Пурпурна есен – I част


Глава на Jaar & cherno_slance



бет71/78
Дата12.07.2016
өлшемі5.6 Mb.
#194438
1   ...   67   68   69   70   71   72   73   74   ...   78
Глава на Jaar & cherno_slance

“Утре вечер...”, мислеше си Ти’сейн, седящ в сумрака на кабинета си. Младото октомврийско слънце тъкмо беше залязло, а Звездата все още очакваше пълното спускане на нощта, за да грейне с цялата яркост и сила, които й даваше концентрирания в нея Баланс.

Беше спокоен. Изненадващо спокоен. Камарата книжа бе намаляла значително от разговора му с Корвейл предишния ден. Среща, която той напълно пренебрегваше в мислите си.

Кратка суматоха пред вратата привлече вниманието му и той чу познат глас, чиито притежател бе очаквал от два дни насам. Имайки предвид необосновано доброто му настроение, нямаше по–подходящ момент да се появи.

На прага се появи Велиан, следван от една млада наблюдателка.

– Са’ея, водиш ми гости! – зарадвано каза той, макар в очите му да нямаше и намек забава. – Колко мило. – продължи той, виждайки вързаните ръце на Велиан. – Са’ея, не искаме създаваме неудобства на бъдещия херцог Ондрар, нали? – строго попита той.

Въпреки че вече би трябвало да му е ясно, сега нямаше да останео място за съмнение у Велиан защо го бяха довели така до крепостта. Наблюдателката се смути от думите на Ти’сейн и заоглежда по ниския скрин до врата за някакъв нож. Очите на Принца видимо проблеснаха в сумрака на стаята и той се взря в очите й. Лъч светлина, като стръкче мека трева, си проправи път към съзнанието й и предаде едничка дума: “Ботушът”.

Отражението на острието, макар и на тъмно, бе издало Първия министър. Са’ея се наведе, измъкна една дълга кама от ботуша му и преряза въжето, стягащо китките му зад гърба, след което понечи да я захвърли върху тежкия скрин. Невидим полъх размести тежките сребристо–сини завеси пред затворените прозорци и оръжието се озова на писалището на Принца.

– Велиан, заповядай, седни. – покани го той, докато Наблюдателката излизаше от кабинета.

Мъжът срещу него все още не бе проронил и дума и Ти’сейн реши, че онзи явно не бе очаквал точно такова посрещане.

– Чай? – предложи той, разклащайки кристалната гарафа и без да дочака отговор постави една пълна чаша пред настанилия се от другата страна на писалището Велиан. – Радвам се, че дойде. – “Иначе трябваше аз да дойда. И да те убия.” – А сега би ли ми обяснил какво си мислиш, че правиш зад гърба ми?

– Благодаря – отвърна кротко Велиан и взе чая си, отпивайки с наслаждение, доверчиво затваряйки очи в присъствието на Принца. Дори и да усещаше напрежението в стаята, не даваше вид, че това го засяга. Поне не си личеше в тона му:

– Принц Ти`сейн, налага се да вметна, че на церемонията, по случай моето встъпване в наследничество на херцогство Ондрар, един от присъстващите се обяви против!

– Нима? И кой беше този човек?

– Аз, милорд! Като благородник е мое право и задължение да поемам дълговете и наследствата на своите роднини... но клетвата за вярност към вас ме обвързва! Ето защо приех под условие. Ако не ме освободите от клетвата ми за вярност, все едно никога не съм приемал нищо. Нещо повече – в такъв случай дори не е нужно да се връщам до Ондрар... може да остана в Крепостта... завинаги!

Той млъкна, а очите на Ти`сейн пробляснаха сребристо и пронизаха ума му, търсейки и най–малката следа от лъжа или затаяване на истината. След дълги секунди, леко очуден, че още е жив, лордът чу леко укорителния, леко ужасяващ в своето спокойствие глас на Принца:

– Да останеш завинаги в крепостта... – проточи той. – Някои народи вграждат живи хора в строежите, за да бъдат те по–здрави и да устояват на бури и битки. Но тиен’харци не сме варвари. – Кръвта му носеше спомени за времена, когато Тиен’хара и Селения са развивали цивилизацията си върху културата, а през това време вместо Херцогства, в Даная е имало само едри земевладелци, тепърва започващи политическите и военните игри едни срещу други, утвърждавайки благородническите родове, а северняците били все още странстващи племена, преследващи стадата бизони.

Принцът повдигна дръжката на камата, лежаща до перата на писалището му.

– Никой не отрича правата ти на благородник в друга държава. Но те стоят под верността към твоя васал. Не трябваше да действаш зад гърба ми, Велиан. Преди седмица ми се кълнеше във вярност, а ножът за хартия бе, за да те предизвикам. Сега острието може да те убие, а ти искаш да те освободя от клетвата ти... – гласът му бе все така спокоен, а погледът по–скоро изпитателен, отколкото заплашителен.

– Принце, Херцог Наг`дис е стар и не се знае още колко ще живее, а в същото време не иска да повтаря грешката на баба си, тоест моята прабаба. Тя не е обявила наследник, нито е имала реален такъв и това е довело до почти пълното самоунищожение на майчиния ми род... Нагдис е бил победителя от онази вътрешнородова касапница...

– И сега херцогът опря до теб? – попита хладно принцът.

– Ами зет му, Вреч Ремар, е убил съпругата си Елена Ондрар–Ремар и със сигурност се е готвел да убие петгодишната Катерина веднага след като вземе властта. Наг`дис дори ми сподели мотива на Ремар, заради който се е готвел да посегне на детето. Старецът естествено не е бил съгласен с такъв развой на събитията, защото момиченцето е последният му жив потомък. Поради това ме помоли да почистя мястото на Ремар и да седна аз на него... всъщност наистина няма кой друг.

– Добре тогава, явно работата не търпи отлагане. – подчерта Ти’сейн. – Ще те освободя от клетвата ти. Но преди това има малко работа, която трябва да свършиш. Властта над едно Херцогство може и да се поема за една нощ, но предаването на управлението като Първи министър – едва ли. – усмихна му се той. – До утре сутрин искам на писалището си имената на всички, не забравяй Велиан, на всички твои доносници в Тиен’хара. От сега шпионската мрежа ще бъде директно в мои ръце. – каза той, отпускайки дръжката на камата. – От утре очаквам да започнеш разпределянето правомощията и отговорностите върху другите членове на Ерисейския съвет, а политическите и военни дела, отнасящи се за страната, стават директно моя задача.

– Запазваш титлата и владенията си, имаш същите права като останалите благородници и следователно гвардията ти остава разпределена из отрядите на Първа и Втора тиен’харска армия. Данъци, за съжаление, ще трябва да заплащаш редовно. – съдейки по гласа му, Ти’сейн никак не съжаляваше.

– Не знам какво точно се случва със Златната дружина и кой стои зад всичко това, но искам да оправиш нещата. – Принцът му подаде писмата от Яхив ал–Симон – едното адресирано до самия него, другото – до младия благородник, чиято кореспонденция бяха прихванали след “разходката” му до Ондрар.

– И... последно: освобождаването от една клетва ще ти навлече друга. Всяка информация за Тиен’хара, която съхраниш в ума си, защото всички твои документи ще бъдат грижливо съхранени в архива, всяка информация трябва да остане тайна. В противен случай ще се стигне до налагане на правосъдие, но... нито ти, нито аз го желаем. – каза той, връщайки камата на притежателя й. – Надявам се, че всичко ще бъде свършено в най–кратък срок. – завърши тирадата си Ти’сейн. – Още чай?

