глава: Иудея под робството на Асур

3 глава: Иудея под робството на Асур

ЗАТОВА ПЛАЧА И РИДАЯ /ХОДЯ БОС И НЕОБЛЕЧЕН /ИЗДИГАМ ЖАЛЕН ВОЙ КАТО ЧАКАЛ /ТЪЖЕН ВИК КАТО КАМИЛСКА ПТИЦА /ЗАЩОТО НЕПОПРАВИМО Е ПОРАЖЕНИЕТО /КОЕТО Я СПОЛЕТЯ (САМАРИЯ) /ТО ДОЙДЕ ДО ИУДЕЯ /СТИГНА ДОРИ ДО ПОРТИТЕ НА МОЯ НАРОД /ДО ИЕРУСАЛИМ.

(Мих. 1:8, 9)

В Иудея може би някой е ликувал при загиването на враждуващия брат. Пророк Михей обаче, съкрушен от болка, изпитва силна тревога при тази вест. Той предвижда, че ударът, който е съкрушил Самария, ще сполети един ден и народа на Иудея, и града Иерусалим. По това време цар на Иудея беше Езекия(59); «и той вършеше, каквото беше угодно на Господа...» (4 Цар. 18:3). Откакто бащата на Езекия през 733 година преди Христа се подчини доброволно на Теглатфеласар III, Иудея стана зависима васална държава, чиито данъчни плащания бяха записвани грижливо в Ниневия. Езекия не беше съгласен да продължи по този път, възприет от неговия баща. Със сина се покачи и противодействието на трона. Той се «отметна от асирийския цар» (4 Цар. 18:7).

Езекия не е избухлив, а умен, хладно съобразителен и далновиден човек. Той знае много добре, че неговото намерение представлява една извънредно опасна и смела игра за него, както и за народа му. В Самария, само няколко километра далеч от Иерусалим, се намира асирийският губернатор, който го наблюдава подозрително. За една необмислена стъпка, за едно кимване към Ниневия Езекия може да бъде свален и окован във вериги. Тронът е само преходно благо. И Езекия действува с голямо внимание и предпазливост: «и където и да ходеше, той постъпваше благоразумно» (4 Цар. 18:7).

В потиснатата също филистимска държава Азот избухват антиасирийски бунтове. Това подпомага образуването на един съюз срещу потисниците от Тигър(60). Езекия съзира първия изглед за успех на своя план. Той симпатизира на съюза; официално обаче остава настрана. Но действува тайно.

През това време Иерусалим посреща чуждестранни гости, видни личности от «другата страна на Етиопските реки» (Ис. 18:1). Това са пратеници на Етиопия. В Египет управляваше тогава Шавака, етиопски фараон.

Асирийският владетел посреща бунтовете в Азот с въоръжени сили. Един «туртану», главен военачалник, се явява с войска. «В годината, когато Тартан дойде до Азот, бидейки пратен от Саргон, цар на Асирия, и воюва против Азот и го превзе...» (Ис. 20:1).

По стените на Саргоновата крепост дворцовите дописници описаха този наказателен поход по следния начин: «... Азот... обсадих и завладях... Неговите богове, жените му, неговите синове, дъщери, имущества, съкровището на двореца му, заедно с хората от неговата земя, всичко това стана моя плячка. Онези градове заселих наново.»

При наближаването на асирийците антиасирийският съюз беше се вече разпаднал.

Областта на Азот стана асирийска провинция.

Цар Езекия не пострада, макар че се намираше в черния списък. Асирийските разузнавачи бяха прозрели ясно неговата игра и Саргон II беше точно осведомен и за тайните преговори на Езекия с Египет, както се вижда от следния текст на един призматичен фрагмент:

«Филистея, Иудея, Едом и Моав, които кроиха враждебни планове, нечестни постъпки безброй... които носеха на фараона, царя на Египетската земя, раболепните си подаръци... за да го настроят неприятелски против мене, и го молеха за съюз...»

Като светкавичен огън се разпространява в 705 година преди Христа новината, която внезапно събужда нова надежда за освобождение от робството: Саргон е убит! Навсякъде в «Плодородния Полумесец», в асирийските провинции и във васалните държави започват заговори, съвещания, преговори.

«В онези дни Езекия беше смъртно болен» (4 Цар. 20:1).

Тъкмо в този момент на трескава политическа дейност това бе тежка злополука; понеже много държави в Сирия и Палестина отправяха надеждни погледи към умния цар на Иудея.

Какво може да се направи, за да бъде излекуван Езекия от неговата тежка болест? «И Исаия каза: Донесете лапа от смачкани смокини! Те донесоха такава и я наложиха върху отока; и той оздравя» (4 Цар. 20:7).

Понякога ходът на света е богат с чудновати паралели и зависимости. Такъв е случаят и с този библейски начин на лекуване.

Край северносирийското пристанище Рас Шамра през 1939 година френски изследователи откриват в развалините на финикийския приморски град Угарит фрагменти от един древен ветеринарен наръчник, който съдържа рецепти за лекуване на болни и слаби коне. В него главният ръководител по езда при царския дворец в Угарит е наредил да впишат изпитани рецепти, като тази от 1500 година преди Христа: «Ако някой кон има подута глава или изранен нос, тогава приготви мехлем от смокиня и стафиди, размесени с овесено брашно и течност. Това смесено лекарство да се насипе в ноздрите на коня.»

За всяко заболяване има твърде точна рецептура. Главните лечебни средства са образувани от растения и плодове, като например синап и сладникаво дърво — тоест сгъстен сок от него. Не липсват дори съвети за превъзпитанието на конете, които хапят и — кой сегашен коневъдец или гледач на коне знае това? — които цвилят прекалено много. Тогава цвиленето на конете можеше да бъде съдбоносно при известни обстоятелства! Конете се употребяваха изключително във войната и за лов. Един отряд бойни колесници, в каквато и сполучлива засада да беше прикрит, би могъл лесно да бъде издаден от внезапното силно изцвилване на конете. Точно така беше и във време на лов.

Посочените лечебни средства са изпитани от незапомнени времена сред народите в древния Изток. Това са естествени средства, които се употребяват и при човека с успех. Към тях принадлежи и особено хваленото във ветеринарния наръчник средство «девелах», един вид пресована паста от смокини. Подобна паста «девелах» е предписал пророкът и на цар Езекия против един оток. И то с успех — след три дни царят оздравял.

От богатия медицински опит из библейско време, който се е базирал в голяма степен на естествени лечебни средства, много нещо е било изгубено или забравено във водовъртежа на събитията. Някои неща обаче са предавани безшумно от поколение на поколение. Смокиновата рецепта се числи към тях. Швейцарски лекари предписват и днес дребно нарязани и попарени с мляко смокини срещу известни видове абсцеси. Освен това за лечебното средство «девелах» припомня и името на едно арабско лекарство. Туземците наричат «дивис» една гъста течност, добита от гроздов сироп.

В ОНОВА ВРЕМЕ БЕРОДАХ БАЛАДАН(61) /СИНЪТ НА БАЛАДАНА/ ЦАР НА ВАВИЛОН/ ИЗПРАТИ ПИСМА И ПОДАРЪЦИ НА ЕЗЕКИЯ/ ЗАЩОТО БЕ ЧУЛ/ ЧЕ ЕЗЕКИЯ БИЛ БОЛЕН.

(4 Цар. 20:12)

Между владетелите това беше традиционен дворцов обичай, който се числеше към добрите обноски в древния Изток. Изпращали са подаръци и са се осведомявали за здравословното състояние на «своя брат». В глинените плочи от Ел-Амарна се пише по-често за това.

Впрочем за Меродах Валадан(62) заболяването на Езекия бе само желаният външен повод, подбудата да влезе в контакт с цар Езекия. Истинската причина за тези прояви на внимание беше от важен политически характер.

Независимо от интимното си градинарско увлечение Меродах Валадан е бил като цар и вавилонец най-неумолимият и най-жестокият противник на Ниневия. Никой друг владетел в «Плодородния Полумесец» не е нанесъл такива загуби като него на асирийците в продължение на десетилетия, не ги е въвлякъл в такъв голям брой ожесточени битки и не е интригувал така упорито срещу потисниците от Тигър.

