Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

При такова съобщение, изпратено от щабквартирата, регионалният командващ има право да предприеме всички действия, които той смята за необходими. Още повече, че и свободната преса предричаше война. Вашингтон нарочно даде пълна свобода за действие на командващите с думите „да бъдат поставени в съобразна бойна готовност“. В този случай флотата можеше да се готви за плаване, армията да бъде вдигната по тревога и да бъдат раздадени муниции. Поне това щяха да бъдат действията на професионалните офицери, ако бяха получили такова съобщение от Главнокомандващия и ако международната обстановка беше малко повече от напрегната.

Това съобщение обаче не беше излъчено навреме. Маршал го изпрати в 11.30 ч., т.е. час и половина преди японското нападение, но секретните радиостанции на Военния департамент не можаха да се свържат с Хаваите. Наложи се предупреждението да бъде кодирано и главният радист, полковник Френч, да го изпрати по Уестърн Юниън до Сан Франциско. Оттам то беше препратено чрез предавател на частно радио до Хонолулу. Шифрограмата тръгна от Вашингтон в 12.01 ч. (6.01 ч. на Хаваите), но когато пристигна в Хонолулу, въздушните удари вече бяха започнали. Когато предупреждението на Маршал стигна по моторизиран куриер до щаба на генерал Шорт, часът беше вече 11.45 хавайско време, 17.45 ч. във Вашингтон. Куриерът се оправда с това, че „трябваше да се крие от падащите бомби“.

Веригата на разузнаването се беше провалила напълно. Независимо от опитите за предупреждение, японците завариха напълно неподготвена американската флота и пехота. Запитан при последвалото от Конгреса разследване защо просто не е вдигнал телефона и не е предупредил Хаваите, имайки предвид липсата на време, полковник Френч отговори, че телефонът никога не е бил използван от Радиоцентъра за отдалечени обаждания; било несигурно. „Ако някой от по-висшестоящите офицери искаха да използват телефона, те можеха да го направят. Това си е лично тяхна работа“, каза Френч.

За специалистите от разузнаването Пърл Харбър е уникален случай. Той представлява история на пропилени възможности, пренебрегната информация и трагичен изход на бюрократичните процедури. Мистерията се заплита и от постоянните слухове за заговори и конспирации. Всички подробности около трагедията бяха подробно изучени от шестте разследвания на американските власти. Те бяха:

1. Комисията на Робъртс (1941 г.).

2. Разследването на Харт (1944 г.) — Харт беше висш адмирал.

3. Армейската комисия на Пърл Харбър (1944 г.).

4. Военноморският съд за разследвания (1944 г.).

5. Разследването на Конгреса (1945–1946 г.).

6. Разследването Клаузен (1945 г.).

Всички те целяха да разберат едно и също нещо: кой, кога и какво е научил.

От процесите, само този на полковник Клаузен, адвокат по професия, имаше достъп до всички факти и до оцелялата документация от радиотрафика. Затова и заключенията на Клаузен се различаваха от предшестващите разследвания, които целяха да намерят изкупителни жертви за гафа при Пърл Харбър. За съжаление много от фактите останаха държавна тайна, докато Клаузен не прекъсна петдесетгодишното мълчание през 1992 г.

Клаузен поддържаше изцяло позицията на Вашингтон, че командващите войските на Хаваите, адмирал Кимел и генерал-лейтенант Шорт, бяха основните виновници за трагедията при Пърл Харбър. Обвиненията на Клаузен се основаваха изцяло на информацията от първоизточниците или на хората, замесени пряко в обмена на информация преди 7 декември 1941 г. През 1945 г. Клаузен пропътува целия свят, педантично събирайки парче по парче наличната информация. Носейки със себе си свръхсекретни документи и истински заряд за унищожаването им, Клаузен скоро разбра, че хората, работили в системата през 1941 г., знаят много повече, отколкото бяха признали при предишните официални разследвания.

Най-голямата опасност за разузнавателния свят е извънредната поверителност. Неслучайно служителите, които разполагат с достъп до най-секретната информация и са заключени зад блиндирани врати, до които имат достъп само хората от висшето командване, са наричани „клуб на потайните катерици“ от тези, които нямат достъп до тази информация. Принципът на избирателния достъп до поверителната информация е важен за разузнаването, но също така крие и много опасности.

Едната от тях е, че във всеки един момент на хората, които взимат решенията, може да им бъде отказан достъп до информацията под предлог, че тя не им трябва. Това беше случаят на генерал-лейтенант Шорт през 1941 г., който не знаеше за наличния радиотрафик и още по-малко предполагаше, че Флотата знае за намеренията на Япония. Това незнание трябва да е повлияло доста на решенията и заповедите му преди 7 декември 1941 г. Равносилно адмирал Кимел също не уведомяваше колегата си за най-важните тайни на военноморското разузнаване. Самият Кимел също не беше запознат с всички подробности, понеже личният му декодер за „Меджик“ беше взет по-рано през 1941 г., като част от свръхсекретна операция по размяна на радиосигнали между САЩ и Англия. Оттук става ясно, че и двамата командващи войските на Хаваите са действали почти на сляпо.

Проблемът ставаше още по-сериозен поради липсата на организация в разузнавателните служби на САЩ по онова време. Липсваше обединен ръководен орган на разузнаването, който да докладва лично на президента. Нито една от разузнавателните агенции не е разполагала с пълната и точна информация. Всеки държеше в себе си някаква част от нея, но нямаше кой да събере парчетата заедно и да получи цялостната картина. Имайки предвид това, на някой може да му се стори сурово вината да бъде хвърлена върху двамата хавайски командири. Независимо от това, че Клаузен ги сравнява с „часови, заспали на пост“, не можем да не изпитаме жал за Кимел и Шорт, които поеха цялата вина за трагедията.

Втората опасност е, че понякога „клубът на потайните катерици“ може да бъде използван за прикриване на грешки. Няма съмнение, че след Пърл Харбър, поверителността попречи на прозрачното и честно разследване. Голяма част от истината никога не излезе наяве. Въпросът е дали „държавната сигурност“ беше използвана като наметало за скриването на важни държавни тайни от врага, или като оправдание за политическите грешки. За съжаление няма отговор на този въпрос. Но при така стеклите се обстоятелства, вероятно и двете.

Съществува още една, по-скоро психологическа причина за катастрофата. През 1941 г. всички експерти бяха сигурни, че Пърл Харбър не може да бъде нападнат. Базата на Американския тихоокеански флот се намираше твърде далеч от Япония, или друг сходен противник. Пристанището беше добре охранявано, а хълмовете и плитките води наоколо правеха една торпедна атака технически невъзможна. Тогава всички бяха сигурни, че Пърл Харбър е неуязвим.

Което беше вярно през 1939 г., вече не важеше за 1941 г. На 11 ноември 1940 г. кралската флота унищожи няколко италиански бойни кораба, акостирали в Таранто, използвайки специални плитководни торпеда от излизащата от употреба серия „Сордфиш“. Торпедата бяха изстреляни от въздуха и неутрализираха военноморския флот на Мусолини.

Постоянният американски предател, забелязван както от приятели, така и от врагове, е синдромът „непроизведено в Америка“. Наивно убедени в неограничените си възможности и със самочувствието на най-добре развиваща се икономически държава, американците са склонни да вярват само на американските идеи и изобретения, отричайки постиженията на другите народи, било то оръжия, потребителски стоки или даже телевизионни предавания.

Америка на практика пропусна урока при Таранто. Имперската флота на Япония пък видя потенциален успех и реши да пресъздаде британския успех в доктрината си. Според думите на военноморското командване на Япония: „Таранто направи Пърл Харбър възможен.“

Японските авиатори проявиха интерес към възможността торпедото да бъде изстреляно от въздуха и да се движи в толкова плитки води, както стана в случая на Таранто. Чрез опити те разбраха, че ако торпедото е снабдено със специални перки, то може да бъде хвърлено от въздуха, да бъде потопено веднага, но не надълбоко. Японските торпеда, имащи славата на най-добрите в света, бяха снабдени с такива перки и изпробвани в плитки води. Експериментът успя и изведнъж Япония видя практическата възможност да нападне флотата на САЩ закотвена в Пърл Харбър. Това беше част от техническото разузнаване, която Америка осъзна, когато беше твърде късно, макар че, ако бяха попитали британските служби, щяха да я получат веднага. С голямото си самочувствие през 1941 г. Америка се залъгваше, че няма на какво повече да се научи. Японците обаче бяха на друго мнение.

Както и да гледаме нещата, можем спокойно да разделим атаката на Пърл Харбър, позовавайки се на разузнавателния кръговрат, който описахме в Глава 1. Анализът на тази система ни дава ясна представа за слабите звена в разузнавателната и сигналната система на САЩ през 1941 г.
Съществуваха ли основни изисквания от националното разузнаване на САЩ?

Не. Независимо че всички бяха наясно, че войната с Япония е възможна или даже неизбежна, и всички източници бяха заети със събирането на информация, нямаме доказателства за съществуването на координирани изисквания за информационно осигуряване.

Отново не. Съществуваше някакво планиране в рамките на отделните служби (военноморското разузнаване се интересуваше от японската флота, а ФБР беше заето с търсене на японски шпиони). Информацията, събрана от отделните източници, никога не беше сравнена или компилирана на едно място.

Не. Всяко разузнавателно звено работеше за себе си. Например, през 1941 г. основният интерес на началника на бюрото на ФБР на Хаваите, Робърт Л. Шивърс, бяха шпионите, саботажите и диверсиите. Имайки предвид голямото японско присъствие на Хаваите, ФБР подходи сериозно към задачата, независимо от издънката на Хувър с въпросника на Триколката. За да си улесни работата, Шивърс установи сътрудничество с колегите си от другите служби на острова: капитан III ранг Джо Рошфорт от военноморското разузнаване и подполковник Джордж Бикнел от армейското Г-2. Шивърс основно се интересуваше от генералния консул на Япония на острова и се ядоса, като разбра, че военноморското разузнаване тайно подслушваше телефона на консула повече от година. Телефонното подслушване беше официално разрешено от ФБР и Шивърс реши да установи своя собствена линия за подслушване. Щом разбра, че и друга агенция се кани да се намеси в подслушването, капитан Мейфилд от флотата се уплаши, че сигурността може да бъде нарушена и японците ще разберат, че са под наблюдение. Той заповяда подслушването от военноморското разузнаване да бъде прекратено на 2 декември 1941 г. Шивърс не беше уведомен за това, и неизвестно защо реши да не започва подслушване от страната на ФБР. Стигна се дотам, че в последната седмица преди атаката на Япония, никой не наблюдаваше японските дипломати и никой не знаеше, че подслушването е прекратено.

Отново не. Отделните агенции криеха собствената си информация, без да се интересуват от общата ситуация и ако изобщо докладваха информацията, я докладваха поотделно на покровителите си. Казано на модерен език, липсваше „обединена база данни“ за Япония.

Тук отговорът е и да, и не. Кодът на радистите „Меджик“ беше правилно интерпретиран като заплаха за война с Япония. Независимо че разположението на Обединената флота на Япония или беше пропуснато, или недоразбрано от щаба на Военноморското разузнаване, повечето от получената информация беше интерпретирана правилно. Проблемът дойде от това, че информацията беше разбрана правилно, но бяха направени грешни заключения. Японците също бяха подценени от всички институции, започвайки от президента. Никой не ги възприемаше като потенциален враг и техническите и бойните им възможности бяха недооценени.

Отговорът на този въпрос трябва да е едно голямо не. Видяхме, че президентът и другите институции във Вашингтон не получиха навреме четиринадесетия пасаж на съобщението от Министерството на външните работи на Япония. Адмирал Кимел пък не знаеше какво става до последната минута. Важна информация беше затрита по пътя от Хаваите до щаба на Военноморския флот. Командващият на армията беше оставен в неведение през цялото време. Разпространението на информацията беше ужасно. Нямаше нито интегриране на наличната информация, нито обработка на наличните данни, нито пък свеждането й до знанието на тези, които трябва.

Ако има фактор, обединяващ всичките грешки на американското разузнаване през 1941 г., можем да го наречем „интегриране на ресурси“. Днес не се поставя под съмнение, че отделните разузнавателни единици в една държава трябва да се управляват от единен орган, приближен до правителството й, където да се обединява цялата информация от различните разузнавателни агенции. Това е лесно да се каже, но не и да се направи. Всяка агенция си има свои тайни, които не иска да разпространява измежду колегите си от другите разузнавателни служби. Затова си има причини. Едната е добра, другата — лоша. По-приемливата причина е сигурност. Когато секретната информация се сподели с друга агенция, се създава предпоставка за изтичане на данни и потенциална заплаха за сигурността. Втората причина също е разбираема, макар и по-неприемлива. Всяка бюрократична организация, с монопол върху определена тайна, винаги може да си осигури достъп до политици, власт и ресурси. В постоянната битка за власт и надмощие отделните разузнавателни звена не желаят да споделят успехите си с други, за да си осигурят по-добри условия и бюджети в коридорите на властта.

Тази ситуация поставя политиците под голяма отговорност, понеже те са единствените, които имат правото и пълномощията да накарат националните ресурси и агенциите да работят заедно. Дори това да означава създаване на специализирани комисии с участието на ръководителите на разузнавателните звена, пак някой трябва да обедини усилията.

Това, което липсваше на Вашингтон през 1941 г., беше обединеното разузнаване, имащо достъп до цялата информация от всичките налични източници. С безумната схема, в която военноморското разузнаване докладваше през нечетните дни, а армията — през четните, Рузвелт беше поставен в ролята на свой собствен координатор и ръководител на военно-политическото разузнаване. Поради наличието на други отговорности и неразбиране на японския манталитет, той не се справи с тази задача. Той беше провален и от подчинените си, които никога не му казваха всичко. Истината е, че и правителството, и нацията като цяло подцениха възможностите и намеренията на Япония като потенциален враг.

Каквито и да са оправданията, не може да се отрече грозният факт, че САЩ са имали достатъчна и навременна информация, че Япония подготвя изненадващо нападение някъде в Тихия океан и най-вероятно в Пърл Харбър. Тази информация дойде от много места. 2000 войници загинаха и Америка беше въвлечена във война заради неуспеха на държавния глава да създаде навреме обединена национална разузнавателна служба и да контролира бюрокрацията във Вашингтон.

Можем спокойно да отсъдим, че основната вина имат президентът и правителството на Съединените щати, подпомогнати от съветниците си. Не съществуваше конспирация за въвличане на САЩ във войната, макар че Чърчил беше безспорно доволен да приветства Америка като свой съюзник.

Пърл Харбър представлява типичен провал на разузнавателния апарат, където една неорганизирана група разузнавачи разполагаха с всички необходими средства, но не успяха да ги използват по предназначение. Или казано по-просто — не си свършиха работата. Цитирайки думите на Разследването на Конгреса през 1946 г.: „Разполагайки с най-доброто разузнаване в нашата история, с почти сигурна информация, че войната наближава, с планове, които описват точно начина на нападението, извършено сутринта на 7 декември 1941 г. — как можахме да позволим на «Пърл Харбър» да се случи?“

Глава 5

„Най-голямото поражение на Британската армия“

Според Уинстън Чърчил това беше „най-голямото поражение на Британската армия“. На 15 февруари 1942 г., разположеният на най-южната точка на Малая и смятан за непревземаем Кралски гарнизон отстъпи пред по-малобройните японски ударни отряди. 130 000 добре въоръжени британски, австралийски и индийски офицери и войници капитулираха само пред 35 000 гладни, изморени и останали без муниции японски войници. Самите японци бяха изненадани от лесната си победа. Няма по-унизителен провал в кратката, но войнствена история на Британската империя.

Само 9000 от 60 000 японски войници паднаха жертви в малайската кампания. За разлика от тях, британците загубиха 146 000 човека, от които 130 000 се предадоха. Много от военнопленниците загинаха в японските затвори. Само атинският разгром при Сиракуза през 415 г. пр.н.е. може да се сравни с поражението в Сингапур: и двете събития бележат края на големи военни империи.

Главната причина за британското поражение стана лошото разузнаване и подценяването на Япония като сериозен противник, както и самочувствието на британското правителство на непобедима сила. Чак на 15 февруари 1942 г., когато японците обкръжиха деморализираните английски и индийски части, Кралските морски пехотинци, наземното командване на Кралските въздушни сили и остатъка от командваните от генерал-лейтенант Пърсивал гарнизони — едва тогава Англия разбра, че нейното време свърши.

И ако някой е имал някакви съмнения, клането и насилието срещу ужасените мирни жители ги разсеяха напълно. Времето на белите туани в Азия свършваше и започваше кошмарът на тригодишната японска окупация. Митът за бялото превъзходство в Азия свърши завинаги. Нещата никога нямаше да са същите.

Години преди Втората световна война, Англия, с нарастващо безпокойство следеше възхода на Имперската военна сила на Япония на Изток. През Първата световна война, Япония беше съюзник на Британия в кампанията им да освободят Тихия океан от германските завоеватели. Версайският мирен договор от 1919 г. дойде като голямо разочарование за едната от страните победителки. Независимо че японците получиха право върху някои немски колонии, те смятаха, че приносът им във войната остана недооценен. Тяхното негодувание се увеличи още повече след Военноморската конференция във Вашингтон през 1922 г., когато Япония остана изолирана в Тихия океан според новото споразумение, изготвено в полза на Съединените щати.

Западното влияние започна да навлиза в Япония чак през 1850 г. Средновековната политика в страната на Шогуните се смяташе от западните демокрации за примитивна и неподходяща за развиващия се модерен свят. Глобалната икономическа криза от края на двадесетте и началото на тридесетте години накара правителството на Япония да предприеме политика на военното разширение, за да осигури на страната достъп до икономическите блага и суровини на Изтока. През 1931 г. Военната партия предприе нападение на Манджурия, започвайки така продължителна кампания на военно-политическо разширение, върха на което станаха Пърл Харбър и Малая след десет години, на 7 декември 1941 г.

Британските колонии на Малая представляваха особен интерес за икономическия растеж на Япония. През тридесетте години тя със сила си осигури достатъчно въглища от Китай. Все още й липсваха обаче важните суровини като желязо, калай, петрол и каучук. Опитите на Япония да продължи окупацията си на север бяха пресечени от Съветската армия в битката при Халхин Гол още през 1939 г. Япония се обърна на юг. В отговор на нахлуването й във Френски Индокитай, САЩ започнаха да упражняват политически натиск през 1940 г., за да замразят икономическата дейност на Япония на американски територии. Затова още през лятото на 1941 г., Японският съвет по планиране можеше точно да прогнозира кога Япония ще остане без необходимите суровини. Японското правителство също предсказа с голяма яснота, че „ще е невъзможно да си осигурят петрол… по мирен начин“.

Според японците единственият отговор на въпроса за суровините се намираше на юг, в проспериращите и слабо защитени мирни колонии на Британска Малая и холандските колонии на Източна Индия. Със запасите си от калай и каучук Малая беше златна мина за Британия, която печелеше цяло състояние всяка година за лондонското сити и субсидираше войната с Хитлер в Европа и Близкия Изток. Победеното правителство на Нидерландия, намиращо се в изгнание в Лондон, се издържаше от богатите петролни кладенци на „Роял Датч Шел“ в Източна Индия. Ако Япония превземеше двете колонии, щеше да стане индустриално независима, а изглеждаше, че нито британците, нито холандците имаха възможност да защитят притежаваните от тях ресурси.

За да опази икономическата си империя на изток след Първата световна война, британското правителство беше изпратило флота и военноморски бастион в залива и в „Крепостта Сингапур“. Предназначението им беше ясно: да удържат първоначалния натиск на атакуващите, докато Кралската флота изпрати бойни кораби на защитаващия се бастион. Британците лъгаха империята с празните си приказки в парламента. Както бяха доказали римляните две хиляди години преди това, единственият начин да се защитят отдалечените точки на империята е да има силни мобилни единици на разположение, които във всеки момент да бъдат изпратени на помощ на застрашените територии. Такива мобилни сили Чърчил не можеше да гарантира, когато започна войната и Англия беше заета с битките си в Европа.

В така създалата се ситуация възникваха много стратегически въпроси, на които Империята се затрудняваше да отговори. Колко време трябваше да се удържи морската база при едно евентуално нападение? Какви сили ще са необходими за това? За колко време можеше да се събере флотилия, която да бъде изпратена в Далечния Изток? Защо Англия харчеше цяло състояние за Сингапур, когато истинските колониални притежания, които трябваше да бъдат пазени бяха на Малайския полуостров, където се добиваха повече от 60% от световния добив на каучук и калай? С какво щеше да се плаща: с парите от малайската колония, или с парите на данъкоплатците на „Големия бял крал отвъд морето“, които вече усещаха на свой гръб „Голямата депресия“?

Въоръжени с тези съмнения и Хазна, която успешно използваше държавната политика „без война в следващите десет години“, за да не прави излишни разходи, Англия доведе крепостта в Сингапур до пълно бездействие, оставяйки я да поглъща все повече средства и без защитна стратегия. В този момент крепостта не беше непревземаема. Англичаните пренебрегнаха северния подход към Малайската крепост, а Кралските въздушни сили строяха летища из цяла Малая, без да се консултират с армията относно тактическата нужда от наземна защита. Независимо от всичко, илюзията за сигурност съществуваше.

Докато военната база с мирния си гарнизон не осигуряваше реална защита, отечеството на Запад вярваше на пропагандата по кината, че Сингапур е най-доброто укрепление в света. Това може да обясни и липсата на заинтересованост и притеснение, когато Япония навлезе в Северна Малая. Сингапур се смяташе за непобедим. Това обяснява и паниката, когато се разбра, че невъзможното се случваше и че „Гибралтарът на Изтока“ беше пред капитулация през февруари 1942 г.

Един от главните виновници за слабата защита на Сингапур беше Уинстън Чърчил. Още като министър на финансите през 1928 г. той спря проекта за набиране на средства и беше пламенен защитник на финансовата политика на отбраната „без война в следващите десет години“, което беше рисковано за международната сигурност. Като министър на флотата, Чърчил пак се опълчи срещу изчисленията на Кралската флота за разходите по създаването на отбранителна база в Сингапур. И накрая, вече като министър-председател, той беше главният виновник за катастрофалната отбрана на Малая между 1940 и 1942 г.

Сингапур хвърля сянка върху мита за великия военен стратег Чърчил. Според мнозина това е причината за липсата на правителствено разследване по случая Малая. Затова и многото официални държавни документи по случая в Малая се пазят в тайна и досега. Но ако някой може да бъде наречен виновник за разгрома в Сингапур, то безспорният титуляр е Уинстън Спенсър Чърчил.