Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Ако изненадата от офанзивата Тет за американските командири във Виетнам била дълбока, то за Вашингтон тя била истински шок. Президентът Джонсън даже не бил запознат с последната разузнавателна информация, която генерал Дейвидсън прочел на главнокомандващия американската армия сутринта на 30 януари, че се е появил някакъв проблем. Всъщност Уестморленд не приел сериозно разузнавателното предупреждение. На следващата сутрин той установил със срам и ужас, че бил хванат в капан в щаба си от комунистическата атака и че не можел да стигне до командния си пост, докато последният не бил освободен от местната военна полиция.

За политиците и дърдорещите кръгове във Вашингтон офанзивата Тет била „невероятен шок, страхотна катастрофа“. Политиците се почувствали измамени от военните си съветници, докато медиите се почувствали излъгани и от политиците, и от военните. Ако само Макнамара и Уестморленд не говорели през цялото време за абсолютна победа във Виетнам и изтегляне на американските войски през 1969 г.? Все пак как виетнамските комунисти, за които се предполагало, че били победени, нанесли изведнъж такава изненадваща атака и поражение срещу Съединените американски щати и съюзниците им в цял Виетнам. Офанзивата Тет несъмнено била американско отстъпление на местно ниво, но никога не била катастрофата, за която медиите я представили пред света. Никой нямало да забрави останалите без дъх репортери и шокираните военни офицери по телевизията, разказващи такива истории, които целият свят да види. Но най-голямото нещастие от офанзивата Тет било загубата на доверието на гражданите в своя президент, своето правителство и своята армия.

Вълните, разбунени от офанзивата Тет, се разпръснали надалече и останали на повърхността над месец и нещо след приключването на атаката. Обикновените скандали избухнали между разузнавателните агенции. Централното разузнавателно управление побързало да изтъкне, че според Сайгон жертвите от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти при офанзивата Тет били повече от обявения преди атаката брой на войниците от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти на американското военно помощно командване. В случая или броят на жертвите в докладите бил надут, или в ЦРУ били прави през цялото време. Те вероятно били измамени от военните в Сайгон и от отдела по отбраната на Макнамара. Избухнал нов скандал.

Отрезвеният Робърт Макнамара си подал оставката, понеже не можел да се примири, че методите му довели до провал войната във Виетнам и че отговорността за това била изцяло негова. Неговият заместник, Кларк Клифърд, получил нареждане от Джонсън да направи основен преглед на военната американска стратегия във Виетнам. За своя изненада Клифърд не открил и един-единствен офицер, който да вярвал, че войната във Виетнам можела да се спечели с методите на САЩ.

Вашингтон никога повече не повярвал на Американското военно помощно командване. Демонстрациите срещу войната набирали голяма сила. През март президентът Джонсън заявил на зашеметената нация, че той нямало да се съревновава с Робърт Кенеди и не искал втори мандат за администрацията си. По-късно светът щял да научи как презрителните скандирания на протестиращите: „Хей, хей, Джонсън, кажи, колко дечица днес ти уби?“ се отразявали върху тексаския политик, който вярвал, че давал най-доброто от себе си за нацията.

През април било оповестено оттеглянето на генерал Уестморленд от поста главнокомандващ на Американското военно помощно командване. През декември 1968 г. Ричард Никсън бил избран за президент, който обещал да върне момчетата вкъщи. Уестморленд отдавна си бил отишъл, преживявайки всички критики към себе си, за да заеме по-късно поста на добросъвестен председателстващ смесените началник-щабове.

Завалели официални изисквания, които настоявали за цялостно и подробно изявление относно причините, довели до изненадващата атака на Тет. Американската разузнавателна структура била разтърсена, но вече било късно. Цялата американска политика се обърнала с главата надолу. Американското общество искало да се измъкне от това положение, което сваляло президенти, разрушавало репутации и отнемало живота на синовете им. Американската политическа вяра в каузата и желанието за победа във Виетнам, вече си били отишли. Въпреки военния провал на Тет, самите американци оставили победата в ръцете на Гиап и северновиетнамската армия.

На 14 април 1968 г., след храбра отбрана и въвличането във войната на 30 000 самолета в подкрепа на огневата база, гарнизонът в Ке Сан принудил победените северновиетнамци да се оттеглят покрай границата, като им причинил 5000 жертви. Това било приветствано като голяма американска победа.

Само след два месеца, на 23 юни 1968 г., Съединените американски щати изоставили военната база Ке Сан завинаги. На 29 март 1973 г. последният американски войник напуснал Южен Виетнам, а три години по-късно, на 30 април 1975 г., победоносната северновиетнамска армия нахлула в Сайгон като победител на Обединен Виетнам.

Както отбелязал тъжно един офицер от американското разузнаване: „Всичко започна от Тет.“

Глава 8

Йом Кипур, 1973 г.

На еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на 6 октомври 1973 г., сирийската и египетската армия нападнаха „Великия Израел“, причинявайки тежки загуби на изненаданите отбранителни сили. След жестока 18-дневна битка, нападателите бяха изтласкани и израелските територии възвърнати, но пораженията останаха. Митът за израелската непобедимост беше разбит завинаги. Малката държава, която винаги излизаше победител в кавгите, независимо че се бореше за оцеляването си, обкръжена от вражески настроените араби, стана поредната страна, изненадана от противниците си заради некадърното разузнаване.

Политиката на вината никога не е била добра за честните реформи. Така стана и с евреите в Европа. Ужасени от Холокоста и обременени от многобройните оцелели, победителите от 1945 г. обърнаха поглед към новата вълна еврейски бежанци, насочили се към Палестина, за да подкрепят половин милион души, които вече бяха отишли там през двайсетте и трийсетте години. Дори и Великобритания, упълномощена от ООН да пази реда в Палестина, направи само плахи опити да усмири непримиримите еврейски бежанци в Палестина и техните банди, борещи се за свобода, които тероризираха както британците, така и арабите. През 1947 г. Великобритания с облекчение сдаде отговорността си за Палестина и остави евреите и арабите да се разбират помежду си. След „Аушвиц“ и „Берген-Белзен“ никой не искаше да стои на пътя на новото еврейско отечество.

Израел обаче стана натрапник на ръба на враждебния арабски свят. За Запада това беше завръщане на евреите към историческия им дом. Арабите гледаха на Израел като на изкуствено насаждение, което беше заело палестински територии, чрез подкупи, подмазвания, терористични актове, грабежи и корупция. Арабите не изпитваха нито вина, нито съжаление за отношението на Хитлер към евреите. Напротив, те посочваха еврейското отношение към арабските им съседи през трийсетте години. Така се зароди вражда между новите заселници и местните жители.

На 14 май 1948 г. държавата Израел беше официално създадена. На 15 май 1948 г. Египет, Сирия, Трансйордания, Ливан и Ирак едновременно нападнаха новата нация, за да я унищожат в зародиш и да изтласкат кукувицата на Близкия Изток в Средиземно море. Но не успяха. Окуражени от отчаянието си и моралния плам на вековния си поход, новите израелци отблъснаха врага, независимо че бяха по-малко. Смачкани и победени, арабите се оттеглиха, изненадани от свирепостта на еврейския народ. Израел беше роден в кръвопролитие и в победата на бойното поле. Ислямският свят обаче не прие това. Правото на Израел да съществува и отнемането на палестински територии причиниха спорове, които продължават и днес.

Още една война избухна през 1956 г., когато Израел се съюзи с Франция и Великобритания да нападне Египет, след като Насър национализира Суецкия канал. Резултатът беше същият като през 1948 г.: унижение за арабите и триумф за Израел. Раната загнояваше. През 1967 г., обкръжени от значително по-многобройни арабски армии, готови за удар, Израел пое инициативата и удари пръв. Призори на 5 юни 1967 г., израелските въздушни сили унищожиха египетските и сирийските наземни сили и после, с пълно превъзходство във въздуха, изхвърлиха сирийците от Голанските възвишения на север, превзеха Йерусалим от йорданците и Ивицата Газа, както и целия Синайски полуостров от отстъпващата египетска армия на юг. Великият Израел беше роден.

За първи път през 1968 г. Израел почувства териториална сигурност зад добре защитени граници. На север, Голанските възвишения придаваха сигурност и кибуцарите можеха да отглеждат децата си, без да се притесняват от снарядите. На изток, йорданската армия беше изтласкана от западния бряг на другата страна на река Йордан. На юг, доскорошната буферна зона между Израел и Египет, пустинята Синай, беше заместена от нова граница: Суецкия канал.

Тези разширени граници придаваха политическа и териториална сигурност, но и отнемаха много средства, хора и усилия да бъдат опазени от арабската враждебност. Това беше тежко материално бреме за една малка държава. Нещата се влошаваха и от загубата на старата буферна зона на юг. Преди 1967 г., египетските сили трябваше да извървят 150 мили през синайската пустиня, за да нападнат евреите. Сега трябваше само да пресекат 150-ярдовия Суецки канал. Тази разлика се оказа решаваща през 1973 г.

Участниците в Шестдневната война още вадеха овъглените трупове от изгорелите танкове, когато битките се възобновиха, макар и само с артилерийски престрелки и партизански нападения. След като Египет задържа напрежението на „няма мир, няма война“ шест години, Израел започна да осъзнава реалната стойност на стратегическата си позиция. Само през юли 1969 г. бяха убити 36 и ранени 76 израелски войници, а между януари и юли 1970 г. израелските сили изгубиха 500 човека. Това не можеше да продължава дълго и на 9 септември 1970 г. Израел реши да даде урок на арабите.

В акция, станала известна като „десетчасовата война“, израелските сили, използвайки плячкосана египетска бронирана техника, управлявана от 150 арабскоговорещи войници, прекосиха Суецкия канал и влязоха в Египет за наказателна акция. Този замаскиран отряд навлезе в района на града Суец, уби 450 човека, събра важна информация и унищожи три радара на военновъздушните сили. След десет часа израелските командоси се оттеглиха, взимайки със себе си два съветски бойни танка Т-62, пленени в объркването. През 1969 г. израелците пак пресякоха канала и под носа на египтяните и съветските им съветници разглобиха и взеха със себе си новата съветска радарна установка Р-12.

Независимо от успехите израелците знаеха, че вече ще са им необходими истински защитни мерки. Тогавашният началник-щаб на израелската армия, генерал-лейтенант Хаим Бар Лев, даде името си на израелските укрепления по дължината на Суецкия канал. Линията „Бар Лев“ беше 100 мили дълга и включваше засипани с пясък укрепления с дълбоки укрития в тях, минни полета, бодлива тел, маскирани пътища, резервоари с вода и вкопани танкове и оръдия. С линията „Бар Лев“ Израел смени мобилната и гъвкава тактика със собствена версия на линията „Мажино“. За да са сигурни, че никой няма да преплува канала в гумена лодка, израелците изведоха в канала подземни петролни тръби, които всеки момент можеха да изпомпат петрол в канала, след което водата щеше да бъде „запалена“.

Израел се нуждаеше от линията „Бар Лев“. Изтощителните нападения на египтяните продължиха повече от година, преди президентът Насър да се съгласи на прекратяване на огъня през юли 1970 г. Израелското население въздъхна с облекчение. И двете страни спечелиха от затишието. Египтяните започнаха да придвижват новите си ракети и радари за противовъздушна отбрана, дадени им от съветските спонсори. Целта им беше да разположат противосамолетни ракети по цялата дължина на канала. Израел пък наливаше цимент и пари в укреплението „Бар Лев“. Според груби изчисления отбранителната инфраструктура за Синай възлизаше на половин милиард щатски долара, по цени от 1970 г.

В тази си дейност Израел беше подкрепен от еврейски донори от чужбина. Повлияни от войната през 1967 г. и мотивирани от смесени чувства на гордост, вина и религиозен плам, еврейската диаспора утрои помощта си за Израел. Парите, дадени от частни лица и неправителствени организации, повечето американски, се увеличиха от 400 милиона долара през 1967 г. до 1,2 милиарда долара след Шестдневната война. Тези приходи, заедно с помощта от САЩ, позволиха стандартът на живот на едно средно израелско семейство да се увеличи по-бързо, отколкото в която и да е друга държава, независимо че бюджетът за отбраната можеше да докара някоя друга икономика до фалит. Колкото и да е парадоксално, войната помагаше на Израел да увеличи приходите си. Дори и сега обаче Израел трябваше да намали разходите си за отбрана с 68 милиона долара през 1972 г.

Други събития допринесоха за нарастващата сигурност на Израел. През „Черния септември“ на 1970 г., търпението на йорданския крал Хюсеин свърши и той заповяда на арабския си легион да прогони палестинските партизани, които се опитваха да основат държава на територията на Хашемитското кралство. С изгонването на палестинските партизани в Сирия и Ливан източната граница на Израел се успокои.

Още по-добри новини дойдоха за Израел на 28 септември 1970 г. — умря президентът на Египет, Насър. Мястото му зае по-спокойният и разсъдлив Ануар Садат. От самото начало той доста открито заяви, че за да постигне целите си, Египет трябва да се бие. Садат обаче беше прагматичен политик и се опита да постигне мирно решение чрез дипломатически преговори. Той заяви, че „1971 г. ще бъде годината за решение“.

Тя започна лошо за Садат. Египетската дипломация беше пренебрегвана, макар в много отношения да съвпадаше с израелския начин на мислене. Слабите преговори с ООН и влошаващите се отношения между двете страни доведоха до нова криза през пролетта на 1971 г. И двете държави пак започнаха да укрепват канала. Осъзнавайки, че всяка египетска атака през Суецкия канал ще бъде посрещната от подготвена израелска армия, Садат заповяда да не се атакува. За вътрешните му врагове това решение преля чашата и те решиха да го махнат.

Заговорниците обаче, водени от просъветския Али Сабри не си направиха добра сметка. Решението да не нападне Израел не беше нерешителност, а предпазливост. Садат предприе решителни действия срещу просъветската фракция на Централния комитет на Арабския социалистически съюз на 25 април. Скоростта и безпощадността на тези действия изненадаха всички, а най-вече враговете му. За една седмица Али Сабри и съмишлениците му бяха под домашен арест, а опозицията изчезна. Съветският съюз се направи, че нищо не се е случило. Садат, който се нуждаеше от съветско оръжие и помощ, се направи, че не знае нищо за съветско участие в заговора. И двете страни започнаха едно взаимодействие, с което да решат взаимната си загриженост — нарастващото израело-американско влияние в региона. За да затвърди новата си сделка, Садат подписа петнадесетгодишно приятелско споразумение, което му осигуряваше съветската подкрепа с оръжие и външна помощ.

До края на годината Садат остави политиката си да се носи по течението. Към края на 1972 г. бездействието му започна да поражда недоволство в Египет. Садат разбра, че е дошло времето за действие. Шеги за Решение на годината започнаха да се разпространяват по кафетата и пазарите в Египет. Както и Насър, Садат добре знаеше, че за да оцелее като лидер на Египет, трябваше да действа. С всеки изминат ден недоволството в армията и по улиците растеше. След безрезултатни срещи със съветското правителство, което отговаряше, че доставката на оръжие ще е прекалено „сложна“, Ануар Садат реши, че е дошло време за действие. Тогава имаше сериозно съветско военно присъствие в Египет, което не беше приемано добре. Арогантността на съветските офицери не се харесваше на египетските им колеги. Образованите египетски офицери ги окачествяваха като некомпетентни и груби. А най-лошото беше, че съветските офицери не показваха никакво уважеше към Исляма.

На 8 голи 1972 г. Садат се срещна със съветския посланик Виноградов и му каза, че иска съветският персонал да напусне Египет до 10 дни. Оставяйки посланика в шок, Садат напусна срещата. Той много добре знаеше какво прави. На 17 юли съветските войски започнаха да се изтеглят от Египет. Това покачи много рейтинга на Садат.

Щом еуфорията се поуталожи, грижите пак налегнаха Садат. Жестът му не реши основния проблем на Египет. Египетската икономика продължаваше да се задушава от постоянната необходимост страната да се намира в пълна бойна готовност. Опасността от масови безредици нарастваше с всеки изминал ден. Садат трябваше да предприеме нещо, преди да е станало твърде късно. Някъде към края на 1972 г. той взе съдбоносното решение да атакува Израел.

Първите доказателства за решението му проличаха на закритото заседание на Централния комитет на Арабския социалистически съюз на 14 ноември 1972 г. Оттогава президентът Садат започна да планира възобновяването на войната с Израел чрез изненадващо нападение през Суецкия канал, за да отнеме окупираните от Израел територии на Синай. Тези цели бяха главно политически. Израел щеше да е в шок, а арабският и ислямският свят щеше да види Египет на предни позиции в борбата с омразните евреи. Твърдите му действия щяха да бъдат приветствани в Египет. Позициите му на лидер щяха да бъдат затвърдени.

Но на Египет му трябваха съюзници. На Садат му трябваха главно три неща: пари, оръжие и диверсии. Парите дойдоха от богатите на петрол арабски държави, основно от Саудитска Арабия, която подкрепи Садат и като потенциална защита срещу радикалните лидери, като либийския полковник Кадафи. Оръжията щяха да дойдат от Съветския съюз, само че този път без придружаващите ги тълпи съветници, а диверсионните действия щяха да бъдат осигурени от съучастника на Египет в поражението през 1967 г. — Сирия. През последните месеци на 1972 г., египетският президент Садат и сирийският — Асад, започнаха да създават военна коалиция, която щеше да предприеме изненадващо нападение срещу Израел едновременно на два фронта.

Египетската армия не бездействаше след поражението си в Шестдневната война. В края на 1972 г. Садат назначи генерал Ахмед Исмаил за началник на генщаба, с ясните инструкции да се готви за война. Назначението на Исмаил не беше нито приятелско, нито политическо. Той беше един професионалист, чието влияние скоро се усети във военните среди на Египет. Исмаил беше получил образованието си във Военната академия в Москва и знаеше как да планира нападение. Като добре обучен генерал, той поиска да бъде направено пълно проучване на ситуацията относно израелските отбранителни сили.

Според генералния щаб на египетската армия Израел притежаваше пет безспорни предимства. Първите четири включваха: гарантирана доставка на оръжие от САЩ, голям превес на оръжейните технологии, западни стандарти на обучение и превъзходство във въздуха. Петото предимство беше от психологично естество, срещу което Исмаил беше безсилен. Исмаил знаеше, че един народ, като израелския, си даваше сметка, че поражението ще бъде фатално за тях, и щяха да се бият докрай. Затова и в плановете си той се придържаше към ограничени цели. Египетската армия нямаше да изтласква израелците в морето.

Исмаил също знаеше, че с добро планиране той може да неутрализира първите четири предимства на израелските сили. В израелската армия съществуваха и недостатъци, които Исмаил скоро откри. Слабостите на противника са винаги по-интересни от предимствата му. Египтяните дълго изучаваха слабите страни на Израел, най-фаталната от които беше прекалената им самоувереност и арогантност след победите.

Израел имаше още едно слабо място — комуникациите и придвижването. Той винаги използваше Наполеоновата стратегия на „централно позициониране“. Използвайки късите разстояния и обкръжени от врагове, израелците винаги успяваха да отразят опасностите от всички посоки. Този път обаче те бяха разтеглени на по-голяма територия. Териториите, придобити по време на Шестдневната война, вече не позволяваха подобна мобилност.

Египтяните анализираха всеки аспект от силните и слабите страни на Израел, преди да създадат концепция за предстоящата битка. Планът се състоеше от седем основни пункта, основани на информацията от египетското разузнаване:

1. Изненадващо нападение.

2. Да се напада с големи сили и на широк фронт, за да се предотврати всеки опит за контраатака.

3. Да се поддържа въздушен чадър над наземните части, за да се предпазят от израелските ВВС.

4. Да се накара Израел да разпилее ресурсите си измежду отдалечени точки на сражение.

5. Да се притъпят контраатаките на Израел чрез подбрани отбранителни позиции и техника.

6. Да се нанесат тежки поражения на израелската армия.

7. Да се осигури най-модерната военна техника, която да се противопостави на Израел.

Последното изискване накара Египет пак да се обърне отново към Съветския съюз, за да му осигури последните си изтребители-бомбардировачи МиГ-23 или ракетите „земя-земя“. Това отне времето до есента на 1973 г., но Египет вече разполагаше с модерната техника, изисквана от „Плана“, известен тогава като операция „Бадр“.

При други обстоятелства израелското разузнаване веднага щеше да усети, че се готви нещо. С добре изградените си шпионски мрежи в арабския свят израелците рядко пропускаха информация от сигурни източници, когато им беше необходимо. Египетските офицери винаги представляваха интерес. Но сега нещо се обърка. Може би египетските служби за сигурност си свършиха работата добре, но независимо от това, че знаеха за плановете на Египет, службите на Израел не отреагираха адекватно. По думите на Хаим Херцог, през 1972–1973 г. израелското разузнаване „имаше очи, но не виждаше с тях“. Това беше състоянието на израелското разузнаване преди Йом Кипур.

{img:naj_golemite_gafove_karta_23.png}

През 1973 г., единствената организация, която се занимаваше със събирането и обработката на информацията, беше армията, и по-точно военното разузнаване АМАН. МОСАД, тайните разузнавателни служби, отговаряха за операциите извън страната; Шин Бет, еквивалентът на британските МИ-5, бяха ограничени до вътрешната сигурност, а Отделът за изследване и оценка на Министерството на външните работи се занимаваше с дипломатическия трафик. Всички други разузнавателни звена бяха поверени на военните.

Тази ситуация се създаде заради израстването на Израел като военна държава от самото начало. Военното разузнаване непрекъснато беше привиквано от всичките премиери за доклад, обикновено в 2 ч. през нощта. Дори министърът на отбраната винаги водеше със себе си не само главнокомандващия на армията, но и шефа на военното разузнаване. Военното разузнаване беше основната разузнавателна институция в Израел и началникът му винаги контактуваше пряко с всички правителства и кабинети.

Подобно положение е опасно за всеки офицер, независимо колко е добър. Обективната и понякога неудобна информация трябва да се докладва на политиците, независимо от последствията. Някъде между 1967 и 1973 г. връзката между разузнаването и политиката в Израел беше изгубена. Според някои тя никога не е съществувала. Военното разузнаване се превърна в национално разузнаване; а националното разузнаване се влияеше от националната политика. Границата между военните и министерските задължения стана незабележима. Подобен подход винаги води до провал. Така стана и с израелското разузнаване.

Истинският проблем се намираше в политическите кръгове на Израел. По време на управлението си министър-председателката Голда Меир започна да не обръща внимание на хората извън нейния политически кръг. Израелската политика за национална сигурност започна все повече да се осланя на прекомерната секретност, личните взаимоотношения, партийната принадлежност и най-страшното, чувството за собствена справедливост. Според професор Перлмутер, върл противник на Меир, се създадоха групи „интересуващи се само от собствената си важност и колегиалност“. Те смятаха, че са единствените, които могат да се месят в националната сигурност на Израел. Създаваше се групово мислене и всяко отклонение от догмите грозеше с изгонване от кръга и кулоарите на националната отбрана.