Но никой не беше съвсем наясно доколко старият благородник се е привързал към своя внук - единственото същество на този свят, което му вярваше безрезервно. Графът често си мечтаеше за бъдещето, когато Седрик ще се превърне в млад мъж, силен и красив, когато целият живот ще е пред него, а сърцето му ще е все така добро и той все още ще притежава умението да превръща всички в свои приятели. Милорд се чудеше как неговият наследник ще оползотвори онова, с което го бе дарила съдбата. Той често гледаше как малкият лежи пред камината и разглежда някоя дебела книга. Тогава очите на стареца просветваха, а по лицето му се появяваше бледа руменина. "Това момче може всичко" - казваше си той. - "Абсолютно всичко!"
Графът на Доринкорт не споделяше с никого своите чувства към Седрик. Но Фаунтлерой скоро разбра, че неговият дядо го обича и винаги иска той да е до него - близо до креслото му, докато са в библиотеката, срещу него на масата, докато се хранят, редом с него, докато яздят, и рамо до рамо с него, докато се разхождат привечер по широката тераса.
- Помните ли - каза веднъж Седрик, вдигайки поглед от поредната дебела книга, която разгръщаше върху любимото си килимче, - помните ли как още през първата вечер ви казах, че двамата ще бъдем добра компания? Не мисля, че може да има по-добри приятели на света от нас двамата, а вие?
- Бих казал, че сме доста добра компания - отвърна му Негово Превъзходителство. - Ела тук.
Фаунтлерой се изправи бързо и отиде при него.
- Има ли нещо, което да искаш - попита го графът, - нещо, което все още нямаш?
Кафявите очи на момчето се спряха върху стареца с доста замислен поглед.
- Само едно нещо - отвърна му то.
- И кое е то? - поинтересува се графът.
Фаунтлерой замълча за миг. Не му беше така лесно да изкаже с думи онова, над което се замисляше от толкова време.
- Какво е то? - настоя милорд.
Този път Фаунтлерой му отговори.
- Това е Миличка - каза той.
Старият граф трепна леко.
- Но ти я виждаш почти всеки ден. Това не ти ли е достатъчно?
- Преди живеех с нея непрекъснато - каза Фаунтлерой. - Тя ме целуваше преди да заспя нощем и на сутринта отново беше при мен и можехме да си говорим колкото си поискаме.
Очите на стареца срещнаха тези на детето и за известно време двамата не промълвиха нито дума. После графът сбърчи вежди.
- Ти никога ли не забравяш за майка си? - каза той.
- Не - отговори му Фаунтлерой, - никога. А тя никога не забравя за мен. И за вас нямаше да забравям никога, ако не живеех с вас. Тогава щях да мисля за вас още повече.
- Ей Богу - каза графът леко раздразнен, - сигурно щеше да е така.
Пристъпът на ревност го бе сварил неподготвен. Седи така отчаяно продължаваше да отстоява любовта към майка си и връзката му с нея се заздравяваше с всеки изминал ден, въпреки купищата подаръци. От друга страна, колкото по-силно се привързваше старецът към своя внук, толкова по-силна ставаше и ревността му.
Но събитията се сложиха така, че не след дълго графът се сблъска с нов сериозен проблем, който едва не го накара да забрави, че някога е мразил съпругата на сина си. При това всичко се случи по доста странен начин. Една вечер, малко преди къщите в Графския двор да бъдат завършени окончателно, в Доринкорт бе организирана официална вечеря. Такова нещо не се бе случвало в замъка от доста време. Няколко дни по-рано сър Хари Лоридейл и лейди Лоридейл, която беше единствената сестра на графа, посетиха Доринкорт. Това събитие предизвика голямо оживление в селцето и камбанката в магазина на госпожа Дибъл зазвъня неистово. Всички знаеха, че след сватбата си лейди Лоридейл е посетила замъка само един-единствен път за цели тридесет и пет години. Тя беше красива възрастна дама с посребрели къдрици и увенчани с трапчинки страни. Беше самата доброта. Нейният брат гледаше на нея точно така, както гледаше и на останалата част от света - с яростно неодобрение. И тъй като беше жена с характер и имаше навика да говори открито и честно, след няколко гръмотевични караници тя престана да се вижда с графа на Доринкорт.
