Стивън Кинг Подпалвачката

И тогава загърмяха колите.

Експлозиите започваха откъм задната част: по-късно, когато си припомняше произшествието във фермата на Мандърс, Анди беше сигурен в това. Всичките гръмваха откъм задната част, където бяха резервоарите с бензин.

Светлозеленият плимут на Ал избухна пръв с приглушен тътнеж. От задната му част се издигна ослепително ярка топка от пламъци. Задният прозорец се пръсна към вътрешността на купето. Фордът, с който бяха дошли Джон и Рей, го последва няма и две секунди по-късно. Остри парчета метал се разхвърчаха из въздуха и затракаха по покрива.

- Чарли! - извика Анди. - Чарли, спри!

Ала със същия спокоен тон тя съобщи:

- Не мога.

Третата кола хвръкна във въздуха.

Някой се затича. Друг го последва. Мъжете на верандата започнаха да отстъпват. Дръпнаха отново Анди, ала той се запъна и внезапно го пуснаха. Изведнъж те всички побягнаха, с побелели лица и невиждащи очи. Единият от мъжете с овъглените коси се опита да прескочи перилата, закачи си крака и падна с главата напред в малката градинка, където преди време Норма бе садила фасул. Коловете, около които се бе увивал фасулът, още си стояха там и един от тях се заби в гърлото му и излезе от другата страна със зловещо изклокочване, което Анди запомни за цял живот. Нещастникът се замята из градинката като пъстърва на сухо, с фасуления прът, забит като стрела във врата, хъхрейки и обливайки с кръв предницата на ризата си.

Една подир друга и останалите коли хвръкнаха във въздуха като оглушителен наниз фишеци. Двама от бягащите мъже бяха изхвърлени като парцалени кукли от взривната вълна, единият пламнал от кръста надолу, другият посипан с парченца армирано стъкло.

Във въздуха се издигаше тъмен, мазен пушек. Отвъд алеята далечните поля и хълмове се извиваха и гърчеха през топлинната завеса, сякаш трепереха от ужас. Навсякъде, с неспирно писукане, тичаха обезумели пиленца. Изведнъж три от тях избухнаха в пламъци и се втурнаха сляпо - бягащи топчици огън, - за да паднат от другата страна на двора.

- Чарли, спри веднага! Спри!

Огнена диря хукна по диагонал през двора - гореше пръстта под права линия, сякаш бе посипана с барут. Пламъкът достигна до дръвника, със забитата брадва на Ърв, направи ефирен кръг около него и изведнъж скочи вътре. Дръвникът лумна в пламъци.

- ЧАРЛИ, ЗА БОГА!

Пистолетът на някой от агентите на Арсенала лежеше в края на поляната между верандата и пламтящата редица коли на алеята. Изведнъж патроните в него започнаха да гърмят в серия от остри, пукащи експлозии. Пистолетът заподскача зловещо из тревата.

Анди зашлеви с всички сили дъщеря си.

Главата й се люшна назад, сините й очи гледаха зареяно. После тя се взря в него учудена, обидена и замаяна и той изведнъж се почувства затворен в капсула от бързо нарастваща топлина. Пое въздух, който му се стори като течно стъкло. Космите в носа му сякаш се накъдриха.

"Самозапалване - помисли си Анди. - Хвръквам във въздуха от самозапалване..."

После капсулата изчезна.

Чарли се олюля и вдигна ръце към лицето си. И тогава през пръстите й се изви един пронизителен писък на такъв ужас и мъка, че Анди се изплаши да не е загубила разсъдъка си.

- ТАААААТЕЕЕЕЕЕ...

Той я прегърна, притисна я.

- Шшшт. О, Чарли, мила, шшшт.

Чарли млъкна и се отпусна. Беше припаднала.

14

Анди я вдигна на ръце и главата й клюмна на гърдите му. Въздухът пареше и вонеше на горящ бензин. Пламъците вече бяха изпълзели през моравата до бръшлянените подпори: огнени пръсти започваха да се катерят по тях с бързината на среднощен любовник. Пожарът обхващаше къщата.

Анди направи стъпка към тях и Норма Мандърс се дръпна, като в същото време прикри с тяло съпруга си. Тя вдигна поглед към Анди с блеснали, неумолими очи.

- Махай се - просъска Норма. - Взимай си чудовището и се махай.

15

О. Дж. тичаше.

След малко О. Дж. стана и закуцука към пътя.

16

- Трябва да го пренесем на верандата. - Анди беше оставил Чарли на тревата в двора. Едната страна на къщата вече гореше и по верандата се сипеха искри като големи, мудни светулки.