– Да, с удоволствие – отвърна Велиан и кимна с благодарност на жеста на Ти`сейн, поднасяйки пълната чаша към устните си:

– Имената на доносниците ми на територията на Тиен`хаар ще ги получите още сега, господарю. За съжаление шпионската мрежа на лейди ин Арит е извън моя достъп и от там получавам само допълнителна информация. Когато се върне Мария, ще я помоля да сдаде поста си и тиенхарската част на своята организацията. Но ако вие искате и тя е съгласна, може да остане да служи за вас – тя е могъщ играч и може да ви бъде полезна, а и бракът с мен не я обвързва така, както е при не–благородниците. Това вече вие двамата ще си решите – като между суверен и васал.

– Отбягваш темата за данъците, Велиан!

– Данъците за тази година съм си ги платил чрез зърното, снаряжението и и другите стоки, с които снабдявам войската и някой гарнизони. При това по цени, определени не лично от мен, а след преговори с Дуорн Макрон, който, както знаете, е човек на генерала, а не мой... Всъщност Ковчежникът изчисли, че след прихващането между цена и данъци има малък остатък в моя полза, но Ви го опрощавам, ако го използвате за настилката на улиците в Ерисея... обикнах този град, господарю.

Лордът неочаквано спря да докладва и съсредоточи цялото си внимание върху писмото на свободния търговец. Нещо в цялата работа, за която четеше, му се струваше... твърде грубо скроена. Крайният резултат от онова, което беше станало в Бодар, граничеше с безмозъчно насилие, което после някой се беше опитал да замаскира с някаква интрига.

– Велиан? – прекъсна потока на мислите му Принца – чу ли всичко, какво ти казах и поисках?

– Да, господарю – кимна Велиан – но нова клетва е излишна. Освобождаването от клетва за вярност важи само за напред във времето. Тоест за всичко, което съм научил през време на службата ми към вас, аз продължавам да дължа дискретност и мълчание. В тази връзка – върховният жрец на Ондрар ме изнудва с тайна от семейните дела на рода Велиан. Иска информация за нещата, които съм узнал именно като първи министър. Може ли да почистя мястото му за.... някой по–отдаден на чисто духовните си дела жрец??

– Ако лейди Арит реши да остане на поста си, ще трябва да се откаже от брака си с теб. Това е моето условие. Но изборът ще бъде само нейн. – намекна Ти’сейн. – Не ми губи времето с излишни приказки. Много добре знам как си платил данъците си тази година – нали именно аз ти разреших. – това не бе харесвал никога у Велиан – многословието и склонноста да разтяга ненужно всеки разговор. “Като онези неански сладкиши...”, помисли си Принцът.

– Колкото до ондрарския свещеник... Исканията си към теб вече ги казах. Стига да ги спазиш, получаваш свободата и живота си. Какво ще правиш от там насетне си е твоя работа. Тиен’хара не носи отговорност за делата ти. – Този свещеник и информацията, която можеше да получи по някакъв начин от Велиан, щяха да са без значение след утрешната вечер. Или поне така се надяваше Ти’сейн...

– Ако това е всичко... – подкани го Принцът, надявайки се, че лордът няма нужда от по ясно послание за края на разговора им.

– Да, това е всичко, господарю – отвърна лордът с кротка, искренна усмивка. Импулсивността на принца понякога граничеше с нетърпението, но това не беше негов проблем. Вече не.

С бавно, предпазливо движение се пресегна в посока на ножа си, лежащ пред принца, върху бюрото, но ръката му го подмина и взе няколко листа тънка, силоска хартия – както и оставеното да си почива перо. После изгуби към петнайсетина минути, за да напише притеснително дълъг списък с имена, адреси и професии, с пароли, прякори, явки и вътрешните йерархии в тиенхарската част от мрежата му

Докато той пишеше, а принцът отпиваше от чая си, никой от двамата не проговори – дори предаването на седемте гъсто изписани страници стана в мълчание. Принцът проговори чак, когато лордът вече беше до вратата:

– Написал си го на озикски бързопис?

– Да принце... Иначе няма да ми стигнат половин ден и пет пъти повече листи, за да свърша. Проблем ли е?

– Не, разбира се!

– Тогава всичко добро, Принце.... И ако не се видим, докато си приключвам делата в Съвета – всичко добро.

Велиан излезе от стаята на доскорошния си суверен и тихо притвори вратата зад себе си.



* * * * *

Глава на cherno_slance

Красивите, изящни пръсти на Мария разтвориха обсипаните със сребро корици на тънката книжка, която беше взела от огромната библиотека на Велиан преди да тръгне на Изток. Той, с пазена само за нея щедрост, просто й беше подарил единствения си екземпляр от " Целувката на Неизбродната" на Абдул ал Хазаред, а тя беше приела подаръка изпълнена с детско, почти котешко любопитство.

Малко по–късно любопитството се беше превърнало в преклонение, в изумлението да открие строфи, чиято гениалност граничеше с безумието, изпълнени с огън и страст, каквато не бе срещала дори в любимия си Мартел Ниобе. Поезията на неанския поет–войн я разтърсваше и привличаше отново и отново, примамваше я като пламък в очите на пеперуда...

... Ала щом се разсееше дори за миг, в съзнанието й изплуваха други стихове, странни и тревожещи, натрапващи се в ума й без дори следа от спомен да ги е чела накъде, някога! Имаше чувството, че избликват от онази част на душата й, която заспиваше със събуждането сутрин:



Кралицата на сълзите

ще се роди във бурята,

в утробата на Неизбродната.

И до дъха последен,

от нейните гърди отронен

ще ражда мрак и сълзи.

Милиони капки кръв

ще се превърнат

в сълзи неизречени.

Меките стъпките на Сара я накараха да вдигне очи и да срещне изпълнения с възхищение и обожание поглед на младата силоска. Младото момиче явно не си даваше сметка, че покровителката й, която можеше така силно да се развълнува от няколко строфи, не е проляла дори сълза за доскорошните си спътници....

Мария наклони усмихнато лице към рамото си, докато бившата робиня сядаше до нея и протягаше ръце към дланите й:

– Днес ще ходим ли пак при бедните, Мари! Радхаканта не се ли сърди?

– Той е най–щедрият човек, който съм срещала, мъничка моя. Когато разбра, че на Запад има такъв обичай сред знатните дами, остана очарован... А само сърцето му е по–голямо от неговата хазна.

– Но ти май си изпълнила това голямо сърце от край до край – засмя се поруменяла Сара и с внезапно избухнали искри в очите се приведе напред и целуна графинята по бузата, оставяйки се с блаженство да бъде перната по носа:

– Лудетина такава... ще те дам на онзи младеж от магазина за платове, Ашот!

– И той е твой, Мария! Всички мъже са твои... как го правиш?

– Истината е, че съм се родила с тази способност. Но един ден осъзнах, че не е безгранична. Когато срещнах бащата на детето, което нося. Той може да бъде студен като лед... единствения мъж, който може да си тръгне от мен.... или да ме пусне да отида някъде без него...

– Обичаш ли го? Само него? Нали?

– Да!..Не!... Не знам, Сара!

* * *

Сутрин Джендин се събуждаше с бавно, постепенно изплуване от нощния мрак на плътните му, тежки под обедната светлина цветове. Едва едва шумовете на хилядите бързащи да живеят хора изпълваха вечната тишина на нощта – това тъмно ехо, в чиято празнота се носеха слабите, глъхнещи нощни звуци. Миризмите на пясък, медни покриви и препечени от векове зидове се просмукваха под по–силните и нетрайни аромати на пълна с живот човешка плът, на кафе, подправки и бяло сладко. Постепенно, с издигането на слънцето, Джендин започваше да вибрира под мощния тътен на живота, бързащ да се вмести като придошла река в пролуката между нощния студ и обедната жега.

