Биография "Виждаш ли светлина, докато заспиваш?" попитал Шри Рамакришна, когато срещнал Нарендра за първи път. "

Има една поговорка, “Чист е онзи монах, който върви, и онази река, която тече.” През 1888г. Свами Вивекананда оставил манастира, за да живее като безпаричен странстващ монах. Той носел със себе си тояжка, съд за вода и своите две любими книги – Бхагавад Гита и “Подражание на Христа.”

Той отишъл първо във Варанаси, известен като градът на светлината и столицата на древната индийска култура. По време на своето пътуване срещнал много святи хора и учени. Един ден, докато посещавал Храма на Дурга, той бил нападнато от стадо маймуни. Докато бягал от тях, един монах му извикал, “Обърни се с лице срещу зверовете.” Свамиджи¹ спрял и погледнал предизвикателно грозните зверове. Те бързо изчезнали. По-късно, докато изнасял лекции в Америка, той споделил своя опит с хората и им казал да се изправят с лице срещу опасностите и превратностите на живота, а не да бягат от тях. Вивекананда знаел мисията на живота си и чувствал огромна сила вътре в себе си. Той напуснал Варанаси със следните пророчески думи: “Когато се върна тук следващия път, ще избухна като бомба върху обществото, а то ще ме следва като куче.”

По пътя си към Харидвар, той спрял на железопътната гара в Хатхрас. Там срещнал Шарат Чандра Гупта, помощника на началника на гарата, когото приел като ученик. Когато Шарат го помолил да остане с него по-дълго, той отвърнал: “Синко, имам да изпълнявам голяма мисия. Моят гуру ме помоли да посветя живота си на възраждането на родината ми. Духовността е в голям отлив, а гладът се шири по земята. Индия отново трябва да стане активна и да спечели уважението на света чрез своята духовна сила.”

Веднъж по време на своите пътувания в Хималаите, Вивекананда седнал да медитира под едно пийпалово дърво, близо до един поток. Там той преживял единството на вселената и човека – че човекът е миниатюрната вселена; видял, че всичко което съществува във вселената съществува в човешкото тяло и освен това, че цялата вселена може да бъде открита да се съдържа в един-единствен атом. Той записал своето преживяване в една тетрадка: “В началото бе Словото.... Микрокосмосът и макрокосмосът са изградени по един и същи начин. Точно както индивидуалната душа е затворена в живото тяло, така е и Универсалната Душа в живата Пракрити (Природата) – обективната вселена.... Двойственият аспект на Универсалната Душа е вечен. По тази причина, онова което ние възприемаме или чувстваме е тази комбинация на Вечно Формираното и Вечно Безформеното.”

През дните си странстване, Вивекананда имал различни видове духовни преживявания. Веднъж имал видение на стар човек, който седял на брега на река Инд и напявал ведически химни: ясно чул отправянето на мантрата Гаятри от Риг Веда. Той вярвал, че чрез това видение е преоткрил музикалния ритъм на ранните арийци. Освен това реализирал присъствието на Космическия Бог във всички същества.

Вивекананда посетил Павхари Баба, известният йогин от Газипур и научил от него тайната на работата: “Отделяй толкова внимание на средствата за работа, колкото и на целта.” Йогинът му казал, “Живей в дома на твоя гуру като крава”, което означава, че човек трябва да развие в себе си духа на служене и смирение. Има много удивителни истории за Павхари Баба. Веднъж в пещерата му влязла кобра; по-късно йогинът казал на своя уплашен ученик, “Това беше пратеник, който дойде от моя Любим.” Друг път едно куче отмъкнало хляба му, а той го последвал, като му се молел смирено, “Моля те почакай, Боже; нека намажа хляба с масло за Теб.”

