Сутринта на 27 май, измръзнали и изтощени, в пълно бойно снаряжение парашутистите се подслонили в къщата при тесния залив Камила на 4 мили северно от аржентинските позиции. Планът бил да почиват през деня и да атакуват през нощта. Но нещата се объркали, щом се разсъмнало, когато мъжете чули репортаж по радио BBC, че „парашутен батальон е на позиция, готов да нападне Дарвин и Гуус Грийн“.
Джоунс бил бесен, че изтекла такава важна информация и казал на кореспондента от BBC, който придружавал батальона, че щял да даде под съд министъра на отбраната, ако дори един негов човек загинел в предстоящата битка. После разположил батальона си на широка отбранителна площ, за да посрещне вражеските въздушни и артилерийски атаки. Никой не дошъл и нищо не се случило, но хората му прекарали още един ден на открито. Още по-застрашително последствие от ненавременния репортаж на BBC било решението, което взел генерал-майор Марио Менендез, аржентинският командващ във Фолкланд, да изпрати допълнителни подкрепления от стратегическите си резерви в гарнизона на Дарвин и Гуус Грийн. Те пристигнали на следващата сутрин.
Атаката на парашутистите от 2-ри парашутен полк започнала призори на 28 май. Рота А атакувала първа защитниците на къщата „Бърнтсайд“ на източния вход на провлака. След жестока престрелка, аржентинците избягали, оставяйки след себе си двама убити от своите и четирима ужасени, но невредими цивилни граждани. Сутринта рота А стигнала до втората си цел, „Коронейшън Пойнт“, който гледал към Дарвин. Командирът на рота А майор Дайър Фара-Хокли изпратил съобщение по радиото с молба да продължи. Но Джоунс, който бил на неколкостотин ярда назад, му казал да изчака, за да огледа лично положението. Когато съвсем се развиделило, рота А не отстъпила от позициите си. Накрая Джоунс пристигнал и ротата продължила.
Рота Б пък срещнала по-сериозна съпротива при придвижването си по западната страна на провлака. Те прочиствали една по една вражеските позиции с гранати и стрелба. За съжаление няколко от вражеските постове били пропуснати и открили огън в гърба им. Затова рота Д трябвало да обезвреди тези постове, вместо да мине през рота Б.
{img:naj_golemite_gafove_karta_9.png}
През деня несигурността на позициите на парашутистите била очевидна. Хванати на открито от агресивна и добре въоръжена вражеска армия, всички предни роти били подложени на силен огън от артилерия и минохвъргачки. Когато два взвода от рота А се опитали да се придвижат, те били заковани на място от картечни изстрели от хълмовете Дарвин. „Светлината се появяваше бързо и врагът лесно откриваше мишените си и насочваше срещу тях много точен огън, — спомня си лейтенант Клив Ливингстън. — Въпреки че това можеше да е в наша полза, нашият огън предизвикваше солиден отпор срещу нас. Ние спряхме стрелбата. Нашата основна задача беше, като се възползваме от паузите в тяхната стрелба, да избягаме в безопасност.“
После Фара-Хокли се опитал да разположи един от взводовете си за флангова атака, но положението било безнадеждно. Редниците Аболс и Приор се спуснали да спасят един от ранените си другари, редник Уоръл, но като се връщали, редник Приор бил ранен. Редник Хардман след това отишъл да помогне на Аболс да го спаси. Те били на няколко ярда от безопасността, когато втори куршум ударил Приор в главата. Оставяйки тялото му под прикритие, Аболс и Хардман пак се върнали, за да донесат Уоръл. За тази невероятна храброст Аболс бил награден с медал за особени бойни заслуги.
Рота Б се сблъсквала със същите проблеми, защото в тях се прицелвали аржентинците от бойните позиции до къщата „Бока“ северозападно от Дарвин. „Те имаха по-голям обхват на обстрела, — написал майор Джон Кросланд, командир на ротата. — Ние не можехме да се придвижим по откритото пространство, за да вземем под прицел техните картечници, освен това след петчасов интензивен бой, запасите ни от амуниции бяха на свършване.“
До момента 2-те минохвъргачки изстреляли всичките си амуниции, докато 3-те оръдия привършвали снарядите. Още по-лошо било, че фрегатата „Стрела“ трябвало да се върне обратно на безопасно място около Сан Карлос, където да хвърли котва. Освен това разрушителните ракети не можели да се изстрелят заради гъстата мъгла.
Ситуацията ставала отчайваща. Намирайки се под прикритие близо до Фара-Хокли, Джоунс осъзнал, че хълмовете Дарвин трябвало да бъдат укрепени, преди да продължи придвижването. „Дайър, — казал той, — трябва да превземеш тази издатина.“
Фара-Хокли веднага тръгнал напред със своите 16 мъже, включително и заместника му, капитан Крис Дент. Докато се изкачвали по хълма, към тях се присъединил адютантът на Джоунс, капитан Дейвид Ууд. По-късно срещу тях избухнала огнена буря, като първо Дент, а после Ууд и Хардман били убити. Фара-Хокли и оцелелите едва се довлекли до прикритието.
Там срещнали артилерийския командир майор Тони Райс. „За бога, елате по-бързо — настоял той. — Полковникът зави сам зад ъгъла.“ Въоръжен с автомат „Стърлинг“ и заедно със сержант Норман и ефрейтор Бересфорд, Джоунс щурмувал дерето срещу вражеските картечни позиции. След няколко секунди той бил улучен във врата и смъртоносно ранен от куршум, изстрелян от хълма зад него.
Всичко това било напълно ненужно, понеже картечниците и ракетите вече накарали вражеските позиции, разположени на хълмовете Дарвин, да замлъкнат. Появило се и бялото знаме. 76-ма аржентинци били пленени, като 39 от тях били ранени.
След няколко минути в отговор на спешна молба от щаба на 2-ри парашутен полк, да бъде евакуиран убитият Джоунс, разузнавателният хеликоптер, приближавайки се към хълмовете Дарвин, за да го вземе, бил взривен от ракета, изстреляна в небето от самолет „Пукара“. Пилотът от кралската флота починал на място.
M sujet2
Героят на момчетата
Полковник „Х“ Джоунс бил един от единствените двама мъже, наградени с Кръста Виктория по време на Фолкландската война. Но именно той спечелил вестникарското внимание. Вестник „Сън“ го описал като британски герой, а самотният му щурм срещу вражеската картечница станал традиционен пример за авантюристично командване.
Някои армейски офицери не били лесно убедени, спорейки с известно основание, че командирът на батальона нямал работа да щурмува на откритото бойно поле по такъв безразсъден начин. Той бил отговорен за хората си, а не да се домогва до някаква съмнителна бойна слава. Получило се така и заради това, че неговият адютант капитан Ууд, бил убит.
Майор Кийбъл, неговият заместник, бил по-великодушен. Той обяснил, че Джоунс постъпил така, понеже батальонът му загубил способността си да маневрира тактически, изправяйки се лице в лице с интензивната стрелба. Джоунс усетил отговорността си да направи пробив в безизходицата. Кийбъл казал: „Той просто направи това, което искаше от батальона да направи.“
Но героизмът на Джоунс не оказал незабавен ефект върху хода на битката. Развълнувани от примера му, неговите хора не скочили да смажат вражеските позиции. Тази задача била изпълнена по-късно от картечния огън и ракетните изстрели. Но ако той е възнамерявал да въодушеви батальона да се бие, то тогава смъртта му не била напразна. Макс Хейстингс написал: „Невъзможно е да се повярва, че ако е трябвало да започне всичко отначало, Джоунс пак е щял да избере този начин.“
Рота В все още била блокирана при къщата „Бока“. Още преди смъртта на Джоунс, осъзнавайки необходимостта от маневра по фланговете, майор Кийбъл (поел командването след раняването на Джоунс) наредил на подкрепящата рота с ракетите „Милан“ и картечен огън да помогнат при атаката. Ракетите „Милан“ били изстреляни по аржентинците, предизвиквайки драматичен ефект. Възползвайки се от объркването на врага, Кийбъл разпоредил рота Д да се подслони под прикритието на брега. После към обяд, прикрита от концентрираната стрелба, изстрелвана от рота Б, рота Д се спуснала към аржентинските позиции и взела 97 пленници.
Кийбъл казал на Фара-Хокли да се придвижи към Гуус Грийн с подкрепата на рота С. Отговорът бил, че е невъзможно. Хълмовете Дарвин трябвало да се защитят при евентуална контраатака, а предвид жертвите на рота А, той можел да разполага само с 3-ти взвод. Това трябвало да свърши работа и понеже рота С вече заобиколила хълма, в Дарвин трябвало да се изпрати патрул, който с няколко гранати да измъкне защитниците навън.
Но битката още не била приключила. Тъй като рота С се придвижила по източната страна на провлака, а роти Б и Д се придвижвали от запад, отбраната около Гуус Грийн и близкото летище, открила огън срещу тях. Отбраната разполагала с „ужасяващата комбинация от артилерия, минохвъргачки, картечници и противовъздушна отбрана“, спомня си лейтенант Ливингстън, докато със своите мъже се придвижвал към едно училище източно от летището. „Нямаше никакво прикритие. Трудно беше да се повярва, че срещу този стабилен огън може да се издържи дълго. Но беше истина.“
Майор Кийбъл бил хванат на открито в капан от телена мрежа и към него се излял поток от куршуми. „Помислих, че губя контрол. Не защото бях уплашен, а защото бях шефът, който трябваше да овладее атаката.“
За да направи пробив в положението, рота Б покрай летището се приближила към Гуус Грийн от югозапад, докато през това време роти С и Д заедно атакували училището северно от колонията. След кратка престрелка се появило бяло знаме. Лейтенант Джим Бари от рота Д тръгнал да приеме капитулацията, но бил убит от пушечен изстрел. Вбесени, парашутистите изстреляли ракети, противовъздушни снаряди и картечен огън срещу сградите, които скоро избухнали в пламъци. Нямало оцелели.
Летището вече било пленено. Неговите оръжия замлъкнали и парашутистите хукнали да убиват. Но докато рота Д заемала нови позиции, била атакувана с бомби от два самолета „Скайхоук“, а после с напалм и ракети от два самолета „Пукара“. Но експлозивите и бомбите избухнали далеч от целта. Първият самолет „Пукара“ бил свален от ракета „земя-въздух“, а вторият — от оръдеен огън.
Преди да се мръкне, на помощ на англичаните дошли 3 унищожителя. Техните бомби унищожили аржентинските оръдия и стрелкови позиции, предизвиквайки отслабване на вражеския огън. Настъпването на нощта било добре дошло за бранителите. Аржентински хеликоптер „Чинук“ и 6 хеликоптера „Хюи“ се приземили южно от колониите и докарали допълнителна рота в подкрепление. Кийбъл в отговор на това насочил директен артилерийски огън и наредил на рота Б да тръгне на юг, за да спре придвижването им. Това накарало плашливите аржентинци да се спуснат към хълмовете за прикритие. Те били заловени през следващите дни от патрули, формирани от парашутистите, 1-ви батальон и 7-ми стрелкови гуркски полк.
Но най-здравата вражеска позиция около Гуус Грийн оставала непокътната, парашутистите вече били изтощени, амунициите им намалявали, а числеността им се стопявала. За да си починат, Кийбъл наредил да се отдръпнат от хълма срещу колонията. После се свързал с бригадир Томпсън за подкрепление и допълнителни амуниции. Той обещал да му изпрати 1 рота от кралската флота, още 3 оръдия, 6 минохвъргачки и много амуниции. Освен това и 2 хеликоптера за евакуиране на жертвите под прикритието на нощта.
Получавайки уверението на Томпсън, че ако е нужно колониите могат да бъдат унищожени, Кийбъл смятал да предложи на врага да се предаде. В случай на отказ той бил подготвен за разрушителна бомбардировка.
Призори били изпратени двама аржентински пленници при аржентинците с писмо от Кийбъл, написано на испански. В него той информирал аржентинския гарнизонен командир Уилсон Доено Педроза, че е обграден и трябва да освободи всички цивилни заложници, а после да капитулира.
Пленниците се върнали с отговора, че Педроза се е съгласил за среща. Тя се състояла в една долина в периферията на летището и в нея взели участие Кийбъл, придружаван от трима офицери и двама военни кореспонденти и Педроза, заедно с аржентински морски офицер и командира на армията в Гуус Грийн, полковник Итало Пиоджи. Педроза се съгласил да освободи цивилните заложници, но щял да капитулира само след съвет със старшите си офицери и ако това бъдело направено с чест и достойнство. Кийбъл се съгласил.
Връщайки се в Гуус Грийн, Педроза уведомил за намеренията си генерал Менендез. Той трябвало да действа, както намери за добре, бил отговорът. Педроза така и направил, заставайки начело на колона от 150 души. Пред погледа на англичаните те се наредили в квадрат, изслушали реч на Педроза и запели националния химн. Накрая положили пушките си на земята. Понеже Кийбъл се приближил да вземе пистолета на Педроза, забелязал, че всички пленници били от аржентинските военновъздушни сили. По-късно още една колона от три редици, наредени в дълбочина, се появила от колониите. Това бил полковник Пиоджи, придружен от 900 души. Невероятно е, че 2-ра парашутна бригада съкрушила вражеска сила, три пъти по-голяма от нейната. Общо били пленени 1200 души, 50 аржентинци били убити, а много други — ранени. 2-ри парашутен полк дал 17 убити и 35 ранени.
Прибързана и ненужна, акцията срещу по-многобройната и укрепена отбрана на Гуус Грийн служи за урок на политиците, които се опитват да се месят във военните действия. Ако не били бойните способности на 2-ри парашутен полк, те можели да претърпят огромна катастрофа.
Глава 4
Прекалена увереност
Една стара пословица казва: „Дори врагът да ти изглежда като мишка, ти го гледай сякаш е лъв.“ С други думи: никога не подценявай дори най-примитивния и очевидно беззащитен враг. Далновиден съвет. Но много често във военната история той бил пренебрегван, като в случая пословицата „Този, който е сигурен, не е в безопасност“ е особено подходяща. Защото чувството за сигурност много пъти прави армията небрежна и незабелязваща потенциалната опасност.
Но какво всъщност поражда прекалената увереност? Много често тя се дължи на вроденото чувство за расово превъзходство: от следващите шест примера пет показват как бялата индоевропейска раса подценява средноизточната, индианската, африканската и азиатската раси като враг. Дори изключението в примера за римските легиони в битката с немските племена в Тевтонския лес спазва стереотипа, в който побеждаващите войски третират опонентите си като варвари.
Тевтонският лес
Фалшивото чувство за сигурност стои зад поражението, което претърпели три римски легиона от воините черучи* в дълбините на Тевтонския лес през 9 г. сл.Хр. Били минали 5 години от последните проблеми и безпокойства и Квинтилий Вар, римският командир, погрешно предположил, че на немските племена в Римската империя вече им липсвала дори нагласата за бунт. А неговите войски станали изнежени и самодоволни.
[* Името на племето е херуски (от лат. cherusci). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]
Първоначалното завладяване на Германия от Римската империя било опит да се установят по-сигурни граници на тази територия. Побеждавайки врага си Марк Антоний в морската битка при Акциум през 31 г. пр.Хр., император Октавиан Август станал владетел на империя от Атлантическия океан до река Ефрат, от Северно море до пустинята Сахара. Но нито една граница на империята не била така уязвима, както северната. Простирайки се от устието на Рейн до западните склонове на планините Юра и след това на юг, между Рьоне и крайморските Алпи така, че почти докосвала Средиземно море, тя не била пречка за набезите в Северна Италия и Македония от дивите племена, населяващи района на Алпите и река Дунав.
За да се коригира ситуацията, легионите на император Октавиан Август постепенно завладели големи части от територията на днешна Австрия, Швейцария и Бавария. През 12 г. пр.Хр. реките Рейн и Дунав се превърнали в имперската северна граница. Но тя не била идеалната граница, защото двете реки формирали дълбок клин, служещ като кама за нападение в сърцето на империята с връх, насочен към Базел. Немските племена можели по всяко време от клина да атакуват или рейнския, или дунавския район, докато римляните трябвало да отбраняват и двата, принудени да придвижват войските си около двете страни на триъгълника, за да ги укрепят едновременно една от друга.
Императорът решил да заличи този клин, като разшири северната граница на империята с 250 мили източно към река Елба, печелейки така една изравнена и лесна за защита крайречна линия от Хамбург до Виена. Но докато това щяло да направи трансалпийска Галия по-сигурна, още на дневен ред стоял въпросът със защитата по границите на новата буферна зона. Състояща се главно от планини, блата и безкрайни гори, тя била обитавана от полуномадски племена, описвани век по-късно от римския историк Тацит като „хора с огромни тела, синеоки, златокоси, мощни и нетърпеливи при работа и в битки“. Пишейки по време близо до катастрофата, гръцкият географ Страбон отбелязал: „Срещу тези хора недоверието било единствената форма на защита; тези, които им се доверявали, ги сполетявала беда.“
Настъпателната кампания, водена от доведения син на императора Друз, легат на трите Галии, отначало постигнала голям успех. Преминавайки през земите на племената сугамбри*, чати**, маркомани и херуски, неговите легиони стигнали до река Елба при Магдебург. Когато Друз паднал от коня си и бил убит при завръщането си у дома, неговият по-голям брат Тиберий поел командването и успешно приключил кампанията през 7 г. пр.Хр.
[* Или сикамбри. — Бел. Dave]
[** Името на племето е хати (от лат. chatti). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]
Макар и подчинени на Римската империя, немските племена въобще на били победени и през 1 г. пр.Хр. племето херуски вдигнало бунт. Много племена ги последвали и до 4 г. сл.Хр. ситуацията в Южна Германия била толкова сериозна, че Тиберий трябвало да се върне и възстанови имперската власт. Кампанията пак преминала успешно, въпреки че успоредните въстания в Панония и Илирия попречили на Тиберий да унищожи напълно племето маркомани, преселило се по-рано от Тюрингия в Бохемия.
Щом Тиберий напуснал Германия и поел към племето маркомани през 6 г. сл.Хр., Квинтилий Вар поел командването на Рейнската армия. Бивш губернатор на Сирия, той се оженил за по-голямата императорска племенница и дължал своите постове повече на етикецията, отколкото на военни заслуги. Един съвременник го описал като „мъж с мек характер и спокоен нрав, със забавено мислене и движения, повече привикнал към мързел, отколкото към бойна служба“.
Въпреки че спокойствието в Германия било възстановено, Квинтилий Вар сгрешил, като предположил, че това щяло да остане така. Той не виждал разликата между енергичните германци и упадъчните сирийци и затова се отнасял към първите с презрение. „Освен да им издава заповеди, сякаш са роби на империята, — написал за него римският историк Дион Касий два века по-късно, — той искал от тях пари, както щял да направи и с подчинените народи.“ Друг критик отбелязал: „Той смятал, че немците били мъже само на външен вид и на думи и че несломените от меча могат да се утешат със закона.“
Основен източник на напрежение била римската практика да се вземат налози и данъци в злато и сребро. Защото, за разлика от Галия, в Германия се произвеждали малко на брой луксозни стоки, които можели да се продадат, за да бъде подсигурен паричният поток обратно към държавата. Племенните вождове били много недоволни, защото скъпоценните метали били използвани за изработката на орнаментите, от които зависело общественото им положение.
За да укрепи римската власт, Вар разполагал с 5 легиона. Два от тях били разставени в Могуняцум* (Майнц), срещу долината на река Майн; другите три били до Минден на река Везер през лятото и в Алисо (днешен Халтерн) при горната част на река Лийп — през зимата.
[* Могонтиакум (от лат. Mogontiacum). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]
Лятото минало кротко и през септември Вар се подготвял за зимните си позиции при Алисо. Тогава пристигнали новините за подготвящ се бунт от племената. Той решил да убие два заека с един удар в безуспешен опит да разреши спора.
Вар не знаел, че въстанието било част от много умен план, изготвен от един младеж от племето херуски, на име Арминий, целящ да примами римляните навътре в гората, където по-лесно щял да ги унищожи. Син на Зигимер, племенния вожд на херуски, Арминий служил в отряд на немските войски, командвани от Тиберий, при бунтовете в Панония и Илирия. Така той наблюдавал отблизо действията на римските войски и видял слабите им места. Добре позната му била нуждата им от широко пространство, където да разположат войските преди военните действия.
Изпратен в щаба на Вар, когато бил на 26 години, Арминий презрял римските си повелители и жадувал за свобода. Освен това искал да отмъсти и на чичо си Сегест, близък поддръжник на Вар, който отказал да го ожени за дъщеря си Туснелда. Неговият заговор, според един тълкувател се базирал на истината „че никой не може да бъде по-лесно победен от безстрашния, а най-голямата катастрофа преживявали самоуверените“.
Сегест научил за заговора и съобщил за него на Вар, съветвайки го да арестува Арминий с другите заговорници. Но Вар не го послушал, виждайки в обвинението на Сегест непочтен опит за разрешаване на стара семейна вражда.
В началото на октомври Вар тръгнал от Минден, начело на 17-ти, 18-ти и 19-ти легион, общо 20 000 души. Той бил придружен от Арминий, докато останалите заговорници от племето служели в свитата му. Толкова незаинтересован бил Вар от възникването на каквито и да било проблеми, че вместо да ги изпрати в Алисо, той позволил на семействата на войниците си да се присъединят към войските, като част от дългото шествие с багажа.
Обходът, който предприели да избегнат лъжливите племенни въстания, отвел римските войски направо в блатата и горите на Тевтонския лес, между реките Емс и Везер. Убеден, че Арминий ще избере тази трудна местност за засада, Сегест пак предупредил Вар. Но опасенията му отново били отхвърлени. На следващия ден Арминий и неговите последователи избягали и били получени първите доклади, че отдалечените римски отряди били посечени. Едва сега Вар повярвал на ужасната истина. Той веднага наредил колоната да тръгне по пътя през Дьоренския проход до Алисо, откъдето щяло да бъде по-лесно.
Но скоро долетели новините, че Алисо бил обсаден и Вар тръгнал към Мюнстер по долното течение на Емс. Докато войските му си пробивали път през непроходимата гора, над тях се извила и буря. Според Дион Касий, земята станала хлъзгава и „много коварна, върховете на дърветата се огъвали и изправяли, създавайки допълнителен смут“. Вече римляните „не се движели в редици“, а „в безпорядък и в паническо бягство с колесниците и невъоръжени“. Точно този момент избрал Арминий за атака. По цялата колона хората му пращали град от копия, пронизващи компактната маса.
Въпреки всичко римляните отблъснали първите атаки, и то за дълго време, което им позволило да изградят груба ограда от колове. На следващата сутрин, щом повечето колесници изгорели, в „по-организиран строй“ те излезли в откритото поле. Но това било временна отсрочка, защото веднага щом продължили похода си в гората, заобиколила ги отвсякъде, херуските подновили атаките си. Загубите били ужасяващи.
Римляните пак спрели да нощуват. Но щом тръгнали на следващата сутрин, били застигнати от по-силна буря, която не им позволявала „нито да се придвижат напред, нито да застанат на едно място в безопасност, а ги лишила и от способността им да използват оръжията си. Те не можели да държат нито лъковете си, нито копията си, защото кожените им щитове били подгизнали от вода.“
Но още по-важно било, че римляните нямали пространство за строяването на войските си и трябвало да се бият в безпорядък. Възползвайки се от това, воините на Арминий, жадни за кръв, лесно проникнали в римските редици. Вар и „неговите знаменити офицери, страхувайки се да не бъдат пленени живи или убити от най-лютите си врагове“, решили да се самоубият, нанизвайки се на мечовете си. Само част от кавалерията, командвана от Нимоний Вала, успяла да се промуши напред. Останалата римска армия, както съобщава историкът Велей Патеркул, била „избита до крак, като врага ги колел като животни“.
Пленените, между които имало жени и деца, били разпъвани на кръст, погребвани живи или принасяни в жертва на боговете. Когато синът на Друз Германик след няколко години посетил тези места, той видял белеещи се кости, части от копия, конски крака и черепи, закачени по дърветата.
Достарыңызбен бөлісу: |