Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Река Ялу
На 25 ноември 1950 г. водените от американци войски на Организацията на обединените нации (ООН), заедно със своите съюзници от Южна Корея, се придвижили към река Ялу, която оформяла границата между Северна Корея и Китай, където били атакувани от 180 000 китайски войници. За няколко дни силите на ООН били вече в отстъпление, а отбранителната линия била възстановена дълбоко в територията на Южна Корея. И всичко това се случило само защото американският генерал Дъглас Макартър, командир от ООН и политическите му началници пренебрегнали предупредителните сигнали, получени преди това, и подценили военната заплаха от Китай.

Семената на корейския конфликт били посети още в края на Втората световна война, когато по време на конференцията в Потсдам през юли 1945 г. президентът на САЩ Хари С. Труман дал на Сталин свобода на действие относно японските войски, които все още се намирали в Корея и Манджурия. Америка била по-обезпокоена от нахлуването в Япония и не виждала стратегически интерес на територията на Корея.

Всичко обаче се променило с пускането на двете атомни бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки, на 6 и 9 август, което фактически довело до безусловната капитулация на Япония. Американските войски вече можели да участват в окупацията на Корея, защото тяхното присъствие на тази територия щяло да предотврати разпространението на комунизма над цялата страна. Затова и правителството на Труман предложило на Съветския съюз да ограничи настъпването си в Корея до 38-ия паралел, хоризонталната линия, която разделяла държавата на две, и била избрана от двама офицери от американския Пентагон, с мотива, че под нея е разположена столицата Сеул и повече от половината от населението на Корея. Освен това в тази част е и по-плодородната селскостопанска земя, както и по-голямата част от леката индустрия. За голямо удивление на Вашингтон, Съветският съюз се съгласил.

Така че от този момент нататък Северна Корея се превърнала в съветска зона на влияние, а Южна Корея в американска. Но въпросът за крайното обединение на двете територии на Корея винаги стоял на дневен ред. Поради това през декември 1945 г. руснаците приели американското предложение да се създаде там територия под четиристранно „Международно попечителство“ за пет години (считано от 1945 г.), което щяло да подготви обединението на разделената държава, за да я превърне в независима.

Оставена да се развива по собствени схема и механизъм, скоро станало очевидно, че Корея ще отстъпи пред комунистите. Затова през септември 1947 г. въпреки възраженията на руснаците, американците отнесли въпроса за бъдещето на Корея за обсъждане в ООН. Независимо от това, че Източният блок се въздържал от гласуване, Общото събрание единодушно решило да бъде създадена комисия на ООН, която да наблюдава изборите за правителство в Корея. Щом веднъж Корея изберяла собствено правителство, тя щяла да получи независимост и всички чуждестранни войски щели да напуснат територията й.

Тъй като руснаците и населението на Северна Корея били против намесването на ООН в изборите на корейско правителство още от самото начало, а партиите от лявото крило в Южна Корея солидарно отказали да вземат участие в изборите, те се превърнали в същински фарс. „Асоциацията за бързо осъществяване на независимостта“, чийто лидер бил Ли Син Ман, спечелила най-много места и през юли 1948 г. той станал първият свободно избран лидер на Южна Корея. През следващите месеци неговият безмилостен режим започнал да прилича повече на диктатура, отколкото на демокрация.

През юни 1949 г. независимо от протестите на Ли, последните американски войски напуснали Южна Корея. Руснаците също напуснали границите на Северна Корея, оставяйки зад гърба си строго дисциплинирано сталинистко правителство, под управлението на довереното им протеже Ким Ир Сен. През септември 1948 г. била прокламирана Корейска народна демократична република (КНДР).

Отношенията между двете държави постепенно се влошавали, особено заради непрекъснатите гранични инциденти, докато на 25 юни 1950 г. с одобрението на руснаците и с мълчаливото съгласие на комунистически Китай Северна Корея нападнала Южна Корея. Народната армия се състояла от 135 000 добре мотивирани войници, подкрепени от руска бронирана бригада, екипирана с руски танкове Т-34 и голяма на брой артилерия. Въздушната им сила разполагала с руски изтребители Як-9 и руски бомбардировачи за надземни атаки Ил-10. Но те били силен противник за малобройните в началото сеулски танкове Т-6, които били унищожени още в началото на войната.

Корумпираната армия на Република Корея била съставена от 95 000 войници, които не разполагали с танкове, противотанкови оръжия и тежка артилерия. Една трета от моторизираната им част била на ремонт, а амунициите щели да стигнат едва за шест дни.

Резултатът бил неизбежен. За няколко часа, след като пресекли тридесет и осмия паралел, десетте комунистически дивизии помели слабата опозиция на южнокорейската армия и се придвижили на юг с колони от бронирани сили. Именно тази вечер Съвета за сигурност на ООН, без участието на съветския делегат, единодушно приел резолюция, заклеймяваща атаката, като настоявал за изтегляне на севернокорейските войски на юг от тридесет и осмия паралел.

Два дни по-късно Съвета за сигурност на ООН приел и резолюция под поръчителството на американците, в която се призовавали всички нации, членки на ООН, „да предоставят помощ на Корея, необходима, за да бъдат отблъснати въоръжените атаки и да се възстанови международният мир и сигурност на територията й“. Само комунистическа Югославия се въздържала от гласуване.

Без да се допита до мнението на Конгреса, президентът Труман наредил на войските си да помогнат на Южна Корея като част от „полицейската акция“, осъществена под егидата на ООН. За командир на тази акция бил назначен генерал Макартър, като му било наредено да води ограничена (с конкретни цели) война. Комунистическата агресия трябвало да бъде отблъсната на всяка цена, но бойното поле било ограничено само до територията на Корейския полуостров. Генерал Макартър, амбициозен мъж, който си спечелил славата като командир по време на Втората световна война и който приел капитулацията на Япония, имал други идеи. Той не вярвал в ограничената война, защото според него войната с комунистите трябвало да се води до смърт, а също така на бойното поле той трябвало да разполага с пълната власт по отношение на войниците си.

Първото нещо, което направил, било да изпрати скоростно три дивизии (8-ма армия) от окупационната армия в Япония на територията на Южна Корея. За съжаление, заради последвалите следвоенни съкращения, тези дивизии вече не били толкова силни, достатъчно обучени и с необходимото снаряжение, затова и не направили почти нищо, за да попречат на севернокорейското придвижване.

В края на юли оцелелите от 8-ма армия и останките от армията на Република Корея били изтласкани до едно малко предмостово укрепление в югоизточния край на полуострова, известно като „периметъра Пусан“. Благодарение на подкрепленията, включително и на Американската морска бригада и на британската 27-ма бригада, те едва задържали позициите си, които придобили на „периметъра Пусан“.

На 15 септември Макартър предприел своя най-сполучлив удар: чрез земноводно придвижване акостирали 70 000 войници от 10-ти корпус в Инчон, западно от Сеул. Войските изненадали севернокорейската армия и докато 10-ти корпус се придвижвал на изток, 8-ма армия започнала изтегляне от „периметъра Пусан“. Атакуван от две посоки, севернокорейският фронт претърпял пълен крах, тъй като войските му постепенно се стопявали, захвърляйки оръжия и оборудване, докато се оттегляли.

На 26 септември американските сили се събрали нагоре в Осан. На следващия ден град Сеул, столицата на Южна Корея, бил превзет обратно. Повече от 125 000 души били взети в плен. Севернокорейската народна армия била в пълно отстъпление. Случило се чудо. Само месец по-рано 8-ма армия била на прага на пълното поражение, но благодарение на военния гений на Макартър позициите били сменени.

Сега пред правителството на Америка, пред нейните съюзници и пред военните й командири стоял въпросът как да спечелят по-голямо политическо предимство от военния си успех. Следващата стъпка била да пресекат тридесет и осмия паралел, да унищожат останките от севернокорейската народна армия и да обединят двете територии на Корея в една обща „демократическа“ държава Корея, управлявана от демократическо правителство. Но мандатът на ООН обхващал само изблъскването на комунистическите войски от Южна Корея, което вече било постигнато. Освен това съветският делегат отново заел мястото си в Съвета за сигурност на ООН и несъмнено щял да наложи вето върху евентуално искане за разширяване на правомощията по горепосочения мандат.

Без да повдига въпроса пред Съвета за сигурност на ООН, американското правителство упълномощило Макартър да довърши изцяло Народната армия на Северна Корея. Към тези пълномощия били направени и няколко жизненоважни уговорки, а именно: той не трябвало да продължава операцията, ако големи съветски или китайски войски представляват заплаха за него; неговите сили не трябвало да пресичат границите на Манджурия или Съветския съюз в Корея (след 1948 г. Манджурия станала част от територията на комунистически Китай); не трябвало да бъдат използвани некорейски сили в североизточните провинции, граничещи със Съветския съюз или на територията покрай границата с Манджурия; и най-накрая той не трябвало да подкрепя военните си операции, използвайки морска или военновъздушна сила срещу Манджурия или Съветския съюз.

На 9 октомври 8-ма армия пресякла тридесет и осмия паралел. В първата една седмица севернокорейските войски оказвали изключителна съпротива, но след това рухнали, бягайки на север, докато 1-ва американска кавалерия и 24-та пехотна дивизия се спуснали да ги преследват. Пълната победа изглеждала почти в ръцете на президента Труман и той извикал Макартър на среща на остров Уейк в Тихия океан.

Макартър уверил президента, че цялата формална съпротива на Северна Корея ще приключи за Деня на благодарността (през ноември) и че ще изтегли 8-ма армия в Япония до Коледа, оставяйки на тази територия само 10-ти корпус, който щял да изпълнява функциите на окупационна войска, въпреки че това изглеждало почти невероятно. Но ако китайците атакували, неговата военновъздушна сила щяла да извърши „най-голямата сеч“. Но ако по случайност руснаците подкрепели китайците със самолети, то тяхната некадърност щяла да ги предизвика „да бомбардират китайците толкова често, колкото ще бомбардират и нас“.

С други думи Труман не трябвало да се тревожи, от намесата на руснаците или китайците. Увереността на Макартър предизвикала желания ефект. Труман казал на репортерите по-късно: „Никога не съм имал по-удовлетворяваща среща, откакто съм президент!“

На 19 октомври Пхенян, столицата на Северна Корея, паднала в ръцете на 1-ва дивизия на армията на Република Корея. Ким Ир Сен и комунистическото му правителство вече били избягали. Междувременно войските на ООН продължавали своето напълно безпрепятствено придвижване. На 25 октомври 10-ти корпус организирал второто си земноводно акостиране в Уонсан на източния бряг на Северна Корея. Нямало жертви, защото войските на Република Корея превзели града две седмици по-рано (в деня преди 1-ва американска морска дивизия да пристигне на брега, Боб Хоуп организирал представление за пристигането на войниците).

Но докато 8-ма армия се придвижвала все по-близо до китайската граница, британците предложили да се установи буферна зона южно от река Ялу, която да бъде наблюдавана едновременно от китайски представители и от представители на ООН. Макартър обаче ясно показал презрението си към дипломатическата деликатност. „Широко прокламираното британско желание да умиротворят китайските комунисти, предоставяйки им ивици земя в Северна Корея, — написал той до своите началници, — открива своя исторически прецедент в акцията, предприета в Мюнхен на 29 септември 1938 г.“

На 24 октомври Макартър издал нова директива, отменяйки с нея всички ограничения по отношение на разполагането на американски войски покрай Манджурската граница. Неговите по-старши командири били „упълномощени да използват всички налични сили, както намерят за добре, само за да превземат цялата територия на Северна Корея“. Когато заедно всички началник-щабове във Вашингтон оспорили тази заповед, Макартър не им обърнал внимание и когато те все пак настояли той да даде официално изявление, гарантиращо безопасността на китайския завод за производство на електричество и електрическа енергия „Суйхо“, на територията на Северна Корея, Макартър отказал с аргумента, че не е сигурен дали именно този завод не захранва комунистическото производство на оръжия.

Причината, поради която Макартър не бил уволнен веднага, е само една — считали го за талисман на войната. Пълната военна победа била вече близо и американските политици били опиянени от успеха. Макартър ги уверил, че би могъл лесно да се справи с всякаква китайска офанзива. „На дъното на американската акция, — написал Макс Хейстингс в книгата си «Корейската война», — лежи едно абсолютно презрение, съзнателно или несъзнателно, към способностите на нацията на Мао Дзедун и въоръжените му сили.“

Американците все пак получили достатъчно предупредителни сигнали. На 2 октомври китайският премиер-министър Чу Енлай информирал индийския посланик, че Китай щял да се намеси, ако войските на ООН пресечели тридесет и осмия паралел. Труман пропуснал край ушите си заплахата, обявявайки я за „изтъркан опит да изнудват ООН“.

Първите войски на Република Корея пристигнали при река Ялу на 25 октомври. През този ден 2-ри корпус на армията на Република Корея, придвижвайки се на север от ляво на напредващите войски на ООН, бил атакуван и унищожен. Неговите нападатели били китайци. „Има ли много от вас тук?“ попитал генерал Пийк, командващ 2-ри корпус, китайските пленници от войната. „Много, много“, бил отговора.

Предадена на американците, тази информация била пренебрегната. Генерал Уолкър, командващ американска 8-ма армия, бил засечен да обяснява присъствието на китайци в този район с думите „имайте предвид, че много мексиканци живеят в Тексас“.

{img:naj_golemite_gafove_karta_11.png}

Но алармените звънчета продължавали да звънят в ушите. На 1 ноември, близо до Ансунг, на половината път през полуострова, военни части от 1-ва американска кавалерийска дивизия били изненадани от китайски сили и били принудени да отстъпят. На изток 1-ви корпус на армията на Република Корея бил спрян от китайската 42-ра армия на път за водноелектрическата централа в Чосин. Дори аргилската и съдърлендската високопланински британски дивизии на британската 27-ма бригада изгубили шестима убити и петима ранени във внезапна китайска атака близо до река Чонгчон. „Те не бяха като никой враг, който бях виждал дотогава, — написал лейтенант Колин Мичъл. — Те носеха дебели дрехи, които ги правеха да изглеждат точно като малкото човече Мишелин. Обърнах едно от телата с крака си и видях, че носи шапка с козирка и значка, представляваща червена звезда на нея. Тези войници бяха китайци.“

Обаче американците все още не можели да повярват, че китайците навлизали в корейската война, дори и тогава, когато на 8 ноември ЦРУ съобщило, че вече 40 000 китайски войници са разположени на територията на Корея и че още 700 000 стоят на бойна позиция при манджурската граница. Вашингтон бил твърдо убеден, че Пекин няма да атакува независимо от Москва.

Потвърждение за това се получило, когато китайците на 6 ноември прекратили своята успешна операция. Пекин по-късно обяснил тази своя реакция с факта, че вече е дал на американците достатъчно предупредителни сигнали. Въпреки това Макартър предпочел да интерпретира отстъплението на Пекин като доказателство за това, че те вече са изстреляли патроните си. Настъплението на войските на ООН трябвало да продължи към река Ялу.

На 25 ноември силите на ООН продължили с придвижването си, но когато водещите роти на 2-ра американска индианска дивизия, част от 8-ма армия, се придвижвали през хълмовете на източния бряг на река Чонгчон, те били атакувани от китайската пехота. Китайските атакуващи отряди размазали предните им редици и пробили защитните им позиции. През нощта на 26 ноември дивизията била изтласкана назад и надолу по река Чонгчон. Отляво 25-та дивизия също отстъпвала назад.

„Имаше тотална липса на предводителство — спомня си редник Скарлета от 35-ти пехотен полк. — Това беше истински кошмар. Много пъти чувствах, че никога няма да се измъкна оттам и че би било чудо да оцелея. Тези китайци бяха просто фанатици. За тях животът нямаше такава стойност, каквато имаше за нас.“

Но тези нападения били нищо в сравнение с катастрофата, която се разгаряла отдясно на 8-ма армия. Целият 2-ри корпус на армията на Република Корея бил в отстъпление, изоставяйки по пътя си пушки, пистолети, моторни превозни средства и оборудване. В резултат на това се получила голяма пролука от 80 мили на територията на съюзническия фронт между 8-ма армия на запад и 10-ти американски корпус на изток. 18 дивизии от китайската армейска група или 180 000 души влезли в корейската война. Установявайки, че на 8-ма армия щял да бъде отрязан пътят за отстъпление, Уолкър наредил тя да започне незабавно изтегляне.

Полковник Фрийман бил един от американските офицери, които били убедени, че първите няколко дни във войната били тест за американската сила. „Тогава те установиха тънката граница, с която разполагахме, и как лесно Южна Корея се прекърши. Те видяха какъв слаб противник сме ние и че няма дори да бомбардираме при река Ялу. След това те станаха много агресивни, много настъпателни и продължиха така до края.“

Даже прекалено агресивни за американската 2-ра дивизия, която била хваната в капан близо до Кунури на западната част на полуострова. На 30 ноември сутринта дивизионният командир, генерал Кайзер, наредил на мъжете си да направят пробив на юг. Но неговият огромен конвой не приел предизвикателството на врага и хукнал да бяга на разстояние от шест мили, докато накрая откритият вражески огън не го унищожил. Тъй като пътят бил блокиран от пламтящи превозни средства, много мъже останали неподвижно, неспособни дори да отвърнат на огъня. Когато паднала нощта китайската пехота директно се запътила да убива. Само няколко офицери, като полковник Скелдън от 38-ми пехотен полк запазили разума си и завели хората си на сигурно място. Само за един следобед 2-ра дивизия загубила 3000 души, целия си транспорт и цялото оборудване. Щели да изминат месеци, преди тази великолепна формация да се възстанови и да воюва отново.

Пхенян бил изоставен на 5 декември. 8-ма армия дала 11 000 жертви в първите няколко дни от началото на китайската офанзива и все още била в пълно отстъпление. Само 10-ти корпус, източно от централния гръбнак на планините в Северна Корея, спасил част от честта си в един от най-позорните епизоди в американската военна история. Свирепо атакувани на 27 ноември от близо 100 000 китайски войници, неговите две дивизии — 1-ва морска и 7-ма пехотна, демонстрирали класическо бойно отстъпление към водохранилището Чосин към пристанището Хамхунг.

Никой не се проявил по-героично от десетте хиляди души на 5-ти и 7-ти морски полкове, които на 1 декември започнали епично отстъпление от 14 мили по западната страна на водохранилището от Юдам-ни до Хугару. Техните батальони, трябвало да прочистват всяка крачка, през която предстояло да минат. Американското общество, жадно за добри новини, било възхитено повече от всякога, когато генерал Смит, командващ 1-ва морска дивизия, казал на военните кореспонденти на 4 декември: „Господа, ние не отстъпваме, просто се придвижваме в друга посока!“

На 10 декември първите морски военни части пристигнали в Хамхунг. Те дали 4000 жертви в битките и 7300 жертви по други причини (повечето от които били случаи на премръзване). Съобщава се, че китайците загубили 37 000 души, но повечето от тях умрели от студ. Победата била тяхна. В навечерието на Коледа на 1950 г. бил евакуиран по море 10-ти корпус и съюзниците им от армията на Република Корея от пристанището Хамхунг до Пусан. Всичко приключило.

Междувременно 8-ма армия се борела, за да премине обратно през тридесет и осмия паралел. На 4 януари 1951 г. Сеул бил пленен от китайците. Едва в края на месеца, благодарение на командването на генерал Матю Б. Риджуей, който наследил Уолкър (убит в катастрофа с кола в края на декември), най-накрая била стабилизирана защитната позиция дълбоко в Южна Корея.

През април Макартър бил освободен от командване, и на негово място бил назначен Риджуей. Но войната продължила още две години, като през това време загинали 450 000 южнокорейци, 33 000 американци и три хиляди служители от други нации, включително и британци. Китай и Северна Корея загубили 1 500 000 души. Примирието най-накрая било подписано през юли 1953 г. То установило границите, които били преди започване на войната — тридесет и осмия паралел. Такова развитие на нещата би могло да се постигне и преди Коледа на 1950 г., ако Макартър и американското правителство не подценили прекалено много военните възможности на Китай и политическата й воля.

Диен Биен Фу

Преди Втората световна война френски Индокитай се състоял от пет държави: Кохин Китай, Тонкин, Анам, Камбоджа и Лаос, както тогава се наричали, като първите три образували Виетнам. Когато войната приключила след капитулацията на Япония през август 1945 г., французите решили, че могат да си възвърнат предвоенното колониално господство. Но японските успехи срещу европейските армии в ранните етапи на войната сериозно били разсеяли мита за превъзходството на белите раси и окуражили политиката на самоопределение между местните народи.

Във Виетнам най-силната съпротива срещу японците по време на войната оказвала комунистическата формация Виетмин, командвана от Хо Ши Мин. На 2 септември 1945 г. Хо запълнил появилия се политически вакуум, оставен от напусналите японци, и завземайки Ханой, той прокламирал новосъздадената Демократична република Виетнам (ДРВ).

Париж не бил готов да приеме този свършен факт и френските войски започнали да пристигат в Сайгон през ноември 1945 г. Тъй като формацията Виетмин била много силна на север, французите концентрирали усилията си да завладеят южната част на страната, заедно с Лаос и Камбоджа. Към края на 1946 г. френското правителство предложило на Хо ограничена независимост под номиналното управление на императора Бо Дай. Той отказал, френските войски окупирали Ханой и Хайфонг и войната започнала.

През март 1947 г. французите спечелили контрола върху по-голямата северна градска част, докато формацията Виетмин се оттеглила в планинските части, близо до границата с Китай. През следващите няколко години французите се съсредоточили върху завладяването на градовете и ниските земи на север, ограничавайки се само с няколко нападения във вътрешността на страната. Това позволило на Хо да укрепи войските си и да увеличи тяхната сила. Те се възползвали много от помощта на управляващите в комунистически Китай, особено след победата им над Чан Кай Ши и националистите му през 1949 г.

През лятото на 1950 г. с 4 добре обучени дивизии, наброяващи 40 000 души, военният командир на Хо, генерал Во Нгуен Гиап, се почувствал достатъчно силен, за да предприеме офанзива. Поредица от няколко добре организирани и изненадващи атаки прочистили френските войски от провинцията Северен Тонкин и дори застрашили Ханой и Хайфонг. Французите отговорили на предизвикателството през декември, изпращайки своя опитен генерал Жан-Мари дьо Латр дьо Тасини, който незабавно наредил изграждането на отбранителни позиции по делтата на провинция Тонкин. Няколкото опита на формацията Виетмин през първата половина на 1951 г. да направи пробив през отбранителните позиции на французите се изразили в загубата й на повече от 20 000 жертви.