През изминалите години лейди Лоридейл се бе наслушала на неприятни неща за нейния брат. Тя знаеше, че той не обръща никакво внимание на съпругата си. Естествено, узна и за нейната преждевременна смърт. Знаеше още, че графът е почти напълно безразличен към децата си. Бе научила, че двамата му по-големи сина са слабохарактерни, отвратителни безделници, които не хранят ни най-малко уважение към когото и да било, в това число и към баща си. Тези двама сина, Бивис и Морис, тя не бе виждала никога, но един ден в Лоридейл Парк се появи един висок, безстрашен млад мъж на около осемнайсет години, който се представи като нейният племенник Седрик Ерол. Той обясни, че просто е минавал наблизо и затова пожелал да се запознае с леля си Констанция, за която бил чувал да споменава майка му. Доброто сърце на лейди Лоридейл се изпълни с радост при вида на младия й племенник и тя го накара да остане при нея цяла седмица. Малкият син на брат й се оказа толкова добродушен, жизнерадостен и смел, че тя пожела той да й гостува по-често. Но когато графът научи за посещението на сина си, той му забрани повече да се появява в Лоридейл Парк. Лейди Лоридейл запази най-топли чувства към своя племенник и макар да се притесняваше, че той се е оженил малко прибързано в Америка, тя много се ядоса, когато научи, че баща му го е прогонил завинаги и никой не знае къде и как живее той в момента. Накрая плъзна слух, че капитан Ерол е починал. После Бивис падна от коня и също умря, а Морис бе довършен от треската в Рим. Не след дълго и до лейди Лоридейл достигна историята за американското дете, което трябваше да бъде издирено и доведено в Англия като единствен наследник на графа.
- Вероятно ще го опорочат като първите двама - каза тя на съпруга си. - Освен ако майка му не е достатъчно силна жена и не е решена да му помогне на всяка цена.
Дотук добре, но когато лейди Констанция Лоридейл узна, че детето е било разделено от майка му, тя така се разгневи, че почти изгуби дар слово.
- Срамота е, Хари! - каза тя накрая. - Представи си само, дете на тази възраст да бъде отнето от родната му майка, за да прави компания на човек като брат ми! Старецът ще бъде или твърде груб с момчето или ще му угажда докато го превърне в малко чудовище. Ако имаше и най-малкия смисъл да му пиша...
- Няма смисъл, Констанция - каза сър Хари.
- Знам, че няма - отвърна му тя. - Познавам Негово Превъзходителство графа на Доринкорт твърде добре. И все пак това е нечувано.
Не само бедняците и фермерите научиха скоро за малкия лорд Фаунтлерой, други също чуха за него. За момчето от Америка се говореше толкова много, разказваха се толкова много истории - за красотата му, за добродушния му характер и за нарастващото му влияние над графа, че популярността на малкия вече бе прехвърлила границите на графството. Хората говореха за него докато седяха на масата, дамите съчувстваха на младата му майка и се чудеха дали момчето е толкова хубаво, колкото се говори, а мъжете, които познаваха графа и неговите навици, се смееха от сърце на историите за безрезервната вяра на малкия лорд в добродетелността на неговия дядо. Сър Томас Аши от Ашайн Хол, преминавайки през Ърлбъро, срещна случайно графа и неговия внук и спря, за да се здрависа с милорд и да го поздрави за добрия му вид и възстановяването му от подаграта.
- И знаете ли - каза той след това, докато разказваше случката, - старецът се дуеше досущ като пуяк. Но което си е истина, никога досега не бях виждал такова красиво дете като неговия внук. Никога! Изпънат като струна и седеше на понито си като млад драгун!
И така, не след дълго лейди Лоридейл също научи за детето. Научи за господин Хигинс и за куцото момче, за къщите в Графския двор, както и за още много други неща. Всичко това предизвика у нея желание да види малкото момче. И тъкмо когато се чудеше как би могло да бъде уредено това, за нейно най-голямо учудване пристигна писмо от брат й, който я канеше да му гостува със съпруга си в Доринкорт.
- Не може да бъде! - възкликна тя. - Чух вече, че това дете е способно на чудеса, но едва сега го вярвам. Казват, че брат ми обожава малкия си внук и не понася и най-кратката раздяла с него. Освен това бил толкова горд с него! Всъщност мисля, че той просто иска да ни го покаже.
