Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Планът на Щудент, предаден на старшите му офицери в Атина на 15 май, трябвало така да раздели въздушните сили, че те да се целят по трите военни летища на северния бряг на Крит. Всяко летище било разположено близо до пристанище, откъдето щели впоследствие да се снабдяват със запаси и подкрепления, ако въздушните десанти преминели успешно. Първоначалното нападение щяло да се извърши от 8000 души от елитната 7-ма парашутна дивизия, единствената, с която немците разполагали. Най-голямата им бойна част — щурмовият полк, щял да извърши десант близо до летището Малеме, разположено на запад в острова. 3-ти пехотен полк и инженерният батальон щели да извършат десант близо до долината Ая югозападно от Кания, за да пресекат пътя за резервните части на съюзниците. По-голямата част от 2-ри пехотен полк щяла да извърши десант при летище Ретимнон, намиращо се на 40 мили на изток. 1-ви пехотен полк щял да направи десант и да плени столицата Хераклион и летището й, намиращи се на още 50 мили на изток.

Веднага щом всички летища били захванати в първия и втория ден от атаката, транспортните самолети щели да докарат на острова 5-та планинска пехотна дивизия. Моторизираните войски, артилеристите и инженерите щели да ги последват. 14 000 души се очаквало да пристигнат на острова по този начин. Освен това през втория ден щели да дойдат и две групи от леки кораби, от които щели да докарат на брега два батальона от планинските войски, противовъздушни батареи и допълнителни доставки. Леките танкове и моторният транспорт щели да дойдат веднага, щом „бъдели установени комуникациите между основната суша (Гърция) и острова Крит“. Този морски елемент в плана бил прибавен по настояване на Хитлер.

Главната слабост на плана била, че той разпръсквал ограничената сила на парашутните войски, вместо да я концентрира на едно място. Това правело превземането на всяко летище много трудно. Но Щудент бил готов да рискува, защото неговите разузнавателни доклади го подвели относно броя на вражеските войски на острова. В един от докладите от 19 май, в навечерието на битката, се казвало, че британският гарнизон разполагал с 5000 души, само 400 били британците в Ретимнон, а в Хераклион въобще нямало британци. Всички новозеландци и австралийци се придвижили към Египет, продължавал докладът, докато въобще нямало гръцки войски в Крит. Всъщност британският гарнизон от една пехотна бригада се увеличил от новопристигналите оцелели войници от „W-войската“, като острова вече бил защитаван от 42 000 военнослужещи, включително и 9000 гърци.

Освен това разузнаването на Щудент се самозалъгвало, че критяните щели да посрещнат немците благосклонно. Вместо това по-добре да били прочели общия военен инструктаж за нападението срещу Гърция, в който се казвало: „Критяните се считат за хора интелигентни, с гореща кръв, храбри, мъжествени и въодушевени, както и трудни за управление… При нападение може да се очаква невероятно твърда съпротива от страна на местното население.“

За късмет на немците, защитниците на Крит се оказали по-некадърни и от разузнавачите на Щудент. Откакто пристигнали през миналия ноември, британските и другите военни сили имали не по-малко от седем командира. Седмият бил генерал-майор Бърнард Фрайбърг. Дотогава той бил командир на новозеландската дивизия и бил назначен за главнокомандващ в Крит по настояване на Чърчил на 30 април, ден след пристигането му на острова. Фаворит на британския премиер, Фрайбърг дължал славата си на смелите геройства, които извършил през Първата световна война. Той бил награден с Кръста Виктория за службата му по време на битката при Сома. Чърчил веднъж го накарал да се съблече в къщата му, за да преброи неговите двадесет и седем рани. За това Фрайбърг изглеждал идеалният избор за тази цел. Всъщност той не бил талантлив генерал, защото бил твърдоглав, не бил в състояние да концентрира своите мисли, освен това не обичал да го критикуват некомпетентни подчинени.

На 30 април Уейвъл отлетял към Крит да информира недоволния Фрайбърг за назначението му. Той му занесъл посланието от Чърчил: „От информацията, с която разполагаме, е ясно, че здрава военновъздушна атака от немските войски и бомбардировачи скоро ще бъде извършена в Крит. Моля те да ме уведомиш с какви сили разполагаш на острова и какви са плановете ти. Това би трябвало да е чудесна възможност да унищожим немските парашутни войски. Островът трябва да бъде защитен.“

Уейвъл добавил, че „мащабът на атаката се предвиждал да бъде от пет до шест хиляди военновъздушни парашутни войски, плюс възможна морска атака.“ „Основните цели“ се считало, че ще да бъдат летищата Хераклион и Малеме.

Вместо да се въоръжи с тази невероятно точна информация, Фрайбърг паднал духом. Остров Крит, с неговите южни планински брегове можел да бъде снабдяван единствено чрез северните си пристанища, които били уязвими по отношение на атака от страна на немските самолети, разположени в Гърция. Единственото решение било подсигуряването на стабилно въздушно покритие, но въздушните сили от Кралските военновъздушни войски на острова се състояли само от 6 изтребителя „Хърикейн“ и 17 остарели самолети. На 30 април Фрайбърг сигнализирал на Уейвъл: „Силите, които имам на разположение, са недостатъчни, за да посрещна предвидената немска атака. Освен ако не се увеличи достатъчно броят на изтребителите, които имам, и не получа допълнително морско подкрепление, което да ми позволи да посрещна евентуалната атака по море, не мога да гарантирам, че ще отблъсна военновъздушната атака, особено с войските, с които разполагам на сушата, освен това в резултат на кампанията срещу Гърция те изпитват остра липса на артилерийски части, инструменти за копаене на окопи, ограничен транспорт и безкрайно недостатъчни военни запаси от снаряжение и амуниции.“

След четири дни, щом Уейвъл го уведомил, че Кралската военноморска флота щяла да му предостави необходимата подкрепа, песимизмът на Фрайбърг незабавно изчезнал. „Не мога да разбера нервността, — изпратил той съобщение в Лондон, — тъй като аз не съм притеснен от предстоящата военновъздушна атака. Направих разпределенията на моята войска и чувствам, че мога да се справя с войските, с които разполагам. Комбинацията от военновъздушна и военноморска атака е нещо различно. Ако това се случи, преди да получа оръдията и транспорта, ситуацията ще бъде трудна. Но дори така, имайки предвид, че флотата обеща подкрепление, вярвай ми, всичко ще приключи чудесно.“

И двата сигнала показват загрижеността на Фрайбърг за допълнителната военноморска атака, отколкото за въздушната атака. Това убеждение пуснало корени при срещата му с Уейвъл и после било потвърдено от Лондон, който се основавал на вражеските ултрасигнали*. На 13 май например на него му било съобщено, че „нахлуващата сила… щяла да се състои от 30–40 хиляди души, от които около 12 000 щели да са десантни парашутисти, а 10 000 от тях щели да бъдат транспортирани по море.“

[* Може би става въпрос за разчитането на немските радиокомуникации, зашифрирани с кодовата машина „Енигма“. Кодовото име на операцията е „Ултра“, т.е. „ултрасигнали“ — прехванати и разчетени немски радиокомуникации? — Бел. Dave]

Всъщност военното разузнаване в Лондон сгрешило, че немската формация щяла да бъде използвана основно за подкрепа на парашутистите, имайки предвид, че 22-ра военновъздушна дивизия още била намесена в атаката. Това ги накарало да направят извода, че 5-та планинска дивизия била допълнителна военна сила, която щяла да бъде докарана по море. Но дори с това грешно предположение, е удивително, че Фрайбърг не забелязал, че главната атака щяла да дойде по въздуха. Още на 6 май дошъл сигнал от Лондон, че атаката щяла да започне на 17 май, като военновъздушната сила щяла да се състои от две дивизии. Дори на 13 май станало още по-ясно, че повечето от атакуващите щели да се придвижат по въздуха. И все пак по-късно Фрайбърг щял да признае: „Ние се притеснявахме повече за морето, а не за заплахата от въздуха.“

Според Антъни Бийвър, автор на книгата „Крит“, „неправилното тълкуване на заплахата от Фрайбърг неизбежно довело до излагане на риск както при разположението на войските, така и при изпълнението на заповедите му, което объркало приоритетите“. Преди шест месеца бригаден командир Тибъри, първият британски командир в Крит, предвидил „Операция Меркурий“, съставя плана срещу немските военновъздушни атаки на трите летища, разположени на северния бряг в Крит и в долината Ая, югоизточно от Кания. Щабът на Фрайбърг го пригодил към Малеме и Кания, за да отблъсне контраатака по море.

Последното разположение на войските било, както следва: в Хераклион били разположени три редовни батальона от 14-та пехотна бригада и Ланкастърския пехотен полк, подкрепени от един австралийски и три гръцки батальона. Те също били подкрепени от среден артилерийски полк, шест леки танка и два тежки танка „Матилда“.

Летището Ретимнон, намиращо се почти на петдесет мили на запад, било защитавано от два австралийски и два гръцки батальона, докато самият град бил защитаван от силна критска жандармерия. Резервните войски, състоящи се от два австралийски батальона с почти изцяло моторен транспорт, били разположени на двадесет мили от Георгиополис, намиращ се на половината път за Кания. Основната резерва, т.е. 4-та новозеландска бригада и 1-ви уелски пехотен полк, била разположена до щаба на Фрайбърг в една каменоломна в планините на запад от Кания.

Но покрай най-важния сектор от единадесет мили между Кания и Мелеме Фрайбърг разположил останалата част от новозеландската дивизия, за да покрива общо брега, Малеме и долината Ая. Това означавало, че отбраната им имала малка дълбочина. За да усложни допълнително тази грешка, той изпратил и дивизионна резервна войска по-скоро близо до Кания, вместо до летището Малеме, което било очевидната мишена за врага. Още по-странно било, че отбраната свършвала при далечния край на летището, оставяйки фланга му абсолютно уязвим срещу евентуална атака. Осъзнавайки това, бригадният командир Путик, който сменил Фрайбърг на поста му дивизионен командир, когато последният поел цялото командване в Крит, помолил за подкрепление, за да покрият и коритото на река Тавронитис откъм запад. Но на 30 май, когато гръцките власти накрая се съгласили да преместят техния първи полк от замъка Кисаму, Фрайбърг отменил тази заповед. Понеже нападението и без това било неизбежно, той не смятал, че имали достатъчно време за походи и изграждане на адекватни отбранителни съоръжения.

Все пак духът му бил висок. „Изпълних плана за отбрана на Крит, — съобщил той на Уейвъл на 16 май. — Току-що се връщам от последната обиколка покрай отбранителните съоръжения. Всички в редиците са строени, а духът е висок. Отбранителните линии са разширени, а позициите са възможно най-добре защитени с телена мрежа. Имаме 44 полеви оръдия на позиции и достатъчно снаряди за тях. По два пехотни танка сме разположили на всяко летище… Не искам да съм прекалено уверен, но чувствам, че се справихме добре.“

Във вторник на 20 май 1941 г. немската въздушна атака срещу северния бряг на Крит започнала по-рано от обикновено, в 6 часа сутринта. Дневната „ненавист“ продължила час и половина и след това самолетите изчезнали обратно към морето. След половин час бомбардировачи и изтребители започнали втората атака, направена главно срещу противовъздушната отбрана. Щом тя приключила, се появили безмоторни самолети над летището в Малеме и 40 от тях се приземили в каменното корито на река Тавронитис. Те докарали 1-ви батальон от щурмовия пехотен полк, пехотният щаб и част от 3-ти батальон. Минути по-късно пристигнали транспортни самолети Юнкерс и от тях се приземили 2-ри 4-ти батальони отвъд река Тавронитис така, че да можели да използват „мъртвата“ земя при коритото на реката за прикритие. Макар и лошо поразени от стрелбата, нанесена им от рота Д на новозеландския 22-ри батальон, окопал се покрай Тавронитис, немците се прегрупирали и се отправили да пленяват летището Малеме и хълм 107, основен белег на юг, защитавани съответно от роти С и А.

Останалата част от 3-ти батальон на немския 3-ти щурмови пехотен полк нямала голям късмет. Щом се приземили на около миля и половина на изток от летището, те попаднали точно на добре прикритите позиции на новозеландската инженерна бригада и на новозеландския 23-ти батальон. Попадайки в мъртвешки кръстоносен огън, повечето от тях били убити още преди да стигнат до земята, а останалите били безмилостно преследвани. Командирът, адютантът му и трима от четиримата командири на роти били убити, заедно с още 400 души. Стотици били ранени.

Голяма част от 3-ти парашутен полк на 3-ти батальон я застигнала същата участ, щом извършила десант на 18 май, а 19-ти новозеландски батальон от 10-та бригада на полковник Кипенбъргър се групирал при нос Галата, разположен в началото на долината Ая. Останалите парашутисти се приземили около 6-ти гръцки полк, чиято позиция се простирала от Галата по протежение на долината Ая. Но понеже гърците още не били снабдени с амунициите, които полковникът им получил предишния ден, те избягали. По-твърда съпротива оказал гръцкият 8-ми пехотен полк, когато военни части от инженерния батальон пристигнали в периферията на техните позиции, разположени отвъд езерото Ая, на три мили нагоре по долината. Останалата част от 3-ти пехотен полк се приземила безпрепятствено в долината между езерото Ая и един изоставен затвор, който бързо окупирали. Кипенбъргър настоявал да бъде извършена незабавна контраатака и изискал освобождаване на 20-ти батальон, който бил дивизионна резерва, за да проведе маневрата. Но Путик, подкрепен от Фрайбърг, спрял тази инициатива, защото според него приоритет имала морската заплаха срещу тях.

{img:naj_golemite_gafove_karta_13.png}

В Малеме полковник Андрю, командващ 22-ри батальон, изгубил контакт с предните си роти и започнал да се опасява от най-лошото. Следобед, той изпратил бели и зелени ракети, като сигнал за тревога към съседния 23-ти батальон, за да контраатакуват. Но тези сигнални ракети не били засечени. В 5 часа следобед Андрю накрая успял да се добере до щаба на бригадата, който, странно защо, бил разположен чак на 4 мили надолу по брега на срещуположния край на бригадния сектор. Отговорът на бригадир Хардест на спешната молба на Андрю за подкрепление бил, че 23-ти батальон вече се заел с парашутистите, което не било вярно. Хардест бил или дезинформиран, или просто съзнателно дал този отговор, защото отначало 23-ти батальон бил предназначен за брегова отбрана.

Отчаян, Андрю изпратил напред двата си танка „Матилда“, придружени от резервен пехотен взвод. Единият танк се върнал, след като екипажът установил, че не били взели правилните амуниции и не можели да насочват правилно в хоризонтална позиция бойната му кула. Другият танк заседнал в коритото на река Тавронитис и трябвало да го изоставят, докато останалата на открито пехотна рота отстъпвала, давайки междувременно няколко жертви.

Около 6 часа следобед Андрю отново се свързал с Хардест с безжично съобщение, в което му казал, че ако не получел скоро подкрепление трябвало да се оттегли. „Щом трябва, трябва“, отговорил Хардест, допълвайки, че му изпраща две роти в подкрепа. Но до 9 часа вечерта тези роти така и не се появили, а Андрю все още нямал вести от предните си роти. Страхувайки се, че ще бъдат обградени, Андрю наредил оттегляне към платото, намиращо се на югоизток от хълм 107. Били изпратени вестоносци да информират хората, но те не стигнали до роти С и Д. Междувременно една от ротите, изпратена от Хардест, пристигнала на разстояние от 200 ярда от командния пост на рота С на летището, но решила, че рота С вече била обградена, и се върнала обратно.

Другата рота намерила новото местоположение на Андрю. Но след известно колебание Андрю решил, че те били прекалено изложени на открито, и наредил да се оттеглят до позициите на 23-ти батальон. През нощта и двете предни роти открили, че останалата част от батальона се е оттеглила, и затова последвала примера им. Призори на 21 май, благодарение на цялата поредица от грешки, немците вече владеели летището Малеме.

Втората вълна от атаки закъсняла и не започнала до 4 часа следобед на 20 май. В Ретимнон само две роти от 2-ри парашутен полк извършили десанта си на предвиденото място. Останалите или паднали в морето, или се приземили точно върху австралийските позиции. Една от бойните групи, командвана от майор Крох, успяла да превземе хълм А, на югоизток от летището. Но 2-ри полк на 1-ви австралийски батальон контраатакувал и ги отблъснал до следващата сутрин. На отряда, командван от полковник Щурм, състоящ се от 200 души, обаче не му провървяло. Приземявайки се пред 2-ри полк на 11-ти австралийски батальон на хълм Б, намиращ се на запад от летището, те се превърнали в лесни мишени. До сутринта повечето тях били или убити, или пленени. Само бойната група на капитан Вейдеман, която се приземила до град Ретимнон, избегнала тежките жертви, докато още били във въздуха. Но те скоро се изправили срещу критската жандармерия и въоръжените граждани и трябвало да се подслонят в крайбрежното село Периволия.

При Хераклион 2-ри батальон от 3-ти немски парашутен полк се приземил между града и летището на изток, на територия, охранявана от не по-малко от три пехотни батальона, и бил разбит на парчета. До падането на нощта били убити над 300 души, 100 били ранени и много отведени в плен. Спускайки се на юг и на изток от града, повечето хора на 3-ти батальон били убити, докато се приземявали, от цивилни граждани и гръцки войници от три необучени гръцки пехотни полка. Останалите се прегрупирали и си проправили с бой път през града от две посоки. Но изправяйки се срещу подкрепленията от 2-ри лейчестърски и 2-ри йоркски и ланкастърски батальон, те се оттеглили назад. 3-ти парашутен полк на 1-ви батальон дал най-малко жертви, приземявайки се на 5 мили на изток, когато пленявал оскъдно защитената радиостанция в Горнес. През следващите дни обаче те загубили над 200 души в битка срещу критските партизани.

Първото денонощие от операция „Меркурий“ не било успешно за немците. С цената на 2000 убити парашутисти и пилоти на безмоторни самолети била постигната само една цел — пленяването на летището Малеме, и то само заради глупостта на защитниците му. Но дори там щурмовият полк останал с толкова малко души и амуниции, че всяка една евентуална контраатака срещу него щяла да бъде успешна. Но такава не била предприета, независимо, че новозеландските батальони били разположени на две мили оттам.

Путик накрая дал заповеди за контраатака на 20-ти и 28-ми новозеландски батальони следобед на 21 май. Но Фрайбърг още се страхувал да не го атакуват в Кания откъм морето и не искал да освободи 20-ти новозеландски батальон, докато не бъдел заместен от австралийските резервни дивизии в Георгиополис. Затова атаката не започнала до ранните часове на 22 май, докато немските отбранителни позиции били подсилени от пристигането на планински войски, приземили се с транспортни самолети в летището Малеме, предишната вечер.

Все пак с присъединяването на 21-ви батальон към атаката новозеландците още имали числено превъзходство, а освен това били подкрепени и от три танка. Но това не променило нещата. Един от танковете бил изваден от строя от пленено противовъздушно оръдие „Бофорс“, докато другият танк се развалил и командирът на третия танк отказал да продължи сам по пътя. Само една рота от 20-ти батальон достигнала до периферията на летището, но тя била изключение. Повечето новозеландци не достигнали дори и на миля от целите си. Следобед атаката постепенно изчезнала.

Още два немски планински батальона се приземили този ден, накланяйки везните в полза на немците. Бригадир Хардест бил доста самозаблуден, за да докладва на дивизионния щаб следното: „Постоянен поток от вражески самолети, които идват и си отиват. Може би се опитват да изведат войските си оттук. Все още разследваме.“

Междувременно гарнизоните в Ретимнон и Хераклион продължавали да се самозаблуждават, че нахлуването нямало да бъде успешно без допълнителни доставки. Те не знаели, че събитията в Малеме решили съдбата им.

Страхът на Фрайбърг от морска атака никога не се оправдал. Една флотилия, предназначена за Малеме, състояща се от един италиански разрушител, два парахода и деветнадесет каяка, които возели на борда си един батальон от планинските дивизии и допълнителни доставки, била разрушена от отряд със специална мисия от Кралската флота на 18 мили от северния бряг на Крит през нощта на 21 май. Втората флотилия се върнала на следващия ден, след като срещнала отделен отряд със специална мисия. Но Кралската флота платила скъпо, когато нейните кораби били изненадани през деня от немски бомбардировачи. Един крайцер и два унищожителя били потопени, а два бойни кораба, два крайцера и още няколко унищожителя били разрушени.

До 25 май бригадата на Хардест изоставила сектора си в Малеме и се оттеглила зад новата фронтова линия, от Галата до морето. Защитавана от 18-ти новозеландски батальон и смесена войска от артилерийски и транспортни сили, тя била атакувана следобед от парашутисти и един планински батальон. 18-ти батальон първи рухнал, последван от смесената войска. „Назад, назад! — извикали няколко души. — Прииждат към нас с хиляди!“

Кипенбъргър се опитал да задържи потока от бягащи войници, крещейки: „Дръжте се в името на Нова Зеландия!“, но това не променило нещата. Само една отчаяна контраатака в Галата предотвратила тоталния крах. Оцелелите през тази нощ отстъпили към позициите, защитавани от два австралийски батальона, разположени в периферията на долината Ая. На следващата сутрин Фрайбърг съобщил на Уейвъл, че войските му били стигнали „до края на силите си“ и „нашата позиция тук е безнадеждна“.

Евакуацията започнала на 28 май. Под прикритието на тъмнината войските в Хераклион били взети от морски разрушители без инциденти. Но при пътуването им до Александрия, вражески самолети потопили един от разрушителите и повредили лошо други два, убивайки над 700 души (една пета част от тези, които успели да се спасят). В Ретимнон двата австралийски батальона никога не получили заповед за евакуация и били принудени да капитулират сутринта на 30 май.

Повечето от оцелелите в секторите на Малеме и Кания били евакуирани от Кралската флота в Сфакия на южния бряг, преживявайки преди това кошмарен поход през планините на Централен Крит. Но когато заради големите флотски загуби евакуацията била прекратена сутринта на 1 юни, все още 5000 войника чакали спасението си.

Общите загуби за британците и доминиона били ужасяващи и се изразявали в 1700 убити, 1700 ранени и над 12 000 пленени. Още 1800 души от Кралската флота загубили живота си, докато 3 крайцера и 6 унищожителя били потопени, а 13 кораба били непоправимо разрушени, включително и един самолетоносач, намиращ се в Средиземноморието. Немските жертви, макар и тежки, били незначителни в сравнение с британските: 4000 убити (три четвърти от убитите били от парашутните войски) и 2500 ранени.

И все пак през първите дни на битката били въвлечени не повече от 8000 войници (като към края числото им нараснало до 22 000 души), докато защитниците били повече от 40 000 души. Само това можело да гарантира британската победа. Но битката при Крит приключила с унизително поражение за британците основно заради глупостта на защитниците: Фрайбърг с нелогичното си притеснение, че атаката щяла да бъде извършена по море; Путик и Хардест с провалената си спешна контраатака в Малеме; Андрю с преждевременното му изтегляне от летището, дори на обикновените войници, които не представлявали сериозна заплаха за парашутните бригади.

Касеринският проход
На 14 февруари 1943 г. силите на Оста предприели офанзива с две остриета срещу американските сили, които защитавали планинските проходи в Централен Тунис. За една седмица те отблъснали разтрепераните от страх американци през Касеринския проход, пленявайки хиляди войници. Това била зашеметяваща тактическа победа, която се дължала най-вече на нещастната защита, издигната от неопитните американци.

Четири месеца по-рано, в битка при Ел Аламейн в Северна Африка, везните се наклонили в полза на Съюзническите сили. Щом съпротивата й била преодоляна от превъзхождащата я по численост 8-ма армия, командвана от Монтгомъри, италианско-немската танкова дивизия, командвана от Ромел, започнала да отстъпва на запад покрай брега. До средата на декември тя била отблъсната чак до Ел Аджелия в Либия.