Докато бил в Газипур, Вивекананда страдал от стомашни проблеми и лумбаго. Той решил да получи посвещение в хатха йога от Павхари Баба, за да излекува своята болест. Същата нощ обаче, Шри Рамакришна се появил пред него, гледайки го съсредоточено и изглеждал много тъжен. Това видение се повтаряло в продължение на двадесет и една нощи. След това Вивекананда се отказал от идеята за посвещението, укорявайки себе си в липсата на пълна вяра в своя Учител.

Вивекананда пропътувал почти цяла Индия, предимно пеша, посещавайки различни места на поклонение и свързани с историята. Така той можал да придобие непосредствен опит за състоянието на хората в Индия. Виждайки бедното и плачевно състояние на масите, Свамиджи бил трогван понякога до сълзи. Самият той бил страдал от голяма бедност и изпитвал дълбоко състрадание към нещастието на другите. Веднъж със своята обичайна енергичност той отбелязал, че на такъв Бог, който в този живот не може да даде и коричка хляб, не може да се вярва за следващия живот в царството небесно. Той видял, че не религията е от най-голяма необходимост за Индия и си спомнил за значимите думи на Шри Рамакришна: “Религията не е за празния стомах.”

В своите пътувания, Вивекананда се срещнал с махараджите на Кхетри, Алвар, Мисор, Рамнад и много други сановници. Той открито им заявявал, че просперитета на Индия зависи от издигането на масите чрез въвеждането на образованието, съвременната наука и индустрията. Те обаче, не показвали достатъчен интерес. По-късно Свамиджи изразил така своите чувства: “Нека се раждам отново и отново и да страдам от хиляди страдания, за да мога боготворя единствения Бог, който съществува, единствения Бог, в който вярвам, общата сума от всички души – и преди всичко, моя Бог лошия, моя Бог нещастния, моя Бог бедния - от всички раси, от всички видове - който е специалният обект на моето богослужение.”

През февруари 1891г., Вивекананда пристигнал в Алвар, Раджпутана (западна Индия) и се срещнал с Махараджа Мангал Сингх. Той бил възприел изцяло западните маниери и култура и въпреки че бил индус, нямал вяра в почитането на изображения и за него те не били нищо повече от глинени и каменни фигури. Свамиджи напразно се опитвал да му обясни, че индусите почитат единствено Бог, използвайки изображенията като символи на Него. Махараджата не бил убеден. Тогава Вивекананда помолил премиера да свали портрета на махараджата, който висял на стената и да му го подаде; по негова молба, това било направено. Тогава той наредил на премиера и на другите да се изплюят върху портрета. Всички се ужасили. Той казал на присъстващите: “Махараджата не присъства телесно в тази фотография. Това е само парче хартия. То не съдържа кости, плът и кръв. То не приказва, не се държи и не се движи по начина, по който махараджата го прави и въпреки това всички вие отказвате да се изплюете върху снимката, защото виждате в нея една сянка на махараджата. И наистина, ако се изплюете върху снимката, ще почувствате, че обиждате своя господар, самия Принц.” Обръщайки се към махараджата, той продължил: “Виждате ли, Ваше Височество, въпреки че в даден смисъл снимката не сте вие, в друг смисъл, това сте вие. Ето защо вашите верни служители бяха толкова смутени, когато им казах да се изплюят върху нея.” Махараджата разбрал своята грешка и помолил за благословията на Свамиджи.

Докато пътувал в западна и южна Индия, Вивекананда чул за Парламента на Религиите, който щял да се проведе в Чикаго, през 1893г. Една група от индийски управници и влиятелни хора го помолили да присъства там, за да представи индуизма и религията на Веданта, но той отказал. Той чакал повика на своя Учител. През 1892г., в Канякумари², докато седял на последния къс индийска скала в Индийския океан, той получил този повик да отиде на Запад.

