Стивън Кинг Подпалвачката

- Ъхъ.

Джулс леко се усмихна и дръпна от цигарата.

- Ще улуча.

 

Продължава

3

Багажът беше стегнат. Чарли си бе облякла анорака и грейките. Анди потръпна в якето си, затвори ципа и вдигна куфарите. Не се чувстваше добре, никак не се чувстваше добре. Беше нервен. Имаше лошо предчувствие.

Анди неохотно кимна.

- Какво ще правим?

- Ще се надяваме чувството да е прибързано - каза той, макар в сърцето си да не вярваше, че е така. - Какво друго ни остава?

- Какво друго? - повтори като ехо тя.

И тогава Чарли се приближи и протегна ръце да я вдигне, нещо, което не бе правила от много отдавна - може би от две години. Удивително как минава времето, колко бързо може да се промени едно дете, да се промени пред очите ти с ужасяваща необратимост.

Той остави куфарите и я взе в прегръдките си. Тя го целуна по бузата и после с всичка сила го притисна.

- Готова ли си? - остави я Анди.

- Мисля, че да - отговори Чарли, отново на ръба на сълзите. - Тате... аз няма да паля. Дори ако дойдат, преди да сме успели да избягаме.

- Добре. Така и трябва, Чарли. Разбирам те.

- Обичам те, татко.

Той кимна.

- Аз също те обичам, детето ми.

Анди отиде до вратата и я отвори. За момент ярката слънчева светлина така го заслепи, че не видя абсолютно нищо. После зениците му се свиха и денят се избистри пред очите му, блеснал от топящия се сняг. Вдясно се простираше езерото Ташмор - между плаващите отломки лед се открояваха ослепителни, неравномерно назъбени ивици синя вода. Отпред беше боровата горичка. През дърветата едва прозираше позеленелият керемиден покрив на съседната вила, най-после освободен от снега.

Горичката се бе смълчала и безпокойството на Анди нарасна. Къде бяха птичите песни, приветствали неизменно утрините им, откакто времето омекна? Днес беше тихо... само топящият се сняг капеше от клоните. Откри, че отчаяно му се иска деди да беше прокарал телефон. Едва обузда желанието си да изкрещи с всички сили: "Кой е там?" Така само още повече ще изплаши Чарли.

- Изглежда спокойно - излъга той. - Мисля, че все още имаме преднина... ако изобщо са тръгнали насам.

- Добре - отвърна безизразно тя.

- Хайде, детето ми - подкани Анди, като си помисли за стотен път: "Какво друго ни остава?" и пак усети колко силно ги мрази.

Чарли се запъти към него покрай сушилнята, пълна със съдове, които бяха измили тази сутрин след закуска. Цялата къща изглеждаше точно така, както я бяха намерили - тип-топ. Деди би останал доволен.

Анди обви с ръка раменете на Чарли и още веднъж я притисна за миг. После вдигна куфарите и те пристъпиха заедно навън в ранното, пролетно слънчево утро.

4

Джон Рейнбърд се бе изкачил до средата на един висок смърч, на сто и петдесет метра разстояние. Носеше обувки и пояс на телеграфен техник, с които плътно се прикрепяше към стъблото на дървото. Когато вратата на къщата се отвори, той вдигна пушката до рамото си и я нагласи да не мърда. Обгърна го пълно спокойствие, като защитно наметало. Всичко се открои поразително ясно пред единственото му здраво око. Откакто бе загубил другото, страдаше от замъгляване на възприятието в дълбочина, но в моменти на максимална концентрация като тази старото му остро зрение се възвръщаше, сякаш изгубеното око можеше да се регенерира за кратки периоди.

"Ако такава е волята на Великия дух и праотците ми - мълчаливо се помоли Рейнбърд, - водете ръката и окото ми, за да бъде изстрелът сполучлив."

Момиченцето излезе заедно с баща си - значи и Джулс играе. През телескопичния мерник то изглеждаше голямо като хамбарна врата. Аноракът му блесна яркосин на фона на потъмнелите дъски на къщата. Рейнбърд разполагаше с един миг, в който да забележи куфарите в ръцете на Макджий и да осъзнае, че са дошли точно навреме.

