Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Луций Седиций, командващ военния лагер в Алисо, показал как трябвало да се отблъскват хората от племето херуски, въпреки че имал по-малко мъже, отколкото Вар. Той направил пробив през нощта и независимо че пътят му бил задръстен от много цивилни граждани, успял да стигне до Ветера, където бил посрещнат от Луций Аспрен, начело на два легиона. Едва тогава Арминий наредил на хората си да се оттеглят.

Сякаш за да потвърдят мащаба на катастрофата, предзнаменованията за гибелта били много впечатляващи. Според Дион Касий храмът на Марс бил поразен от светкавици, Алпите изглеждали така, сякаш щели да се срутят, а „статуята на Свободата в провинция Германия, която гледала към вражеската територия, се обърнала с лице към Италия“. Когато на Август му съобщили лошите новини, той „разкъсал одеждите си… и изстенал жестоко… защото очаквал, че врагът ще се отправи срещу Италия и самия Рим“. Биографът Светоний описва, че „той оставил брадата и косата си да растат за няколко месеца“ и бил заварван да си удря главата във вратите, крещейки: „Квинтилий Вар, върни ми обратно легионите!“

С няколкото римски граждани във военна възраст, подготвени да се присъединят към войските, изгубените легиони никога нямало да бъдат заместени. Германик пак завладял немските племена и пак стигнал до река Елба през 13 г. сл.Хр., но там никога не се установила сигурна граница. После римляните се изтеглили до река Рейн, която пак се превърнала в североизточната граница на империята.

Подценявайки немските племена и надценявайки силата на войските си, не осъзнавайки, че те изгубили бойния си дух в бездействие, Вар разрешил да бъде заведен в местност, даваща на врага огромно предимство. Последвалата катастрофа разрушила мита, че легионите били непобедими. Римският престиж на изток от Рейн получил удар, от който никога не се възстановил.

Втори кръстоносен поход

Първият призив за кръстоносен поход бил за освобождаването на Йерусалим, Свещения град, от неговите мюсюлмански завоеватели, селджукските турци. Той бил отправен от папа Урбан II 50 години по-рано на църковния събор в Клермонт през ноември 1095 г. Той отговорил на вика за помощ, отправен от византийския император Алексий Комнин, чиито поданици били пропъдени отвсякъде, освен от крайбрежните райони в Мала Азия от селджукските турци, едно турско племе, разположено отвъд североизточната граница на Левант.

С виковете „Deus vult“ („По Божията воля“) отговорът бил незабавен и поразителен. И обикновени хора, и благородници предложили услугите си доброволно, като облекли туники с кръст отпред, за да обозначат свещената си кауза. Сред първите пристигнали в Константинопол през 1096 г. била и една буйна група, командвана от популярния оратор Петър Пустинника. Независимо от съвета на Алексий Комнин да изчакат основната кръстоносна войска, последователите на Петър били нетърпеливи да продължат напред. Преминавайки с ферибот през Босфора на 6 юни те били обсадени при Кибот и почти изтребени до крак.

Основната войска от 4000 рицари с коне и 25 000 пехотинци имала по-добър късмет. Организирани в четири основни контингента, водени от принца на Нормандското кралство на Южна Италия и от принцовете на Тулуза, Фландрия, Франция и Долна Лоара, те били предимно френскоговорещи и станали известни като „франките“. Преди да напуснат Константинопол, те обещали на императора, че ще възстановят всяка от отнетите му територии и положили клетва за вярност за всяка земя, завоювана отвъд границите.

През юли 1097 г., подкрепени от византийски войски, кръстоносците победили турците в Дорилея и през следващия юни, след дълга обсада, превзели град Антиохия. Йерусалим, който бил в ръцете на фатимидите от Египет, бил обграден през юни 1099 г. и успешно щурмуван след месец. Неговият пръв господар след края на кръстоносния поход бил Годфроа дьо Буйон, дук* на Долна Лотарингия. Но той починал след година и бил сменен от брат си, Балдуин дьо Булон, който бил провъзгласен за крал на Йерусалим през ноември 1100 г. Следващите 18 години, Балдуин увеличил своите владения, завоювайки пристанищата Кесария, Акра, Бейрут и Сидон.

[* Нямах нерви да оправям бъркотията в титлите. Годфроа е граф на Булон и херцог на Долна Лотарингия. Раймон дьо Сен Жил е граф на Тулуза. Владетелите на Едеса също са графове. — Бел. Dave]

Били създадени още три държави в резултат на кръстоносния поход. Най-близката до Константинопол била Едеса, разположена на горното поречие на Ефрат, населявана предимно от арменци и сирийци. Тя била основана от Балдуин и оставена във владение на братовчед му Балдуин де Бурк, когато първият поел властта над целия Йерусалим през 1100 г.

Княжеството Антиохия било управлявано от Боемунд, нормандски принц от Южна Италия, вместо да бъде върнато на императора. След смъртта на Боемунд през 1111 г., неговият племенник Танкред поел властта. Последната новосъздадена държава Триполи, затворена между Йерусалим и Антиохия, била управлявана от Раймон дьо Сен Жил, дук на Тулуза от 1109 г.

Но докато франките контролирали крайбрежния район от Антиохия до пустинята Синай, границата се изразявала в тънка размита ивица и всичките им опити да навлязат през нея на изток, към мюсюлманските градове Алепо, Хомс и Дамаск, пропадали. Вместо това селджукските турци направили пробив и тръгнали напред, когато Занги, управителят на Алепо, завоювал Едеса през 1144 г.

Научавайки тези новини, кралица Мелисанде Йерусалимска и Раймон Антиохийски незабавно изпратили пратеници в Рим, за да помолят за помощ. През декември 1145 г. папа Евгений III отговорил на зова за помощ, издавайки папска була, в която призовавал крал Луи VII от Франция, всички принцове и преданите на държавата поданици да тръгнат заедно и да спасят източния християнски свят. В отплата той им обещал сигурност за притежаваните от тях земни блага и опрощение на всичките им грехове.

Набожният крал Луи, едва 26-годишен, отвърнал на призива ентусиазирано, както и неговите васали, след като чули проповедта на Бернар от Клерво, канонизиран през 1174 г. след смъртта си, за новия кръстоносен поход, състояла се във Везел през март 1146 г. Дори Конрад III, император на Германия, бил спечелен от сладкодумството му и потеглил първи на поход през май 1147 г. Войската му била от 20 000 въоръжени мъже и пилигрими, включително и двама крале, негови васали, Владислав от Бохемия и Болеслав IV от Полша, един контингент от войници от Долна Лоара, командван от епископа на Мец, и много немски благородници, начело с неговия племенник и наследник, Фредерик, дук на Швабия.

Но се получило напрежение между немците, славяните и френскоговорещите от Лоара, и Конрад, който бил 50-годишен мъж, с болно тяло и слабохарактерен, и не можел да ги контролира. Затова той отстъпил голяма част от своята власт на амбициозния си, но неопитен племенник.

На 20 юли, полагайки клетва за ненавреждане на византийския император Мануил Комнин, Конрад и армията му пресекли река Дунав и навлезли в територията на Византия. Но щом напуснали София, хората на Конрад започнали да плячкосват селата, посичайки всички по пътя си. Мануил изпратил войски да контролират кръстоносците, но това само влошило ситуацията, защото немците и византийците често стигали до сблъсъци.

Междувременно крал Луи, придружен от жена си Елеонор Аквитанска, от неговия брат, дука на Дроа и от дуковете на Навара, Фландрия и Тулуза, тръгнал през юни от Мец. По-дисциплинирана от немската, на френската армия й липсвал само един добър командир вместо Луи, който лесно се влияел от мнението на жена си и брат си. Те пристигнали в Константинопол на 4 октомври, а дотогава неуправляемите немци пресекли Босфора, откъдето се придвижвали към Анатолия.

Техният водач Стефан, който бил начело на императорската стража, ги посъветвал да останат на контролираната от императора територия, следвайки крайбрежието до Аталия. Но подценявайки врага си, те поели през прекия, ала опасен път покрай полуострова. На 15 октомври Конрад напуснал Никея с основната си бойна сила. Следващите осем дни, докато била още във владенията на Мануил Комнин, армията му била добре нахранена, но когато навлязла в турска територия, тя веднага почувствала липсата на вода и храна.

На 25 октомври, приближавайки река Батис, близо до Дорилея, те били изненадани от селджукската армия. Доста от немските рицари били слезли от конете си, за да си починат, а пехотата била жадна и уморена. Битка не се състояла, защото внезапните атаки на турската лека конница разпръснали немските редици като овце. Отначало Конрад се опитвал да сплоти войниците си, но до вечерта приел поражението и избягал в Никея с шепа оцелели. Девет десети от армията и запасите му били изгубени.

Французите научили за немското поражение, когато стигнали до Никея в началото на ноември. Съветвайки се с Конрад, който нямал друг избор, освен да се присъедини към тях, Луи решил да се придвижват по крайбрежния път. Но този маршрут имал своите недостатъци. Конрад се разболял и се върнал в Константинопол. Останалите му войски, заедно с французите, трябвало да преживеят кошмара на зимния поход през безлюдни и мрачни планини, с недостатъчно запаси. Честите набези на турците още повече влошавали положението. Те стигнали до Аталия в началото на февруари, докато на Луи и рицарите му им дошло твърде много. Поради това те продължили до Антиохия с кораб, оставяйки разюзданите френски и немски пехотинци да ги следват пеша. Полугладни и нападани от турците по пътя, едва половината от тях пристигнали живи.

Луи бил посрещнат с ентусиазъм в Антиохия от принц Раймон, който бил чичо на жена му и много се страхувал от турците. Занги бил убит от един франкски евнух преди две години, но неговият син и наследник, Нур ад-Дин, бил още по-страшен. Установявайки се покрай християнската граница от Едеса до Хама, той изкарал цялата предишна есен, лишавайки постепенно княжество Антиохия от всичките му земи източно от река Оронт. Затова не било изненада предложението на Раймон за съвместна офанзива срещу Нур ад-Дин и могъщата му база в град Алепо.

Независимо от ентусиазма на повечето от рицарите му, Луи още се колебаел. Той ревнувал очевидната привързаност на жена си към чичо й и затова се противопоставил на страстната й поддръжка на плана на Раймон. Оправдавайки се с кръстоносната си тържествена клетва, повеляваща му преди предприемането на каквато и да е кампания, първо да отиде в Йерусалим, той тръгнал към Свещения град, придружен от недоволната си жена. Пристигайки през май, той открил Конрад, който вече се бил възстановил, и неговите принцове, вече в резиденциите си.

Когато всичките кръстоносци пристигнали в Палестина, младият син на кралица Мелисанде, крал Балдуин III, ги поканил на голям събор в Акра на 24 юни 1148 г. Забелязвало се отсъствието на владетелите на другите франкски градове: принц Раймон бил още в Антиохия; дук Жослен Едески се скрил в останалите си владения в Турбесел; дук Раймон Триполитански отказал да посети събора, след обвинението в убийство на Тулузкия дук, негов съперник с претенции към земите му.

В тяхно отсъствие на събора било решено да се концентрира цялата налична сила и мощ срещу Дамаск. „Това било безразсъдно решение — написал историкът Стивън Рънсиман, описващ кръстоносните походи. — Дамаск бил богата плячка, а неговото завладяване веднъж завинаги щяло да отреже пътя на египетските и африканските мюсюлмани към религиозните им събратя в северна Сирия и Изтока. Но от всички мюсюлмански държави само Дамаското кралство Бурид желаело да остане в приятелски отношения с франките, понеже, гледайки в бъдещето, то осъзнавало, че наред с франките, другият му главен враг бил Нур ад-Дин.“

Да се атакува Дамаск, отбелязал Рънсиман бил „най-сигурният начин да се хвърлят владетелите му в ръцете на Нур ад-Дин“. Но бароните от Йерусалим били алчни за плодородните земи на кралство Бурид и още преживявали болезнено неуспешния си опит за нападение над териториите на Дамаск предната година. За кръстоносците Дамаск оставал град, пълен със свещени видения. Алепо нямал духовно значение.

Независимо от загубите в Анатолия и липсата на подкрепа от другите франкски държави, християнската армия, тръгнала от Галили в средата на юли, била най-силната армия, съществувала някога от 50 000 души. Те направили лагер в периферията на овощните и други градини около Дамаск на 24 юли. В това време Унур, владетелят на Бурид, наредил на губернатора си да изпрати подкрепление и пратил вестоносец със съобщение до Алепо, молейки Нур ад-Дин за незабавна помощ.

На следващия ден армията на Дамаск се опитала да задържи кръстоносците в село Ал-Миза, южно от града, но превъзхождащата я по численост кръстоносна войска я принудила да се оттегли зад градските стени. Следобед кръстоносците завладели всички овощни градини и взели да режат дърветата и да си правят огради. Не след дълго начело с Конрад те тръгнали към Рабуа на река Барада, точно под стените на града. Убедени, че краят наближава, жителите на Дамаск барикадирали улиците, очаквайки последната решителна битка.

Понеже войските му постоянно нараствали и в очакване на Нур ад-Дин, Унур засилил атаките си. Сега вече лагерът на кръстоносците бил обсаден, а не Дамаск. Но предводителите на кръстоносците още спорели за съдбата на Дамаск след пленяването му. Кралица Мелисанде и бароните от Йерусалим искали да го включат в състава на кралството като феодално княжество, а за негов владетел да изберат Ги Бризбър, настоящ господар на Бейрут; Тиери Елзаски граф на Фландрия пък искал там да се създаде полунезависима територия, като Триполи, и бил подкрепен от император Конрад, крал Луи, а също и от крал Балдуин, чиято природена сестра била съпруга на Тиери.

Когато местните барони установили, че кралете са благосклонни към Тиери, загубили интерес към начинанието. По-късно дори се появил слух, че те участвали в таен заговор с Унур и огромни суми пари били превеждани в двете посоки между Дамаск и двореца в Йерусалим. Унур ясно им заявил, че ще скъса съюза си с Нур ад-Дин, ако кръстоносците веднага се оттеглят. Нур ад-Дин вече бил в Хомс, където договарял условията си, при които щял да помогне на Дамаск. Едно от тях било войските му да бъдат приети вътре в града, нещо, което Унур естествено искал да избегне. Но при всички положения франките нямали голям избор. Те дори не можели да очакват подкрепления, докато идването на Нур ад-Дин било неизбежно.

Научавайки за последните доводи, Луи и Конрад били шокирани и обвинили местните барони в нелоялност. Но без тях, те не можели да постигнат нищо, затова и неохотно отменили атаката. Призори на 28 юли, четири дни след пристигането си, кръстоносците вдигнали лагера си и се оттеглили към Галили. Но ако Унур наистина заплатил откуп на християните да се оттеглят, той не ги оставил да си тръгнат с мир. Използвайки леката си конница, въоръжена с копия, той ги преследвал на всеки инч по пътя им. Докато кръстоносната армия пристигнала в Палестина, в началото на август, хиляди мъртви коне и мъже покривали пътя до Дамаск.

Фактът, че такава огромна войска изоставила целта си само след четиридневна битка, бил сериозен удар върху християнския престиж. Ореолът на непобедимост, създаден след първия кръстоносен поход, бил накърнен завинаги. Но все пак не било необходимо вторият кръстоносен поход да завърши по този начин. „Нито едно средновековно начинание не започнало с такива огромни надежди — написал Рънсиман. — Планирано от папата, вдъхновено от златното сладкодумие на Свети Бернар и водено от двама от най-големите владетели на Западна Европа, то обещавало много за великолепието и спасението на християнския свят.“

Вместо това то само „вгорчило отношенията между западните християни и византийците почти до пълното им прекратяване. Освен това породило подозрение между новопристигналите кръстоносци и франките, населяващи източните държави; отдалечило западните франкски принцове един от друг, което в крайна сметка предизвикало обединението на мюсюлманите. Това било катастрофа за репутацията на християните и за репутацията на франките като юначни и храбри воини.“ И всичко това станало само заради „безрезултатната глупост“ на неговите водачи, които не могли да се споразумеят относно общата цел и направили фаталната грешка да подценят врага си.

Последната позиция на Къстър
Унищожението на генерал Къстър и на голяма част от кавалерията му от сиуксите и шайените (индиански племена) близо до река Литъл Бигхорн, в щата Монтана на 25 юни 1876 г. било дълго време посочвано в американската история като героично поражение. Но всъщност то било един мръсен епизод, характеризиран с голата амбиция на Къстър, липсата на всякакво зачитане и внимание към хората му, както и с глупавото му презрение към врага.

Джордж Армстронг Къстър бил роден в Ню Ръмли, щата Охайо, през декември 1839 г. Той бил син на местен фермер и ковач. Но неговият дядо, офицер от Хесен на име Къстър, се борил на страната на британците по време на Американската война за независимост и още от ранно детство желанието на Къстър било да стане войник. Благодарение на покровителството на местен конгресмен, то било задоволено и през 1857 г. той бил изпратен в американската военна академия в Уест Пойнт. По време на обучението си там той не се отличил с нищо особено. След четири години се дипломирал едва на последно място във випуска си през 1861 г. „Уест Пойнт“ никога не е бил огорчаван с толкова слаб ученик, коментирал един от биографите му, а Къстър сочел времето си там като пример, който бъдещите кадети трябвало да избягват.

Нещата станали още по-лоши. Няколко дни след дипломирането му през юни, когато бил на поста си като стражеви офицер, той не могъл да предотврати побоя между двама кадети. Понеже военният съд го обявил за виновен за нарушение на служебните си задължения, кариерата му щяла да приключи, ако тогава не се била развихрила Гражданската война. Било му наредено да се яви на служба в 2-ра кавалерия (в Северната армия), където бил похвален за храбростта си при поражението над Съюза в първата битка при Бул Ран през юли 1861 г.

Войната била идеалната среда за безразсъдната смелост на Къстър, която му осигурила бързо повишение. През 1862 г. той прегазил през река Чичахомини пред самите войски на Конфедерацията, за да види дали тя може да се премине в брод. Научавайки за тази „отчаяна храброст“, командирът на Съюза, генерал Маклилън, назначил Къстър в щаба си като капитан на доброволците. През юни следващата година, след още по-голяма храброст в битката при Алди, той бил назначен за бригаден генерал на доброволческата кавалерия.

Много битки преминали, но славата на Къстър растяла. През октомври 1864 г., 24-годишен, но вече обявен от генерал Шеридан за „лейтенанта, на когото можело винаги да се разчита“, Къстър бил повишен временно в генерал-майор на доброволците и му било поверено командването на 3-та кавалерийска дивизия. Той използвал това през следващата пролет, за да преследва отстъпващата армия на генерал Лий от Ричмънд, пленявайки по пътя войници, коли и пушки. И благодарение на Къстър се развял белият флаг на Конфедерацията сутринта на 9 април 1865 г. в Апоматокс. „Не познавам друг — написал Шеридан, — който да е допринесъл повече за този щастлив резултат, отколкото Къстър.“

Той станал национален герой, който веднага бил разпознаван по дългите си златисторижи къдрици и необикновена униформа от костюм в маслиненосиво, украсен със златен ширит, с кавалерийска шапка и червено шалче на врата. Това шалче той носел винаги, за да можели хората му лесно да го разпознават по време на битките.

Щом войната приключила, звездата на Къстър започнала да залязва. Демобилизиран от доброволческата военна служба през февруари 1866 г., той загубил почетния си ранг и си възвърнал действителния чин на обикновен капитан. През юли бил повишен за последен път в чин полковник и му било поверено командването на новосформираната 7-ма кавалерия. Официално Къстър си останал полковник, въпреки че обичайно се обръщали към него с почетното му звание генерал, най-високия пост, до който достигнал.

През 1867 г., след като взел участие в неуспешната кампания, командвана от генерал Уинфилд Скот Ханкок за покоряването на мародерстващите шайени, Къстър отново бил изправен пред военния съд по обвинение за своеволно отсъствие и в неупълномощена екзекуция на дезертьорите. Той бил обявен за виновен, но предвид смекчаващите вината обстоятелства и липсата на достатъчно доказателства бил осъден на отстраняване от служба за една година. Но генерал Шеридан, неговият стар наставник, се намесил и Къстър бил призован на военна служба по-рано, за да се присъедини към новата експедиция срещу шайените на Черния чайник. На 27 ноември 1868 г. Къстър повел мъжете си в изненадваща атака призори срещу селото на племенния вожд на шайените близо до река Уашита. Тази атака не срещнала съпротива, макар че Къстър по-късно твърдял, че в нея били убити 103 червенокожи. Всъщност воюващите шайени били само 11 души, включително и племенният им вожд Черния чайник. Останалите в селото индианки, деца и старци били заклани като добитък. Това била „единствената победа на Къстър“ на бойното поле.

Пак през 1868 г. федералното правителство подписало договор със сиуксите, отреждайки им тяхно законно място за живеене, съставляващо западната половина от територията на днешния щат Южна Дакота. Но след 6 години всичко се променило, защото експедиция, водена от Къстър, открила злато в Черните хълмове, които били част от територията на сиуксите. Тази информация довела до приток от алчни заселници, което принудило сиуксите и техните съюзници шайените да ловуват и да извършват набези извън териториите си.

В края на 1875 г. много сиукси напуснали резервата си и тръгнали на изток към дивата земя между река Йелоустоун и планините Бигхорн в Южна Монтана. Тук сиуксите хункпапа, командвани от племенния си вожд Седящия бик, се обединили с шайените. Президентът Юлисис С. Грант упълномощил министерството на войната да предприеме наказателна акция. Планът, създаден от генерал Шеридан, бил 3 военни колони да се съсредоточат към територията на червенокожите на Седящия бик. Генерал Джордж Крук с 800 души щял да се придвижи от форта Фетерман в Източен Уайоминг; полковник Гибън с 450 души щял да тръгне от форта Шоу в Западна Монтана на югоизток; и накрая генерал Тери, начело на цялото командване, щял да се придвижи начело на колона от 1250 души западно от форта Ейбрахам Линкълн в Дакота.

Къстър се надявал да поеме командването на 3-та колона. Но в средата на март 1876 г. той бил извикан във Вашингтон, за да свидетелства пред комисията на конгреса, разследваща измамите в индианските служби, където той разкритикувал остро Уилям Белкнап, бившия министър на войната. Президентът Грант, личен приятел на Белкнап, в отговор на това забранил на Къстър да се присъедини към кампанията. Само благодарение намесата на генералите Шеридан и Тери, които разчитали на Къстър, Грант му позволил да води своята кавалерия под командването на Тери.

Първата колона, която трябвало да влезе в битка, била тази на Крук. На 17 юни той се натъкнал на банда дезертьори от 1000 души шайени и сиукси до тясното заливче Роузбъд в южна Монтана. Въпреки че индианците ги изненадали, организирайки бърз поход през нощта, хората на Крук не отстъпили от позициите си, убивайки около 35 червенокожи. Девет американци били убити и един разузнавач от племето шошон. На следващия ден, опасявайки се от друга атака, Крук решил да се оттегли и индианците счели, че са постигнали победа.