Един ден, докато бил в Мадрас³, Свамиджи сънувал символичен сън: Той видял Шри Рамакришна да върви по водата на океана и да му прави знак да го последва. Той също чул заповедта: “Върви!” Въпреки че сега Свамиджи бил сигурен в пътуването си, той все още чувствал, че е нужно да получи позволението и благословията на Святата Майка Сарада Деви. Затова писал на Свами Сарадананда: “Имах видение, в което Учителят ми каза да отида на Запад. Умът ми е силно обезпокоен. Моля те разкажи на Святата Майка всичко и я попитай за нейното мнение.” Сарадананда отишъл при Святата Майка и й прочел писмото на Свамиджи. Тя не изразила веднага своето мнение, а помолила Сарадананда да почака. След два дни тя сънувала сън. Видяла Шри Рамакришна да върви по вълните на океана и да вика Нарендра да го последва. Тогава Святата Майка казала на Сарадананда: “Моля те пиши на Нарен, че той трябва да отиде на Запад.” Свамиджи бил силно зарадван, когато получил одобрението и благословията на Святата Майка.

Последователите на Вивекананда в Мадрас започнали да събират пари и да правят приготовления за неговото заминаване. Междувременно Раджа Аджит Сингх от Кхетри, който бил ученик на Свамиджи, го помолил да дойде в Кхетри, за да благослови новородения му син. Той предложил да осигури билета за пътуването му до Америка. Свамиджи се съгласил и отишъл в Кхетри за церемонията на новороденото. Един ден докато той бил там, махараджата го поканил да присъства на музикалното представление на едно танцуващо момиче. Вивекананда обаче изпратил съобщение, че като монах не му е позволено да се радва на светски удоволствия. Момичето се почувствало наранено, когато чуло това и запяло една тъжна песен, която достигнала до ушите на Свамиджи:

Не е ли безпристрастието Твоето име?

Едно парче желязо се намира в образа във храма,

А другото е ножът в ръката на касапина;

Но те и двете се превръщат в злато,

Щом бъдат докоснати от философския камък.

Затова, Господи, не гледай към моите лоши черти....
Свамиджи бил дълбоко трогнат. Това танцуващо момиче, което обществото осъждало като нечисто, го научило на един голям урок: Брахман, вечно-чистият, вечно-свободният, вечно-просветленият, е същността на всички същества. Той моментално разбрал своята грешка и се присъединил към празнуващите. По-късно казал: “Тази случка премахна сламките от очите ми. Виждайки че всички са в действителност проявление на Единия, аз повече не можех да осъждам никого.”

На път за Бомбай, Свамиджи спрял на гара Абу Роуд и се срещнал със Свами Брахмананда и Свами Туриянанда⁴. Когато им казал, че ще ходи в Америка, те силно се развълнували. Той им обяснил: “Пропътувах цяла Индия.... За мен, братя, беше същинска агония да видя със собствените си очи ужасната мизерия и нещастие на хората и не можех да сдържам сълзите си! Сега съм твърдо убеден, че е напразно да се проповядва религия сред тях без първо да се опитаме да премахнем бедността и страданията им. Поради тази причина – за да намеря средства за спасението на бедните на Индия – сега отивам в Америка.

Вивекананда отплавал от Бомбай на 31 май 1893г. и достигнал Чикаго на 30 юли, минавайки през Коломбо, Пенанг, Сингапур, Хонг Конг, Кентън, Нагасаки, Кобе, Осака, Киото, Токио, Йокохама, Ванкувър и Уиннипег. Скоро след пристигането си в Чикаго, той отишъл в информационното бюро на Изложението и получил обезсърчаващи новини: Предстоящият Парламент на Религиите няма да бъде открит по-рано от втората седмица на септември; няма да бъде допуснат като делегат никой без препоръки от почтена организация; а датата за регистриране на делегатите вече била минала. Освен това, той не познавал никого в Чикаго и нямал достатъчно пари да плаща крайно високите хотелски такси.