Смъртта на Саргона, причинена от ръката на убиец, извика веднага на преден план и Меродах Валадана. В това време става и посещението на неговите пратеници при Езекия. Какво в действителност е било уговорено при официалното посещение по здравословни причини, това остава скрито между редовете: «Но Езекия остана доволен от тях и им показа цялата съкровищница... и цялата си оръжейница...» (4 Цар. 20:13). Пророк Исаия казва това още по-ясно: «...и им показа всичките си оръжейници...» (Ис. 39:2), складовете с оръжие на Иудея. Тогава нейното тайно въоръжаване, трескавите й приготовления за неизвестния ден, за нетърпеливо очакваната голяма битка с Асур са били в пълен ход. «И той... поправи всички стени, които бяха повредени, издигна кули над тях, а извън съгради и другата стена, и укрепи Мило в Давидовия град, като приготви много оръжия и щитове» (2 Парал. 32:5).

Укрепленията на Иерусалим се подобряват, подготвят се за продължителна обсада, старата оградителна стена се възстановява, пробивите се запълват, построяват се кули. Откъм северната страна на града, най-лесно уязвимия пункт, бива изградена втора външна стена. За тази цел Езекия заповядва да се събарят дори къщи (Ис. 22:10). Но с това не се изчерпва неговата подготовка. «Останалото, което може да се каже за Езекия, за цялата негова сила и за всичките му подвизи, как направи водоем и водопровод, чрез които докара вода в града, ето това е описано в летописите на иудейските царе» (4 Цар. 20:20).

Летописите допълват: «Пак той, Езекия, заприщи горния приток на Геонските води и го отправи надолу западно от Давидовия град (2 Парал. 32:30).

Иерусалим, старият град на Давида, има множество тайнствени места. Поклонници от целия свят, околосветски пътешественици от трите вероизповедания — християни, евреи и мохамедани — отиват на поклонение до неговите свети места. В редки случаи някой от безбройните посетители се изгубва в мрачната потискаща местност извън стените на града, дълбоко под неговите шумни улици, която местност представлява красноречиво доказателство за отдавна миналото най-жестоко време, изпълнено от заплаха и ужас. Тази местност беше потънала в забрава и през 1880 година бе открита случайно. Тя още носи всички ясно различими следи на една трескава дейност.

Пред града, където склоновете се спускат полегато на югоизток към Кидроновата долина, блести малка и тиха водна повърхност, заобиколена със стена; това е изкуственото езеро Силоан. Две арабски момчета си играели там и едното паднало във водата. Плувайки с всички сили, то се домогнало до отсрещната страна, където над езерото се издига отвесна скала. Изведнъж около него става тъмно като в рог; уплашено, момчето тръгва пипнешком наоколо и открива един тесен коридор.

Името на арабското момче е потънало в забрава, ала неговият разказ — не. Хората тръгнали по указанията на разказа му и се натъкнали на един дълъг подземен тунел.

Във варовитата скала е прокаран тесен коридор, който има ширина 60 сантиметра и височина един, един метър и половина. За него човек трябва да облече гумени дрехи и да пълзи понякога на четири крака. На някои места водата стига до коленете. Пътят криволичи половин километър незабележимо нагоре. След това каналът завършва при извора на Мария, водоизточника на Иерусалим от древността. В библейско време той се казваше «изворът на Геон».

През 1909 година, когато археологът пастор Венсен изследва още веднъж коридора по-внимателно, той открива при светлината на своята факла древноеврейски букви на стената.

Този надпис, изрязан в скалата само няколко крачки от входа при езерото Силоан, гласи: «Пробиването е към края си. И ето историята на пробиването: Когато работниците още издигаха кирките един срещу друг и когато още три лакти трябваше да бъдат пробити, чу се как те си викат един на друг, че в скалата се появила пролука надясно и наляво. А в деня на пробива подземните работници от двете страни удариха кирките си една в друга. Тогава водите от извора нахлуха в езерото на хиляда и двеста лакти височина, а скалата беше висока още сто лакти над главите на подземните работници».

Преди Първата световна война турското правителство нареди изваждането на този надпис от скалата. И сега той е изложен в музея на Константинопол.

Това беше водопроводният строеж на цар Езекия!

При една обсада снабдяването с вода за пиене е проблем номер първи. Основателите на Иерусалим, йевусейците, са прокарали за целта канала през хълма надолу за извора на Геон; Езекия е прокарал неговата вода, която иначе е текла в Кидроновата долина, през планината в западната част на града. Изкуственото езеро Силоан лежи вътре, зад построената от него втора обиколна стена.

Времето е било кратко; асирийските войски са могли всеки ден да застанат пред портите на Иерусалим. Затова работниците са извършвали пробива от двете страни. Следите от работата на острите кирки водят едни към други, както и надписът представя това.

По забележителен начин каналът минава през скалата на две големи дъги, във формата на S. Защо работниците не са прокарали този подземен канал от изкуственото езеро Силоан и от извора на Геон по най-късия път, тоест в права линия между двата пункта? Тогава мъчителният пробив би бил завършен по-скоро; от 512 метра дължина щяха да бъдат спестени 217 метра тежка работа.

От уста на уста в страната се предава една стара легенда, която обяснява защо е трябвало да бъдат направени тези обиколки. Дълбоко в скалата между извора и езерото са били разположени гробниците на царете Давид и Соломон.

Изследователите минаха по дирите на това странно обяснение от устата на народа, опитаха чрез чукане навсякъде по стените на тесния и влажен тунел, направиха шахти от върха надолу в планинския склон — но напразно!

Държавите в Сирия и Палестина имаха четири години време за техните отбранителни мероприятия. Асирийските губернатори бяха прогонени. Създаден бе здрав съюз. Царете на Аскалон и Екрон се съюзиха с Езекия, а Египет им обеща помощ в случай на военни усложнения.

Всичко това, разбира се, не остана скрито за новия асирийски владетел Сенахирим(64). Но ръцете му бяха вързани. След убийството на неговия предшественик Саргон в източната част на царството избухна въстанието. Ръководната сила беше Меродах Валадан. В края на 702 година преди Христа, щом Санахирим става пак господар на положението в Двуречието, той потегля към запад и съкрушава в един-единствен боен поход разбунтувалите се малки държави.

Цяла Иудея бива заета от войските на Сенахирим, а цар Езекия — затворен в Иерусалим. От граничните укрепления само Лахис оказва още съпротива. Санахирим хвърля срещу тази необикновено силна крепост своите щурмови войски.

Този, който иска да проследи картинно и драматично, до най-малките подробности, ужасната битка за Лахис, трябва да направа посещение на Британския музей в Лондон. Тук са намерили място внушителните релефи, които станаха свидетели на събитията преди 2650 години, по заповед на Сенахирим. Сър Хенри Лайърд изкопа тези скъпоценности от Тел Нимруд.

Иудейските защитници се сражаваха ожесточено от кулите и брустверите на крепостта Лахис, която имаше високи и здрави стени. Те обсипваха нападателите с дъжд от стрели, търкаляха камъни надолу, хвърляха горещи факли — запалителните бомби на древността — сред враговете. Лицата им, къдравата коса и късо подстриганите бради могат ясно да се разпознаят. Малцина само носят шлемове или ризници.

В долната част на стената асирийците нападат с най-голяма стремителност и с всички видове оръжия. Сенахирим беше поставил в действие цялата си наличност от изпитани средства за атака. Всеки асириец беше въоръжен до зъби, всеки носеше ризница и шлем. Пионерите бяха изградили полегати насипи от земна маса и камъни, от повалени дървета. По тези автостради обсадните машини — първите танкове на света — атакуват стените. Те са снабдени отпред с един стеноломен шип, който стърчи като оръдейна цев. Обслугата им се състои от трима души. Под закрилата на един купол действува стрелецът с лък. Един войник управлява машината и под тежестта на ударите й се рушат камъните и тухлите. Третият човек облива танка с вода от един тас — той гаси горещите запалителни бомби. Няколко танкови групи действуват едновременно. В склона под основите на стената се копаят подземни тунели. Под закрилата на танковете настъпва пехотата, стрелците с лъкове, едни от тях коленичили, а други приведени, подпомагани от оръженосците. Първите пленени мъже и жени биват погубени. Безжизнени тела висят на остри колове... Това са хора, набучени на кол!

Джеймс Лесли Старки, английски археолог, изкопа останките от стените на крепостта Лахис. И днес по тях ясно се виждат дупките и пробивите, направени от асирийските танкове.

Сред разгара на битката, сред шума от обсадата около граничната крепост на Иудея отекна заповедта на Сенахирим: «И асирийският цар изпрати Тартана, Рабсариса и Рабсака от Лахис при цар Езекия в Иерусалим, с голяма войска...» (4 Цар. 18:17).

Това означаваше — нападение срещу Иерусалим!

