Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

На 28–29 януари 1968 г. полицията пленила група от осемнадесет лидери на Виетконг заедно с плановете им за подготовката на „великата освободителна офанзива“, три дни преди тя да се случи. В купа пленени информационни документи и карти били открити и няколко аудиокасети, които трябвало да бъдат пуснати в национален ефир веднага щом виетнамските комунисти завземели определените за целта радиостанции. Тези касети включвали проповеди към обществото „да се вдигнат на бой и да отхвърлят марионетното правителство на Южен Виетнам, сега, когато денят на свободата е дошъл“, както и да подкрепят „силите, борещи се за мир и национален суверенитет, които вече завзели Сайгон, Ху и Да Нанг“.

Толкова впечатлени били властите в армията на Южен Виетнам, че пуснали касетките по телефона на американските разузнавателни аналитици в Сайгон. Очевидно комунистите все още не били пленили Ху и Сайгон. Или имали намерение да го направят? Разузнавачите от американското военно помощно командване били заинтересовани от тази информация и поискали спешен превод, но понеже това щяло да отнеме време, преводите щели да пристигнат по куриер.

След двадесет и четири часа, когато разузнавачите от американското военно помощно командване получили касетите, на хоризонта се появила още по-голяма заплаха. Сутринта на 29 януари 1968 г. един от американските специални сензори, монтирани в Ке Сан, алармирал американското военно помощно командване, че няколко военни части от северновиетнамската армия се приближавали към американската огнева база. Всъщност в доклада си те използвали именно фразата „Изглежда като голям напън“. Американското военно внимание било неизменно и единствено насочено към демилитаризираната зона на Север и заплахата към обсадения гарнизон. Всички други разузнавателни информации били счетени за опит да се отклони американското внимание от битката на северновиетнамската армия. Генерал Уестморленд и щабът му не били напълно слепи за предстоящата офанзива на Тет. Те не разбрали правилно значението й. За тях офанзивата Тет била само диверсия.

На 29 януари 1968 г. прекратяването на огъня на Тет постигнало желания ефект. За щастие на съюзниците нито Южен Виетнам, нито Северен Виетнам видели в това значението, което Гиап искал да видят. Северновиетнамците и съюзниците им в лицето на виетнамските комунисти незабавно разрушили съществуващото прекратяване на огъня, атакувайки няколко градове на юг. Това действие на некадърно военно командване било предизвикано от слабите комуникации между северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. Вече алармирани, властите на армията на Южен Виетнам намалили наполовина отпуските на офицерите и предупредили, че може да започне атака на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. Слабата организация на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти на Тет била компрометирана от тактическа гледна точка.

Но това нямало значение. Макар че били предприети преждевременни атаки от комунистите, призори на 30 януари, заради напрежението в командването между американците и командващите от Южен Виетнам, те не могли да им попречат. Причината била, че разузнавателната структура на съюзниците, заради проблемите помежду им, не получила сигналите навреме, за да ги анализира правилно, като пропуснали да видят истинското им значение и да предприемат необходимите мерки, за да неутрализират по-нататъшните им действия. Старшият разузнавателен офицер на американското военно помощно командване и главен архитект на действащата тогава статистика, генерал Дейвидсън, късно установил значимостта на събитията. Сутринта на 30 януари той предупредил главнокомандващия, че „щели да последват много атаки на територията на Виетнам през следващите две денонощия“ и че южновиетнамската армия била заета да се бори със собственото си прекратяване на огъня на Тет. Генерал Уестморленд незабавно алармирал висшето американско командване да поднови военните си операции, както и да постави войските си „в максимална бойна готовност за отбрана на щаба, за разположение на материали и доставки за летищата, за населените центрове и за снарядите“. Оставало само едно денонощие до истинската офанзива, когато американското военно командване във Виетнам започвало да задвижва механизма за разрешаване на проблемите на територията на целия Виетнам.

Но вече било късно. По думите на полковник Джеймс Уиртц: „Цялата американска командваща структура била неспособна да предаде предупрежденията до подчинените си военни части за толкова кратко време.“ Уиртц отбелязал, че и комуникационната съобщителна мрежа „просто не могла да предостави и подсигури достатъчно информация до всички командири, намиращи се на бойното поле… навреме“. Генерал Гиап победил генерал Уестморленд, независимо от модерния разузнавателен апарат на американците. Ако някой се нуждаел от доказателства, Уиртц ни ги предоставя:

Офанзивата Тет дошла за американците и американското военно помощно командване във Виетнам като гръм от ясно небе. 36 от 44 виетнамски провинции били нападнати през нощта на 31 май 1968 г. от смесени военни части на северновиетнамската армия и Виетконг, както и всеки пети от общо 6 „автономни града“, заедно с 58 южновиетнамски града от общо 245. Военните части на армията на Южен Виетнам се превърнали в главни мишени. Много атаки били проведени в Сайгон, където американското посолство било атакувано пред очите на американските телевизионни камери, а освен това и в Куанг Три, На Транг, Ки Нон, Контум, Бан Ме, Тот, Ми То, Бен Тре и Ху. За кратко време Виетконг успешно завзел властта в десет провинциални града.

Центърът на Ху, античната столица на Севера, бил нападнат, независимо че имало ясни разузнавателни индикатори, че там предстояла атака, предоставени от разузнавателните части на Южен Виетнам десет дни по-рано, когато те заловили военни офицери от северновиетнамската армия. Американците и войниците от Южен Виетнам били обградени от нападателите и въвлечени в битка, която ставала все по-яростна. Хванати в капан от армията на Южен Виетнам и американските пехотинци, комунистите скъпо продали живота си. Американските телевизионни камери записвали стреса от битката сред младите американски морски пехотинци и ги показвали във всеки американски дом. Предавали съобщението как техните войници се биели на живот и смърт в истинска битка във Виетнам. Така те оставяли незаличимото петно, че американските войници губели войната. Всъщност било обратното.

Телевизионните камери обаче пропуснали да запечатат на лента ужаса сред обсадените виетнамски комунисти и ужасените южновиетнамски домакини, които тогава били хванати в капан в цитаделата на Ху. Такова едностранно неточно предаване на войната, докладвано от американските медии, щяло да промени съдбата й. Трябвало да бъдат обхванати и другите аспекти. Тези събития оставили горчиво разочарование у американските военни, които се разсърдили не на шега на лъжите, некадърността и безскрупулната амбиция на журналистите и медиите. Това положение на нещата е такова и до днес. По думите на един ветеран от Виетнам:

През първите две седмици на комунистическата офанзива, която после започнала да изчезва, северновиетнамската армия и виетнамските комунисти загубили 33 000 убити, 60 000 били ранени, а 6000 взети в плен. Армията на Южен Виетнам се била много яростно. Идеята на генерал Гиап „за всеобщо вдигане на народните маси за сваляне от власт на марионетното правителство на Южен Виетнам“ не успяла да се реализира. Но не само това, голяма част от народните маси в Южен Виетнам се вдигнали след тази офанзива срещу виетнамските комунисти, приели ролята на „освободители“, като започнали да ги избиват в яростта си, борейки се за собствената си правда.

Според Хо Ши Мин и северновиетнамското политбюро офанзивата Тет от военна гледна точка била пълен провал. Понякога предчувствията за истината били по-силни от самата нея. Истината за повечето хора можела да се види на телевизионния екран. „Камерата, — както се казва в старото клише, — не може да лъже.“ Разбира се, че може. Всички картини са селективни и специално подбрани. Документите биват фалшифицирани, актьори получават пари, за да се представят за определени хора, по телевизията биват демонстрирани стачки и вълнения, както и запалени флагове, междувременно няколко определени изстрела дават вид, че са документирали цялата реална сцена. Така било и на Тет. Разрушените виетнамски сгради били представени така, все едно били развалините на Хирошима. По думите на Чарлз Макдоналдс: „Телевизионните камери се фокусираха само на един-единствен разрушен блок във Виетнам, който даваше представата сякаш целият град беше потънал в развалини.“ Щетите и пораженията след Тет не били толкова големи, но картините на горящата сграда, от която се показвали няколко кървави тела, картините на няколкото стенещите бежанци и нервни войници направили ситуацията да изглежда ужасяваща.

Американската и международната преса във Виетнам откликнали на историята с голяма пъргавина. Една поредица от заблуждаващи телевизионни картини и снимки по вестниците била предоставена на публичното пространство, придружена от съответните текстове. Така станало ясно, че Сайгон бил целият „в развалини“, което не било вярно. Комунистите били „нанесли горчиво поражение срещу американците и войските на Южен Виетнам“ — точно обратното се било случило. Американските войски и войските на Южен Виетнам отблъснали комунистите с цената на 2800 виетнамци и 1000 американски войници, които били убити. Пресата пренебрегнала хилядите южновиетнамски бежанци и жертви на комунистическата офанзива. Но за свой срам западните журналисти дори пропуснали да отразят фактите за 5000 души от Южен Виетнам, измъчвани и убити от виетнамските комунисти при кратката им окупация на Ху. За пресата това нямало значение. За пресата в Южен Виетнам имали значение само амбициите и кариерите на определени журналисти. А пресата знаела добре как да разкаже на читателите определени истории.

Това била измамна история, измама за мащаба от своето правителство и въоръжените сили. Нали администрацията на Джонсън и командващият щаб на генерал Уестморленд им казвали от месеци, че войната във Виетнам вече била спечелена? Не било ли това доказателство за измислици, лъжи и измами, изречени от гладкоговорещите, пиещи „Мартини“, офицери на Уестморленд, в щаба в Сайгон? Които си плакнели устата с приказки за умиротворяване, прогрес, развитие и преброяване на телата? Пресата и американската общественост били систематично лъгани за действителната ситуация дотогава. Това не било победа. Комунистите изненадали американската армия и нанесли страхотно поражение върху Америка в Южен Виетнам. Всеки можел да види истината. Дори великият Уолтър Кронкайт, водещ редактор в телевизията и гласът на предградията, заявил: „Но аз мислех, че ние печелим?“

Въобще нямало конспирация между репортерите. Те само отразявали историята, както я виждали. Скептични относно официалните американски съобщения, те индивидуално и колективно дошли до правилния извод, че Съединените американски щати станали жертва на изненадваща атака. Неопитни в хода на войната, те неправилно предположили, че американските военни сили във Виетнам претърпели сериозно поражение. Щом се завърнали у дома, издателите без да правят допълнителни критики и уговорки, приели разказите на своите кореспонденти. След години един от военните кореспонденти в Сайгон, представител на „Вашингтон Пост“, печално признал как американската преса подвела обществеността. В едно предаване по телевизията той признал: „Много рядко съвременната журналистика при подобна криза може да си промени посоката, отдалечавайки се толкова далече от действителността.“ Но това било след десет години. Само в един аспект статиите в пресата били истински. На Тет през януари 1968 г. американските военни сили били напълно изненадани от атаката и хванати неподготвени. Това било истина, а причината да се случи, се кореняла в погрешното разузнаване, и най-вече в грешната разузнавателна стратегия. Логично можело да се заяви, че проблемите в разузнаването, още преди събитията на Тет, до голяма степен допринесли САЩ да загубят войната във Виетнам.

Истината била, че преди събитията на Тет, Америка печелела войната. Когато Тет станал реалност, единствената цел на САЩ вече била да се измъкнат от Виетнам. Офанзивата Тет се превърнала в решителната битка във Виетнамската война, но не заради плановете, провеждани от генерал Гиап и неговите офицери. Офанзивата Тет белязала, както посочил Уиртц, „повратния момент между американската ескалация на конфликта и американското изтегляне от Виетнам“. Шокът за американското обществено мнение и за американския президент бил огромен. Независимо какъв бил мащабът на загубите, които претърпял генерал Гиап на Тет, той спечелил войната там, където било най-важно, т.е., не в Южен Виетнам, а в сърцата и умовете на американските хора. Никой не бил по-изненадан от това, колкото бил северновиетнамският народ, сметнал истеричната американска реакция относно Тет за неразбираема. След години един от северновиетнамските генерали, Трап До, признал: „От цялото си сърце признаваме, че не постигнахме целите, които бяхме начертали, а именно да поставим началото на едно огромно въстание в Южен Виетнам. Да извършим пропаганден удар върху САЩ, това наистина не беше нашата цел — но всъщност тази офанзива се превърна точно в такава пропаганда, което беше безкрайно щастливо стечение на обстоятелствата за нас.“

За анализаторите офанзивата Тет била размита тъжна история на пропуснати ползи и лошо стечение на обстоятелствата. Разполагайки с толкова много разузнавателна информация, как можела американската разузнавателна машина да обърка всичко? Това не било Пърл Харбър, освен това американската разузнавателна система свършила добра работа, а разузнаването на американското военно помощно командване разполагало с достатъчно информация за предстоящата атака. Трудността тук се състояла главно в интерпретацията на информацията.

Точно при офанзивата Тет американската система ги провалила. Разузнаването не трябвало да служи само за събиране на информация. Американците всъщност разполагали с апаратура, която разкодирала дори онези радиосигнали, които били предавани от дълбоката джунгла, но това не било същинската мисия на разузнаването. За да се превърне една информация в разузнавателна, тя трябвало да бъде точно и ясно анализирана. В крайна сметка разузнаването било това: интерпретация и анализи. Американската разузнавателна система тук се провалила по няколко причини: институционална, културна и организационна. В грешките си обаче американците били подпомогнати и от генерал Гиап и неговия план за заблуда, който целял да заблуди американските командири, насочвайки ги към диверсионна виетнамска атака и отклонявайки вниманието им от същинската цел. Но все пак не можело да има съмнение за крайния му успех. Американците, вземащи ключови решения, диверсията в Ке Сан изкарала като нощни пеперуди на светло.

Но можело да се каже, че всички американски разузнавателни анализи били грешни. Точно в това се състояла и трагедията на Тет. Например шефът на клона на ЦРУ в Сайгон, Джоузеф Хови, направил изключително точен разузнавателен анализ, съдържащ всички достъпни ресурси за офанзивата Тет, който бил готов още на 23 ноември 1967 г., т.е. два месеца преди атаката. Освободен от институционалните принудителни действия, в американската държавна политика във Виетнам или във военните нужди на американското военно помощно командване да докажат, че стратегията им работела, Хови направил една ясна интерпретация на смесените политически и военни цели на правителството на Северен Виетнам. Напразно застанал той под прожекторите.

Никой нямал желание да слуша. Тогава имало толкова много съревноваващи се помежду си разузнавателни анализи за комунистическите намерения във Вашингтон, че било невъзможно да се прецени кой анализ бил правилен. Освен това нямало една надеждна национална организация, която да установи консенсус на национално ниво между институциите в тази насока. Точните и уместни анализи на Хови веднага били отхвърлени от висшите му началници в Лангли. Защото не съответствали на мнението на щаба на ЦРУ за събитията или дори за политическите желания на администрацията в момента. Понеже за бюрократите във Вашингтон тогава разузнаването зависело от висшите офицери във властта. Така че добре подплатените с информация анализи не били добре дошли в тази междуособна война между вътрешните комисии.

Ако разузнавателните анализи провалили американците на Тет, то финалната фаза (разпространяването) убедила всички в бързата им реакция на провала. Когато те накрая осъзнали, че мащабната атака била неизбежна, вече било късно да предупредят всички навреме. В определени случаи това нямало значение, защото местните командири и разузнавателни щабове осъзнали, че нещо не било наред и предприели действия по своя инициатива. По други места атаката била пълна изненада. Реакцията към офанзивата Тет била различна по различните места.

Например, 173-та военновъздушна бригада пак зареждала с провизии и гориво в Туй Хоа, провинциален град на южния бряг от На Транг, след няколко трудни месеца на битки във Виетнам и най-вече в Дак То. Благодарение на доброто местно разузнаване и неправилната преценка на северновиетнамската армия, тази американска пехотна бригада била възстановена срещу офанзивата на Тет. По думите на един от разузнавателните й офицери, капитан Джон Мун от американския военноразузнавателен корпус:
„173-та бригада беше готова за офанзивата на Тет, независимо че не го заявихме гласно, докато тя не се случи. Нашият командващ генерал беше твърд човек, родом от Канзас, на име Лио Х. Швейтър. Той бил разузнавателен офицер от американската военновъздушна дивизия, участник от десанта в Нормандия. Освен това е бил и командир от специалните сили, така че добре знаеше какво може да направи разузнаването и какво не може да направи. Той имаше неутолим апетит за всичко, което щабът би могъл да предложи. Той държеше щаба твърдо и искаше да знае всичко по всяко време. Разбираше работата ни по-добре, отколкото ние я разбирахме. Макар че бяхме в безопасна обстановка, той ни задължаваше да сме нащрек по всяко време. Нито едно копеле нямаше да изненада неговия разузнавателен щаб!

При подготовката на Тет беше ясно за всички, че нещо необичайно се носеше във въздуха. Чрез армията на Южен Виетнам ние знаехме, че има множество индикатори за някаква необичайна дейност. Макар че я считахме само на тактическо ниво. Затова генерал Швейтър нареди батальоните да определят специални десантни зони в джунглата, така че войските да бъдат лесно изтегляни и спускани при тях, ако се наложи. Местните виетнамци също бяха алармирани, така че очаквахме нещо да се случи.

През нощта на Тет северновиетнамската армия се нуждаеше от много време, за да стигне до Туа Хоа, понеже те бяха отклонени от малкото летище заради проблеми с радара, така че стрелбата започна по-късно от предвиденото. Когато алармата се включи, бригадните войски бързо бяха спуснати по въздуха в зоната на битката благодареше на десантните зони. Така беше лесно да бъдат отрязани достъпите на северновиетнамската армия до Туа Хоа. По този начин северновиетнамската армия беше на ръба на силите си, далеч от целите си и с отрязан достъп до фланговете и тила си, понеже все повече американски войски идваха да ги обградят. За да се усложнят нещата за северновиетнамската армия, военновъздушната база, макар и на пет мили южно оттам, беше отцепена от американските войски.

Това беше точен изстрел. Самолетите летяха напред-назад, оставяйки нови войски, като вземаха старите, за да се въоръжат отново. Толкова тежко беше в редиците на северновиетнамската армия, че местните хора се потапяха в горещите води на Южното китайско море до шия, за да избягат от полето на бойните действия. В края на битката едва 25 войници от северновиетнамската армия стигнаха до Туа Хоа, където армията на Южен Виетнам ги разчисти. Самият град не беше докоснат.

Ако Тет означаваше да се превземе Южен Виетнам, то Туа Хоа беше пълен военен провал, а атакуващите виетнамци бяха смазани. 173-та дивизия беше напълно готова и считаме, че ги натупахме здраво през този ден.“
Заякнала от битките, 173-та пехотна бригада, във Виетнам от 1965 г., била щастлива да разполага с опитна войска. Повечето от останалите бойни сили в Южен Виетнам или отвръщали на внезапните атаки на противника, или напразно „стояли“ в пълна бойна готовност. Военните части, около Ки Нон например тръгнали в атака еднолично, алармирани от получените пропагандни аудиокасети на виетнамските комунисти.

Прекратяването на огъня на Тет, както и последвалото отменяне, заедно с отиващите си в отпуска американски командири, създало голям проблем в разчитането на разузнавателната информация. По думите на един американски офицер, занимаващ се с комуникациите: „Наистина се нуждаехме от тридесет и шест до четиридесет и осем часа, за да доставим каквото и да било съобщение до когото трябваше от американското военно помощно командване.“ А американците тогава разполагали едва с осемнадесет часа, за да вдигнат на крак цялото командване във Виетнам. В резултат на това повечето войски били изненадани от атаката през нощта на 31 януари 1968 г.

Ето един пример. 1-ва американска кавалерийска дивизия била около Куанг Три далече на север. За изненада на капитан Джон Робинс, младият командир на шест оръдия от батареята „Алфа“ от втора военновъздушна дивизия, неговата част била преместена в десантната зона Ан, на изолиран пост на един хълм, десет километра западно от Куанг Три на 28 януари. Артилеристите поставили своите оръдия в окопите, които преди това изкопали, ядосани, че били толкова далече от цивилизацията. Сигурно висшите началници на капитан Робинс в 1-ва кавалерийска дивизия знаели нещо, защото през нощта на 31 януари артилеристите в десантната зона Ан, видели големи огневи залпове, които помислили за топовни салюти в чест на фестивала Тет. Всъщност това били съветски ракети, изстрелвани от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти, за да бомбардират града Куанг Три.

После Робинс чул отчаяния зов за помощ от щаба на батальона си, който бил в средата на бомбардировките над Куанг Три и който изисквал от него веднага да демонтира оръдията си от хълма и да им се притече на помощ. Оказало се, че повечето войници от огневия екип на батальона никога дотогава не били стреляли по мишени. „Господи, капитане, ние нищо не виждаме в този пушек, от командния пост… просто трябва да стреляме по кучите синове.“

Подчинявайки се, оръдията от огневата десантна зона Ан открили огън, прицелвайки се напосоки в тъмното срещу ракетите, като се целели на око или според оскъдните карти, които имали. Те били като стрелците на Наполеон двеста години преди това. Призори Робинс наредил на мъжете си да прекратят огъня, понеже вече не останали амуниции, а гъста мъгла, запълзяла по хълма. Минала седмица, откакто батареята „Алфа“ била преместена на хълма. Едва тогава войниците отстъпили толкова силна била атаката срещу Куанг Три. Северновиетнамската армия придвижвала на слонове оръдията и ракетите през джунглата, точно под позициите на десантната зона Ан, като двете страни взаимно се правели на разсеяни относно съществуването си.