Тогава градът беше най–красив – като събуждащо се дете, като плачеща от радост девойка, като празничен пир преди рицарски турнир. Тогава, в това най–меко и хубаво време от деня, Сара имаше сили да обикаля заедно с Мария из всички улички и да навестява онези, за които никога до тогава не се беше сещала. Онези обикновенни, безименни хора, които в своето стъплотворение създаваха този чудесен и богат град, ала всеки от тях – сам по себе – бе в правото си да получи даром шепа медни монети, сребърник или дори жълтица, да получи помощта на лечител, чията плата му е непосилна, да му бъде написано писмо, ако е неграмотен, да му се помогне с каквото може, да му се даде каквото капризната, галена Съдба е дала на други в излишък.

Мария Талд ин Арит раздаваше средства, време и внимание, увличайки постепенно и Сара в своето великодушие, която не осъзнаваше, че графинята има нещо на ум, за да проявява такова благородство към обикновенните хора. Тиен`харката утешаваше, съчувстваше, вдъхваше надежда, вдигайки отчаяните от падението им духом, радваше се заедно с онези, чийто дребни, човешки съдби вървяха добре. Естествено, щом отминеше нататък, тя изчистваше ума си подобно на добър актор, който се освобождава от роля, в която до преди миг е вярвал с цялото си сърце. Единствено умните хора привличаха изцяло вниманието й – случваше се да говори в продължение на часове с парцалив отшелник, дошъл направо от пустинята или да беседва до самозабрава с някой излъчваш достолепие дервиш, обсъждайки мъчно разбираеми за младата й спътница религиозни и верски въпроси. Един ден, вече чувствайки се достатъчо запозната с характера на джендинци, се осмели да приседне до някакъв уличен разказвач и да довърши историята му, очаровайки слушателите, макар че използваше общия език, примесен с силоска реч.



* * *

При безкрайните си обикаляния из града често се отбиваха в скромното магазинче за платове на младичкия Ашот и обикновенно се заседяваха, възползвайки се безсрамно от гостоприемството на майката на симпатичния младеж, госпожа Далия, която ги посрещаше като кралици, осигурявайки им тръпчиво неанско кафе, малки чашки с бяло сладко, меки възглавници и чаровни събесенички и събеседници. Разговорите се плъзгаха с мързеливото изящество на неанската изтънченост и следобеден мързел, преливайки от най–дълбоките към съвсем повърхностни теми, от вековното преплитане на местната култура със силоското религиозно и културно влияние към последния двубой на Арената.

В един от тези разнежени от неанското слънце следобеди, легнали една до друга върху възглавничите в гостната на госпожа Далия, двете прекалиха със виното. Бяха започнали неусетно с подсладени ликьори, подлагайки си с фурми и захаросани плодове и в един момент смеховете им станаха дрезгави и гърлени, и младичкия Ашот, който им носеше напитките и сладкишите, разпусна силския кок на графинята, започвайки много нежно да разресва косите й. После, някак неусетно за самата Сара, същото се случи и с нейната прическа. Двете започнаха да се кикотят тихо, когато започна да сплита косите им в обща, тежка, разкошна плитка, свързвайки ги в едно. Красивите им очи се озоваха замайващо близо едни до други, дъхът им се сливаше с предусещането за целувка, докато деликатните пръсти на младежа преплитаха тъмните им, разкошни гриви в общ водопад от нежност.

Излегнали се на хълбок, деликатно притиснати една в друга, пиещи се взаимно с очи, те със затаена в ъгълчетата на устните им обща усмивка докосваха нежните си лица с върховете на пръстите. Мека и могъща топлина започна да се надига от дъното на женската им същност, а сърцата се превърнаха в барабани на безсмъртието, грохотно тътнещи в кипналата във вените им кръв. Сара затвори очи и я целуна по устните, полагайки бузата си върху ръката й, а Мария обхвана с пръсти една крехка до болка китка и я положи върху лицето на притежателката й, карайки я да погали, да осъзнае, да почувства собствената си неизразима, неописуема, осемнайсетгодишна, съвършенна красота.

Пръстите на младежа ги галеха, примамваха една към друга, отново и отново разплитайки и сливайки косите им в общ водопад от нежност. После за миг се отдръпна, но само за да извади от пояса си флейта и да погали сребърното й отверстие с дъха си. Музиката, родена изпод пръстите му, ги покри двете с копринена ласка и прохлада, с изпепеляващо сладострастие, понесе ги по реката на чувствеността към Никаде, Никога, към мига на Безпределното...

В самото сърце на пулсуращата, пурпурноалена слепота, която я беше обзела, Сара почувства непознато присъствие, прииждащо с непозната нежност. Много по–твърдо и силно от ласките на Мария и в същото време неописуемо огнено и сладостно. Отвори очи с разширени зеници и видя младежа Ашот да целува глезените й, да хапе леко сводовете на стъпалата й, докато пръстите му правят някакава магия, танцувайки около ямките на коленете й. Гледаше го през рамо, неспособна да говори, как се плъзва в леглото зад нея с грацията на гмурващ се плувец в спокойна вода, усещаше ръцете му – толкова млади и силни, да я прегръщат закрилнически през раменете, докато дъхът му докосва основата на тила й с чувственост, каквато беше получавала само от други жени.

Неочаквано за самата нея се извъртя през кръста си и го ухапа по ръката, с която я прегръщаше. Ухапа го до кръв, до болка в собствената й уста, но младежът дори не трепна, оставяйки я с усмивка да преминава до безкрай от жестокост към покорност, от сладострастие към насилие – напред назад между безумието и пълната лудост, обзела женската й същност.

Графинята постепенно се отдели от любовния танц на Сара и Ашот и, усмихвайки се загадъчно, се наметна с една от копринените завивки, която мигом очерта сладострастните й форми, полепвайки по перлено бялата, изпотена от ласките кожа. В големите тъмни езера на очите й пробляснаха закачливи искрици, докато пред нозете й младата силоска разбираше какво е да те люби наистина внимателен и чувствен мъж.

Усмивката потрепваше по набъбналите й от целуване устни, докато с полюшващата си походка се отдалечаваше от нежния, чувстен сблъсък, който сама беше организирала с търпението на богомолка. Сега можеше да вземе прохладна вана и докато госпожа Далия втрива благовонни масла в кожата й, да поговорят за някой належащи в Джендин въпроси. Щом я бяха накарали да дойде от Тиен`хара чак до тук, значи някой трябваше да умре. Въпросът беше кой и как!

* * *

Луната надвисваше над града, пръскайки мекото си сребристо сияние над заспалите сгради и пустите улици. Беше валял неочакван нощен дъжд над Джендин и нейното отражение меко сияеше от потъналите в мрак прозорци, докато нощния ветрец се плъзгаше над бързо засъхващите улици и разлюляваше кръглото й лице в огледалата на нетрайните езерца, пръснати по паважа.

Из течната тъма на нощния въздух се носеха непривични, влажни аромати и шумолене на вода, просмукваща се в изненаданата, пясъчна гръд на града. Носеше се аромат на далечни брегове, друг вятър, неизживян и непомнен, понесъл в шепите си шума на морета и океани, на кораби и крясъци на чайки. Той кротко се смесваше с пустинните си събратя и прелиташе над смълчаните улици, притихналите къщи и потъналите в мрак вътрешни дворчета на Джендин.