Онова, което е станало тогава, бе също увековечено от историографите на асирийския цар. Една шестостранна глинена призма, намерена в купищата развалини от Ниневия, гласи: «А Езекия от Иудея, който не бе се подчинил на моето иго... него самия затворих в Иерусалим, столицата му, като птица в клетка. Заповядах да изкопаят окопи около него и всеки, който излезеше от градската порта, получаваше отплата за престъплението си. Градовете му, които бях ограбил, аз откъснах от неговата земя...»

Сега би трябвало вече да следва съобщението за падането на Иерусалим, за превземането на столицата. Но текстът продължава: «Езекия обаче беше уплашен и поразен от блясъка на моята власт... Той заповяда да ми донесат в Ниневия 30 таланта злато... едно тежко съкровище, както и неговите дъщери, неговите дворцови дами, певци и певици. И за да ми предаде тези подаръци, както и да ми засвидетелствува подчинението си, той изпрати своя пълномощник.»

Това е надменното оповестяване на едно данъчно плащане — и нищо повече.

«Тогава асирийският цар наложи на Иудейския цар Езекия триста таланта сребро и тридесет таланта(65) злато» (4 Цар. 18:14).

От описанието на бойните действия около Иерусалим асирийските текстове преминават изведнъж към данъчното плащане на Езекия. В един момент, когато цялата страна е била вече завладяна, обсадата на Иерусалим, последния опорен пункт на въстанието, се намирала в пълен ход, става нещо съвсем неочаквано: Сенахирим преустановява атаката — пет минути преди дванадесетия час! Само нещо необикновено е могло да го подтикне към прекратяване на битката. Какво трябва да е било то?

Докато асирийските описания пазят мълчание по този въпрос, Библията казва: «И през същата нощ Ангел Господен прелетя и порази сто и осемдесет и пет хиляди души в асирийския стан. И когато станаха рано сутринта, ето, около тях имаше все мъртви тела. Тогава асирийският цар Сенахирим се приготви и тръгна, завърна се и остана в Ниневия» (4 Цар. 19:35, 36).

Херодот от Халикарнасос, най-прочутият околосветски пътешественик на древността, историограф и автор на първия пътеводител, помогна за изясняването на загадката. Този приятел на Перикъл и Софокъл, роден в 500 година преди Христа, притежаваше безспорен усет към особеностите сред отделните хора и народите. Като олицетворен въпросник той изтръгваше от съвременниците през време на пътуванията си из древния Изток всичко онова, което му беше непознато и заслужаваше да се узнае. В Египет той проведе дълъг разговор с един жрец, който повери на любознателния грък една чудна история.

Тъкмо по времето, когато асирийският цар Сенахирим тръгнал с голяма войска към Египет, там е бил цар един жрец, който ненавиждал съсловието на военните. Тогава египетските войници, които били третирани така пренебрежително, се отказали да тръгнат на поход. И царят-жрец, изпълнен с отчаяние, побързал да отиде в храма. Там той узнал, че божеството ще му изпрати помощ. Доверявайки се на това, царят, когото фактически не последвали никакви бойци, а само дребни търговци, занаятчии и авантюристи, тръгнал срещу Сенахирим. При навлизането им в страната «техните противници били нападнати през нощта от множество полски мишки... те изгризали калъфите им за стрелите, лъковете им, а също и дръжките на щитовете така, че на следния ден, когато противниците им побягнали, лишени от оръжието си, мнозина от тях загинали. «Затова сега този цар, така завършват бележките на Херодот, стои в светилището на Хефес с мишка в ръката, която казва в надписа: «Погледни ме и остани незасегнат.»

Колкото и неясен да изглежда смисълът, който се крие в това религиозно предание — неговата същност е историческа. За народите на древността, както и в Библията (1 Цар. 6:4), мишката означава същото, каквото и плъхът — в средните векове. Тя бе символ на чумата!

През 1938 година археологът Старки намери в периферията на Лахис едно поразително доказателство: масова гробница в скалата с 2000 човешки скелета; труповете са били нахвърляни очевидно с голяма бързина. Епидемията трябва да е вилняла наистина катастрофално сред асирийските войници.

Драмата на бойния поход бе завършена и Иерусалим беше спасен и този път. Но навред в Иудея положението бе ужасно. «А какво остана от дъщерята Сионова?» оплаква се пророк Исаия. «Тя е като колиба в лозе, като подслон в градина с тикви.» «Земята е опустошена, градовете са изгорени с огън... и всичко е запустяло, като след разорение от чужденци» (Ис. 1:8, 7).

Само мисълта за чудното избавление на Давидовия град дава нова надежда и кураж на този народ, подложен на тежко изпитание. Той посвещава решително всички сили на възстановяването си, което напредва бързо, несмущавано от Ниневия. Сенахирим не се връща вече назад, защото двете следващи десетилетия са изпълнени с бойните походи и битките на деспота в Месопотамия. След това Сенахирим пада, като своя баща Саргон, от ръката на убиец. «И когато се кланяше в дома на Нисроха, неговия бог, убиха го с меч синовете му Адрамелех и Шарецер, след което избягаха в Араратската земя. И вместо него се възцари синът му Асардан» (4 Цар. 19:37) се казва кратко и ясно в Библията.

Самият Асардан, наследникът на престола, описва подробно и картинно тревожните дни в Ниневия: «Моите братя бяха завладени от коварен стремеж... Те се разбунтуваха. За да обсебят царската власт, те убиха Сенахирима. Аз се разгневих като лъв, духът ми се развълнува...»

Въпреки силния студ той тръгва без колебание в единадесетия месец на 681 година преди Христа, сред сняг и лед, за да съкруши враговете си. «Тези грабители на трона... избягаха в непозната страна. Аз стигнах до брега на Тигър и моите войски се прехвърлиха през широката река, като през някакъв канал. В Адар(66)... пристигнах в Ниневия... щастливо. Аз седнах доволен върху трона на моя баща. Тогава духаше южният вятър... чийто лъх е благоприятен за поемането на царската власт... Аз съм Асардан, царят на света, царят на Асирия... синът на Сенахирим...»

4 глава: Изкусителните обреди на Ханаан

МАНАСИЯ БЕШЕ НА ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ/ КОГАТО СЕ ВЪЗЦАРИ/ И ЦАРУВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ В ИЕРУСАЛИМ... /ТОЙ ВЪРШЕШЕ/ КАКВОТО БЕШЕ НЕУГОДНО НА ГОСПОДА/ ПОДРАЖАВАЙКИ ГНУСОТИИТЕ НА ИДОЛОПОКЛОННИЦИТЕ/ КОИТО ГОСПОД БЕШЕ ПРОГОНИЛ ПРЕД ЛИЦЕТО НА ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ.

(4 Цар. 21:1, 2)

«Гнусотии на идолопоклонниците» — казва официалното описание. Исаия, големият пророк и съвременник на цар Манасия(67), се изразява по-ясно, като се оплаква горчиво: «Как стана така, че благочестивата столица се превърна в блудница?» (Ис. 1:21). Като Исаия всички други пророци през столетията издигат също сурово и недвусмислено винаги един и същ упрек, който изглежда така ужасен за читателя на Библията.

Подобно на червена нишка това обвинение се провира през много от книгите на Стария Завет, придружава пълната с промени история на израилевите синове.

То зазвучава от времето, когато Израил, след дълго странствуване из пустинята, стигна до реката Йордан в 1230 година преди Христа... (Числ. 25:1, 2). То звучи и през времето на съдиите... (1 Цар. 2:22). Отеква също в двете царства, в Иудея... (3 Цар. 14:23, 24), както и в северното царство Израил... (Ос. 4:13, 14). То не замлъква дори през годините на пленничеството край реките при Вавилон в шесто столетие преди Христа... (Иезек. 16:16).

В продължение на цели хиляда и петстотин години след като библейските книги намериха достъп в Европа, тяхното съдържание беше предавано на хората изключително чрез свещениците и монасите; понеже те бяха написани на гръцки, латински, еврейски езици. Едва в средните векове, когато първите преводи бяха вече отпечатани и можеха да бъдат придобити от всекиго, когато безброй хора започнаха постепенно да четат сами Библията, те се натъкнаха на такива места, които ги ужасиха. В Библията ставаше дума за блудници! Понятно е колко слабо разбираха това хората, чиито къщи и жилища още се гушеха смирено под закрилата на устремените към небето катедрали и църкви.

Каква представа имаше човекът от Запада, за когото Бог беше «една здрава крепост», за обредите на страната, в която бе написана някога Библията? Наистина чрез кръстоносните походи той беше чул много внушаващи погнуса неща за дивите маври-езичници, но за такива непристойни дела — никога!