- Къщата гори. Позволете ми да ви помогна.

- Вървете си! Направихте достатъчно!

- Стига, Норма - обади се Ърв. - Той няма никаква вина за станалото. Затваряй си устата.

Тя го погледна с вид на човек, който има страшно много неща за казване, но стисна зъби.

- Вдигнете ме - помоли Ърв. - Краката ми са като гумени. Струва ми се, че съм се подмокрил. Не бих се учудил. Едно от онези говеда ме простреля. Не знам кое. Дай една ръка, Франк.

- Анди - поправи го той и го подхвана под мишниците. Малко по малко Ърв се изправи. - Жена ти е права. Трябваше да ни подминеш тази сутрин.

- Ако пак ми е случи, ще постъпя по съвсем същия начин! Да влизат тия гадове в имота ми с пистолети! Проклети копелета, долни правителствени сутеньори... оооу-ооох, Господи!

- Ърв? - изплака Норма.

- Тихо, жено. Вече не боли толкова. Хайде, Франк или Анди, или както щеш. Става горещо.

Така беше. Вятърът довя рояк искри върху верандата, докато Анди смъкваше Ърв по стъпалата към задния двор. Дръвникът се бе превърнал в почернял пън. Нищо не беше останало от пиленцата, подпалени от Чарли, освен няколко овъглени костички и купчинки странна, слепнала пепел - навярно перушина. Те не бяха опечени, бяха изпепелени.

- Остави ме до хамбара - изпъшка Ърв. - Искам да поговорим.

- Имаш нужда от лекар.

- Да. Ще го извикам. Как е дъщеря ти?

- Припадна. - Анди сложи Ърв на земята и подпря гърба му на вратата на хамбара. Ърв го гледаше. Част от цвета на лицето му се бе върнал и синкавият отенък изчезваше от устните му. Той се потеше. Зад тях голямата бяла фермерска къща, издигаща се на Бейлингс Роуд от 1868-а, се разгаряше в пламъци.

- Нито едно човешко същество не бива да има такава способност - каза Ърв.

- Така е - отвърна Анди и премести поглед от Ърв право към каменното, непрощаващо лице на Норма Мандърс. - Но тогава нито едно човешко същество не бива да има и церебрална парализа, или мускулна дистрофия, или левкемия. Но това се случва. Случва се и на деца.

- Никой не я е питал - кимна Ърв. - Прав си.

Все още спрял поглед върху Норма, Анди рече:

- Тя не е по-голямо чудовище от дете с апарат за изкуствено дишане или в дом за бавноразвиващи се.

- Съжалявам за тези думи - сведе очи Норма. - Водих я да нахрани пиленцата. Гледах я как гали кравата. Но, мистър, къщата ми гори и има убити хора.

- Съжалявам.

- Къщата е застрахована, Норма - Ърв стисна със здравата си ръка дланта на жена си.

- Това няма да ми върне сервизите на мама, които тя е получила от своята майка. Нито пък хубавото бюро или картините, които си купихме миналия юли на художествената изложба в Скънектъди - една сълза се търкулна от окото й и тя я изтри с ръкав. - Или писмата, които ми писа от армията.

- Твоето фъстъче ще се оправи ли? - попита Ърв.

- Не зная.

- Виж какво. Имам един стар джип уилис зад хамбара...

- Ърв, недей! Не се забърквай още повече в тази история!

Той обърна към нея пепелявото си, набръчкано и потно лице. Зад тях домът им гореше. Керемидите пукаха като кестени в коледен огън.

- Онези нахълтаха тук без заповед за арестуване или каквото и да било друго и се опитваха да ги отведат. Гостите, които бях поканил в дома си, както се прави в цивилизована страна с прилични закони. Един ме рани, а друг се опита да застреля Анди. Не улучи главата му за половин сантиметър. - Анди си спомни първия оглушителен изстрел, треската, която бе отскочила от подпорния стълб на верандата, и потръпна. - Те нахълтаха тук и се развилняха. Какво искаш от мене Норма? Да чакам и да предам гостите си на тайната полиция, ако се престраши да се върне? Като истински нацист?

- Не - отговори пресипнало тя. - Разбира се, че не.

- Не си длъжен... - започна Анди.

- Длъжен съм - прекъсна го Ърв. - А като се върнат... те ще се върнат, нали, Анди?

- О, да. Ще се върнат. Ти току-що си купи акция за една разрастваща се индустрия, Ърв.

Ърв опита да се разсмее и изсвистя задавено.