Накрая прелетя с невидимите си криле над нечий огромен дом, стъпвайки по цветовете на маковете в грижливо поддържана вътрешна градина и отлетя към сърцето на пустинята, за да й принесе в жертва чуждоземния си, морски дъх. Отлетя и в градината останаха само пурпурните макове и носещата се между тях с изящно полюшваща се походка самотна женска фигура. Тя премина с меките си, котешки движения под плетеницата от лунни петна и сенки на акациевите дръвчета и пристъпи в перлено сияещата тъмнина на разкошния, потънал в сън дворец, примамващ я в уютната си прегръда.

Посрещна я тихо носеща се музика, плачеща някъде около нея сребърна флейта, галеща сърцето й с невидими пръсти. Ласкавите, бавни ритми я отвеждаха все по–навътре и навътре, докато накрая малките й, боси стъпала пристъпиха върху ледената повърхност на полирано до сияние сребро и меките й стъпки разлюляха неспокойно водата, полюшваща се върху белия метал.

В този миг музикантът лиши флейтата в ръцете си от своя дъх, но остана обгърнат в мълчание, докато перлено мекото сияние на луната надничаше през огромния прозорец зад него, превръщаше го в тъмен силует и се стичаше по бялото лице на жената, придавайки й погубваща душата му красота.

Усмихнаха се един на друг и той потрепна като стрела в опънат към целта лък, ала остана на мястото си, потъвайки в нейните тъмни и огромни като предсмъртно желание очи. Мигът съдържаше неистово спотаена енергия и взаимно желание и те го молеха със сърцата си да продължи вечно, а той се усмихна и на двамата и отлетя като песъчинка по лицето на Неизбродната. Тогава жената проговори и мекия й, чувствен глас погали самата същност на времето и мястото, където се намираха, благослови и прокле сърцето на мъжа:

– Имам нужда от помощта ти.

– Знам, ето ме тук – отвърна напевно, омагьосан от красотата й той, усмихвайки се тъжно – сърцето ми се къса, като те виждам да правиш това, нужно ли е?

– Да, красиви войне, да – погали го гласът й – аз не съм магьосница, не владея нищо, освен собствения си ум и сърце. И ти знаеш – това е единствения начин да защитя своя ум и тайни, когато се срещна с враговете на моя господар.

– Значи не си се озовала случайно в моя роден град? – той понечи да пристъпи до нея и да я погали, но не го стори. Волята му на велик войн изстена от усилието да задържи ръцете си неподвижни. Остана безмълвен и горд, ала усещаше, че душата му изтича през очите, докато я съзерцава пред себе си. Накрая долепи устни до флейтата и музиката ги обгърна като плащ, като тъмно желание, постепенно превръщащо се в болезнен порив, в неизразима душевна болка и копнеж към усмихнато потрепващите звезди – ала докато той съзерцаваше самите тях, жената пред него ги диреше в отражението на водата и среброто под нея.

Той вдигаше очи и лице нагоре, а тя постепенно се превиваше надолу, все по–надолу и по надолу. Неговия дух се устремяваше със всеки звук на флейтата към просветляващия клепач на утрото, а нейният ум се нараняваше сам, заключвайки цели стаи и коридори от лабиринтната си същност.

Съзнанието му се разширяваше, прегръщайки небето, идещото слънце, пълният с живот и събуждане град, диханието на Неизбодната, обгърната в собствения си вечен сън от златисти, смъртоносни ветрове и невъзпети от никого преливания на вечност и песъчинки от дюна на дюна.

Тя тихо потъваше в собственото си контролирано безумие, увиснала на нишката, създавана от неговата сребриста музика. Вглеждаше се в потрепващото отражение на собствените си очи и с върховно усилие на волята си заповядваше да запомни вече взетото решение, докато обгръща в забрава причините, всички за и против, довели я до този миг. Тя си представяше как протяга ръка към мисълта, че само местните нощни сватове са имали възможностите да наранят организацията й, и само криещите се от Раджата халидяни са имали интерес да го сторят, виждайки в нейно лице човек на принц Ти`сейн. Личните й интереси, дългът й на благородник и желанието аз мъст съвпадаха напълно – затова тя си представи как протяга ръка и затваря тази мисъл в шепата си, как я запраща надолу и зад, отвъд отражението си във водата, люляно от потрепващия й дъх.

Музиката му беше копринена нишка сребро, последна опора между истинската й личност и това, в което се превръщаше доброволно. Тъмните очи под нея се люлееха и плачеха, ала тя затаи дъх и потопи лицето си, срещайки се с другото отражение – мътно, сребристо и безумно, съществуващо под това на ласкавата вода. Срещна се с онова, което го има във сърцето на всеки – люспестото, мрачно, безумно чудовище, което мисли само са себе си, което внушава върховно доверие в клетвите си, когато се зарича в Името на Мрака и Предателството...

Радкаханта извика, когато лицето й се озова под водата и мигом музиката му секна, прекъсвайки поседната свързваща нишка между жената, в която се беше влюбил и чудовището, което трябваше да вдигне на ръце и отнесе от тази стая. Той присви очи от усилието да вдигне напълно отпуснатото й тяло, ала още докато я докосваше, тя облъсна яростно ръката му и вдигна лице, поглеждайки го по начин, в които нямаше нищо човешко – демонична лукавост се преплиташе с презрение, каквото мъжът не беше вярвал, че може да види в нечии очи. Усети, че очите му се насълзяват и мускулите на челюстите му потрепват – пое дъх и го издиша, опитвайки се да се овладее, ала въпреки това отстъпи крачка назад под ужасяващата тежест на погледа й. Душата му гореше от желанието да каже словата–ключове, които щяха да я върнат обратно при сърцето му, ала с някакъв последен гърч на волята успя да се превъзмогне и да замълчи, докато тя се изправяше изпълнена с гордост и мрак и му обръща гръб.

Тя пристъпи отвъд стаята, отвъд успокояващата и мамеща прегръдка на разкошния дворец, право към чакащата я отвън носилка. Влезе вътре и се отпусна, безразлична за красотата на околния свят с неговите изплуващи от нощния мрак ярки, наситени цветове. Навън всичко беше още сиво и събуждащо се, безформено и изпълнено със сладкото като канела обещание за утрото. Нощният, неочакван в пустинята дъжд щеше да превърне тази утрин в нещо безизразно красиво и изпълнено с вътрешна мелодия – ала тя гледаше през всичко това, вълнувало я допреди мигове, без дори да трепне, без да го вижда.

Може би единственото, което напомняше за предишната жена беше гордата, изправена осанка с изпънат гръб и облегнати назад рамене, повдигнатата брадичка и красивия до болка начин, по който поставяше дланите си върху прилепените едно към друго дълги, грациозни бедра, очертаващи се под финната и тънка материя на робата й. Може би единственото, което напомняше за предишната дама, беше учитивостта, с което изтърпя чакането, докато изненаданите й домакини успеят да се организират и да я посрещнат.

Официално беше дошла в дома на лекаря Танви Гарт, пристигнал в Джендин преди два, три месеца, след като вече е пребродил едва ли не целия останал свят. За това кратко време беше натрупал немалка клиентела и се беше сдобил с обичта и уважението на живеещите в квартала. Също така беше свикнал на всякакви клиенти, идващи по невъзможно време, поради което реагира сравнително спокойно и делово на новината за ненадейната гостенка и дори успя да се приведе в бодър вид за по–малко от десетина минути.