Лейди Констанция пристигна със съпруга си в Доринкорт в късния следобед и побърза да се настани в отредената й стая в очакване да се срещне по-скоро с графа. Тя се преоблече за вечеря и тутакси слезе в гостната. Седнал близо до камината, графът на Доринкорт изглеждаше като крал в своята тронна зала. До него бе седнало малко момче, облечено в черно кадифе с пищна дантелена якичка. Грейналото личице на детето беше толкова красиво, а огромните му кафяви очи толкова топли и чисти, че лейди Лоридейл за малко не ахна от удоволствие и изненада.
Когато се здрависа с графа, тя се обърна към него на малко име, както някога, когато двамата бяха още деца.
- Е, Молиню - каза тя, - това ли е детето?
- Да, Констанция - отговори й графът, - това е момчето. Фаунтлерой, това е твоята пралеля лейди Лоридейл.
- Приятно ми е, пралельо - каза Фаунтлерой.
Лейди Лоридейл сложи ръка на рамото му и след като го погледа няколко секунди, го целуна топло.
- Аз съм твоята леля Констанция - каза тя. - Много обичах твоя беден татко, а ти толкова приличаш на него.
- Много се радвам, когато ми кажат, че приличам на него - отвърна й Фаунтлерой, - защото всички го харесваха толкова много, колкото Миличка... лельо Констанция.
Лейди Лоридейл му се зарадва още повече. Тя го целуна отново и от този миг двамата станаха близки приятели.
- Е, Молиню - каза тя по-късно на графа, - не бих могла да си представя по-достоен наследник!
- И аз мисля така - отвърна Негово Превъзходителство сухо. - Той е едно прекрасно дете. Ние сме големи приятели. Той е убеден, че аз съм най-чаровният и най-добродушният човеколюбец на света. Искам да ти призная, Констанция, макар да съм убеден, че и сама ще се сетиш, че съм на път съвсем да оглупея в любовта си към него.
- Какво мисли майка му за теб? - попита лейди Лоридейл, пряма както обикновено.
- Не съм я питал - отвърна й леко смръщен графът.
- Е - започна лейди Лоридейл, - ще бъда пределно откровена с теб, Молиню, и ще ти кажа, че не одобрявам поведението ти. Искам да ти кажа още, че възнамерявам да посетя госпожа Ерол възможно най-скоро. И тъй, ако смяташ да се караш с мен, направи го още сега. От онова, което научавам за малкото създание, все повече се убеждавам, че то дължи всичко на майка си. Освен това, вече дори ние в Лоридейл Парк научихме, че твоите бедни наематели я обожават.
- Те обожават него - каза графът, посочвайки Фаунтлерой с поглед. - Колкото до госпожа Ерол, ти сигурно ще я намериш доста привлекателна. Почти съм склонен да призная, че детето дължи известна част от красотата си на нея. Ако искаш да се срещнеш с нея, това си е твоя работа. Всичко, което искам аз е тя да си остане в Корт Лодж, а ти да не ме молиш да се виждам с нея. - И той отново сбърчи леко чело.
- Но той вече не я мрази толкова, това поне е очевидно - каза по-късно лейди Констанция на своя съпруг. - В известен смисъл той дори се е променил, Хари, и колкото невъзможно да ти изглежда това, според мен моят брат най-после се е превърнал в човешко същество и причината за това е единствено привързаността на това невинно малко създание. Защото детето наистина го обича, виж само как се обляга на креслото или на коляното му. Собствените деца на Негово Превъзходителство биха предпочели по-скоро да галят тигър зад ушите.
Още на следващия ден лейди Лоридейл посети госпожа Ерол и след като се върна, каза на брат си:
- Молиню, тя е най-приятната и красива млада жена, която някога съм срещала! Има глас като сребърна камбанка и именно на нея трябва да благодариш за това, което е момчето в момента. Той й дължи не само красотата си, а и още много други неща и ти ще направиш огромна грешка, ако не я убедиш да дойде в замъка, за да се грижи за теб.
- Тя няма да остави момчето - отговори й графът.
- Освен това аз също искам това дете - засмя се лейди Лоридейл.
Тя знаеше прекрасно, че графът няма да й отстъпи своя любимец дори за час и с всеки следващ ден долавяше все по-отчетливо до каква степен всичките надежди и радости в живота на горделивия и свадлив стар благородник са съсредоточени върху това любвеобилно, невинно същество, което отвръщаше на чувствата на стареца с непоколебимо доверие и привързаност.
Лейди Лоридейл разбираше също, че тайната причина за организираната в Доринкорт вечеря бе желанието на графа да покаже на света своя внук и наследник и да позволи на хората да се убедят с очите си, че момчето, за което се говореше толкова много, в действителност дори превъзхожда всички изречени по негов адрес похвали.
- Бивис и Морис бяха такова горчиво разочарование за него - каза Констанция на съпруга си. - Всички го знаеха. Той направо ги мразеше. А сега гордостта му е дълбоко задоволена.
И наистина, едва ли имаше сред поканените някой, който да не изпитва любопитство към наследника и всички се чудеха дали той ще им бъде представен на вечерята.
А когато вечерта най-после дойде, очакванията им се сбъднаха.
- Детето има добри маниери - каза графът. - Фаунтлерой няма да пречи на никого. Децата са обикновено или идиотчета или досадници - моите бяха и двете - но той никога не се натрапва в чуждите разговори и умее да си мълчи, когато се наложи. Никога не нахалства.
Но гостите така и не позволиха на Седи да покаже колко мълчалив би могъл да бъде, когато се наложи. Всеки искаше да му каже по нещо. Всъщност гостите дори искаха той да не спира да говори. Дамите се опитваха да спечелят вниманието му и го обсипваха с въпроси. Господата не им отстъпваха в интереса си, питаха го на свой ред за най-различни неща и се шегуваха с него като с равен. Фаунтлерой не всеки път разбираше какво в думите му е предизвикало смеха им, но вече така бе свикнал да гледа как хората се забавляват чудесно, докато той им говори за най-сериозни неща, че това ни най-малко не му пречеше. Той си мислеше, че цялата вечер е прекрасна. Великолепните стаи на замъка бяха окъпани от светлина, имаше толкова много цветя, господата бяха в чудесно настроение, а роклите, прическите и украшенията на дамите бяха толкова красиви. Седи чу дамите да си говорят за някаква млада лейди, която току-що пристигнала от Лондон, където била прекарала "сезона". Младата дама се оказа толкова чаровна, че той не можа да откъсне очи от нея. Тя беше висока и стройна, с прекрасна коса, гордо вирната брадичка и нежни черти. Имаше големи теменужени очи и устни с цвета на кървавочервена роза. Беше облечена в бяла рокля, а нежното й вратле бе украсено с огърлица от перли. Толкова господа я бяха наобиколили с желанието да спечелят симпатиите й, че Седрик я помисли за принцеса. Той неусетно се приближи до нея, а тя се обърна към него и го заговори.
- Елате при мен, лорд Фаунтлерой - каза тя усмихната, - и ми кажете защо ме гледате така.
- Мислех си колко сте красива - отвърна й Негово Невръстно Превъзходителство.
Всички джентълмени наоколо се засмяха с глас, младата дама също се засмя тихо, а страните й поруменяха издайнически.
- О, Фаунтлерой - каза един от господата, който се бе засмял най-гръмко и от сърце, - вие улучихте точния момент! Когато пораснете едва ли ще имате куража да го кажете.
- Но кой би могъл да се сдържи да не го каже - каза Фаунтлерой. - Вие можете ли? Не мислите ли и вие, че тя е толкова красива?
- На нас вече не ни е позволено да казваме свободно онова, което мислим - каза джентълменът, докато останалите се засмяха отново, този път дори по-дълго от първия път.
Но красивата млада лейди - името й беше госпожица Вивиан Хърбърт - подаде ръка на Седрик и го притегли към себе си. Седи си помисли, че тя е дори по-красива, отколкото му се бе сторила отначало.
- Лорд Фаунтлерой ще казва винаги онова, което мисли - каза госпожица Хърбърт, - и аз съм му много задължена за комплимента. Убедена съм, че той мисли това, което казва. - И тя го целуна по бузата.
- Мисля, че вие сте по-красива от всички, които съм виждал досега - каза Фаунтлерой, вперил в нея невинен, изпълнен с обожание поглед. - Освен Миличка. Но - разбира се - никой не е толкова красив колкото Миличка. Аз мисля, че тя е най-красива в света.
- Убедена съм, че е - каза лейди Вивиан. После се засмя и отново го целуна.
Младата красавица го задържа до себе си през по-голямата част от вечерта и компанията, в чийто център се озоваха те двамата, беше определено най-веселата. Седи сам не усети кога започна да разказва на всички за Америка, предизборната "компания" на републиканците, за господин Хобс и за Дик. Накрая той гордо показа подаръка на ваксаджийчето - червената копринена кърпичка.
- Тази вечер си я сложих в джоба заради партито - каза той. - Мисля, че Дик би искал точно това.
И въпреки че кърпичката беше твърде ярка и твърде странна за вкусовете на английската аристокрация, съзрели сериозния и развълнуван поглед на детето, дамите и господата този път потиснаха желанието си да прихнат с все сила.
- Видите ли, тази кърпичка ми харесва - обясни Седи, - защото Дик е мой приятел.
И макар да говореше почти непрекъснато, малкият лорд не досади на никого тази вечер, точно както бе предположил графът. Седрик наистина можеше да бъде и тих и умееше да изслушва другите. По лицата на гостите често се появяваха усмивки при вида на малкото момче, седнало близо до своя дядо, вперило в него поглед и попиващо всяка дума на стария благородник с чаровна всеотдайност. Веднъж Седи не се сдържа и се доближи до дядо си толкова, че бузката му докосна рамото на графа, който се усмихна леко. Старецът знаеше какво си мислят неговите гости и тайничко се забавляваше, като виждаше как те не могат да отрекат искреното приятелство, което го свързваше със Седрик.
Господин Хавишъм трябваше да пристигне още следобед, но колкото и невероятно да бе това, той закъсняваше. Нещо подобно не се бе случвало нито веднъж преди за всичките години, в които той бе работил за графа на Доринкорт. И все пак той закъсня толкова, че когато най-после пристигна, гостите вече се канеха да седнат на масата за вечеря. Когато се приближи към домакина, той го изгледа с удивление. Адвокатът изглеждаше доста развълнуван. Старото му, изпито лице беше пребледняло.
- Бях забавен - прошепна той на графа, - от едно чрезвичайно събитие.
Беше твърде нетипично за невъзмутимия възрастен адвокат да изразява някакви по-силни емоции, но този път очевидно нещо го бе разстроило. На вечеря той не хапна почти нищо, а на два или три пъти дори се сепна, когато го заговаряха за нещо, сякаш мислите му се рееха някъде далеч от замъка. Когато сервираха десерта, в трапезарията влезе Фаунтлерой и господин Хавишъм го погледна на няколко пъти нервно и неспокойно. Малкият лорд забеляза това и се учуди. Те двамата бяха в приятелски отношения и обикновено си разменяха само усмивки.
Но тази вечер адвокатът сякаш бе забравил, че може и да се усмихва.
Господин Хавишъм не можеше да се застави да мисли за друго, освен за странните и болезнени новини, които знаеше, че трябва да съобщи на графа и за които бе убеден, че ще предизвикат ужасен шок, който ще промени цялата вечер. И докато гледаше насядалите край масата гости, които си приказваха помежду си, при това в отлично настроение, той се чудеше как ли ще погледнат те само след малко на красивото русокосо момченце, седнало до графа. Мисълта за това разтърсваше привикналия с какви ли не превратности адвокат до дъното на душата му. Какъв удар само щеше да бъде това за всички!
Господин Хавишъм нямаше никаква представа колко точно бе продължила разкошната вечеря. За него тя премина като насън. Успя да долови само как на няколко пъти графът го поглеждаше изненадано.
Накрая вечерята приключи и господата придружиха дамите до салона за гости. Там завариха Фаунтлерой, седнал на канапето до госпожица Вивиан Хърбърт. Двамата разглеждаха някакви рисунки и Седрик тъкмо благодареше на своята компаньонка, когато вратата се отвори.
- Толкова съм ви задължен за това, че бяхте така мила към мен! - тъкмо казваше той. - Никога преди не съм бил на парти и всичко толкова ми хареса!
Малкият лорд наистина се бе забавлявал толкова добре, че когато господата наобиколиха отново лейди Вивиан и започнаха да я обсипват с остроумията си, клепките му започнаха неусетно да натежават. Очичките му се затваряха непрекъснато и само звънкият смях на госпожица Хърбърт го разбуждаше, макар и за секунди. Седи беше абсолютно убеден, че няма да заспи, но точно зад него на канапето имаше голяма жълта сатенена възглавница. Главицата му сякаш сама полегна върху нея. Не след дълго очите му се затвориха отново и се отвориха чак когато усети как някой го целуна нежно по бузата. Беше госпожица Вивиан Хърбърт, което се канеше да си тръгва.
- Лека нощ, малки ми лорде - каза му тя нежно. - Приятни сънища.
На сутринта Седи вече не си спомняше, че все пак бе успял да промърмори сънено:
- Лека нощ... толкова... се радвам... че ви видях... толкова сте красива...
Спомняше си само смътно, че господата се бяха засмели отново и как се бе зачудил на какво ли се смеят.
Когато и последният гост напусна салона, господин Хавишъм отиде до канапето и се загледа в спящото дете. Малкият лорд Фаунтлерой спеше спокойно и вероятно сънуваше розови сънища. Едното му краче се бе провесило от канапето, ръчичката си бе отпуснал над главата, бузките му бяха поруменели от топлината на камината, а по сатенената възглавница се бяха пръснали меките му руси къдрици.
Адвокатът потърка гладко избръсната си брадичка с измъчено изражение.
- Е, Хавишъм - дочу той зад себе си строгия тембър на графа. - Какво има? Защото очевидно има нещо. Какво беше това "чрезвичайно" събитие?
Господин Хавишъм се обърна към него все още с ръка върху брадичката си.
- Нося лоши новини - каза той. - Ужасни новини. Така съжалявам, че се налага точно аз да ви ги предам.
Графът погледна Хавишъм разтревожено, а когато Негово Превъзходителство беше разтревожен от нещо, той винаги ставаше особено свадлив.
- Защо си се втренчил така в момчето! - възкликна той раздразнено. - Цяла вечер го гледаш така. Какво си надвиснал над него като лоша поличба! Какво общо имат лошите новини с лорд Фаунтлерой?
- Милорд - каза господин Хавишъм, - няма да бъда многословен. Въпросните новини са свързани именно с лорд Фаунтлерой. Защото ние с вас имаме основание да смятаме, че пред нас лежи не именно лорд Фаунтлерой, а просто синът на капитан Ерол. Истинският лорд Фаунтлерой по настоящем се намира в Лондон и това е синът на вашия син Бивис.
Графът сграбчи облегалките на креслото си така, че вените изпъкнаха по старческите му ръце. Слепоочията му запулсираха бясно, а изражението му не предвещаваше нищо добро.
- Какво се опитваш да ми кажеш?! - извика той. - Ти си луд! Чия лъжа е това?
- Дори да беше нечия лъжа - отвърна му адвокатът, - тя болезнено съвпада с истината. Тази сутрин в кантората ми дойде една жена. Тя ми заяви, че вашият син Бивис се оженил за нея преди шест години. Показа ми и брачното удостоверение. Около година след сватбата двамата се скарали сериозно и той й платил, за да стои по-далеч от него. Тя има петгодишен син. Американка е, от простолюдието, невежа жена, която доскоро дори не е осъзнавала какви претенции би могла да предяви. Консултирала се с адвокат и разбрала, че детето й е всъщност лорд Фаунтлерой и пълноправен наследник на графската титла на Доринкорт. Сега тя - естествено - настоява на правата си.
Русата главица се размърда върху сатенената възглавница. От устните на детето се откъсна продължителна, сънлива прозявка, но не изглеждаше то да е разтревожено от каквото и да било. Седрик бе проспал безметежно лошите новини и сега дори не подозираше, че вече не е законният лорд Фаунтлерой и никога няма да стане граф на Доринкорт. Той просто завъртя главицата си върху възглавницата, за да може да вижда по-добре своя дядо. Учуди се, че той го гледа така сериозно.
Върху красивото лице на стария благородник се бе изписал тих ужас, който постепенно отстъпи на познатата горчива усмивка.
Достарыңызбен бөлісу: |