Вивекананда успял да прекара в Чикаго почти две седмици и разгледал Световния Панаир, който бил организиран във връзка с навършването на четиристотин години от откриването на Америка от Колумб. Мари Луис Бърк заявява: “Първоначалната цел на Световното Колумбийско Изложение от 1893г. беше да събере на едно място плодовете от материалния прогрес на човека. На изложението присъстваше всичко, което човек можеше да си представи – не само постиженията на Западната цивилизация, но също така - за да бъдат те по-ярко изтъкнати - експонати в реален размер от по-изостаналите култури на света.”

Неведоми са пътищата Божии. Някой предложил на Вивекананда да отиде в Бостън, където неговите разходи биха били много по-малки. По-рано, във влака от Ванкувър за Чикаго, той бил срещнал Катрин Сенборн от Бостън. Тя го била поканила да й бъде гост, затова той сега тръгнал за Бостън, за да отиде при нея. Тя запознала Свамиджи с Джон Райт, професор по гръцки в Харвардския Университет. Той написал няколко препоръчителни писма за Вивекананда за някои свои приятели, които били свързани с Парламента: “Това е човек много по-учен от всички наши учени професори взети заедно.” В допълнение, Проф. Райт купил билет за Свамиджи до Чикаго.

Била късна вечер, когато Вивекананда пристигнал в Чикаго. За нещастие, той бил изгубил адреса на комитета, който отговарял за делегатите на Парламента. Не знаел към кого да се обърне за помощ, а и никой не се притекъл, за да окаже съдействие на този странно изглеждащ чужденец. Свамиджи прекарал първата си нощ там без храна, в един празен вагон, който открил на гарата. На следващата сутрин, по Божията воля, той срещнал Мисис Джордж Хейл. Тя го отвела у дома си и по-късно го запознала с Д-р Дж. Бароуз, президента на Парламента. Чрез него Свамиджи бил приет като представител на индуизма и бил настанен заедно с другите делегати.

Световният Парламент на религиите бил едно от най-значимите събития в историята на света, защото това бил първият път, в който всички големи религии по света се събирали на една и съща платформа. На 11 септември 1893г., на встъпителната сесия на Парламента, Вивекананда повторил вечното послание на Веданта: “Както различните потоци, които извират от различни места вливат своите води в океана, така О Господи, различните пътища, които хората с различни характери и черти поемат - въпреки че изглеждат различни, криволичещи или прави - всички те водят до Теб.” Мисис С. К. Блоджет, американската дама, която първа видяла Вивекананда на Парламента, казала по-късно: “Бях на Парламента на религиите в Чикаго през 1893г. и когато този млад човек (Вивекананда) се изправи и каза, ‘Сестри и братя на Америка,’ седем хиляди души станаха на крака подвластни на нещо, без да знаят какво е то. Когато то приключи, видях тълпи от жени да се придвижват между редовете, за да могат да се приближат до него и си казах: ‘Е моето момче, ако можеш да устоиш на това гонение, значи наистина си бог.’”

На 27 септември 1893г., на заключителната сесия на Парламента, Вивекананда завършил своята реч така: “Ако Парламентът на религиите показа нещо на света, то е следното: той доказа, че светостта, чистотата и милосърдието не са изключителни притежания на нито една църква в света, и че всяка една религиозна система е създала мъже и жени с най-възвишен характер. В лицето на този неоспорим факт, ако някой мечтае за изключителното оцеляване на неговата собствена религия и унищожаването на другите, аз го съжалявам от дъното на душата си и му заявявам, че върху знамето на всяка религия скоро ще бъде написано, въпреки всяка съпротива: ‘Помагай, а не воювай,’ ‘Асимилация, а не Разрушение,’ ‘Хармония и мир, а не Противопоставяне.’”

