Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Секретният доклад на Лав от втори март 1982 г. бил забележителен документ. Той се превърнал в пример за такъв вид доклади. В него прозирали предупрежденията за една твърда линия на поведение на аржентинските военни командири. Била направена също и логичната връзка между нуждата на хунтата да извърши значително събитие за лична употреба и ползата от използването в тази насока на военна сила в резултат от провала на английско-аржентинските преговори. После полковник Лав направил в доклада си подробна разработка как може да се развият аржентинските военни действия, изразяващи се в следното: демонстрация на аржентинската военноморска мощ, разположена на островите, изразена в „стрелба покрай британските кораби и постове“ или един изненадващ решителен удар, или само нападение, за да завземат Фолкландските острови със сила. Накрая той заключва: „Извинявам се, ако съм работил, използвайки своето недостатъчно познание на територията, която теоретически се намира извън обсега на моите официални ангажименти (сигурно заради това може да съм достигнал до изводи в абсолютно противоречие с тези на официалните лица, с които вие навярно разполагате, но до които аз нямам достъп).“ Полковник Лав продължава да държи на своето, независимо, че щял да го чете висш служител от британското министерство на външните работи и да се огорчи. „Все пак съм сигурен, че когато дипломатическите промени достигнат кризисната си точка, ние, от разузнавателния апарат, можем да си прочистим мозъците, съсредоточавайки се върху настоящата военна заплаха и върху силите, които я представляват, заради което се притеснявам.“

Полковник Лав изпратил меморандума си на министерство на отбраната, до отбранителната разузнавателна служба и до Робин Фърн, отговорник в британското министерство на външните работи по въпросите на Фолкландските острови. Освен това Лав изпратил копия до Рекс Хънт, губернатор на Фолкландските острови. Представителят на британското министерство на външните работи уморено написал на своето копие „Подозирам, че посланикът лично е помолил това да бъде изпратено. Защото то не казва нищо, което ние вече да не знаем.“ Друга ръка от британското министерство на външните работи добавила: „Да, но е важно и полезно и е изпратено и до Кабинета. Моето притеснение обаче е, че такова необмислено посещение може да предизвика проблеми в бъдеще.“ Копието за кабинета никога не достигнало до когото трябва, макар че било изпратено на минутата. То си циркулирало между хората, работещи в него. Говори се, че полковник Лав направил „огромен скандал“ на разузнавателната служба на министерство на отбраната, щом се върнал след края на войната и открил, че докладът му не достигнал до когото трябва и че относно неговите предупреждения никой не предприел необходимото или препоръчаното от него.

След като секретната разузнавателна служба се концентрирала върху сътрудничеството си с аржентинците срещу разпространението на комунизма в Латинска Америка, а аташето по отбранителните въпроси се съсредоточило върху филтрирането на информацията в аржентинската преса, вече всичко зависело изцяло от правителствения комуникационен щаб. Само от него зависело да открие сигналите за евентуална аржентинска агресия срещу британците. Британското набиране на секретна информация зависело от това, дали САЩ щели да им предоставят отговорността да си разделят правото да ползват световноразпространения набор от информационна база данни. Последвало споразумение между Англия и САЩ, което разделило света на няколко зони за събиране на разузнавателна информация. Латинска Америка обаче останала в обсега на американската национална агенция по сигурността.

Събирането на секретна информация изисквало четири основни неща: подходящо място, откъдето да събираш сигналите; лингвистично квалифициран разузнавателен щаб, който да събира, сравнява и интерпретира информацията; точна политическа насока, за да определиш основната си цел; способност да притежаваш възможности да проникваш във вражеските кодове и системи. Тогава британският правителствен комуникационен щаб не разполагал с надеждни места, откъдето да събира разузнавателна информация, а от друга страна разполагал с ограничен испаноговорещ щаб, както и не притежавал разузнавателни или технически възможности за пробив в аржентинската предавателна информационна система. Дивизиите „Джей“ и „Кей“ на британския правителствен комуникационен щаб били с различни размери. Дивизията „Джей“ покривала блока на Съветския съюз, а по-малката дивизия „Кей“ покривала останалата част на света. Основната станция на британския комуникационен щаб, отговорна за разузнаването на цялата територия на Африка и Южна Америка, се намирала на Асенсионските острови. Тя била скрита в кабелни и безжични укрепления, разположени под два еднакви навеса близнаци при Асенсионския вулкан.

Единственото друго средство за събирането на секретна информация, с което разполагал британският комуникационен щаб, бил военноморският британски кораб „Ендуранс“, предоставен им на разположение в края на 1982 г. Неговият капитан, Ник Баркър, заявил: „Истинското оръжие, с което корабът «Ендуранс» разполага при събирането на секретна информация е електронната му подслушваща апаратура.“ Последната възможност за набирането на информация (т.е. проникването във вражеските кодови системи) е най-строго пазената информация от всички други. Веднъж щом дадена разузнавателна агенция разбере, че кодът й е разкрит, тя променя системите. Кодовите системи, като тези, които са проникнали веднъж в кодовете й, трябвало пак да започнат работа. Тогава британците разчитали аржентинските кодови системи. Тед Роуландс, предишният външен министър по трудовите въпроси, съобщил това пред Камарата на общините при необузданите съботни дебати, провеждани след избухването на войната. Той заявил на парламента, че когато бил министър (две години преди това), „Аржентина по отношение на разузнаването си беше като отворена книга за нас.“ Ние знаем от последвалия политически скандал всичко за достъпа до разузнавателна информация на Англия тогава.

Американците предавали разузнавателна информация от станциите си в Панама и от посолството си в Буенос Айрес. Но дори и една частица от събираната секретна информация не давала конкретни данни, че нещо секретно се готвело срещу Фолкландските острови. До март 1982 г. потокът за събиране на информация бил прекъснат, понеже вече имало насищане с данни. Това не било необичайно. Аналитиците на събраната секрета информация били наясно, че аржентинската флота се готвела да проведе ежегодното си военноморско упражнение с уругвайските си съседи, така че подготовките били счетени за част от обичайните действия преди самото упражнение.

Тъй, като те не разполагали с човешки източник, нито с аташета по отбранителните или по военноморските въпроси, защото били отзовани, заради прекалените ограничения, събирането на секретна информация на тази територия било оскъдно. Единствените други източници за набирането на такава информация там били морското и въздушното разузнаване, даващи ограничени сведения за аржентинските способности. Британците не разполагали в южноатлантическия район с достатъчно прелетни възможности. Смесеният въздушноразузнавателен център на кралските военновъздушни сили в Брамптън зависел от това какви трохи падали от масата на богатите американски братовчеди. Американският национален разузнавателен център пък разполагал с два основни вида разузнавателни стратегически устройства: разузнавателни сателити и прелитащи самолети „Блекбърд“ SR-71. Дори и някое от американските устройства да забелязало нещо нередно през първите три месеца на 1982 г., изглежда, то никога не било докладвано на британския смесен въздушноразузнавателен център или на британската разузнавателна общност. Сателитите KH-11 били главно насочени за събиране на информация за съветските дейности в северната хемисфера на Америка, а не в южноатлантическата й част.

Въпреки наличието на няколко разузнавателни източници и „кастрираните“ разузнавателни агенции с ограничени действия, британците останали слепи за предстоящия фолкландски щурм. Те имали само една последна надежда да променят ситуацията с разузнавателния вакуум: да разчитат на „външни връзки“, тоест, информацията на другите страни. За британците това означавало да използват САЩ в тази насока. Специалните взаимоотношения били основани върху разузнавателен обмен на информация между Рузвелт и Чърчил, който винаги си оставал гръбнакът на американско-британските взаимоотношения.

За нещастие, при развитието на Фолкландската война през 1982 г. американско-британската връзка се превърнала в неангажираща за нито една от страните. Изглежда, вече американците не желаели да си подават топката, дори с най-близкия си съюзник. Защото Америка имала свои планове за Аржентина. Генерал Галтиери щял да оглави похода на директора на ЦРУ Кейси срещу комунизма в Централна Америка. Американците се нуждаели от подкрепа, която да бъде идеологически ангажирана и която се изразявала в един испаноговорещ, антикомунист. За предпочитане било той да има опит в разправиите с левите революционни части, за да оглави антикомунистическия поход, подкрепян от ЦРУ в Сандинистка Никарагуа. Кейси дори получил 19 милиона долара за подкрепа на целевата му програма. Другото сигурно било, че Галтиери получил подкрепата на ЦРУ в преврата срещу своя предшественик, генерал Виола, когато посетил Вашингтон през ноември 1981 г.

В резултат от взаимноизгодното споразумение между Галтиери и ЦРУ британците били изтласкани от полезрението на американците. По принцип Америка е била хладно настроена към британските претенции за Фолкландските острови, поради това, че императивите на доктрината „Монро“ винаги поставяли САЩ в честолюбива позиция по този въпрос. Накрая и последната надежда за източник на секретна информация за британците от САЩ, не се сбъднала.

Националната организация, отговорна да контролира източниците на разузнавателна информация, била смесеният разузнавателен комитет. Той достигнал своя връх през Втората световна война. Напрежението от събитията на живот и смърт между 1939 и 1945 г. допринесло за точността, внимателното фокусиране и спешността на краткосрочните и дългосрочните доклади, изготвяни от него. Тези доклади били приемани с нужното внимание и уважение. Чърчил настоявал за реални предвиждания на развитието на ситуацията, основаващи се на сериозни доказателства и анализи по време на военните действия. След 1945 г. опасностите, предвещавани от започването на Студената война, държали в пълна бойна готовност способностите и уменията на смесения разузнавателен комитет. Той се превърнал не само в надежден източник на стратегическа разузнавателна информация, но и във филтриращ механизъм, който поставял информационните източници на масата, като преди това изглаждал различията в информацията. Американската агенция за разузнавателна статистика тогава можела да завижда на успехите и надеждността на смесения разузнавателен комитет. Анонимните доклади, изготвяни от него, постигнали много, за да предотвратят вътрешните междуособни войни, които изобилствали в американския разузнавателен апарат през шестдесетте години.

В Уайтхол, както винаги, започнала обикновената битка за контрол върху влиятелните източници, които можели да впечатлят министрите. Борбата отдавна била поведена, но не само заради тъй наречената душа на продукта, създаден от смесения разузнавателен комитет, но и за контрола върху самия него. Британското министерство на външните работи изтръгнало контрола от ръцете на военното министерство през 1940 г. След Суецката криза бил създаден нов отдел, който имал за задача да управлява смесения разузнавателен комитет от името на Кабинета, а не от името на британското министерство на външните работи. Независимо от това, британското министерство на външните работи обаче успявало да държи в ръцете си контрола върху смесения разузнавателен комитет и по-специално върху неговите разисквания, и до определена степен. Това ставало възможно от постоянното му председателствуване в този комитет. Така британското министерство на външните работи разполагало с две въдици, с които да лови националното разузнавателно влияние: първата била в ръцете му като член в обсъжданията на разузнавателните въпроси при дебатите в смесения разузнавателен комитет, като един от председателствуващите органи, както и чрез участието му в съответните подкомисии; втората въдица била в ръцете му от правото му да участва в изготвянето на националните разузнавателни доклади. Това идеално подреждане на нещата напълно отговаряло на вижданията на британското министерство на външните работи за водене на външната политика.

Независимо от увеличаващото се разузнавателно и политическо напрежение между декември 1981 г. и февруари 1982 г., смесеният разузнавателен комитет не превърнал въпроса с Фолкландските острови в проблем от национален характер. Дори и в разузнавателния доклад през юли 1981 г., след като отлично информиран източник съобщил, че имало криза в отношенията там, този въпрос бил определен само като „годишен преглед на нещата, обичаен при смяна на хунтата“. Няма дори писмено доказателство, че щом Галтиери завзел властта в Аржентина през декември 1981 г., смесеният разузнавателен комитет отбелязал в доклада си това събитие, като не му отдал нужното значение. Нито даже отразил тамошния развой на събитията. Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка се срещнала осемнадесет пъти между юли 1981 г. и януари 1982 г., но при нито една среща не бил повдигнат въпросът Фолкландската криза да се включи в дневния ред. Едва когато последният кръг от преговори между Англия и Аржентина започнал в Ню Йорк през януари 1982 г., британското министерство на външните работи помолило смесения разузнавателен комитет да разработи официален разузнавателен доклад за направляващ документ в обичайната среща между Кабинета и комитетите по отбранителна политика по въпросите за морските позиции на Англия, насрочена за 16 март 1982 г. За да задълбочат липсата на разузнавателна информация, британците прибавили към нея и липсата на способността си да организират спешни действия в сложна обстановка.

Но бюрократичната инерция в Англия не възпрепятствала действията в Аржентина. Щом военноморският щаб на адмирал Аная информирал военните плановици за секретния военноморски план, разработен на 12–13 януари 1982 г., единственото, което останало, било да се установи дали аржентинската стратегия, изискваща двойна насоченост, щяла да бъде необходима. Дали преговорите между Англия и Аржентина в ООН в Ню Йорк в началото на 1982 г. щели да постегнат необходимите резултати?

Аржентинско-британските двустранни преговори в началото на 1982 г. се превърнали в поредното фиаско. Британците предложили обикновените продължителни кръгове от бъдещи дипломатически срещи да бъдат удължени, като дори се поздравявали по какъв елегантен начин спечелили още няколко месеца, за да успокоят противоречията между безкомпромисните островитяни. В това време нараствало войнственото настроение на аржентинската хунта, командвана от Галтиери. Аржентинците вече били убедени, че британците пак се запънали при преговорите, разчитайки на отсрочки, като станало ясно, че преговорите не водели доникъде. Те приключили с издаването на известното кратко съвместно комюнике.

В Буенос Айрес хунтата била бясна. Те искали да поддържат огъня на дипломатическото напрежение между тях и Англия, а не да четат банални комюникета. Британците не осъзнали, че техните закъснели тактики в ООН били спусъкът за появата на още една насоченост, която щели да използват аржентинските стратези: те вече настоявали да бъде използвана сила. За ужас на британските дипломати аржентинското правителство издало едностранно комюнике на следващия ден, 2 март 1982 г., в което злостно заявявало:

Последвал чист фарс и огромно безумие. Доколко това била нарочна заблуда на врага или тест за решителността на британците, никога не станало ясно. Екип от патриотични аржентински търговци на метални отпадъци внезапно акостирал на замръзналия бряг на остров Южна Джорджия, на осемстотин мили източно от Фолкландските острови, на 19 март 1982 г., на борда на аржентинския военноморски помощен кораб „Буен Сукесо“. Развълнуваният екипаж веднага издигнал аржентинското знаме, изстрелял един оръдеен залп и накрая изпял аржентинския химн. Водачът им, сеньор Давидов, декларирал, че екипът се намирал на брега на Южна Джорджия, за да изпълни стария договор, според който трябвало да събира метални отпадъци за продажба от старите китоловни кораби в Лейт Харбър, което било истина. Освен това предложили на местната британска служба за антарктическо проучване помощта на своя доктор и медицинския си щаб при нужда. В това време в Аржентина главнокомандващият аржентинската флота, адмирал Ломбардо, бил бесен. Тази публична авантюра в Южна Джорджия рискувала сигурността на секретните му планове за нападение върху Малвинските острови. Британците щели да се изправят нащрек заради тази пантомима. Адмирал Аная обаче успокоил неговите страхове. Британците нямало да предприемат нищо, заявил той.

Британското министерство на външните работи било поставено натясно. Фолкландският проблем станал „криза в Южна Джорджия“. Започнала обичайната размяна на дипломатически ноти, като аржентинския външен министър пледирал, че е в пълно неведение. После на 22 март 1982 г. дошли новините, че военноморският аржентински помощен кораб „Буен Сукесо“ и екипаж за събиране на метални отпадъци, воден от сеньор Давидов, напуснал територията на остров Южна Джорджия. Напрежението спаднало, за да се вдигне отново, сега с пълна сила, когато британският военноморски кораб „Ендуранс“ внезапно се насочил към остров Южна Джорджия и станало ясно, че десет аржентинци били останали на брега. Британският кораб трябвало да ги натовари на борда си и да ги закара до пристанище Стенли.

Полковник Лав тогава бил единственият човек, който се притеснявал за разрастването на кризата и виждал в перспектива събитията в Буенос Айрес. Британското министерство на външните работи и въоръжените сили на британците и аржентинците вече били подробно алармирани, изправени нащрек и в пълна бойна готовност. На 24 март 1982 г. Лав изпратил сигнал до британското министерство на отбраната, в което подкрепил по-раншните си предупреждения. Той предупредил, че британският военноморски кораб „Ендуранс“ рискувал да бъде засечен. Затова мисията му по товарене на аржентинците от бреговете на остров Южна Джорджия щяла да бъде сметната за провокация, която можела да предизвика аржентинците да предприемат „спасителна операция“ с помощта на военноморската си флота.

Полковник Лав дал тези информации и съвети много късно. До 25–26 март 1982 г. три аржентински военноморски кораби вече се били отправили към Южна Джорджия, като изпълнявали специалната си мисия да блокират пътя на британския военноморски кораб „Ендуранс“. Ник Баркър започнал да си играе на криеница с аржентинската военноморска флота в южната част на Атлантическия океан. Лорд Карингтън, който накрая се притеснил толкова, колкото било притеснено и аташето му в Буенос Айрес, уведомил и алармирал Маргарет Тачър и Кабинета за случващото се там. Той заявил следното: „Може би все пак ще трябва да се изправим срещу определен вид конфронтация.“

Правителственият комуникационен щаб потвърдил, че две фрегати се били отправили към Фолкландските острови, като подводницата с дизелов двигател „Санта Фе“ получила мисията да доведе до брега на островите специален разузнавателен екип. Може да се направи само една интерпретация на тези заповеди. Специалните разузнавателни индикатори показали наличието на следните действия: военното построяване между цивилните редици в Пуерто Белграно, на аржентинския основен остров; товаренето на стабилна земноводна аржентинска сила от 900 души; отправянето на изток на военноморска сила със специална мисия; отклонението от ежегодния уругвайски тренировъчен лагер; потокът от доклади за това колко британски и аржентински военни сили се намирали в пристанище Стенли; необикновените мисии на военновъздушните сили. Всички изброени разузнавателни индикатори започнали да крещят предупредително: „аржентинско нападение“.

Снабдени с тази разузнавателна картина, Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка, част от смесения разузнавателен комитет, провела среща под ръководството на представители на британското министерство на външните работи на 30 март 1982 г. Независимо от информацията Постоянната разузнавателна служба за Латинска Америка спокойно заключила, че нападението не било неизбежно. Ситуацията, настояла тя, можела да се обясни с думите на посланик Уилямс в Буенос Айрес: „Аржентинците възнамеряват да се придвижат напред в спора, но оставят нещата на самотек, докато същевременно укрепват военната си мощ в района.“ Мнението на посланика било допълнено и от отричането, което извършили Коста Мендез и Рос, че нямало и не се предвиждало военно напрежение в района. Отговорите, които службата започнала да изпраща на търсещите въпроси, от посланик Уилямс се основавали на уверенията им, че британците преговаряли с вяра и твърдост, като не се сблъсквали с никакви признаци на внезапни военни действия. Възможно е Коста Мендез и Рос да не знаели повече за атаката, защото членовете на хунтата вече не вярвали на политиците. Затова можело да се приеме за чиста монета твърдението, че те дори не съобщили за военните си планове на Мендез от съображения за сигурност.

Изглежда невероятно как британската разузнавателна общност се успокоявала толкова дълго с фалшиво чувство за сигурност, и то до 30 март 1982 г. Имайки предвид наличните разузнавателни индикатори, те или членовете на британското министерство на външните работи, които доминирали в процеса на смесения разузнавателен комитет тогава, изглежда, нарочно пренебрегвали фактите. Причините се коренели в илюзиите за реалността в Уайтхол и най-вече в британското министерство на външните работи. На първо място британците се страхували да не провокират аржентинските военни за насилствени военни действия. Алтернативната политика да се изправят лице в лице със заплахата означавало да преместят военния гарнизон надолу на юг, към крепостта Фолкланд, което щяло да бъде скъпо начинание. В Уайтхол през 1981 г. в стремежите им към ограничаване на разходите за отбранителни действия всяка политика за увеличаване разходите за отбрана извън Англия, щяла да бъде счетена за лудост. Отвъд символичния гарнизон на Фолкландските острови, единствената възможна политика, с която разполагала Англия тогава, била в мирното уреждане на нещата. Нямало друга алтернатива.

На второ място британското министерство на външните работи твърдяло, че аржентинското едностранно комюнике, публикувано на 2 март 1982 г., трябвало да се вземе предвид. В него аржентинците посочили краен срок за приключване на британско-аржентинските преговори, предвиден за края на 1982 г. Със сигурност обаче нито едно суверенно правителство нямало да направи нещо толкова насилствено, като това да направи обратен завой и да нападне Фолкландските острови.

Третото заблуждение в Уайтхол се основавало върху страха от виещия срещу луната вълк. През 1977 г. била изпратена ядрена подводница в южната територия на Атлантическия океан, което било скъпо мероприятие. Но пък Аржентина не предприела нищо. Тогава част от кабинета обявила, че британската военна сила разубедила аржентинците да не предприемат военни действия, но британското министерство на външните работи и останалата част от Уайтхол, обявили тази операция за безполезно начинание. Разузнавателната общност пък била решена да не предприема излишни действия.