Качулката на момиченцето беше свалена, а ципът вдигнат само до средата, така че якето бе леко отворено на врата. Денят беше топъл и това също бе в негова полза.

Той обхвана спусъка и закова кръстчето на мерника в ямичката под гърлото й.

"Ако такава е волята..."

Натисна спусъка. Чу се изстрел, само едно глухо "фют!" и от задната част на пушката излетя малко облаче дим.

5

Намираха се до самите стъпала, когато ненадейно Чарли спря и издаде задавен, преглъщащ звук. Анди моментално пусна куфарите. Не беше чул нищо, но бе станало нещо ужасно. Нещо в Чарли се бе променило.

Той се вгледа в нея. Стоеше неподвижна като статуя, невероятно красива на фона на яркото снежно поле и невероятно мъничка. И изведнъж Анди осъзна промяната. Толкова основна и толкова ужасна, че отначало не бе успял да я схване.

Нещо подобно на дълга игла стърчеше от гърлото на Чарли, точно под адамовата ябълка. Ръката й в ръкавичка посегна към него, удари го и го изкриви под нов, гротескен ъгъл. От раната бликна тънка струйка кръв. Върху яката на блузата й разцъфна кърваво цвете, мъничко и деликатно, и докосна ръбчето от изкуствена кожа, което обрамчваше ципа на анорака й.

- Чарли! - Анди скочи и грабна ръката й в мига, в който очите й се обърнаха и тя политна напред. Положи я върху верандата, без да спира да зове името й. Стреличката в гърлото й блестеше ярко на слънцето. Тялото й бе отпуснато като мъртво. Той я вдигна, залюля я и се взря в огряната от слънце горичка, която изглеждаше толкова пуста... и в която не пееха никакви птици.

- Кой го направи? - закрещя той. - Кой го направи? Излез да те видя!

Дон Джулс пристъпи иззад ъгъла на верандата. Беше обут с маратонки "Адидас". В едната си ръка държеше пистолет.

- Кой застреля дъщеря ми? - крещеше Анди. В гърлото му нещо болезнено вибрираше от виковете. Той притисна детето към себе си, така ужасно отпуснато и омекнало в топлия си син анорак. Пръстите му се вкопчиха в стреличката и я издърпаха, бликна струйка прясна кръв.

"Прибери я вътре - помисли си той. - Трябва да я прибереш вътре."

Джулс се приближи и го простреля във врата, както някога актьорът Бут бе застрелял един президент. За миг Анди се отпусна на колене, притиснал Чарли още по-здраво към себе си, а след това се срути напред върху нея.

Джулс го погледна отблизо и махна на мъжете от горичката.

- Нищо работа - промърмори той, докато Рейнбърд газеше към къщата през лепкавия, топящ се сняг на късния март. - Нищо работа. За какво беше цялата тази дандания?

КЪСОТО СЪЕДИНЕНИЕ

Веригата от събития, която завърши с толкова разрушения и човешки жертви, започна с една лятна буря и авариите на два генератора.

Бурята дойде на 19-и август, почти пет месеца след като Анди и Чарли бяха отвлечени от имота на деди във Върмонт. От десетина дни времето се бе задържало влажно и задушно. В това августовско пладне по небето започнаха да се трупат буреносни облаци, но никой от работещите върху земите на двете красиви довоенни къщи, обърнати една към друга на хълмистия простор на зелената морава и изрядно поддържаните цветни лехи не вярваше, че наистина се задава буря - нито градинарите, възседнали бензиновите си сенокосачки, нито жената, началник на компютърните подсекции от А до Е (както и на кафеджията към компютърната зала), взела в обедната си почивка един кон и подкарала го нежно в лек галоп по прекрасните алеи за езда; а най-малко пък Кап, който изяде един юнашки сандвич в кабинета си с климатична инсталация и веднага продължи да работи над бюджета за следващата година, забравил за горещината и влагата навън.

Може би единственият от хората на Арсенала в Лонгмънт, който мислеше, че този ден наистина ще вали, беше човекът, кръстен на дъжда_. Огромният индианец дойде с колата си в дванайсет и половина - в един започваше работа. Зададеше ли се дъжд, костите и разкъсаната кухина, в която бе лежало лявото му око, се обаждаха.

