Ангел Каралийчев Тошко Африкански

КЪМ САМОДИВСКИЯ КЛАДЕНЕЦ

— Влизай в чувала! — извика старецът и дигна заплашително тоягата.

Тошко почна да се стъписва: никак не му се влизаше в чувала.

— Влизай! — кресна още по-високо старецът. Тошко неохотно влезе в чувала, защото не беше приятел на тоягата. Тогава дядо Тодоран завърза добре чувала и почна да налага Тошка, додето му отмаляха ръцете. Сетне го метна на гърба си се заклати надолу.

— Къде го помъкна, тате? — попита Тодора.

— Ще го пусна е Самодивския кладенец. Този проклет африканец ми пресуши бъчвицата. Винцето беше самоток. Няма да му простя!

Като издума тези думи, старецът излезе от селото и закрачи приведен към Миховата воденица. Тошко трепереше в чувала и сълзите му течаха. Какво ще прави в кладенеца? Отвъд тополите, до самата воденица, се намира пресъхналият. Самодивски кладенец. Щом стигна до воденицата, дядо Тодоран смъкна от гърба си чувала и го тръшна до каменното корито. Седна да поеме дъх. Извади тютюницата, напълни си лулата и като се дигна — влезе във воденицата да си поиска огън от Миха воденичаря. По туй време нямаше мливари, камъните бяха спрели и Михо посрещна зарадван гостенина. Донесе му огън, подаде му стол и го покани да си похортуват.

— Поседни малко, дядо Тодоране, че ще ми излезе душата в тази самотия! Нали е жетвено време — всичките селяни са по нивите. Жива душа не се мярка тъдява. Само един вълк обикаля вечерно време кошарата ми. Настървил се е звярът. Иска да ми изяде агънцата. Аз да имам една пушка — ще му светя масълцето. Ами ти къде тъй по вечеря с чувала? Не те ли е страх от вълка?

— Не ме е страх — отвърна дядо Тодоран, — защото ако той е вълк, аз съм по-голям вълк.

И смукна дълбоко лулата си.

В туй време при чувала под крушата пристигна Страшният вълк, който си точеше зъбите, за агънцата. Подуши Тошка и изръмжа:

— Хей, кой подсмърча в чувала? Агне ли си или куче?

— Нито агне, нито куче.

— Ами какво си?

— Аз съм Тошко Африкански.

— Тъй ли? Аз пък тъкмо диря Тошка, да го схрускам като кокошка.

— Ще ти приседне.

— Защо?

— Ами къде отиваш и защо плачеш?

— Помъкнал ме е дядо Тодоран към село Сватбаре. Насила ме носи на сватба. Там ще ме гощават с печени тазгодишни агнета. Щели да ме тъпчат с петровски пилета и наденици на скара щели да ми дават.

— Яж, бе! — извика вълкът и устата му се наляла.

— Не мога да ям месо. Аз съм член на маймунския вегетариански съюз. Мене ми дай орехи, лешници и круши. Аз обичам печени фъстъци. Аз обичам банани и от кокосови орехи не се отказвам.

Вълкът, както знаете от приказките, е много глупав.. Той помисли малко и предложи на Тошка:

— Слушай, Тошко, щом като е за сватба, нека да яда аз наместо тебе. Както съм гладен, ще им изям всички агнета и пилета петровчета. Искаш ли?

— Как да не искам! — извика Тошко.

Вълкът дръпна възела на въжето и развърза чувала. Тошко се измъкна навън, а на негово място в чувала се намъкна старият вълк. Мина ни малко, ни много, ето че от воденицата излезе дядо Тодоран. Тошко се покатери чевръсто на близкото дърво и се потули в шумака.

— Развързал чувала проклетникът — извика дядо Тодоран, — добре, че не се е измъкнал!

И като подхвана чувала, старецът го метна на гърба си.

— Още повече е натежал маймунекът, но аз ще го настаня ей сега — си рече дядо Тодоран и закрачи към кладенеца. Като стигна, старецът запъхтян отвори капака на кладенеца, блъсна чувала с глупавия вълк вътре и викна: — Тъй ти се пада, злосторнико! — и си тръгна към къщи.

В туй време по пътеката откъм гората се зададе един мечкар. Той водеше стара рунтава мечка — здраво вързана с железен синджир. Като стигна пред воденицата, мечкарят завърза синджира с мечката за колелото на воденицата: ако е вътре воденичарят — ще му поиска нещо за ядене, ако го няма — ще си вземе, каквото намери.

— Ох, ох, ох! — изпъшка мечката. — Тежък живот мечешки! Цял ден ходя, хоро играя и наместо пчелен мед, ябълки и меки дренки ям бой с дряновицата.

— Защо не побегнеш в гората? — попита Тошко от дървото. — Навярно ти се нрави дряновицата на мечкаря.

Мечката дигна глава нагоре и погледна към Тошка.

— Искам да побягна, но как? Вързана съм със синджир — въздъхна тя.

— Аз ще го развържа! — предложи си услугите Тошко.

— Глупаво животно, само човешка ръка може де развърже синджира. Тука трябва хитрост. А човекът е най-хитрото нещо, на земята.

— Аз съм хитър, макар че не съм Димитър — отвърна Тошко и скочи долу. Поразгледа веригата, дръпна една кукичка и я откачи от колелото. Мечката усети, че е свободна. Тупна с предната си лапа, изрева радостно, изправи се на задните си крака, изкара едно мечешко хоро и посегна да прегърне своя спасител.

— Ти спаси живота на една робиня! Ти трябва да получиш награда — извика тя и връхлетя върху Тошка да го прегърне.

Тошко угади, че от тая меча прегръдка жив няма да излезе, затуй се дръпна заднишком и удари на бяг.

— Стой да ти благодаря! — зарева мечката и се спусна подире му.

Тежка и тромава, тя трополеше като търкулнат воденичен камък. Синджирът се влачеше подир нея. Тошко хвърчеше напреде й по-бързо от заек.

Мечката спря на моста край селото и промърмори запъхтяна:

— Не можах да стигна благодетеля си, бързо бяга дяволът! Сякаш има криле на краката си.

И се върна към гората. А Тошко се упъти право към дядовия Тодоранов дом. Беше късно. Прескочи през оградата. Спря пред къщи. Дядо Тодоран още не беше се върнал. Тодора шъташе край огъня. Буля й кърмеше малкото дете, което Тошко измести на нивата от люлката. Тошко се повъртя из хармана. Надникна в градината. Дядо Тодоран беше изправил кошерите. Пчелите спяха.

Гладен и уморен, Тошко потърси топло място да си легне. Клекна пред малката кучешка колибка, постлана с вехто губерче.

— Колко съм гладен! — въздъхна той и почна да лъже: — тая вечер на магарето поднесоха три печени кокошки, на мене нищичко не дадоха. Трябва да си легна гладен.

Заспалото куче се пробуди и скочи.

— Какво магаре, какви кокошки? — ококори очи то.

— Иди го виж — вързано накрай село до плета на общинския обор, дояжда последната кокошка. На този свят най-добре живеят магаретата.

Кучето изхвръкна навън и на неговото затоплено място се настани Тошко.

— Ум царува, ум робува, ум патки пасе — рече Тошко, разпери лапите си и захърка.