“Имам послание за Запада”

Американските вестникарски медии дали на Вивекананда голяма публичност и той станал широко известен. Вратите на домовете на някои от най-заможните хора в американското общество били отворени за него и той бил приеман като почитан гост. Но Свамиджи никога не се отклонил от своите монашески идеали, нито от службата, която се бил заел да изпълнява. Той започнал да изнася лекции по целия Среден Запад, както и по Източното крайбрежие и в някои южни щати на САЩ. Вивекананда основал Обществото по Веданта в Ню Йорк през ноември 1894г. На 30 декември 1894, пред Бруклинското Етическо Общество, Свамиджи заявил: “Имам послание за Запада, както Буда е имал послание за Изтока.”

Вивекананда учил Запада на Веданта, универсалната религия и философия на Упанишадите, която възникнала преди хиляди години в Индия. Западната аудитория чувала нещо ново в неговите могъщи думи: Сектантството, тесногръдието, суеверието и нетърпимостта били пометени, за да отстъпят място за хармонията на религиите. Това било едно завладяващо послание на добра воля и братска любов. “Свами Вивекананда проявяваше малка търпимост спрямо непрестанното опяване на Запада за първородния грях,” писал Свами Атулананда, западен монах. “Защо толкова много говорите за греха?” възкликваше той. “Вие сте наследници на безсмъртното блаженство. Ние индусите отказваме да ви наричаме грешници. Вие сте Децата на Бог, святи и съвършени същества. Грях е да наричаш човек грешник, това е клевета за човешката природа.” Атулананда продължава: “Така Свами Вивекананда прочистваше теологическата атмосфера на Запада. Чрез неговия глас прозвучаха тромпетните звуци на добрите вести, на надеждата, утехата и спасението за всички. И една нова мисловна вълна помете Америка. Вивекананда донесе евангелието за божествената природа на човешките същества.

“Свами Вивекананда беше дошъл да говори истината, а не да ласкае американската нация и да печели техните аплодисменти и симпатии. Той имаше голяма почит към Христос и неговите учения, но виждаше недостатъци в настоящото християнство.... В Детройт, пред голяма аудитория, той възкликва: ‘Дошъл съм, за да ви направя по-добри християни. Спомнете си думите на Христос: “Блажени са миротворците, защото те ще бъдат наричани чеда Божии.” Всичко което има егоизма за своя основа, трябва да умре. Ако искате да живеете, върнете се при Христос. Върнете се при този, който е нямал къде глава да положи. Върнете се при него.... По-добре бъдете готови да живеете в дрипи с Христос, отколкото в палати без него.’”

Вивекананда дал едно ново определение на религията за своята западна публика, казвайки: “Помнете, че религията не се състои от приказки, доктрини или книги, а от реализация. Тя не значи да научаваш, а да бъдеш.” “Старите религии са казвали, че атеист е онзи, който не вярва в Бог. Новата религия казва, че атеист е този, който не вярва в себе си.” “Религията е идеята, която издига звяра в човек, а човека в Бог.... Премахнете религията от човешкото общество и какво ще остане? Нищо освен гора от зверове. Сетивното познание не е целта на човечеството. Мъдростта е единствената цел на живота.”

Върховната цел на човешкия живот според Вивекананда, е да бъде проявена божествеността, която е вътре във всички същества. Как може да стане това? Той детайлно описва методите в своите беседи върху четирите йоги: Карма Йога, пътя на безкористното действие; Бхакти Йога, пътя на отдадеността и любовта към Бог; Джнана Йога, пътя на познанието; и Раджа Йога, пътя на медитацията. Тези йоги или духовни пътища, помагат на хората да достигнат до единение с Бог или Брахман, така че те могат да преодолеят всички слабости и проблеми в живота си и да постигнат върховно блаженство и свобода.

Истината е винаги проста, както демонстрират ученията на всички велики учители на света. Тъй като самият Вивекананда бил преживявал Абсолютната Реалност, той могъл да направи истините на Веданта разбираеми за всички. Той писал на един от своите ученици: “Да се изложат идеите на индуизма на английски и освен това от сухата философия, заплетената митология и от чудатата и стряскаща психология да се създаде една религия, която да бъде лесна, проста, общодостъпна и в същото време способна да посрещне нуждите и на най-висшите умове – е трудна задача, която може да разбере само онзи, който се е опитвал да я осъществи. Сухата и абстрактна Адвайта трябва да стане жива – поетична – да заживее във всекидневния живот; от безнадеждно сложната митология трябва да излязат наяве конкретните морални форми; от объркващия йогизъм трябва да бъде формулирана най-научната и практичната психология – и всичко това трябва да бъде изложено в такава форма, която дори едно дете би разбрало. Това е работата на моя живот.”

Основаването на Веданта Движението на Запад

По време на своя тур от лекции, Вивекананда влиза в контакт с различни широко известни личности от Запада. Робърт Ингърсол, известният оратор и агностик, предупреждава Свамиджи да не бъде толкова дързък, защото хората са нетолерантни към чуждите религиозни идеи. “Преди петдесет години,” казал той, “щяхте да бъдете обесен или изгорен жив, ако бяхте дошли да проповядвате в тази страна. Щяхте да бъдете прогонен с камъни от селата, дори да бяхте дошъл много по-късно.”

Големият изобретател в областта на електричеството Никола Тесла бил впечатлен, когато чул Свамиджи да говори за Ведантическата прана (енергията), акаша (пространството) и калпите (циклите) – защото според Тесла това били теории, които единствено съвременната наука можела да поддържа. Вивекананда срещнал също и Джон Д. Рокфелер; Свамиджи се опитал да му помогне да разбере, че Бог му е дал богатство, за да може да има той възможността да върши добро на другите. Рокфелер се подразнил, че някой се осмелява да му говори по този начин; той напуснал стаята, без дори да пожелае довиждане. Седмица по-късно посетил Свамиджи и донесъл вестник, в който пишело за плановете му да дари огромна сума на една обществена институция. “Ето, готово,” казал той. “Сега трябва да сте доволен и можете да ми благодарите за това.” Свамиджи мълчаливо прочел статията и казал: “Вие сте този, който трябва да благодари на мен.”

Хариет Монро и Ела Уилър Уилкокс, две известни американски поетеси, чули лекциите на Вивекананда и станали големи негови почитатели. Свамиджи оставил и трайно впечатление у Проф. Уилям Джеймс от Харвардския Университет; Д-р Люис Дж. Джейнс, президент на Бруклинската Етическа Асоциация; Мисис Багли, съпругата на губернатора на Мичиган; Сара Фармър, основател на Конференция “Грийн Ейкър”; Мисис Сара С. Бул, съпругата на Оле Бул, знаменития норвежки цигулар; Сара Бернар, известната френска актриса; Мадам Емма Калвé, известната френска оперна певица. Тя пише в своята автобиография: “За мен беше истинско щастие и радост да познавам човек, който наистина ‘вървеше с Бог’, едно благородно същество, един светец, философ и истински приятел. Неговото влияние върху моя духовен живот беше много дълбоко. Той отвори пред мен нови хоризонти, разширявайки и оживявайки моите религиозни идеи и идеали, научавайки ме на едно по-широко разбиране на истината. Моята душа му дължи вечна благодарност. Този необикновен човек беше индуски монах от Ордена на Веданта. Той се наричаше Свами Вивекананда и беше широко известен в Америка със своите религиозни учения.”

След като изнася лекции нашир и надлъж, Свамиджи разбира, че само думите не са достатъчни; било необходимо той да обучи някои искрени души, които ще продължат да разпространяват учението на Веданта в негово отсъствие. През лятото на 1894г. Свамиджи бил поканен да говори на една “Хуманна Конференция”, която се състояла в Грийн Ейкър, Мейн. В конференцията взели участие християнски учени, спиритуалисти, лечители чрез вяра и други групи, които изразявали подобни възгледи. На 31 юли 1894г. Вивекананда писал на своите поклонници, сестрите Хейл, които живеели в Чикаго:

“По-предната вечер всички лагерници отидоха да спят под едно борово дърво, под което аз седя всяка сутрин по индийски и им говоря. Разбира се, аз също отидох с тях и прекарахме една чудесна нощ под звездите, заспивайки в скута на Майката Земя, а аз се радвах на всяка част от това. Не мога да ви опиша великолепията на тази нощ – след годината жесток живот, който водих – да спя на земята и да медитирам под дървото в гората! Хората от хановете са повече или по-малко заможни, а тези от лагера са здрави, млади, искрени и святи мъже и жени. Аз ги уча на Шивохам, Шивохам, ‘Аз съм Шива, аз съм Шива’, и всички те го повтарят - каквито са чисти и невинни, и смели извън всякакви граници - а аз се чувствам толкова щастлив и възвисен.”

В същото писмо Свамиджи вдъхновява своите американски сестри, които искрено помагали на неговата работа на Запад: “Богатството заминава, красотата изчезва, животът отлита, силите си отиват – но Господ остава вечно, любовта живее вечно.... Дръжте се за Бог. Кой го е грижа какво ще дойде, дали в тялото или другаде? В ужасите на злото, казвайте, ‘Боже мой, Любов моя!’ В предсмъртната агония, кажете, ‘Боже мой, Любов моя!’.... Не търсете стъклени мъниста, оставяйки настрана диамантената мина. Животът е голям шанс. Какво! Търсите удоволствията на света? Бог е изворът на цялото блаженство. Търсете най-висшето, стремете се към най-висшето и ще го достигнете.”

Докато бил в Ню Йорк в началото на 1895г., Свамиджи срещнал Мис Джоузефин Маклиъд и сестра й Бети (която по-късно се омъжила за Франсис Легит). Те не само започнали да работят за Веданта, но се погрижили и за личните нужди на Свамиджи. В средата на 1895г., когато Свамиджи бил изтощен от лекторската си дейност в Ню Йорк, Мистър Легит го поканил в тяхната вила за отдих в Кемп Пърси, Ню Хемпшир. На 7 юни 1895г. Вивекананда писал на един свой приятел за това посещение: “Престоят ми тук ми вдъхва нови сили. Ходя сам в гората, чета своята Гита и съм напълно щастлив.”

След кратък престой в Кемп Пърси, Свамиджи заминал за Таузанд Айлънд Парк, разположен до река Сейнт Лоурънс в щата Ню Йорк. Мис Елизабет Дъчър, ученичка на Веданта, предоставила своята вила на Свамиджи, за да може той да отпочине в нея, както и да дава уроци на искрените ученици. Свамиджи останал там близо седем седмици и учил своите американски ученици на възвисяващата философия на Веданта, като и на живота и ученията на някои велики учители на света; тези учения по-късно били публикувани под заглавието “Вдъхновени беседи”¹. В Таузанд Айлънд Парк Свамиджи посветил някои от своите ученици мъже и жени в санняса и брахмачаря², като им напомнял отново и отново: “Открийте Бог. Нищо друго няма значение.” Той придавал особено голямо значение на морала като основа на духовния живот. Без истинност, ненасилие, удовлетвореност, отсъствие на алчност от всякакъв вид, чистота и аскетизъм, повтарял той, не може да има духовност.

Сутринта на 7 август 1895г., Свамиджи излязъл на разходка със Сестра Кристин и Мисис Мери Функе. Те се разходили на около миля нагоре по един хълм покрит с дървета и седнали под едно ниско разклонено дърво. Изведнъж Вивекананда им казал: “Сега ще медитираме. Ще бъдем като Буда под дървото Бо.” Той застанал толкова неподвижно, че изглеждало така, сякаш се е превърнал в бронз. След това дошла буря с гръмотевици и започнал да се лее дъжд. Свамиджи бил погълнат в медитация, забравяйки за всичко около себе си. Мисис Функе разтворила чадъра си, за да го предпази от дъжда, доколкото било възможно. След известно време Вивекананда си възвърнал съзнанието за външния свят и оглеждайки се наоколо, казал: “Сякаш отново съм в Калкута по време на дъждовете.” Същата вечер той заминал за Ню Йорк.

В средата на август, Свамиджи заминал за Париж, където Мистър Франсис Легит го бил поканил за свой гост. Преди да замине обаче, той бил поканен от Мис Хенриета Мюлер, както и от Е. Т. Стърди в Лондон, за да преподава Веданта. Свамиджи имал силно желание да свърши конструктивна работа за разпространяването на Веданта в Англия и решил да основе общество там. С тази цел, той довел от Индия Свами Сарадананда, а по-късно и Свами Абхедананда³. По време на своето първо посещение на Запада, Вивекананда бил в Англия три пъти: от септември до ноември 1895г., от април до юли 1896г., и от октомври до декември 1896г. Мис Маргарет Ноубъл (по-късно Сестра Ниведита) пише в книгата си “Учителят, както го видях”:

“Странно е като си спомня, и все пак това със сигурност беше за мой късмет, че въпреки че бях чувала ученията на моя Учител, Свами Вивекананда, в двата пъти, в които той посети Англия през 1895 и 1896 г., все пак знаех малко или почти нищо за него по отношение на личния му живот, докато не дойдох в Индия в началото на 1898г.

‘Това от което светът се нуждае днес, са двадесет мъже и жени, които могат да се осмелят да застанат ей там на улицата и да заявят, че не притежават нищо друго, освен Бог. Кой ще го направи?’ Той (Свами Вивекананда) се беше изправил на крака докато го казваше и стоеше оглеждайки своята аудитория, като че ли призовавайки някой от присъстващите да се присъединят към него. ‘Защо човек трябва да се страхува?’ А след това, с глас в който дори и днес мога да чуя гръмовна убеденост: ‘Ако това е вярно, какво друго има значение? А ако не е, какво значение има нашият живот?’”

По време на своето посещение, Свами Вивекананда наелектризирал английската аудитория със своите беседи върху Джнана Йога. В допълнение той изнесъл поредица от лекции пред Кралското Общество на художниците акварелисти в Пикадили, в клубове, пред образователни общества и пред частни кръгове. Британската преса изразила голямо възхищение пред него. Вивекананда пише на един ученик в Мадрас, “В Англия моята работа е наистина прекрасна.” Той привлякъл някои искрени британски последователи, които посветили живота си на неговата мисия. Двама от тях били Дж. Дж. Гудуин, който станал негов стенограф и записал много от лекциите му и Маргарет Ноубъл, която отишла в Индия и основала там училище за жени.

Проф. Макс Мюлер, известният ориенталист, написал статия озаглавена “Един истински Махатман,” за Шри Рамакришна (публикувана в “Найнтийнт Сенчъри, август 1896г.) Той поканил Вивекананда в своята резиденция в Оксфорд и те станали близки приятели. По-късно, в Германия, Свамиджи срещнал Проф. Пол Дюсен, друг известен индолог, който вярвал, че системата на Веданта е една от “най-магическите структури и безценни продукти на гения на човека в неговото търсене на Истината.”

Вивекананда отпътувал от Англия на 16 декември 1896г. и достигнал по море до Неапол, пристанището на заминаване за Индия, Мистър и Мисис Севие, които по-късно помогнали в основаването на Адвайта Ашрама в Маявати, Хималаите, го придружили. По пътя си към Индия, групата посетила Милано, Флоренция и накрая Рим, където те прекарали Коледната седмица. Свамиджи бил впечатлен от разкошните колекции на Италия, както и от величието на катедралите. В Неапол към групата се присъединил Гудуин и те отплавали за Индия на 30 декември 1896г.