Силата на едно нашепване



бет8/12
Дата24.07.2016
өлшемі0.95 Mb.
#219037
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

ГЛАВА 7


ПОДБУЖДАНЕ ЗА РОДИТЕЛИ
Веднъж (в петък вечерта) имах лична отговорност за моя двегодишен внук Хенри. Всички останали от семейството бяха планирали да отидат на парти. Шест часа аз и детето бяхме сами. За да го накарам да си изяде вечерята, най-добросъвестно изпълних упражнението с памперсите и номера със самолета в хангара. След това реших да го изведа на разходка. Беше около осем и половина часа. На практика това означаваше, че трябва да слагам детето да си ляга, но, тъй като родителите му не бяха при нас, реших, че мога да престъпя някои правила.

Няколко минути след началото на разходката един камион за доставки бавно мина край нас. Отстрани на камиона имаше снимка на огромен сладоледен конус. Забързвайки крачката си, Хенри каза: „Сладолед! Сладолед! Имам нужда от сладолед". Реших, че моментът е напълно подходящ той да научи разликата между нужди и желания. Затова, навеждайки се до нивото му, спрях неговите постъпателни движения.

- Хенри - казах аз, - ти нямаш нужда от сладолед. Да имаш „нужда" от нещо означава, че трябва да го имаш, за да оцелееш. Например, като въздуха. На теб не ти трябва сладолед, за да оцелееш. Може да искаш сладолед; в това няма нищо лошо. Но ти нямаш нужда от него.

Той извърна глава настрани и погледна нагоре към мен. Две озадачени сини очи (точно над дебелите му бузки) сякаш казваха: „Виж, разбирам, че тук се опитваш да изнесеш поучение или нещо друго, но аз имам нужда от сладолед. Видях камион, на който имаше сладолед. Сега имам нужда от този сладолед. Доколкото разбирам, това е много сложно". ,

Докато си обменяхме мислите, камионът бавно тръгна от знака за спиране и скоро се скри от погледа ни.

- Виждаш ли? - казах с известно задоволство, което идва от бедата в спора с едно над двегодишно дете. В крайна сметка няма Да получиш сладолед. И, за сведение, ти изобщо нямаш нужда от него

Обърнахме се и тръгнахме обратно към къщи, защото навън взе да захладнява. Когато завихме, (за радост на Хенри), камионът отново се появи.

- Сладолед! - радостно възкликна той. Имам нужда от сладолед!.

- Нямаш нужда от сладолед - казах аз с ясното съзнание, че думите ми нямаха никакъв ефект. Докато го прибирах към къщи, камионът спря точно до нас. Двама мъже изскочиха от него и дойдоха да ме попитат как да стигнат до адреса, където да доставят замразени храни. След като им предоставих нужната информация, един от мъжете кимна към Хенри.

- Хей, това твое дете ли е? - попита той.

- Опитай с внук - отвърнах. Измъчва ме за сладолед, откакто забеляза камиона ви. Не спира да ми повтаря, че има „нужда" от сладолед. Аз постоянно му обяснявам, че може да иска сладолед, но това не означава, че има нужда от него.

Не знам защо разказах на мъжа всичко това. Може би търсех малка подкрепа, но съвсем не я получих. -

- Хей! - каза мъжът с игрив поглед. Обзалагам се, че имам един резервен отзад. Почакайте!". После изчезна навътре в камиона. Няколко секунди по-късно се появи отново. Галантно поднесе сладоледения конус на Хенри, който изстреля към мен поглед с ясно изразено чувство: „Нали ти казах, че имам нужда от сладолед".

Толкова за великия ми момент като дядо. В крайна сметка, моментът не беше толкова велик.

Няколко часа по-късно, след като приземих Хенри от захарните му висини, го напъхах насила в пижамата; помогнах му да си каже молитвите преди лягане и се отправих към всекидневната. Вдигнах няколко разхвърляни играчки и се отпуснах на канапето, за да си отпочина за малко. Докато лежах там, си припомних вечерта. Реших, че, като цяло, бях невероятен дядо. Хенри изкара доста часове без надзор от страна на друг възрастен, освен мен. Нямаше счупени кости, разкървавен нос или страшни катаклизми, за които да докладваме. Всъщност, според моето честно и обективно мнение, свърших отлична работа по грижата за малкото момче.

По средата на щедрото ми самовъзхваляване усетих Святият Дух да казва: „По-спокойно, Бил. Справи се добре, но, ако можеш да си спомниш, имаше доста голяма преднина в началния старт".

Лежах и размишлявах върху прекъсването от Святия Дух. Макар и вярно, това ми се струваше малко неучтиво спрямо мен. В ума ми нахлу поток от спомени. Повечето от тях знам от избледнелите черно-бели снимки и семейния фолклор народаХайбълс. Бог беше прав: беше ми даден добър начален старт, благодарение на някои роднини, следвали Христос. Те бяха минали по този път преди мен. Преди стотици години Джон Хайбълс се оженва за жена на име Мери. Заедно се преместват от Холандия в Каламазо, Мичиган. Обичат Бога с цялото си сърце, душа, ум и сила. Усърдно се стараят да чуват и да се вслушват в нашепванията на Бога. Отглеждат пълна къща с деца, едно от които е Харолд Хайбълс. Той пораства и се жени за Джери, моята майка. Двойката също живее за Бога; обича Го с цялото си сърце, душа, ум и сила. Те имат пет деца, едно от които съм аз. Аз пораснах и се ожених за Лин. Макар да не сме се справили съвършено като родители, бяхме си поставили за цел с цялото си сърце, душа, ум и сила да чуваме и да се вслушваме в стимула от Бог; да обичаме семейството си с цялата всеотдайност, на която сме способни.