Ала когато въпросният Танви Гарт влезе в стаята и леко безцеремонно докосна ума й, същевременно произнасяки вяли любезности към жената, за която се шушукаше, че е държанка на дервиш Шри Радкаханта.... челюстта му внезапно увисна. За миг, но беше достатъчно, за да предизвика в гостенката му усмивка, която го ужаси и накара да се почувства така, както не се беше чувствал от три годишен... безпомощен.

– Моля ви, свещеннико Танви, довършете си изречението – тъкмо ми поднасяхте някакъв комплимент. Държа да го чуя – сепна го допълнително тя с глас, който при цялата си мелодичност и сладострастие излъчваше неземен студ. Той за миг се поколеба дали просто да не вдигне ръка й да не унищожи тази личност, просто да изчисти света от толкова зло, събрано в едно единствено същество. Ала се спря, осъзнавайки очевидната самоубийственост на подобно деяние, давайки си сметка, че дервиш Радкаханта все още се ползваше с доверието на Раджата, а пък тази жена явно беше негова любимка... Но как, как беше възможно този чист човек да падне в нозете на такава скверна личност... нима и най–доблестните мъже бяха толкова слаби пред красивите жени?

Свещенникът осъзна, че тайната на мисията му в Джендин е разкрита, преодоля отвращението си и докосна предпазливо ума й за втори път, но откри там само похот, алчност, сластолюбие и поквара, демонична злоба и първична жизненост, изродена в нещо толкова тъмно и чудовищно, че той мигом прекрати контакта и се отдръпна.

– Имам сделка за вас, пречисти Танви Гарт – рече тя и изви брадичка към лявото си рамо, издавайки го в същото време напред, сякаш ще го съблазнява. Със задоволство видя как свещенникът почти неконтролируемо потръпва от този нейн неприкрит намек.

– За какво?

– Имам търговски интереси в Джендин, но раджа Самра явно е твърде слаб, за да се справи със защитата на честните търговци, които искат просто да си плащат данъците и да купуват разни неща....каквото им е нужно... А не дори да не разбират, когато на тези честни търговци някой им избива хората! Разбирате ли ме?

– Разбирам... мислите, че ... – той кимна, но премълча ненужното за изговаряне. Наскоро беше имало нощ, в която изчезнаха наведнъж доста богати и влиятелни хора в града... и това явно беше засегнало достатъчно дамата пред него, че да дойде от Тиен`хара чак до тук. Също така беше очевидно, тя смята халидяните за организатори на това безмълвно, тихо клане. Всъщност беше логично – ударът върху васала, е удар и върху неговия суверен, тоест върху принц Ти`сейн. Само дето те дори не бяха подозирали, че дамата пред него има организация в Джендин. Истината беше, че дори не би я познал, въпреки красотата й, ако тя не носеше името си така открито и предизвикателно. Реши да изясни ситуацията между тях:

– Ние сме врагове с вас и все пак трябва да ми повярвате! Трябва да призная, че в този град ние сме твърде слаби, за да посягаме на играчи като вас. Не ние сме нападнали вашите хора в Джендин, лейди ин Арит.

– Моите хора в Джендин? Вече нямам такива! – отвърна тя с глас, от който по гърба на свещенника, можещ да я унищожи с едно вдигане на ръката, полазиха студени капки пот. Само притесняващата високопоставеност на тази дама го накараха да стисне зъби и юмруци в очевидно въздържание от това просто да я заличи чрез някое от уменията си в Баланса.

– Недейте така – отвърна с ледено спокойствие тя – не съм дошла да ви предизвиквам. Нито аз ви вярвам, нито вие може да ми докажете, че не сте били вие. Просто в настоящия момент вие и аз може да намерим полза един от друг!

– Така ли – отвърна той, без да може да познае собствения си глас.

– Естествено – усмихна му се тя и той, въпреки ужаса, отвращението и мрачната възхита, парадоксално граничеща с погнусата, изпита любопитството на играча, копнеещ да види картите на противника си. Тя продължи:

– Раджа Самра не може да ви спре. Той е един ... човек срещу църквата на Халид. Аз съм готова да му навредя – нищо, че според това, което подочух, той се оказва приятел на моя суверен!... Все пак трябва да се грижа за интересите си, нали!?

– Естествено – отвърна Танви Гарт съвсем делово, сякаш да се среща в тъмна доба с високопоставена личност от обркъжението на онзи Принц и да обсъждат цената на предателството й беше нещо съвсем естествено – какво може да направим за вас и какво предлагате, лейди ин Арит?

– Ще ви помогна срещу Самра, приятеля на моя суверен! В замяна искам закрила на търговските си канали!

– Боя се, че сте избързали малко, милейди – отвърна кротко домакинът и – Халид е всемогъщ, но неговите свещенници все пак са човешки същества и имаме предел на силите и броя си – ние тепърва носим словото на истината в тази заблудена земя. И двамата с вас знаем, че обикновенния човек в Джендин дори не е чувал за Баланса, освен под формата на неясна легенда или детска приказка. Колкото до Раджата – водим този разговор именно заради начина, по който той постъпва с онези от събратята ми, които се опитват да дойдат открито до тук, без да се крият!

– Това е проблем наистина, – кимна събеседничката му – но не толкова голям колкото си мислите. Тъкмо това казвах – че Раджата е един... човек... Много неща могата да се променят с едно покушение или преврат, не мислите ли?

– Мисля го! – отвърна открито свещенникът – но си мисля и дали не сте пратена, за да ме примамите в някакъв капан?

– Да съм пратена? Ако онзи, от който така се страхувате, знаеше за вас, вече щяха да се чуват крясъците на стражите, докато ви залавят и повличат към тъмницата – тя се усмихна мило, преди да продължи – а има и друго доказателство, че не идвам по волята на господаря си. Моля, надникнете по–дълбоко в душата ми. Знам, че можете!

– И какво ще открия там? – попита леко отвратено той?

– Не мога да ви кажа – усмихна се тя и той се принуди за трети път да докосне ума й, гмурвайки се в спомените й.... по точно в тъмната празнина, която го посрещна там, където нормалните хора имаха спомени.... в този миг прозрението проряза небосклона на мисълта му, а дъхът му излезе на пресекулки:

– Откъде знаете тази умствена техника милейди? Кой ви научи на нея? Отговорете ми или ще ви убия, кълна се в Халид!

– Един частен възпитаник във Храма ви е бил нещо повече от студент, който учи, за да си вземе изпитите – отвърна с лека усмивка на заплахата му тя – говоря за лорд Айвън Горг Велиан. Годеникът ми.

– Градоначалникът на Ерисея... чух за него, че станал управител на Ти`сейн.... Онзи знае ли за Велиан, за това, че е бил възпитаник на Храма?

– Управител, първи министър .. все едно и също... не разбира се, мислите ли, че щеше да го остави жив, ако знаеше?

– Но миледи, това променя всичко, наистина всичко? И... и все пак някакво друго доказателство може ли да ми дадете?

– Освен самата преграда, която съм сложила на спомените си? Да! Може да проверите – Велиан сам се свърза с Храма, при това под носа на Ти`сейн – тя усмихнато обясни на смаяния свещенник за писмото, пратено уж от името на лейди Лариса Крисчрън.

– А ако Среброокия разбере за писмото?

– Не ставайте смешен? Ние му казахме!

– Моля!

– Убедихме Принца, че с нас се е свързал свещенник, който таи жажда за бърза кариера към върховете на властта в Църквата ви.

