Стивън Кинг Подпалвачката

Смъртта го интересуваше.

Интересуваше го също и малкото момиченце, което бе подлудило всички. Тази Чарли Макджий. Кап се заблуждаваше като смяташе, че Джон Рейнбърд има само най-бегла представа за случая Макджий и съвсем никаква за "Серия шест". В действителност Рейнбърд знаеше почти колкото самия Кап - нещо, което със сигурност щеше да му осигури крайната мярка, ако се разбереше. Те подозираха, че момиченцето притежава някаква голяма или потенциално голяма сила - ако не и цяла група от сили. Искаше му се да се срещне с това момиченце и да види какви са му силите. Той знаеше, че и Анди Макджий обладава, както я нарича Кап, потенциална способност за хипнотично внушение, но това не засягаше Джон Рейнбърд. Той все още не беше срещал човек, който да е в състояние да му внуши нещо.

Телевизионното състезание свърши. Започнаха новините. Нямаше нито една хубава. Джон Рейнбърд седеше, без да яде, без да пие, без да пуши, чист, празен, непокрит и чакаше да настъпи часът на убийците.

2

Предния ден Кап бе потръпнал при мисълта колко тихо стъпва Рейнбърд. Доктор Уонлес изобщо не го чу. Той се събуди от дълбок съм. Събуди се, защото нечий пръст го гъделичкаше точно под носа. Събуди се и видя, че над леглото му се е надвесило някакво кошмарно чудовище. Едно-единствено око проблясваше на слабата светлина на банята, светлината, която докторът винаги оставяше запалена на чуждо място. Там, където трябваше да е другото око, имаше само един празен кратер.

- Шшшт, тихо! - Рейнбърд говореше гальовно, като майка на бебето си, когато му сменя пеленките.

Уонлес започна да се бори по-силно.

- Ако искаш да живееш, стой мирно и не вдигай шум - рече Рейнбърд.

Уонлес вдигна поглед към него, изви се веднъж и след това се отпусна неподвижно.

- Няма ли да вдигаш шум? - попита Рейнбърд.

Уонлес кимна. Лицето му бе станало алено.

Рейнбърд свали ръцете си и Уонлес задиша шумно, на пресекулки. От едната му ноздра се процеди слаба струйка кръв.

- Кой... си ти... Кап ли... те изпрати?

- Рейнбърд - отговори той мрачно. - Кап ме изпрати, да.

Уонлес го гледаше с огромни очи в мрака. Езикът му се стрелна и облиза устните му. Както лежеше в леглото, с изритани около кокалестите му глезени чаршафи, той приличаше на най-старото дете в света.

- Аз имам пари - прошепна той в скоропоговорка. - Сметка в швейцарска банка. Много пари. Всичките са твои. Никога няма да си отворя устата. Кълна се пред Бога.

- Не ми трябват парите ти, доктор Уонлес - каза Рейнбърд.

Уонлес се взря в него, лявата страна на устата му се хилеше налудничаво, а левият клепач беше клюмнал и треперещ.

- Ако искаш да бъдеш жив, като изгрее слънцето, ще ми говориш, доктор Уонлес. Ще ми изнесеш лекция. Аз ще представлявам курс от един човек. Ще бъда внимателен като отличник. И ще те възнаградя с живота ти, който да изживееш далече от погледа на Кап и Арсенала. Разбираш ли ме?

- Да - изхриптя Уонлес.

- Съгласен ли си?

- Да... но какво?...

Рейнбърд допря два пръста до устните му и доктор Уонлес моментално млъкна. Мършавите му гърди бързо се вдигаха и падаха.

- Ще ти дам заглавие от две думи и започваш лекцията. Тя трябва да включва всичките ти знания, подозрения и теории по въпроса. Готов ли си за тези две думи, доктор Уонлес?

- Да.

- Чарлин Макджий - произнесе Рейнбърд и Уонлес започна да говори. Отначало думите му идваха бавно, а после започнаха да набират скорост. Той говореше. Даде на Рейнбърд пълно описание на опитите със "Серия шест" и на фаталния експеримент. Много от казаното Рейнбърд вече го знаеше, но Уонлес запълни и известно количество бели петна. Професорът премина през цялата проповед, която бе изнесъл сутринта на Кап, и сега тя попадна на добра почва. Рейнбърд слушаше внимателно, мръщеше се тук и там, леко изръкопляска и се закиска на метафората с тоалетното обучение. Това поощри Уонлес да заговори още по-бързо и щом започна да се повтаря, както правят старците, Рейнбърд отново се пресегна, защипа носа му с една ръка и покри устата му с другата.

Уонлес зарита и се замята под теглото на Рейнбърд. Той приложи още натиск и когато съпротивата на Уонлес взе да намалява, внезапно пусна ноздрите му. Дъхът на Добрия доктор изсвистя като въздух от пробита гума. Очите му се въртяха диво в орбитите си като на полудял от страх кон... но все още твърде трудно се виждаха.

Рейнбърд стисна яката на пижамата му и го издърпа напреко на леглото, така че студената бяла светлина от банята да пада право върху лицето му.

Тогава отново защипа ноздрите му.

Един мъж може понякога да издържи над девет минути без въздух и да не получи доживотно увреждане на мозъка, ако остане напълно неподвижен; една жена, с малко по-голям капацитет на белите дробове и малко по-ефикасна система за отделяне на въглероден двуокис, може да преживее и десет или дванайсет минути. Разбира се, съпротивата и ужасът допълнително скъсяват времето на оцеляване.

Доктор Уонлес се бори енергично четирийсет секунди, след което силите взеха да го напускат. Ръцете му удряха едва-едва разкривеното, гранитно лице на Рейнбърд. Петите му приглушено барабаняха в затихващ ритъм по мокета. Изпод мазолестата длан на Рейнбърд потече лига.

Сега беше моментът.

Рейнбърд се наведе към Уонлес и взе да изучава очите му с детско любопитство.

Но пак беше същото, все същото. Очите загубиха страха си и на негово място се изписа недоумение. Не учудване, нито проумяване, осъзнаване или страхопочитание, а недоумение. За миг тези две недоумяващи очи се втренчиха в едното на Джон Рейнбърд и той усети, че го виждат. Вероятно размазано и все по-бледо, докато докторът напускаше тялото си, но го видяха. После се изцъклиха и всичко свърши. Доктор Джоузеф Уонлес не пребиваваше повече в хотел "Мейфлауър"; Рейнбърд седеше на леглото му с една кукла в естествена големина.

Той продължи да стиска устата и ноздрите на куклата. Ще постои така за по-сигурно още десет минути.

Замисли се над разказа на Уонлес за Чарлин Макджий. Възможно ли е едно малко дете да владее такава сила? Навярно е възможно. В Калкута бе видял как един мъж забива ножове в тялото си - в краката, в корема, в гърдите, във врата си - и после ги изважда, без да останат никакви рани. Вероятно е възможно. И сигурно е... интересно.

Увлечен в тези разсъждения, изведнъж се улови, че се чуди какво ли би било да убиеш дете. Никога не беше правил такова нещо съзнателно (макар че веднъж бе поставил бомба в един самолет, която избухна и уби до един шейсет и седемте пътници на борда, а между тях сигурно е имало и деца, но то не бе същото, не бе така лично). В неговата работа не се налагаше често да се убиват деца. В края на краищата той не работеше за някоя терористична организация, въпреки че на някои - като страхопъзльовците в Конгреса например - много им се щеше да я изкарат такава. В края на краищата това бе една научна организация.

Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова... да, наистина толкова тъжен.

Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.

Дете като Чарли Макджий.

- Моят живот прилича на правите пътища в пустинята - прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. - Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю... мой добри приятелю.

Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.

Рейнбърд излезе от стаята.

Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.

И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.

ТАШМОР, ВЪРМОНТ

Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.

Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория - и по-лошия - от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин - вчера - пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.

Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.

Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея - тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.

На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.

Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА - ГЛОБА 500 ДОЛАРА.

- Ама че симпатяги - промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.

Той я вдигна, залюля я и зашепна:

- Чарли... Чарли, Чарли, недей. Не плачи.

- Моля те, не ме карай пак да правя това, тате - изхлипа тя. - Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те... моля те... никога...

- Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.

- Не. Не са. Обещай ми, тате.

Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:

- Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?

Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.

- Аз също се изплаших - призна той. - Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.

И тази нощ те прекараха в уилиса. Към шест сутринта отново тръгнаха. Облаците се разкъсаха и към десет настъпи един безукорен ден от циганското лято. Малко след като пресякоха границата на щата Върмонт, видяха мъже, възседнали стълби като мачти да тръскат ябълковите дървета и спрели сред овощните градини камиони, пълни с кошове плод.

В единайсет и половина свиха от Шосе 34 в един тесен, черен път с коловози, означен с табела: "Частна собственост", и нещо в гърдите на Анди се отпусна. Добраха се до мястото на деди Макджий. Успяха.

Потеглиха внимателно към езерото, до което имаше два-три километра. Октомврийски листа, червени и златни, се въртяха над пътя пред тъпата муцуна на джипа. Точно когато през дърветата започнаха да прозират водни отблясъци, се появи разклонение. Напряко на по-тесния път висеше тежка, стоманена верига, с окачена на нея жълта табела, осеяна с ръждиви петна: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЛАСТНИЯ ШЕРИФ. Най-много ръждиви петна се бяха образували около шест, седем вдлъбнатини в метала и Анди предположи, че някое от хлапетата на летовниците е убивало скуката си, като е стреляло по табелата с флоберка. Но оттогава са минали години.

Той излезе от уилиса и извади връзката с ключове от джоба си. Ключодържателят му представляваше кожена пластинка с неговите инициали, А. М., вече почти изтрити. Вики му го беше подарила веднъж за Коледа - Коледата, преди да се роди Чарли.

Анди застана за момент до веригата, загледан в ключодържателя, а след това и в самите ключове. Те бяха над двайсет. Странно нещо са ключовете, цял един живот може да се проследи по това, което се е събрало на връзката. Той предполагаше, че има хора несъмнено много по-организирани от него, които просто изхвърлят старите си ключове поради същото чувство за ред, което ги кара да си прочистват портфейлите горе-долу на всеки шест месеца. Анди никога не бе правил нито едното, нито другото.

Ето го ключа за източното крило на Принс Хол в Харисън, където навремето се намираше кабинетът му. Ключът за самия кабинет. За кабинета в Английския факултет. Тук беше и ключът от къщата им в Харисън, която не бе виждал от деня, в който Арсенала уби жена му и отвлече дъщеря му. Други два-три не му говореха нищо. Странно нещо са ключовете наистина.

Погледът му се замъгли. Изведнъж му домъчня за Вики и той усети така остро липсата й, както през онези първи, страшни седмици на бягството им с Чарли. Беше безкрайно изморен, изплашен и разгневен. В този момент, ако пред него по алеята на деди се строяха всички наемници на Арсенала и някой му дадеше една карабина "Томпсън"...

- Тате? - обади се загрижено Чарли. - Не можеш ли да намериш ключа?

- А, намерих го - отвърна той.

Беше малко ключе "Йейл", върху което Анди бе надраскал първата буква на езерото Ташмор с върха на ножчето си. За последен път бяха идвали тук през годината, в която се роди Чарли, и се наложи да поразвърти ключето, за да прочисти клеясалата ключалка. После катинарът се отвори и той пусна веригата върху килима от окапала шума.

Прекара уилиса и отново сложи катинара на веригата. Пътят бе в лошо състояние за радост на Анди. Когато идваха редовно всяко лято, прекарваха тук към месец и той винаги намираше ден-два да поработи по него - да вземе чакъл от шахтата на Сам Мур и да го насипе в най-дълбоките коловози, да изсече храсталака и да убеди самия Сам да слезе със старата си брана да го подравни. По-широкото отклонение пък водеше към къмпинга с двайсетината бунгала и вилички, нанизани край бреговата ивица, и онези хора си имаха Пътна асоциация, годишен данък, делова среща през август и т.н. (макар всъщност деловата среща да беше само едно извинение хубавичко да се натряскат, преди настъпването на Деня на труда_ да е сложило край на едно лято), но деди бе сам на своя път, защото беше купил на безценица всичката земя по време на голямата депресия.

Едно време бяха притежавали фургон форд. Анди се съмняваше, че старият фургон би успял да мине оттук сега, и дори уилисът, с високите си оси, един-два пъти си одра шасито. Но той нямаше нищо против. Това означаваше, че никой не е идвал насам.

- Дали ще има ток, тате? - попита Чарли.

- Не, както и телефон. Няма да смеем да пуснем тока, детето ми. Ще бъде все едно, че сме размахали лозунг: "ЕТО НИ!" Но има керосинови лампи и два бидона светилен газ. Ако не са ги задигнали, разбира се.

Тази мисъл малко го тревожеше. От последното им идване тук светилният газ бе поскъпнал достатъчно, за да има смисъл да се краде.

- А дали ще ни... - започна Чарли.

- Дявол да го вземе! - изруга Анди и скочи върху спирачките. Отпред напряко на пътя бе паднало дърво, една голяма стара бреза, съборена от някоя зимна буря. - Предлагам да продължим пеша. Няма да е повече от километър и половина.

По-късно ще се върне с бичкията на деди и ще нареже дървото. Не искаше да оставя уилиса на Ърл паркиран тук. Беше прекалено открито.

Той разроши косата на дъщеря си:

- Хайде.

Излязоха от уилиса и Чарли без усилие мина под брезата, докато Анди внимателно се покатери отгоре й, пазейки се да не се контузи. Листата приятно шумоляха под краката им и дърветата ухаеха на есен. Една катеричка внимателно ги наблюдаваше от високото. Вече започваха отново да се виждат ярки сини просеки между дърветата.

- Какво искаше да попиташ, когато ни се изпречи дървото?

- Дали ще ни стигне газта, ако решим да останем през зимата.

- Не, но на първо време ще стигне. Ще насека и много дърва. И ти ще насъбереш доста съчки.

След десетина минути пътят излезе на една поляна край брега на езерото Ташмор и те пристигнаха. И двамата застинаха за миг неподвижни. Анди не знаеше какво чувства Чарли, но пороят от спомени, който го заля, не можеше да бъде наречен с такава слаба дума като "носталгия". Истинските спомени се преплитаха със съня отпреди три сутрини: лодката, гърчещият се дъждовен червей, дори лепенките за гуми по ботушите на деди.

Къщата имаше пет стаи и беше построена от дърво върху каменна основа. Към езерото се издаваше пристан и в самата вода стърчеше каменен кей. Като се изключат наносите от листа и повалените от три зими дървета, мястото не се бе изменило ни най-малко. Той очакваше едва ли не и деди нехайно да излезе от къщата, облечен в някоя от ризите си на зелени и черни карета, да му махне, да се затича и да го попита дали вече си е взел риболовен билет, защото кафявата пъстърва още кълве добре на здрачаване.

Мястото беше хубаво, безопасно. Далеч отвъд езерото Ташмор боровете блестяха сивозелени на слънцето. "Глупави дървета - присмя се веднъж деди, - не правят разлика дори между лято и зима." Единственият признак на цивилизацията върху отсрещната страна си оставаше кеят на градчето Брадфорд. Никой не бе създал търговски център или увеселителен парк. Тук вятърът все още шушнеше между дърветата. Зелените шинди все още имаха мъхнат горски вид и по ъглите на покрива и в чашата на дървения водосток все още се събираха борови иглички. Анди беше идвал тук като момче и деди му бе показвал как да закача стръв на въдицата. Беше разполагал със своя собствена спалня с ламперия от хубав клен, бе сънувал момчешки сънища в едно тясно легло и се бе будил от шума на плискащата се в кея вода. Идвал бе тук и като мъж и беше любил жена си върху двойното легло; принадлежало някога на деди и неговата жена - мълчаливата и сурова жена, член на Американската общност на атеистите, която, стига да искате, би ви обяснила "Трийсетте най-големи противоречия в Библията на крал Джеймс" или, ако предпочитате, "Смехотворната заблуда на теорията за подобието на вселената с часовникова пружина" с тъпата, непоклатима логика на посветен проповедник.

- Мъчно ти е за мама, нали? - тъжно попита Чарли.

- Да. Липсва ми.

- И на мен. Било ви е хубаво тук, нали?

- Да. Хайде, Чарли.

Тя задържа погледа си върху него.

- Тате, ще можем ли някога пак да си живеем както преди? Ще мога ли да ходя на училище?

Той понечи да излъже, но после реши, че не бива.

- Не знам - опита да се усмихне, но нищо не излезе: не можа дори да разтегне устни убедително. - Не знам, Чарли.

2

Инструментите на деди още стояха, спретнато подредени, в отделението си под навеса за лодки и Анди откри и допълнителна награда, на която се беше надявал, но се бе старал да не разчита на нея - около седем кубика дърва, нацепени и скрити от капризите на времето в ъгъла на навеса. Повечето ги беше цепил сам и те все още се намираха под раздърпаното мръсно платнище, което бе хвърлил отгоре им. Със седем кубика нямаше да изкарат зимата, но щяха да им стигнат, докато нареже повалените дървета край къщата и брезата долу на пътя.

Докато Чарли разглеждаше книгите по полиците в голямата всекидневна, Анди отиде до малкото вкопано мазенце на три стъпала под килера, драсна клечка кибрит по подпорната греда, пъхна си пръста в дупката от чеп на една от дъските по стените на малкото помещение с пръстен под и дръпна. Дъската излезе и Анди погледна вътре. След миг се усмихна. В замрежения с паяжини малък тайник имаше четири големи стъклени шишета, пълни с прозрачна, гъста като олио течност, която беше стопроцентово домашно уиски - от онова, което деди наричаше "татковия катърски ритник".

Клечката обгори пръстите му. Анди я изгаси и запали нова. Подобно на суровите новоанглийски проповедници от едно време (на които тя беше пряк потомък) Хълда Макджий не бе харесвала, разбирала и търпяла простите и леко глупави мъжки удоволствия. Тя бе пуритан атеист и деди си беше имал тази малка тайна, която бе споделил с Анди в годината, преди да умре.

Освен чистото уиски имаше и кутийка от чай с чипове за покер. Анди я извади и бръкна вътре през цепката на капака. Чу се шумолене и той измъкна тънко снопче банкноти - няколко по десет, пет и един долара. Общо може би към осемдесет. Деди имаше слабост към покера със седем карти и това бяха неговите, както той ги наричаше, "пари за перчене".

И втората клечка опари пръстите му и Анди я изгаси. Прибра чиповете за покер и парите на тъмно. Хубаво беше да знае, че са там. Постави дъската на мястото й и мина обратно през килера.

- Доматена супа, нали? - попита той Чарли.

Чудо на чудесата. Тя бе намерила на една полица всичките книжки за Мечо Пух и се бе пренесла някъде из горичката при Пух и Йори.

- Аха - кимна тя, без да вдига поглед.

Той приготви голяма купа с доматена супа и отвори по консерва сардина за всеки. Запали една от газените лампи, след като внимателно дръпна пердетата, и я сложи по средата на масата. Седнаха и ядоха, без да разговарят много. После Анди изпуши една цигара, като я запали над гърлото на лампата. Чарли откри чекмеджето с картите в уелския гардероб на баба: вътре имаше осем или девет колоди, като от всяка липсваше по някой жокер, двойка или нещо друго, и тя прекара остатъка от вечерта да ги сортира и играе с тях, докато Анди обикаляше наоколо.

По-късно, когато я завиваше в леглото, той я попита как се чувства.

- В безопасност - заяви тя без никакво колебание. - Лека нощ, тате.

Щом тук бе добре за Чарли, то беше добре и за него. Той поседя малко при нея, но тя бързо потъна в спокоен сън и Анди излезе, като остави вратата отворена, за да я чуе, ако има нужда от него през нощта.

3

Преди да си легне, Анди се върна до вкопаното мазенце, взе едното шише уиски, сипа си малко в чаша за сок и излезе през плъзгащата се врата на пристана. Седна в един шезлонг (с миризма на плесен; мимоходом се почуди дали може да се направи нещо по този въпрос) и се загледа в тъмната, неспокойна шир на езерото. Беше малко мразовито, но една-две глътчици от "катърския ритник" на деди великолепно се справиха със студа. За първи път след онова ужасно преследване по Трето Авеню той също се чувстваше спокоен и в безопасност.

За първи път спокоен и в безопасност, но не от Ню Йорк насам. За първи път от връщането на Арсенала в техния живот през онзи кошмарен августовски ден преди четиринайсет месеца. Оттогава или бягаха, или се криеха, а и в двата случая нямаха никакво спокойствие.