Пророците и летописците е трябвало да бъдат характеризирани като хора, които в усърдието си към Иехова в своя гняв към чуждите обреди сигурно са отишли малко по-далеч. И така, този упрек неоснователно е останал да тежи върху Библията дори в наши дни.

Има обаче един нецърковен свидетел за онова, което Библията означава с думите «гнусотии на идолопоклонниците». Фило от Библос, финикийски учен, живял сто години преди Христа, е събрал обемист материал от своята родина и е написал книгата «Фоиникика», «Финикийска история». Тя се занимава до най-далечното минало с историческите събития в пристанищните градове и крайбрежните републики на Ханаан, като описва при това финикийските божества, обреди и митология. Като достоверен източник за своето произведение Фило от Библос назовава цитирания вече финикийски жрец Санхуниатон, който е живял в VII столетие преди Христа. Някога, когато колоните с надписи към храма на Меликерта в Тир са били съборени от земетресение, Санхуниатон преписал тези древни надписи.

В 314 година след Христа епископ Евсевий от Кесария в Палестина откри преписите на Фило от Библос и съобщи за тях. Някои неща в тези преписи, преди всичко митологията и обредите, изглеждаха толкова възмутителни, че узналите ги се отказаха да приемат за чиста монета описаните чувствени извращения.

Между ханаанските култове на първо място стоеше този към бога Ел. Негова съпруга беше Ашира, една богиня, която е спомената и в Библията. Ел се оженва за трите си сестри, едната от които е Астарта. В Стария Завет тя е споменавана често както «Астарта» (Съд. 2:13; 10:6 и т. н.). Ел убива не само своя брат, но и собствения си син; той отрязва главата на своята собствена дъщеря, скопява своя баща, самия себе си и принуждава своите съюзници да направят същото.

Чудно ли е, че хората от времето след Христа не са искали да дадат никаква вяра на описанията за тези ужаси?!

За нас е съвсем понятно, че всяка що-годе културна държава бди за традициите на своите граждани. Но в Ханаан през онова време култът към чувствеността се равняваше на почит към боговете. Езическите светилища заместваха публичните домове, блудниците от женски и мъжки пол се считаха за «посветени» към светилищния персонал, а даренията за техните «услуги» бяха ползвани от касите на светилищата като «жертвоприношения към божеството».

Пророците и летописците не са преувеличили ни най-малко. Но колко добре са обосновани техните жестоки думи — «неприличните места», това стана съвсем ясно едва след големите находки в Рас Шамра.

Върху крайбрежието на Северна Сирия, точно срещу източния нос на Кипър, се намира Минет ел-Вейда, «Бялото пристанище». Тук вълните на Средиземно море се разбиват в снежнобелите и блестящи варовити скали, като създават една прекрасна игра на цветовете, която се прелива от светлозелени до тъмни, теменужносини багри. Грамадни купища облаци заграждат към вътрешността на страната самотния планински връх на «Дшебел Акра». Туземците разказват, че той бил някога жилището на прадедите на боговете.

През 1928 година един селянин, който орял близо до морето, открива един дълъг подземен коридор. От първото му изследване се установява, че той води към една гробница. Касае се за сводообразна гробница в стила на Микене.

При вестта за тази находка Франция, на която Сирия е подвластна като васална държава, реагира с обичайната вече бързина. Господин Дюсо, специалист-пазител на ориенталските древни ценности в Лувъра, отправя проф. Клод Ф. А. Шефер заедно с няколко други специалисти към «Бялото пристанище». Предстоят им вълнуващи открития!

Отдалечен на 800 метра от морския бряг и от старата гробница в стила на Микене, пред тях се издига изкуствен хълм. Ръкавите на един буен поток ограждат хълма и весело ромолят. Народът го нарича отдавна «Рас ес Шамра», «Копъров хълм». И наистина кичури от копър растат буйно по древната грамада от развалини, която крие останките на финикийската столица Угарит. Преди повече от три хиляди години тя беше унищожена завинаги при нашествието на приморските народи.

С разкопките си на «Копъровия хълм» Шефер има нечувано щастие; понеже тук най-после се появява отдавна търсеното доказателство за многошумните обреди на Ханаан. Между два храма, единият от които е бил посветен на бога Ваал, а другият — на бога Дагон, той намира — посред къщите на богатите търговци — жилището на първожреца в Угарит, който е разполагал с голяма библиотека, както доказват множеството останали запазени плочи с надписи. Опитният поглед на Шефер разпознава незабавно, че авторът им трябва да си е служил с една непозната дотогава финикийска азбука. Разгадаването им бива постигнато с удивителна бързина още през 1930 година от трима учени — германеца проф. X. Бауер от университета в Хале и французите Ш. Вироло и Е. Дорм. Тези документи на два езика — при единия се касае за едно древно ханаанско наречие, което се приближава отчасти до еврейския език от времето преди Моисея — се занимават изключително с боговете и обредите на древния Ханаан, с които израилтяните при навлизането си в Обетованата земя са имали първата среща с тежки последици.

Митовете и обредите, описани в тези безпримерни документи, отразяват най-ужасния варваризъм, като изобилствуват с магьоснически култове на тягостна, първобитна, груба чувственост към богове и полубогове. Особено значение е отдадено на обредите за богините на плодовитостта. Наистина и другите народи на древния свят почитаха божества на плодородието, като насищаха обредите си с цикли от появяване и загиване, от раждане и смърт; но в Ханаан те са израз на явно безсрамие. Така например богините на материнството са били таксувани като «свещени куртизанки». Точно както описваше това Фило от Библос, а след него — древният църковен писател Евсевий! Необяснимата почит, която се отдаваше в Ханаан на плодовитостта се простираше дори във всекидневния живот. Под всяка от разкритите къщи се намира една сводообразна гробница, в която жителите на Угарит са погребвали мъртъвците си! Глинени тръби с чудновата форма водят в тази яма — чрез тях на мъртвите са били доставяни припаси — вода, вино и зехтин, месо и кръв от животните, принесени в жертва! Култовете на плодородието не са спирали дори пред света на мъртвите. Фуниеобразните съдове не оставят никакво съмнение в това. Те са украсени със съответните символи.

В обредите за живите голяма роля е играла мандрагората. Старите хананейци и финикийците приписваха на месестия корен полово възбудителни качества. Според тях той е имал способността да възбужда любов и да лекува безплодието.

Астарта и Анат, богини на плодородието и войната едновременно, са жестоки и необуздани. Вааловият епос от Угарит описва богинята Анат така: «С мощта си тя покосяваше жителите на градовете, погубваше населението на морското крайбрежие, унищожаваше хората на Изтока.» Тя вкарвала мъжете в своя храм и заключвала вратите, за да не може никой да се изплъзне. «Тя хвърляше столове върху юношите, маси върху войниците, пейки върху силните мъже.» Тя потъвала в кръв до коленете, а дори и до шията. В нейните нозе лежали човешки глави, над нея летели навред човешки ръце като скакалци. Тя привързвала на гърба си главите на своите жертви като накити, а ръцете им — на своя колан. «Нейните дробове се издуваха от смях, сърцето й се изпълваше от радост, гърдите на Анат бяха пълни с възторг.» «След като се задоволеше, тя измиваше ръцете си в пролятата човешка кръв, за да се посвети отново на други занимания.»

Анат е сестра и съпруга на Ваал, бога на бурите и съкрушителните удари. Негова емблема е волската глава. Ваал подхранва добитъка по пасищата с дъжд, за да се угои. Той се грижи и за неговото развъждане. Когато Ваал умира при смяната на годишните времена, когато бива надвит, «като вола под ножа на жертвоприносителя», тогава неговият син поема тези задачи.

В Угарит проф. Шефер открива също малки изображения и талисмани на Астарта. Те са направени от глина и злато и са голи. Змиите и гълъбите, прочути в древния Изток с плодородието си, са техни символи.

Богините на плодовитостта са били почитани преди всичко в планините и по хълмовете. Там са им били въздигани «калищата, засаждани са били «свещени колове», дървета, под които са извършвали «обредите», както това често се споменава и в Библията: «Защото те си бяха издигнали и оброчища, статуи и капища на все висок хълм и под всяко зелено дърво» (3 Цар. 14:23). Какви обреди са били те, в това няма вече никакво съмнение след разкопките в Угарит.

Едва след като са налице резултатите от научните изследвания върху боговете на Ханаан и култовете на Финикия, ние можем да направим ясно заключение за огромната нравствена борба, която е трябвало да понесат израилевите синове.

Колко силно е било значи изкушението за този първобитен пастирски народ, колко опасни са били съблазните! Обредите на Ваала са прониквали дълбоко повечето пъти, те са стигали до самия храм на Иехова.