С Божията благодат и небесния хумор двете ни деца пораснаха и също избраха да живеят за Бога. Дъщеря ни се омъжи за човек, отгледан от родители, които следват Христос с живота си. Синът решава да живее в същия дух. По време на техния брак им се роди малко момченце, дете на име Хенри, за когото всички се надяваме (по същия начин) да посвети живота си на Бога.

Онази вечер на дивана, в тишината на всекидневната, усетих, че ме залива огромна вълна на благодарност.

„Благодаря Ти, Боже, че ме поставяш в семейство, което, от своя страна, има поколения на вярност към Тебе! Благодаря Ти, че ми даваш духовна преднина; че даваш преднина и на Хенри". Никога няма да заслужа Божията добрина в живота ми, но, независимо от това, съм благодарен за нея.

Всеки сериозен родител, когото познавам, иска да предаде добри, а не лоши неща на децата си; иска да остави наследство от благословение и мъдрост, а не от безразсъдство и болка. Родителите искат да бъдат познати като хора, които следват благоразумните наставления на Бога, а не като някои, които прекарват живота си, както те си знаят.

Второзаконие 6:6-7 казва: „Винаги да помниш тези думи, които ти заповядвам днес. На тях да учиш децата си и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш" (Библия на новия век). Отговорните родители знаят, че духовните ценности не могат да бъдат насадени у децата само чрез думи. Родителите затвърждават в своите деца ценностите, които самите те живеят в хода на ежедневния си живот в реалния свят. Духовната догма, раздавана по хладен и казармен начин (предназначена да контролира, а не да преобразява детското сърце), донася плодовете на сериозното недоволство и бунта. Вместо това, както предлага Второзаконие, мъдрите родители възприемат подхода с уроците от живота, за да помогнат на децата си да утвърдят духовната основа, върху която да построят своя живот.

Все пак, категоричното ми мнение е: дори някой да успее да напише идеалната книга за родители; дори всеки родител на земята да я прочете и най-педантично да изпълни уроците й, пак ще има няколко (или стотици) пъти в живота, когато майките и татковците ще се чувстват напълно изгубени относно начина, по който да възпитават и съветват децата си.

Дори и Писанието не дава много насоки как (на всяка крачка) да ръководим децата си към независимост и зрялост. Бог умишлено пропуска доста подробности относно разрешаването на дилемите, свързани с това, да бъдеш родител (баба, дядо). Според мен това е добро нещо. Когато ни дойде в повече, когато пристъпим отвъд собствените си способности и отвъд това, което Писанието казва; когато сме достатъчно отчаяни, тогава заставаме на колене и молим Бога лично да се намеси. След това отговорността остава на нас да стоим широко отворени за онова, което Той ни казва. Време е за нашепване!

Спомням си за едно от най-ранните и значителни нашепвания, които получих от Бога. Бяха свързани с нашия син Тод. Още от наИ-ранната възраст на децата ни, Шона и Тод, за мен беше ясно, че те са различни като деня и нощта. Шона беше включена на двеста и двайсет още от първия ден. Винаги невероятно словоохотлива, силно екстровертна; душата на всяка компания. На тригодишна възраст тя можеше да провежда зрели разговори; обичаше да говори толкова много, че аз се шегувах с нея, като казвах: „Скъпа, никога не оставяш и една мисъл, чувство или мнение, без да го изразиш".

При Шона винаги знаеш къде стои тя. Типът на личността й много си подхожда с моя. В разговорите бяхме като две грахови зърна в шушулка: аз - изразителен и прям с нея, а (в отговор) тя -като словесна електрическа крушка.

Тод не беше устроен по този начин.

Още когато беше съвсем малък, осъзнах, че с помощта на думите никога няма да достигна душата му в дълбочина. Прозрението ме споходи около масата на една семейна вечеря. Както обикновено, Лин, Шона и аз поддържахме разговора. Забелязах, че, когато закачките ни се увеличаваха, участието на Тод намаляваше. Колкото повече ние се включвахме, толкова повече той се отдръпваше. Изведнъж Святият Дух ми нашепна: „Бил, ако не възприемеш друг подход за това момченце, може да го загубиш завинаги".

Подбуждането беше доста обезпокоително за мен. Като баща, какви корекции да направя, за да имам връзка с неговата личност, която е толкова различна от моята? През следващите седмици изчетох всички книги за родители, които успях да намеря. Имах надеждата, че ще открия тайната как да спечеля едно по-мълчаливо дете. За щастие, един автор ми дойде на помощ.

Тъй като децата се различават, той предлага родителите да прилагат различни родителски стилове към всяко едно. Това за мнозина може да звучи като „Родители 101", но лично за мен беше поразително. Аз израснах в културна среда, но родителите ми прилагаха един-единствен стил, независимо че възпитаваха пет или шест деца с коренно различни нагласи, предпочитания и нужди. Нещо в съвета на този автор прозвуча като истина. Божието нашепване постоянно звучеше в мислите ми и аз реших да го изпробвам.

С помощта на друго четиво открих понятието за „езиците на любовта" За повече информация относно това схващане виж книгата на автора Гари Чапмън за петте езика на любовта. - начините, по които хората получават любов от другите Научих, че „езикът на любовта" за Тод беше качествено време. От моя страна Тод се нуждаеше най-вече от спокойно време и време по негово усмотрение. За него това беше повече от утвърдителните думи или опитите за задълбочени разговори между баща и син. И така, аз реших, че, щом не мога да се приближа до него чрез разговори по време на вечеря (това действаше прекрасно при Шона), щях да му предоставя част от личното ми време. Това изискваше целенасоченост; приемаше различна форма през различните етапи от възрастта на Тод. През годините на началното училище аз се прибирах след дългия работен ден и казвах: „Хей, Тод, какво искаш да правим през следващите два часа, само аз и ти?"

Отговорът му винаги се въртеше около едно от трите неща: искаше да отива и да разглежда употребявани коли, да тръгне към магазина за велосипеди и да разглежда механизмите им; да се отправи към най-близката къща за мотори, да обикаля нагоре-надолу из редиците от „Харли" жадно попивайки всичко.

За щастие, аз и синът ми имахме някои общи интереси във всяка от тези области. Но да прекарвам много часове в тези магазини два Или три пъти седмично, без да говорим (забележете това), а просто да бродим наоколо, не съвпадаше напълно с определението ми за „сближаване". След като направих няколко инвестиции от време, аз си помислих: „Това със сигурност ще накара момчето да се отвори. Не след дълго то ще почувства свободата да говори повече".

Но не стана така. Тод продължаваше да бъде мълчалив. Всъщност, приблизително на всеки шест седмици, когато бяхме на път за вкъщи, на връщане от една или друга търговска къща, той се отваряше по малко и предлагаше нещо, за което да поговорим няколко минути. Но аз научих, че Тод никога няма да изразява чувствата си наравно със сестра си.

Тод е вече в началото на тридесетте. Той остана верен на мълчаливата си нагласа, дадена от Бога. Когато се върна назад към това първо, толкова важно нашепване от Бога, ми става болезнено ясно, ако бях останал в другата пътека - да прилагам насила своя еднообразен родителски стил върху две напълно различни деца, щях сериозно да огранича взаимоотношенията си с Тод.

Както се оказа, днес ние се радваме на една чудесна и удовлетворяваща връзка помежду ни, поради това, че по пътя се научихме как да използваме по-пестеливи думи, но да ги използваме добре. В наши дни рядко ще ни видите седнали един срещу друг в някой ресторант, увлечени в дълъг, многочасов разговор. но можете да ни откриете да тичаме заедно, да плуваме с лодка-или да се занимаваме с някои от неговите джет ски. След прекарване на дълго, мълчаливо, но качествено време, ние разменяме по някои дълбокомислени изречения, казани на място. Слава на Бога за всяко едно от тях!

Различията между децата ми се задълбочаваха не само относно начините им за общуване, но и относно тяхната нагласа. Целият им вътрешно-личностен свят се различаваше толкова, колкото е възможно при двама души.

Шона винаги е обичала хора и партита. Тя няма нищо против да говори пред тълпи, големи или малки. Тод, от друга страна, предпочита начина на живот зад сцената. Това е друга област, в която Бог чрез Своите подбуждания ме спаси от ужасна поредица родителски грешки.

Тод участваше в отборни спортове през цялото начално училище - предимно футбол и баскетбол. В прогимназията той беше стартер на училищния баскетболен отбор и един от гол-майсторите там. Веднъж,когато беше в разгара на пробите за отбора в осми клас, които със сигурност щеше да спечели, той ме изненада. Една вечер, тъкмо се канеше да си ляга, неочаквано за мен, той спря и каза: „Татко, не ми се играе баскетбол повече".

Тод знаеше, че аз бях играл баскетбол през по-голямата част от живота си; че държах децата ми да участват в отборни спортове, защото вярвам, че те полагат невероятна основа за бъдещите роли в ръководенето на екип. Убеден съм, че той бе съвсем наясно, че думите му щяха силно да ме жегнат.

- Защо не искаш да играеш? - попитах аз, стараейки се да запазя гласа си неутрален, а изражението си възприемчиво.

- По две причини - каза той. Винаги, когато ме фаулират по време на мач, мразя да заставам на наказателната линия и цялата зала с хора да ме гледа как стрелям. Не ми е приятно да играя спорт пред големи тълпи.

- А втората причина: - попитах.

- Татко, никое от другите деца не приема играта насериозно. Ако ще бъда в отбор, искам да тренирам упорито и с всички сили. Щеше да е забавно, ако всички разсъждаваха по този начин, но не е така. Просто не ми се играе повече.

В този миг знаех, че можех или да заложа на закона и да заставя насила сина си да играе баскетбол, или да взема предвид факта, че Тод е различен от мен, че, може би, отборните спортове не му допадат.

Попитах го колко време ще продължат пробите. Оказа се, че три дена. Казах: „Какво ще кажеш да ми дадеш три дена да се моля за това. Ти също се моли. В петък ще говорим отново".

В хода на седемдесет и двата часа почувствах силно подбуждане от Святия Дух, че Тод е по-предразположен към индивидуалните спортове, а не към отборните. Той никога не е бил „публично" дете. Дори когато бе печелил награди през това време, трябваше да го - караме насила да излиза отпред в тържествената зала, за да ги получи. Беше стеснително момче, искрено и простосърдечно. Нещо повече, Уилоу по онова време беше с доста големи мащаби. Питах се дали публичността на живота ни с Лин не се отразява върху нашия син.

До петъка в онази седмица Бог ми нашепваше: „Остави Тод да бъде такъв, какъвто Аз съм го създал, Бил. Довери се, че този нов път ще го заведе в положителна посока". С Тод разговаряхме. Заедно се съгласихме, че за него е правилно да се откаже от баскетбола. Облекчението, изписано на лицето му бе очевидно. През следващата седмица двамата с Тод съобщихме на треньора, че той няма да играе в осми клас. Макар че треньорът остана дълбоко разочарован, синът ми никога не погледна назад.

Книгата Притчи казва на родителите да възпитават децата си в пътя, по който трябва да вървят. Чувал съм родители да използват този стих като оправдание, за да насилват децата си към подчинение, въпреки дадения им от Бога темперамент. Стигнах до разбирането, че в този стих има два пласта мъдрост. Специалистите, които изследват текста, са убедени, че авторът, освен че поощрява родителите да учат детето си да се предава на Бога и да живее праведно, също така ги предизвиква да открият неговите природни склонности и способности; да го насърчат да следва пътя, който е уникален, предназначен само за него. Освен изливането на любов в изобилие върху децата си и поставянето на подходящи граници по пътя, друг много важен дар, който можете да им предложите, е проницателен анализ на характерните способности, които Бог е вложил в живота им. Постепенното извличане на тези умения, в крайна сметка ще помогне на детето да намери собствения си път. Точно това трябваше да направя с Тод.

Случи се така, че, след като Тод остави баскетбола, веднага се зае със сноуборд, сноумобил, състезаване с мотоциклети и сърф. До един всички тези спортове са индивидуални. С времето той стана много добър в тях. Основното е, че животът на Тод доказа онова, което вярвам, че Бог ми откри в онова нашепване: най-силната нужда на детето ми от самостоятелност беше нещо, което не можеше, и не биваше, да му се отнема. Вместо да вкарам насила Тод в моя предопределен калъп, трябваше да спомогна за павирането на Божия път за неговия живот.

Да бъдеш родител носи със себе си най-различни нива на трудност. Те варират от неща, които не изискват никакво усилие (да учиш децата си на добри обноски и най-елементарно поведение на масата - неща, на които бихте могли да научите и кучето си), до решаващите дилеми, които обхващат техния морал, характер и бъдеще. През силно напрегнатите моменти, когато, като родители, се чудите дали да проявите снизхождение или строгост, дали да окажете слаб или по-силен контрол, дали да им простите, или да ги накарате да си платят; да им спестите ли последствията, или да ги оставите да изживеят цялата тежест на удара, е нужна малко Божествена помощ. Точно тогава Бог нашепва: „Стой широко отворен за Моето водителство и Аз обещавам да ти покажа пътя".

Една вечер, когато Шона беше на шестнайсет, тъкмо се канех да си лягам, чух някаква кола по алеята към къщата. Мислейки, че Шона се прибира у дома за през нощта, си спомням, че се зарадвах, че няма да ми се наложи да следя дали ще спази вечерния час; че поне веднъж ще се насладя на здрав нощен сън.

Нещата не се развиха точно така.

На път за спалнята си хвърлих бегъл поглед навън през фасадните прозорци. Видях, че Шона изскача от колата, паркирана на нашата алея. Мъждукащата светлина разкриваше на задната седалка скупчени деца от нейното училище. Секунди по-късно тя влетя през входната врата и профуча край мен.

- Здравей, скъпа. Добре ли си? - попитах аз.

- Точно сега не мога да навлизам в това, татко - изкрещя тя от коридора, докато тичаше към стаята си. Всички приятели ме чакат и трябва да си взема нещата.

Сякаш всичко, свързано със спазването на вечерния час, беше дотук.

Споменах й, че точно сега е идеалното време да „навлезем в това"; обясних й, че, като нейн баща, трябва да знам къде отива и какво смята да прави. „Моля те, забави малко и ми помогни да разбера плана - казах аз с всичката благост, на която бях способен".

С объркани изречения тя ми съобщи, че отива да прекара нощта в дома на приятеля на един приятел; че е „почти сигурна", че той се намира в Лейк Женева, което е на около един час път с кола от нас.

- Татко, трябва да тръгвам! - заяви тя. Всички ме чакат в колата.

- Шона, нужна ми е повече информация отколкото ми даваш -казах аз. Като например, кой е този приятел на един приятел. Къде точно в Лейк Женева ще бъдете? Ще има ли там родители?.

Не помня какъв отговор очаквах от Шона. Това беше същото момиченце, което на три години често караше своя велосипед на три колела по тротоара зад стълба на оградата, обявена за нейна граница. Знаеше, че карането зад тази определена точка на улицата й беше забранено, но, въпреки това, го правеше. Един ден, след поредното „гранично нарушение", Лин приклекна лице в лице с Шона, сложи ръце на малките й раменца и каза: „Шона, ако още веднъж караш зад този знак на оградата, ще напляскам малкото ти дупе. Не ми се иска, но ще го направя!"

Шона погледна нагоре към майка си, навири задните си части към небето и каза; „Тогава ме напляскай още сега, защото отивам да карам!".

Но да се върнем към встъплението от онази нощ с Лейк Женева. Вместо да отговори на който и да било от въпросите ми, Шона направи нещо, което не беше правила никога дотогава. Приближи се към мен, погледна ме право в очите и каза: „Татко, освен ако физически не ме спреш, аз ще отида на това парти".

Челюстта ми увисна. Бях безмълвен. Малкото ми момиченце! Онова, на което сменях памперсите (и, няколко пъти...)! Онова, което водих на „Мак Доналдс" всяка неделя сутрин години наред, само за да се наслаждаваме на времето си между баща и дъщеря. Онова, което влачих със себе си на пътуванията като говорител из целия свят, само и само да се шляем из хотела заедно след края на ангажиментите ми и да закусваме заедно на следващата сутрин. Същото ли беше това момиче, което сега се изправяше лице в лице срещу мен, отхвърляйки авторитета ми?

Впих в нея невярващ поглед. Лицето й имаше предизвикателно изражение, което казваше: „Настъпи нов ден, татко".

Главата ми се за завъртя; мислите ми се боричкаха, за да се разплетат. Ясно беше, че тук бях извън лигата си. Какво трябваше да кажа или да направя?

Поемайки дълбоко въздух, усетих силно подбуждане от Святия Дух. „Дори не си помисляй физически да задържиш това младо момиче! Всичко ще се влоши много бързо, ако подходиш по този начин. Вече сме на нова територия, вече е нов ден. Ти трябва да я оставиш в Моите ръце. Нищо повече не можеш да направиш".

Нямах време да разпитвам Бога относно родителския съвет, който Той ми даваше. Имах време само да се покоря. Отстъпих крачка назад, погледнах непослушната си дъщеря и избърборих единствените неща, за които успях да се сетя: „Скъпа, вземи мобилния ми. Можеш да ми се обадиш по всяко време (във всеки момент от нощта) и да поискаш да дойда и да те взема. Където и да си, веднага ще дойда и ще те взема. Във всеки момент. Не се качвай в кола с някого, който е пил. Обичам те! Разочарован съм от решението ти тази вечер. Но те обичам! Това изобщо не ми е приятно, но щом си толкова решена да отидеш, няма да те задържам физически".

Щом и последната сричка излезе от устата ми, Шона профуЧа край мен.

- Благодаря ти, татко!

Втурна се навън, за да се вмъкне в работещата на празен ход кола на приятеля й. Вратата се хлопна и те отпрашиха.

Инцидентът с Лейк Женева щеше да бъде първият от поредица подобни объркващи родителски предизвикателства, свързани с Шона. Един от най-важните случаи настъпи, когато тя беше далеч от нас в колежа в Калифорния. Чрез поредица от събития, за които самата тя може да разкаже по-добре, по средата на студентския си опит, тя взе решения, които я отдалечиха от Бога и компрометираха похвалния характер, който беше изградила. Шона публикува първата си книга през 2007г. под заглавие „Студени мандарини: празнуване на изключителната същност на всекидневния живот" (Zondervan), в която тя разказва подробностите и суровите уроци, научени през този период от живота й. Нещата ескалираха до там, че двамата с Лин решихме да отлетим за Калифорния и да се опитаме лице в лице да влеем малко здрав разум в Шона.

След уговарянето на една хитро скроена програма, определих деня, качих се на самолета и се срещнах с дъщеря си в едно кафене в Санта Барбара.

След обичайната размяна на новини аз се гмурнах направо в темата.

- Шона, причината да бъда тук е, че с майка ти все повече се притесняваме за теб. Загрижени сме, че си поела по опасен път.

Тя ме погледна съсредоточено, почти съчувствено за моята загриженост.

И така, аз продължих.

- Скъпа, искаме да знаеш, че те обичаме и че никога не е късно да се върнеш на правия път, да избереш начин на живот, който почита Бога...

Тя продължаваше да се взира в мен.

- ... затова ще те попитам направо: смяташ ли, че си готова да промениш курса си малко?

Въпросът увисна във въздуха като невидима безквасна кнедла. Тя гледаше втренчено към мен с ясните си сини очи. На свой ред аз също я гледах втренчено. Настана тишина.

После, след почти незабележимо потрепване на устните, тя предложи отговор. Почувствах веждите ми да се вдигат, тъй като очаквах отстъпване от нейна страна.

- Да, хм, не мисля, че ще стане - каза тя. Имам още много да си поживея.



