал – взе чука на ковача и го подхвърли от едната ръка в другата.

– Не ми пипай чука! – гласът прозвуча без заядливи или насмешливи нотки, на границата между предупреждението и съобщението, че си направил нещо, за което вече не може да се извиниш. Гостът само сви рамене и остави предмета до притежателя му:

– Разбирам, че е чук за една ръка и все пак ми се струваше много малък. Много по–лек е от тежестите, с които си поддържам формата. Защо?

– Защо ли? – гласът на ковача отново си върна присмехулните нотки – защото с тези глупави тежести правиш няколко серии по десетина вдигания във всяка, после, като се изпотиш, отиваш да разпускаш в посребрената си вана – докато му се присмиваше, ковачът подхвърли едноръчния чук във въздуха, дръжката му се преметна около няколкокилограмовата глава и тупна в другата му ръка. Имаше едно стряскащо съчетание от сила и ловкост в това движение, което накара Терем да присвие очи в неволно уважение:

– Силиан, знаеш, че признавам превъзходството ти като войн. Но понякога си прекалено... как да го кажа без да те засегна...

– Импулсивен? – усмихна се през съби Силиан – предпочитам да е така, отколкото да съм леден ум, затворен в едрото ти, тромаво, похотливо тяло.

– Може би ще те изуми, но не съм дошъл от Периал, за да се наслаждавам на изтънчените ти обиди.

– Нима? А за какво всъщност дойде, Търговецо?

– Защото очаквах, че ще попадна на себеподобен, който има сериозна причина да рискува нов катаклизъм.

– Пак не разбирам? Теб какво те засяга?

– Силиан, осъзнай се! Лунните храмове са съществували в Селения от незапомнени времена! Само че.. само че сега, в нашата епоха, те са свързани с лунните пътеки, които са се съхранили около тях и .... и....

– И какво, Терем? Хайде изплюй камъчето и си върви, писна ми от теб!

– Какво става с пул или група пулове, който са плътно обградени от всички страни с противникови?

– Изчезва естествено! Това е първото правило на селенийския шах и ... – Силиан внезапно млъкна и погледна с неочаквано трезв, преценяващ поглед към Харт, преди да продължи – Аха разбрах опасенията ти! Но това е само една игра!

– Обикновенния шах има дълга история, Силиан, но селенийския е възникнал едновременно с появата на лунните пътеки. Убеден съм, че е измислен от създателя на пътеките. Помисли над това, когато утре чуеш, че някое парче от брега на нашата родина – примерно Осеакс – е изчезнало под вълните на морето, или някъде е имало земетръс, унищожил град.

– Прав си, ще бъде ужасно, ако имаш длъжници или вложения на това място! – ухапа го домакинът, но Терем само махна с ръка, давайки да се разбере колко неуместен му се струва тона на другия в този миг:

– А нима ТЯ, Неизразимо Нежната, ще остане безучастна, докато храмовете на Халид Я пропъждат от областите, където все още е съхранена властта Й над Земята? .... Ти осъзнаваш ли, че може да се случи всичко? Природни бедствия, войни, болести.. едновременно преминаване на хиляди хора през менталните прегради, които отделят нас, селинитите от нормалните същесва. Наистина ли мислиш, че съм толкова обсебен от алчност, та не мога да видя какво ще се случи с родината ми?

Силиан задържа погледа си за един дълъг миг върху търговеца, сякаш преценяваше какво да каже. Накрая избърса праха от лицето си с престилката и рече:

– Ела ми на гости тази вечер. Стига да не се гнусиш да преспиш в бедна ковачница – закачливите пламъчета заиграха в очите му. – Хората ти са поканени също, най–вече за да не се страхуваш от мен, и двамата знаем, че през нощта съм многократно по–бърз – и той намигна шеговито на Терем.

До падането на нощта двамата седяха на скала край брега на океана и гледаха разбиващите се вълни под тях, разменяйки си мях с вино. Мълчаха през повечето време, общите им спомени бяха твърде болезнени за да се връщат към тях. Щом първите звезди засияха, Силиан се откъсна от мислите си и кратко каза:

– Следвайте ме. Съветвам ви да не се отделяте от мен – с последните си думи нарами тежък вързоп, който преди това беше измъкнал от ковачницата и се избухна в облак сребърна светлина. Терем и тримата му слуги го последваха, носеха се като сребърни стрели над заспалата Селения докато не стигнаха планините. Пет тънки лъча лунна светлина зашариха по закътаната долчинка и се превърнаха в петима мъже. Всички освен Силиан объркано се заоглеждаха.

– К–к–какво е това място? – Леарт трескаво измъкна меча си размахвайки го срещу мрака. Тигион като в сън бавно тръгна към края на долчинката, там, където мракът сякаш се сгъстяваше.

– Стой! – извика Силиан и се обърна към Терем. – Кажи му да спре!

– СТОЙ! – изкрещя търговецът, предчувствайки нещо ужасно, страхът пълзеше по гърба му, стягайки го в ледена хватка. Тигион обаче не ги чу и навлезе в сенките. Внезапен повей на въздуха го разполови на две, кръвта му плисна наоколо. Леарт изпищя и хукна да бяга напосоки, хищно пипало се протегна и го сграбчи, запращайки го във въздуха. Писъците му рязко секнаха, заглушени от мляскащи и разкъсващи звуци.

– Ааааааа – понесе се викът на Дрег, той измъкна меча си и се втурна да помага на Леарт, Терем понечи да го последва, но Силиан сграбчи ръката му в желязна хватка.

– Да се махаме! – изрева търговецът, вбесен от това, че неистово се страхува и от безсилието си да направи нещо.

– Вече не можем – отвърна ковачът, тръшна вързопа на земята и извади оттам два блестящи меча. Подхвърли единият на Терем, докато навличаше ризницата си. Търговецът усети прекрасно балансираното оръжие да потръпва в ръката му, жадно за кръв, жадно за сеч и внезапно се успокои. Остави се Луната да нахлуе в душата му, да го понесе като поток от светлина. В краката им тупна ръката на Дрег, все още конвулсивно стискаща пречупеното на две оръжие.

– Сега – каза Силиан и двамата се превърнаха на вихрушки светлина, врязвайки се в мрака, разкъсвайки фина паяжина от лъчи...

–... Терем... Терем... Терем... – някой викаше името му от отдалеч. Търговецът тръсна глава и погледът му се проясни. Отново бяха в ковачницата, а Силиан тикаше в ръката му чаша със силно питие. Харт объркано се огледа, сякаш се пробуждаше от някакъв кошмар.

– Това не беше сън, Терем – рече му Силиан, а спомените изведнъж нахлуха в душата на търговеца, опитвайки се да го погълнат. Спомени за мрак, за ужас, за безумие.

– Вече знаеш защо помагам на халидовите жреци – върна го към настоящето ковачът. – Още ли искаш да запазиш тази Селения?

Терем изля съдържанието на чашата в гърлото си с едно рязко отмятане на главата си назад. После остави кротко чашата на грубо скроената маса, седна на нещо... покри лицето си с шепи:

– Тигион, Леарт, Дрег... бяха ми като деца. Грижех се за тях, намирах им работа покрай мен, учех ги, закрилях ги.... а сега... те умряха... мъртви са...

– Ако ти се бяха подчинили и останали на място, щяха да живеят! – каза с глух глас Силиан и добави – но пък ние селенитите не се отличаваме с особена дисциплина.

– Тигион.. – промълви Терем, без да го слуша и прехапа до кръв кокалчетата на десницата си. Изведнъж вторачи трескав поглед в домакина си:

– Трябваше да дадеш втория меч на Дрег. Той умееше да бъде ужасно бърз под лунна светлина. Щеше да ти помогне много повече от заклинател като мен.

– Нещастието ти пречи да мислиш, Терем, пий, пий още – ковача му подаде пълна чаша и Терем я глътна, все едно вътре имаше вода. Силиан си взе чашата и наля на себе си:

– Наистина беше бърз твоя Дрег. Би се добре, преди да го докопат... но душата му се поддаде, както поддадоха душите на другите двама. Първия ти спътник се подчини на любопитството, втория на страха, а третия на агресивността си. Ти поне се съпротивляваше.

– На какво, Силиан? – на устните на търговеца се появи усмивка, която смрази сърцето на ковача –На участта, която ТЯ ми е приготвила?

Внезапно Терем се изправи:

– Ела, искам да ти покажа нещо!– още докато го казваше, бутна вратата на ковачницата и двамата се озоваха обратно навън, под меката, перлена светлина, заляла малкия, сгушен в съня си двор. По–едрият и тромав мъж протегна ръка нагоре, към изтънчения лик на Небесната Господарка, сякаш погалвайки я с пръсти:

– Виж колко е красива, Силиан, виж колко е нежна. ТЯ... тя... тя не може така да изяжда чедата си. Тя е... толкова бяла и нежна, Силиян. Погледни Я с моите очи, моля те!

– Терем, Терем, Терем.... – въздъхна Силиан – ТЯ няма душа. Кога ще го разбереш? Селиал искаше да Я разбере, Мориан опитваше да Я подчини на целите си, Мела търси как да Я помири с останалите сили, но... но от всички ти май ще се окажеш най–безнадеждния мечтател.... Защото Я обичаш със страст, както се обича жена!

– Нима може другояче?

– А нима може така? Кога ще се осъзнаеш, Терем? Мела има душа, Мориан имаше душа, макар че може би само аз го вярвах! Аз, ти, трите момчета, които умряха тази вечер, всички онези, които ТЯ помамва там и погубва в свое собствено име.... всички ние имаме души.. но не и ТЯ самата.

– Но тя ни помогна и на нас. Тя се вля в нас, докато убивахме и сечахме онези т'вари.

– Помогна ни тази вечер, Терем. Може да ни помогне и следващи път.... но докога ще го прави? Тя си играе с нас. Хвърля ни в опасности, помага ни, пие емоциите ни, въздига и захвърля като парцалени кукли... или изяжда по–слабите сред нас!

Терем не му отвърна нищо. Личеше си, че го слуша и то внимателно, но погледът му продължаваше да се вторачва нагоре към НЕЯ с порив, който смути Силиан. Смущаващо беше да застанеш до някой, за които всички смятаха, че има за сърце къс сребро и да установиш, че всъщност е ранимо същество, способно да изпитва болка, вяра, разочарование или копнеж.

– Бих дал всичкото злато на света – каза му Терем, без да го поглежда – за да се озова по някакъв начин в онова далечно минало, когато Лунната Сила над нас е била едно с останалите стихии. Когато е била само нежност, само ласка.... както Я усещах в самото начало....

– Миналото не съществува. Нито има начин да се върнем в него и да поправим нещата, които не искаме да се случват – отвърна Силиан, докато пред вътрешния му взор се възправяше спомена за утрото, в което беше научил за смъртта на жената, обичана така безответно и отчаяно от него – съществува само бъдещето.

– Прав си – съгласи се с глух глас гостът му и сведе поглед към бучащото в съня си, тъмно и в същото време блещукащо под светлината Й море – съществува само бъдещето! А сега виждам бъдеще, в което за един миг се сгромолясва всичко, градено от моя род с векове. Прав си, бил съм слепец – наистина е нужно е да променим Селения. Въпросът е така да го сторим, че да не я превърнем в бойно поле на Силите.

Рояк пеперуди танцуваха под булото на ефирната сребърна светлина и нежното пърхане на крилете им се сливаше с неосезаемия шепот на стъпканата трева, която вятърът галеше под плачещите си пръсти, поемайки в себе си зеления аромат на раните й.

Черни пеперуди, носещи се в танца си за една нощ, трептяха като тъмни звезди над безбройните окървавени тела и морно кацаха в петната от лъскава под лунната светлина кръв. Стотици тъмни пеперуди танцуваха безмълвния си бал над осиротялата след бойните викове поляна и се полюшваха във взаимни спирали, красиви до болка, до вик. Само вятърът ги носеше като пулсираща тъмна мъгла в прозрачното си сърце и галеше стъпканата трева, и прегръщаше няколкото самотни дръвчета, които жадуваха пролет в ароматните си сънища на мъзга и смола.

В мрачна тишина хаотичните редици от посечени грозни създания се стапяха в безплътни, студени пламъци, докато насред поляната останаха само три разкъсани до неузнаваемост трупа. Липсващи крайници и тежки бразди от огромни нокти по тях безмълвно свидетелстваха за жестоката им смърт. Смърт в писъци и ужас, в хаоса на бягство или отчаяна съпротива, сред болка, страх или викове на ярост... нещо лошо се беше случило тук, но беше отминало и вече го нямаше.

Хълм, вятър, трева, Земя и Луна. Красиво, безлюдно, тихо и изпълнено със смъртоносно напрежение, процеждащо се в тревите, тъй зелени и пълни с живот, галени от сребърната светлина, спускаща се над тях. Аромат срещу светлина, топлина срещу студ, гранитна плът под меката кожа на пръстта срещу сълзите на Онази, която няма душа.

– Най–добре да говорим с Мела, Терем – предложи Силиан. – Но нека да е утре, изтощен съм, а и утрото винаги е по–мъдро, поне луната ще липсва от мислите ни.

Той се запъти към ковачницата, но изведнъж странна слабост го обзе и Силиан се строполи на колене. Невярващо изгледа парчето метал, което стърчеше отстрани на ризницата му, издърпа го рязко, а болката го накара да изстене. И в този последен миг, когато животът му го напускаше заедно със шуртящата кръв, умът му се отвори за безкрайността и той погълна целия континент в съзнанието си, пропътува го надлъж и нашир, от скования в ледове Север до горещите пясъци на Изтока, видя безброй места, чудеса и хора, от които сърцето му се изпълни с неописуема радост, но и с безмерна печал. Накрая намери и самия себе си, високо в планините, в малката долчинка и се видя – облечен в блестящата си ризница – да троши мечовете си в скалите и да сече млади фиданки. Тогава изведнъж проумя две неща – че кървавите битките са били плод на болното му съзнание и че призванието на живота му е било не ковач, а дървосекач. После Луната зае целия небосклон засенчвайки звездите и се втурна да го погълне. Но преди да потъне в мамещите й обятия Силиан отново видя онзи слънчев следобед, когато крачеха с Мориан из парка.

– Не всичко беше сън – прошепна ковачът и издъхна.