5 глава: Световната мощ на Ниневия пропада

Асурбанипал ограбва Тевен — Великото царство от Нил до Персийския залив — «Великият и славен Аснафар» — Ловец на едър дивеч с лък и стрела — Силата на Асирия е изчерпана — В клещите на две могъщи царства — Мидианците и халдейците се въоръжават — Скитски орди в Палестина — Ниневия се превръща в развалини — Облекчителна въздишка в Плодородния Полумесец — Едно откритие на Гейд в Лондон — Престолонаследникът Навуходоносор във Вавилон

МИСЛИШ ЛИ/ЧЕ СИ ПО-ДОБРА ОТ ГРАДА НО-АМОН/КОЙТО СЕ НАМИРА ТАМ, КРАЙ РЕКИТЕ.../ЕТИОПИЯ И ЕГИПЕТ БЯХА НЕГОВАТА НЕИЗБРОИМА СИЛА.../НО И ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ИЗСЕЛЕН/ И ОТВЕДЕН В ПЛЕН/ДОРИ И МЛАДЕНЦИТЕ МУ СА ПРЪСНАТИ ПО ВСИЧКИ КРЪСТОПЪТИЩА...

(Наум 3:8–10)

В 663 година преди Христа асирийците постигнаха най-големия триумф в цялата си история. Цар Асурбанипал завладя Но-Амон, считаната дотогава за непревземаема столица на Горния Египет, която гърците наричаха Тевен и която имаше според Омир сто порти. Това бе събитие, което направи потресаващо впечатление в света на древния Изток, в «Плодородния Полумесец» и нататък до Гърция. Асирийският цар ограби столицата, чиито храмове криеха неизмерими съкровища. «Аз завладях целия град... сребро, злато, благородни камъни, цялото имущество на неговия дворец, пъстроцветни дрехи, ленено платно, великолепни коне, роби и робини, два големи обелиска от блестящ бронз, тежки 2500 таланта; взех и портите на храма от тяхното място и ги пренесох в Асирия. Аз отнесох от Тевен грамадна плячка от неоценими съкровища, тържествува Асурбанипал.

Асирийската военна машина напълно ликвидира широко прославения град на храмове край Нил. Разкопките ясно потвърждават катастрофата му, описана от пророк Наум, както и от самия завоевател. След този удар столицата на Горния Египет не се съвзе никога вече.

Подир тоя завоевателен поход тогавашният свят е паднал в нозете на асирийците. От горното течение на Нил до планините на Армения и до устието на Ефрат народите са били поробени, държавите — принизени до васали.

Но щом Асирия се покатерва до върха на своята мощ, тогава силата на великото царство започва да отслабва. Асурбанипал не е вече завоевател и военачалник от мащаба на своя баща Асардан, а още по-малко — на своя могъщ дядо Сенахирим. Асурбанипал, «великият и славен Аснафар» (1 Ездр. 4:10), има вече други интереси.

След дългата редица тирани, опръскани с кръв, този асирийски владетел единствен си е извоювал неоценима заслуга. Той е заповядал да се препишат знаменитите произведения на акадската литература, към които се числи и вавилонският епос за сътворението на света. Наредил е да се съставят речници и граматики на различните езици, които са били говорени в неговото огромно царство. Създадената от него библиотека в Ниневия е най-голямата и най-значителната в древния Изток въобще. Без тази ценна колекция на човечеството би липсвало много нещо от онова идейно богатство и творчество, които датират от най-ранната епоха на «Плодородния Полумесец».

Въпреки това обаче необуздаността в този последен бележит потомък на асирийските владетелски поколения не е била напълно укротена. Наред с изкуството и литературата той обича и лова. Асурбанипал е ловец на едър дивеч, в истинския смисъл на думата, и неговите последователи в тази област мъчно биха могли да се изравнят с него. Не със самолет и брониран джип, при бързина от 100 километра в час, не и с пушка за слонове, снабдена с оптически прицел, която позволява смъртоносния изстрел от сигурна далечина, където не съществува опасност от никаква хищна лапа или грамаден зъб, този древен ловец на едър дивеч се нахвърля непосредствено върху дивите животни. По необикновено картинните грамадни релефи, които стояха още в неговите дворци край Тигър, той ги убива, седнал в лека ловджийска двуколка или само на кон — с лък и стрела, както и с копие. «Тридесет слона, 257 диви животни, 370 лъва», брои гордата редица от ловните трофеи на Асурбанипал според текстовете с клиновиден шрифт.

«Горко на кървавия град!... Там лежат много убити, големи купища трупове, които нямат брой...» (Наум 3:1, 3).

Така оповестява пророк Наум края на Ниневия, края на великото царство, което се е крепяло на кървава тирания в продължение на столетия.

Пропадането му започва внезапно и бързо, със смъртта на Асурбанипал(68). Новите велики държави на индоарийците и семитите се съюзяват и хващат в клещи огромната формация, разбиват я и разделят исполинската плячка помежду си.

На североизток, в планините на Иран, беше образувано царството на индианците. Тогава «властта бе заета от Киаксар», пише Херодот, «който обедини под свое господство цяла Азия, отвъд реката Халис. После той събра всички, над които царуваше, и тръгна срещу Ниневия, за да завладее този град.»

В югоизточната част на Двуречието беше възникнал вторият опасен противник на асирийците. От края на обработената земя, южно от устието на Ефрат, където лежеше и «Ур Халдейски», бяха нахлули семитски племена, които вляха пресни сили в старото царство около Вавилон. Те се нарекоха «халдейци». Меродах-Валадан, който накара да заговорят за него още преди едно столетие, като създаде доста трудности на Асур в продължение на десетилетия, беше един от същите.

Между това неговите сънародници, в постоянно прииждащи нови вълни, успяха да се наложат в цялата страна. В 625 година преди Христа един халдеец завзема властта над южната част на Месопотамия. Навополасар става цар и основател на нововавилонското царство. Халдейците също имат само една цел — съкрушаването на Асирия.

По същото време, когато двете сили от север и от юг дебнат зорко, за да нанесат смъртоносния удар на Асирия, от Кавказките степи тръгва една дива орда, която нахлува в «Плодородния Полумесец», прониква през Мидия и залива асирийското царство. Това са скитите. С обири и грабежи те напредват от Месопотамия през Палестина до границите на Египет.

През крайбрежната низина покрай Средиземно море бурно тече неудържимият поток на скитските конници, изпреварени само от слуховете, които всяват страх и ужас. Жителите на Иудея трябва да са ги видели от техните високи планини, и пророк Софоний вижда разтревожен онова, което идва. «Защото Газа ще бъде напусната и Аскалон ще опустее. Азот ще бъде прогонен през деня и Екрон ще бъде изкоренен... Вечер те ще се приютяват в къщите на Аскалон...» (Соф. 2:4, 7).

«Те нападнаха Египет — разказва Херодот — и когато бяха се разположили в палестинска Сирия, насреща им дойде Псаметихус(69), царят на Египет, и ги възпря от по-нататъшно нахлуване чрез молби и подаръци. А после, когато скитите при отстъплението си спряха в сирийския град Аскалон, някои от тях останаха назад и ограбиха светилището на Афродита Урания. Но тези скити, които оплячкосаха храма в Аскалон, както и всички, които минаха по техните стъпки, бяха наказани от богинята с една женска болест.»

След едно десетилетие азиатските конници изчезват отново като някакви зли привидения.

В Палестина споменът за скитите остана запазен в името на един град. Старият «Вет-Саан» беше преименуван на «Скитополис». И така, индианците и нововавилонците настъпват срещу асирийците от две страни едновременно, от север и от юг. Асур, могъщият град и крепост край Тигър, пада пръв в 614 година преди Христа. «Царят на Вавилон и неговата войска, които бяха тръгнали в помощ на индианците, не пристигнаха навреме за битката. Царят на Вавилон и Киаксар(70) се срещнаха върху развалините на града», гласи един нововавилонски царски надпис, «и сключиха помежду си дружба и съюз... Те взеха от града голяма, неизмерима плячка, превърнаха града в хълм от останки и развалини.»

В 612 година преди Христа съюзените мидианци и нововавилонци постигат своята цел: след «ожесточена битка градът беше превзет»; Ниневия става жертва на разрушението! «Господ ще простре ръката си на север и ще унищожи Асур. Той ще превърне Ниневия в развалини, ще я направи безплодна като пустиня», беше предсказал пророк Софоний (2:13) и това бе станало вече. — Разрушена и опожарена беше командната централа Ниневия, която в продължение на столетия сееше над древния свят само кръв и сълзи чрез завоевателни походи и окупации, чрез мъчения, терор и масови изселвания.