Той караше един много стар и ръждясал тъндърбърд с "D" пропуск за паркиране върху предното стъкло. Беше облечен в бяла санитарна униформа. Преди да излезе от колата Рейнбърд си сложи бродирана превръзка на окото. Носеше я, когато бе на работа, заради момиченцето, но само тогава. Превръзката му досаждаше. Тя беше единственото, което го караше да мисли за изгубеното си око.

На територията на Арсенала имаше четири паркинга. Личната кола на Рейнбърд, един нов жълт кадилак на дизелово гориво, имаше пропуск "А". "А" беше паркингът на важните клечки, разположен под южната от двете плантаторски къщи. Подземната система от тунели и асансьори го свързваше директно с компютърната зала, кабинетите, обширната библиотека на Арсенала, читалните и, разбира се, "помещенията за посетители" - безлично наименование на комплекса от лаборатории и намиращи се в близост апартаменти, където държаха Чарли Макджий и баща й.

"B" паркингът беше за второстепенни служители: той беше по-далече. "C" се използваше от секретарки, механици, електротехници и други подобни и се намираше още по-далече. А "D" паркингът беше за неквалифицирани служители - статисти според терминологията на самия Рейнбърд. Той беше почти на километър от всичко и винаги беше пълен с тъжна и разнородна колекция от детройтски таратайки, само на една крачка от унищожителното седмично дерби в равнината Джаксън - най-близкото автомобилно гробище.

Педантичен бюрократизъм, помисли си Рейнбърд, заключи разнебитения си т-бърд и вдигна глава към небето. Бурята идваше. Ще бъде тук към четири часа, прецени той.

Запъти се към малката барака, разположена с вкус сред групичка калифорнийски захарни ели, откъдето влизаха висококвалифицираните служители, класове V и VI. Белите му дрехи плющяха. Някакъв градинар го заобиколи, възседнал една от десетината косачки на отдела за поддръжка на терена. Над седалката му се носеше весело шарено чадърче. Градинарят не обърна никакво внимание на Рейнбърд: това също беше част от педантичния бюрократизъм. Ако си клас IV, клас V стават невидими. Дори наполовина лицето на Рейнбърд не предизвикваше особени коментари; както и всяка друга правителствена агенция, Арсенала наемаше определено количество ветерани за показ. Макс Фактор не можеше да каже нищо ново на правителството на Съединените щати за добрата козметика. И то се подразбираше, че един ветеран с някаква видима инвалидност - ръка протеза, моторизирана инвалидна количка, обезобразено лице - струваше колкото трима "нормални". Рейнбърд познаваше мъже с така осакатени умове и духове в пътуващата виетнамска вечеринка, както беше неговото лице, мъже, които щяха да са щастливи да си намерят работа и като чиновници в някое "Пигли-Уигли". Но просто не изглеждаха както трябва. Не че Рейнбърд изпитваше симпатия към тях. Всъщност той намираше цялата тази работа за доста забавна.

Никой от хората, с които работеше сега, не го бе разпознал като бивш агент на Арсенала и наемен убиец: можеше да се закълне в това. Допреди седемнайсет седмици той е бил за тях само мъгляв силует зад поляризираното предно стъкло на жълтия кадилак, само още някой с "А" пропуск.

- Не смяташ ли, че се престараваш? - попита Кап. - Момиченцето няма контакт с градинарите и машинописките. Ти си сам с него на сцената.

Рейнбърд поклати глава.

- Едно-единствено изпускане може да разруши всичко. Стига някой да спомене, че приятелски настроеният чистач с размазано лице паркира колата си заедно с важните клечки и облича белите си дрехи в умивалнята на администраторите, и край. Аз се опитвам да спечеля доверието й, наблягайки на факта, че и двамата сме отритнати - два изрода, погребани в клоаката на американското разузнаване.

Кап не беше очарован: не обичаше да се правят намеци за методите на Арсенала, особено когато те безспорно бяха крайни.

- Длъжен съм да призная, че вършиш дяволски добра работа - отвърна той.

А на това Рейнбърд нямаше как да отговори, защото на практика не вършеше дяволски добра работа. Момиченцето не бе запалило и клечка кибрит, откакто беше тук. А същото важеше и за баща й, който не бе дал и най-малък признак, че му е останало нещо от способността за хипнотично внушение. Те все повече се съмняваха в това.

Момиченцето омайваше Рейнбърд. През първата си година на служба в Арсенала той изкара поредица от курсове, каквито не могат да се намерят в учебната програма на никой университет - подслушване на телефони, кражба на коли, дискретно претърсване и още десетина от този род. Единственият, който изцяло бе ангажирал вниманието на Рейнбърд, беше курсът за разбиване на сейфове, воден от възрастен крадец на име Дж. М. Рамадън. Рамадън бе доведен от един затвор в Атланта специално, за да обучава на това умение новите агенти на Арсенала. Беше си спечелил име на най-добрия в своя занаят и Рейнбърд не му го оспорваше, макар да бе убеден, че вече му е почти равен.

Рамадън, който умря преди три години (Рейнбърд изпрати цветя за погребението му - каква комедия е понякога животът!), им говореше за ключалки "Скидмор", за сейфове с квадратни врати, за вторично заключващи се приспособления, които могат да замразят резетата на сейфа завинаги, ако шифърът се разбие с длето и чук; говореше им за барабанни сейфове, за различни употреби на графита, за начините да се вземе отпечатък от ключ, за това как да приготвят нитроглицерин във ваната и как да обелят сейф откъм гърба, сваляйки пласт по пласт.

Рейнбърд откликна на курса на Рамадън със студен и циничен ентусиазъм. Веднъж Рамадън сравни сейфовете с жените: имаш ли средства и време, можеш да отвориш всеки. Сейфовете се делят на упорити и лесни, но няма невъзможни.

Това момиченце е упорито.

Отначало се наложи да хранят Чарли венозно, за да не умре от глад. След известно време тя разбра, че печели само синини в свивките на ръцете, и започна да се храни - не с охота, а просто защото поемането на храна през устата беше по-малко болезнено.

Прочете някои от оставените й книги - поне ги прелисти - и от време на време включваше цветния телевизор в стаята си, само за да го изключи отново след няколко минути. През юни бе изгледала докрай местна филмова версия на "Черния красавец" и един или два пъти се бе заглеждала в "Чудния свят на Дисни". Това беше всичко. На седмичните доклади все по-често започнаха да употребяват за нея фразата "спорадична афазия".

Рейнбърд погледна термина в медицинския речник и веднага го разбра - покрай опита си като индианец и воин той вероятно го разбираше по-добре от самите лекари. Понякога думите на момиченцето се изчерпваха. То просто застиваше, без да е ни най-малко разстроено, и устните му се движеха беззвучно. А някой път употребяваше думи, съвсем не на място, очевидно без изобщо да ги осъзнава. "Не ми харесва тази рокля, предпочитам да си облека тревната." Понякога разсеяно се поправяше - "Искам да кажа, зелената", - но по-често просто не забелязваше.

Според речника афазия означаваше забравяне, причинено от някакво мозъчно заболяване. Докторите моментално започнаха да правят фокуси с лекарствата на Чарли. Смениха оразина с валиум без някаква видима положителна промяна. Опитаха комбинация от валиум и оразин, но някакво непредвидимо взаимодействие между двете я накараха постоянно и монотонно да плаче, докато не й ги спряха. Изпробваха и някакъв нов опиат, транквилизатор и слаб халюциноген, и той сякаш помогна за малко. После тя започна да заеква и получи лек обрив. Тогава я върнаха пак на оразин, но под внимателно наблюдение да не би афазията да се влоши.

Изписаха се тонове хартия за деликатното психическо състояние на момиченцето и за нейния, както го наричаха психиатрите, "базисен огнен конфликт" - превзет начин да се изразят, че баща й я бе научил да не пали, а хората от Арсенала я караха да продължава... плюс допълнителното усложнение от угризенията й за произшествието във фермата.

Пред Рейнбърд такива не минаваха. Работата не е нито в наркотиците, нито във факта, че е заключена и постоянно наблюдавана, нито че е отделена от баща си.

Тя просто е упорита, това е.

По някое време е взела решение да не им сътрудничи, каквото и да става. И край. Психиатрите могат да си пърхат наоколо с мастилените си петна, докато посинеят, докторите да си играят с лекарствата и да мърморят под нос колко е трудно да се упои успешно осемгодишно момиченце. Документацията може да си се трупа и Кап да продължава да си беснее.

А Чарли Макджий просто ще си упорства.

Рейнбърд беше така сигурен в това, както и в приближаването на дъжда този следобед. И се възхищаваше от нея. Тя караше цялата им глутница да си гони опашките, а ако останеше на тях, щяха да продължават да си ги гонят и в Деня на благодарността_, и на Коледа. Но нямаше да си ги гонят вечно и това повече от всичко друго тревожеше Джон Рейнбърд.

Рамадън, касоразбивачът, им разказа една забавна история за двама крадци, влезли с взлом в някакъв супермаркет в петък вечер, когато знаели, че камионът с охраната, който отнася в банката приходите от цялата седмица, е задържан от снежна буря. Сейфът бил с барабан. Те се опитали да пробият шифъра с бормашина без успех. Опитали се да го обелят откъм гърба, но не им се удало да подвият някой ъгъл, за да започнат. Накрая го взривили. Постигнали пълен успех. След взрива той зейнал, и то така широко, че всички пари вътре станали на пепел. Останките приличали на разпарцаливените банкноти в сувенирните химикалки.

- Всъщност - изхъхри Рамадън - ония двамата не са победили сейфа. А това е целта на играта. Не си победител, ако не можеш да вземеш съдържанието му в използваемо състояние, ясно ли е? Те са го претъпкали с взрив. И са убили парите. Били са тъпанари и сейфът ги е победил.

На Рейнбърд му беше ясно.

В тази работа участваха повече от шейсет души с висше образование, но въпреки това всичко опираше до касоразбивачеството. Те се опитваха да пробият шифъра на момиченцето с наркотиците си: разполагаха с достатъчно психиатри за отбор по софтбол и всички те как ли не се мъчеха да разрешат нейния "базисен огнен конфликт", а на практика цялата тази планина от префърцунени дивотии се свеждаше до един безуспешен опит да я обелят откъм гърба.

Рейнбърд влезе в малката барачка, взе своето картонче от преградката и го перфорира. Т. Б. Нортън, сменният контрольор, вдигна поглед от вестника, който четеше.

- Никакви извънредни за идване по-рано, индианецо.

- Така ли?

- Така - Нортън го гледаше предизвикателно, изпълнен с непоклатима, почти маниакална самоувереност, характерна за незначителните авторитети.

Рейнбърд отклони погледа си към таблото с обявите. Отборът по боулинг на чистачите беше спечелил предишната вечер. Някой искаше да продаде "2 доста употребявани перални". Официално съобщение оповестяваше: ВСИЧКИ РАБОТНИЦИ ОТ W-1 ДО W-6 ДА СИ ИЗМИВАТ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НАПУСНАТ ТОВА ПОМЕЩЕНИЕ.

- Май ще вали - подхвърли той през рамо към Нортън.

- Не може да бъде, индианецо. Защо не се разкараш. Усмърдя стаята.

- Слушам, шефе. Просто идвам на работа.

- Хм, добре ще е следващия път да дойдеш, когато ти е времето.

- Слушам, шефе - повтори Рейнбърд, докато излизаше, и хвърли поглед към розовата гуша на Нортън, към уязвимата точка точно под челюстта. "Дали ще имаш време да извикаш, шефе? Дали ще имаш време да извикаш, ако просто си забуча палеца в тази точка? Като нож в бифтек... шефе."

Той излезе отново във влажната и задушна горещина. Буреносните облаци бяха вече по-близо и бавно напредваха, натежали от дъжд. Бурята щеше да бъде силна. Отдалече приглушено избоботи гръмотевица.

Къщата беше наблизо. Рейнбърд щеше да заобиколи до страничния вход, служил някога за килер, и да вземе асансьор "С" до четвъртото подземно ниво. Днес трябваше да измие и лъсне всички подове в жилището на момиченцето: това щеше да му открие добри възможности. Бедата не беше, че тя не желаеше да разговаря с него, не. Просто беше винаги така дяволски студена. Той се опитваше да обели сейфа по свой собствен начин и ако успееше да я накара да се засмее, само веднъж да се засмее, да сподели с него някоя шега за сметка на Арсенала, то щеше да е равносилно на отлепянето на онзи първи, фатален ъгъл. И да му даде възможност да си подпъхне длетото. Само една-единствена усмивка. Тя би ги превърнала в съучастници, в членове на таен комитет. Двама срещу цялата организация.

Но засега не успяваше да предизвика въпросната единствена усмивка и Рейнбърд й се възхищаваше за това повече, отколкото би могъл да изрази с думи.

2

Рейнбърд пъхна документа си за самоличност в съответния процеп и слезе до барчето на чистачите за чаша кафе, преди да продължи. Не му се пиеше, но още беше рано. Не можеше да си позволи нетърпението му да проличи: стига дето Нортън го забеляза.

Екипът, заел се с този проблем, приличаше на неопитните касоразбивачи на Рамадън от супермаркета. Засега пипаха с кадифени ръкавици, но не от някакви добри чувства. Рано или късно щяха да решат, че кадифените ръкавици не водят доникъде, а откажеха ли се от "нежното" пипане, щяха да взривят сейфа, с което, Рейнбърд беше почти сигурен, щяха да "убият парите", казано с цветистата фраза на Рамадън.

Вече срещна израза "лека шокова обработка" в два доклада, а единият беше от доктор Пайнчът, чиято дума тежеше пред Хокстетър. Видя и някакъв случаен доклад, написан на толкова абсурден научен жаргон, че звучеше почти като на чужд език. Преведен, той се свеждаше до прилагането на груба сила: ако детето види баща си, подложен на достатъчно силна болка, ще се пречупи. Това, което Рейнбърд смяташе, че детето ще направи, ако види баща си окачен на електрически проводници да играе бърза полка с щръкнали коси, ще бъде да се върне спокойно в стаята си, да счупи една водна чаша и да изяде парчетата.

Но нищо не можеше да им се каже. Арсенала, както и ФБР, и ЦРУ, имаше дълга история в убиването на парите. Ако не успееш да получиш каквото искаш с чужда помощ, нахълтай с няколко картечници и малко експлозив и убий противника. Сложи малко цианиден газ в цигарите на Кастро. Шантава работа, но не можеш да им го кажеш. Те се интересуват единствено от РЕЗУЛТАТИТЕ, мамещи като мечтата за голямата печалба на игралната маса. Затова убиваха парите, а после зяпваха пред изтичащата през пръстите им купчина безполезни зелени парцалчета и започваха да се чудят какво, по дяволите, се е случило.

Другите чистачи вече започваха да прииждат, шегуваха се, потупваха се по раменете и разговаряха за спечелени предишна вечер игри, за жени, коли и пиянски изпълнения. Същите стари глупости, които ще се дрънкат до края на света, алилуя, амин. Те избягваха Рейнбърд. Никой не го обичаше. Той не играеше боулинг, не желаеше да говори за колата си и приличаше на избягал от някой филм за Франкенщайн. Притесняваше ги. Ако някой от тях го тупнеше по рамото, после щеше да лежи в гипс.

Той извади торбичка тютюн и хартийки и си сви една къса цигара. Седеше, пушеше и чакаше да стане време да слезе в жилището на момиченцето.

Общо погледнато, Рейнбърд се чувстваше по-добре и по-пълен с живот, отколкото се бе чувствал от години. Осъзнаваше го и изпитваше благодарност към Чарли. По някакъв начин, без да подозира, тя му бе върнала за малко живота - живота на човек, способен да преживява дълбоко и да се надява силно; или иначе казано, човек с интерес към живота. Хубаво е, че е упорита. Той по всяка вероятност ще се справи с нея (упорити и лесни, но не и невъзможни); ще я накара да им играе по свирката, независимо от цената; а щом свърши, ще я убие и ще гледа в очите й с надежда да улови онази искрица разбиране, онова послание, докато тя преминава в каквото я чака отвъд.