- Какво по-хубаво от това?! А когато се появят, ще им кажа, че си взел моя уилис. Нищо повече няма да знам. И ти желая успех.

- Благодаря - отвърна Анди тихо.

- Трябва да побързаме - подкани Ърв. - До града е далече, но сигурно вече са забелязали пушека. Ще дойде пожарната. Наистина ли сте тръгнали с фъстъчето към Върмонт?

- Да.

Отляво се чу стон.

Чарли бе седнала. Червеното клинче и зелената блузка бяха изцапани с прах. Лицето й беше бледо, очите - ужасно объркани.

- Тате, какво гори? Мирише ми на огън. Аз ли съм го запалила? Какво гори?!

Анди отиде до нея и я прегърна.

- Всичко е наред - увери я той и се зачуди защо трябва да се лъжат децата, дори когато те чудесно знаят, както и ти, истината. - Всичко е наред. Как се чувстваш, мило?

Чарли огледа през рамото му горящата редица коли, сгърченото тяло в градинката и къщата на Мандърсови, окичена с огнена корона. Верандата също беше обвита в пламъци. Вятърът отнасяше пушека и топлината далече от тях, но миризмата на бензин и напечени керемиди бе силна.

- Аз съм го направила - едва доловимо прошепна Чарли. Лицето й започна да потръпва и се гърчи.

- Фъстъче! - смъмри я Ърв.

Тя впери невиждащи очи в него и простена:

- Аз.

Анди занесе и сложи Чарли до Ърв, който седеше подпрян на вратата на хамбара.

- Слушай ме сега, фъстъче - поде Ърв. - Онези мъже искаха да убият твоя татко. Ти го разбра преди мен, може би и преди него, макар че, проклет да съм, ако зная как. Прав ли съм?

- Да - погледът на Чарли още беше далечен и нещастен. - Но как да ви обясня. То беше като с войника, само че по-лошо. Не можех... не можех повече да го задържам и то тръгна навсякъде. Изгорих няколко от вашите пиленца и... и почти изгорих баща си.

Плувналите й в сълзи очи преляха и тя безпомощно захлипа.

- На татко ти му няма нищо - успокои я Ърв.

Анди си замълча. Той си спомни внезапното, задушаващо усещане от вътрешността на топлинната капсула.

- Никога вече няма да го правя - заяви Чарли. - Никога.

- Добре - Анди сложи ръка върху рамото й. - Добре, Чарли.

- Никога - натърти тихо тя.

- Не се заричай, фъстъче - вдигна поглед Ърв към нея. - Не се насилвай. Ще правиш онова, което трябва. Ще правиш най-доброто, на което си способна. И толкоз. Защото Господ най-много обича да предизвиква хората, които казват "никога". Разбираш ли?

- Не - прошепна Чарли.

- Един ден ще разбереш - и я изгледа с такова дълбоко състрадание, че Анди усети как гърлото му се свива от мъка и страх. След това Ърв кимна на жена си. - Подай ми онази пръчка до крака ти, Норма.

Тя постави пръчката в ръката му и отново настоя, че не бива да се преуморява, че трябва да почива. И затова само Анди чу как Чарли пак каза "никога" почти недоловимо, като таен обет.

17

- Ето, Анди - Ърв нарисува права линия в прахоляка. - Това е черният път, по който дойдохме. Бейлингс Роуд. След четиристотин метра на север ще стигнеш до един горски път вдясно. За лека кола е непроходим, но уилисът ще се справи, ако поддържаш оборотите и използваш умело съединителя. На няколко места ще ти се стори, че пътят изведнъж свършва, но ти не спирай и пак ще го намериш. Не е означен на нито една карта, разбираш ли? На нито една.

- Ще изминеш двайсет километра на изток и ако не затънеш или не се загубиш, ще излезеш на Шосе 152, близо до Хоуг Корнърс. Завиваш наляво - на север - и след километър-два ще стигнеш до друг горски път. Там е ниско, земята е мека и блатиста. Уилисът може и да мине, може и да затъне. Не съм бил там горе-долу от пет години. Това е единственият път на изток към Върмонт, който няма да бъде блокиран. Вторият горски път ще те изведе на Магистрала 22, северно от Чери Плейн и южно от върмонтската граница. Там вече няма да е толкова опасно, макар че сигурно имената и снимките ви ще бъдат изпратени. Но ние ви желаем всичко най-хубаво. Нали, Норма?

- Да - въздъхна тя и погледна към Чарли. - Ти спаси живота на баща си, момиченце. Това е важното.

- Така ли? - измънка Чарли така безучастно, че Норма Мандърс се смути и изплаши. После Чарли опита една колеблива усмивка и Норма й се усмихна с облекчение.

- Ключовете са в уилиса и... - той наклони глава на една страна. - Чувате ли?

Неравномерният вой на сирени, долитащ отдалеч, явно се приближаваше.

- Пожарната - реши Ърв. - Тръгвайте, ако ще тръгвате.

- Хайде, Чарли - подкани Анди. Тя дойде при него, със зачервени от сълзите очи. Трепналата на устните й усмивка бе изчезнала като колеблив слънчев лъч зад облак, но той беше благодарен, че изобщо се бе появила. По лицето й бяха изписани ужасът и мъката на човек, преживял природно бедствие. В този момент на Анди му се искаше да притежава нейната сила: той знаеше как и върху кого да я използва.

- Благодаря, Ърв - сбогува се Анди.

- Извинявайте - добави виновно Чарли. - За къщата, за пиленцата и... за всичко останало.

- Не беше по твоя вина, фъстъче - успокои я Ърв. - Те сами си го изпросиха. Ти се грижи за татко си.

- Добре.

Докато го запали и подкара през ливадите към пътя, пожарната почти пристигна. Къщата пламтеше като в ада и Чарли избягваше да я гледа. В огледалцето на покрития с брезент джип Анди мярна за последен път семейство Мандърс: Ърв, облегнат на хамбара, с окървавеното парче бяла рокля върху раната, прегърнал със здравата си ръка седящата до него Норма. Анди махна и Ърв леко помръдна в отговор ранената си ръка. Норма не махна, замислена навярно за майчиния си сервиз, за бюрото, за любовните писма... за всичко, от което застраховката не се интересува и никога не е възвръщала.

18

Намериха първия горски път точно където Ърв Мандърс бе обяснил. Анди включи и предното предаване на джипа и зави.

Чарли се хвана. Лицето й беше бледо и равнодушно и Анди се притесняваше, като я гледаше. "Къщата - помисли си той. - Къщата на деди Макджий край езерото Ташмор. Дано успеем да стигнем дотам и да си починем. Тя ще се оправи и тогава ще помислим какво да предприемем."

Утре ще помислим за това. Както казва Скарлет, и утре е ден.

Уилисът ръмжеше и подскачаше по пътя, който представляваше просто два коловоза, обрасли отстрани с храсти и тук-таме недоразвити борчета. Дърветата са били изсечени вероятно преди десетина години и надали оттогава някой е идвал насам, освен случаен ловец. На десетия километър пътят наистина изведнъж свърши и на два пъти се наложи Анди да спре, за да отмести съборени от вятъра дървета. Втория път той вдигна очи, като се напрягаше с пръскащи се сърце и глава, и срещна замисления поглед на една голяма кошута. Тя постоя още миг и изчезна сред дърветата с леко махване на бялата си опашка. Анди се извърна към Чарли, която наблюдаваше отдалечаването на сърната с нещо като удивление... и той отново изпита благодарност. Малко по-нататък пак намериха коловозите и към три часа излязоха върху просналата се асфалтова ивица на Шосе 152.

19

Орвил Джеймисън, издран, кален и почти куц с изкълчения си крак, седеше край Бейлингс Роуд, на около километър от фермата Мандърс, и говореше по радиостанцията си. Съобщението му се приемаше от временния команден пункт в един фургон, паркиран на главната улица в Хейстингс Глен. Фургонът имаше вградено шифроващо устройство и мощен радиопредавател. Шифрованият рапорт продължаваше към Ню Йорк, откъдето междинна станция го препращаше до Лонгмънт, Вирджиния. Кап седеше в кабинета си и го слушаше.

Когато рапортът завърши (всъщност това не стана, а О. Дж. взе полуистерично да се повтаря), Кап затвори, отпусна се в дълбокия въртящ се стол и се опита да мисли. Мина му през ума, че никоя тайна операция не е вървяла така грандиозно зле от Залива на прасетата насам... а тази беше на американска земя.

В кабинета се смрачаваше и лягаха плътни сенки, след като слънцето се бе извъртяло от другата страна на сградата, но Кап не запали лампите. Рейчъл му звънна по секретарската уредба, но той отсече, че не желае да разговаря с никого, с абсолютно никого.

Чувстваше се стар.

Чу думите на Уонлес: "Говоря за потенциала на разрушение. Е, вече не беше въпрос само на потенциал, нали? "Но ние ще я хванем - закани се той, зареял поглед. - О, да, ще я хванем."

Кап натисна копчето за Рейчъл.

- Орвил Джеймисън да влезе при мен веднага щом го докарат със самолета. Искам да разговарям и с генерал Бракман във Вашингтон по въпрос от първостепенна важност. Застрашени сме от провал в щата Ню Йорк, за което ще го уведомиш без заобикалки.

- Да, сър - каза Рейчъл почтително.

- Повикай на среща и шестимата заместник-директори в деветнайсет часа. Също от първостепенна важност. Свържи ме и с шефа на щатската полиция в Ню Йорк.

Те бяха взели участие в търсенето и Кап възнамеряваше да им обърне внимание върху това. Ако се стигне до замеряне с кал, той може да запази за тях цяла кофа. Но от друга страна, ако се обединят, ще се измъкнат всички със сравнително достоен вид.

След кратко колебание Кап добави:

- И като звънне Джон Рейнбърд, предай му да дойде. Имам още една работа за него.

- Да, сър.

Кап изключи секретарската уредба. Облегна се на стола си и започна да изучава сенките.

- Нищо непоправимо не се е случило - заяви той на сенките. Цял живот бе вярвал в този девиз - не избродиран и окачен в рамка, нито релефно гравиран върху медна плочка на бюрото му, а отпечатана в сърцето му истина.

Нищо не е непоправимо. До тази вечер, до рапорта на О. Дж., той бе вярвал в тази философия, която го бе издигнала от дете на беден пенсилвански миньор до такъв висок пост. Макар и моментно разколебана, вярата му си оставаше. Мандърс и жена му сигурно имаха множество роднини от Нова Англия до Калифорния и всеки един от тях би могъл да послужи като средство за упражняване на натиск. Имаше достатъчно свръхсекретни досиета тук, в Лонгмънт, за да се запуши устата на всеки, който би пожелал да се оплаче в Конгреса от методите на Арсенала... Колите и дори агентите бяха само "техника", макар че ще му трябва много време да свикне с мисълта, че Ал Стайнович го няма. Кой може да му замести Ал? Тази малка хлапачка и баща й ще платят за стореното на Ал, ако не за друго. Той ще се погрижи за това.

Но момиченцето? Как ще хванат момиченцето?

Има си начин. Има методи за обезопасяване.

Досието на Макджий още лежеше върху библиотечната количка. Той стана, отиде до него и се зае да го прелиства неуморно. Изведнъж се почуди къде ли е Джон Рейнбърд в този момент.

1

В момента, в който Кап Холистър се сети за него, Джон Рейнбърд седеше в стаята си в хотел "Мейфлауър" и гледаше телевизионното състезание "Остроумниците". Беше гол. Седеше във фотьойла с чинно прибрани боси крака и гледаше програмата. Чакаше да се стъмни. След като се стъмнеше, щеше да зачака да стане късно. Щом станеше късно, щеше да зачака да превали полунощ. Щом превалеше полунощ и пулсът на хотела навлезеше в най-бавния си ритъм, щеше да престане да чака, да се качи до стая 1217 и да убие доктор Уонлес. После щеше да слезе тук долу, за да поразмишлява над предсмъртните думи на Уонлес, и по някое време след изгрев слънце щеше малко да поспи.

Освен от обувки, Джон Рейнбърд се интересуваше само от две неща. Едното беше смъртта. Неговата собствена смърт, разбира се; той се подготвяше за това неизбежно събитие от двайсет и повече години. Работата му винаги бе включвала вземане-даване със смъртта - а той никога не бе учил друг занаят. С напредването на възрастта интересът му към смъртта се задълбочаваше, както художникът вниква все по-надълбоко в светлинните ефекти, както писателят прониква в психиката на героите си подобно на слепец, четящ по специалната система чрез допир. Най-силно го вълнуваше моментът на предаването на духа... на отделянето му от тялото, от познатия на човешките същества живот и преминаването в нещо друго. Как ли се чувстваш, когато си тръгваш от този сват? Дали си мислиш, че е сън, от който ще се събудиш? Очаква ли те християнският дявол с вилата си, готов да я забучи в трептящата ти душа и да я отнесе в ада като парче месо за шиш кебап? Има ли радост там? Съзнаваш ли, че умираш? Какво виждат очите на умиращия?

Рейнбърд се надяваше да има възможност да разбере. В неговия занаят смъртта често идваше бързо и неочаквано, докато мигнеш. Той се надяваше, че когато удари неговият час, ще има време да се приготви и да почувства всичко. Напоследък все по-често се взираше в лицата на жертвите си и се опитваше да открие тайната в очите им.