«Плодородният Полумесец» въздъхна облекчително. Светла радост обзе измъчените народи — поникнаха нови надежди!

Това стана и в Иудея.

Още след смъртта на Асурбанипал, когато омразният асирийски колос бе раздрусан от първите трепети на безсилието, цар Иосия(71) беше отменил с един замах чуждите официални култове в Иерусалим. Това бе много повече от един акт на религиозна съпротива. То означаваше ясно преустановяването на васалната зависимост, като символ на която служеха внесените принудително богове на Ниневия. Заедно с тези натрапени божества «Иосия прогони всички гадатели, тълкувачи, идоли и кумири» от Месопотамия (4 Цар. 23:24). Той премахна и култовете на Ханаан (4 Цар. 23:7).

Реформите на Иосия подготвиха почвата за нов религиозен и национален мироглед, който при вестта за падането на Ниневия се разрази в истинско тържество на свободата.

Между това съвсем неочаквано настъпва едно събитие, което заплашва изведнъж да унищожи пак всичко; «... египетският чар, фараонът Нехао, потегли против асирийския цар на реката Ефрат. Но цар Иосия излезе насреща му и умря в Мегидон, след като беше го видял» (4 Цар. 23:29). Този библейски текст е истински класически пример за това, как една-единствена дума може съвсем да преиначи смисъла на известно описание. Тук погрешно употребената малка дума против таксува цар Иосия като съучастник на омразните тирани. Някога думата «против» (срещу) е била преписана погрешно В действителност фараонът Нехао е тръгнал в помощ на асирийците, тоест «насреща». Едва чрез една случайна находка асирологът Дж. И. Гейд разкри тази историческа грешка, дължаща се на един несполучлив превод.

Това беше един музей — находка, съвсем различна от археологичния шаблон. През 1923 година Гейд преведе в Британския музей в Лондон един много повреден фрагмент на клиновиден шрифт, който беше изкопан преди години в Двуречието.

Там бе написано следното: «През месец Ду’уз» (юни–юли)(72) асирийският цар се снабди с една голяма египетска армия и тръгна срещу Харан, за да го завладее... До месец Улул (август–септември) той се би срещу града, ала не постигна нищо.»

«Голямата египетска армия» беше войската на фараона Нехао.

След падането на Ниневия остатъци от асирийската войска са се оттеглили към Северна Месопотамия. Техният цар е предприел отчаяния опит да си възвърне оттам още веднъж владичеството върху загубената територия. И затова фараонът Нехао е побързал да му отиде на помощ. Когато обаче след двумесечна битка не е могъл да бъде превзет дори градът Харан, Нехао се е оттеглил наново.

Появяването на египетските войски в Палестина е предизвикало решението на цар Иосия да предотврати въоръжената помощ на египтяните за омразните му асирийци на каквато и да било цена. Така се е стигнало до похода на малобройната иудейска армия срещу далеч превъзхождащата я египетска войска, който е завършил трагично при Мегидо. «Неко — пише Херодот — победи и сирийците(73) в една сухопътна битка при Магдолус(74).»

При завръщането си за Египет фараонът Нехао се обявява за господар на Сирия и Палестина. В Иудея той прилага назидателни наказания, за да не остави никакво съмнение в това — на кого е подчинена сега страната. Иоахаз, синът и приемникът на Иосия, бива лишен от царското достойнство и доведен като пленник при реката Нил (4 Цар. 23:31–34). Тогава Нехао поставя на престола един друг син на Иосия, Елиаким, чието име променя на Иоаким (4 Цар. 23:34).

За фараона Нехао археолозите не могат да посочат досега хвалебни поеми: «Дрехата, в която той извърши именно тези дела», узнава Херодот след сто и петдесет години от египетските жреци, фараонът посветил на Аполоновия храм в Милет като знак на благодарност за участието на гръцки наемни войници в неговия боен поход. Той е оставил в победената страна само една колона. Тя носи неговото име, написано с йероглифи. Отломките от тази колона са останали да лежат в Сидон.

Само четири години след това — в 605 година преди Христа — бива погребана мечтата на Нехао за владичество над «Азия», както неговите предшественици са се изразявали винаги.

Още докато фараонът е събирал данъците в Палестина, на друго място е било вече взето решение за неговото «покоряване». След общата победа мидианците и нововавилонците си бяха поделили Царството на асирийците. Мидианците присвоиха територията на север и североизток, а нововавилонците — тази на юг и югозапад. По този начин Сирия — Палестина се падна на цар Навополасар. Остарял между прочем и негоден вече за трудностите на войната, той изпрати халдейския престолонаследник, своя син Навуходоносор, да завладее новите земи.

Нехао предприе наистина опит за съпротива, но той завърши с жалък неуспех. При Кархамис, в същата местност, където фараонът преди четири години беше поискал да помогне на последния асирийски цар, сега той бе разбит унищожително при бележитото място, където Ефрат преминава от Месопотамия в Северна Сирия (Иерем. 46:2).

Нехао се спасява чрез бягство през Палестина, обсипан с присмех и подигравки от пророк Иеремия. «Фараонът, царят на Египет, се смути; той напусна своя шатър!... Чуха го да се измъква оттам като змия...» (Иерем. 46:17, 22).

След това позорно бягство Иудея не видя повече фараона Нехао. «И царят на Египет не излизаше вече от земята си; защото вавилонският цар беше отнел всичко, което принадлежеше на египетския цар, от Египетския поток до реката Ефрат» (4 Цар. 24:7) Но халдейският престолонаследник не можа да използва напълно победата си при Кархамис; защото в хода на битката го настигна известието за смъртта на неговия баща. И той трябваше да се върне във Вавилон. След като Навуходоносор(75) пое правата на владетел, той бе задържан през следните години от по-важни държавни задачи в собствената си страна. Така Иудея остана за известно време пощадена от ново нашествие; тя беше предоставена сама на себе си.

За подробностите на станалото в Иудея около края на шесто столетие преди Христа липсват съвременни описания. Библията също не дава ясна представа кога например халдейците са се появили за пръв път в страната, откога нататък са започнали те да изискват данъци. Нововавилонските царе не са оставили убедителни летописи като своите предшественици, асирийците. Само надписите, останали запазени по строежите, намекват за историческите събития.

6 глава: Последните дни на Иудея

Първото принудително изселване — Цар Иехония в официалните списъци на Вавилон — Откритие в избата на Берлинския музей — Втори наказателен поход — Донесения върху глинени късове — Трагичната смърт на Старки — Пожарната техника на вавилонските пионери — Празна хартия за археолозите

В НЕГОВИ ДНИ СЕ ВДИГНА ВАВИЛОНСКИЯТ ЦАР НАВУХОДОНОСОР; И ИОАКИМ МУ СТАНА ПОДВЛАСТЕН ЗА ТРИ ГОДИНИ.

(4 Цар. 24:1)

В края на шестото столетие преди Христа става гибелното събитие, което в няколко години премахва и Иудея като народ завинаги от историята на древния Изток. С поразителна бързина връхлитат вече нещастията над нищожната васална държава край реката Йордан и нейните жители, които нещастия създават епохата на най-тежките страдания за Иудея. Те завършват с пътя към изгнанието, с принудителното изселване във Вавилония.

В началото стои отказът да се плащат данъците и въстанието срещу новия васален господар. В 597 година преди Христа в Иудея пламва открит бунт. Цар Иоаким «... се отметна и му измени» (4 Цар. 24:1).

Навуходоносор не се намесва най-напред лично. Може би случаят не му се вижда достатъчно важен; местните бунтове в едно голямо царство не са рядкост. В началото той се задоволява с намесата на васали от Моав, Амон и Сирия, в подкрепа на които дава редовни халдейски войници. Но те, изглежда, не са могли да станат господари на положението. Едва тогава Навуходоносор сам тръгва бързо към Иудея.

Той се намира вече със значителна армия близо до Палестина, когато Иоаким ненадейно умира. Неговият син заема престола: «Иехония беше на осемнадесет години, когато стана цар, и царува три месеца в Иерусалим... Навуходоносор дойде до града, когато войниците му го обсаждаха... И изсели целия Иерусалим и пресели Иехония във Вавилон...» (4 Цар. 24:8–15).

В 597 година преди Христа цар Иехония и неговите близки, както Библията казва, биват изселени като пленници във Вавилон. Но кой би могъл след цели две хилядолетия и половина да провери истинността на това конкретно твърдение? Все пак малко преди началото на XX столетие изследването се домогна до една възможност да узнае нещо по-точно относно местопребиваването на иудейското царско семейство.

През 1899 година Германското дружество за Ориента подготви голяма експедиция за прочутия хълм от развалини «вавил» край Ефрат под ръководството на архитекта проф. Роберт Колдуей. Тя се разпростира в несравнимо дълъг срок; най-прочутата столица на древността, резиденцията на Навуходоносор, бива разкрита за 18 години. Също така и едно от «седемте чудеса на света», а именно — много славените от по-късните гръцки пътешественици «висящи градини», както и «Етемен-ан-ки», баснословната кула на Вавилон. В двореца на Навуходоносор и по разположената в непосредствена близост до него порта на Истар бяха открити безброй надписи.

Но те създават известно разочарование у учените. Противно на подробните описания от асирийските владетели, в които често са включени исторически също имената и съдбите на израилските и на иудейските царе, нововавилонските надписи едва ли споменават за нещо друго освен за религиозните и за строителните събития на своето време. Те не съдържат например никакво доказателство за станалото в Иудея.

Три десетилетия след като прекрасните находки от «вавил» бяха намерили вече своето място в архивите и музеите, непосредствено близо до портата на Истар бяха открити известно количество неповторими документи; но това стана... в Берлин!

В сърцето на германската столица, върху острова на музеите, заобиколен от водите на Шпрее, беше издигната отново великолепната порта на Истар от Вавилон; тя бе възстановена в голямата стъклена зала от музея на император Фридрих. Тревожно и зловещо стояха яркожълтите тела на лъвовете в дълга редица върху тъмносините глазирани кахли на коридора, по който е минавало шествието на Мардук(76). Както някога край Ефрат, този път насочваше удивените хора на XX столетие към прекрасната порта с драконите и дивите бикове, посветена на богинята Истар.

Докато горе, в стъклената зала, посетители от целия свят стояха дълбоко поразени пред високата блестяща двойна порта или минаваха, както някога е минавал Навуходоносор, под нейния свод и по пътя на тържественото шествие; долу, в избените помещения на музея, около 300 плочи с клиновиден шрифт чакаха своето разгадаване.

Сътрудниците на Колдуей бяха ги открили в пристройките на Навуходоносоровия дворец, близо до портата на Истар, бяха ги номерирали и опаковали в сандъци. Заедно с купища от пъстроглазирани тухли, с релефи на лъвове, дракони и диви бикове те изминаха дългия път до Берлин, където една капризна случайност направи така, че древните плочи, макар и добре опаковани край реката Шпрее, се разположиха почти точно тъй, както във Вавилон — само на няколко метра под портата на Истар.

След 1933 година асирологът Е. Ф. Вайднер се заема с проверката на плочите и парчетата в избените помещения на император Фридриховия музей. Той започва превода им последователно. Те не съдържат друго освен официални списъци, потвърдителни разписки от царската интендантска служба, вписвания на древните бюрократи, изключително делови и всекидневни неща.

Въпреки това Вайднер неуморно седи приклекнал ден след ден в избата, под портата на Истар, и превежда усърдно.

Изведнъж неговата истински монотонна работа придобива необикновено оживление. Между безличните административни книжа Вайднер внезапно открива някои неоценимо скъпи бележки на древната продоволствена служба.

В четири различни квитанции за раздаването на съестни продукти, в които е записано между другото и прекрасното сусамово масло, той се натъква на едно познато библейско име: «Иа’-у-кину»... Това е Иехония!

Заблуждението е изключено, защото Иехония е означен с пълната си титла — «цар на (страната) Иудея». Освен това вавилонските глинени квитанции носят за дата 13 година от управлението на цар Навуходоносор. Това значи — 592 година преди Христа, тоест пет години след падането на Иерусалим и след принудителното изселване. При това вавилонският интендант на продоволствието в три случая е записал петте сина на царя, които са били поставени под надзора на един служител с иудейското име «Кенайай».

Като по-нататъшни получатели на продукти от складовете на Навуходоносор са отбелязани «осем души от страната Иудея», които са се числели вероятно към свитата на цар Иехония. Между тях е бил и един градинар на име Салам-я-а-ма.

Иехония, детронираният цар на Иудея е живял заедно със семейството и свитата си във Вавилон в двореца на Навуходоносор; така следва безспорно да се заключи според откритието на Вайднер, което допълва библейското описание в Четвърта книга Царства. «И неговата постоянна издръжка беше давана от царя на Вавилон, както бе отредено, през целия му живот, до неговия край» (Иерем. 52:34).

«Това се случи в деветата година на царуването му, в десетия ден на десетия месец; тогава дойде Навуходоносор, царят на Вавилон, с цялата си войска срещу Иерусалим... И градът беше обсаден... до единадесетата година на цар Седекия» (4 Цар. 25:1, 2).

От вземането на Иехония в плен и първото принудително изселване във Вавилон бяха изминали единадесет години. Дошло беше вече времето, което реши гибелта на Иудея.

Последната сцена от трагедията на този малък народ предлага образцов пример, как библейското описание и резултатът от изследванията разясняват едно и също събитие от различно гледище и колко точни са указанията на пророка, сравнени с официалното описание в Четвъртата книга Царства и в Паралипоменон. Иеремия описва в къси изречения събитията през вълнуващия и тревожен ход на последните дни, които бяха потвърдени като поразително точни и исторически верни чрез находките в Палестина през наши дни.

След първото завладяване на Иерусалим в 597 година преди Христа Навуходоносор остави Иудея да съществува и занапред, но като васална държава. За приемник на отведения в плен Иехония той постави на трона неговия чичо Матания, преименуван на Седекия от халдейския цар. Както може да се заключи от книгата на пророк Иеремия, глава 13, стих 19, държавната територия е била намалена: «Южните градове са затворени и там няма никой, който да ги отвори» (Иерем. 13:19).

Въпреки скорошното принудително изселване на племенните братя, въпреки горчивите опити в продължение на едно столетие и половина и безнадеждната съдба на северното царство Израил, споменът за която беше още жив, волята за съпротива в Иудея не е угаснала.

Твърде скоро се чуват вече ясни гласове, които подстрекават срещу Вавилон и претендират за възвръщане на изгубеното (Иерем. 28:1–4). Пророк Иеремия издига предупредително своя глас, но враждебните към Вавилон среди са тези, които печелят винаги надмощие. Те подбуждат народа и спечелват най-после влияние и пред бездейния и нерешителен цар. С граничещите васални държави биват установени връзки. При цар Седекия в Иерусалим става среща на «пратениците» от Идумея, Моав и Амон, както и от приморските градове Тир и Сидон (Иерем. 27:3).

Обстоятелството, че в 588 година преди Христа на трона се качва нов фараон, Априес(77), повлиява очевидно и категорично върху решението за въстание (Иерем. 44:30). Новият владетел на Египет трябва да е уверил Иудея, че ще я подпомогне с оръжие, защото «Седекия се отметна от царя на Вавилон» (4 Цар. 24:20).

В «десетия месец» (4 Цар. 25:1) на същата година — 588 преди Христа — това беше «деветата година» на цар Седекия — Навуходоносор излиза от Вавилон с голяма войска. Наказателният поход се търкаля със светкавична бързина към разбунтувалата се Иудея.

Халдейските дивизии от пехота, бързи конни поделения и отряди с бойни колесници сломяват всяка съпротива, завладяват град след град. Като се изключат граничните крепости Лахис и Азека на юг, както и столицата Иерусалим, цялата останала страна е напълно покорена.

Иерусалим, Лахис и Азека са решени да продължат борбата до последна възможност: «Между това войската на вавилонския цар воюваше вече против Иерусалим и против всички останали градове на Иудея, а именно против Лахис и Азека; защото само те бяха останали от укрепените градове на Иудея» (Иерем. 34:7).

Внушителни доказателства представят ясно на потомството последната фаза от тази безнадеждна битка.

30 километра югозападно от Иерусалим започва зелената долина на Елах, която се разстила далеч към иудейските планини. «Дъбовата долина», както Лютер я нарича, беше мястото на двубоя между младия Давид и филистимския великан, Голиат (1 Цар. 17:19 и сл.).

През дъбовата горичка все още тече и ромоли потокът, от който Давид е избрал «петте гладки камъчета» за своята прашка (1 Цар. 17:40).

