Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Лорд Челмсфърд, който получил задачата да завладее Зулуландия, бил 51-годишен, син на бившия председател на Камарата на лордовете. След присъединяването му към 95-та пехотна бригада, когато бил едва 17-годишен, той участвал в Кримската война. Неговата кариера била описана от един биограф, като „слаба откъм акции, но тежка откъм мирни споразумения“. Той бил обявен от своите началници за способен и надежден, макар и не особено талантлив. Но за подчинените си той бил непреклонен, резервиран и необщителен.

Въпреки това с армия от 17 000 души дори тежък и бавен генерал, като Челмсфърд, би могъл да се чувства уверен. Основният му проблем бил как да защити едновременно Трансваал и Натал, докато трябвало да разположи и достатъчно войски, за да срази зулусите. Той знаел от опит, че първият удар в местното военно дело трябва да бъде най-мощният. Но една масивна военна колона, придвижваща се към Зулуландия нямало да окуражи зулусите да атакуват; вместо това би могла да ги накара да нахлуят в беззащитния Натал. Затова той се придвижил към Улунди с три колони. Едната щяла да пресече река Туглеа и да се отправи на север; втората, придружена от самия лорд Челмсфърд, щяла да се придвижи на североизток от река Бъфало; третата колона щяла да се придвижи на югоизток от началото на притока на Кървавата река. Две допълнителни колони щели да бъдат резервни, като едната щяла да бъде разположена при средното течение на река Туглеа под хълма Кранц, за да защитава пътя към Питърмарицбърг; а другата щяла да бъде в Лунбърг в Трансваал, за да предотврати нападението на зулусите и да държи под око непредсказуемите бури.

Фрер нарочно определил времето на ултиматума така, че нахлуването на лорд Челмсфърд в Зулуландия да съвпадне с жътвата, когато повечето зулуски воини прибирали житото. Но в този случай дъждовете закъснели и реколтата още не била готова. Церемонията по събирането на първия урожай обаче се състояла както обикновено и зулуските бойни дружини били мобилизирани в Улунди, преди нападението.

Сутринта на 11 януари централната колона на Челмсфърд пресякла река Бъфало и навлязла в Зулуландия. Тя се състояла от 2 батальона от имперската пехота, 1 батарея от кралската артилерия, 1 рота от кралските инженерни сили, 2 батальона от местния военен контингент на Натал, 1 рота от наталските сапьорски войски и 1 смесена бригада от бели доброволчески конни войски. Общо колоната наброявала 1275 кралски пехотинци, 320 души от нередовната кавалерия, 132 души кралски артилеристи със 7 оръдия и 2566 кефирци от Натал, командвани от бели офицери. Никой от местните войници не носел униформа и само един на всеки десет души бил въоръжен с пушка, останалите носели копия, сопи и щитове. А като се включи и персоналът, и цивилните шофьори, съставът на колоната бил общо 4709 души. За да теглят оръдията, да транспортират доставките и суровините, както и да носят храната, били ангажирани над 1500 магарета, 50 коня, 67 мулета, 220 товарни коли и 82 каруци.

На следващия ден Челмсфърд изпратил силен боен отряд до близката долина Баши, за да нападне крепостта на Сихайо, зулуския племенен вожд, чиито роднини запалили искрата на войната. Сихайо и повечето от хората му били в Улунди, но той оставил в крепостта си малка военна сила. Сериозната им съпротива накрая била преодоляна, когато британските войски изкачили скалите по фланга им. Опожарявайки фермата на Сихайо и прибирайки животните му, нападащият отряд се върнал обратно в лагера си, разположен на зулуския бряг при река Бъфало.

Планът, който Челмсфърд съставил, бил да установи първата си база на хълма Исипези, на 20 мили източно от река Бъфало. Но това щяло да отнеме време, понеже теренът бил скалист и блатист, и инженерите трябвало да направят проходима пътеката за товарните коли. Идеалното място за лагер, както докладвали разузнавачите, било подножието на един хълм, познат на зулусите като Исандлуана, на 10 мили от реката.

Докато пътеката се изкачвала нагоре от влажните низини на долината Баши, после тя преваляла в обширна седловина между малък скалист хълм отдясно и Исандлуана отляво. След това се извивала на изток към хълма Исипези и преминавала през правоъгълно поле, широко 4 и дълго 8 мили. В южната страна на полето били хълмовете Малаката и Инхлазате с хълмиста местност от другата им страна, която водела до река Бъфало. На север от полето се издигала стръмна скала, която се извисявала на неколкостотин фута към плато, граничещо с планинската верига Нкуту. До това плато можело да се стигне от няколко стръмни клисури, като най-голямата започвала под коничен малък хълм, на миля и половина пред Исандлуана.

Хълмът бил разположен от север на юг, с широк издаден хребет, простиращ се от ниския му край нагоре по платото на 1500 ярда. Между Исандлуана и коничния малък хълм откритото пространство се спускало в широко плитко дере, пресичащо полето. Там, в сянката на планините, Челмсфърд разположил лагера си на 20 януари.

Майор Лонсдейл, командващ 3-ти отряд на местния военен контингент на Натал, разположил двата си батальона на отдалечения ляв край от пътеката, на едно ниво със северния край на хълма. Следвали 2-ри батальон, 24-ти пехотен полк (1-ви батальон), кралските артилеристи, конните части и накрая 1-ви батальон и 24-ти пехотен полк (2-ри батальон). Челмсфърд поставил палатките на персонала си в центъра на лагера, зад 24-ти пехотен полк (2-ри батальон), докато товарните коли били паркирани на пътеката върху самата седловина. Целият лагер се простирал на 800 ярда през източните склонове на Исандлуана и седловината.

Преди кампанията да започне, Челмсфърд издал полеви устав с няколко правила. Първото от тях постановявало, че всяко несигурно място щяло да бъде превръщано в отбранителна позиция. Но когато полковник Глин от 24-ти пехотен полк (2-ри батальон) предложил да защитят лагера и при Исандлуана, Челмсфърд се възпротивил. Това било временна спирка, казал той. При всички случаи той не се страхувал от атака срещу лагера, в който били разположени 2 батальона. Всяка рота била строена в две редици, като предната била в клекнала позиция, а тази в тила — права; техните мощни огневи залпове щели да подсигурят необходимата стрелкова мощност.

За да си осигури пълно предупреждение при евентуална атака, Челмсфърд наредил да се поставят наоколо няколко застави. Макар и с намален състав през нощта, постовите кордони още обикаляли около Исандлуана и скалистия хълм, докато голям военен отряд от местния контингент на Натал останал да пази на хребета в планината.

Челмсфърд наредил да се подсигурят и подкрепления от колоната, която била разположена при средното течение. Командвани от полковник Антъни Уилям Дърнфорд, кралските инженери и главният инженер на Натал, подкрепленията включвали 5 местни конни войски от Натал, 3 роти от местния военен контингент на Натал и 1 ракетна* батарея. Те пристигнали на 20 януари.

[* Вероятно става въпрос за батарея (рота) артилеристи въоръжени с ракети Конгрийв. — Бел. Dave]

Същия ден Челмсфърд завел отряд от разузнавачи към дефилето Мангени, югозападно от хълма Исипези, но те не срещнали зулуси по пътя си. Следващата сутрин той изпратил майор Дартнел с 200 души от кавалерията му от доброволци да провери ситуацията на хълмовете Нкандла, а командир Лонсдейл, придружен от 6 роти, трябвало да провери положението при хълмовете Малаката.

Следобед на 21 януари Дартнел се натъкнал на неколкостотин зулуси в хълмовете преди Исипези, където полето се съединявало в далечния си край със скалата Нкуту. След като отстъпил през дефилето Мангени, той изпратил трима офицери при Челмсфърд за подкрепление и позволение за атака на следващата сутрин. Той изпратил съобщение и на Лонсдейл да се присъедини към него.

Преди свечеряване към тях пристигнала група от Исандлуана с одеяла, провизии и бележка от Челмсфърд, в която разрешавал на Дартнел атака по негово усмотрение. Докато падала нощта, Дартнел видял бойни групи от зулуси да се спускат от върха на следващото плато, на 3 мили източно, и да се разполагат в лагер за през нощта. Конен патрул бил изпратен в долината. Те докладвали, че зулусите наброявали 1500 воини. Те били доста на брой, затова Дартнел изпратил второ съобщение на Челмсфърд с молба да му изпрати подкрепление от имперската пехота.

Вестоносецът стигнал до лагера едва в 1.30 часа сутринта. Челмсфърд веднага бил събуден. Той заключил от посланието на Дартнел, че основната зулуска военна сила била разположена в предната част на полето. Придружен от 200 конници и 1400 кефирци, командвани от Лонсдейл, Дартнел бил прекалено слаб, за да им се противопостави. Затова Челмсфърд разделил колоната и тръгнал веднага на помощ на Дартнел. Това било фатална грешка.

В 3.30 часа сутринта на 22 януари Челмсфърд напуснал лагера с 6 роти от 24-ти пехотен полк (2-ри батальон), 4 артилерийски части и 1 рота от сапьорския корпус на местния военен контингент на Натал. Полковник Пюлейн от 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) бил оставен в лагера като командир на 5 роти, 600 кефирци от Натал, 100 конници и 2 оръдия. Челмсфърд изпратил спешно съобщение до Дърнфорд да се придвижи към лагера, придружен от 250 местни конници, 300 пехотинци и 1 батарея. Това щяло да осигури на Пюлейн военна сила от 1700 души, включително и 600 пехотинци. Неговите отбранителни съоръжения включвали конни часови и кавалерийски постове на миля от платото Нкуту и коничния скалист хълм на изток, както и дълъг завой от пехотни застави малко по-назад.

След 8 часа сутринта, когато лагерът щял да закусва, един часови пристигнал с новината, че огромна зулуска сила се приближавала от североизток през платото. Прозвучал „сбор“ и дежурните пехотни застави се събрали. За 10 минути мъжете били построени в две редици пред палатките, като фланговете отказали да покрият хълмовете Малаката и хребета.

Пюлейн изпратил набързо надраскана бележка до Челмсфърд: „Докладвам, че открих голяма зулуска сила да се придвижва отляво на лагера. Осем часът и пет минути.“

Получавайки бележката към 10 часа сутринта, Челмсфърд, който тогава бил на няколко мили от мястото, решил да не предприема нищо. Той сметнал, че войската на Пюлейн била достатъчно силна, за да се погрижи сама за себе си.

В 9 часа сутринта Пюлейн получил съобщение от часовите, че зулусите били строени в 3 колони; 2 се оттеглили на север, а 3-та — на северозапад. След това пристигнал Дърнфорд. Той бил с по-висш ранг от Полейн и поел официално командването. Понеже последният доклад съобщавал, че зулусите се оттеглят, Дърнфорд наредил на мъжете да довършат закуските си.

Часовите при Нкуту докладвали, че зулусите се оттеглят покрай платото на изток. Тогава Дърнфорд изпратил 2 войски от местната наталска конна армия да търсят 3-те зулуски колони. Първата войска, водена от лейтенант Робъртс, тръгнала на северозапад, а другата, водена от лейтенант Роу, придружена от капитан Шепстоун, тръгнала на изток. Но не след дълго, щом конниците се скрили от погледа им, се чули изстрели откъм постовете на часовите.

Дърнфорд заключил, че докато основната зулуска войска още била в околностите на Исипези, сега имало друга голяма зулуска сила на платото, която отстъпвала на изток, застрашавайки левия тил на колоната на Челмсфърд. Затова той решил да балансира силите със своята местна конна войска, ротата от местния военен контингент на Натал и батареята и като премине през полето, да попречи на зулусите от изток да се присъединят към основната зулуска войска при хълма Исипези. Ако Роу и Шепстоун успеели да ги изблъскат към периферията на отвесната скала, той щял да ги хване на открито.

Преди да тръгне, Дърнфорд помолил 2 от ротите на 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) да го придружат. Пюлейн се възпротивил, затова Дърнфорд и не настоял. Пюлейн обаче се съгласил да подкрепи заставите отпред при хребета с една рота от 24-ти пехотен полк (1-ви батальон) под командването на лейтенант Кавайе.

Дърнфорд тръгнал в 11 часа сутринта, инструктирайки Шепстоун да ускори атаката. Когато посланието пристигнало, Шепстоун изпратил Роу да претърси деретата и плитките клисури на североизток. В това време Робъртс бил изпратен покрай ръба на платото.

Накрая хората на Роу се натъкнали на няколко зулуси, които пасели добитък по склона. Погвайки ги, те изгубили от погледите си зулусите, които избягали нагоре към гребена на склона. Когато първият ездач стигнал до върха му, трябвало да дръпне поводите на коня си, за да не падне в дълбоката клисура. Долу, в ниското, седейки в пълна тишина, били разположени над 20 000 зулуски войни. Било открито местоположението на основната зулуска войска.

Зулуската войска напуснала Улунди на 17 януари със заповедта да се движат бавно, за да не се изморяват и да атакуват само на дневна светлина. На 20 януари зулусите направили лагер на север от хълма Исипези, придвижвайки се в долината Нгвебени на следващия ден. Намерението им било да останат там през целия 22 януари, понеже тогава щяла да се появи новата луна, а да се атакува в деня на „мъртвата луна“ щяло да донесе нещастие. Воините били гладни и били изпратени отряди да претърсят малките селища наоколо за добитък и жито. Именно те били отрядите, засечени от часовите на Пюлейн.

Сега, когато основната военна зулуска сила (наречена „импи“) била открита, зулуските воини скочили като един човек. Първи до ръба на долината бил полкът Умкижо, плътно следван от полка Утулуана и след това от Кетука, заместник-командира на корпуса на Унди. Крещейки заповеди, Кетука изпратил и двата полка след отстъпващите конници.

Отдясно на Умкижо били Унокенке и полковете на корпуса Унодвегу: Умкулутшане, Удудуду и Изанку. Те се разпръснали и се отправили към предната част на хребета. Отляво Уве, Ингобамакози и Умбонамби се спуснали напред към фланга на Умкижо.

Командирите на основната зулуска войска Мавуменгвана и Тсингвайо се опитали да спрат паническото бягство, за да организират класическата битка, наречена „гърди — сирени по фланговете“* (с гърди се биеш фронтално с врага, а със „роговете“ го притискаш по фланговете, за да го обградиш), но вече било късно. Те само пресрещнали Удлоко и останалите войски от корпуса Унди, командвани от брата на Кетсшайо, Дубаламанзи, който почивал в долина, намираща се по-назад. Тези мъже били тактическите резерви (лъвовете), които трябвало да следват „гърдите“ (т.е., предните войски).

[* Формацията е традиционна за зулу и е наречена „Биволски рога“. Въвеждането й е приписвано на Шака Зулу, състои се от „рога“ — флангови отряди, „гърди“ — централен отряд и „слабини“ — резерви. „Сирените“ са някакво преводаческо недоразумение. Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]

Войските на Роу попаднали пак в полезрението на препускащата орда. Те се срещнали с Шепстоун, който изпратил съобщение на Дърнфорд, предупреждавайки го за ситуацията, преди той да тръгне към лагера обратно през хребета. Дърнфорд изтърсил новините пред Пюлейн, който току-що получил съобщеше от Челмсфърд да събере палатките и да изпрати багажа, за да се присъедини към него. Изглежда не можейки да прецени опасността, Пюлейн изпратил бележка на Челмсфърд, съобщавайки му за наличието на „здрава стрелба“ отляво на лагера и че той не можел да се придвижи „в момента“.

Най-доброто, което Пюлейн можел да направи, било да концентрира войските си в плътен строй, като ги разположи зад товарните коли и конните позиции, а в тяхна защита по фланговете им и зад тях се издигали стръмните планини. Но вместо да нареди на войските на Кавайе да се оттеглят от заставите, понеже били на открито пред хребета, той изпратил друга рота, командвана от лейтенант Мостин да го подкрепи. Но още по-фатално било, че Пюлейн пропуснал да нареди отварянето на сандъците с допълнителните амуниции.

Когато хората на Мостин стигнали до върха на хребета, зулуският десен фланг (рог) препускал право срещу Кавайе и вече бил на 600 ярда. Неудържими срещу залповете по тях, зулусите приближавали към задната страна на Исандлуана. Часовите и двете войски на наталската конна армия през това време вече приближили хребета и също се включили в стрелбата.

Вестоносецът на Шепстоун настигнал Дърнфорд, когато той се приближавал през полето. Щом Дърнфорд спрял, левият зулуски фланг (рог) се появил по периферията на платото. На две мили, простирайки се назад към хребета и далече от собствените му позиции, висините били почернели от зулуси. Докато Дърнфорд ги наблюдавал, те се спуснали надолу към клисурите на полето. Отдясно Ингобамакози и Умбонамби препускали към лагера, следвани от Уве. Отляво Умкижо и Умхланга започнали битка по двата фланга на скалистия хълм и не след дълго прегазили батареята, която закъснявала отзад. Нейната подкрепяща рота избягала обратно към лагера.

Дърнфорд започнал да отстъпва. Неговите мъже продължили да стрелят по Ингобамакози, докато левият зулуски фланг се опитвал да обгради Дърнфорд. Стигайки до широко дере, на миля от лагера, той решил да направи пост и да заеме отбранителна позиция. Към него се присъединили 30 души от наталските карабинери, като открили толкова точен огън по врага, че зулуският ляв фланг бил спрян на място.

Пюлейн изпратил двете оръдия да бъдат използвани в боя срещу зулусите, намиращи се на платото на 600 ярда пред лагера. За да подкрепят оръдията, отляво била изпратена ротата на лейтенант Портеус от 24-ти полк (1-ви батальон), а капитан Уардел застанал отдясно на оръдията. От другата страна на Уардел била разположена само една рота от 24-ти полк (2-ри батальон), командвана от лейтенант Поуп и смесената сила на наталската местна армия. Пюлейн освен това изтеглил и двете роти от хребета и Кавайе вече защитавал северната част на лагера, малко наляво от Портеус. На 200 ярда пред широкото пространство между тези две роти, били разположени 300 души от наталските местни войски, които били предната стража.

Позицията наляво от Кавайе била разширена от Мостин, с контингент от местната конна войска, постовете на наталския военен контингент и накрая ротата на лейтенант Янгхасбънд от 24-ти полк (1-ви батальон), разположена под хребета. Останалите мъже от наталския военен контингент формирали свободно бойно тяло, разположено пред лагера. Стрелбата идвала от цялата защитна позиция и придвижването на зулусите, изглежда, било прекратено.

Дърнфорд, който се намирал отдясно на дерето, бил в най-голяма опасност и Пюлейн наредил на Поуп да му осигури дългобоен подкрепящ стрелкови огън. Но понеже Дърнфорд се биел от доста време, хората му вече нямали амуниции. Неговите куриери не могли да открият собствените си товарни коли, а пехотните началници на снабдяването отказвали да раздават амуниции на местни хора. Пехотните роти също оставали без амуниции, но началникът на снабдяването на 24-ти полк (2-ри батальон), отговарящ само за ротата на Поуп, отказвал амуниции на куриерите от другите роти. Той ги отпратил на 500 ярда нататък, където началникът на снабдяването на 24-ти полк (1-ви батальон) още раздавал амуниции.

Когато темпът на стрелба на Дърнфорд съвсем бил замрял, Ингобамакози и Уве се придвижили още по-напред от лявата му страна и започнали да го обграждат. Под заплахата да бъде обграден изцяло и вече съвсем останал без амуниции, Дърнфорд наредил на мъжете си да се качат по конете си и да се оттеглят, като се присъединят към останалите конни войски, разположени в устието на седловината. Това било повратната точка на битката.

Тъй като вече не били изправени пред убийствения огън на Дърнфорд, Ингобамакози и Умбонамби се придвижили още по-напред. Ротата на Поуп, чийто фланг вече бил открит, се обърнала да ги пресрещне. Но тъй като по цялата отбранителна линия стрелбата почти замряла, зулусите се изправили и тръгнали в атака, удряйки копия в щитовете си и крещейки „Усуту!“. Това вече било много за наталските местни войски, които хвърлили на земята пушките си и побягнали в тила, вземайки със себе си и местните войски пред лагера. Те били последвани от оръдията, закачени за предниците си и откарани в тила.

През пролуката, оставена от наталските кефирци, се промушили Умкижо, следвани от Изанку и Умхланга. Първа в тила била хваната ротата на Кавайе, а след това и ротата на Мостин. Нямало оцелели. Хората на Янгхасбънд се опитали да отстъпят през задната страна на лагера и после по склоновете на планините. Едва 60 души се добрали до скалистата издатина, където се били до последния човек.

Останалите пред лагера роти били обречени на гибел. Изблъскани обратно в лагера от зулусите, останали без амуниции, те се разделили на малки групи, биейки се с прикладите на пушките си и с байонетите, докато не били унищожени. Понеже зулусите продължавали да навлизат в лагера, посичайки всеки човек, който се изпречвал насреща им, Пюлейн влязъл в караулната палатка на 24-ти полк (1-ви батальон), грабнал батальонното знаме на кралицата и го връчил на лейтенант Мелвил, неговия адютант, като му наредил да го защитава на всяка цена. После пак влязъл в палатката, седнал на бюрото си и започнал да пише писмо. Той още пишел, когато вътре нахълтал един зулус. Той го застрелял във врата, но раненият зулус се добрал до бюрото на Пюлейн и го убил с копието си.

Общо 400 души, главно наталски кефирци, се измъкнали, минавайки през седловината, докато две групи мъже, водени от Шепстоун и Дърнфорд, държали зулуските флангове настрана. Накрая тези храбри мъже останали без амуниции и били убити до крак в ръкопашна битка. Остатъците от ротата на Поуп, последната кралска пехотна сила, умрели скоро след това.

M sujet2

За защита воинът имал овален щит от волска кожа, широк три фута и достатъчно дълъг, за да покрие цялото му тяло. Лек, но корав, той можел да отклонява стрелите, както и да неутрализира пронизващо копие или дори да бъде използвано за унищожаване на врага в отстъпление. Удряйки първо с левия край, а после с десния по вражеския щит, действие въведено от Шака, подложката на щита би могла да се завърти към дясната страна на врага с мощно движение на ръката. След това зулуският воин промушвал лявата му открита подмишница със своето копие.

Британската мощна стрелба при Исандлуана била осигурявана основно от кралската пехота, въоръжена с пушки с презареждане и с прекъсване на стрелбата за презареждане. Стреляйки с ковки оловни куршуми, които можели да убият и слон, това било невероятно опустошително оръжие, особено в ръцете на обучени стрелци, с точност до 1000 ярда. Но оръжието имало дефектен лош откат, особено когато барабанът му бил запушен и така контузвал раменете, като предизвиквал и кръвотечение от носа. Освен това по време на особено дълга стрелба, когато то се загрявало прекалено много, тънкият месингов патрон обикновено правел засечка в задната част на цевта и се налагало да бъде отстраняван с нож.

Единственото друго оръжие, използвано от обикновения войник, бил байонетът, известен като „люнгер“. Офицерите освен това били въоръжени със саби и револвери с двойна стрелба.

От 1700 души, които се намирали в лагера, само 55 бели и 300 местни кефирци оцелели. Всичките 21 офицери и 581 души от 24-ти пехотен полк били убити. Телата на мъртвите били съблечени и изкормени от зулусите, за да се освободят духовете, които иначе щели да преследват убийците си. Зулусите изгубили около 1500 души, а много други умрели по-късно от раните си.

Жертвите, които дала британската армия срещу местния враг се дължали на подценяването на вражеските сили от Челмсфърд. По никакъв друг начин не можело да се обясни пропускът му да се укрепи стабилно лагера при Исандлуана, да се разузнае платото Нкуту в деня на самата атака и да се върне в помощ на Пюлейн, когато разбрал, че зулуската сила се приближавала.