– За кой свещенник става въпрос, милейди?

– За Картов Мискини! – отвърна спокойно със смях в очите тя и видя как неговите се разширяват от ужас и изумление.

– Ккк..артов!!?

– Същия!– отвърня жената с глас, който сякаш всеки миг ще прихне и тя едва се сдържа. Свещенникът пред нея сигурно беше повече от способен и силен, щом го бяха пратили начело на толкова тежка мисия, ала това не значеше нищо в някой ситуации. Велиан й беше казал, че милият, симпатичен Мискини е истински гений в областта на усмъртяването без битка. Явно и събеседникът й си мислеше същото, защото видя как обърканата смес от погнуса и отвращение, излъчвана от него към нея, най–накрая се превръща в онова, което беше очаквала през целия им разговор – искрен страх.

Мъжът прояви завидно самообладание – успя да се съвземе почти мигновенно. Всъщност в това нямаше нищо чудно – не биха изпратили случаен човек да разпространява халидовото слово в Джендин:

– Лейди ин Арит, имате думата ми – ако се включите в.. някой дела срещу Раджата и по този начин предадете своя господар, то ние ще ви се отплатим богато. Обещавам, че ви осигурим защита на интересите! С уточнението, че ще го сторим, когато култа на Халид стане достатъчно силен в Джендин.... до тогава приемете нашия разговор като сключване на дългосрочна сделка!

– Отлично, пречисти, но има един проблем! В делото, с което сте се захванали, проявявате старание, но не и истинско майсторство. В моите очи сте малко несръчен – простете за тази оценка – и не желая да разчитам на вас и вашето посредничество!

– Посредничество с кого, графиньо?

– С хората, които са .... недоволни от управлението на Раджа Самра!

На свещенникът му трябваше секунда, за да осмисли искането й, след което поклати отрицателно глава:

– Не може да ви дадем имената на тези хора. Вие дори не би трябвало да знаете, че събираме такава информация, че се свързваме с такива хора... Едно е да бъда тук тайно – макар, че и за това ще получа смърт... друго е да се занимавам с дела, заради които Раджата ще...

Жената го прекъсна с изящно махване на китката си:

– Стига, моля ви се! Та вие правите така навсякъде – засмя се меко, по котешки тя, преди да продължи – Танви, дадох ви неоспоримо доказателство, имам и сериозни интереси, които съвпадат напълно и дългосрочно с вашите.... но ако не ви стиска да ми дадете тези имена, значи просто съм ви надценила.

Тя впи поглед в него и той решитлено й отвърна със своя.... но някаква последна искра предпазливост се опита да вземе връх в него:

– Милейди, не ние сме наранили органазицията ви и...

– Че кой говори за това, което вече го няма – махна тя с презрение, толкова искренно и дълбоко, така изпълнено с алчност и безчувственост, че събеседникът й повярва – тази жена наистина е чудовище. Мисловните бариери над спомените й, сложени от самата нея, явно и пречеха да се контролира и той имаше привилегията да я вижда каквато е наистина – груба, вулгарна и примитивно подла. Нямаше никакво колебание, че тя смята да предаде господаря си заради интереси, които май съвпадаха с неговите – при това в дългосрочна перспектива.

– Ще рискувам с вас, милейди – той се пресегна по повърхността на бюрото си и извади перото от мастилницата, в която си почиваше.

* * *

Дервиш Радкаханта стоеше неподвижен като мъртвец, докато носачите поставяха товара си пред нозете му, а слугите затваряха вратите на двора. Стоеше неподвижен докато малка и нежна, бяла ръка с дълги нокти отмята перденцето на носилката и от вътре се мярва красивото, сияещо в мрака лице на Мария Талд ин Арит. Той пое дланта й в своята и й помогна да се изправи пред него. Имаше похот и зло в погледа й, алчност, надменност и лудост, и той потръпна от противоречивите пориви, които нахлуваха в кръвтта му, от битката, която се разгоря в него... изкушението да се възползва от състоянието й срещу отчаянието на мъжа, който не иска да приеме, че неговия ангел за обожание няма криле. Накрая я прегърна, но само защото тя го беше предупредила, че трябва така да направи:

– Ти ми каза, че ми имаш абсолютно доверие, Мария, иначе е лудост да използваш помощта ми за това, което стори със себе си. Време е да оправдая това доверие:

– Не – извика внезапно тя – пусни ме. Само да си посмял.

Той не каза нищо – просто стоеше и я гледаше и накрая пророни, шепнейки тихо в ухото й:

Сънят е сетната пътека към твоя роден дом



и силната, дълбока памет на злодея

те води по пътеки лъкатушни.

Мрачно тъжни, те –

към детството дълбоко те отвеждат.

Докато мълвевеше словата–ключове усети как тя първо се стяга, а после изведнъж отпада. За секунда изпадна в несвяст и увисна в прегръдката му, а после дойде на себе си и избухна в ридания.

Шри не смееше да помръдне, сгушил я в силната си прегръдка, опитвайки се едновременно да я стопли и спаси от огъня на треската, който я изгаряше. Накрая отдръпна лицето й от гърдите си и избърса с устни и пръсти сълзите й:

– Всичко е наред, Мария, всичко е наред.... Обещай ми никога повече да не използваш това умение. Моля те!

– Обещавам, Шри – тя отново се разплака и сълзите й изгаряха кожата на гърдите му.

– Не, обещай ми наистина!

– Не мога, Шри – служим на своите родове и суверени чрез способностите си. И ако употребата им носи риск и болка за самите нас, трябва да ги приемем.

– И така да е, този, който ти е показал това, е безумец!

– Вината не е в него, аз сама прекрачих границите на умението. То е предназначено за спомени, а аз заключих и по–голямата част от своята душа. Покрих с тъмен плащ всяко светло чувство, всеки трепет на сърцето си, всяка искра добрина и чувствителност, всяка капка човечност. Дори онзи жрец не осъзна колко далеч съм стигнала. Той ми повярва, че съм това, което виждаше пред себе си.

Докато шепнеше, притисната в него, тя за миг, за дихание успя да повярва в собствените си думи. За момент, кратък като проблясък на мълния, тя искренно съжаляваше за добрина, каквато всъщност никога не беше притежавала. Всъщност я беше ужасило усещането, че временно е била лишена от привичната й тънка осезателност и чувственост. Самата мисъл, че може да загуби женствеността на своята порочна душа, я накара да потрепери панически, предизвиквайки неговата поредна закрилническа прегръдка. Той целуна мокрите й бузи:

– Това не променя нищо, Мария! Ти страдаше! Проклет да е онзи, който те е научил на това умение.

– Така е. Бог го е проклел с ум, в чиято мощ няма нищо човешко! Проклет да е той, този безумен мъж, който може да излиза от това състояние сам, без чужда помощ... ала аз съм жена, слаба съм и нозете не ме държат. Отнеси ме, Шри!

– Както заповядате, милейди – отвърна дервишът и я взе на ръце, понасяйки я към покойте й. Когато стигнаха до леглото й, тя вече спеше сгушена в неговите ръце като дете, доверчиво прегърнала шията му.

* * *

Пясък и вятър, и следобедна тишина галеха с грубите си ласки примрелия под дланта на жегата град, притаено очакващ спасителната глътка привечерна хлад. Някъде на хоризонта златисти вихрушки от бури разресваха косите на дюните, високо горе Слънцето пропадаше в белотата на небето и Вечността дремеше на хълбок сред развалините на стария Джендин, очаквайки смъртта на новия. За изнемощелите живи създания всяко дихание причиняваше агония заради танцуващата във въздуха финна прах – следобедът беше царството на смъртта и белотата, тъй нажежена, че въздухът над хилядолетните зидове и площади трептеше и танцуваше, мамейки човешките очи с мимолетни видения.

Градът представляваше застинали овални форми, плавно преливащи в островърхи медни покриви, равни тераси, покрити с копринени сенници и улици, постлани с песъчинки от стрити между зъбите на Времето планини. Никакъв звук на дишащо същество не нарушаваше хилядолетната му дрямка – нито крясък на пустинен гарван, ни шум от нечии стъпки, нито дори шумолене от гущерово коремче по лицето на някой напечен от горещината камък.

Ала точно в мига на най–голямото тържествуване на жегата от някъде се обади флейта и поде битка с мъртвилото на горещината. Надигна се тънкият й глас и припомни звука от ромон на вода, смях на девица и звън на сребро. Възвисиха се тоновете й, събудиха други флейти и скоро скалната чаша, в която бе построен града, се изпълни до ръбовете с чист кристал, с непобедима прохлада и усещане за вода. Трепнаха сърцата на хората, залепналите им мигли се разтвориха, устните им разцъфнаха в усмивки и немощта, причинена от жегата, се превърна в обикновен следобеден мързел.

А музикантът, започнал първи, продължи да свири най–хубаво, най–томително и сребристо от всички останали, загледан в очите на онази, която му даваше тъй могъщо вдъхновение. Тя го давеше с усмивката в тъмния си поглед, омагьосваше го с присъствието си и допълваше в съвършенна хармония неговата флейта със своя нежен глас. Песента й, изпълнена с думи на непознат и загадъчен език, превръщаше неговата музика в сребриста рибка, стрелкаща се в тръстиките на скрит в пустинята оазис. Стъпките на танца й – разлюляна женственост – водеха сърцето му по пътеките на онази страст, която идва бавно и остава завинаги.

Двамата – свирачът и танцуващата певица – представляваха миг, застинал отвъд всяка вечност. Бяха престанали да осъзнават, че са скрити дълбоко под два пласта златистозелен, копринен сенник, загубени в лабиринта на пръснатите около тях пурпурните макове. Изпиваха взаимно с очи силуетите си на мъж и жена, плъзгащи грациозно се между очертанията на тънките, застинали в напрежение акациеви дръвчета. Галеха се с погледи и усмивки, стъпките им ги приближаваха и отдалечаваха един от друг с изящество, на което можеха да завидят влюбени пеперуди.

Не усещаха как лети времето, как слънцето се сгромолясва от нажежения си трон в дъното на небето и градът се събужда за живот. Наслаждаваха се един на друг, докато постепенно шум на човешка глъчка преля през стените на вътрешната градина и прогони магическата тишина и безвремие, в които се бяха превърнали неговата флейта и нейният нежен глас.

Едва тогава спряха взаимното си омагьосване, замлъкнаха, спомниха си имената, докоснаха се. Сториха го плахо и нежно, сякаш за нея той беше просто сън, а тя можеше под неговите пръсти да се превърне в танцуваща, изплъзваща му се завинаги бяла сянка. Едва, едва докоснаха върховете на пръстите си и тя усети неговата топлина, а той нейната мамеща хлад и мекота. После я притегли в прегръдките си и тя се отпусна върху него, усещайки как дългите й нозе внезапно отмаляват, докато дъхът пресеква в гърдите й. Целуна го по шията, а той разбра какво иска тя от него и я взе на ръце, отнасяйки я навътре в мамещата прегръдка на огромния, уютен дом.

Цяла вечност по–късно, застанали един срещу друг в нейната стая, започна да я съблича. Бавно, защото не искаше да бърза. Бавно, защото искаше сам да се подлудява, докато развързва възлите на дрехите й. Бавно, защото усещаше, че така трябва.

Накрая тя застана пред него в съвършенната си голота, и онова, което очите му бяха долавяли през тънките дрехи, сега се разкри пред него в цялото си великолепие и щедрост. Богинята Майка беше сътворила тази жена така, както велик художник извайва творбата на живота си – с цялата страст, хлад, огън и лед, които съществуват в света, с онова неуловимо, но осезаемо нещо, което превръща обикновенната красота в божествен удар върху сърцето на съзерцаващия.

А тя се усмихваше и го придърпваше към ложето, ала когато стигнаха до там, го бутна по гръб и понечи да завърже ръцете му за опорите от ковано желязо, които поддържаха покрива на балдахина над леглото. Той се възпротиви, възползвайки се от далеч по–голямата си сила, ала тя само наклони глава, впивайки поглед в неговия:

– Аз ти се доверих до смърт, до лудост и отвъд нея. Можеш ли да ми се довериш и ти, войне от пустинята?

В отговор той кимна и се отпусна по гръб, докато тя ловко и бързо, с помощта на здрави и впиващи се в китките копринени въженца прикова дланите му ъглите на леглото. Очите му се присвиха от болката, с която тя впиваше тънките, режещи въжета, но дъхът му дори не трепна – само ръцете му изведнъж се свиха в юмруци, когато тя привърши и разпусна косите си, издърпвайки дълъг над педя, сребърън шиш, който допря до сънната му артерия. Смехът в огромните, тъмни езера на хубавите й очи го предизвикваше да изръмжи, да изкрещи от ярост, ала само лежеше неподвижен и мълчалив, докато върхът на шилото й постепенно пробождаше кожата и докосваше кръвоносния съд под нея.

В мига, в който реши, че вече е мъртъв, тя отдръпна импровизирания си стилет, докосна го между бедрата и този път изтръгна от него някаква реакция:

– По добре ме убий – изсъска гласът му, а тя само се засмя тихичко:

– Глупчо, аз съм жена! Никога не бих наранила точно тази част от теб. Исках само да почувстваш какво е да си отдолу и да си безпомощен – тя издърпа от сребърната игла още по–тънко острие, при това с режещ ръб и с няколко ловки движения го съблече, разпаряйки дрехите му – ... ала урокът, Шри, едва сега започва!

Тя го галеше, възбуждаше и задържаше, без да позволява на драконовия му дъх да напусне тялото. Тя забиваше дългите си нокти там, където болката се превръща в своето отрицание, караше го да шепне името й като молитва и да я заклина да освободи ръцете му, за да се превърне този ритуал в споделено вълшебство. Съпротивляваше се, бореше се, разкървавявйки китките си, заповядваше й да престане, молеше я през зъби, подавяйки гордостта си, да продължи, оставяше се да го води в пътуване, през което не бе минавал с нито една друга жена.

И тогава, когато мислеше, че просто няма какво повече да направи с него, тя се усмихна и отряза шипче от акациевата клонка, която красеше малката вазичка върху едното от нощните шкафчета до леглото. Скъси го, заглаждайки ръбчетата на отрязаното, и цепна по дължина две люспички от две срещуположни страни, правейки го удобно за захапване. После докосна кожата по корема на мъжа с устните си и върха на стиснатото между зъбите й шипче. Причиняваше му едновременно болка и удоволствие, убождания, драскания и целувки, които се плъзгаха по кожата и мускулите под нея из цялото му тяло, заобикаляйки единствено уязвимите слабини – огнени ласки от екстаз, нежно докосване и болка, минаващи до безкрай по тялото, ръцете и бедрата му, стъпалата и лицето, превръщащи го от горд войн в една безкрайно обхождана карта на сладострастието и преплетената в него агония.

Дори беше престанал да осъзнава, че тя го гали и с всяка друга частица от тялото си – с ръцете си, с гърдите си, с гладкия си, бял като сняг корем, с огнените си, дълги нозе – притискаше се и се галеше в него, докато той се бореше и изтощаваше в опитите си да освободи ръцете си, а тя му даваше своите целувки със стиснато между зъбите акациево шипче.

Накрая започна да го целува и там, където намека за шипчето между устните й прекършваше волята, гордостта и наддменноста му над всяко страдание, преодоляно от него в пътя му на войн. Там нямаше убождания – само едва едва загатнато докосване, намекващо, че целувката, галенето на устните може да се превърнат в болка, пред която волята му е безпомощтна.

Всяко нейно докосване беше лудост, разцъфваща в ума му с ярките цветове на пурпурни макове, всяка нейна целувка предизвикваше в него тътен, на който не беше способно и най–могъщото прозрение, постиганто след месечна аскеза навътре в пустинята. Тя го отвеждаше отвъд всичко познато, изпитано и изживяно досега, в безпаметно пътуване към Никъде, Никога... и когато вече самото му сърце се пръскаше от изнемога, изтомено от страст, тя развърза ръцете му....

Не помнеше от колко години не е дочаквал изгрева в собствения си дом, далеч от вечно мамещата го пустиня. Не помнеше да е закусвал толкова късно и мързеливо, изтощен до предела на всичките си сили. Ръката му леко потрепваше – от умора и болка – докато наливаше от гъстото, тъмно кафе на жената, излегнала се на хълбок пред него.

Хранеха се само двамата, без слуги наоколо и с удоволствие си прислужваха един на друг – тя белеше с върха на ноктите си зърната грозде от ципите им и ги подаваше в устата му, а той поднасяше напитката към устните й, замайвайки се от нежността, с която тя отпиваше, целувайки устието на чашата.

Сърцето му трепна, когато тя внезапно ухапа дланта му, притискайки я към лицето си. Посегна към рамото й с другата си ръка и времето отново изчезна, връщайки се отново към нормалния си ход едва привечер, когато слънцето вече докосваше праговете на западните прозорци.

Бяха толкова изморени и изтощени, че можеха само да си почиват, лежейки един до друг. Той вдишваше и издишваше бавно и дълбоко, както се беше учил цял живот, докато всяка частица от него, всяка нишка на мускулите искаше почивка. Тя сложи главата си на рамото му и го погали, разсеяно плъзвайки ръка по дължината на мускулестото му тяло:

– Другите мъже са толкова красиви, когато се обличат, когато си тръгват... ала ти си великолепен, Шри, когато си така – чист и съвършен... жалко, че съсипах кожата ти. Ще минат дни, преди да изчезнат белезите, които ти причиних.

– Моля се никога да не изчезнат – потърка той носа си в нейния и започна да я гали докато тя бавно угасваше, потъвайки в дълбокия сън на дълго и жежко любена жена.

Когато се събуди, той се беше облякъл и седеше на ръба на прозореца, преметнал крак към бездната отвън, обгърнат от сиянието на събуждащия се ден. Тя се протегна по котешки и изрита със съвършенните си нозе одеалото, с което я беше наметнал заради нощния пустинен студ. После се изправи в леглото, сложи ръка на хълбока си и с другата го повика, свивайки глезено пръстче. Дервишът скочи меко на пода и се приплъзна към нея с грацията на танцьор–мечоносец, все така жаден за ласките й, ала си личеше, че нещо измъчва ума му.

– Какво има, Шри? – попита тя, мигновенно усетила промяна в настроението му.

– Какво представлява лорд Велиан? – попита неанецът и спря неподвижен, сам не можещ да осъзнае непривичното за него чувство. Беше силен, горд и красив мъж и никога не беше изпитвал трепета, което в момента усещаше да се ражда към жената пред него. Тя се пресегна, откопча наметалато му и се загърна, слизайки с грациозно пристъпване от леглото:

– Мъж, който дойде при мен студен като лед. Толкова студен, че се почувствах безпомощтна като жена пред него.... а после един ден се събудих и открих, че от месеци спя само с него и той ме е накарал да се чувствам малка и закриляна.... негова завинаги... Нося детето му, Шри, какво повече мога да кажа?

– А към мен, какво изпитваш към мен? – той тръсна глава, внезепно цял лумнал в пламък и гняв, невярващ, че е попитал нещо толкова унизително за самия него. Ала Мария беше жена до мозъка на костите си и усещаше със сърцето си какво става между тях, макар и той да не го осъзнаваше. Тя се разплака:

– О, Шри, защо не те намерих преди да срещна Велиан... – притисна се в него и той не можеше, не искаше, не желаеше да разбере дали тя го мами и лъже или сълзите й са искрени. Осъзна, че за него те са истински, че дори да го лъже, това е лъжа само и единствено, изключително само за него... Прегърна я и я остави да си поплаче.

След малко, а всъщност сякаш след часове, риданията й стихнаха и тя промълви, прегръщайки го през шията:

– Знаеш ли защо плача? Защото с теб мога да бъда добра – така, както с него мога да бъда зла до безумие. Ти ме караш да се мразя, Шри. Аз не съм добра.... аз съм лоша... и онези свещенници, с които се срещнах, ще умрат.... ти го знаеш и ми прощаваш, но аз не мога да си го простя.

– Те и твоя суверен са във война, Мария...

– Ала аз няма да ги убия в двубой... ще бъде без да им дам възможност да се защитят.... ти не би постъпил така. Ти си горд и чист!

– Не бъди толкова сигурна. Аз също съм убивал не в двубой – той й разказа как се е отказал от службата си към закона и е използвал булото на нощта, за да премахне група хора, за които е бил сигурен, че вършат лоши, много лоши неща. Докато говореше как го е направил, жената в прегръдките му се стягаше и сякаш отчуждаваше от него. Накрая тя каза:

– Това е било поражение, а не победа, Шри. Като си убил тези хора по този начин, ти си изменил на себе си.

– Разочаровах те, нали! – той отпусна ръце, позволявайки й да си тръгне от него.

– Да... нарани ме... не очаквах, че ти си можел да постъпваш така! – дълбоко в сърцето си наистина изпитваше разочарование, защото чувстваше, че е в правото й на жена да изисква от него благородство на духа, каквото самата тя няма. Фактът, че туко що е открила причинителя на своите неприятности в Джендин, й се стори така маловажен на фона на бушуващото в женската й същност раздразнение, че просто го изтика на заден план. Не можа да се сдържи и го наказа, изплъзвайки се от неговата прегръдка, наблюдавайки как душата му умира заедно с угасването на нейната усмивка.

Гордостта му взе връх и той се обърна, тръгвайки с твърди крачки навън, неочаквайки нищо, без да са надява на нищо повече... ала на прага тя го спря:

– Шри? – гласът й галеше, умоляваше, пленяваше, изпепеляваше и потапяше в блажен хлад и сребро. Мимо волята, гнева и хаоса в сърцето си той спря, макар и да не се обърна.

– Шри? Ако сега излезеш от тази стая ще ме нараниш, както никой друг не го е правел! Моля те..!

Когато чу нейното “моля те”, дъхът му за миг секна и дервишът разбра, че за него вече няма връщане назад. Беше готов на всичко за тази жена – обърна се, пръстъпи към нея и се вгледа в лицето й, галено и докосвано от него до преди миг, изпълнено с копнеж и сладост, причиняваща екстаз и агония в него. Нямаше връщане назад.

* * * * *



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   67   68   69   70   71   72   73   74   ...   78




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет