Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Покосен от рак, дьо Латр дьо Тасини се върнал във Франция в края на годината (той починал през 1952 г.) и бил сменен от по-предпазливия генерал Раул Салан. Той не направил усилия, за да си възвърне Северен Тонкин, и се задоволил, да остане в отбранителна позиция. Гиап пак се възползвал от кратката почивка, за да увеличи военните си сили до 6 дивизии, подкрепени от силна артилерия.

През есента на 1952 г. войските на формацията Виетмин опустошили територията между Черната и Бялата реки. Френската контраатака, наречена „операция Лорейн“, се превърнала в пълен провал, който направил Гиап прекалено самоуверен в силите си. Няколкото нападения срещу френския гарнизон в На Сан през декември били жестоко отблъснати. Гиап имал по-голям успех през следващия април, когато нападнал съседен Лаос. Но много скоро войските му останали без провизии и доставки, той бил принуден да се оттегли, оставяйки малка армия, която да притеснява французите.

Виетнамските и френските войски в този район наброявали 175 000, но около 100 000 от тях били в отбрана. Виетмин за разлика от тях разполагал със 125-хилядна армия, подкрепена от 75 000 регионални войски и над 350 000, повечето необучени, милиционери. Войната се изплъзвала от ръцете на французите.

За да обърнат ситуацията в полза на французите, във Виетнам бил изпратен генерал Хенри Навар, който бил назначен за главнокомандващ войската през май 1953 г. Като кавалерист, той прекарал седем години в армейското разузнаване, а активната му военна дейност била главно в потушаването на въстанията в Сирия, Мароко и Алжир. Той изпитвал презрение към военните способности на „по-низшите раси“, което щяло да му струва скъпо във Виетнам.

Два месеца след като пристигнал в Сайгон, Навар изобретил нова стратегия, за победата над Виетмин. Тя включвала разделянето на района на две зони: северна и южна. На север французите щели да останат основно в защита, провеждайки политика на умиротворяване в делтата на провинция Тонкин, като периодично щели да се предприемат атаки, за подриване военните операции на Гиап. На юг, където Виетмин били най-слаби, французите щели да предприемат офанзиви едновременно и в Анам, и в централните „високи земи“. Същевременно щели да изградят виетнамска армия и щели да включат в нея нови подкрепления, за да създадат мобилна сила, достатъчно голяма, за да победи Гиап на бойното поле.

Един от основните елементи на неговата стратегия бил да си възвърне владението над Диен Биен Фу, малък планински пост, на границата между Северозападен Виетнам и Лаос. След това щели да превърнат това място в основен снабдителен център по въздуха, защитен от всички страни, откъдето можело да се спират всички опити на Виетмин да стигне в Лаос. Ако Гиап все пак решал да атакува, Навар смятал, че той можел да се промъкне с не повече от две леки дивизии и ограничена артилерийска сила. Такава войска винаги щяла да бъде лесно отблъсната.

Операция „Кастор“ била предприета на 20 ноември 1953 г., когато 2 парашутни батальона били спуснати над Диен Биен Фу, изненадвайки защитниците му от Виетмин. Жестоката битка оставила на бойното поле 110 убити от Виетмин и 14 френски войници. Още войски и оборудване с приземили през следващия ден, довеждайки на територията гарнизон в размер на 6 парашутни батальона, 2 артилерийски батареи, сапьори и минохвъргачки. Скоро към тях се присъединили 700 виетнамски войници, току-що евакуирани от близкия Лай Чау. Французите предприели изграждането на две летища и на една верига от защитни позиции, разположени около селото.

Когато Навар получил разузнавателните доклади, със съобщението, че четири дивизии от формацията Виетмин се съсредоточили към района на Диен Биен Фу, той не се притеснил. Според него те били тръгнали към Лаос и затова отхвърлил предложението на генерал Когни, местния командир, да предприемат удари в особено важните комунистически зони на Виет Бек и да предотвратят евентуален ход срещу Диен Биен Фу оттам.

Но дори френските позиции да били техните мишени, отбелязал Навар в една директива, издадена на 3 декември, на дивизиите на Гиап им били необходими 6 седмици за „придвижване“, от 6 до 10 дни за разузнаване и битка, продължаваща „няколко“ дни, която щяла да приключи с поражение за Виетмин. Но реалността щяла да се окаже съвсем различна.

„Навар подценил военните способности на азиатските войски, — написал биографът на Гиап, Джон Колвин, — точно както и Уейвъл подценил тези на японците през 1942 г. И двете армии пострадали заради невежеството на своите генерали. Но за разлика от Уейвъл, Навар имал разузнаване, което му докладвало, че ресурсите му са крайно недостатъчни, за да се съпротивлява срещу силите на врага, които щели да унищожат войските му.“

Не след дълго настъпващите дивизии от Виетмин затваряли пръстена около Диен Биен Фу, а тежката им артилерия се разполагала на ключови позиции. Когато патрули от френския парашутен отряд отивали на разузнаване, те бивали нападани от засада. Макар че жертвите били вече около 1000, до края на февруари не било предприето нищо, за подобряване на защитата и отбраната срещу неизбежните атаки. Дори резервите от амуниции не били попълвани с нови запаси от една седмица.

На 13 март 1954 г. Гиап предприел първата си атака. Диен Биен Фу бил наблюдаван от заобикалящите го хълмове от военна сила от 4 пехотни дивизии или 50 000 войници, придружени от 31 000 души в подкрепление и 23-хилядна резервна войска, която били най-отзад. Освен това Виетмин разполагал с 200 артилерийски оръдия на добри камуфлажни позиции. Френският гарнизон наброявал 13 000 души, от които само 7000 били боеспособни войници.

Навар много подценил „способността на врага си да донесе през примитивните пътеки на джунглата своите пушки и амуниции, през дъждовете, в руски камиони, на хиляди велосипеди, в безбройни китайски лодки и бамбукови салове, с товарни коне и стотици хиляди носачи“, написал Колвин.

През първия ден от атаката войските на Виетмин бомбардирали с артилерията си основното летище, унищожавайки един бомбардировач-изтребител и разузнавателни надземни самолети. Последната самолетна доставка дошла същата вечер, а другите доставки по въздуха били недостатъчни, заради артилерията на Гиап. През нощта на 13 март защитната позиция Беатрис, на североизточния периметър, защитавана от знаменития 13-ти чуждестранен Легион, била пленена. 300 легионери били убити, всички офицери били ранени или мъртви. Полковник Де Кастрис, гарнизонният командир, решил да не предприема контраатака, защото искал да запази войските за защитната позиция Габриел, която била разположена най-северно.

Защитната позиция Габриел паднала на следващия ден, както и защитната позиция Ан-Мари. Било съобщено, че 2500 души от Виетмин били убити при защитната позиция Габриел срещу 90 от 500 алжирски защитници. Пленниците били преведени през мъртвите тела на комунистите, които били разпръснати по телената мрежа. Един от войниците на Виетмин бил още жив, докато червата му висели отвън. „Настъпи го — казал един офицер от Виетмин. — Той изпълни дълга си към Народната армия.“

За три дни войските на Виетмин превзели една трета от деветте гарнизонни защитни позиции и вече било невъзможно да се евакуират ранените. През декември полковник Пиро, гарнизонният артилерийски командир, казал на Навар: „Генерале, нито едно от оръдията на Виетмин не може да стреля повече от три пъти, преди да бъде унищожено от моята артилерия.“ Той предпочел смъртта пред безчестието и се взривил със своя собствена граната. Същият ден Де Кастрис, началник-щаба, получил нервна криза.

Гиап получил подкрепление, за да възстанови количеството загубени сили. Французите също получили по въздуха още парашутисти и доставки, макар че повечето от продуктите паднали зад вражеските позиции. На 30 март атаките били възобновени, но сега срещу френските защитни позиции Доминик и Елейн. Половината от тях били опустошени, както и част от защитната позиция Хюгет, западно от селото. На следващия ден полковник Лангле, командващ военновъздушните сили, поел командването от Де Кастрис, който искал да капитулира с достойнство. „Все едно струна се беше скъсала вътре в него.“

Тази промяна въодушевила защитниците и на 10 април дошли с парашути още подкрепления. За съжаление четиридесет процента от осемстотин и петдесетте парашутисти се приземили в ръцете на Виетмин. Но и жертвите за врага също били жестоки: виетнамците дали 10 000 убити. На 11 април Гиап решил да замени фронталната атака с войната на изтощение. Скоро след това се появил мусонът, който възпрепятствал въздушните доставки и осигурил прикритие за войските на Виетмин, които преодолявали останалите отбранителни позиции. Генерал Когни предложил да се изпратят войски в подкрепление, но Навар не бил съгласен.

В края на април французите били на ръба на силите си. На половин порция ориз и сос от риба, те били до колене във вода в наводнените си окопи. Отбраната им била пред колапс под двойното въздействие на мусона и вражеската артилерийска стрелба. Шумът от пушките и нехигиеничните условия за живот в лагера им били вече непоносими. След 50 дни на жестоки битки, френските сили били под 2900 души, докато Виетмин още разполагал с 30 000 души.

На 1 май Гиап предприел последната битка. Голямата артилерийска бомбардировка била последвана от масивно нападение от две пехотни дивизии срещу непредалите се защитни позиции Доминик и Елейн. Въпреки храбрите контраатаки на френските легиони, все повече постове били загубени. Тежко ранени, хората се връщали на бойното поле, щом излезели от болниците. Много от тях казвали: „Ако трябва да си отидем, ще го направим с приятелите си.“

Още под номинално командване, Де Кастрис докладвал в Ханой: „Нямаме вече ресурси, безкрайно изтощение у всички.“ Когни отговорил, „че не трябва да се стига нито до капитулация, нито до поражение“, но оставил на Де Кастрис да реши какво да предприеме. Въпреки отчаяната съпротива, до 7 май били останали само частични постове. В 10 часа сутринта Де Кастрис казал на Когни, че те още се „държали със зъби, челюсти и нокти“. Когни отговорил, че битката „трябвало да приключи сега“, но без капитулация или бяло знаме. Последното съобщение, получено от Диен Биен Фу, било: „Ние взривяваме всичко. Адио.“ В пълна парадна униформа и с медалите си, Де Кастрис капитулирал пред генерал Вю от 38-ма „желязна“ дивизия в 5 часа следобед.

M sujet2

Това, което комюникето пропуснало, било, че атаката била предприета за да се пленят две каси с концентрирано вино „Виногел“, които се намирали на ничия територия, за да могат легионерите да празнуват рождения ден на най-голямата си победа: битката при Камерон. По време на този епичен сблъсък през 1863 г. само една легионерска рота от 65 човека, успяла да удържи 2000 мексиканци в продължение на 12 часа, като паднали 800 жертви по време на обсадата.

Понеже имало само по една бутилка вино за всеки взвод в Елиан 2, легионерите нямали намерение да оставят „Виногел“ да попадне в ръцете на Виетмин. Така че един отряд, съставен от доброволци, бил организиран веднага, за да вземе виното по тъмно. Унищожаването на вражеските бункери било допълнително условие към основната цел.

Друга традиция, придружаваща този празник, била старшите офицери да създават легионери на честта. Тази сутрин човекът, който получил тази чест, била Женвиев де Гала, медицинска сестра от военновъздушните сили, която била изхвърлена на пясъка от медицинския си самолет, когато се взривил. Нейната решителна дейност в ужасяващите условия в основната полева болница били вече признати, когато я наградили с Военен кръст и получила званието Легионер на честта.

Сега вече героичната млада жена, която пресата на ешелона нарекла „Ангелът на Диен Биен Фу“, получила и честта да бъде редник в Чуждестранния легион. След церемонията тя се обърнала към своя „кръстник“, офицер-ординарец, и му казала: „Ако някога изляза от всичко това жива, ще ти платя с бутилка шампанско, независимо къде ще се срещнем.“

През 1963 г., возейки се в Париж със съпруга си, Женвиев разпознала кръстника си, който се движел по тротоара. Тя спряла, прегърнала го и изпълнила обещанието си.

Но за французите битката била фатална. След няколко месеца било договорено на международна конференция в Женева прекратяването на огъня. Французите и техните виетнамски съюзници се изместили южно от седемнадесетия паралел, оставяйки комунистите да управляват територията, известна под името Северен Виетнам. След две години на юг били проведени избори и Франция се оттеглила от своята империя в Далечния Изток. Това неминуемо щяло да стане, но този процес бил ускорен от подценяването на военните способности на виетнамските сили от Навар.

Глава 5

Неуспех при акция

Придържащите се към последната категория спадат към максимата: „Този, който се бие и бяга да се спаси, може още да живее, за да се бие и друг ден.“ Разбира се, че един от показателите за безгръбначно участие във военните действия е, когато пленниците от войната са повече от жертвите. Но капитулацията не винаги е най-безопасният курс на действие, както научили испанците в Мароко.

Ниският боен дух и неопитността са двете причини за слабия успех в битките. Качеството на опозицията е другата причина. Може би не е съвпадение, че в четири от шестте примера, дадени в тази книга, победители били немските войски. От друга страна, за разлика от всеобщото мнение, италианците не са най-лошите войници. Както ще бъде показано тук, французите, испанците, британците, новозеландците и американците са губили репутацията си на непобедими войски поради една или друга причина.

Креси
Френското поражение в Креси на 26 август 1346 г. срещу крал Едуард III и неговата по-малобройна английска армия се дължало главно на високата боеспособност и ефективност на британските стрелци, въоръжени с големи лъкове. Още по-важна се оказала лошата военна дисциплина на френските рицари и безгръбначното представяне на техните хора, въоръжени с арбалети, което били предимно генуезки наемници.

Едуард бил едва четиринадесетгодишен, когато станал крал на Англия на 15 януари 1327 г., два дни след лишаването от власт на неговия развратен баща, Едуард II. Следващата година неговият чичо по майчина линия, кралят на Франция Шарл IV починал и бил наследен на трона от своя братовчед Филип VI, който бил от рода Валоа, с мотива, че короната можела да се предава само по мъжка линия. Майката на Едуард, Изабела, незабавно протестирала, защото синът й бил пряк потомък на по-висшата родова линия на династията на Капетингите. Отначало претенциите на Изабела се изразявали само в разговори с французите, защото синът й още бил много малък и затова не можел да предприеме каквото и да било, по по-късно тези претенции се превърнали в законното основание да се започне тази сага, позната днес като стогодишната война.

Истинската причина за конфликта обаче била, че Едуард III, бил и дук на Аквитания, благодарение на женитбата на своя прадядо Хенри II с Елеонор Аквитанска и теоретически бил васал на Френската монархия. В този ред на мисли херцогство Аквитания, символично било владение на Британската корона. Но като пълноправен крал на Англия, Едуард III отказал да се държи като нискостоящ и подчинен. През 1336 г., след като Филип заплашил да се намеси на страната на временно лишения от права върху престола Дейвид II, крал на Шотландия, Едуард мобилизирал войските си и разпоредил да се съсредоточат към Канала. Той вече бил раздразнил своя сеньор, приемайки на гости Робер д’Артоа, мъжа, когото Филип VI прогонил в изгнание с обвинението, че отровил жена си, сестрата на краля. Затова сега Филип отговорил и на двете предизвикателства, изпращайки армия по границите на провинцията под британско владение Гийена, която била територия, от старото херцогство Аквитания, обявявайки я за конфискувана и лишена от права територия.

Едва тогава, според френския историк, професор Перой, Едуард „предприел позицията на официален претендент на трона на династията на Капетингите“, за да „трансформира феодалния конфликт, в който той бил нискостоящ, в династична битка, която щяла да го изравни с противника му“. Затова на 1 ноември 1337 г. той изпратил епископа на Линкълн в Париж с ултиматум до узурпатора на престола, а именно краля на Франция.

Завладяването на Кралство Франция било немислимо. То било много по-голямо и преуспяващо от английското, с население пет пъти по-многобройно. Освен това било заобиколено от няколко васални графства и държави, които отдавали необходимата почит на сеньора си и предоставяли войски на кралството по време на война. Затова Едуард решил да отвлече вниманието на Филип от Гийена, атакувайки Франция от север.

Понеже се нуждаел от съюзници, Едуард използвал пари и фамилни връзки, за да спечели на своя страна император Людвиг Баварски, дука на Бретан, граф Палатин от Рейн и владетелите на Хайнаут, Лимбърг и Брабант. Но мощният граф на Фландрия останал лоялен към Филип и за да го докаже, изпратил силен гарнизон на остров Кадзанд, за да попречи на английските комуникации. Когато английската армия акостирала на острова и пленила поста на 11 ноември 1337 г., Стогодишната война започнала.

Последвалите кратки набези били неубедителни. Но на двадесет и четвърти юни 1340 г. Едуард спечелил голямо предимство, когато корабите му разрушили френската флота извън пристанището Флемиш. Тактически по-наивни, французите останали в плътна маса, а най-предните им кораби били свързани помежду си с железни вериги. Това позволило на англичаните да ги отстраняват един по един. Стрелците с дълги лъкове ангажирали вниманието на бранителите, които защитавали горните крепости, обсипвайки ги с дъжд от стрели, докато въоръжените със саби войници завладявали корабите и с ръкопашен бой вземали контрола над тях. Французите загубили 166 кораба и много хора.

Никой не се осмелил да занесе лошите вести на Филип VI. Но неговият шут казал: „Ох, страхливите англичани, страхливите англичани!“ Попитан защо, той отговорил: „Те не скачат от борда на корабите, както нашите смели французи.“ Кралят веднага разбрал всичко.

Макар че Едуард не спечелил голямо предимство от тази съкрушителна победа, тъй като неговата безсмислена обсада над Торней трябвало да приключи след два месеца, защото нямало достатъчно пари да плаща на войските, тя му гарантирала контрола над Канала за повече от едно поколение. От друга страна, това дало нова сила на свадата му с Филип.

През юли 1346 г., две години след като Парламентът му гласувал достатъчно субсидии, за да приключи войната „със силата на меча“, Едуард бил готов за още една военна кампания срещу Филип. Моментът бил благоприятен, защото в отговор на пленяването на Бержерак от британците предишната есен, французите, командвани от сина на Филип, дука на Нормандия, се опитвали да отслабят мощния замък „Ажилон“ в Гийена. Затова бил напълно оправдан рискът британците да нападнат Нормандия, докато дукът и войските му отсъствали от района.

Направляван от Джефри де Харкорт, нормандски барон, прогонен от Франция, и придружен от най-големия си син, седемнадесетгодишният Едуард, принц на Уелс, крал Едуард III акостирал в Ла Хог, на полуостров Котантен на 12 юли. Били необходими 6 дни, за да дебаркира армията му, състояща се от 3000 тежковъоръжени конници, 5000 стрелци с лъкове и 1500 копиеносци, като включвайки и допълнителните хора, армията му се състояла общо от 10 000 души.

Разделена на три колони, армията напуснала Ла Хог на 18 юли, опожарявайки и плячкосвайки всичко по пътя си. Тя срещнала първата си съпротива в Кан след осем дни. Филип изпратил там своя управител на кралския двор, граф на Ю, заедно с една войска от рицари, които да организират отбраната на Кан. Но гражданите, които настоявали да се бият на открито, избягали щом видели първите британски редици, и незащитеният град бил безмилостно оплячкосан. Управителят на кралския двор заедно с голяма част от рицарите били пленени и изпратени в Англия.

Едуард наредил ранените и плячката да бъдат натоварени на флотата, която тогава се намирала при устието на река Орн, но екипажът се разбунтувал и отплавал обратно вкъщи. Това поставило армията в оскърбително и неприятно положение. Без комуникационни връзки тя не можела да остане, където била. Да се придвижи на юг, било немислимо, тъй като дукът на Нормандия, с неговата армия, бил на север на път за вкъщи. Единствената възможност, която им оставала, била да тръгнат на изток към Фландрия, където британците можели да си осигурят кораби.

Откривайки, че мостът в Руан бил разрушен, Едуард се придвижил нагоре по река Сена, търсейки място, където да пресече. През цялото време Филип и неговата увеличаваща се армия ги дебнели от отсрещния бряг. В Пойзи, на двадесет мили от Париж, мостът бил само частично разрушен и Едуард спрял там за пет дни, докато го построили отново. Филип не попречил на пресичането на реката, което било извършено на 16 август, като се върнал в Свети Денис, за да изчака подкрепление.

В Аран, на 10 мили южно от река Сома, Едуард получил съобщение, че всички мостове и фортове от Абевил нагоре по течението били или разрушени, или пленени. Тогава Филип вече бил в Амиен, близо до горния край на реката, докато армията му нараствала с всеки изминал ден. Нямало време за губене. Избавлението дошло чрез един затворник от Мон-е-Вимю, Гобин Агаш, който предложил на британците да ги заведе до форт над река Сома в Бланк Так („бялото петно“) на 10 мили под Абевил, ако в замяна на това получел свободата си.

Придвижвайки се нощем, Едуард достигнал форта сутринта на 24 август. След малко повече от час, щом приливът се оттеглил, армията му прегазила през реката, побеждавайки една френска войска на отсрещния бряг. Филип бързо се придвижвал от юг, само за да види, че англичаните са пресекли реката и че приливът пак приижда. Той се спуснал на изток към моста в Абевил.

Тази нощ Едуард спал в Нойел и продължил похода си на другата сутрин покрай гората и селото Креси-Ен-Понтьо в Пикардия. Там той казал на хората си: „Аз ще заема позиция тук и ще тръгна напред, докато не засека врага. Имам добра причина да го чакам тук, понеже съм на земя, която ми принадлежи по закон и по наследство по майчина линия, защото е била зестра при женитбата на майка ми. Аз ще защитавам претенциите си към тази земя срещу съперника ми Филип от рода Валоа.“

Но истинската причина била, че след като френската армия се нуждаела от еднодневен поход, за да пристигне, и понеже станало ясно, че битката била неизбежна, било логично британците да си изберат най-удобната позиция за битка. Предполагайки, че Филип щял да се придвижи по пътя Абевил-Хесдин, и знаейки, че рицарският етикет не предполагал нищо друго, освен фронтална атака, Едуард избрал тактически най-удобната позиция за армията си, която се разположила на широкия хълм между селата Креси и Вадикорт, постепенно спускащ се към селото Естре-ле-Креси, намиращо се на запад от пътя Абевил-Хесдин.

Едуард разположил две от трите си бойни дружини на предния склон на хълма, а другата — по-настрани, в тила, от пътя Креси-Вадикорт. Дясната предна дружина била от 800 тежковъоръжени мъже, без коне и хиляда копиеносци, командвани от принца на Уелс. Обаче същинските й командири били: Уоруик, дукът Маршал и графовете на Оксфорд и Харкорт. Лявата колона се състояла от 800 тежковъоръжени мъже, командвани от дука на Нортхамптън, управителя на кралския двор и дукът на Аръндел. Едуард лично командвал третата дружина, която била разположена в тила и се състояла от 700 тежковъоръжени конници, като щаба му се намирал при вятърната мелница на хълма при Креси.