Пурпурна есен – I част

Лъчите на залязващото слънце докосваха Бодарското езеро и го превръщаха в разтопено злато. Покривите на къщите също грееха в пурпурно червено, сякаш някъде бе пламнал пожар.

Облегната на вратата към балкона Анара се взираше към потъващия в сенките на вечерта град. Греймският площад бе скрит от погледа й, но тя не можеше да изличи от мислите си това, което бе там. Мразеше смъртта... Още повече я мразеше, когато настъпваше по нейно нареждане. Вятърът погали страните й и тя си представи труповете на обесените разбойници, полюшващи се под повея на същия този вятър, който бе ласка за нея и подигравка с тях. Неусетно протегна ръка към собствения си врат и очите й потърсиха сребърната сянка на луната, която вече бе изплувала отвъд Западните планини. Сърцето й заби учестено и тя се отдръпна от балкона. Не й беше лесно да подтисне тревогата си. В началото не бе повярвала на разказа на Джони. Далеч по–лесно бе да допусне, че това е някой от поредните номера на Лунел, но неговата вяра в думите на момичето–селенит накрая преля и в нея. Кралицата сведе поглед към страниците на малката книжка с поезия, но думите пробягаха пред очите й без да оставят какъвто и да е смисъл след себе си, така че тя остави книжката на масата и отново се изправи. Спря се миг преди нозете й да я поведат към прозореца. Лунел бе казала на Джони, че единственият начин да се смекчи влиянието на Луна, е да избягва лунната светлина, но нима можеше да избегне повика на небесната сила. А дали именно кръвта й не се обаждаше сега, когато Луна бе стегнала примката около врата й? Анара тръсна глава. Кръвта нямаше нищо общо. Лунната примка бе виновна и фактът, че го знае, я караше да мисли за това.

Анара се отдалечи отново от нежно полюшващите се тюлени завеси и погледът й се плъзна из покоите в напразна надежда вниманието й да се закачи за нещо и да изтласка назад мислите за лунната стихия. Тревогата превземаше съзнанието й, докато накрая хаотичните й стъпки не я изведоха от покоите. Кралицата се усмихна леко на стражите отвън и се отправи към библиотеката.

Както и очакваше, Джонатан Кейдж беше отново там. Той се изправи бързо при влизането й и щом вратата се затвори, зад гърба й, скривайки ги от евентуални любопитни погледи, той я прегърна и целуна. Тя се отпусна в ръцете му и затвори очи. Това бе всичко, от което се нуждаеше в момента. Просто да се отпусне в ръцете на човек, на когото вярваше, в неговите ръце, и да остави тревогата извън закрилата на неговите обятия.

– Боя се, Джони – чу тя собствения си глас и стисна здраво очи, сякаш в мрака зад клепачите си, можеше да избяга от собственото си признание. Прегръдката му се стегна и тя усети устните му да докосват косите й.

– Всичко ще е наред, Ана! – тези тихи, спокойни думи преобръщаха хаоса в нея и на негово място оставаше само кротко спокойствие. – Миналото е там, където му е мястото – назад във времето. Какъвто и да е произходът на Бодарите, те са получили трона и са били признати. Това не бива да те тревожи сега.

– Но ако това, което Лунел ти е казала, е вярно, значи това селенитско творение... короната – може би тя още е тук.

– Но няма сила.

– Тя не е казала това – започна тя, но той постави пръст на устните й и се усмихна.

– Недей да се тревожиш. Луна е само една от стихиите. Дори короната да е тук, силата й е била пленена от останалите стихии. А и доколкото разбирам този Заал има желание да те отърве от нея.

– Но Илай...

– На Илай вероятно ще трябва да обърнем по–специално внимание – каза мрачно Джони и се отдръпна.

– Претенциите му не са толкова неоснователни, колкото си мислех първоначално, Джони.

– Нима? – каза рязко той и се обърна към нея. – Не кръвта прави един владетел законен, Анара. Илай преследва някаква древна вражда и ламти за трон, който не може да овладее. Нима узурпирането на трона ще доведе мир на тези земи? Как мислиш ще реагират херцозите на един преврат? Някои може и да го подкрепят, за да си осигурят мир, но няма да са всички. Да предизвика раздори в кралството сега, когато границите ни се гърчат в напрежението, обхванало околните държави е безотговорно... Не, че някога съм очаквал нещо различно от него – той се приближи отново до нея и обхвана нежно лицето й в ръцете си.

– Нима ще забравиш отговорностите си за Даная заради приказки отпреди стотици години? Ти си кралица на Даная, приела си в сърцето си тази власт, съдбата на хората, които живеят тук. Нямаш право да дезертираш, Ана!

Тя потрепери и сякаш привлечен от неизказана заповед, погледът й се извърна към млечнобялото лице на луната, която току–що бе надзърнала през прозорците на библиотеката.

– Но доколко принадлежа на себе си, Джони? С тази примка на врата... доколко все още съм кралица на Даная.

Сините му очи помръкнаха.

– Знам, че това е странно за теб, Ана, но аз имам доверие в Ланис. Тя... тя ще се справи.

– Казала ти е, че не може да я махне.

– Но този Заал може – каза замислено той и после добави с усмивка. – А тя ще се справи с него, уверен съм.

Анара потърси отново прегръдката му и опря страна в гърдите му.

– Ами ако той е по–силен от нея?

Кейдж се засмя и смехът му отекна под високия свод на библиотеката.

– Силен? Това действително щеше да има значение, ако Ланис беше мъж. Всъщност, надявам се той да се доверява на силата си.

Анара притвори очи. Чувстваше се все по–спокойна и неусетно сънлива умора погали дългите й ресници. Прииска й се да заспи така, както бе притихнала в обятията на Джони, но вместо това сподави една недоволна въздишка и се отдръпна назад. Ръцете й бързо пооправиха разрошените къдрици и пригладиха широките поли на роклята й.

– Ще трябва да се справя някак с това. Кажи ми, ако Ланис се появи – трябва да говоря отново с нея. И като стана дума за разговори, кога ще приключат разпитите на останалите десет затворника? – попита делово тя.

– Това е докладът на Менедем – каза Кейдж и кимна към бюрото.

– Искам да запознаеш Илай с всичко това. И да го включиш.

Кейдж овладя изненадата си и отиде до бюрото. Погледът му се плъзна по книжата и след малко той попита:

– Убеден съм, че има причина за това твое решение. И все пак тези паяжини са били изплетени преди доста време в Бодар. Ударът на ферундалите ги разпокъса, но би било наивно да вярваме, че това е краят. Не всички паяци са в тъмниците на замъка, Ана. Възможно е Илай да е един от тях. Възможно е да стане един от тях.

– Не искам да спрат да го наблюдават. Но искам да променим начина. Остави сегашната му охрана, само я отслаби малко. Той знае, че им е заповядано да го следят. Но искам да наредиш на Онегавон да се погрижи за един–двама по–незабележими, които да са като невидими сенки за Илай. Остави го да прецени, дали може да се справи. Ако се съмнява, ще намерим друг. Искам да дам възможност на Илай да управлява, но полека. Искам да проверя, дали може да му се вярва и да носи някаква отговорност за кралството.

– Анара, не оставяй на приказките на онзи селениец...

– Това е заповед, лорд Кейдж!

Тя едва се сдържа да не потръпне, когато гневният му поглед опари лицето й. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Джонатан бе позволявал на гнева си да надделее и винаги след това си даваше сметка, че е прекалила. Прииска й се отново да се върне в обятията му, но тази мисъл допълнително захрани собствения й гняв.

– Аз съм кралица Кейдж – припомни му внимателно Анара.

– Не клетвата ми към кралицата ме държи тук, Ана! – каза той и се усмихна хладно. – Не очаквай да превия врат всеки път, когато почувстваш сърбеж в кралския си пантоф.

Напрегната тишина се уталожи край тях. Умора затисна раменете на кралицата и тя извърна поглед към прозореца. Копнееше за сън и спокойствие, и внезапният сблъсък с Кейдж открадна още една частица от спокойствието й.

– Трябва да позволя на Илай – започна безучастно тя, но той я прекъсна.

– Зная какво имаш предвид. И съм съгласен.

– Значи ще направиш, каквото поисках? – попита тя изненадано и той кимна. – Но защо тогава беше всичко това?

– Защото ме притесняват мотивите ти. Но затова ще говорим утре – промълви той и я целуна. – Изглеждаш уморена, Ана. Опитай да поспиш.

Тя кимна разсеяно и се отправи към покоите си.

Следобедните облаци хвърляха неусетно плъзгащи се по земята, продълговати сенки, през чиито пролуки слънцето надничаше усмихнато, смекчавайки с топлината си влажния морски бриз. Багатур Дамяна с наслада прекара пръсти през косите си, наслаждавайки се на забравения дъх на безбрежната синя шир, на усещането за безгранично спокойствие, идещо с ритъма на океанските вълни. Не беше стъпвала на този бряг от години, от деня, когато беше тръгнала с Онегавон към Бодар заради обучението на Нила Мирин.

До нея принц Аркип, легнал на хълбок, мяташе мидички по живата, издигаща и спускаща се,, дишаща, сивозелена от близо повърхност. Погледът му пропадаше в безкрая на далечния западен хоризонт, а съзнанието му се губеше още по–далеч, в спомени за детството и мисли за бъдещето. Усещаше се объркан от лекотата, с която неговата майка беше поверила сигурността му в ръцете на тези хора. Чувстваше се смаян от естествеността, с която те го караха да се чувства принц. Истински принц, а не просто детето на кралица Анара Бодар:

– Красиво е – докато сърцето му беше изпълнено с шума на прибоя, усмивката му проследи плавното обръщане на една чайка по вятъра – две изящни чертички една до друга, които се стрелнаха над главите им и изчезнаха зад шарените корони на есенните дървета в крайбрежния парк.

– Така е, млади господарю – усмихна се пазителката му и приседна върху петите си с прилепени колене и грацията на талантлива танцьорка ... с меч. Дългите й нозе се присвиха под стройното, но силно тяло, приближавайки я към нейния бъдещ крал:

– Време е, принц Аркип. Управителят на града ще се тревожи, ако не се приберем до половин час.

– Багатур Дамяна, мисля че с вас и останалите наистина съм в безопасност! – възрази й той и погледа му се отклони от нея към мускулестия, строен Стожин Лесло и се спря омагьосан върху титаничната фигура на Корин Сивоокия. Човек имаше нужда от време, за да осъзнае, че петдесетгодишният мъж с прошарена коса има нормална височина и чувството за необятни размери се поражда заради могъщото тяло и нозе, тежките ръце на професионален ковач, бичата шия и раменете, по–широки с педя от тези на най–атлетичния мъж, който търсещото око би могло да срещне по улиците и на най–оживения и многолюден град. Дори лицето му беше широко и масивно, с черти сякаш издялани от склуптор, който е свикнал да прави статуи на лъвове. А пък правият, тънък силоски меч се губеше в ръцете му – и макар Аркип да се беше уверил с очите си, че оръжието е практически неразрушимо, имаше чувството, че могъщият войн държи в шепите си детска играчка.

– Както повели принцът – обади се този човек с глас дрезгав и басов като всичко друго в него, като плътносивата пелена, която се ширеше на мястото на зениците, ирисите и бялото на очите му. Беше сляп, с невероятно мека походка, прецизни като на жонгльор движения и кротка усмивка, заради която някакъв инстинкт в четиринадесетгодишния принц го възприемаше като най–сигурното нещо в света.

– Багатур Корин, мога ли да попитам нещо, преди да тръгнем?

– Вие сте принцът, принц Аркип. Може да поискате всичко – дори неща, които ще ме унищожат като личност, ако се опитам да ги изпълня!

– Ставате досаден като лорд Кейдж – иронизира го младежът заради патоса, който усети в гласа му.

– Никой не може да се сравнява с лорд Кейдж – отвърна Корин Сивоокия с дрезгавия си, басов глас и не беше ясно дали възразява или се съгласява с оценката на принца.... и двамата се засмяха, а Дамяна и Стожин се присъединиха към общия им смях и за момент два мъжки, един женски и един момчешки глас нарушиха магическата, приказна тишина, създадена от равномерното бучене и шум на морския прибой, от плясъка на вълните в краката им.

Слънцето, вече полегнало на хълбок върху западния хоризонт, надникна иззад един поаленял облак и намигна в очите им, а чайките високо над тях изкрякаха заради този последен изблик дневна светлина – сигурно мислеха небесното светило за огромна огнена посестрима, която всяка сутрин ги извежда навътре в морето... Аркип легна по гръб върху още топлия пясък, впервайки взор нагоре в започналото да потъмнява, тъмносиньо небе:

– Това ли е Баланса, за който ми говорят свещенниците, които служат на майка ми. Това небе, вятъра и това, което чувствам в момента в сърцето си? Кажи ми Дамяна?

В отговор тя прокара пръст по оръжието си, преди да му отвърне:

– Казахте “свещенниците, които служат на майка ми”.... Бъдете внимателен, бъдещи суверене! Култа на Халид е като меча в тази ножница – нужна е силна воля, за да стои кротък в ножницата... за да служи... Но нека принцът не забравя, че не трябва да се доверява напълно и на нас – имаме своите слабости и ограничения.... – тя млъкна, осъзнавайки със силно смущение, че иска да разроши с ръка перчема на момчето Аркип, да го замери с шепа пясък, да го прегърне, да го попита дали иска палачинки с мед и подсладено мляко с една щипка какао вътре.... майчинското чувство в нея се бореше с представата, че е коленичила пред бъдещия стопанин на нейната родина....

– Какво има, багатур Дамяна? Нещо ви сепна?

– Нищо, принце! Просто не отговорих на въпроса ви. Питахте какво е Баланса, а на това по–добре може да ви отговори Корин Сивоокия – тя допълни с усмивка – Той обича да мисли.

Вървяха през площада на Медузата и Аркип малко се цупеше, понеже освен Дамяна, Стожин и Корин, които можеха да минат за семейна двойка с дете и неговия дядо, в близост до тях вървяха още два бели силуета. Еднаквите дрехи, оръжия и сходното излъчване на мощ просто разтваряха тълпата като невидим нож, като нос на кораб, който пори някакво живо, бърборещо, живо море.

– Защо направо не ме обградихте напълно?

– Защото трябваше да оставим багатур Кимару, заедно с посветените бойци, в Приюта – обясни му Дамяна

– Нима? Оставили сте един от вас там? Свидят ви се хората, с които да охранявате свещенната ми особа?

– Съвсем не, господарю! – смути се от иронията в гласа му Дамяна – Но ако нещо се случи с града и дворецът бъде унищожен, трябва да имаме място, където да ви отведем. Подземието под Приюта всъщност е по–сигурно от родния ви дом, принце.

– Ако нещо се случело с града и дворецът бъде унищожен? Да не очаквате нападение от ято древни дракони? Въпросът му накара могъщия, масивен като скален блок Корин Сивоокия да погледне към него с леко обидено изражение:

– Ято дракони? Дори самият Халид да вдигне ръка срещу вас, ние ще се жертваме, за да отложим божия удар над вас, принце... Между другото, трябва да влезем в тази страноприемница. Управителят на града ни чака там.

...Аркип успя да си изпроси от коменданта на Даная още половин час свобода и вечеря в страноприемницата. Брадатият, леко нервен благородник се съгласи на последното, неохотно признавайки че гостилницата се използва като опорно място от съгледвачите на кралския пълководец лорд Кейдж и всичко – от стаите до храната, е подсигурено. Принцът получи чеснова супа с топчета месо и картофи, препечени филийки ръжен хляб и нещо оранжево и вкусно, което се оказа смес от лютеница и сирене. Наляха му и чаша горчиво вино и докато спътниците му съсредоточено преценяха всеки влизащ и излизащ посетител, той се наслади на храна, която беше имала щастието да избегне срещата с префърцунените придворни готвачи на двореца. Беше вкусно и му беше хубаво, чувстваше се така, както не се беше усещал от престоя си в Триумвирата. Облегна се щастлив на стола си:

– Обещахте да ми кажете нещо за Баланса, Багатур Корин!

– Сега ли?

– Имаме още малко време.... нали? – погледна той с отчаяние и надежда към коменданта и сърцето му изпърха, когато брадатото лице на последния кимна в знак на потвърждение. Едва се сдържа да не се разсмее от щастие с пълно гръло, но успя да остане сериозен, докато сивоокия, уж сляп войн се почесваше по обръснатите си до престъргване бузи. Вместо отговор обаче, му зададе въпрос:

– Балансът обединява петте стихии – но как?

Изчака отговор, но естествено не получи такъв от младия принц и продължи да пита:

– Защо един път силите преливат една в друга, а друг път са в привиден сблъсък или разминаване. Кое е това, което ги обединява и задвижда заедно? Защо действието на магията в един халидов свещенник, в обикновен магьосник или в един ферундал, е толкова различно, когато вярваме в едни и същи неща?

– Мислех, че ще получа отговор, багатур Корин, не въпроси! – възнегодува принцът, но изражението на масивния мъж му подсказа, че онзи се е отнесъл съвсем сериозно към неговото питане. Мислено изпъшка, защото всъщност само беше пожелал да спечели малко време, преди да го закарат в покоите му. Помисли си: “ Един ден ще бъда крал и никой няма да ми казва кога да се прибирам... освен май самият аз.... чувството за дълг е гадна работа! Как въобще възрастните успяват да живеят с това чувство... ”

– .... Искате ли все пак да ви отговоря, принце? – попита сивоокият багатур, който смирено беше чакал принц Аркип да се завърне от блуждаенето сред собствените си мисли. Когато в отговор изражението на момчето показа съсредоточаване, той продължи. Гласът му тихичко боботеше сред по–тънките гласове на останалите посетители, хранещи се, смеещи се, пиещи вино из околните маси.... за Аркип това беше невероятно – да е толкова близо до обикновенните хора, които обръщаха повече внимание на спътниците му, отколкото на него. С усилие върна ума си към онова, което искаше да му каже Корин Сивоокия. Не искаше да разочарова, да си помисли, че той е само едно високопоставено, малко дете:

– Слушам ви, Корин!

– Отговорът на моя собствен въпрос, с който уточних вашия, господарю, е лесен! Истината за нас, ферундалите, е проста и в същото време дълбока – имаме пет сили, но те могат да се намират само в две чисти състояния – движение и покой. Само две отношения – привличане и отблъскване.

Обърна слепите си, сиви очи към принца и продължи едва когато получи кимването, с което принцът му даваше знак, че до тук е разбрал всичко:

– Разбира се – багатурът направи жест сякаш гали нещо – нашият свят е като финнотъкана дреха, като изкусен танц. Никоя от силите не може – дори само на едно място, дори само за миг – единствено да отблъсква или привлича останалите. Ето защо и в най–устременото спускане на яркия слънчев лъч има капка покой, и в най–укротената вода има искра движение, лекота, въздушен порив....

Възрастният мъж се усмихна на своя бъдещ крал, преди да продължи:

– И естествено, над всичко е Танцът на Равновесието. Всичко започва и завършва с Движението, в което има покой и с Неподвижността, в която има движение – те заедно пораждат извиващия се помежду им зиг–заг на живота.

Спря да говори за миг и левицата му описа специфично движение – след като протегна ръката си напред, я дръпна назад и нагоре в плавен полукръг, леко наляво покрай тялото си. После изпънатата като листо шепа преля надолу и настрани, продължавайки зигзаговидния си път и Аркип почти видя, тоест успя да си представи как преминаващите една в друга извивки на движението отвеждат с детска мекота противниковия прав удар – преди дланта неусетно да започне да се вдига, да прелива нагоре и обратно напред... цялото усещане беше като за вълна, която се отдръпва, обръща и отново тръгва към брега. Беше красиво и елегантно, и Аркип присви леко очи, преди да даде краткия си коментар:

– Изглежда меко.... и ако правилно съм разбрал, тази мекота позволява неизразима бързина?

– Именно, принце – кимна с глава слепият мъж, който не беше всъщност сляп и продължи бавно и спокойно, сякаш не бързаха за никъде:

– Ето това е двойно извитата Линия на Хармонията – онази, която съществува между крайностите вътре във всяка от Стихиите и между нея и останалите четири.... и която от своята простота ражда хилядите форми и цветове, които ни заобикалят. Бих могъл да ви покажа стотици други движения, основани на нейния принцип или просто да ви закарам обратно на морския бряг и да погледаме вълните, или да съзерцаваме пламъка на свещ.... защото тя е навсякъде. Всяка тревичка и всяка часица от нашия свят е дело на едно танцуващо, крепящо се чрез движение равновесие.

Грамадата на двореца се извисяваше над тях –едновременно тъмна и разлистваща се в светлините на безброй свещи и факли. Принцът се чувстваше натежал от грубата, питателна храна, от изпитата чаша пелин, от морето ярки впечатления, които беше предизвикал в него родния град, видян от толкова близо, без безкрайните кордони бронирана охрана. И въпреки това, може би за да задоволи докрай любопитството си, попита:

– Това ли е всичко? Халидовите свещенници ми говореха за Баланса с часове?

– Говорили са ви за тяхната представа за Него, както аз ви говоря за нашата. Самият Баланс е неизразим. Той може само да се почувства, господарю! В гласа на възрастния ферундал се съдържаше такава вяра в способностите на принца да почувства това, за което говореха, че последния се сепна:

– Аз съм само на четиринайсет години, багатур Корин – отвърна внезапно Аркип и спря, взирайки се в непроницаемите сиви очи без зеници, ириси и бяло. Ала масивният войн поклати глава в знак на смирено несъгласие:

– Вие сте бъдещ крал и .... вие сте нещо като нашите тил'наари! Обясних ви за тях, нали?

– Да, обяснихте ми, но не виждам връзката с мен!

– Вие сте тил'наар, само че родителите ви не са вигори или вигори–мечоносци, а хора, които умеят да бъдат крале.

Нещо в думите на Корин или в могъщото спокойствие на неговия басов глас разстърси младия принц толкова силно, че почувства студ в тялото си, потрепери, леко олюлявайки се, преди да продължи да крачи между белите фигури на ферундалите и по–външният пръстен от охраната на градския управител.

Докато в преситения му на впечатления ум се прокрадваше осъзнаването, че очакват да бъде мъдър като майка си, фасадата на парадната порта постепенно израстна над главите им, запълвайки пространството пред тях. Чуха се възбудените викове на охраната, надничаща през бойниците и после цитаделата отвори металната си паст, поглъщайки Аркип заедно със свитата му. Вече по коридорите на път към неговата спалня, Дамяна застана от другата от другата му страна и каза:

– Бих могла да добавя още нещо, което Корин Сивоокия реши да ви спести, може би оставяйки го за друг разговор... стига на принцът да му е интересно?

– Слушам ви с удоволствие, Дамяна! – кимна й той, доволен от деликатния, фин начин, по който тази красива, силна жена прикриваше майчинските си чувства към него. Щеше да му е забавно, ако не го трогваше... сякаш беше създаден, за да чете в душите на тези войни. Сякаш те бяха така създадени, че той да може да чете в душите им:

– Наистина ви слушам, багатур Дамяна – усмихна й се той, осъзнавайки че тя повече има нужда да му говори, отколкото непременно да каже още тази вечер каквото имаше за споделяне. Гласът й наистина беше красив и ласкав:

– Ами докато все още става въпрос за връзката между нашата философия и бойните ни умения....

Принцът за момент спря да я слуша, питайки се дали наистина му се е сторило, че ръката й трепва към косата му, но се спира като опарена. Сякаш копнееше да го погали и разроши.... майка му го гледаше така понякога, когато в очите й виждаше, че копнее да го прегърне, но не си го позволява....

Мелодичният й глас го върна към сериозната тема, която обсъждаха....

– ... Балансът между движение и покой, принц Аркип, може да приложи в следните три измерения. Първото е Височина и това е преходът от бързина към неподвижност и обратно. Ето вижте – тя извади медна монета и я подхвърли нагоре, а после, докато падаше надолу, я накара да забави спускането си.

– Това е магия, нали? – вдигна леко отегчено рамене принцът.

– Да, но всъщност аз не спрях монетата.... направих я мъничко по–тежка!

– И това й отне скоростта?! – изуми се принцът и взе кръглото червеникаво парченце метал от деликатната длан на жената... поне осезаемо тежеше колкото всяка друга монета от този вид.

– По скоро съвсем леко помогнах на едното да се превърне в другото, принце – обясни му Дамяна, преди да продължи – Вторият аспект на Баланса за нас, ферундалите, е Ширина и под него разбираме да влагаш мощ и живот в някакво действие или нещо, или пък съзнателно да ги вземаш, да ги изтеглиш от тях. Сякаш за да покаже, че е съгласна с казаното, монетата се вледени и се се разсипа на ситни, крехки кристалчета, обвити с тъничка скреж по повърхността им, всичко съпроводено от почти невидима ледена пара....

– Последното измерение на Баланса, според нас, е Дълбочината – от един вид Сила към друг и обратно, от пламъка към водата, от вятъра и луната към земята – пръстите на Дамяна небрежно се изопнаха към кристалчетата в шепата на принца и те, заедно със скрежа по тях, се превърнаха в пламъчета, които просветнаха заслепяващо силно и отлетяха нагоре толкова бързо, че той не усети дори опарване.

– Може ли да ми демонстрирате и друго, Дамяна!? – попита очарован принца – Джони никога нищо не ми показва, а обикновенните наемни магове на майка ми не притежават лекотата, с която вие правите тези неща... Покажете ми още!

– Нямам право, господарю – отвърна с трудно прикрита обич в гласа багатур Дамяна – както свирачът не трябва да забравя, че песента трябва да има и думи, така и доказателствата не трябва да изместват вниманието от това, което всъщност казваме.

– О, да – говорихме за това, в което вярвате вие, ферундалите – съгласи се Аркип и мимо волята си се усмихна на щастливото изражение, което думите му предизвикаха върху красивите, силни черти на пазителката му. Ръката й отново трепна да го погали, да го погали така, както жена гали детето си, но се сдържа. Вложи цялата си ласкавост в гласа си:

– Умен сте, господарю и вече разбирате! Двойно Извитата Линия минава едновременно и през трите аспекта на Баланса. Тя е Тях... Всъщност без нея те ще са просто умозрителна скица, игра на нечий интелект и нищо повече!

Багатурката и хлапето, което един ден ще стане крал, за миг се погледнаха в очите, преди то да каже:

– Може би съм твърде млад и опростявам нещата... но винаги съм мислел че движението си е движение и покоя си е покой! Че войната е война, мирът е мир, слъцето е горе, а земята е под краката ми.

– Нима? – намеси се дрезгавият глас на Корин – когато каретата пътува, телата на пътниците са в покой. Тя спира, а те започват да крачат... Ала докато са били неподвижни, мислите им са се реели, често из далечни места!

Спря да говори, двайки знак на всички да спрат, докато той влезе пръв в стаята му, а след малко Стожин сякаш кимна на някакъв невидм събеседник и всички последваха мъгъщия мечоносец в покоите на принца. Поледният седна на леглото си, приготвяйки се вътрешно за лягане, но любопитсвото му го глождеше:

– А като спрат да са неподвижни? Тогава какво, багатур Корин?

– Тогава, господарю – намеси се Стожин Лесло – когато започват да вървят, телата им ще се движат, а мислите ще се укротят! Такава е истината – Луната привлича Вода и всеки речен рибар може да ви го каже... А без сенки светлината превръща предметите в цветни петна с неясна форма и размери.... Нещата са едно, господарю. Всичко Е Едно!

– Думите ви ме объркват!

– Защото говоря на сърцето ви, а ме слушате с ума си. Умът обича ясните граници между полетата на шахматната дъска. Иска всичко да е ясно и подредено, а думите да са самите неща, които посочваме с тях... и да значат само по едно нещо. Умните хора обичат да казват следното – Понеже Хаосът е движение, значи Балансът е покой и неподвижност. Все едно да кажеш, че понеже организирането на една война изисква усилие, следва, че пазенето на мира става от самосебе си.

– Определено не е така! – кимна принц Аркип, осъзнавайки че майка му и нейният пълководец се съсипват от работа и резултатът от техните усилия е именно мир в държавата. В същото време в Триумвирата воеводите често изчерпваха грижите за управлението чрез плячкосването на съседските складове и зимници – беше го видял с очите си. Мислите му го накараха да се размърда неспокойно, осъзнавайки, че симпатията му към тези хора, излъчващи такава аура на сигурност, е на път да се превърне в привързаност:

– Не бих имал нищо против, ако често беседвам с вас?

– Ние също, господарю, но честно казано, не сме приказвали толкова откакто се обсъждаше кои побратими да придружат учителя Леман при съпровождането на кралския кортеж до Бодар... Многото говорене ни натъжава!

– Мисля, че разбирам – каза принц Аркип в настъпилото мълчание – в такъв случай нека си вземем довиждане, багатур Корин. Разбрах, че Дамяна и Стожин ще останат в двореца – усмивката му беше крехка, замислена и в същото време все още детска. Усмихваха се и очите му.

– Всъщност Дамяна ще спи в стаята срещу вас – отвърна Корин – а Стожин на пода до леглото ви.... когато им остане време да спят! А багатурите Диомед и Телкар ще ги сменят... Кимару също, макар че той е припрян като Онег и обича движението – Корин Сивоокия му се усмихна и нещо в тази усмивка накара Аркип за миг се почувства като нечйи любим племенник, младок, който глезят едновременно като възрастен и дете.... може би за частица от мига, но топлото, хубаво чувство го имаше...

А слепите, плътносиви очи на Корин се взираха в бъдещия престолонаследник, докато магическия му взор се наслаждаваше на танцуващите тъмносини нишки, изригващи от ума на бъдещия крал подобно рояк искри. Неподражаемият цвят на будното, раздвижено съзнание – истински дар за едно кралство, когато може да го съзреш в душата на бъдещия му стопанин!

* * * * *