Неочакван удар. Сърцето ми замря. Смутен и объркан, аз се отправих обратно към Чикаго същата нощ, без никаква представа какво ще излезе от дъщеря ми. Но дори и в безпомощната неопределеност усещах Бог да казва: „Аз още съм близо".

Някъде през този период братът на Шона, Тод, получаваше шофьорската си книжка. Любовта му към колите съществуваше още от ранна възраст. Бях научил Тод да кара, когато беше осем или деветгодишен. Карах го да изкарва на заден ход коли от алеята пред къщи или да маневрира с лодки и машини при всяка възможност. Като стана на шестнайсет, той гореше от нетърпение да седне зад волана.

Когато най-накрая получи книжка, забелязах, че Тод караше прекалено бързо. Беше се занимавал с коли от години, но, по мое мнение, беше твърде самоуверен. Знаех, че без малко инструктаж той може да бъде опасен за себе си и за другите на пътя.

Един ден седнах със сина си и казах: „Тод, ти си един от най-добрите млади шофьори, които познавам, но караш прекалено бързо. Ако не намалиш скоростта, ще дойде ден, когато ще нараниш себе си или някой друг с шофирането си. Знам колко е чувствително сърцето ти и, ако някога причиниш някому болка поради лекомислието си, това би съсипало твоя живот, да оставим живота на човека, когото ще си наранил".

Мислех си, че това е доста красноречиво слово. Говорех по чувствителния начин, по който Тод бе устроен. Но в отговор получих класическия поглед на тийнейджъра: „да, да, добре". Той не беше вникнал и в една дума от това, което казах.

Близо седмица по-късно, докато се наслаждавах на един почивен ден в Саут Хевън със семейството, реших да предприема бягане на десет километра. Бях изминал около пет от тях, когато внезапно чух свистене на гуми зад себе си. Погледнах през рамо точно навреме, за да забележа Тод, който правеше силно приплъзване с колата си, завивайки на ъгъла на оживена улица със седемдесет или осемдесет километра в час. Плъзгането беше напълно контролирано; приличаше на професионална каскада от филм. Всъщност, ако не беше толкова крещящо незаконно и опасно за другите, можеше и да бъда впечатлен. В случая обаче не бях.

Тод не ме видя, но аз със сигурност го видях. Затичах се към къщи по-бързо от всякога, решен да го насоля хубаво. Бях много ядосан от начина, по който пряко беше престъпил предупреждението ми от преди седмица. Стоях извън вилата и си мислех: „Кои са всички възможни начини така да накажа това дете, че да предам напълно посланието на недоволството си?".

Но преди да вляза във вилата, нещо се случи - Святият Дух се намеси. В този миг дойде подбуждането: „Вместо да хвърлиш картата на гнева, позволи на Тод да види колко много го обичаш и колко съкрушено би било сърцето ти, ако той е ранен или убит при катастрофа. Дай му да разбере, че ти всъщност се страхуваш, че някой ден ще го намериш в болница или моргата заради прекомерната му самонадеяност в шофирането".

Нашепването се противопостави на инстинктивната ми реакция. Когато децата нарушат някое правило, трябва да бъдат заставени да си платят, нали така? Така бях възпитаван аз; това планирах като продължение на ситуацията.

Спорех с Бога извън къщата: „Нима искаш да покажа пред Тод страх вместо гняв? Той няма да запомни страха. Какво искаш от мен да направя? Да разкрия сърцето си пред това дете, а после да го оставя да си тръгне безнаказано, за да отиде и да направи същото пак.

Духът остана невъзмутим от моя цинизъм. „Просто ми се довери за това- каза Той. Този път покажи на Тод своята обич, а не гнева си .

Не съм сигурен дали бях по-раздразнен от Тод или от Бога, когато влетях в къщата, но, щом се озовах седнал срещу сина си, отстъпих пред мъдростта свише.

- Тод - казах аз, - тичах точно до пресечката, където направи силовия завой преди няколко минути. Видях всичко. Действията ти престъпваха онова, за което говорихме миналата седмица.

Не можех да определя от изражението на Тод дали изпитваше угризение за това, че го бях хванал, но това нямаше значение. Знаех какво трябва да кажа, дори да беше нужна много по-голяма уязвимост от тази, която смятах, че Тод заслужава, и, по-голяма от онази, която предпочитах да проявя.

Поех дълбоко дъх. „Ако не беше изтеглил колата както трябва от тази пързалка, можеше да се удариш в бордюра и да се преобърнеш. Мисълта да извадят раненото ти тяло от колата и да изгубиш ненужно ръка или крак..., мисълта, че трябва да отида и да разпозная тялото ти в моргата, както се наложи да направиш баща си..., наистина ме ужасява, Тод".

По бузите ми се стичаха сълзи. Когато свърших с коментарите си, очите на Тод също бяха зачервени и подути. Обвих ръце около сина си и казах: „Моля те, Тод! Моля те, внимавай с колата!"

Доколкото ми е известно, шофьорските му навици се промениха от онзи ден. Никога не ми се наложи да проведа с него друг разговор на тази тема. От наблюденията върху шофирането му мисля, че тогава моята пледоария улучи право в целта. Кой знае до какво би довел гневният подход? Виждате ли защо обичам нашепванията толкова много?

През годините е имало много банални родителски главоблъска-ници: разхвърляни стаи, обици на носа, неподходящи прически, татуировки. Двамата с Лин решавахме, че е разумно да се правим, че не забелязваме. Но когато ставаше въпрос за морал или характер; за неща, свързани с безопасността или законови последици, ние се нуждаехме от вливане на мъдрост, която можеше да дойде само свише. И сега, когато децата ми вече пораснаха, виждам ползата от стриктното внимание, което обръщахме на всяка сричка от получаваната Божествена насока.

Преди няколко години (в рамките на шест месеца) получих на бюрото в работата си картички от моите деца. И двата случая доказваха силата на това, да позволим на Бога да ръководи всяка наша стъпка.

Картичката от Тод гласеше: „Скъпи татко, исках да ти кажа колко се гордея с теб. Колкото повече пораствам, толкова повече осъзнавам защо ме възпитаваше така. Ти винаги ме предизвикваше. Това ме направи по-уверен в себе си и в Христос. Миналата седмица си мислех за всичките преживявания, които съм имал. Малко други деца на моята възраст са имали подобни преживявания, защото техните родители не са ги предизвиквали. Затова, благодаря ти за предизвикателствата! Също и за цялата любов и насърчение, които си излял в живота ми. Обичам те!".

Щях да падна, когато седнах на стола и прочетох тази картичка. Един стеснителен и неразговорлив син да се изрази с подобни думи - това дълбоко трогна сърцето ми!

Около Деня на бащата същата година получих картичка от Шона. „Татко, просто си мислех за теб - започваше тя. Какъв страхотен приятел и баща си за мен! Ти си човек, до когото обичам да съм близо, с когото да споделям живота си. Благодаря ти за всички неща, които си направил; за цветята и диетичните коли, за дългите разговори... и за това, че ми прощаваш".

Сантименталността продължаваше, но ми е трудно да пиша през сълзи, затова, нека да спрем до тук. Мисълта ми е, че има отплата, когато стоим широко отворени към Бога. Следвайте подбужданията Му в критични моменти и ще бъдете облагодетелствани!

Една от най-големите награди от това, да живееш в съзвучие с навременните нашепвания на Бога относно възпитаването на семейството е, че един ден нещата могат да се завъртят напълно.

Дълги години жадувах за Божието влагане, за да насочвам децата си в правилната посока. Но миналата година, по време на отпуската, на едно от най-любимите места на семейството ми, моите деца сами чуха от Бога и се напътиха.

Осемнадесет месеца преди отпуската Тод беше предприел околосветското си морско пътешествие. Беше по средата на втората половина от пътуването си, когато направи отклонение от маршрута, за да се присъедини към нас за една семейна среща. През първия ден по обичай Тод и аз излязохме за сутрешно бягане. Обикновено аз задавах темпото, но сега започнах да се задъхвам. Той ми хвърли бегъл поглед посред крачка и каза: „Татко, в ужасна форма си! Какво е станало с тебе?".

През ума ми се превъртя всичко, което се бе случило, откакто го видях последния път: съкращаване на щатните служители, преструктурирания, преразглеждания на бюджета, твърде много последователни седмици със стотици работни часове, едно дълго и изтощително международно пътуване. Беше трудна пролет. „Дай ми само няколко дена - предложих аз. Ще се възстановя много бързо".

Казах това съвсем сериозно, но нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че съм прекалено оптимистичен.

По-късно същата нощ, след като Лин си легна, аз, Шона и Тод решихме да останем и да поговорим. Бяхме седнали на тръстикови столове на терасата, която гледаше към пристанището; просто се наслаждавахме на компанията един на друг, когато изведнъж се чух да казвам: „Знаете ли, не съм съвсем сигурен, че старите навици на работа ще ми бъдат от полза в новата реалност, в която влизам..."

Последното, което имах на ум онази нощ, беше да търся безплатна терапия от децата ми. Но мисля, че бягането с Тод беше извадило на повърхността някои потискани чувства, свързани с това, колко разпилян и разпокъсан беше станал животът ми напоследък. По някаква причина всичко това избликна сред сигурността на онзи момент. И двете ми деца веднага се ангажираха. Задаваха въпроси, претърсваха отговорите ми, за да открият истината как действително я карах. Почувствах се доста неловко от вниманието им, но, трябва да призная, че загрижеността им дълбоко ме трогна.

След около двайсетина минути разговор, следвайки онова, което вече знам, че е подбуждане от Бога, моята мъдра за възрастта си дъщеря каза: „Татко, напоследък кои са моментите, когато си бил отпуснат и си се чувствал способен на дълбока връзка с Бога?"

Помислих върху въпроса й. Отговорих възможно най-честно. „Южноамериканското пътуване, което предприех миналия месец. То ми донесе най-последователните дни на дълбока връзка с Бога от много дълго време насам".

Тя ме поразпита още малко. Излезе, че причината да усещам такава близост с Бога по време на пътуването е, че съм попаднал в моя „навик при пътуване". Пътувам повече от сто дни в годината. Установявам, че, когато съм на път, ранните утрини в хотелската стая ми дават идеална възможност да инвестирам продължително време в изучаване на Библията, молитва и водене на дневник за моя вътрешен свят. Обикновено сутрешните ми ангажименти като говорител не започват преди девет часа. Затова от пет и половина или шест часа сутринта, докато ми се обадят да ме вземат от фоайето на хотела, мога да си налея чаша горещо кафе, да подпра възглавниците върху хотелското легло, да разтворя Библията, учебните помагала и да се съсредоточа духовно. Няма хора, които да ми чукат на вратата, нито щатни служители, които влизат и излизат от кабинета ми, както правят у дома в Уилоу. Затова мога да се настаня необезпокояван в това положение, докато се почувствам освежен за предстоящия ден и си припомня Божието присъствие и сила в моя живот. Допълнителното благословение е, че никоя от насочените към лидерството „купчини" не ме гледа втренчено от различните ъгли на бюрото, докато правя това. Да бъдеш на път наистина си има преимущества!

Децата ми асимилираха всички тези подробности, преди Шона да продължи. „Ами, тогава защо не вземеш хотелската си стратегия и да я превърнеш в практика за живота ти у дома?"

Знаех, че дъщеря ми беше напипала нещо. Тод кимна в съгласие и, макар да наближаваше часът, в който очите ми се замъгляват (два през нощта), тримата започнахме да си говорим как хотелската ми стратегия би изглеждала у дома, как правилното изпълнение на подобен план би могло да възвърне чувството на здравомислие и духовна свързаност в моя живот.

Когато пиша това, от осем месеца вече прилагам експеримента с установяване на хотелската ми стратегия у дома. До тук се отразява много добре. Събуждам се рано, но, вместо да взема набързо душ и да се втурна за работа, влизам в една стая, която гледа към задния ни двор. Там прекарвам първите жизненоважни часове от деня си с Бога. Промяната, която това донесе в живота ми, може да заеме цяла отделна глава от тази книга. Достатъчно е само да кажа, че тази промяна в обичайния ми режим за мен беше източник на здравомислие, от който имах голяма нужда Всичко това започна с едно нашепване от Бога в два часа през нощта чрез дъщеря ми и сина ми.

Естествено, няма идеални родители, няма идеални деца. Следователно, няма идеално семейство. Не мога да приключа главата за родителите, без да дам един последен пример за тази действителност. Преди известно време, докато бях в хранителен магазин, станах свидетел на семейна сцена, която никога няма да забравя. Бащата и майката започнаха да спорят помежду си пред очите на околните. Грубостта и яростта им се засилваха. Едното от трите им малки дечица се изплаши и започна да плаче. Като не знаеше какво да направи, за да се успокои, малкото момиченце се спусна към баща си и се опита да обвие ръце около крака му. Но бащата, вече изцяло извън контрол, не беше в настроение за нежности. Той отблъсна детето с такава сила, че то се претърколи на земята и падна върху по-малката си сестричка, която на свой ред падна върху лавицата с консервиран боб. Преди аз или някой От случайните свидетели да пристъпим, управата на магазина и охраната дойдоха, за да прекратят свадата.

Говорим за нещо смазващо, на което да бъдеш свидетел! Излязох от магазина, разтреперан физически. Мислех си: „Няма нищо по-грозно от семейство, което не ходи с Бога".

Когато семейството не функционира добре, членовете му се чувстват засрамени, объркани, притеснени и самотни. Не е нужно да си доктор по социология, за да осъзнаеш, че тревожно голям брой семейства се борят в наши дни не само с баналните въпроси (като „кой да държи дистанционното", „кой е на ред да почисти след кучето"), но и с важните търсения като: Наистина ли се обичаме един друг? Ще се справим ли като семейство? Ще бъдат ли добре децата ни?.

Но когато несъвършените хора си поставят за цел да получат входяща информация от Онзи, Който е без грешка, това променя играта за всички участници.

Щом съпругата се покори на Божието нашепване да пристъпи към съпруга си с нежен и необременен от грижи дух; щом децата спят на леглото; щом бащата последва подбуждането да тръгне от офиса няколко часа по-рано и да изненада дъщеря си, като се появи на другия край на града на волейболния й турнир; щом двамата родители се ослушват за входяща информация от Бога как да отглеждат и възпитават сина си, който навлиза в юношеството; щом татковците търсят Божествена насока как да извадят наяве уникалните заложби на децата си; щом майките обръщат внимание на свръхестествените подтици, които им помагат да изпълнят Божията желана роля за тях в семейството - когато тези и хиляди други проявления на Божиите нашепвания се разгръщат в живота на едно семейство, тогава оживява наследството на благословения, а не на проклятия.

Приятели, ние с вас сме получили определен дял от нашето наследство. Ние ще предадем на поколенията или добрината, която идва след нас, или нещо по-малко. Аз гласувам за доброто нещо, за водения от нашепвания начин на живот.

Да бъда родител се оказа едно от най-тежките предизвикателства в живота ми, но, доколкото ми е било възможно, съм канил Бога на всяка крачка. Не съм Го държал на една ръка разстояние. Сега си почивам в блажената увереност, че, според силите си, съм се справил възможно най-добре. Децата ми обичат Бога; дават Му пълна свобода да ръководи живота им. Какво по-добро от това!



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет