И Париж u Загреб влязоха в тръбата

След преговори на премиерите Владимир Пу-тин и на Ядранка Косор Русия и Хърватин под­писаха във вторник в Москва споразумение за експлоатацията на „Южен поток" на територия­та на балканската държава. Газопроводът ще бъ­де фактор на стабилността в доставката на енер­гоносители за Европа и ще донесе икономическа изгода за всички, каза при подписването на доку­мента руският премиер. Големите енергийни про­екти са гаранция за развитие на енергетиката и инфраструктурата в целия балкански регион.

Експерти отбелязаха, че сътрудничеството между Русия и Хърватин в сферата на енергетиката и стратегически важно за Москва в момент, когато България „предприема откровено враждебни дей­ствия по отношение на Русия", пише в. „Взгляд". Същия ден по време на официалното посеще­ние на руския президент Дмитрий Медведев в Париж най-голямата френска газова компания „Газ дьо Франс-Сузц" подписа с руската „Газпром" споразумение за участие в строителството на газопровода „Северен поток". Това стана без притеснение, че Франция може да изпадне в енер­гийна зависимост от Русия.
Снимка на три колони – без текст.


04.03.2010 г., с.17
Циганизация
Ромският проблем ще се реши с държавници, а не с държанки
Цигани - от гръцки, асинганос - гадател. Или от племето циганги, обитавало междуречието от Ци (Китай) до Ганг (Ин­дия). Така биват наричани във Франция, Германия, Холан­дия, Чехия, Русия, Унгария, Литва, Гърция, Италия, Ру­мъния, Полша, Португалия, Турция, Хърватия, Сърбия. В България и Македония ги на­ричат още гюпци, егюпи, агупти, т.е. египтяни (на анг­лийски gypsy). Мигрирали ве­роятно от западните части на Индийския полуостров към Пакистан, Афганистан и Пер­сия, азиатските владения на Византия, Египет, Европа. Общ брой по света - от 5 до 10 милиона.

Роми - българизирана фор­ма на рома (така назовават себе си част от циганите). Или от древната индийска-дума „рдоми" (пътуващи ко­вачи и музиканти). Освен ро­ми у нас живеят лудари (са-моидентифициращи се като „румънски цигани", които обаче не говорят ромски език), други българоезични и турскоезични групи. Според специалистите „цигани" е на­учно адекватен термин, до­колкото обхваща не само ро-мите, а и всички подобни на тях етнически общности. Ромският език е най-близко свързан с езиците пенджаби и потохари.

Ще разкажа за едно пазар­джишко село: 90 % роми, почти сто процента безрабо­тица и сто процента доход над средния за страната.

Пролетта още не е дошла, а всичко е кално. Децата кал­ни, оцапани, със скъсани пан-талонки. А родителите - из­докарани с фланелки на Па-мела Андерсън и Брад Пит (те за Цецка Цачева и Си­меон Дянков не са чували), се оглеждат хитроумно в кал­ните локви.

Там знаят кой е Бойко Бо­рисов. Той е един от нас. Гла­ватар, ама не само на село­то, а на всички българи. Ни­що че тук българи няма - ос­таналите двайсетина души пенсионери никой не ги брои. Те се крият по домовете си, пазят си кокошките и се пи­тат коя ли нощ няма да осъм­нат заради някой прегладнял мургавелко. През останало­то време се пекат на слънце на някоя пейка и оплакват съдбата, спомняйки си за онова време, когато камба­ната биела, хората работели, а циганите били три къщи. Няма съдба - заключава дъл­бокомислено някой. Да, тук няма съдба. Има тартор.

Останалите къщи, високи три-четири етажа, белосани, чисто нови. Дуварите висо­ки, натруфени с парцали, дре­хи, стари шапки, конски въ­жета, анцузи и тоалетна хар­тия. Пъплят тук-таме циган­чета, а покрай тях дебели ро­ми със скъсани фланелки и тежки златни ланци. И всич­ки до един са облечени по домашному. Навсякъде е ка­то вкъщи.

Колата ни влиза в грани­ците на селото. Стара жигула пъпли едва-едва след нас, а в нея зад волана брадясал мъж ни следи. Спираме нас­ред селото. Уплашено се за-оглеждаме натук-натам. Това като че дава резултат - за по­ловин минута ни заобикалят двайсетина яки бабаити с мургави лица, черни очи и опадала коса. Иззад техните кореми надзъртат една дузина дечица - любопитни, с кал­ни бузки и бели зъбки.

Не гледай жените им, че ще те пребият - предупреж­дава ме моят спътник. Озър­там се да видя, ала никакви жени не виждам. Къде ли са им жените? В Италия са, практикуват най-старата про­фесия. Мъжете ги пращат там, а те от своя страна им пращат тук пари за издръж­ка на децата.

- Вие защо сте тук? Обясняваме, че търсим

църковен парцел.

- Ааа, тук без познат не може. Ако не знаеш някой -да те няма.

Започва продължителна дипломатическа маневра. Моят спътник забързано обяснява на ромско-български диалект. Не, не сме от съседното село. Не, не сме от полицията. Нямаме нищо общо с Гошо Патлака. Идва­ме за църковен имот. Да ог­ледаме.

В село Б. няма действащ храм. Веднъж на всеки две седмици десетина българи пътуват до съседното село на църква. Бабите събират „служби" за следващата не­деля и така поменуват на две седмици своите близки - за здраве и упокой. Гробове ня­ма. На мястото на българс­кото гробище сега е морга за автомобили.

Половината от циганите са християни, половината - мю­сюлмани, а всички заедно -суеверни атеисти. Никой не ходи на църква, за нищо не викат свещеник (достатъчна е една дамаджана вино и ве­че си сгоден, още една и си женен).

Всяка къща си има по един... автомат. Огнестрелно­то оръжие е всеобща необ­ходимост. Полиция в Б. не е влизала от години. Веднъж, по нареждане отгоре, при по­редната спецакция решават да поогледат селото. Влиза една патрулка и не излиза. Преобърнали я. Събрали след

това полицаите от целия ра­йон и ги пратили в селото. С палки, щитове и оръжия. Друг достъп няма. Другосе­лец в селото, това означава враг във военно положение. Бой и още бой.

Тук тарторът е винаги прав. Той забранява, решава, изпълнява, законодателства, съди, помилва. Никой не го избира, потомствен миропомазаник от века до века. Все­ки му плаща месечен данък - в натура или в пари. Ако нямаш пари, даваш жена си. Ако не е симпатича тартору, то нямаш място в селото.

Наскоро един, иначе ко­ректен български журналист, зададе въпроса: А защо са ни много циганите? Възможни­ят отговор на този въпрос може би оправдава много дру­ги въпроси, вкл. най-важния въпрос на прехода: Защо ни е толкова много бедността?

Циганите ни са много, за­щото тук те са имали и имат добри условия за начина си на живот - както се казва, от векове и за векове. Ето ня­колко довода:

В България православна­та църква е толерантна и ни­кога не е стигала в мисио­нерската си ревност до инк­визиция и гонения на друго­верците. Нацията е слаба, но не се е подсилвала с проля­тата кръв на малцинствата. Държавата е разградена, но не е заграждала циганите в лагери на смъртта. Общини­те не изграждат подпорни стени покрай реките, но не са изграждали и стени око­ло гетата. Науката е изоста­ваща, но не е използвала за напредъка си опити с расо­во и умствено непълноцен­ни според нея хора. Здраве­опазването е убийствено, но не е прибягвало до евтаназия и стерилизация на етни­чески групи. Образованието е неефективно, но не е стиг­нало до езикова асимилация на другоезичните.

Всичко това ни води до един твърде конкретен въп­рос. Може ли да си предста­вите какво ще направят об­щинската администрация и полицията, ако в къща с не­ясна собственост, приготвена за събаряне, примерно във Виена, се заселят внезапно толкова цигани, колкото са се заселили в София, пример­но в една от къщите на бул. „Стамболийски"? С оглед на църквата, нацията, държава­та, армията, общините, нау­ката, здравеопазването и об­разованието по нашите земи, отговорът е лесен - за къща­та на бул. „Стамболийски" нищо няма да направят и след няколко години там ще има чудесно гето с коренни жители, както е по-горе в „Татарли". С оглед обаче на ев-

ропейската традиция бързо ще кажем, че за денонощие във Виена няма да има и по­мен от циганите, които на­рушават обществения ред, правото на собственост и хи­гиенните условия. Пък ако ще в тяхна защита да се хвър­ли датската кралица.

И все пак не е съвсем та­ка - традициите в Европа се променят към по-добро. Ко­гато преди време бдителни граждани и възмутени жур­налисти обвиниха нашенски­те цигани, че си готвят пат­ки и лебеди от виенските езерца, шарена група евро­пейци защити тази естестве­на реакция срещу глада, пос­тавяйки пародия на „Лебе­дово езеро" пред общината. Сега патки и лебеди пак из­чезват, но все по-рядко ня­кой се възмущава. Може би защото се разбра, че сред гладуващите има и чисти арийци.

Да не се прави нещо по­някога е лошо само в отно­сителен смисъл. В широко исторически това в повечето случаи е нещо добро: „нищо-неправенето" е човешко тър­пение и условие за разбира­не. Поне в България, за разлика от иначе толерантна Ев­ропа, си имаме колоритни танцьорки, пъстроцветни „кючекини", ухилени катуна-ри, а тук-таме и по някоя кон­ска каруца, за да ни напом­ня откъде сме тръгнали. Въ­обще, никаква европейска интеграция не може да ком­пенсира този колорит, който създават циганският дух, оби­чаи, привички и етнически характер. Но всяко търпение и разбиране си има граници. Когато държавата не може да държи изкъсо своите граж­дани, тя вече не е държава, а държанка - на чужди и свои господари и интереси. Кога­то да интегрираш ромите оз­начава да налееш няколко милиона в джоба на поред­ния псевдоромски псевдолидер, интеграцията не струва нищо, а единственият изход е ускорената асимилация или националната деградация. Както посочват специалисти­те, по „циганския въпрос" обикновено има три вариан­та: интеграция, изолация или асимилация (в една държава няма място за две цивилиза­ции). Вече видяхме докъде ни водят първият и вторият ва­риант. Преди няколко годи­ни предложиха да изпратим в циганските гета организи­рани групи от протестантски пастори, които да проповяд­ват етиката на капитализма и труда, да катехизират мес­тното население и да му втълпят ценностите на протестан­тския морал, трудолюбие, спестовност и пр. Този про­ект на „Протестанстската етика и духът на капитализ­ма" на бащата на социологи­ята Макс Вебер не потръгна, може би, защото и нашите цигани са взели нещо от бъл­гарския скептицизъм, та не ги интересуват никакви пас­тори.