Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Тези британски страхове били огледален образ на собствените страхове на аржентинската хунта. Осъзнавайки силата на Уайтхол тя била наясно, че трябвало да действа с определена скорост и обуздаване на силите си, ако искала планът й да успее с минимални жертви и международен отзвук. Така че, щом хунтата осъзнала, че британците били нащрек, заради действията на аржентинската флота, те бързо се задействали да предотвратят допълнителни проблеми, преди британците да могат да реагират. Решението да нападнат било взето при една среща в петък, на 26 март 1982 г. и целяло да се спечели една безкръвна победа. В събота, на 27 март 1982 г., Коста Мендез обявил решението на хунтата пред слисаните дипломати от аржентинското министерство на външните работи. В неделя, на 28 март 1982 г. разузнавателна информация по въпроса била поставена върху работните бюра на Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка и върху бюрата на останалите комисии от разузнавателната общност.

{img:naj_golemite_gafove_karta_26.png}

Независимо от бъркотията на предприетите в последната минута действия, обсъждания и предупреждения, на 2 април 1982 г. аржентинската военноморска флота акостирала в Мюлет Крийк, на югоизточния бряг на Източните Фолкландски острови. Понеже никой не ги засякъл, те събрали своето въоръжение, потегляйки през мочурливите хълмове към Мууди Брук, който се намирал извън пристанището Стенли, и призори атакували спящите палатки, колиби, хангари и навеси на британската военноморска флота, стреляйки по сградите с автоматичен огън и хвърляйки в тях фосфоресциращи гранати. Не трябвало да бъдат притеснени. Вече напълно осведомена за ситуацията от тържествуващите аржентински радиопредавания, че нападението вървяло с пълна сила, кралската военноморска флота била стабилно окопана на отбранителни позиции около губернаторската резиденция. Битката за Фолкландските острови вече започнала.

До 8.30 ч. същата сутрин всичко било приключило. Обградени от 900 души, въоръжени с тежки оръжия и без възможност за бягство, губернаторът Хънт наредил на слабата си флота, десет пъти по-малобройна от аржентинската, да се предаде, но не преди да стреля по няколко аржентинци, които непредпазливо излезли на открито. На снимки във вестниците картината за случилото се обиколила света и внесла истински шок между британските въоръжени служби. Британските офицери си спомнят, че никога дотогава не били видели такава колективна вълна на гняв по лицата на служещите тогава войници, щом видели снимките. Победоносните аржентинци натоварили на корабите останалите членове на британската военноморска флота, заедно с протестиращия губернатор Хънт и заедно с всеки островитянин, който искал да тръгне с тях.

Това се оказало истинска грешка, понеже после всеки офицер щял да иска отмъщение за унижението, което преживял. Едно от първите армейски формирования, завзели обратно Фолкландските острови, щом британската армия, акостирала там, били членовете на Морския отряд 8901, т.е. оригиналният фолкландски гарнизон на Кралската британска военноморска флота, командван от майор Майк Норман. Със статут на доброволци, британците изпратили моряците под името рота „Джулиет“, която била част от 42-ри отряд. Рота „Джулиет“ незабавно атакувала Маунт Хариет заедно с хората на полковник Ник Вокс през юни 1982 г. Тази операция по-късно била определена от професионалистите като най-фината пехотна нощна акция след Втората световна война.

Нападението било посрещнато с крайно противоположни реакции в Буенос Айрес и Лондон. На „Плаца ди Майо“ (площад в Буенос Айрес) триумфиращите аржентинци ревели с цяло гърло, като пеели своя национален химн и развявали аржентински знамена. Били забравени стрелбите на демонстрантите — на този площад само няколко месеца по-рано. За генерал Галтиери изглеждало, че желанието на стария диктатор да използва чуждестранна военна авантюра, за да отклони вниманието на народа от вътрешнополитическите му проблеми, проработило перфектно. С накъсан от емоциите глас, той казал на тълпите, че неговата хунта единствена „изразявала желанията ма обикновените аржентинци“. Тълпата неистово закрещяла в подкрепа на това изказване.

Лондон бил шокиран и преживявал шока в тишина. За да влоши нещата още повече, кабинетът изгубил връзка с всички събития. Внезапно спряла комуникацията между Лондон и Фолкландските острови. През целия този „черен петък“ мненията се изразявали само в бяс и гняв. Уайтхол бил травмиран, а „цивилните служители и политиците само шепнеха, защото така сякаш изразяваха някаква чудовищна смелост“, според Макс Хейстингс. Един от наблюдателите отбелязал, че „съществуваха малки групи, които си шепнеха по ъглите. Ситуацията напомняше Римския Сенат, при убийството на Юлий Цезар.“

Председателствайки страшното поражение, предизвикано от „този развъдник на безгръбначни животни“, каквото според нея било британското министерство на външните работи, Маргарет Тачър твърдо решила да се бори. Тя нямала друг избор. След мрачната атмосфера на обвинения и катастрофални последици през този петък, парламентарният дебат в събота бил много важен. Британската администрация загубила за малко. Призраците на Идън и Чембърлейн вече блуждаели във въздуха. Правителството на торите през 1982 г. и без това било прекалено непопулярно.

Тачър държала на своето. Изправена пред ръмжащата в неодобрение Камара на общините, тя признала за миналите провали и провъзгласила ясно твърдите решения на правителството да възстанови британската гордост и чест. Тя била обнадеждена от адмирал сър Хенри Лийч, британския министър на флотата, който я уверил, че било възможно за британската флота да си възвърне обратно островите. В същото я уверил и нейният заместник, Уилям Уайтлоу, който също й заявил, че ако не застанела на твърдата позиция за битка, те щели да загубят работата си до неделя. Затова Тачър наредила да се изпрати огромна британска военноморска сила със специална задача да възвърне обратно Фолкландските острови.

Тези изявления били посрещнати с шовинистични настроения на възторг от британците, но и с учудване от останалата част на света. Дипломатическите източници шепнели, че ако аржентинската хунта само предполагала, че британците щели да реагират толкова решително, никога нямало да се опита да си възвърнат Малвинските острови. Но вече било късно и за аржентинците. Появили се значителни провали, предизвикани от разузнавателните източници и на двете страни. Както един аржентински дипломат заявил, щом всичко приключило: „Никога не сме си и помисляли, че в отговор британците могат да изпратят огромна военноморска сила. Ако си го бяхме помислили, скептиците в Буенос Айрес щяха да имат неоспоримото доказателство, за да се противопоставят на предложенията на аржентинската военноморска флота за нападение.“

Ходът на Фолкландската война бил добре документиран. Докато британските власти се мъчели да скърпят една смесена военна сила със специална задача, поради неотложността да се воюва на разстояние от 8000 мили, френетичните дипломати се мъчели да открият алтернативно решение. Но аржентинците не възнамерявали да напуснат доброволно островите сега, когато били обратно в ръцете им. Британската таблоидна преса вилнеела в публичното пространство за мъките и притесненията на фолкландските островитяни, страдащи в ръцете на „военната диктатура на една бананова република“.

Всъщност аржентинската окупация не била жестока. Аржентинските въоръжени сили били най-меките от всички тирани, които някога окупирали Фолкландските острови. Те били водени от внимателния и вежлив бригадир Марио Бенджамин Менендез, който бил работил на островите, познавал добре островитяните, говорел английски, знаел за традициите им и спазвал начина им на живот. По думите на един островитянин:

Но въпреки това било безспорно, че аржентинците пленили суверенната територия на Фолкландските острови с оръжията си. Тогава, при водените в Ню Йорк от американците дипломатически преговори, станало ясно, че трябвало да се съгласят с компромиса, че британската кралска флота била готова да действа. В постепенното разрастване на конфликта, който от минимална морска блокада се превърнал в пълномащабна военновъздушна, военноморска и сухопътна война, светът станал свидетел на постоянно потапяне на военни кораби, на горящи в небето самолети, на това как пехотинци с почернели от гранатите лица се биели с щикове в окопите, изкопани в тъмните планини. На 14 юни 1982 г. всичко било приключило. Флагът на ООН се издигнал над пристанището Стенли и хиляди уморени аржентински войници затътрили крака към летището, за да си заминат вкъщи, разбити и победени. Много от аржентинските офицери си заминали от Фолкландските острови дълго преди финалната британска атака, за голямо учудване на новопостъпилите аржентински войници.

Цената, която всички заплатили, била висока. Над 1000 души загинали, а два пъти повече били ранени. По ирония на съдбата британците заплатили по-висока цена, отколкото плащали за военноморския разрушител „Ендуранс“ да държи под око Фолкландските острови и да защитава интересите на кралството през 1981 г. След войната вече било немислимо да се дадат обратно островите на Аржентина, а любопитният исторически парадокс, бил в това, че островитяните сменили една нападаща армия с друга. До 1986 г. там била построена нова военновъздушна база, която да защитава Фолкландските острови. Тя служела и за подкрепление на новопристигналия британски гарнизон на брега, оборудван с комуникационно-отбранителна техника. Вече не можел да бъде повдигнат въпросът за присъединяване на Фолкландските острови към Аржентина.

Погледнато назад в миналото, е пределно ясно, че всичко можело да бъде предотвратено или избегнато. И двете страни в диспута взаимно се заблудили. Разликата между фолкландската криза и другите международни спорове била в това, че нито една от спорещите страни не искала да воюва. Един ясен сигнал от разузнаването щял да промени хода на нещата.

Две теми възпламенили фитила на спора. Британците никога не разбрали колко силно аржентинците искали да си върнат обратно Малвинските острови. Някой трябвало само да обърне внимание на патетичните трупове на аржентинските войници след битката и да прочете поздравителните писма, написани от неизвестните ученици за връщането вкъщи: „на нашите смели войници от Малвинските острови“, за да осъзнае колко дълбоко претенциите към Малвинските острови се били вкоренили в аржентинската национална култура и в аржентинския живот. Всеки ученик от основното училище бил щастлив да напише до „моя по-голям брат на островите“. Аржентинската заплаха за островите винаги е била силна. Британските посланици и аташетата по отбранителните въпроси го осъзнали и докладвали до началниците си. Но през призмата на собствените интереси на Уайтхол латинската гореща кръв била представена като „много шум за нищо“.

Това било сериозно подценяване на нещата. Но което е по-важно: понеже аржентинската опасност била реална, британците започнали да блъфират. Тук е и второто ядро, възпламенило диспута. Просто нямало как правителството да отбранява Фолкландските острови през периода 1979–1981 г. Било немислимо за Уайтхол, тогава зает с орязването на публичните разходи, понеже нацията стигнала до финансов колапс, въвеждайки я в Международния валутен фонд през 1978–1979 г., да мисли за нещо друго, освен за съживяването на икономиката.

Г-жа Тачър поставила пръста си върху проблема в речта си пред Камарата на общините, произнесена веднага след нападението: „Няколко пъти в миналото нападението се смяташе за неизбежно. Единственият начин за предотвратяването му щеше да бъде в поддържането голяма военноморска флота там. Нито едно правителство не разреши този проблем, защото цената щеше да бъде огромна.“ Така че, изправени пред истинската заплаха, британците нито преговаряли за проблема, нито направили нещо, за да укрепят своите защитни позиции там. Докато не станало късно.

Британците били в една и съща позиция с израелците преди войната в Йом Кипур през 1973 г. Израелците били въвеждани в заблуда от египтяните толкова много пъти, че в случая решили да пренебрегнат всички военни показатели за предстоящата атака, като се съсредоточат главно върху политическите предпоставки, които според тях били абсолютните индикатори за вражески действия. Изправени пред аржентинското раздрънкване на оръжия, британците отишли още по-напред. Те даже не разработили една последователна схема от поне някакви индикатори за истинската атака. Те пренебрегнали напълно проблема, вярвайки, че нападението никога нямало да се състои, или позволили на официалните лица да диктуват тази политическа информация, която най-добре съответствала на рамката на британското министерство на външните работи. Това било абсолютна глупост, и то не само защото аржентинците не четели писанията на британското министерство на външните работи. Това даже подчертава основния разузнавателен провал във фолкландския спор, защото британското министерство на външните работи никога не си направило труда да види ситуацията от гледна точка на врага. Точно там се появяват и усилията да се изтеглят разузнавателни сведения за аржентинската заплаха към Фолкландските острови от аржентинската национална преса и гледна точка.

Всяка такава преценка на аржентинската заплаха щяла да подчертае две важни промени в ситуацията до 1982 г.: първо, аржентинците загубили вяра в преговорите с британците за възвръщане суверенитета върху островите; второ, британците ясно показали намерението си да се оттеглят от Фолкландските острови. Островитяните вече не били пълноправни британски граждани, а военноморските кораби на кралската флота били изтеглени от тази територия, без да им бъдат изпратени заместници. Това били ясни показатели на ситуацията от аржентинска гледна точка. При това положение всяко нормално правителство с териториални претенции щяло да ухажва островитяните, да инвестира в тях пари и да се опитва да изглажда подозренията им с икономически изгодни мерки, които щели да дойдат от основната територия на Южна Америка.

Хунтата на генерал Галтиери не била нормално правителство, както посочило британското министерство на външните работи. Тя била националистическа и авторитарна, налагала режим при тежки икономически условия и търсела начин да отклони вниманието на недоволните си граждани от техните проблеми. В тези условия през 1982 г. тази аржентинска група, съставена от отчаяни южноамерикански генерали, отдадени на каузата, нямала никакъв шанс да постигне и минималното от целите, които си била набелязала.

За разлика от други критично разузнавателни присъди, тази не се основава на поглед в миналото. Тя била толкова очевидна тогава, колкото и сега. Дефектите на хунтата били явни за всички. Тук се говори за пропуските, направени в разузнавателните доклади от дипломатически източници, смесения разузнавателен комитет и от така наречените експерти по въпросите на Латинска Америка, подчинели на британското министерство на външните работи. Именно тук бил основният проблем.

Обвиненията стават все по-тежки. Дори и британското министерство на външните работи да пропуснало да разчете ясно значението на постоянното мърморене на хунтата за получаване на свобода на действията преди февруари 1982 г., то британското министерство на външните работи трябвало да обърне сериозно внимание на предупрежденията, подадени, когато сеньор Давидов и екипът му, отишли на остров Южна Джорджия. „да търгуват с метални отпадъци“ през март 1982 г. Ако британците били показали и минимална решителност срещу това действие, би било достатъчно. Акостирането им, дължащо се на мълчаливата подкрепа на военноморската сила и предварително планиране, безпогрешно било уловено от аржентинската национална представа. Британците първо се подвоумили, а след това раздразнили, изпращайки британския разрушител „Ендуранс“, корабът-хранител, който бил зле въоръжен и чиято сила била недостатъчна, ако трябвало да бъде използван в тази насока. Не бил изпратен ултиматум до генерал Галтиери, а британските дипломати се възмутили от това аржентинско действие само на сесия на ООН.

Причината за това била проста: нямало индикатори, че някой иска да нападне Фолкландските острови, така, както британците виждали ситуацията. Затова и британското министерство на външните работи нямало да уведомява никого за нищо, което можело да настрои още повече аржентинците срещу Фолкландските острови или да струва още пари на британските данъкоплатци. Това била икономика на примирието. Само надеждният военен плавателен съд, който щял да патрулира около Фолкландските острови, бил заплахата, срещу която аржентинците нямали отговор. Макар и да била скъпа издръжката на този британски разрушител, той щял да осигури време за политиците, през което те щели да предотвратят така наречения британски блъф, ставащ все по-унизителен с времето.

Нито един от изброените дотук факти не обяснява невероятната пасивност и инерция, по която се движел Уайтхол до месец март 1982 г. Това бил един забележителен колективен психологически провал. Единственото рационално обяснение, изглежда, било „познавателното неудобство“. Не можело да се случва нещо, ако то не съвпадало с желателната рамка и световното мнение на Уайтхол или с капризните предписания на британското министерство на външните работи. Това било един вид „отбранително стоене настрана“ от неприятната ситуация. Накрая станало ясно, че за Фолкландските острови британците водели политика, основана само на надежди и молби. В тази ситуация последното, което биха желали да чуят определена институция или индивид, било, че нещо катастрофално щяло да се случи. Това също може да се отнесе към провала на разузнавателните агенции да съберат достоверна информация за Аржентина. Както един пациент не желае да получи диагноза последен стадий на рак, така и Уайтхол не искал да узнае правилната диагноза за това какво щяло да се случи на Фолкландските острови, за да не се потвърдят страховете му. Така може да се обясни колективното отричане на неприятната действителност през 1982 г. Още веднъж, невъзможността на британците да видят истинските факти, ги подвела.

Заблудата от лошата интерпретация или игнорирано разузнаване обаче не ограничила напълно британците. Способностите на аржентинците за заблуда били много по-лоши. Независимо от грубите вестникарски статии, които се опитвали да опишат хунтата само като една група от неспособни да мислят националисти, има обширни доказателства, че зад действията им прозирала точно преценена стратегия и ясен опит да увеличат натиска върху британското правителство, за да пробват неговата решителност. Хунтата може и да нямала друг избор, защото според Ричард Лебоу „тя се превърнала в затворник на националните страсти, които спомогнала да се развият“. Веднъж поели своя курс на действия, те нямали друг избор, освен да продължат напред. Триумфът през последната седмица на „Плаца ди Майо“, можел лесно да бъде превърнат в последните демонстрационни действия срещу хунтата от края на месеца. Възвръщането на Фолкландските острови на Аржентина означавало национално обединение и политическа законност. Както и британците, генерал Галтиери и колегите му облекли своя интерес в неразбирането на политиката, която двете страни провеждали, както и в неразбирането на намеренията им. Галтиери по-късно признал следното: „Ще ви кажа, че макар и английската реакция да беше възможна, хунтата не я виждаше като вероятна. Лично аз я смятах за невъзможна и невероятна.“

Галтиери имал право да заяви това. Британското мнение по въпроса било неизвестно за него, но действията им говорели ясно, че британците искали да се отърват от Фолкландските острови. Кореспондентът на вестник „Таймс“ в Буенос Айрес докладвал в Лондон, че аржентинските официални лица вярвали, че британският провал в ответната реакция срещу аржентинската провокация през март 1982 г., бил още един ясен сигнал, че британците не искали да се занимават повече с този проблем. Така британската пасивност и бездействие окуражили хунтата да нападне.

Генералът също бил обнадежден в своята политика от всеобщото мнение, че британците нямали да имат желание да си възвръщат Фолкландските острови, щом аржентинците ги завземели. Американските адмирали пък открито информирали кореспондентите, че британската военна сила щяла да бъде всъщност „прекалено слаба, прекалено малка и прекалено далече от дома, за да постигне целите си“. В крайна сметка, това, което в действителност станало, било, че на британската военна сила наистина й липсвала достатъчна военновъздушна подкрепа. Ако професионалното военноморско мнение по целия свят било обединено, то щяло да стане ясно, че на Галтиери можело да му бъде простено нахалството, че смятал да победи във войната срещу британците.

След като войната била приключила, това мнение било потвърдено и от друг, независим и необичаен източник. По време на Студената война британците поддържали дискретна връзка със съветската армия. През юли 1982 г. съветски генерал спокойно и тихо поискал да си разменят разузнавателна информация за няколко важни въпроса с британски колеги. Леко слисани, британските разузнавателни офицери се съгласили и след като отнесли въпроса до изненадания британски кабинет, накрая отговорили на руснаците, използвайки разузнавателните си средства. Но по-късно британците поискали от руснаците да получат сведения за разузнавателната техника, която те използвали. Руският офицер кимнал в съгласие, помислил и дал подробно описание на секретните възможности и на определени съветски разузнавателни техники. Когато руският офицер приключил с обясненията, той се обърнал към британския си колега с въпрос: „Сега, другарю, време е за моя въпрос към британския кабинет: как, по дяволите, вашата британска военна сила със специална мисия успя да си възвърне обратно Фолкландските острови?“

Последният провал на разузнавателната преценка на Галтиери се изразявал в огледален образ на собствената му позиция като лидер на хунтата. Благоразумието предполагало, че щом един противник се е изправил срещу националното унижение, то той щял да направи същото, което щял да направи и противникът му. Анализите на аржентинския враг трябвало да покажат на хунтата, че войнствено настроените британци, тогава в кръчмите и баровете, щели повече да се бият, дори и изнежените души в британското министерство на външните работи да не желаели. А когато един избран лидер се провалял да отговори на обществените очаквания и се провалял в опита си да възвърне националното достойнство на страната си, той скоро щял да се намери на улицата без работа. Провалът на хунтата да разбере правилно британския характер и вродената му агресия бил огромен. Техните разузнавателни служби не ги информирали както за британския характер, така и за намесата на британците в политиката на колониалните си територии в останалата част на света (например Гибралтар, Хондурас, Белиз). Затова имало солидни причини, които би трябвало да са очевидни за всяко аржентинско разузнаване „по отношение на британците“, защото било много вероятно те да отвърнат на удара с удар. Аржентинската хунта също трябвало да си изясни всички тези въпроси. Но Маргарет Тачър не била единственият британски лидер, подведен от разузнавателните си агенции.

За разузнавателните аналитици съществува нещо разстройващо и депресиращо относно Фолкландската война. Имало множество индикатори, но те били пренебрегнати. Всеки в Уайтхол, знаел, че това било война, която не трябвало да бъде водена. В същото време обаче съществувало едно възхищение от триумфа на английските оръжия. Кралската флота спасила не само репутацията си, но и бъдещото си съществуване, което стояло под въпрос. Каквото и да говорел докладът на Франкс, цялата разузнавателна общност знаела истината, че Аржентина била сметната за незначително събитие през Студената война, заради това била пренебрегната като евентуална заплаха. Няколкото разузнавателни офицери, специализирани по въпросите, свързани с Испания или останалата част от света, тогава нямали право да вземат отношение по въпросите за сигурността.