Склоновете се издигат полегато от вадичката нагоре до един объл връх, висок 300 метра. Оттам погледът се плъзга над пшеничните ниви и маслинените плантации в древната филистимска низина и стига до сребристо блестящото Средиземно море на западния хоризонт. На това място през 1898 година англичанинът д-р Фредерик Дж. Биле идентифицира една цитадела с осем здрави кули като старата крепост Азека, едната от споменатите непобедени гранични крепости. Точно 20 километра на юг от това място развалините на Лахис още крият далеч по-ценни доказателства. През тридесетте години археологът Дж. Л. Старки ги изтръгна, с британската експедиция на Уелкъм Марстън, от останките на грамадната градска порта, там, където битката е била най-ожесточена. 18 остраки, изписани глинени късове, съдържат донесения от външните фортове, от наблюдателните и опорни пунктове на иудейските войски, които още на са разбити. Това са донесения върху глинени късове от дните на «десетия месец» от 588 година преди Христа, които са били отправяни към «Яуш», «коменданта на крепостта Лахис». От всеки ред на тези стремително надраскани съобщения личи ясно безмерното напрежение пред сгромолясването. Едно от тези последни донесения на очевидци гласи: «Нека Иехова донесе до ушите на моя господар добри новини тъкмо сега... Ние следим сигналните станции на Лахис според указанията, които моят господар даде... ние не виждаме вече сигналите на Азека.» Това известие казва на Яуш, коменданта на Лахис, че Азека е паднала. Сега Навуходоносор е могъл вече да изтегли пионерните си войски за атаката на предпоследната крепост.

За ужасния край на Лахис британските археолози от експедицията на Уелкъм Марстън добиха представа през януари 1938 година, след трудните разкопки в продължение на шест кампании.

Това е последният успех, който увенчава борческия живот на прочутия изследовател на Лахис Джеймс Лесли Старки. При избухналите в страната размирици, на пътя от Лахис за Иерусалим, близо до Хеврон, той бива застрелян от арабите — едва четиридесет и три годишен — вследствие на едно съдбоносно трагично припознаване. През време на продължителните разкопки му е пораснала брада и арабите го помислили за евреин!

В 701 година преди Христа щурмовите войски на асирийския цар Сенахирим атакуваха стените на Лахис с «танкове», снабдени със стеноломен шип. Специалните войски на Навуходоносор приложиха съвсем друга техника, за да наложат капитулацията на града.

При изследването на грамадата от развалини на Вавилон, за голямо удивление на Старки, се намира пепел. Пепел в невероятни количества. Някои пластове са дебели много метри, а са високи и днес дори — след 2526 години — повече от останките на масивните крепостни стени и валове. Пионерите на Навуходоносор бяха специалисти в пожарната техника, истински майстори в разпалването на исполински пожари!

Те довлякоха всички дървета, които можаха на съберат, оголиха околността на Лахис от горите и отделните дървета, обезлесиха и най-далечните хълмове, натрупаха горивния материал пред стените, на височина като тях, и го запалиха. Безбройни маслинени гори са станали жертва на техните брадви, защото пепелният пласт съдържа грамадно количество овъглени костилки от маслини.

Ден и нощ исполинският пламък се виеше към небето, като заграждаше стените с огнен пръстен високо над тях. Обсадителите доставяха непрекъснато дърва, докато камъните се напукаха от силната горещина и зидарията не устоя.

Така падна и Лахис. Остана да се съпротивлява само Иерусалим, около който вавилонците можеха сега да концентрират цялата си бойна сила. Но там прилагането на новата пожарна техника бе изключено от само себе си; защото всички дървета около Иерусалим още по времето на родоначалниците и на завладяването му от Иисус Навин бяха изсечени до най-малката горичка и до най-нищожния храсталак (Нав. 17:15, 18). Затова превземането на Иерусалим беше подготвено с изпитаните стеноломни обсадни уреди.

Иерусалим изтърпя обсадата в продължение на 18 месеца, като се защитаваше геройски: «И градът стоя в обсада до единадесетата година на цар Седекия» (4 Цар. 25:2).

Онова, което накара обсадените да изтърпят, макар че гладът отдавна вече вилнееше в града и вземаше своите жертви, беше отчаяната надежда за помощ от Египет.

Тази надежда е била готова да се сбъдне, защото вавилонците са отстъпили ненадейно. «Между това, войската на фараона беше тръгнала от Египет; и халдейците, които обсаждаха Иерусалим, като се научиха за това, оттеглиха се от Иерусалим» (Иерем. 37:5). Тогава наистина, както и Херодот споменава, една армия на фараона Априес е тръгнала от Египет. Целта на нейния поход обаче не е бил Иерусалим; Априес е настъпвал, по-вярно казано, по вода и суша към финикийските приморски градове.

Изследователите намериха във фрагменти от египетски паметници доказателство за тогавашното му пребивание в Тир и Сидон.

Случи се така, както Иеремия беше предсказал: «... Ето, фараоновата войска, която ви идва на помощ, ще се върне отново в земята си, в Египет» (Иерем. 37:7). След няколко дни неприятелят застана пак пред Иерусалим, обсадата беше продължена с още по-голяма ожесточеност и сгромолясването не можеше вече да се предотврати.

«Тогава те нахлуха в града и всички воини побягнаха през нощта по пътя през портата между двете стени, който води към царската градина» (4 Цар. 25:4).

Благодарение на резултатите от разкопките пътят, по който са избягали обсадените, може днес лесно да се възстанови.

По заповед на цар Езекия старите укрепления от южната страна на Давидовия град са били подсилени чрез втора стена (2 Паралип. 32:5), чиито остатъци бяха също разкрити.

В момента, когато неприятелят проникна в града чрез един отвор в стената, защитниците се оттеглиха най-напред в южната част на крепостта, заобиколена с две стени, и едва след настъпването на тъмнината избягаха през един външен форум на открито, а после през хълмовете се насочиха към Иерихон. Тогава цар Седекия бе заловен. Децата му бяха «заклани» пред неговите очи, а на самия него бяха избодени очите (4 Цар. 25:7) според строгия вавилонски военен закон за изменниците. Това ужасно наказание чрез ослепяване е доказано многократно върху релефните изображения.

Иерусалим бива подложен на грабеж. Царският дворец и храмът биват подпалени, градската стена и укрепителните съоръжения — съборени. Заповедта за унищожението бе изпълнена от «Навузардан, началник на телопазителите» (4 Цар. 25:8), велик везир, който във вавилонското официално съобщение се явява като «Навушери-инди-нан». В 587 година преди Христа една част от населението пак бива изселена принудително (4 Цар. 25:11). Навуходоносор унищожи царския дом на Давида, който беше управлявал непрекъснато четири столетия. Иудейската държава стана вавилонска провинция. Някои останали воини започнаха от своите скривалища в планините партизанска борба, жертва на която падна назначеният от Вавилон управител Гедалия. Отплатата за това убийство се изрази в третото принудително изселване, което беше и последното (Иерем. 52:30). Малки групи от иудеите съумяха да се спасят от това изселване, като избягаха в Египет (4 Цар. 25:26; Иерем. 43:7). Завесата на историята се спусна над една обезлюдена страна. Израилевите родове бяха разпръснати по всички световни посоки.

Учени хора, като англичаните С. А. Кук и С. С. Тори, казаха своето вето против библейското предание за отвеждането в изгнание. Според тяхното мнение масово изселване от Иудея не е имало никога, а само някои знатни хора са били отведени като пленници във Вавилон.

Но разкопките доказаха точно обратното. От 1926 година насам в Иудея бяха разкрити напълно или отчасти значителен брой градове и крепости, които бяха изследвани грижливо, за да се установят датите на тяхното разрушение или обезлюдяване. «Резултатите са — казва проф. Олбрайт — безспорни и убедителни: много градове са били разрушени в началото на VI столетие преди Христа и никога не са били заселвани отново. Други са били унищожени по същото време, но след известен недълъг период — заселени пак, отчасти. А има и такива, които са били разрушени тогава и едва след дълъг период на изоставеност са били заселени отново. Не е известен нито един-единствен случай, при който някой град в Иудея да е бил непрекъснато обитаван през време на изгнанието.» Вавилонците са разрушили и обезлюдили гибелно Иудея; накъсо казано, за археологията те са я направили празна хартия!

Шестстотин и петдесет години след като израилевите синове под водителството на Иисус Навин бяха навлезли в Обетованата земя, в тази страна нямаше вече нито един от техните потомци. Предупредителните и заплашителни думи на пророците бяха се изпълнили, оповестеното Божие наказание беше настъпило. «Защото, ето какво казва Господ... Аз ще превърна градовете на Иудея в необитаема пустиня и никой не ще живее вече там» (Иерем. 34:22).

Завършена е историята на израилевите синове — сега започва историята на иудеите.

жүктеу/скачать 1.66 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: