Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Подценяването на врага и прекомерната самоувереност доведоха до втората израелска грешка. Израел не успя да извлече правилни изводи от предоставените му данни. Така никой не направи връзка между едновременната мобилизация на египетските и сирийските войски. Възможността за атака беше отхвърлена. Беше разпространено мнението, че арабите няма да ударят, докато не бъдат изпълнени критериите, известни само на Израел. За съжаление на Израел, Египет не знаеше за предпоставките за нападения, определени от кабинета на г-жа Меир.

Последната фатална грешка на израелското разузнаване беше закостенялостта. Докато Израел беше млад, все още имаше място за дебати. С течение на времето военното разузнаване взе всичко в свои ръце и бюрократизира информацията. Бяха създадени йерархии, вериги, неудобните хора бяха отстранени, и още по-лошо — еретичните възгледи бяха потиснати. На 4 октомври, когато бригаден генерал Джоел Бен-Порат, шеф на информационния отдел, изрази своята загриженост за обстановката, той беше скастрен от ядосания генерал Зейра: „Събирай информация и остави по-умните да правят изводи!“ Военното разузнаване беше станало силно политизирано и понякога неефективно.

В резултат на това разузнавателните способности на Израел бяха превърнати в най-обикновена бюрокрация. За разлика от британските и американските си колеги, израелското военно разузнаване държеше монопола върху всички източници на информация. Те нямаха бюрократична конкуренция, която да им спъва работата.

Израелското военно разузнаване обаче провали държавата си в най-важния момент през 1973 г. Имайки цялата информация пред себе си, те я похабиха заради предразсъдъци, политика, приятелство и лош анализ. Когато обсъждаме професионализма на израелското разузнаване, служило толкова добре на държавата от самото й създаване, спомняме си сентенцията на Булай де ла Мьорт: „Това е по-лошо от гаф, това е престъпление.“

Глава 9

„Нищо ново, което вече да не знаем“

Сър Хъмфри веднага отговорил: „Военното министерство“. Изненадан, репортерът го попитал как може Военното министерство да бъде проблем за Външното министерство.

„Защото всеки петък един глупак от Военното министерство се спускаше на бегом в кабинета ми, подмишница с папка с гриф «строго секретно», заявявайки ми най-отговорно, че някъде по света е започнала невероятна военна криза. Тогава той веднага поискваше да знае какво ние от Външно министерство щяхме да направим, за да предотвратим тази война. Ужасно раздразнителни хора. Моята работа беше да ги успокоявам и да ги изпращам да кажат на министъра си, че Външното министерство напълно владее ситуацията и да не се притесняват. Едва после можехме да отидем да си отдъхваме за уикенда.“

„Работеше ли тази система, сър Хъмфри?“

„Неизменно. Ужасно раздразнителни са хората от Военното министерство. Ние ги успокоявахме и ги изпращахме да си ходят щастливи. Всеки уикенд. И знаете ли какво, почти винаги се оказвахме прави.“

„Почти винаги ли, сър Хъмфри? Значи понякога грешахте?“

„Много рядко. Всъщност през тези четиридесет години, през които съм бил на служба във Външно министерство, сгрешихме само два пъти.“

„И кога беше това, сър Хъмфри?“

„Хм, доколкото си спомням… през 1914 г. и през 1939 г.!“

Тази история, посрещана с тънка усмивка от служителите на Външно министерство и Министерството на обединената общност, съдържа всички елементи на разузнавателния провал, довел две страни, с дълготрайни приятелски взаимоотношения, до война в Южния Атлантически океан през 1982 г.

Фолкландската война била резултат от събития, които преминали през прекаленото самодоволство, правителствено неразбиране и провал на вътрешнонационалната политика и от двете страни на барикадата. За британците провалът в политиката във Фолкланд се насочвал към нарочното пренебрегване на разузнаването от бюрократите в Уайтхол и техните политически господари през годините. Всъщност фолкландската война не била резултат само на една или две грешки, на недостатъчна организация или пък от неуважение към по-нискостоящия враг. Зад нея стояла дългата история на институционална арогантност и прекалено самодоволство.

Британците имали репутация на лицемери и двуличници в очите на своите съседи. Дали заслужена, или не, тя не се основавала само на разминаването между думи и дела, но също така и на недостойната измамническа способност да се прави добро само при необходимост. В резултат на това една идея, абсолютно неприемлива за британците, можела да бъде отхвърлена, защото не съществувала или можела да се изпълни, но променена до неузнаваемост, за да съвпада с официалната рамка, приемлива за британската вътрешна или външна политика.

Например през шестдесетте години, когато НАТО застанало на западната страна на източногерманската граница, неговият враг бил бившият Съветски съюз, който разполагал с 20 000 танка само в Източна Германия. Тогава всеки знаел, че най-добрата отбрана срещу танка била да изправиш срещу него друг танк. Но танковете били скъпи, а НАТО били по-малобройни в сравнение с врага си. Американските и немските армии правели усилия да измислят откъде да вземат повече танкове, за да изградят успешно тактическата си система. Британците се запознали с недостига си на бронирано въоръжение, но пренебрегнали танковия си проблем, заявявайки, че това нямало голямо значение. В новата им противотанкова концепция такъв проблем не съществувал и те не се нуждаели от толкова много танкове. Тактическата им доктрина се основавала на фактите, че се нуждаели от съвсем малко танкове. Танковете вече се проявявали като ненужна екстравагантност в раздутия бюджет на отбраната. Тази способност да се вярва едновременно в две противоположни неща не заблудила никого тогава, но тя показва един умствен процес, който чуждестранните наблюдатели определят като заблуда или двуличие.

Има специално название на този феномен, когато хората пренебрегват нещо, съвпадащо с мнението на цял свят, и се преструват, че то не съществува или че ще си отиде от само себе си. Психолозите го наричат „познавателно неудобство“, което се изразява в психологичното бръщолевене, не значещо нищо друго освен дете със затворени очи, което плаче, повтаряйки: „Не чувам нищо, няма да слушам нищо, не е истина!“. Познавателното неудобство в нестабилния характер на детето може да се превърне в източник на очарование или раздразнителност за наблюдателя. Но проявата на този психологически феномен в разузнаването може да се окаже фатален. Познавателното неудобство в британската цивилна служба и в правителството през 1982 г. било главната причина за започването на фолкландската война. Британците пренебрегнали много разузнавателни предупреждения, защото те не съответствали на това, което британците искали се случи, или на това, което външното министерство мислело за събитията в света. В резултат на това британските служители щели да заплатят висока цена за неправилната оценка на събитията в Уайтхол.

Корените на фолкландския конфликт се намирали в споровете за собственост — или по-точно казано, суверенитет на отделна група острови в южната част на Атлантическия океан, които били открити и отбелязани на картата от холандските мореплаватели през 1600 г. През 1690 г. капитан Джеймс Стронг нарекъл тесния пролив между двата основни острова на британския министър на адмиралтейството, виконт Фолкланд, и отплавал от малката купчина острови на 400 мили от североизточния край на континента Южна Америка.

За да се усложнят нещата още повече, първият заселник на Фолкландските острови бил французин, Бугенвил, заселил се там през 1764 г. Той дори построил форт, пристанището Луис на източния остров. Отначало островите били познати като Ил Молин, защото били считани за остатък от френските острови Свети Мало. След година, през 1765 г., британците пак се появили и без да знаят, че французите вече се установили на Източния Фолкландски остров, акостирали на Западния Фолкландски остров, издигнали флага на британското кралство, претендирайки, че териториите вече били под юрисдикцията на крал Джордж III, а после веднага отплавали. Те никога не осъзнали, че французите били там.

След година пристигнали първите британски заселници и били зашеметени да открият на тази територия процъфтяващи френски колонии в Източен Фолкланд и най-вече в пристанището Луис. Тогава испанците и французите били съюзници, така че тази територия била изцяло под испанска юрисдикция, след като Ил Молин били прехвърлени на Испания през 1767 г. (наречени по-късно Ислас Малвинас или Малвинските острови), а пристанище Луис било прекръстено на Пуерто Соледад. За три години испанците конфискували териториите на британците и ги изгонили. Започнали дипломатически спорове. До 1790 г. било подписано споразумение, което давало право на испанците да се разпореждат само с колониалното си правителство в Буенос Айрес, а бронзовата почетна значка получили британците, които останали да предявяват претенциите си към Западен Фолкланд.

Щом Испанската империя била разгромена в Латинска Америка, островите се превърнали в безстопанствена територия, ставайки примамлив обект за пиратски набези. Накрая през 1832 г. американският военен кораб „Лексингтън“ прочистил Пуерто Соледад от разбойниците и еднолично го обявил за „свободна от всякакви попечителства зона“. Интересно било от името на чия власт била направена тази декларация. В момент на пълно объркване въоръжен боен кораб на кралската британска флота отплавал към тази територия и през 1837 г. британците официално обявили, че островите ставали част от териториите на Британската корона. От този момент Ил Молин станали известни като Фолкландските острови. Такива щели да останат до 1 април 1982 г.

Аржентинците по-късно също предявили претенции към островите, които нарекли Лас Малвинас, щом отхвърлили испанското колониално господство в началото на XIX век. Британците също предявявали своите претенции към островите, защото започнали да ги окупират още от 1837 г., но по-важно било, че основната част от населението на Фолкландските острови се състояла от британци, които искали да останат британски поданици и това било изконното им право.

Всеки, който някога е посетил Фолкландските острови, оставал учуден и изненадан от отдалечеността, пустотата и суровостта им. Както казал един испански свещеник през 1760 г.: „Аз чакам в тази мизерна пустош, лишавайки се от всичко и страдайки безкрайно, за да получа любовта на Господа.“ Неговата гледна точка била отразена като ехо от британския морски лейтенант, който писал тогава: „Заявявам, че това е най-омразното място, на което някога съм бил през целия си живот.“

След двеста години, в началото на XX век, друг кралски морски офицер описал островитяните или „келперите“, както се наричали помежду си, като „пияна, изостанала от цивилизацията, без морал, упадъчна и ленива група отшелници… с няколко минимални изключения“. Това била жестока присъда. До 1982 г. островитяните били любопитна група апатични, разчитащи на отпусканите им от британците парични суми, както и на феодалната Компания на Фолкландските острови, която се грижела за икономическото им оцеляване. Един британски член на парламента, влязъл там от листата на британските работнически профсъюзи, описал островитяните като „роби на тази компания“. Това малко, затворено и крехко общество имало само една обединяваща го цел: повечето от тях настоявали да останат поданици на Британската корона. Под принципите на Организацията на обединените нации, проповядващи самоопределение, именно това била спирачката за британското министерство на външните работи да не позволи реализирането на желанието на 1800 и изостанали островитяни да развият добри и дипломатически отношения с 250 000 000 южноамериканци. За нещастие на Външното министерство това означавало келперите да налагат ефективно вето върху официалната британска политика на Фолкландските острови, което щяло според тях да противоречи на националните им интереси.

В цялата схема за отделянето на островите от империята Външното министерство дълго се отнасяли към Фолкландските острови като незначителен, но дразнещ административен проблем. Аржентинците гледали на Малвинските острови като на национална чест, а на британския суверенитет като на следколониална обида. Повечето от държавите в ООН се съгласили с аржентинското мнение. Единствената неприятна пречка към реализирането на правдата бил отказът на островитяните да припознаят географските реалности и категоричното им настояване да си останат под британска юрисдикция. Съгласно чл. 73 от Хартата на ООН, гарантиращ правото на самоопределение на хората, островитяните имали права, които били решени да упражняват. Наблюдавайки двуличните и лицемерни политики на няколкото управляващи режима в Аржентина от 1945 г., не било трудно да се разбере тяхното отношение към ситуацията.

Нещата излезли наяве през 1965 г., когато Общото събрание на ООН прокарало предложена от аржентинците резолюция, която призовавала Англия и Аржентина да решат въпроса за териториалните владения на Фолкландските острови и населението им. Въоръжени с моралните пълномощия, предоставени им от антиколониалната резолюция на ООН, аржентинците настоявали за осъществяването на своите претенции с прекалена настойчивост, принуждавайки британското външно министерство да се включи във водената от ООН дискусия за предмет, от който британците искали да се измъкнат тихомълком. Целите на двете страни били ясни. По думите на Саймън Дженкинс: „Аржентинците не искаха да получат колония, те искаха да получат собственост.“ А британците не искали нито колонии, нито собственост. Но те били прилепнали към недостойните островитяни, увиснали на врата им като морската птица албатрос, постоянно изразявайки собствени претенции за самоопределение. За министерство на външните работи тази ситуация била много уморителна, задълбочена и от провала им да организират и мобилизират някаква реална политическа подкрепа относно тази политика.

Дискусиите се проточили 17 години, като накрая приключили с военни действия. Британците променили точно на 180 градуса отношението си към проблема за Фолкландските острови, защото те винаги променяли своите цели, съгласно смяната на всяко правителство. Докато аржентинците, подкрепяни вечно от непроменяща се група експерти за решаването на този политически проблем, постоянно покачвали градуса на напрежението. Така че, когато още един млад британски министър, оглавяващ министерството на външните работи, произнесъл гледната си точка по въпроса на първата си среща с представители на аржентинската експертна група, един от тях сухо промърморил: „А се счита, че нашето правителство и нашата политика са на нестабилен режим!“

Докато аржентинската позиция в преговорите за Фолкландските острови останала непроменена от 1966 до 1982 г., същото не може да се каже за самата Аржентина. Аржентинската вътрешна политика преживяла режим на закъснял фашизъм. До тридесетте години аржентинците били от британската търговска сфера на интереси. Железопътната мрежа в Буенос Айрес била изградена с помощта на британците и представлявала част от износа на британската индустриална революция, а Севернобританската локомотивна компания разчитала главно на регулярните поръчки на аржентинското правителство. Аржентинската флота била изградена по модел на британската кралска флота, макар че аржентинската армия била съставена по модела на немската армия. В началото и средата на XX в. хиляди италианци, немци и испанци се струпали в средиземноморския климат и великолепието на Буенос Айрес. Те донесли със себе си нови идеи.

Тези нови работници налели масло в огъня на закъснелите националистически и социалистически чувства, обединени от генерал Хуан Перон. Поради това бягащите през 1945 г. нацисти, измъкнали се от Германия, видели в Аржентина единствения безопасен рай за себе си. Диктатурата на Перон разчитала на т.нар. „цялостен национализъм“, за да обуздае и впрегне индустриалните маси в подкрепа на това, което приличало на еднопартийна фашистка система в държавата, изградена при еднопартиен национален работнически профсъюз, управляван от един стабилен, обаятелен лидер.

Националистическите виждания на Перон се отразили върху аржентинското мислене. Незначителният в началото международен спор за Малвинските острови по-късно се превърнал в национална кауза, изучавана в училищата, обединяваща всички класи и понятия в аржентинската национална идентичност. Изправени срещу този груб аржентински фундаментализъм, от една страна, и срещу упорития инат на островитяните, от друга, елегантното поведение на служителите от британското външно министерство, Уинчестър и Балиол, изглеждали слаби, нерешителни, двузначни и неопределени. Все още живите реликви на империята били понякога срамни за „умовете на Ролс-Ройса“ на британското външно министерство, които много искали да се отърват от проблемите, пред които се изправяла колониалната администрация, за да се върнат към условията на „истинската“ дипломация.

В основата си политиката на британското външно министерство се базирала на идеята да не поема отговорност за каквото и да било събитие. Правейки политика и изразявайки „определено отношение по определено събитие и ситуация“, били в сърцевината на всяко общество, обитаващо Уайтхол. Това, което се предполагало, че било неполитическо цивилно събитие, в стремежа да бъде превърнато в „политическо“, винаги показвало тежката бюрокрация, която царяла в британското външно министерство. Естествено, че то преследвало собствени цели, когато всячески се стараело да накара другите администрации да поемат отговорността за определено събитие, като в резултат те се стараели да следят нещата да вървят правилно оттам нататък. Така другите получавали бюджети, за да изпълнят задачите си и при евентуален неуспех те щели да бъдат обвинени. Британското външно министерство се намесвало и в идеите, и в провеждането на политиката. Съгласно горчивите думи на един член на щаба на разузнаването на министерство на отбраната, след като били проведени няколко хлъзгави и неопределени срещи с британското външно министерство през осемдесетте години на XX в: „Те са политически проститутки, абсолютни проклети политически проститутки! Седят около проклетите си кабинетни маси и заявяват разни неща, знаейки, че имат власт да оказват прекалено голямо влияние, без въобще да им се налага да поемат отговорност за това. Добре, оттам, откъдето идвам, това е привилегия единствено на проститутките. Ние наистина трябва да вземем действителни решения. Трябва да вземем решение по отношение на това, как да похарчим обществените пари, докато те продължават да си седят на проклетите столове.“ Това мнение, макар и несправедливо в някои отношения, не било необичайно за членовете на Уайтхол през осемдесетте години на XX в.

Благовъзпитаната омраза на британското външно министерство към необуздания аржентински национализъм била оправдана в един аспект. Аржентина била наследствено нестабилна страна. Нестабилността й често водела до насилие в националната й политика. През 1973 г. остаряващият Перон се върнал на власт, прокарвайки вълни на груб и суров национализъм в държавната аржентинска политика. Незабавно били изградени хитри уловки от британското външно министерство, чрез които, на спокойни преговори, имали намерение да продадат Фолкландските острови на Аржентина, използвайки комбинация от изтънчени, тайнствени методи. Но вместо нова вълна от преговори в тази насока започнала първата гражданска битка между Фолкландските острови и основните земи. Тя се превърнала в триумф за военно шествие на Перон, когато аржентинските адмирали гордо позирали пред фотографите, отразяващи в пресата първата фаза на битката за възвръщането на „нашите Малвински острови.“ Губернаторът на Фолкландските острови трябвало да удържи келперите и да отзове моряците. Събитията били отнесени към продължилия двадесет години регрес на тази територия. Накрая въстанието отшумяло, но новата пъпна връв, свързваща келперите с основната суша, сега била наситена с подозрителност и от двете страни. Вече всички се опасявали, че независимостта на келперите била застрашена. Взаимоотношенията между Буенос Айрес и Уайтхол изстинали и се обтегнали.

До 1976 г. Аржентина била разкъсвана от големи граждански въстания, от нестихващи партизански войни с лява насоченост, както и от новата военна хунта, застанала начело на аржентинското правителство. Милитаристите в Аржентина се разкъсвали от разногласия помежду си и относно главната политика, а полицейските щабове и морски укрепления започнали да се пълнят с политически агитатори, които оставали там до второ нареждане. Кметът на Кордоба, неспособен да овладее гражданското недоволство, помолил местния армейски командир за помощ. Внезапно оръжията били изкарани на улицата, уж, че били в подкрепа на цивилната власт, но започнали да поемат отговорността за така наречената по-късно „мръсна война“, която се водела между левите революционери и политическите формирования, настояващи за отхвърлянето на политическия тероризъм. Патрулни коли кръстосвали големите градове, натоварени с младежи със сериозни лица, късо подстригани и с пушки под палтата си, оглеждащи за хора, които създавали проблеми и нарушавали мира. Хеликоптерите кръжали над Байа де ла Плата, като постоянно товарели хора и се връщали празни. Списъкът на „безследно изчезналите“ се увеличавал, а напразно очакващите синовете си майки увеличавали броя си, излизайки на площадите на „Плаца дел Майо“ извън Каза Розада.

Изправена пред гражданските размирици и диктатурата в Аржентина, непримиримостта на островитяните от Фолкландските острови нараствала също. Те били много сърдити на доклада на Шакълтън, изнесен през 1976 г., където били описани като истински крепостни селяни, които били естествената връзка с Компанията на Фолкландските острови. Сега станало ясно, че британското външно министерство не само се опитвало да предаде с хитрост келперите на аржентинците, но дори да продаде британски граждани в ръцете на бруталната военна диктатура, въоръжена с електроди и гумени палки. Това изявление, направено пред келперите, било и в политически, и в публичен аспект коз в ръцете им. Съгласно непреходната фраза на Саймън Дженкинс: „За лейбъристите в парламента, както и за торите, идеята да бъдат пожертвани пострадалите от капитализма, хвърляйки ги в ръцете на мъчителите в Буенос Айрес, била немислима.“ В резултат на това лобито в полза на Фолкландските острови в Лондон станало още по-мощно и настоявало за провеждане на желаната от него политика.

Понеже спорът се проточил, той ставал все по-горещ. През 1976 г. аржентинците тихомълком окупирали Южен Тул, безлюден остров, в южната част на Атлантическия океан. Не само, че британското външно министерство не реагирало правилно, но дори и не повдигнало въпроса пред парламента. Аржентинците забелязали британската пасивност и я приели за дискретно окуражаване да продължат с тази политика, което те и направили. Само една забележка изразила несъгласие с нея. През 1977 г. премиерът Джеймс Калахан насочил вниманието на британското външно министерство към дъното на своята червена предупредителна кутия, като предположил, че аржентинците се готвят за още една стъпка по пътя към суверенитет. Пренебрегвайки протестите на официалните лица, той наредил на една ядрена подводница да започне да патрулира около бреговете на Фолкландските острови, която трябвало да отклонява всякакви прояви на авантюризъм от страна на аржентинците. Макар че разгневеното тогава външно министерство отбелязало, че това било безсмислено и скъпо упражнение, понеже аржентинците можели просто да изпратят устройство, което да унищожи ядрената подводница, фактът бил, че, преценявайки доказателствата, аржентинската флота, все по-войнствено настроена, била разубедена да не напада Фолкландските острови през 1977 г. Кризата отминала. Изпращайки ядрена подводница, британците установили, че постигнали желания ефект.

През 1980 г. на „Даунинг Стрийт“ дошъл новият премиер, Маргарет Тачър. Новият министър на британското външно министерство за Латинска Америка бил Николас Ридли. Той решил да „се справи с Фолкландските острови веднъж завинаги“. Разтревожвайки лобистите за Фолкландските острови, той предложил да се сключи споразумение за „даване под наем обратно“. Съгласно него собствеността на Фолкландските острови щяла да се смята за аржентинска, а аржентинците щели да върнат островите на британците за период от 99 години. Така начинът на живот на местното население щял да бъде гарантиран, аржентинската гордост относно суверенитета щяла да бъде задоволена, а британското външно министерство горещо се молело проблемът да се разреши от само себе си. Това било практично решение на този сложен и щекотлив проблем.